Том Кланси
Зъбите на тигъра (23)

Глава двадесет и втора
ИСПАНСКОТО СТЪЛБИЩЕ

— Ти се майтапиш — каза веднага Джак.

— Бог ме дари с тъп противник — отвърна Брайън. — Това е молитва, на която ни научиха в школата. Лошото е, че рано или късно започват да нахитряват.

— Също като мошениците — съгласи се Доминик. — Проблемът с прилагането на закона е, че обикновено залавяме тъпите. Дори рядко чуваме нещо за умните. Точно затова мина толкова време, преди да се справим с мафията, а пък те не са чак толкова умни. Но, разбира се, това е дарвинов процес и ние трябва да го улесняваме по един или друг начин.

— Някакви новини от дома? — попита Брайън. — Погледни колко е часът. Трябва да изчакаме поне още час, за да дойдат на работа. Значи онзи наистина беше премазан от трамвая?

Брайън кимна.

— Падна и беше премазан като някой помияр на пътя. Хубавото е, че по този начин беше прикрита истинската причина. „Лош късмет, господин Боклук!“

 

 

До болницата „Света Елисавета“ на „Инвалиденщрасе“, където линейката откара останките от тялото, нямаше и миля. Бяха се обадили предварително, затова там не бяха изненадани от трите пластмасови торби. Оставиха ги на масата на патолога. Нямаше никакъв смисъл да се прибягва до обичайната процедура, защото причината за смъртта беше толкова очевидна, че подобно нещо би приличало повече на черен хумор. Единствената трудност беше да се вземе кръв за токсичните изследвания Тялото беше така нарязано, че тя почти не беше останала. Обаче във вътрешните органи, главно в далака и мозъка имаше достатъчно за изтегляне със спринцовка, след което пробата щеше да бъде изпратена в лабораторията и там щяха да направят тест за наркотици или алкохол. Единственото друго нещо, което трябваше да се провери при огледа на починалия, беше дали има увреден крак, но след преминаването на трамвая през тялото дори пукнато коляно беше трудно за откриване. Вече знаеха името и самоличността му от портфейла и полицията проверяваше местните хотели, за да види дали там беше останал паспортът му, за да бъде уведомено съответното посолство. И двама му крака бяха напълно премазани за по-малко от три секунди. Единственото изненадващо нещо беше, че лицето му беше спокойно. Човек би очаквал широко отворени очи и гримаса от болка при смъртта, но патологът знаеше, че дори при причинената от травми смърт нямаше твърдо заковани правила. Нямаше смисъл от пълно изследване. Ако беше застрелян, може би щяха да намерят рана от куршум, но нямаше причина да подозират подобно нещо. Полицията вече беше разговаряла със седемнадесет очевидци, които се намираха на трийсетина метра от мястото. В крайна сметка заключението на патолога можеше спокойно да бъде един подписан формуляр, който да играе ролята на официален документ.

 

 

— Господи — възкликна Гренджър. — Как, по дяволите, са уредили това? — После вдигна телефона. — Гери? Слез долу. С номер три е приключено. Трябва да видиш този доклад. — След като остави слушалката, той изрази гласно мисълта си: — А сега къде да ги изпратим?

Това бе решено на друг етаж. Тони Уилс прехвърляше в компютъра си цялата електронна поща на Райън и най-горното съобщение от нея го впечатли с краткостта си. След това вдигна телефона, за да се обади на Рик Бел.

 

 

На Макс Вебер му беше най-трудно. Мина половин час преди да се съвземе от шока и да осъзнае какво беше станало. Започна да повръща. Пред очите му отново и отново се явяваше падналото тяло и пак чуваше ужасното тум-тум, когато трамваят му премина през него. Каза си, че вината не е негова. Този глупак, този идиот беше паднал точно пред него, както би направил някой пиян, само дето беше твърде рано за когото и да било да изпие толкова много бири. Беше имал инциденти и преди, повечето бяха сблъсъци с броните на коли, завивали рязко пред него. Но никога не беше виждал и не беше чувал за фатален инцидент с трамвай. Беше убил човек. Той, Макс Вебер, беше отнел живот. През следващите два часа всяка минута си повтаряше, че вината не е негова. Началникът му го освободи от работа за останалата част от деня и той си тръгна за дома със своето ауди. На една пряка от къщи се спря в една бирария, защото днес не искаше да пие сам.

 

 

Джак преглеждаше новия информационен обмен, получен от Колежа, а Доминик и Брайън стояха до него след късния обяд и няколкото изпити бири. В пощата нямаше нищо необикновено — имейли до и от хора, заподозрени, че са играчи, повечето от тях обикновени граждани на различни страни, които веднъж или два пъти бяха изписали магическите думи, отбелязани от системата за засичане Ешелон във Форт Мийд. После се появи едно подобно на другите, но адресът му беше [email protected].

— Ей, момчета, изглежда, че нашият приятел от улицата е трябвало да се срещне с друг куриер. Той пише на стария ни познайник 56MoHa и иска от него инструкции.

— Така ли? — Доминик се приближи и погледна към монитора. — Какво ни говори това?

— Току-що разбрах адреса му в интернет… той е Gadfly/щръклица/[email protected]. Ако получи отговор от MoHa, може би ще разберем нещо. Според нас той е оперативният ръководител на лошите. АНС го засече преди шест месеца. Кодира писмата си, но те пробиха кода му и могат да четат повечето от имейлите му.

— След колко време можеш да очакваш отговор? — попита Доминик.

— Зависи от господин MoHa — отвърна Джак. — Просто трябва да си седнем на задниците и да чакаме.

— Ясно — рече Брайън от мястото си до прозореца.

 

 

— Виждам, че младият Джак не е намалил устрема им — отбеляза Хендли.

— Мислеше ли, че би могъл? Абе, Гери, нали ти казах — рече Гренджър, вече тайно благодарил на Бога за помощта му. — Както и да е. Сега те имат нужда от инструкции.

— Планът ти предвиждаше да бъдат ликвидирани четири обекта. Кой е четвъртият? — попита сенаторът.

Сега дойде ред на Гренджър да се засуети.

— Още не съм сигурен. Честно казано, не очаквах, че ще работят толкова ефикасно. Надявах се, че убийствата ще ни подскажат някой нов обект, но засега никой не си е подал главата навън. — Телефонът му иззвъня. — Разбира се, Рик, заповядай. — Той остави телефона. — Рик Бел казва, че има нещо интересно.

След по-малко от две минути вратата се отвори.

— О, здравей, Гери. Радвам се, че си тук. Сам — Бел извърна глава, — току-що получихме това. — Той му подаде един принтиран имейл.

Гренджър го прегледа.

— Този ни е познат…

— Ама разбира се, че е. Той е оперативният ръководител на нашите приятели. Оказа се, че сме били прави. — Като всички бюрократи, особено тези на по-високи постове, Бел обичаше да се потупа по гърдите.

Гренджър подаде листа на Хендли.

— Добре, Гери, ето ти го и номер четири.

— Не си падам по случайните находки.

— Гери, съвпаденията и на мен не ми допадат, но когато спечелиш на лотария, не връщаш парите, нали? — рече Гренджър и си помисли, че някогашният му треньор Дарел Ройъл беше прав, когато казваше, че късметът не ходи при разни смотаняци. — Рик, струва ли си този да бъде премахнат?

— Разбира се, че си струва — отвърна уверено Рик и енергично закима с глава. — Не знаем чак толкова много за него, но и това, което знаем, не е малко. Той е оперативният им ръководител… в това сме сто процента сигурни, Гери. И си го заслужава. Един от неговите хора вижда как другият загива, докладва, а този получава съобщението и отговаря. Да ти кажа право, ако някога срещна човека, измислил системата „Ешелон“, ще го черпя една бира.

— Това е то разузнаване с бой — обади се Гренджър, здравата потупвайки се по рамото. — Мамка му, знаех си, че ще успеем. Разбутай гнездо на стършели и някои от тях ще изскочат от него.

— Само да не те ужилят по задника — предупреди го Хендли. — Добре, а сега какво?

— Пускай кучетата, докато лисицата не е избягала — отвърна веднага Гренджър. — Ако успеем да ликвидираме този човек, може би наистина ще падне нещо ценно от дървото, което клатим. — Хендли извърна глава.

— Рик, ти какво мислиш?

— Съгласен съм. Трябва да действаме — отвърна той.

— Добре, така да бъде — съгласи се Хендли. — Предайте им.

