Том Кланси
Зъбите на тигъра (6)

Глава пета
СЪЮЗИ

Мохамед взе първия полет на компанията „Авианка“ за Мексико Сити и там изчака полет 248 на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Чувстваше се в безопасност на летищата, където всичко беше анонимно. Трябваше да внимава с храната, защото Мексико беше страна на неверници, но салонът на първа класа го предпазваше от тяхната културна варварщина, а големият брой въоръжени полицаи бяха гаранция, че хора като него нямаше да взривят самолета. Избра място в ъгъла, далеч от прозорците, и зачете книга, която беше купил в една книжарница, за да не се отегчи до смърт. Естествено, на такива места никога не четеше Корана, нито каквото и да било за Близкия изток, за да не би някой да започне да го разпитва. Не, той трябваше да се придържа най-стриктно към „прикритието си“ като всеки опитен разузнавач, за да не свърши толкова бързо земния си път, като онзи евреин Грийнголд в Рим. Мохамед ползваше много предпазливо дори тоалетната, за да не му се случи същото.

Не използваше и компютъра си, въпреки че имаше чудесна възможност да го направи. Реши, че е по-добре да си кротува. След двадесет и четири часа щеше да е на европейския континент. Дойде му наум, че живее повече във въздуха, отколкото където и да било другаде. Нямаше собствен дом, а само поредица от тайни квартири, които бяха със съмнителна надеждност. Саудитска Арабия беше затворена за него и така беше вече почти пет години. Положението с Афганистан беше същото. Колкото и да е странно, местата, където можеше да се почувства до известна степен сигурен, бяха християнските страни на Европа, които мюсюлманите се бяха опитали на няколко пъти без успех да завладеят. Тези държави бяха почти самоубийствено отворени за чужденците и човек можеше да изчезне в тях с помощта на доста скромни умения. Всъщност никакви умения не са му нужни, ако има пари. Тези хора бяха учудващо открити и ужасно се страхуваха да не обидят онези, които биха предпочели да видят колкото може по-скоро тях и децата им мъртви и цялата им култура унищожена. Една приятна перспектива, помисли си Мохамед, но той не живееше с мечти. Вместо това работеше, за да станат реалност. Тази борба щеше да продължи по-дълго от неговия земен път. Наистина тъжно, но вярно. Обаче беше по-добре да служи на една кауза, отколкото на собствените си интереси. В света беше пълно с такива хора.

Запита се какво ли си говорят и мислят неговите предполагаеми съюзници от вчерашната му среща. Те със сигурност не бяха истински съюзници. Е, да, имаха общи врагове, но това не беше истински съюз. Просто можеха да улеснят нещата и нищо повече. Техните хора нямаше да помогнат на неговите в нито едно реално начинание. Никога в историята наемниците не са били наистина ефикасни войници. За да се биеш ефикасно, трябва да вярваш. Само вярващият може да рискува живота си, защото само той няма от какво да се бои. Не и когато самият Аллах е на негова страна. От какво можеше да се бои тогава? Само от едно нещо, призна си той. От провал. Провалът не влизаше в сметките. Пречките между него и успеха бяха неща, които трябваше да бъдат преодолени на всяка цена. Бяха само неща, а не хора. Не бяха души. Мохамед извади цигара от джоба си и я запали. Поне в този смисъл Мексико беше цивилизована страна, въпреки че той отказа да гадае какво би казал Пророкът за тютюна.

 

 

— По-лесно е с кола, нали, Енцо? — Брайън подкачи брат си, когато пресякоха финалната линия. Петкилометровото бягане беше нещо обикновено за морския пехотинец, но за Доминик, който току-що беше покрил теста за физическа подготовка във ФБР, не беше никак леко.

— Виж какво, мой човек — отвърна му запъхтян Доминик, — аз просто трябва да мога да бягам по-бързо от престъпниците.

— В Афганистан щеше да ти се разплаче фамилията. — Сега Брайън бягаше отзад, за да може да наблюдава по-добре изнемогващия си брат.

— Сигурно — призна Доминик. — Ама афганците не ограбват банки в Алабама и Ню Джърси. — Доминик никога не беше отстъпвал по издръжливост на брат си, обаче беше очевидно, че в морската пехота го бяха поддържали в по-добра форма, отколкото правеха това във ФБР. А дали беше толкова добър и с пистолета? Най-после бягането свърши и той се отправи към къщата.

— Е, покриваме ли нормата? — попита Брайън, минавайки покрай Алекзандър.

