Хедър Греъм
Ондин (33)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ондин се взираше равнодушно пред себе си. Вече нищо нямаше значение. Болката беше убила всички останали чувства. Уоруик беше мъртъв. Под главата му бавно се образуваше локва кръв. Нямаше смисъл да се бори. Животът й не струваше нищо след смъртта на мъжа й.

— Курва! Подла змия! Погледни ме! — Раул я зашлеви още веднъж и я издърпа да стане от леглото. Тя го погледна с празни очи и по лицето й не трепна нито мускулче. — По дяволите, ще те принудя да ме погледнеш! — Той издърпа кожата от раменете й и когато усети как жадните му ръце разкъсаха корсажа на роклята й, Ондин се изтръгна рязко от безучастността си.

Не, тези ръце, изцапани с кръвта на баща й, а сега и на съпруга й, нямаше да я докоснат никога! Тя се хвърли срещу братовчед си с гневен вик, заудря го с юмруци, изрита го болезнено, но силите й не стигнаха да се освободи. Той я блъсна на земята и легна отгоре й. В същия момент вратата се отвори с трясък.

— Раул! — изгърмя Уилям Довьо, сграбчи сина си и го издърпа от Ондин.

Раул стана и погледна объркано баща си.

— Тази подла курва… Спала е с мръсния ковач, а с мен се държеше като…

— Знам това.

— Ти… ти си знаел?

— Трябва да се отървем от нея.

— Не, аз я искам. Защо да се откажа от нещо, на което вече са се наслаждавали други мъже?

— Разбира се, ще я имаш — успокои го Уилям, — но не насила. Не искам да я нараниш.

— Да я нараня? Направо ще я разкъсам!

Ондин се надигна замаяна и видя Джем на вратата. Какво правеше тук старият слуга?

Уилям избута сина си настрани, приведе се към нея и докосна зачервената й, подута буза.

— Чуй ме добре, Раул! Достатъчно проблеми ми създаде. Един човек ми даде много пари, за да убие проклетия ковач, а ти го лиши от отмъщението му. Сега ни остава само Ондин. Ще я продадем скъпо и прескъпо, но трябва да бъде цяла и невредима.

— Не! Няма да я дам!

— Да не искаш да се ожениш за нея, въпреки всичко?

— Не, това не. Ще я задържа като своя любовница.

— Е, добре, ще ти позволя да се позабавляваш с нея, но един-единствен път. Скоро ще пристигне един господин, който плаща добри пари за нея. Червеното петно на бузата ще охладим със сняг, за да изчезне. Върви си вкъщи, аз ще заповядам да отнесат Ондин в покоите ти. — Раул смръщи чело и баща му заповяда енергично: — Изчезвай оттук! Ако искаш да я имаш, не си губи времето!

Когато Раул се обърна към вратата, Джем побърза да изчезне. Ондин не можеше да проумее чутото. Разумът й беше все още замъглен. Уилям се приведе към нея и опря в гърлото й нож. Тя се засмя и от очите й рукнаха сълзи.

— Колкото по-бързо ме убиеш, чичо, толкова по-благодарна ще ти бъда.

Мъжът се ухили и плъзна тънкото острие между гърдите към корема й.

— Ти май забрави нещо? В теб расте детето на любимия ти. Защо искаш да го вземеш в гроба?

Бебето! След като Уоруик загина по нейна вина, тя трябваше да спаси поне детето му! Но как — след като се готвеха да я продадат на Хардгрейв?

Уилям очевидно отгатна какво ставаше в главата й, защото се изправи и заговори подчертано спокойно:

— Докато в теб има живот, все още съществува надежда. Придружи ме сега в къщата или ще те убия на място.

Ондин разбра, че чичо й говори сериозно. Надигна се с усилие, олюля се и едва не падна. Уилям я подкрепи и тя успя някак да се задържи на собствените си крака. Дори не усети, когато той загърна раменете й с меката кожа.