 

 

Хубавото на електронните комуникации е това, че за тях не е нужно много време. Всъщност Джак вече разполагаше с това, което беше важно за него.

— Момчета, първото име на 56MoHa е Мохамед. Това не е кой знае каква новина — най-често срещаното малко име в света. Обаче той казва, че се намира в Рим, в хотел „Екселсиор“ на „Виа Виторио Венето“ №125.

— Чувал съм за този хотел — рече Брайън. — Скъпо, луксозно място. Изглежда, че нашите приятели имат слабост към такива.

— Регистрирал се е под името Найджъл Хоукинс. То е типично английско. Да не би да е английски гражданин?

— С малко име Мохамед? — зачуди се Доминик.

— Може да е конспиративното му име, Енцо — отвърна Джак, елиминирайки довода на Доминик. — Той сигурно има мобилен телефон, но Махмуд — онзи, който видя колегата му да загива тази сутрин, вероятно го знае. — Джак замълча за момент. — Питам се защо просто не му се е обадил? Хм. Вярно е, че италианската полиция ни праща сведения, получени от електронното си разузнаване Може би следят телефонните разговори и нашият приятел е предпазлив…

— В това има логика, обаче защо… праща съобщения по мрежата?

— Мисли, че така е по-безопасно. АНС успя да пробие много системи за кодиране, използвани от частни лица. Търговците не го знаят, обаче хората от Форт Мийд ги бива много в тези работи. След като веднъж пробият кода, той си остава пробит, а другият изобщо не знае за това. — Всъщност нямаше представа за истинската причина. Програмистите можеха и често пъти биваха убеждавани да вкарват възможности за декодиране или от патриотични чувства, или за пари, а често и по двете причини. 56MoHa използваше една от най-скъпите подобни програми и в упътванията към нея се заявяваше, че никой не би могъл да я пробие, защото тя е индивидуален алгоритъм. Разбира се, не се обясняваше какво означава това, а се казваше само, че кодиращият процес е от 256 байта, а голямото число би трябвало да впечатлява хората. В указанията не се казваше също, че инженерът на софтуера, който я беше създал, някога беше работил във Форт Мийд, поради което и беше нает. Той беше човек, който помнеше, че е положил клетва, а освен това един милион долара, освободени от данъци, бяха страшно много пари. Бяха му помогнали да си купи къща на хълмовете на окръг Марин, така че недвижимите имоти в Калифорния дори и сега служеха на интересите на Съединените американски щати.

— Значи можем да четем електронната им поща, така ли? — попита Доминик.

— Някои неща от нея — потвърди Джак. — Колежът получава по електронен път повечето от съобщенията, до които АНС има достъп във Форт Мийд, а когато те ги препращат на ЦРУ за анализи, ние засичаме и тях. Не е толкова сложно, колкото изглежда на пръв поглед.

След секунди обаче Доминик ясно си представи какво означава това.

— Мамка му… — прошепна той, загледан в тавана на апартамента на Джак. — Нищо чудно, че… — Той замълча. — Алдо, спираме с бирите Заминаваме за Рим.

Брайън кимна.

— В колата ви има ли място за трети човек? — попита Джак.

— Страхувам се, че не, Младши. Не и в „Порше“ 911.

— Е, добре. Аз ще хвана самолета за Рим. — Джак отиде при телефона и се обади на рецепцията. След десет минути вече имаше запазено място за полет 737 на „Алиталия“ до международното летище „Леонардо да Винчи“, който тръгваше след час и половина. Помисли дали да не си смени чорапите. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, това беше да си събува обувките на някое летище. За няколко минути си събра багажа и излезе, спирайки само на минаване да благодари на администратора. Едно такси мерцедес го изведе бързо извън града.

Доминик и Брайън почти не бяха разопаковали багажа си и след десет минути бяха готови за тръгване. Доминик се обади на прислужника, докато Брайън отиде при будката за списания и си купи карти за пътя от юг на запад, облечени в пластмасови калъфи. Грозното синьо порше вече беше пристигнало пред хотела и той отиде при него точно в момента, когато портиерът успя да набута нещата им в миниатюрния му багажник. След две минути вече се беше навел над картите, търсейки най-бързия път за излизане на южния аутобан.

 

 

Джак се качи на боинга, след като още веднъж изтърпя унижението, което сега важеше за всички пътнически полети. Това го накара да си спомни с носталгия за президентския „Боинг“, макар че си припомни също, че забележително бързо беше свикнал с удобствата и вниманието, само за да научи по-късно какво трябва да изтърпяват обикновените хора. Това му беше подействало като удар в тухлена стена. За момента трябваше да се безпокои само за настаняването си в хотела. Към седалката му в салона на първа класа имаше платен телефон. Той прекара черната си кредитна карта през пластмасовата слушалка и направи първия си опит да завладее европейските телефони. Кой хотел? Защо пък да не е „Екселсиор“? При втория си опит успя да се свърже с рецепцията и научи, че имат няколко стаи на разположение. Поиска да му запазят малък апартамент и много доволен от себе си, си взе чаша бяло вино от Тоскана от любезната стюардеса. Беше научил, че напрегнатият живот може и да е хубав, ако знаеш каква трябва да бъде следващата ти стъпка, а за момента той беше с една стъпка напред пред бъдещето.

 

 

Германските строители на магистрали са научили австрийците на всичко, което са знаели, помисли си Доминик. Или пък по-умните от тях бяха чели същата книга. При всички случаи пътят не приличаше на бетонните ленти, които пресичаха Америка, като се изключи това, че пътните знаци бяха толкова различни, че бяха направо неразбираеми, главно защото на тях се изписваха само имената на градовете, а и те бяха чужди. Брайън предполагаше, че черната цифра върху бял фон, ограден с червен кръг, означава ограничение на скоростта, но тя беше в километри, три от които бяха равни на две мили, като оставаше и място за паркиране. Австрийските ограничения за скорост не бяха така щедри както германските. Може би нямаха достатъчно доктори, които да се справят с пострадалите, но дори и по издигащите се все по-високо хълмове завоите бяха добре направени, с достатъчно място за реагиране, ако някой се обърка кое е ляво и кое дясно. Поршето имаше устройство за контрол на скоростта и той натисна пет пъти съответния бутон за посочената разрешена скорост, само за да установи с радост, че се движи още по-бързо. Не беше сигурен дали тук неговата карта на агент от ФБР можеше да го отърве от глоба, както това ставаше в Съединените щати.

— Колко остава, Алдо? — попита той навигатора си, седнал в седалката на смъртта.

— Малко повече от хиляда километра от мястото, където се намираме сега. Кажи-речи, десет часа.

— По дяволите, та това е време само за загрявка. След около два часа трябва да заредим. Какви пари имаш у теб?

— Седемстотин долара от тези за игра на „Монополи“. Да благодарим на Бога, че вървят в Италия, защото със старите италиански лири ще откачиш от правене на сметки. Пътят не е много натоварен — рече Брайън.

— Не, и е добре поддържан — съгласи се Доминик. — Картите хубави ли са?

— За пътя до там, да. В Италия ще трябва да купим една за Рим.

— Добре, не вярвам да е много трудно. — Доминик благодари на милостивия Бог, че имаше брат, който можеше да разчита карти. — Когато спрем за зареждане с бензин, можем да хапнем нещо.

— Става, брат ми. — Брайън погледна напред и видя в далечината приближаващи се планини. Не можеше да каже на какво разстояние се намират, но сигурно видът им е бил твърде обезкуражаващ, когато тук хората са се придвижвали на коне. Сигурно са били много по-търпеливи от съвременния човек или просто не им е пукало толкова. Засега седалката му беше удобна, а и брат му не караше съвсем като луд.

 

 

Оказа се, че италианците освен че правят добри състезателни коли, са и добри пилоти. Самолетът буквално целуна пистата и се приземи най-неусетно. Джак беше летял твърде много и това не го изнервяше така, както някога баща му, но като повечето хора се чувстваше по-сигурен, когато вървеше или пътуваше по нещо, което можеше да се види и пипне. Тук също имаше таксита мерцедеси, а шофьорът говореше сносен английски и знаеше пътя до хотела.

