Хедър Греъм
Ондин (6)

ПЕТА ГЛАВА

От двете страни на мраморните стълби стояха на стража каменни дракони. Ондин ги гледаше смаяно, докато Уоруик даваше указания на Джейк относно багажа. Забързаният дребосък скоро изчезна зад каретата. В горния край на представителното стълбище се отвори двойна врата и от нея излезе висока, стройна жена, облечена в строга, безвкусна сива рокля. Сигурно беше около шестдесетгодишна. Черната й коса бе прошарена. Блестящите зелени очи загатваха за мината хубост.

Жената стоеше гордо изправена, лицето й беше хладно и затворено. Ондин усети известна неловкост. Маскарадът започваше и тази строга, изпълнена с достойнство жена щеше да я подложи на първия изпит.

— Милорд Чатъм! Добре дошъл у дома! — Усмивка разведри сериозното лице на жената и успокои малко Ондин. Може би страхът й беше неоснователен.

Уоруик отговори сърдечно на поздрава.

— Матилда! — Той поведе Ондин по стъпалата и стисна силно ръката й, за да й напомни за ролята, която трябваше да играе.

Икономката я погледна любопитно и направи реверанс.

— Не ви очаквах толкова скоро, милорд, и нямах представа, че водите гост…

— Това не е гост, Матилда. Това е жена ми, лейди Ондин.

Дори ако едно от каменните същества в подножието на стълбата беше оживяло и се беше втурнало в къщата, жената нямаше да бъде по-учудена. Дъхът спря в гърлото й.

— Вашата… жена?

— Точно така. И доста дълго е седяла в каретата.

— О, простете! — Матилда се поклони пред Ондин. — Моля, графиньо, последвайте ме… — Тя влезе в голямата мраморна зала и посочи към широката, извита стълба. — Зад стълбището се намират трапезарията и старият кабинет, милейди — обясни през рамо тя. Говореше доста бързо — вероятно за да скрие смущението си. — Горе са частните покои. Семейството се храни в западното крило, където са стаите и на сър Джъстин. Графът живее в източното крило, а слугите са на втория етаж. Ако желаете да извършите някакви промени, милейди…

— Разбира се, че не, Матилда. По всичко личи, че домакинството се води безупречно. — Ондин се огледа с възхищение. След цяла година, прекарана в бягство, бедност и мръсотия, най-после щеше да заживее отново в лукс. И за всичко това трябваше да благодари на лорд Чатъм. Поддаде се на внезапния си импулс и реши да го ощастливи с едно наистина майсторско артистично изпълнение. Спря на първата площадка на стълбището и се взря към полутъмния коридор, където висяха портрети на предците.

— Тук е наистина прекрасно! — въздъхна тя, надигна се на пръсти и нежно целуна по бузата стъписания Уоруик. — О, скъпи, ти изобщо не ми каза, че притежаваш такава великолепна къща…

Забелязала смаяното му изражение, тя сведе бързо глава, за да скрие усмивката си. После пристъпи към портрета на един белокос джентълмен на средна възраст, който много приличаше на съпруга й.

— Това баща ти ли е, скъпи? Струва ми се, че художникът е Ван Дайк?

— Така е — отговори кратко Уоруик, смаян още повече от познанията й по изкуство. Но лицето му остана безизразно. — Както вече споменах, баща ми остана верен на стария крал до жестокия край. Когато отиде в изгнание, Чарлз 1 поръча това платно.

Ондин разгледа всички портрети, следвана от мъжа си. Лордове и дами от различни столетия я гледаха от строгите рамки, някои по-весело, други меланхолично. В много лица се откриваха златистокафявите очи на Уоруик. Една по-нова картина показваше млад мъж с буйни златисти къдрици, зелени очи и безгрижна усмивка. Тя спря пред нея и Уоруик сложи ръка на рамото й.

— Брат ми Джъстин.

— Така си и помислих. И кога ще се запозная с красивия си девер?

— Вероятно Матилда вече е отишла да го повика. — Той я изгледа подозрително, защото иронията, скрита зад любезното й държание, не можеше да убегне от вниманието му. Матилда се покашля и той се обърна раздразнено. — Джъстин е тук, нали?

— Разбира се, милорд, и по време на отсъствието ви се държа наистина безупречно.

— Съмнявам се. — Уоруик улови ръката на Ондин и я поведе обратно към стълбището. — Ако в салона е запален огън, ще го почакаме там. И кажи на Ирен да приготви по-бързо вечерята.