Без да хвърли поглед назад, тя излезе от стаята. Ако беше видяла още веднъж как Уоруик лежи в собствената си кръв, щеше да пожелае смъртта въпреки детето.

Джем, който дебнеше отвън, се отдръпна бързо и Уилям не го забеляза. Той стисна ръката на Ондин, поведе я към къщата, но изведнъж спря и изруга гневно. Ондин се огледа и откри каретата, която тъкмо беше спряла пред входната врата.

Хардгрейв слезе, закрачи тежко през падналия сняг и застана пред тях. Повдигна брадичката на Ондин, за да разгледа подутата й буза, после сърдито се обърна към чичо й:

— По дяволите, Довьо, нали казах да не я докосвате!

— Само една малка синина. Много скоро ще изчезне…

— А Чатъм?

— За съжаление умря. Аз…

— Жалък измамник! Казах ви, че искам лично да го пратя на онзи свят!

— Появи се малък проблем и трябваше да го застреляме — обясни нетърпеливо Уилям. — Каква е разликата? Врагът ви е мъртъв, а момичето е, ваше.

— Да, но сега Чатъм няма да узнае какво съм му сторил! — изфуча виконтът. — Вие сте един проклет глупак, Довьо! Най-добре да се откажа от сделката, да видим тогава как ще се отървете от дукесата!

— Златото ви е вече у мен — напомни му хладно Уилям. — Все ми е едно дали аз ще убия Ондин или ще я дам на вас. Искате ли я или не?

Лайл Хардгрейв се поколеба и погледна изпитателно Ондин, която стоеше безучастно до чичо си.

— Къде е Чатъм? Искам да видя трупа.

— Оттатък, в къщичката зад ковачницата.

— Добре, отивам да го видя. — Погледът на виконта беше втренчен в разкъсаната рокля на Ондин. — Заведете я да се преоблече! И се погрижете за бузата й! Ако още веднъж престъпите нарежданията ми, ще се изкуша да накажа и вас, и проклетия ви син!

Той се отдалечи с дълги крачки. Уилям го изгледа разярено, но бързо се овладя и дръпна Ондин за ръката.

— Така, а сега ще ощастливиш годеника си — за пръв и последен път.

 

Старият Джем влезе в къщичката, коленичи до мъртвото тяло и от очите му потекоха сълзи. Посегна да изтрие кръвта по бледото слепоочие и изведнъж чу стон.

— Господи, той е жив! — прошепна обнадеждено старецът и посегна към стомната с вода. Откъсна парче от ризата си, навлажни го и коленичи до неподвижната фигура. — Моля ви, сър, съвземете се! — помоли горещо той и внимателно изтри кръвта. Зарадва се още повече, като видя, че куршумът само е ожулил кожата и раната съвсем не е опасна.

— Велики Боже, нека се събуди, преди да е станало много късно!

Цветът се върна бавно по пепелявите устни, Уоруик простена отново, после смаяно отвори очи.

— Джем! — Той направи опит да се надигне, но се отпусна назад и опипа подутата си глава.

— Всички ви мислят за мъртъв.

Споменът се върна и Уоруик забрави болката.

— Къде е Ондин?

— Уилям Довьо я отведе в къщата. Господарката беше толкова потресена от смъртта ви, че пожела и тя да умре. Но сър Уилям й напомни за… за детето ви.

Уоруик се надигна, олюлявайки се, подпря се на Джем и едва не счупи рамото на стария слуга. После разтърси глава, за да прогони замайването. Силите му скоро се възвърнаха. Отиде до леглото и измъкна изпод дюшека дълъг меч.

Като чу стъпки по снега, Джем забърза към вратата, открехна я и надзърна навън.

— Милорд! Идва някой! Облечен е скъпо и изглежда много страшен!

— Сигурно е Хардгрейв. — Уоруик изруга полугласно. — Изтичай в къщата, Джем, и виж какво става там!

Преди да излезе, старецът се обърна и видя как графът отново се просна по дължина на пода. Изпълнен с нарастващ страх, Джем мина покрай Хардгрейв. Воднистосините очи на мъжа бяха пълни с убийствена злоба.