Магистралите по света много си приличаха и за момент Джак се запита къде, по дяволите, се намира. Земята около летището, изглежда, се използваше за земеделие, но върховете на покривите бяха различни от тези у дома. Явно тук не валеше много сняг, защото бяха плоски. Беше късна пролет и беше достатъчно топло, за да се ходи по къси ръкави, но в никакъв случай не беше неприятно. Веднъж беше идвал в Италия заедно с баща си по официален повод — спомни си, че беше някаква икономическа среща, обаче през цялото време го бяха разкарвали с кола на посолството. Беше забавно да се прави на принц, но така не можеше да се научи да се оправя в чуждо място и всичко, което беше останало в паметта му, бяха места, които му бяха показали. Нямаше никаква представа как се беше озовал там. Това беше градът на Цезар и на много други прочути хора, които историята помнеше заради добрите или лошите им дела. Повечето за лоши, защото историята си беше такава. Припомни си, че и той е в града по такава работа. Добре че не беше този, който да решава кое е добро и кое лошо на този свят, а просто човек, който помага с каквото може на страната си, и вземането на подобни решения не падаше изцяло върху плещите му. Като президент в продължение на четири години баща му трябваше да взема тъкмо такива решения и това едва ли му е било забавно въпреки всичката власт, която имаше тогава. Колкото по-голяма беше властта, толкова по-голяма беше и отговорността, която човек трябва да носи. Джак се успокояваше с мисълта, че просто трябваше да върши неща, които други хора бяха счели за необходими. Сети се също, че винаги можеше да каже „не“ и макар вероятно от това да имаше последици, те не можеха да бъдат чак толкова сериозни. Не чак толкова, колкото нещата, които той и братовчедите му вършеха сега.

„Виа Виторио Венето“ имаше по-скоро делови, отколкото туристически вид. Дърветата от двете й страни изглеждаха малко умърлушени. Изненадващо се оказа, че хотелът изобщо не е висок. Нямаше и богато украсен вход. Джак плати на шофьора на таксито и влезе вътре, следван от портиера с багажа му. Вътрешността беше богато украсена с дърворезба, а персоналът най-любезен. Може би това беше някаква олимпийска дисциплина, в която се състезаваха всички европейци. Все пак се намери някой, който да го отведе до стаята му. Вътре имаше климатична инсталация и прохладният въздух в апартамента беше наистина приятна изненада.

— Извинявай, как ти е името? — попита той прислужника.

— Стефано — отвърна човекът.

— Знаеш ли тук да има някой на име Хоукинс… Найджъл Хоукинс?

— Англичанинът ли? Да, той е през три врати от вашата вдясно, надолу по коридора. Приятел ли ви е?

— Приятел е на брат ми. Моля те, не му казвай нищо. Може би ще мога да го изненадам — рече Джак и му подаде банкнота от двадесет евро.

— Разбира се, господине.

— Много добре. Благодаря.

— Моля — отвърна Стефано и се отправи обратно към фоайето.

От професионална гледна точка това не беше много умно, помисли си Джак, но ако нямаха снимка на птичката, трябваше да добият някаква представа как изглежда. Като свърши това, той вдигна телефона и се опита да набере един номер.

 

 

— Имате обаждане — започна тихо да нарежда мобилният телефон на Брайън. Повтори три пъти, преди да го извади от джоба на сакото си.

— Да. — Кой ли пък може да го търси?, запита се той.

— Алдо, Джак е. Аз съм в хотела… хотел „Екселсиор“. Искате ли да се опитам да ви запазя стаи? Тук е много хубаво. Мисля, че ще ви хареса.

— Почакай малко. — Той остави телефона в скута си. — Няма да повярваш къде се е настанил Джак. — Не беше нужно да назовава къде.

— Ти се шегуваш — отвърна Доминик.

— Не. Пита дали искаме да ни направи резервации. Какво да му кажа?

— По дяволите… — Доминик мислеше трескаво. — Ами нали той е подкреплението ни в разузнаването?

— Това ми се струва съвсем очевидно, но щом ти казваш… — той отново взе телефона. — Джак, действай, приятел.

— Страхотно. Ще го уредя. Ако не ви се обадя, за да ви кажа, че не става, идвайте направо тук.

— Разбрано, Джак. Довиждане.

— Довиждане — чу в отговор Брайън и изключи телефона. — Да ти кажа право, Енцо, това не ми се струва твърде умно.

— Той е там на място и сам има очи, за да прецени. Можем винаги да се откажем, ако се налага.

— Предполагам, че е така. Картата сочи, че след пет мили ще навлезеш в тунел. — Часовникът на таблото показваше 4:05. Движеха се добре, но се насочваха право срещу планината, точно покрай град Бадгещайн. За да преминат идващата височина, им трябваше или тунел, или пък… едно голямо стадо кози.

 

 

Джак включи компютъра си. Отне му десет минути, за да разбере как действа телефонната система, но накрая се включи в мрежата и установи, че електронната му поща е пълна със съобщения за него. Имаше поздравления от Гренджър за изпълнението на задачата във Виена, въпреки че самият той не беше допринесъл с нищо за това. След тях имаше оценка от Бел и Уилс за 56MoHa, но в по-голямата си част тя беше разочароваща. Петдесет и шест беше оперативният ръководител на лошите момчета. Той или вършеше сам нещата, или ги планираше, и едно от тези, които вероятно беше свършил или планирал, беше станало причина за смъртта на много хора в четири търговски центъра у дома, така че копелето трябваше да се изправи пред Бога. Обаче не се казваше конкретно какво е извършил, каква е подготовката му, какви са способностите му и дали носи оръжие, а всичката тази информация му беше нужна. След като прочете дешифрираните имейли, той отново ги кодира и ги запамети в папката „Действие“, за да ги обсъди с Брайън и Доминик.

 

 

Тунелът малко напомняше видеоигра. Продължаваше безкрайно, въпреки че вътре колите не се превърнаха в голямо огнено кълбо, както се беше случило преди няколко години в тунела „Мон Блан“ между Франция и Швейцария. След един промеждутък от време, който им се стори безкраен, те излязоха от другата страна. Оттук следваше спускане.

— Наближаваме бензиностанция — докладва Брайън. Имаше знак, че тя се намира на половин миля пред тях, а резервоарът на поршето се нуждаеше от бензин.

— Разбрах. Мога да се поразтъпча и да пусна една вода. — За американските стандарти бензиностанцията беше много чиста, а храната различна, без „Бургър Кинг“ и „Рой Роджърс“, каквито човек очаква във Вирджиния. Обаче всичко с крановете в мъжката тоалетна беше наред, а бензинът се продаваше на литър, затова не можаха да разберат веднага каква е цената, докато Доминик не я сметна наум.

— Господи, ама тук бензинът излиза твърде солено!

— Нали плащаш с карта на Компанията — успокои го Брайън и взе два пакета с бисквити. — Да продължаваме, Енцо, Италия ни очаква.

— Прав си. — Шестцилиндровият двигател отново заработи и те пак излязоха на пътя.

— Добре е човек да се попротегне — каза Доминик, когато премина на най-високата предавка.

— Да, това помага — съгласи се Брайън. — Остават ни около четиристотин мили, ако сметките ми са верни.

— Та това си е просто разходка в парка. Остават ни някакви си около шест часа, ако движението не е много натоварено. — Той оправи тъмните си очила и малко поразкърши плещи. — Да бъдем в един и същи хотел с обекта, мамка му!

— Аз също си го мислех. Ама той не знае нищо за нас и може би дори не знае, че го преследват. Помисли: два инфаркта, един пред свидетел, пътна катастрофа също със свидетел, който той познава. Доста лош късмет, но нищо не говори за наличието на враждебни действия, нали така?

— На негово място щях да се поизнервя — изрази гласно мисълта си Доминик.

— Той вероятно е. Ако ни види в хотела, за него ние просто сме още двама неверници. Ако не му се набиваме често в очи, едва ли ще ни обърне някакво внимание. Няма правило, което да казва, че нещата непременно трябва да бъдат трудни, Енцо.

— Надявам се да си прав, Алдо. Онази работа в търговския център си беше достатъчно страшна, за да ми държи влага известно време.

— Съгласен съм с теб, брат ми.

Това не беше най-високата част на Алпите. Тази се простираше на север и на запад, въпреки че би се отразила зле на краката им, ако вървяха пеш, както са правили римските легиони, мислейки си, че техните павирани пътища са божия благодат. Вероятно е било по-добре, отколкото да газят в калта, но не чак толкова, особено след като са мъкнели на гръб торба, толкова тежка, колкото тази, която неговите морски пехотинци мъкнеха в Афганистан. Легионерите са били корави хора за времето си и може би не са се различавали много от днешните момчета в камуфлажни униформи.