Той отвори една врата и двамата влязоха в просторен салон. Пред огромната камина бяха поставени кресла и дивани, тапицирани с брокат. Имаше и маса за шест души с блестящо полирана повърхност. Столовете с прави облегалки и крака във форма на лапи бяха богато резбовани. Навсякъде личеше гербът на фамилията. Стените бяха с ламперия от тъмно дърво, между високите прозорци бяха поставени сребърни свещници.

Ондин се огледа изненадано. Не беше очаквала такова богатство. Уоруик затвори вратата и я придружи до огъня.

— Не знаех, че съм се оженил за такава добра артистка — отбеляза небрежно той.

— Както вече казах, обиколила съм много кралски дворове, милорд — отговори тя и се отпусна грациозно в едно брокатено кресло. — Сгреших ли нещо, лорд Чатъм? Смятах, че трябва да се държа любезно… и мило.

— Предупреждавайте ме, когато пак решите да се държите „мило“ — отговори той и се опря на перваза на камината.

От предпазливост Ондин реши да смени темата. Изправи се, отиде до прозореца, който гледаше на запад, и когато Уоруик я последва, го погледна нервно.

— Какво е онова оттатък?

— Там са оборите. Оттатък хълма се намират хижите на арендаторите и селяните. В неделя, след службата в църквата, там има пазар. Параклисът се намира в приземието на източното крило, но днес Чатъмови посещават селската църква. Вярвам, че и там ще играете достойно ролята на графиня.

Когато Ондин понечи да отговори по подходящ начин, вратата се отвори, прозвуча весел смях.

— Оженил си се! Уоруик, ти си един проклет негодник! Защо не ни съобщи за женитбата си, защо ни погоди този номер? И къде е невероятната красавица, която се е вмъкнала така неочаквано в сърцето ти?

Ондин се обърна към младия мъж, когото беше видяла на портрета. Възрастта му се беше много трудно определима, но тя предположи, че е около шест години по-млад от Уоруик. Влезлият свали със замах широкополата си шапка и се поклони.

— Милейди…

— Скъпа Ондин, това е брат ми, Джъстин Чатъм — обяви сухо Уоруик, после протегна ръце и прегърна младежа.

— Магическо име, много подходящо за такава красавица — отбеляза с усмивка Джъстин.

— Много ви благодаря, Джъстин — отговори сладко Ондин, направи реверанс и му подаде ръка. Младежът я целуна с истинска жар.

Уоруик издърпа пръстите й от ръката на брат си и сложи ръка на рамото й.

— Скъпи братко, тази жена е моя съпруга. Ако непременно си решил да флиртуваш, избери си друго момиче.

— Тогава поне ми обясни къде я намери — отговори ухилено Джъстин. — Винаги съм се интересувал от ловните ти полета.

— Срещнахме се на улицата и много скоро решихме да се оженим — отговори с лекота Ондин, освободи се от ръката на мъжа си и заобиколи масата.

— Господи, колко романтично! — провикна се Джъстин.

— Така е, а аз и до днес не мога да проумея каква буря ме връхлетя онази вечер. Във всеки случай вашият брат се оказа ужасно упорит обожател и аз разбрах много скоро, че не мога да му избягам.

Джъстин примигна объркано.

— Просто ми, скъпа снахо, но не мога да се удържа — да бъда проклет! Жените години наред се тълпяха около брат ми, макар че не разбирам защо. В гърдите си той няма сърце, а камък. Не обръщаше внимание дори на най-красивите и най-богатите наследнички. Може би ти притежаваш повече от всички други, взети заедно, Ондин?

— Джъстин! — изфуча Уоруик.

— Напротив, аз си нямам нищичко — отговори с мека усмивка Ондин.

— Значи сте се оженили по любов! — извика ликуващо Джъстин, отвори едно шкафче под прозореца, изведи скъпи кристални чаши и тежка гарафа. — Трябва да го полеем, но не с бира. Това е от лозята на Аквитания и ми се струва най-подходящо за случая. Тежко плодово вино, червено като сладката любовна страст.

— Нима страстта е червена? — попита невинно Ондин, прекалено невинно.

Тя погледна Джъстин и не забеляза как Уоруик пристъпи зад гърба й и обгърна с ръка тънката й талия.

— Страстта е кървавочервена, мила моя — прошепна в ухото й той.