 

Хардгрейв се втурна като вихър в къщичката, но при вида на мъртвия неприятел бе обзет от дълбоко задоволство. Великият лорд Чатъм, могъщият граф на Норт Ламбрия — какво беше останало от всичко това?

Хардгрейв се изсмя дрезгаво и коленичи до мъртвото тяло. Изведнъж обаче умрелият се раздвижи и смехът замръзна на устните му. Две пронизващи златнокафяви очи го изгледаха спокойно, само в дълбините им се четеше дива омраза.

— Чатъм! — Отчасти разочарован, отчасти зарадван, виконтът се изправи. Все пак щеше да има шанса да унищожи стария си враг със собствените си ръце.

— Да, Чатъм, жив и здрав!

Уоруик скочи светкавично, със свити колене, с гол меч в ръка. Хардгрейв извади оръжието си и двете острия се кръстосаха със звън. Само след минута виконтът бе притиснат до стената и се взря ужасено в разкривеното от гняв лице на противника си. Този човек беше същински демон!

Следващият удар изби меча от ръката му. Той се свлече безсилно на земята и Уоруик опря острието на меча си в гърлото му.

— Предайте се!

— Никога! По-добре ме убийте!

Уоруик вдигна меча му от пода и го хвърли в ръцете му.

— Тогава се бийте като мъж!

Невярваща усмивка разкриви устните на виконта. Този Чатъм беше луд! Хардгрейв се надигна, стисна здраво дръжката на меча и се нахвърли върху графа, който очевидно не считаше за нужно да се прикрива. Но това беше само привидно. Уоруик беше подготвен за стремителното нападение. Той просто протегна меча си и Хардгрейв се наниза на острието. Докато осъзнае, че е дошъл часът на смъртта му, на устните му играеше усмивка. Той се олюля, опипа меча на противника си, забит в гърдите му, строполи се на земята и почти спокойно затвори очи.

Уоруик го погледна със смесица от гняв и съчувствие. Опита се да си спомни отдавна миналото събитие, което беше причинило ожесточената вражда между семействата им, но не можа. После извади меча си от гърдите на мъртвия и изскочи навън.

 

Преди да влезе в къщата, Уилям взе шепа сняг и я притисна върху подутата буза на все още замаяната си племенница.

Ондин не се помръдна. Едва неочакваният студ събуди жизнеността й. Докато чичо й разговаряше с Раул, а после и с Хардгрейв, тя не се интересуваше от нищо. Едва сега осъзна какво щяха да правят с нея. Чичо й искаше първо да я остави на Раул, а после да я продаде на виконта. Този човек беше виновен не само за смъртта на баща й, но хладнокръвно бе причинил и трагичния край на съпруга й. А сега искаше да се наслади на унижението й, след като почти бе успял да стане господар на цялото й имущество. Не, той нямаше да се радва на плодовете на злите си дела. Никога!

Ондин събра всичките си сили и го ритна по пищяла. Уилям изрева и се строполи в снега. Тя му обърна гръб, хукна към обора, заобиколи го и се насочи през заснежената поляна към гората.

Сърцето й биеше като лудо, дробовете й се пръскаха. Спря едва когато беше достигнала гъстата дъбова гора. Скри се зад едно дебело стъбло, пое дълбоко въздух и хвърли бърз поглед към къщата. Чу гневни гласове и видя как Раул изтича при баща си, който се изправи с мъка и посочи към гората.

Раул погледна към дърветата и Ондин изпита чувството, че блестящите му тъмни очи пронизват нейните. Той изкрещя нещо и се втурна право към нея.

От гърлото й се изтръгна задавено ридание, тя се втурна като луда в гъстия храсталак, разбута голите клони, без да знае къде отива. Само да се махне оттук…

— Ондин!