Обаче някога са имали по-директен подход за справяне с лошите момчета. Убивали са семействата им, техните приятели, съседите им и дори кучетата им, а което е по-важно, изобщо не са го криели. Това не бе съвсем практично в ерата на Си Ен Ен, а и в интерес на истината трябва да се каже, че много малко морски пехотинци биха участвали доброволно в масови кланета. Ликвидирането на противниците един по един беше за предпочитане, стига да си сигурен, че не убиваш невинни граждани. С подобни мръсотии се занимаваше противниковата страна. Това, че не можеха да излязат открито на бойното поле и да се изправят един срещу друг като мъже, беше наистина достойно за съжаление, но освен че бяха вероломни, терористите бяха и практични. Нямаше смисъл да водят военни действия, в които не само щяха да загубят, но и ще бъдат изклани като овце в кошара. Обаче ако бяха истински мъже, щяха да укрепят своите въоръжени сили, щяха да ги обучат и въоръжат и тогава щяха да ги хвърлят срещу врага, а нямаше да се промъкват незабелязано като плъхове и да хапят децата в люлките им. Дори във войната има правила, защото има неща по-лоши от нея, неща, които са забранени за мъжете в униформа. Не трябва да вредиш преднамерено на тези, които не участват в сраженията, и трябва да избягваш да го правиш по случайност. Сега морските пехотинци отделяха много време, пари и усилия, за да се научат да се сражават в градски условия, и най-трудното бе да избягват убиването на цивилни, на жени с деца в колички, дори и когато знаеха, че някои от тези жени имат оръжия, скрити до малкия Джони, и много от тях биха искали да видят гърба на някой морски пехотинец на два-три метра пред себе си, за да бъдат сигурни, че куршумите им ще го поразят. Играта по правилата също имаше граници. Но за Брайън това вече беше минало. Не, сега с брат му я играеха по правилата на врага и докато той не си дадеше сметка за това, тя щеше да бъде печеливша. Живота на колко ли хора бяха спасили с премахването на един банкер, на вербовчик и на куриер? Проблемът беше, че това никога нямаше да се разбере. Това беше комплексна теория, приложена към реалния живот, и предварително се знаеше, че подобно нещо е невъзможно. Не биха могли да знаят и живота на колко хора биха спасили и каква добрина щяха да направят, когато ликвидират онова копеле 56MoHa. Обаче това не означаваше, че няма да има реална полза, както в случая, когато брат му беше видял сметката на онзи в Алабама. Те вършеха Божие дело, въпреки че Бог не броеше добрите им дела като някой счетоводител. Все едно, че орем Божията нива, помисли си Брайън.

Тези алпийски ливади наистина са много зелени и хубави, каза си той, загледан в един самотен козар.

 

 

— Къде е той? — попита Хендли.

— В „Екселсиор“ — отвърна Рич Бел. — Твърди, че е вдясно по коридора от стаята на нашия приятел.

— Мисля, че момчето ни се нуждае от малко съвети в оперативната работа — рече мрачно Гренджър.

— Нека да поразсъждаваме — предложи Бел. — Противникът не знае нищо. Има вероятност те да се безпокоят повече от човека, който събира прането, отколкото от Джак или близнаците. Не разполагат нито с имена, нито с факти, нито с организация, която да е враждебно настроена срещу тях… Та те дори нямат представа, че някой има намерение да им види сметката.

— Това, че се е настанил там, не е много професионално — настоя Гренджър. — Ако Джак се срещне лице в лице…

— И какво от това? — попита Бел. — Добре де, разбирам, че аз съм само един електронен разузнавач, без опит в оперативната работа, но логиката си е логика. Те не знаят и не могат да знаят нищо за Колежа. Дори ако 56MoHa започне да се изнервя, това едва ли ще им се отрази пряко. По дяволите, та той и без това има достатъчно основания да бъде нервен. Обаче един шпионин не може да си върши работата, ако се страхува от всеки, не е ли така? Докато нашите хора са им неизвестни, те няма от какво да се безпокоят… освен ако не направят нещо наистина глупаво, но доколкото ми е известно, тези момчета не са толкова тъпи.

През цялото време Хендли само седеше в креслото и поглеждаше ту към единия, ту към другия. Значи това е да си в положението на „М“ от филмите за Джеймс Бонд^[1]. Да си босът имаше своите положителни страни, но и моменти на напрежение. Разбира се, в сейфа си той пазеше подписаните от президента заповеди за помилване, в които нямаше посочена дата, но то не означаваше, че би искал да ги използва някога. Подобно нещо би го превърнало дори в по-голям парий, отколкото беше сега, и новинарите нямаше да го оставят на мира до края на живота, а това никак не му изглеждаше забавно.

— Само да не вземат да се направят на хора от персонала и да го пречукат в хотелската стая — каза по-скоро на себе си Гери.

— Е, ако бяха толкова тъпи, отдавна да са в някой немски затвор — възрази Гренджър.

 

 

Преминаването на италианската граница не беше по-формално от това да влезеш от щата Тенеси във Вирджиния — едно от предимствата да си в Европейския съюз. Първият италиански град беше Вилачо, където за своите италиански съграждани хората приличаха повече на германци, отколкото на сицилианци. От там се насочиха на югозапад по магистрала А23. „Трябваше да научим още някои неща за преминаването от една магистрала на друга“, помисли си Доминик, но пътищата определено бяха по-добри от онези, които е имало по времето на „Хиляда мили“ — състезанието за спортни коли от 50-те години на миналия век, спряно поради прекалено много загиналите хора, които са го наблюдавали покрай пътя. Тук пейзажът не се различаваше от австрийския, селскостопанските сгради също много си приличаха. Общо взето, околността беше хубава, не като в източната част на щата Тенеси или на Западна Вирджиния със следващите едни след други хълмове и крави, които вероятно биваха доени по два пъти на ден, за да хранят децата от двете страни на границата. Последва Удине, после Местре, след което се прехвърлиха на магистрала А4 за Падуа, оттам преминаха на магистрала А13 и им остана още един час, за да стигнат до Болоня. Апенините бяха от лявата им страна и морският пехотинец в Брайън потръпна, представяйки си какъв тежък боен театър биха могли да бъдат тези височини. Точно в този момент стомахът му отново закъркори.

— Енцо, знаеш ли, че във всеки град, покрай който минаваме, има поне един страхотен ресторант с чудесна пица, домашно сирене, телешко по френски и такива вина, че…

— И аз съм гладен, Брайън. Знам, че сме заобиколени от истинска италианска кухня. За съжаление ни чака работа.

— Надявам се кучият син да оправдае това, което изпускаме заради него.

— Не сме ние тези, които можем да преценяваме подобни неща — рече Доминик.

— Е, да, така е, обаче втората част от това изречение можеш да си я завреш в задника.

Доминик се разсмя. И на него положението, в което се намираха, също не му харесваше. Храната в Мюнхен и Виена беше великолепна, но тук навсякъде имаше места, в които първи бяха открили какво означава добро ядене. Самият Наполеон в походите си е бил придружаван от италиански готвач, а по-голямата част от съвременната френска кухня води началото си именно от този човек, така, както състезателните коне произхождат от един арабски жребец на име Еклипс. А той дори не знаеше името на този човек. Жалко, помисли си Доминик, минавайки покрай един трактор с ремарке, чийто шофьор вероятно познаваше най-добрите местни гостилници. Мамка му.

 

 

Караха с включени светлини — правило в Италия, за чието спазване се грижеше пътната полиция, която не беше от най-снизходителните. Движеха се с постоянна скорост от 150 километра в час, малко повече от деветдесет мили в час, а на поршето това му допадаше. Според Доминик разходът на гориво беше някъде около 15–16 литра на 100 километра. Сметките в километри и литри, сравнени с мили и галони, му идваха малко в повече, тъй като вниманието му беше съсредоточено най-вече върху пътя. При Болоня преминаха на магистрала А1 и продължиха към Флоренция — града, от който произхождаше фамилията Карузо. Добре построен, пътят се врязваше в планините на югозапад.

Беше им много трудно да подминат Флоренция. Брайън знаеше един хубав ресторант близо до Понте Векио, чийто собственик беше негов далечен братовчед, където виното беше великолепно, а храната достойна за крал, обаче до Рим им оставаха само още два часа. Тогава беше пътувал до там с влак, облечен със зелената си униформена риза и препасан с колана „Сам Браун“, за да си личи какъв е. Оказа се, че като всички цивилизовани хора по света италианците също харесват морските пехотинци. Никак не му се искаше да се качи обратно на влака за Рим и оттам на кораба, но не разполагаше с времето си.