— По-кротко вие двамата. Това не е школа за рейнджъри, момчета. Не очакваме от вас да покривате нормите за олимпийския отбор, но в оперативната работа е добре да можеш да бягаш.

— В Куантико сержант Хъни обичаше да казва същото — съгласи се Брайън.

— Кой? — попита Доминик.

— Никълъс Хъни, старши сержант от артилерията и бивш морски пехотинец. Сигурно много са го майтапили заради името му, но едва ли някой си го е позволявал повече от един път. Беше един от инструкторите в подготвителната школа. Викаха му също и „Ник Чепа“ — каза той, грабна тоалетната кърпа и я подхвърли на брат си. — Като морски пехотинец не е бил нищо особено, но обичаше да казва, че от умението да бягат се нуждаят по-скоро пехотинците.

— Налагало ли ти се е да се спасяваш с бягане? — попита Доминик.

— За два месеца участвах в сражение само веднъж. През повечето време наблюдавахме как планинските кози се мъчат да си докарат някой инфаркт, катерейки се по проклетите хълмове.

— Толкова ли беше зле?

— Дори по-лошо — присъедини се към тях Алекзандър. — Обаче участието в сражения е повече за младежите, а не за зрелите мъже. Там, в пущинака, агент Карузо, носиш на гърба си тридесет и пет кила.

— Сигурно е било много забавно — каза Доминик, поглеждайки с уважение брат си.

— Страхотна работа. Е, Пийт, какви други приятни неща са в разписанието за днес?

— Първо се измийте — посъветва ги Алекзандър. Сега, когато се беше уверил, че и двамата са в сравнително добра физическа форма, макар че не се беше съмнявал в това — а и то не беше чак толкова важно, въпреки че беше казал противното, — можеха да се занимаят с по-сериозните неща.

 

 

— Доларът ще пострада — каза Джак на новия си бос.

— Много ли?

— Все едно бълха го е ухапала. Германците се канят да продадат долари срещу евро за около петстотин милиона.

— И това много ли е? — заинтересува се Сам Гренджър.

— Мен ли питате? — отвърна с въпрос Джак.

— Теб. Трябва да имаш някакъв отговор. Не е нужно непременно да е правилен, но трябва да е логичен.

Джак Райън-младши подаде записите от засечените телефонни разговори.

— Този човек Дитер разговаря с френския си колега. Опитва се да представи работата като най-обикновена трансакция, но преводачът усеща в тона му нещо недобро. Говоря малко немски, но не толкова добре, за да улавям такива нюанси — рече младият Райън на боса си. — Не мога да кажа защо германците и французите трябва да заговорничат против нас.

— Сегашните интереси на германците ги карат да се подмазват на французите, но не виждам какъвто и да било траен двустранен съюз. Поначало французите се страхуват от германците, а те пък гледат отвисоко на французите. Обаче французите имат имперски амбиции, винаги са ги имали. Погледни отношенията им с Америка. Като между брат и сестра на не повече от дванадесет години. Те се обичат, но не се разбират. Същото е и с отношенията между Германия и Франция, но там нещата са по-сложни. Французите някога са ги напердашили по задниците, но след това германците са се организирали и са напердашили техните задниците. И двете страни не са го забравили. Това е проклятието на Европа. Между европейците има много исторически спорове и те не могат да ги забравят.

— И какво общо имат те с това? — попита младият Райън.

— Директно — абсолютно нищо, но на по-заден план може би германският банкер иска да се сближи повече с този човек с оглед на някоя бъдеща игра. Може би французинът нарочно го оставя да си мисли така, за да може френската централна банка да спечели точки пред Берлин. Това е смешна игра. Не можеш да удариш прекалено силно противника си, защото той вече няма да играе с теб, а и ти самият не искаш да си създаваш големи врагове. Прилича повече на покер между съседи. Ако се представиш прекалено добре, ще си спечелиш врагове, а така ще е много по-скучно да живееш там, защото никой няма да дойде да играе в дома ти. Ако си най-тъпият от играчите на масата, другите ще се съюзят срещу теб и ще те оберат. Няма да ти вземат толкова много, че да те заболи, но ще ти откраднат достатъчно, за да могат да говорят помежду си колко ловко са те изиграли. Става така, че в играта всеки позабърсва нещо и отношенията се запазват сравнително приятелски. Там никой не е застрахован от голяма криза на ликвидностите, а когато това се случи, са ти нужни приятели. Забравих да ти кажа, че шефовете на централните банки гледат на всички на континента като на селяни, включително и на ръководителите на различните правителства.