Ондин веднага съжали за кокетството си и разбра, че този път наистина няма да му се изплъзне. Хватката му беше желязна. Джъстин я спаси, като им поднесе две пълни чаши. Колкото и да не му се искаше, Уоруик трябваше да я пусне. Той пое чашите, подаде й едната и я погледна с очи, в които се четеше недвусмислено предупреждение. Тя се опитваше да си играе с него, но той щеше да й отговори със същата монета.

Решена да продължи, Ондин се обърна към девера си.

— А защо ти, един очарователен млад мъж, още не си се пожертвал за някоя богата наследница?

Джъстин се изсмя и отпи от виното си.

— Аз не съм граф, а и жените изглежда предпочитат студенината на Уоруик пред моя горещ чар. Позволи ми да пия за твоето бъдеще, скъпа снахо. Дано бъдеш щастлива с дракона.

— И в твоите вени тече драконова кръв, Джъстин — напомни му Уоруик.

— Надявам се. — Джъстин оглеждаше замислено Ондин. — Смятам обаче, че твоята нова графиня е в състояние да се справи с всички демони и дракони. Тя не се бои от никого и от нищо.

Изведнъж Ондин усети как помещението се изпълва със странно напрежение. Не й убягна, че двамата братя размениха кратък поглед. Онова, което вибрираше между тях, не беше гняв, по-скоро мисъл, която споделяха и която трябваше да скрият от нея.

Но тя нямаше време да се замисли над това, защото някой почука на вратата.

— Влез! — извика Уоруик.

Появи се Матилда, следвана от две домашни прислужнички и един едър слуга, понесли големи табли, от които се носеше сладко ухание.

— Вечерята, милорд — обяви икономката и се обърна към прислужниците, които вече застилаха масата с бяла ленена покривка и нареждаха порцеланови съдове и сребърни прибори.

Уоруик намести стола на Ондин и тя седна. Докато й подаваше таблите с пушена змиорка и чига, с картофи и зеленчуци, той й обясни, че момичетата са дъщери на готвачката и се казват Нан и Лоти. Слугата, който освен това работел и в обора, носел името Джоузеф.

Прислужниците се усмихнаха любезно и това напомни на Ондин, че съпругът й беше наредил да се отнася добре с тях. Въпреки хладината и властното си поведение той изглежда беше справедлив господар, защото всички в къщата му служеха с удоволствие и се отнасяха към него с голяма почтителност.

По време на вечерята Джъстин разказваше какво се е случило в Чатъм Менър и имението по време на отсъствието на Уоруик. После Уоруик трябваше да го осведоми за последните събития в Лондон.

— И как се отнесе Чарлз към новата ти графиня, братко? Доколкото познавам Негово величество, вече съжалява горчиво, че не я е прелъстил пръв.

— Кралят не познава съпругата ми — отговори Уоруик и отпи глътка вино. Погледна Ондин и тя се опита да се усмихне, макар че сърцето й се беше качило в гърлото.

— Ако беше моя жена, и аз щях да я държа далече от краля — отбеляза Джъстин.

Двамата се заеха да обсъждат стопанските проблеми на Норт Ламбрия и Ондин реши, че Уоруик се отнася твърде сурово с по-младия си брат. Джъстин сам й обясни причината по обичайния си остроумен начин.

— Изгониха ме от кралския двор заради един дуел. Брат ми реши, че трябва да избягвам компанията на някои хора, защото упражнявали лошо влияние върху… непостоянния ми характер. И сега трябва да докажа, че все пак в мен е останало нещо достойно.

Принудата, която му бяха наложили, не го засягаше ни най-малко. На негово място Ондин щеше да се опълчи ожесточено срещу Уоруик.

— Не намираш ли, че брат ти е твърде строг с теб? — попита с усмивка тя.

— Може би, но той си е завоювал положението — отговори весело Джъстин. — Бях само на десет години, когато избухна онази нещастна война с холандците. Уоруик беше на петнадесет и тъй като ние Чатъмови достигаме рано обичайния си грамаден ръст, брат ми изглеждаше много по-възрастен. Затова избяга, постъпи във флотата под командата на Йоркския дук и още на шестнадесет години извърши истински геройски дела. Никой не може да излезе насреща му с меч, затова и аз не смея да му се опълча…

— Джъстин — намеси се нетърпеливо Уоруик, — сега говорим за настоящето, не за миналото. Разкажи ми за конете.

— О, жребчетата се развиват великолепно. Клинтън беше прав — идеята ти да кръстосаш онези арабски коне се оказа блестяща. Ще организираме страхотни надбягвания. — Той се обърна към Ондин. — Присъствала ли си някога на състезание в Нюмаркет? Голяма лудница е.