И сега беше същото. С напредването на юг се показаха още планини, но на някои табели вече можеше да се прочете Рим и това беше добре.

 

 

Джак яде в ресторанта на „Екселсиор“ и кухнята напълно оправда очакванията му, а персоналът се отнасяше с него като с блудния син на семейството, завърнал се след дълго отсъствие у дома. Единственото му оплакване беше, че почти всички пушеха. Сигурно в Италия не бяха наясно с опасните последици от тютюнопушенето. Докато растеше, беше чул всичко по въпроса от майка си, чиито обяснения често пъти бяха предназначени повече за баща му, който от край време се мъчеше веднъж завинаги да се откаже от този навик, но така и не успя напълно. Наслаждаваше се на вечерята. Само салатата беше обикновена. Дори италианците не можеха да променят кой знае колко вкуса на марулята, въпреки че гарнитурите около нея бяха великолепни. Беше седнал на маса в един ъгъл, за да може да наблюдава помещението. Останалите посетители изглеждаха също толкова обикновено, както и самият той. Всички бяха добре облечени. В упътването за гости в стаята му не се споменаваше, че вратовръзката е задължителна, но той просто реши да си сложи една, защото Италия беше самият център на модата. Надяваше се, докато е тук, да се сдобие с костюм, ако му останеше време. В ресторанта имаше към тридесет-четиридесет души. Джак отписа тези, които бяха със съпругите си. Търсеше някой, който беше на около тридесет години, вечеряше сам и се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс. Според Джак възможностите за това бяха три. Реши да гледа за хора, които нямат вид на етнически араби и това насочи вниманието му към един. А сега какво трябваше да направи? Изобщо трябваше ли да прави нещо? Едва ли щеше да навреди, освен ако не се представеше за агент от разузнаването.

„Но… защо да рискува? — запита се той. Защо просто не си стои спокойно?“

Казвайки си това, той се отказа да прави каквото и да било, поне мислено. По-добре да открие човека по друг начин.

 

 

Рим наистина е чудесен град, каза си Мохамед Хасан ал Дин. От време на време му идваше наум да си вземе някой апартамент под наем или дори къща. Можеше да я наеме дори в еврейския квартал. В тази част на града имаше някои добри ресторанти, в които сервираха ястия, приготвени по еврейските изисквания, където човек можеше смело да си избере от менюто каквото си пожелае. Веднъж беше ходил да гледа един апартамент на площад „Кампо ди Фиори“, но макар цената да беше разумна дори като за турист, идеята да се обвърже с едно постоянно място го изплаши. За неговата работа беше по-добре да е в движение. Враговете не можеха да нападнат нещо, което не знаят къде е. Той и без това беше рискувал достатъчно, като уби онзи евреин Грийнголд. Емирът лично му се накара за това своеволие и го предупреди никога повече да не прави подобно нещо. Ами ако от Мосад бяха успели да се сдобият с негова снимка? Каква би била в такъв случай ползата от него за организацията, беше попитал ядосан Емирът. А този човек беше известен на колегите си с избухливия си нрав. Така че никога вече подобни своеволия. Дори не носеше и ножа у себе си, но го държеше на почетно място сред бръснарските си принадлежности, където от време на време го вадеше и разглеждаше кръвта на евреина по сгъваемото острие.

Засега в Рим той живееше тук. Следващия път, след като се завърнеше от дома, щеше да се настани в друг хотел, може би в онзи близо до фонтана „Треви“, въпреки че този беше по-подходящ за дейността му. А също и заради храната. Италианската кухня беше направо превъзходна според него, много по-богата и разнообразна от тази в родината му. Агнешкото беше хубаво нещо, но не и за всеки ден. А и тук хората не те гледаха като неверник, ако пийнеш глътка вино. Той се запита дали неговият съименник Мохамед съзнателно беше разрешил на правоверните да пият алкохол, получен от мед, или просто не е знаел за съществуването на медовината. Беше я опитал, докато беше в университета в Кеймбридж, и беше стигнал до заключението, че само човек, който иска да се напие на всяка цена, би си налял от нея, камо ли пък да изкара цяла нощ с това питие. Така че и Мохамед не е бил съвсем изряден. Аз също, припомни си терористът. Той полагаше големи усилия заради вярата и затова му беше позволено да кривва по малко от правия път. След като човек трябваше да живее сред плъхове, по-добре да има и мустаци. Келнерът дойде, за да отнесе чиниите, и той реши да прескочи десерта. Трябваше да поддържа фигурата си стройна, ако искаше да продължи да запази прикритието си на английски бизнесмен и да се намъква в модерните костюми. Стана от масата и се отправи към асансьора във фоайето.

 

 

Райън си помисли дали да не му удари едно питие на бара преди лягане, но след като размисли, се отказа и излезе от ресторанта. Пред асансьора вече имаше някой, който пръв влезе в него. Очите им се срещнаха за миг, докато Райън се накани да натисне бутона за третия етаж, но видя, че той вече свети. Значи този добре облечен англичанин — на такъв му приличаше — беше на неговия етаж…

„Колко интересно!“

Само след секунди асансьорът спря и вратата се отвори.

„Екселсиор“ не беше висок хотел, но беше много скъп. Коридорът беше доста дълъг и човекът от асансьора се отправи надясно. Райън забави ход, за да го следва от по-голямо разстояние. Онзи наистина подмина неговата врата и продължи да върви една… две… на третата врата спря и се обърна. Погледна към Райън и може би се запита дали не го следят. Обаче Джак се спря, извади ключа си и поглеждайки към мъжа, каза с небрежен тон като непознат на непознат:

— Лека нощ.

— На вас също, сър — отговори онзи на истински университетски английски.

Джак влезе в стаята, мислейки си, че вече беше чувал този акцент… Беше като на английските дипломати, които беше срещал в Белия дом, или при посещенията заедно с баща си в Лондон. Така говореха тези, които бяха родени в аристократична английска къща или възнамеряваха да си купят такава, когато му дойде времето, и които имаха в банката достатъчно лири стерлинги, за да претендират да станат перове на кралството. Кожата му имаше характерния за англичанина цвят на праскова, а акцентът му беше на човек от висшето общество…

… и освен това се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс.

— Имам и един от имейлите ти, приятелю — прошепна Джак на килима. — Копеле с копеле.

Беше им нужен близо час, за да се оправят из улиците на Рим. Основателите на града са нямали и хабер от градско планиране, помисли си Брайън, докато се мъчеше да намери пътя до „Виа Виторио Венето“. След време разбра, че са наблизо, когато преминаха през нещо, което някога може би е било порта в градските стени, предназначени да спрат Ханибал Барка. Обаче след това зави наляво, а после и надясно, за да научат, че в Рим улица с едно и също име не винаги продължава направо. Това наложи да направят един кръг по площад „Маргарита“, за да стигнат до „Екселсиор“, където Доминик реши, че е карал достатъчно за последните няколко дни. След три минути багажът им беше изваден от багажника и те застанаха пред рецепцията.

— За вас има бележка да се обадите на господин Райън, когато пристигнете. Стаите ви са точно до неговата — им каза администраторът и махна на прислужника, който ги поведе към асансьора.

— Дълго каране, брат — рече Брайън, облягайки се на стената.

— Не беше малко — съгласи се Доминик.

— Знам, че си падаш по бързите коли и бързите жени, но какво ще кажеш следващия път да вземем проклетия самолет, а? Може пък да се уредиш с някоя стюардеса, знае ли човек?

— Фригиден копелдак такъв — отряза го Доминик и се прозя.

— Оттук, господа — каза им прислужникът, посочвайки с ръка пътя.

— Този, от когото беше бележката на рецепцията, къде е?

— Господин Райън ли? Ето тук — посочи човекът.

— Това е удобно — рече Доминик, но после се сети за нещо друго. Влезе вътре, вратата, свързваща стаята му с тази на Райън се отвори, а той даде щедър бакшиш на пиколото. После извади бележката от джоба си и взе телефона.

 

 

— Ало?

— Намираме се точно до стаята ти, приятел. Какво си се разбързал? — попита Брайън.

— Две стаи ли ви дадоха?

— Естествено.

— Познай кой е до твоята?

— Ти ми кажи.

— Един англичанин, господин Найджъл Хоукинс — каза Джак на братовчед си и изчака онзи да се съвземе от шока. — Хайде да поговорим.