— А на нас?

— На американците ли? О, да. За тях ние сме прости, зле образовани селяни, но изключителни късметлии.

— Обаче с големи пищови? — отбеляза Джак-младши.

— Е, да, селяните с патлаци винаги изнервят аристокрацията — съгласи се Гренджър и се усмихна под мустак. — Там те все още имат глупавите си класови предразсъдъци. Не могат да разберат колко зле им се отразява това на пазара, тъй като големите аристократи рядко излизат с наистина свежи идеи. Обаче това не е наш проблем.

„Odernint dum metuant“, помисли си Джак. Това беше едно от малкото неща, които беше запомнил от латински. Личното мото на император Калигула. „Нека мразят, щом като се страхуват.“ Не е ли могло човечеството да измисли нещо ново за цели две хилядолетия?

— Тогава какъв ни е проблемът? — попита той.

Гренджър поклати глава.

— Нямах това предвид. Те не ни обичат много, всъщност никога не са ни обичали, но същевременно не могат да живеят без нас. След гибелта на Съветския съюз някои от тях започват да си мислят, че могат, обаче ако наистина се опитат да го сторят, реалността така ще ги захапе за задниците, че ще им потече кръв. Бъркат това, което мисли аристокрацията, с онова, което мисли народът. Там им е проблемът. Мислят си, че хората разсъждават като водачите си, но не е така. Те гледат преди всичко какво има в портфейлите им, а иначе средностатистическият гражданин може сам да си създаде мнение за нещата, ако има време да помисли.

— Значи Колежът прави пари от света на техните фантазии?

— Отгатна. Да ти кажа право, мразя сапунените опери. И знаеш ли защо? — Лицето му придоби равнодушно изражение. — Защото, Джак, те отразяват точно реалността. Реалният живот, дори и на такова равнище, е пълен с глупости и егоцентризъм. Любовта не е тази, която движи света. Не са и парите, а глупостите.

— Е, чувал съм доста цинични неща, но чак пък…

Гренджър го прекъсна, вдигайки ръка.

— Не е цинизъм. Такава е човешката природа. Това е нещо, което не се е променило от десет хиляди години насам. Не знам дали изобщо ще се промени. Естествено, човешката природа има и своята добра страна — благородството, великодушието, готовността за саможертва, в някои случаи дори дързостта, както и любовта. Любовта има значение, и то много голямо. Но заедно с нея вървят завистта, алчността, лакомията — всичките седем смъртни гряха. Може би в крайна сметка Исус наистина е знаел какво говори.

— Това урок по философия ли е или по теология? — „Мислех, че ще е най-вече нещо, свързано с разузнаването“, каза си младият Райън.

— Следващата седмица ставам на петдесет години. Бързо остарях, а започнах да поумнявам твърде късно. Някакъв каубой го е казал още преди сто години — рече Гренджър и се усмихна. — Проблемът е, че вече си ужасно стар, за да можеш да направиш нещо по въпроса.

— И какво бихте направили, ще сложите начало на нова религия ли?

Гренджър гръмко се разсмя, обръщайки се да напълни отново чашата си с кафе. — Не, в моя случай нещата не стоят чак толкова зле. Проблемът с големите мисли е, че човек трябва да продължава да си изкарва прехраната и да си коси ливадата пред къщата, а в нашия случай и да защитаваме родината си.

— Тогава какво ще правим по случая с германците?

Гренджър погледна още веднъж записите и се замисли за момент.

— Засега нищо, обаче ще запомним, че Дитер е направил услуга на Клод, която може би ще осребри в следващите шест месеца. Еврото все още е твърде нова валута, за да се разбере как ще се държи по-нататък. Французите си мислят, че финансовото лидерство на Европа постепенно ще премине в Париж. Германците пък са на мнение, че това ще стане в Берлин, а в действителност ще е в страната, която има най-силна икономика и най-ефикасна работна сила. Това няма да бъде Франция. Те имат много добри инженери, но населението им не е така добре организирано, като това на германците. Ако трябва да се хвана на бас, ще заложа на Берлин.

— Няма да се хареса на французите.

— Така е, Джак, така е — повтори Гренджър — И какво от това. Французите имат ядрено оръжие, а германците не.

— Ама вие сериозно ли говорите? — попита младият Райън.

Последва усмивка.

— Не.

 

 

— В Куантико ни научиха на някои от тези неща — каза Доминик. Бяха в средно големия търговски център за персонала на колежа.

— И какво ви казаха? — попита Брайън.