Преди колко време беше чула този вик! Тогава тичаше, колкото я държаха краката, но братовчед й я настигна и тя успя да се изтръгне от ръцете му само като скочи в топлите води на горската рекичка. Защото Раул не можеше да плува…

През тази гора също течеше поток — на изток, към Темза. Сега, през зимата, тя щеше да замръзне в ледената вода. Но това беше единствената й надежда.

 

Уоруик се втурна към Уилям Довьо с меч, от който още капеше кръв. Възрастният мъж сърдито изтриваше калта от дрехата си и с дрезгав глас проклинаше Ондин, Хардгрейв и собствения си син.

Изведнъж чу тихи стъпки в снега и вдигна глава. Собственият му ковач вървеше към него с вдигнат меч. Твърде смаян, за да мисли ясно, Уилям се отдръпна инстинктивно назад твърде късно. В следващия миг той лежеше отново на земята, окървавеното острие на меча бе опряно в гърлото му.

— Къде е тя?

Мечът ей сега щеше да го прониже! Обзет от смъртен страх, Уилям се опита да преглътне и с трепереща ръка посочи към гората.

— Там! — произнесе задавено той. — Избяга. А Раул…

Уоруик не го слушаше. Той полетя към гората и Уилям Довьо въздъхна облекчено. Разтърка ожуленото си гърло и понечи да стане, за да последва Чатъм.

— Стой! — Тежка ръка се отпусна на рамото му.

Мъжът се обърна и се усмихна измъчено. Този зимен ден беше пълен с духове. Само преди малко мъртвецът се беше събудил за нов живот, а сега пред него стоеше двойникът му, малко по-нисък и по-строен. И очите му не бяха златнокафяви като на тигър, а смарагдовозелени. А зад него вървеше още един дух.

— Какво става тук? — попита зеленоокото чудовище. Уилям погледна покрай него и видя, че в двора влиза още една карета. Слязоха двама мъже и една дама, всички облечени изискано, и погледнаха към тях. На лицето му светна усмивка, той вдигна ръка и им махна.

 

Зеленоокият демон го сграбчи нетърпеливо за раменете и го разтърси.

— Къде са лорд Хардгрейв и Ондин? Къде е лорд Чатъм!

— В гората! — отговори Уилям и с усмивка посочи заснежената поляна. — Искате ли да отидем всички?

— Хардгрейв…

— Вероятно е мъртъв. — Уилям въздъхна и сведе глава. — Знаех си аз, че трябваше да я убия още с идването й тук! Но синът ми Раул искаше непременно да я има… — Той избухна в истеричен смях. — Сега и той ще умре!

Джъстин и Клинтън размениха стъписани погледи. После решиха да оставят Довьо на мира и се втурнаха към гората.

 

Потокът беше бърз и дълбок. По водата святкаха мънички сребърни кристалчета. Плискащите се вълни отразяваха слънчевата светлина.

— Най-после си моя, Ондин! Сега ще си платиш за всичко, което ми стори.

Раул я сграбчи за рамото и от гърлото й се изтръгна ужасен вик. Снегът беше заглушил стъпките му и той бе успял да се промъкне незабелязано.

Той я обърна към себе си, главата й политна назад.

— Проклета курва, защо непрекъснато ме отблъскваше? Щях да те спася. Сега обаче е късно…

Побеснял от гняв, той я блъсна в снега.

— Ти си луд, Раул! Никога, дори с цената на живота си, няма да лежа в прегръдката ти. Ти уби баща ми… — Хълцания задушиха думите й. — После застреля коварно мъжа ми! И след хиляда години няма да понеса близостта ти! Колко е сладка мисълта за смъртта, сравнена с отвращението от окървавените ти ръце!

Лицето му се разкриви от гняв, той вдигна ръка да я удари, но Ондин го изпревари. Хвърли се надолу по склона и се затъркаля към водата.

— Не! — изпищя тя, когато Раул се втурна след нея. Без да мисли какво прави, тя се хвърли в ледените води.

 

Тежкото кожено палто я повлече към дъното, студът скова крайниците й. Все пак тя успя да изплува на повърхността и пое въздух. Течението я повлече и тя се изпълни с надежда, че ще успее да излезе на брега.