— Ако не беше отишъл на онова надбягване, нямаше да се дуелираш — подхвърли с усмивка Уоруик.

Джъстин направи гримаса.

— А ако Чарлз беше организирал турнир и за мен, както стори с теб и Хардгрейв… — Изведнъж той замлъкна, сякаш се беше докоснал до отворена рана.

По отношение на Ондин беше точно така. Стресната до смърт, тя затаи дъх и впи поглед в мъжа си, който седеше начело на масата. Значи той беше един от двамата воини в блестящи брони в деня, когато щастливият й живот се бе превърнал в кошмар. Само по някакъв каприз на съдбата двамата не се бяха срещнали още тогава — и сега той не знаеше, че тя е бегълката, дъщерята на предателя, също търсена като предателка.

Тя сведе бързо глава и се опита да прикрие отчаянието в очите си. Ала Уоруик не й обръщаше внимание, защото слушаше с огромен интерес брат си.

— Дракон е добре — рече Джъстин. — Но докато те нямаше, едва не събори обора. Крайно време му е да се налудува, както трябва.

— Утре ще излезем на разходка по полята и след няколко дни сигурно ще закопнее за спокойствието по време на отсъствието ми.

Джъстин спомена няколко селяни, които имали молби към господаря, и се извини на Ондин, че е принудена да слуша такива неща по време на вечерята. Тя се усмихна и го увери, че чутото много я е заинтересувало. Срещна замисления поглед на мъжа си, но не можа да разбере дали той одобрява държанието й към Джъстин. И двамата сме измамници, каза си горчиво тя. Освен Джейк никой не знае истината за този брак. Уоруик очевидно не възнамеряваше да посвети в тайната дори брат си.

На вратата се почука. Влезе млад мъж, облечен в скромен кафяв панталон и кожена жилетка, каквито носеха конярите в обора. Гарвановочерна коса обрамчваше загорялото от слънцето лице с тъмнозелени очи.

— Клинтън! — посрещна го засмяно Уоруик и се изправи.

— Уоруик! — Новодошлият стисна здраво ръката му и се ухили широко. Ондин го гледаше смаяно. Този Клинтън беше слуга на лорда и въпреки това двамата се поздравиха като приятели.

— Ондин, това е Клинтън, нашият главен коняр — представи го Уоруик. — Клинтън, представям ти лейди Ондин.

Когато младият мъж се поклони пред нея, Ондин откри нещо познато в чертите му, но не можа да си го обясни. Това я обезпокои, но момъкът очевидно не я познаваше и тя сметна страха си за неоснователен.

— Винаги ваш слуга, милейди — промълви почтително Клинтън.

— Искаш ли глътка вино? — попита Джъстин и Ондин отново се учуди на непосредствените отношения между графа, брат му и главния коняр.

— Ако няма да преча…

— Разбира се, че не. Разкажи ми за конете — подкани го нетърпеливо Уоруик. — Но първо изчакай да заведа жена си в покоите ни.

— Но аз… — започна Ондин.

Уоруик вече стоеше зад стола й, за да й помогне да стане.

— Сигурен съм, че си уморена от дългото пътуване — заяви той с тон, който не търпеше възражения. Джъстин и Клинтън скочиха на крака, поклониха се и й пожелаха лека нощ.

Неумолимите пръсти на графа се сключиха около китката на Ондин и тя трябваше да го последва. Двамата минаха през тъмната галерия, където горяха само две свещи. Ондин потрепери, обзета от смътно предчувствие. За да върви в крак с Уоруик, трябваше почти да тича. Той явно нямаше търпение да се отърве от нея.

— Милорд! — възпротиви се меко тя.

Стигнаха до една врата и Уоруик я отвори тържествено. Влязоха в просторен салон с огромна библиотека, заемаща цялата стена, внушително писалище и малък, елегантен шкаф до него. От дясната страна върху красив персийски килим бяха поставени спинет и арфа. Всички свещи бяха запалени. Прислугата беше приготвила грижливо покоите за появата на графската двойка.

— Това са частните ни покои — обясни Уоруик, но не й остави време да се огледа, а веднага я поведе към малката врата в дъното на салона. Прекосиха голяма спалня, в средата на която беше издигнат подиум за леглото. Малко писалище, шкаф и маса за миене допълваха обстановката. На тапетите бяха изобразени малки зелени дракони, завесите на прозорците бяха богато драпирани.