— Идвай, Младши.

Това стана веднага, след като Джак си обу чехлите.

— Как пътувахте? — попита той.

Доминик беше налял почти всичкото вино от барчето си в една чаша.

— Доста дълго.

— Ти ли кара през цялото време?

— Човече, исках да пристигна тук жив.

— Задник такъв — озъби се Брайън, — мисли си, че карането на порше е като секса, само че по-добро.

— Така е, ако имаш подходящите умения, но човек може да се умори дори и от секса. — Доминик остави чашата си на масата. — Я повтори какво каза?

— Да, точно тук е до вас — Джак посочи стената и вдигна ръка към очите си. Видях проклетника. Отговориха му само с кимване. — Е, момчета, лягайте да поспите. Ще ви се обадя утре, за да помислим за работата. Става ли?

— Много добре — съгласи се Брайън. — Звънни ни към девет часа.

— Непременно. Лека нощ. — Джак се отправи към вратата. Скоро след това беше при компютъра си и в този миг се сети, че не е единственият тук с такова нещо. Това можеше да се окаже от полза…

 

 

Стана осем часа по-рано, отколкото би трябвало. Мохамед се беше събудил, беше се измил и сресал и стоеше пред компютъра, за да прегледа пощата си. Махмуд също беше в Рим. Беше пристигнал предишната вечер и почти най-отгоре в пощенската кутия на 56MoHa имаше писмо от Щръклица 097, който искаше да му се посочи място за среща. Мохамед помисли по въпроса и реши да упражни чувството си за хумор.

Отговори: РЕСТОРАНТ ДЖОВАНИ, ПЛОЩАД ИСПАНИЯ–13:30. ОТВАРЯЙ СИ ОЧИТЕ. С което искаше да каже, че трябва да използва контрамерки срещу проследяване. Нямаше конкретна причина да подозира някаква мръсна игра при загубата на трима оперативни сътрудници, но не би изкарал до 31-годишна възраст в разузнаването, ако беше глупав. Имаше способността да прави разлика между безобидното и опасното. Беше ликвидирал Дейвид Грийнголд преди шест седмици, защото евреинът не беше забелязал ДВОЙНАТА ИГРА дори и когато тя го захапа за задника, е, по-точно за тила, помисли си Мохамед и спомняйки си момента, леко се усмихна. Може би пак трябваше да започне да носи ножа със себе си за късмет. Много хора в неговия бранш вярваха в късмета, както някои спортисти и атлети. Може би Емирът беше прав. Убийството на агента на Мосад беше ненужен риск, защото създаваше врагове, а организацията имаше достатъчно такива, въпреки че те не знаеха коя беше тя и какво представлява. По-добре беше за неверниците да бъдат само сянка… сянка в тъмна стая, невиждана и непозната. Другарите му мразеха Мосад, защото се страхуваха от него. Евреите бяха много опасни. Бяха вероломни и безкрайно изобретателни. Кой би могъл да каже какво знаят и какви арабски предатели са подкупили с американски пари за еврейски цели. В организацията нямаше и намек за предателство, но той си спомни думите на офицера от руското КГБ Юрий: „Предателството е възможно там, където има хора, на които се доверяваш.“ Може би беше грешка, че убиха руснака толкова бързо. Той беше опитен разузнавач, работил през по-голямата част от кариерата си в Европа и Америка, и вероятно би могъл да им разкаже още много истории, от които да извлекат поука. Мохамед си спомни, че беше разговарял с него и че беше впечатлен от богатия му опит и преценките му. Да се осланяш на инстинктите си беше хубаво нещо, но често зад инстинкта се криеше необуздана параноя. Юрий му беше обяснил най-подробно как трябва да преценява хората и как да отличи професионалиста от безобидния гражданин. Той би могъл да му разкаже още много други неща, ако не беше получил 9-милиметров куршум в тила. С това бяха нарушили стриктните и възхитителни правила на Пророка за гостоприемството. Ако някой ти е дошъл на гости, дори и ако е неверник, трябва да бъде в безопасност в дома ти. Емирът беше нарушил това правило, заявявайки, че руснакът е безбожник и трябва да бъде ликвидиран.

Обаче Мохамед все пак беше научил някои уроци от него. Всичките му имейли бяха кодирани с най-добрата система, която съществуваше в момента, за тях в компютъра му имаше индивидуален ключ, затова никой освен него не можеше да ги прочете. Така че комуникациите му бяха в безопасност. Той изобщо не приличаше на арабин. Нямаше арабски акцент и не се обличаше като арабин. Във всеки хотел, в който отсядаше, го бяха виждали да пие алкохол, а в такива места знаеха, че мюсюлманите не пият. Така че можеше да се чувства напълно сигурен. Е, да, от Мосад знаеха, че някой беше убил онази свиня Грийнголд, обаче той не мислеше, че имат негова снимка и освен ако не е бил предаден от човека, когото беше наел, за да заблуди евреина, те нямаха представа кой е и какво представлява. Юрий го беше предупредил, че човек не може да знае всичко, но му беше казал също, че ако е прекалено предпазлив, може да подскаже на някое случайно ченге кой е, защото професионалните разузнавачи знаят трикове, които никой друг не използва, и при внимателно наблюдение могат да бъдат видени, че ги прилагат. Беше като голямо колело, което непрекъснато се върти и винаги се връща пак до мястото, откъдето е тръгнало. То никога не спира да се върти, но и никога не се отклонява от пътя си. Това беше едно голямо колело… а той само един от неговите зъбци и не знаеше дали му помага да продължи да се върти, или да се забавя.

— Ух. — Мохамед отхвърли тази мисъл. Той беше нещо повече от зъбец. Беше един от двигателите. Може би не много голям, но важен, защото въпреки че голямото колело можеше да се върти и без него, то нямаше да може да го прави толкова бързо и сигурно както сега. Ако е казал Бог, ще продължи да му помага да се върти, докато смаже враговете — тези на Емира и на самия Аллах.

Изпрати съобщението на Щръклица 097 и поръча да му донесат кафе.

 

 

Рик Бел беше наредил да има хора през цялото денонощие. Странно защо Колежът не беше въвел това още от самото начало, но сега го правеха. И Колежът се учеше като всички останали от двете страни на фронтовата линия. В момента на дежурство беше Тони Уилс, подтикван от сметката, която беше направил, че между Централна Европа и американското източно крайбрежие има шест часа разлика. Оправяше се много добре с компютрите и само за пет минути откри съобщението от 56 за 097, след което веднага го препрати на Джак.

 

 

Всичко стана само за няколко секунди. И така, те знаеха кой е обектът им и знаеха къде ще бъде, а това беше просто чудесно. Джак вдигна телефона.

— Станал ли си? — чу Брайън в слушалката.

— Сега вече съм — изсумтя в отговор той. — Какво има?

— Ела да пием кафе и доведи Доминик.

— Слушам, сър. — Той затвори телефона.

 

 

— Надявам се, че новината е добра — рече Доминик. Очите му бяха зачервени и хлътнали.

— Ако искаш сутрин да си като чучулигите, приятел, трябва да си лягаш по-рано вечер. Поръчах кафе.

— Благодаря. И така, какво има?

Джак отиде при компютъра си и посочи екрана. Двамата близнаци се наведоха и прочетоха съобщението.

— Кой е този човек? — попита Доминик, имайки предвид Щръклица 097.

— И той е пристигнал вчера от Виена.

„Може да е бил на отсрещната страна на улицата“, помисли си Брайън и се запита: „Дали е видял лицето ми?“

— Е, добре, мисля, че трябва да отидем на мястото за срещата — рече Брайън, погледна Доминик и вдигна палец.

След няколко минути кафето пристигна. Джак го разля по чашите, обаче всички усетиха нещо като песъчинки в него. Беше турско, но много по-лошо приготвено от това, което правят турците. Все пак беше по-добре, отколкото без никакво кафе. Не говориха по същество. По-добре беше да не правят това в стая, която не е проверена за подслушвателни устройства. Не знаеха как да ги откриват, а и нямаха съответната техника.

Джак допи набързо кафето си и се отправи към душа. Там имаше червена верижка, явно за да бъде дръпната в случай на сърдечен удар, но той се чувстваше доста добре и не му се наложи да я използва. Не беше много сигурен за Доминик, който наистина приличаше на умряла лисица. Обаче за Джак душът извърши чудеса и той се върна от банята избръснат, с розови бузи и готов за действие.