— Чакай!

Този вик, странно познат, дойде някъде много отдалеч. Гласът на Уоруик? Тя изплака и потъна отново. Сигурно я дебнеха сенките на смъртта. Дали Уоруик щеше да я чака на брега?

— Ондин! Опитай се да се захванеш за нещо! Аз ще ти помогна!

Ондин се засмя и заплува надолу по потока. Смъртта не беше страшна, тя щеше да я заведе при Уоруик…

Две силни ръце я сграбчиха и я понесоха срещу течението. Тя вдигна глава, разпозна небръснатите, омазани със сажди бузи и окървавеното слепоочие.

— Любов моя — прошепна безсилно тя и затвори очи.

След малко обаче потръпна от студ и от съзнанието, че е още жива. Къде бяха ръцете, които я прегръщаха? Сега лежеше на брега и трепереше, главата й бучеше. Опря се на лакът и се огледа объркано.

— Бийте се, дяволите да ви вземат!

Гласът на Уоруик! Веднага го позна по властния тон. Ето и мокрия му гръб! Опрял ръце на хълбоците, той стоеше на брега и сочеше към свитата в снега фигура.

— Не мога да забия нож в гърба ви, човече! Вдигнете оръжието си и се бийте като мъж!

— Пощадете ме! — хленчеше Раул. — Дукесата е ваша. Кълна се, че никога не съм я докосвал! Вземете си я!

— По дяволите, станете и се бийте като мъж, чувате ли!

Прозвучаха и други гласове, чуха се наближаващи стъпки. Някой се затича към Ондин, свали широката си наметка, уви я в нея и я вдигна на ръце. Тя се вгледа смаяно в зелените очи, които светеха от радост и страх. Не беше очаквала, че ще ги види още веднъж.

— Джъстин! — прошепна с обич тя и помилва бузата му.

Мъжът кимна мрачно и я притисна до себе си, после се обърна, за да проследи развръзката на драмата.

— Стани, жалки страхливецо! — Това не беше гласът на Уоруик.

— Той ще ме убие! — хленчеше Раул. Изведнъж падна по лице в снега, от устните му излезе протяжен стон. Тялото му се сгърчи и повече не се помръдна. От гърба му стърчеше нож. Бликналата кръв напои снега.

Потресена, Ондин видя как Уилям Довьо издърпа ножа от гърба на сина си. После го обърна по гръб, затвори изцъклените очи и вдигна глава. Обърна се към Уоруик и странна усмивка разкриви устните му.

— Той нямаше да понесе затворничеството в Тауър, очакването на заслуженото наказание. Той не знаеше що е чест, що е достойнство. Бързата, безболезнена смърт — това беше най-доброто за него.

Потискаща тишина последва тези думи. Само вятърът виеше в короните на дърветата.

Уоруик се обърна към жена си и тя протегна ръце към него.

— Уоруик! — Още един нов, неочакван глас, който произнесе този предупредителен вик. Клинтън се втурна напред с изваден меч.

Но графът вече се беше обърнал, за да посрещне опасността. Стиснал ножа си, Довьо се готвеше да го нападне в гръб. Но вместо да се нахвърли върху графа, той се наниза сам на меча му, също както беше направил Хардгрейв. Свлече се бавно на земята и прошепна с усмихнати устни:

— Благодаря. Аз също нямаше да понеса очакването на палача… И всичко заради това момиче… Ондин…

Устните му се вцепениха и Уоруик се извърна настрана, без да извади оръжието си от гърдите на мъртвия. Той отиде при Ондин, взе я от ръцете на брат си и я притисна с все сила до гърдите си. Усмихна се и попи с устни бликналите от очите й радостни сълзи.

— Ти си жив! И аз също… — Прошепна безсилно тя и отпусна глава на рамото му. Случилото се през този страшен ден беше твърде много за нея. Усмихна му се още веднъж щастливо и загуби съзнание.