Уоруик не спря и в спалнята. Преведе Ондин през стаичката за обличане, в която имаше бяла емайлирана вана, високо огледало и няколко шкафчета. Отвори следващата врата и обяви:

— Вашите покои, мадам. Тук никой няма да ви смущава.

Ондин разгледа с възхищение елегантните мебели, избрани с много вкус от някоя жена. Балдахинът над леглото беше от най-фин воал, завивките и завесите на прозорците блестяха в сребърносиньо. Гардеробът беше от полирано черешово дърво, легенът за миене и каната бяха украсени със сини цветенца. Пред тоалетната масичка беше поставен крехък, красиво резбован стол. Рамката на огледалото беше разкошна.

— Бельото е в раклата — обясни Уоруик. — Вероятно роклите вече са наредени в стаичката за преобличане. Каната е пълна с вода. Имате ли други желания, милейди?

— Не — отговори тихо Ондин.

— В момента нямаме камериерка, но Лоти би могла да се заеме със задълженията й.

— Съгласна съм.

— Е, добре, щом нямате нужда от нищо…

— Напротив! — прекъсна го твърдо тя.

— Какво желаете?

— Обяснение.

— Какво обяснение? — Мъжът я погледна изненадано и скръсти ръце пред гърдите си.

— За целия този фарс.

— Може би бихте предпочели да ви върна в Тайбърн, милейди? — Ондин сведе глава и Уоруик продължи нетърпеливо: — Какво не ви харесва? Хранят ви, обличат ви, заобиколена сте с целия възможен лукс. Срещу това от вас се изисква само да се държите както подобава на новото ви положение. Вече установих, че не срещате особени трудности. — Той отиде при нея и обхвана тесните й рамене. — Какво ви липсва?

Устата му беше съвсем близо до нейната и тя усети топлия му дъх като милувка. Странна горещина се разля по вените й и желанието да избяга от близостта на този опасен мъж стана нетърпимо.

— Нищо! — изсъска тя и се отдръпна. Уоруик се обърна и закрачи към вратата.

— Само още едно, графиньо. Не забравяйте да спуснете резето, след като изляза. Ще отваряте тази врата само когато аз ви заповядам. Разбрахте ли?

— Да.

Преди да излезе, той се обърна още веднъж.

— Поведението ви тази вечер беше наистина безупречно. Моля ви само да не флиртувате с брат ми. Вие сте моя жена, не негова и той не бива да го забравя никога.

Вратата се затвори. Ондин не беше в състояние да се помръдне от мястото си, замаяна от бушуващите в сърцето й чувства.

— Резето! — долетя рязка заповед от съседната стая и от гърлото й се изтръгна ядно проклятие. Тя се втурна към вратата и спусна резето. Щом чу отдалечаващите се стъпки, развърза с треперещи пръсти корсажа си, съблече се и се пъхна в една от красивите нови нощници. Настани се в удобното легло и затвори очи.

Мислите не й даваха спокойствие. Не знаеше колко време е лежала будна, когато чу конски тропот точно под прозореца си и любопитството й се събуди. Скочи от леглото, дръпна завесите и се наведе към двора.

Съпругът й водеше към портата едър червенокафяв жребец с блестяща дълга грива. Облечен в развяваща се черна наметка с извезан на гърба дракон, с високи ботуши за езда и голяма шапка с едно единствено червено перо, той се смееше весело и разговаряше с благородното животно, което потрепваше нетърпеливо с копита. Очевидно в него се беше натрупала твърде много неизразходвана енергия. Господарят му се метна на седлото, препусна на запад и се стопи в нощта.

Ондин затропа вбесено с краче. Дали Уоруик отиваше при любовницата си? Без съмнение. Всъщност, какво я беше грижа? Важното беше да я остави на спокойствие.

Когато отново се пъхна в леглото, тя беше готова да признае, че поведението на съпруга й я тревожи много повече, отколкото й се искаше. Обърна се по корем и заби юмрук във възглавницата.

— Върви по дяволите, лорд Уоруик Чатъм! — пошепна задавено тя, удържайки с мъка сълзите си.

По някое време на вратата се почука и гласът на мъжа й попита делово:

— Всичко наред ли е, мадам?

Той се беше върнал!

— Да, да… — заекна тя. — Добре съм.

Без да каже нищо повече, Уоруик се отдалечи и Ондин усети, че цялата трепери от облекчение. Тя въздъхна дълбоко и не след дълго потъна в дълбок сън.