— Тук храната е доста добра, но не съм сигурен, че мога да кажа същото за кафето — рече той.

— Не си сигурен, Господи. Обзалагам се, че в Куба правят по-хубаво кафе — каза Брайън. — Дори в казармата го правят по-добре.

— Никой не е съвършен, Алдо — рече Доминик. Но и той не го хареса.

— Какво ще кажете за след половин час? — попита Джак. На него му бяха нужни още около три минути, за да се приготви.

— Ако не дойдем, прати линейка — каза Енцо, отправяйки се към вратата с надеждата, че душът ще му помогне да се съвземе. „Не е честно, помисли си той. Главата трябва да боли от пиене, а не от шофиране.“

След тридесет минути и тримата бяха във фоайето на хотела, спретнато облечени и с черни очила срещу яркото италианско слънце, което грееше навън. Доминик попита портиера за посоката и беше упътен как да стигнат до „Виа Систина“, която водеше право към църквата „Тринити дей Монти“, а стълбата беше на отсрещната страна на улицата на около петдесетина метра по-надолу. За станцията на метрото имаше асансьор, който беше още по-нататък, но спускането надолу не беше кой знае колко трудно. И тримата решиха, че в Рим има повече църкви, отколкото сладкарници в Ню Йорк. Разходката беше приятна. Мястото наистина би било много романтично, ако човек бе с подходящо момиче до себе си. Испанското стълбище беше построено успоредно на склона на хълма от архитекта Франческо де Санктис и тук ставаше ежегодният фестивал на модата. В дъното имаше фонтан, в който лежеше мраморна лодка, напомняща за едно голямо наводнение, при което едва ли би била много от полза. На площада се пресичаха само две улици и едната носеше наименованието си от присъствието на испанското посолство при Светия престол. Самият площад не беше много голям — по-малък например от „Таймс Скуеър“, но беше оживен и движението по него беше интензивно. Присъствието на много пешеходци го превръщаше в доста рисковано занимание за всички участници в него.

Ресторантът „Джовани“ беше на западната му страна — невзрачна, боядисана в жълто тухлена сграда и голямо, покрито с тенти пространство за сервиране отвън. Вътре имаше бар, на който всички присъстващи бяха със запалени цигари. Сред тях беше и един полицай, който пиеше кафе. Доминик и Брайън влязоха и огледаха внимателно помещението, преди да излязат отново навън.

— Разполагаме с три часа — рече Брайън. — Сега какво?

— Кога трябва да се върнем тук? — попита Джак.

Доминик погледна часовника си.

— Предполагам, че нашият приятел ще се появи към един и половина. Предлагам да седнем да обядваме към 12:45 и да чакаме как ще се развият събитията. Джак, ще го познаеш ли, когато го видиш?

— Няма проблем — увери го той.

— Тогава имаме около два часа, за да се помотаем наоколо. Бях тук преди две години. Има хубави магазини.

— Това там магазин на „Бриони“ ли е? — попита, посочвайки, Джак.

— На такъв ми прилича — отвърна Брайън. — Малко пазаруване няма да навреди на прикритието ни.

— Ами да тръгваме тогава. — Никога не беше носил италиански костюм. Имаше няколко английски от „Севил Роу“ №10 в Лондон. Защо пък да не пробва и тук? Тази шпионска работа беше доста откачена. Бяха тук да убият един терорист, но преди това можеха да си купят някои дрехи. Дори жените не биха направили подобно нещо… освен може би, ако става дума за обувки.

Всъщност на „Виа Бабино“ (Бабун Стрийт) имаше най-различни магазини. И Джак използва времето, за да ги разгледа. Италия наистина беше световната столица на модата и той пробва едно светлосиво копринено сако, което като че ли беше ушито специално за него от някой майстор шивач. Купи го веднага за осемстотин евро. След това трябваше да носи пластмасовата торба през рамо, но не беше ли това едно добро прикритие? Кой таен агент би носил такъв необичаен товар?

 

 

Мохамед Хасан излезе от хотела в 12:15 и пое по същия път като близнаците два часа по-рано. Познаваше го добре. Беше минал по него, когато отиваше да убие Грийнголд, и тази мисъл му подейства успокоително. Беше хубав, слънчев ден и температурата беше стигнала 30 градуса по Целзий. Беше топъл, но не и горещ. Много добър за американски туристи християни. Американските евреи ходеха в Израел, за да могат да плюят арабите. Тук имаше само християнски неверници, които си правеха снимки и си купуваха дрехи. И той си купуваше костюмите оттук. Малко встрани от площад „Испания“ имаше един магазин на „Бриони“. Там продавачът Антонио винаги беше много любезен с него, за да може по-лесно да му вземе парите. Обаче Мохамед също беше с търговско потекло и не можеше да презира човека за това.

Беше време за обяд, ресторант „Джовани“ беше не по-лош от другите римски ресторанти, дори по-добър от много от тях. Любимият му келнер го позна и му махна да седне на обичайната си маса от дясната страна под тентата.

 

 

— Това е нашият човек — каза им Джак, вдигайки чашата си. Тримата американци наблюдаваха как келнерът донесе бутилка с минерална вода на масата заедно с чаша с лед. Човек не може да види често лед в Европа, където хората мислят, че той става само за пързаляне със ски или с кънки, обаче очевидно 56 обичаше да пие водата студена. Мястото на Джак беше по-добро за наблюдение в тази посока. — Питам се какво ли обича да яде.

— На обречените се полага прилично ядене — рече Доминик. Разбира се, не и на онзи боклук в Алабама. Той сигурно е бил с лош вкус. После се запита какво ли сервират за обяд в ада. — Неговият гост трябва да се появи към един и половина, нали така?

— Да. Петдесет и шест му каза да си отваря очите. Това може да означава да внимава дали не го следят.

— Дали пък не сме го изнервили? — запита се Брайън.

— Е, напоследък наистина не им върви много.

— Какво ли си мисли в момента? — рече Доминик. Облегна се в стола, протегна се и погледна за миг към обекта. Беше топло за сако и вратовръзка, но те трябваше да изглеждат като бизнесмени, а не като туристи. Запита се дали това беше добро прикритие. Човек трябва да държи сметка и за температурата. Дали се потеше заради акцията, или за това, че беше топло? В Рим, Мюнхен и Виена не беше много напрегнат. Но тук имаше повече хора, не, в Лондон като че ли бяха повече.

 

 

Има добри и лоши случайности. Този път се случи лоша. Един келнер с поднос, върху който бяха наредени чаши с „Кианти“, се спъна в дългите крака на жена от Чикаго, дошла в Рим, за да види корените си. Подносът се размина с масата, но чашите паднаха право в скута на близнаците. И двамата носеха костюми в светли тонове заради жегата и…

— О, мамка му! — извика Доминик. Панталоните на неговия костюм с бисквитен цвят от „Брук Брадърс“ изглеждаха така, като че ли някой го беше стрелял в слабините с ловджийска пушка. Брайън изглеждаше още по-зле.

Келнерът за малко не припадна.

— Извинявайте, извинявайте, извинявайте — започна да повтаря задъхан той.

Обаче нищо не можеше да се направи. Започна да бърбори нещо за изпращане на дрехите на химическо чистене. Доминик и Брайън само се спогледаха. Имаха ужасно окаян вид.

— Няма нищо — каза Доминик на английски. Беше забравил всичките си италиански клетви. — Няма загинали.

Салфетките не можаха много да помогнат. Може би работата щеше да свърши добро химическо чистене. В „Екселсиор“ сигурно имаха такова, а ако нямаха, вероятно имаше наблизо. Няколко души погледнаха към тях — едни с ужас, а други развеселени, така че лицето му беше запомнено толкова добре, колкото и дрехите. Когато келнерът засрамен се оттегли, агентът от ФБР попита:

— Добре де, а сега какво?

— Да пукна, ако знам — отвърна Брайън. — Случайността не беше в наша полза.

— Благодаря за откритието, глупако — озъби се Доминик.

— Ей, не забравяйте, че аз съм още тук — каза им Джак.

— Младши, ти не можеш… — Обаче Джак рязко го прекъсна.

— Защо, по дяволите, да не мога? — попита спокойно той. — Толкова ли е трудно?

— Не си обучен! — каза му Доминик.

— Това не ти е да играеш голф на поляната.

— Ами… — рече отново Брайън.

— Така ли? — настоя Джак.

Доминик извади писалката от джоба си и му я подаде.

— Завърташ острието и го мушваш в задника, нали така?

— Готова е за употреба — потвърди Енцо. — Обаче внимавай, за Бога.

Вече беше 1:21. Мохамед Хасан изпи чашата с вода и си наля още. Скоро Махмуд щеше да бъде тук. Защо трябва да прекъсва такава приятна среща? Сви рамене и стана, отправяйки се към мъжката тоалетна, от която имаше приятни спомени.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Брайън.

— Той е от лошите, нали? Колко време трябва на това нещо да подейства?

— Около тридесет секунди, Джак. Мисли с главата си. Ако моментът не е подходящ, оттегли се и го остави да си върви — каза му Доминик. — Това не е игра, човече.

— Знам. „По дяволите, и татко го е правил един-два пъти“, каза си той. За да е сигурен, спря един келнер и го попита къде е мъжката тоалетна. Човекът му посочи и Джак се отправи нататък.

Имаше обикновена дървена врата със символичен знак на нея вместо думи поради международната клиентела на „Джовани“. „Ами ако вътре има повече от един човек?“, запита се той.

Тогава ще се откажеш, глупако.

Добре…

Влезе вътре. Имаше още някакъв човек, който си бършеше ръцете, обаче той излезе и Райън остана сам с 56MoHa, който тъкмо си вдигаше ципа и се канеше да се обърне. Джак извади писалката от джоба на сакото си и завъртя върха, за да се покаже иглата на спринцовката. Устоя на инстинктивното желание да провери с пръст дали е достатъчно остра, казвайки си, че подобно нещо едва ли ще е много разумно, и като мина покрай застаналия с гръб към него човек, както му бяха казали, свали надолу ръката си и го бодна право в левия хълбок. Очакваше да чуе как газовият заряд се задейства, но не чу нищо.

Мохамед Хасан ал Дин подскочи от внезапната остра болка и се обърна да види младия човек, който изглеждаше най-обикновено… Момент, беше виждал това лице в хотела…

— Извинявай, че се блъснах в теб, приятел.

Начинът, по който го каза, запали предупредителна лампа в съзнанието му. Беше американец и се беше блъснал в него. Беше почувствал убождане в хълбока и…

А той беше убил евреина тук…

— Кой сте вие?

Джак беше преброил някъде до петнадесет и изведнъж му се прииска да се направи на важен…

— Аз съм човекът, който току-що те уби, 56MoHa — отвърна спокойно той.

Лицето на човека доби хищнически, заплашителен вид. Бръкна с дясната си ръка в джоба, извади оттам нож и изведнъж положението стана съвсем сериозно.

Джак инстинктивно отскочи назад. Лицето на терориста беше самият образ на смъртта. Той отвори сгъваемия си нож и го насочи към гърлото на Джак. Вдигна нагоре ножа, пристъпвайки крачка напред, но…

Ножът падна от ръката му… той я загледа учуден и пак вдигна очи… — или по-скоро се опита. Главата му не се движеше. Краката не го държаха. Политна напред. Коленете му се удариха болезнено в земята и той падна напред, обръщайки се на лявата си страна. Очите му продължаваха да са отворени, а лицето гледаше нагоре към металната плочка, залепена на дъното на уринатора, откъдето Грийнголд се беше опитал да вземе пакетчето, преди да…

— Привет от Америка, 56MoHa. Опита се да се бъзикаш с неподходящи хора. Надявам се, че в ада ще ти хареса, приятел. — С периферното си зрение видя една сянка да се приближава до вратата и моментното увеличаване и намаляване на светлината, когато тя се отвори и отново се затвори.

Райън спря там и реши да се върне обратно. В ръката на човека имаше нож. Извади носна кърпичка от джоба си и взе с нея ножа, след което просто го пъхна под тялото. „По-добре да не се мотая повече“, каза си той. По-добре… не, дойде му още нещо наум. Бръкна в джоба на панталоните на 56 и намери каквото търсеше. После си тръгна. Най-идиотското нещо беше, че в момента имаше голямо желание да пусне една вода. Тръгна по-бързо, за да потисне това чувство. След секунди беше отново при масата.

— Всичко мина добре — каза той на близнаците. — Мисля, че трябва да се върнем в хотела, момчета. Има нещо, което трябва да свърша. Хайде — нареди им той.

Доминик остави достатъчно евро, за да покрият сметката за обяда, плюс бакшиша. Непохватният келнер хукна след тях, предлагайки им да заплати за изпирането на дрехите, но Брайън му се усмихна и му махна с ръка да си върви, след което прекосиха площад „Испания“. Качиха се на асансьора до църквата, а после се отправиха по улицата към хотела. След осем минути стигнаха „Екселсиор“. Двамата близнаци се чувстваха малко глупаво в изцапаните си в червено дрехи.

Администраторът на рецепцията ги видя и ги попита дали имат нужда от химическо чистене.

— Да, бихте ли изпратили някой горе? — отвърна Брайън.

— Разбира се, господине. След пет минути.

Според тях в асансьора нямаше подслушвателни устройства.

— Е? — попита Доминик.

— Ликвидирах го и взех това — каза Джак, изваждайки ключ от стая като техните.

— За какво ти е?

— Не забравяй, че той има компютър.

— О, да.

Когато влязоха в стаята на MoHa, видяха, че вече беше почистена. Джак спря при своята стая и взе оттам своя лаптоп. В него имаше десет гигабайта свободно пространство, което той можеше да запълни. В стаята на жертвата си той сложи щепсела в контакта и включи лаптопа на Мохамед Хасан.

Нямаше време за фина настройка. Двамата с арабина използваха същата оперативна система и той даде команда всичко от компютъра на арабина да бъде прехвърлено в неговия. Това отне шест минути, след което избърса всичко с носната си кърпичка, включително и дръжката на вратата. Излезе точно когато прислужникът вземаше изцапания с вино костюм на Доминик.

— Е? — попита братовчед му.

— Готово. Момчетата вкъщи може би ще искат да прегледат това. — За по-голяма убедителност той посочи лаптопа си.

— Добра логика, приятел. А сега какво?

— Ами, сега мисля да се кача на самолета за дома. Изпратете един имейл до базата, става ли?

— Разбрано, Младши.

Джак си събра багажа и се обади на администратора, който му каза, че има самолет на британските авиолинии, който ще излети от летище „Да Винчи“ за Лондон и има връзка с полет до вашингтонското летище „Дълес“, но трябва да побърза. Така и направи и след деветдесет минути излетя от пистата, настанил се в място 2А.

 

 

Махмуд беше там, когато полицията пристигна. Разпозна лицето на другаря си, когато изнесоха носилката от мъжката тоалетна, и остана като гръмнат. Това, което не знаеше, беше, че полицията беше прибрала ножа и беше видяла петната от кръв по него. Той щеше да бъде изпратен в тяхната лаборатория за ДНК проба. Персоналът й беше обучен в лондонската градска полиция, която беше най-добрата в света за тестове на ДНК. След като нямаше на кого да докладва, Махмуд се върна в хотела и си запази място за полет до Дубай с авиокомпанията на емирата за следващия ден. Трябваше да съобщи на някого за днешното нещастие, може би на самия Емир, когото никога не беше виждал и познаваше само по зловещата му репутация. Беше видял как един негов другар умира и как изнасят трупа на друг. „Какво ужасно нещастие беше това?“, каза си той над чаша вино. Милостивият Аллах сигурно щеше да му прости този грях. За кратко време беше видял прекалено много.

 

 

По време на полета до „Хийтроу“ Джак-младши се чувстваше леко изнервен. Имаше нужда да поприказва с някого, но до този момент щеше да мине още доста време, затова изпи на един дъх две малки шотландски уискита, преди да пристигне в Англия. В самолета „Боинг“–777 за летище „Дълес“ изпи още две, но сънят не идваше. Не само беше убил човек, но дори се беше изгаврил с него. Това не беше хубаво, но не беше и нещо, за което щеше да се моли на Бога да му прости. В неговия лаптоп имаше три гигабайта от този на арабина. Какво ли имаше в тях? Засега не можеше да каже. Би могъл да включи компютъра си и да се опита да научи, но това беше работа за истински компютърен факир. Бяха убили четирима души, които бяха посегнали на Америка, а сега тя им беше отвърнала с техните методи. Хубавото беше, че противникът не би могъл да знае с кого си има работа. Те бяха опитали само зъбите му.

Следващия път щяха да се изправят срещу ума му.