— Не стой на едно и също място със следения от теб обект. Опитай се да промениш външния си вид, като сложиш слънчеви очила, такива работи. Можеш да използваш и перука, ако имаш подръка. Също яке с две лица. Не го гледай, но и не извръщай очи, ако той те погледне. Много по-добре е, ако в следенето участва повече от един агент. Сам човек не може да следи дълго време опитен противник, без да се издаде. И при най-добро стечение на обстоятелствата опитният обект е трудно да бъде проследен. Ето защо големите бюра имат специални групи за проследяване. Те са служители на ФБР, но не са положили клетва и не носят оръжие. Някои ги наричат непостоянните сътрудници от „Бейкър Стрийт“, както при Шерлок Холмс. Приличат на всичко друго, но не и на ченгета — скитници, работници в гащеризони. Може да са мръсни. Могат да бъдат просяци. Веднъж в нюйоркското бюро се запознах с такива. Работеха към Отдела за организираната престъпност и контраразузнаване. Бяха професионалисти, но това бяха най-необичайно изглеждащите професионалисти, които някога би желал да срещнеш.

— Вършил ли си такива неща? — попита Брайън брат си. — Искам да кажа, участвал ли си в проследяване?

— Самият аз никога не съм го правил, но съм чувал, че за това са нужни много хора, някъде около петнадесет-двадесет души за проследяването на един обект плюс коли и хеликоптери. Но дори и тогава някой наистина добър негодник може да ни надхитри. Особено руснаците. Тези копелета са обучени много добре.

— И така, какво, по дяволите, се иска от нас? — попита капитан Карузо.

— Просто да научите основните неща — каза им Алекзандър. — Виждате ли онази жена там с червения пуловер?

— С дългата черна коса ли? — попита Брайън.

— Същата — потвърди Пийт. — Разберете какво купува, каква кола кара и къде живее.

— Само ние двамата ли? — заинтересува се Доминик. — Не искаш ли твърде много?

— Да съм ви казал, че ще е лесно? — попита невинно Алекзандър и им подаде две радиостанции. — Слагате слушалките в ушите си и закачвате микрофоните на яките си. Обхватът им е три километра. Ключовете от колите и на двамата са у вас. — Казвайки това, той си тръгна и се отправи към отсрещния магазин да си купи чифт боксерки.

— Ето, че ни намериха работа, Енцо — рече Брайън.

— Е, поне ни направи кратък инструктаж.

— Наистина беше кратък.

Обектът влезе в един магазин за готово облекло. Двамата се насочиха нататък, като за прикритие всеки си взе по една голяма чаша кафе от кафенето отсреща.

— Не хвърляй чашата — каза Доминик на брат си.

— Защо? — попита Брайън.

— В случай, че ти се допикае. В този ненормален свят често пъти се налага да променяш и най-внимателно скроените си планове. Така ни учеха в Академията.

Брайън не каза нищо, но в съвета имаше логика. Един по един те настроиха радиостанциите си и се увериха, че връзката е добра.

— Алдо вика Енцо, край — каза Брайън на шести канал.

— Енцо слуша, брат ми. Да преминем на визуално наблюдение, но да не се изпускаме от очи, съгласен ли си?

— Струва ми се логично. Добре, ще тръгна към магазина.

— Десет-четири. Това за теб ще означава прието, брат ми. — Доминик се обърна и видя как брат му се отдалечава. После продължи да си пие кафето и да наблюдава обекта. Не поглеждаше директно към нея, а малко под ъгъл.

— Какво прави тя? — попита Алдо.

— Изглежда, че си избира блуза. — Обектът беше на около тридесет години, с дълга до раменете кестенява коса. Беше доста хубава. На ръката си носеше годежен пръстен, но без диамант. Имаше евтин гердан, вероятно купен от магазина на „Уол Март“ от другата страна на улицата. Носеше блуза с прасковен цвят. Беше с черен панталон и с черни обувки без токове. Чантата й беше доста голяма. Не се оглеждаше много наоколо, което беше добре. Изглежда, че беше сама.

Най-накрая тя се спря на една блуза, която отдалеч изглеждаше от бяла коприна, плати я с кредитна карта и излезе от магазина.

— Обектът тръгва, Алдо.

След петнайсетина метра Брайън извърна глава директно към брат си и каза:

— Слушам те, Енцо.

Доминик вдигна чашата си, като че ли за да отпие.

— Завива наляво, идва към теб. След минута можеш да я поемеш ти.

— Десет-четири, Енцо.

Бяха паркирали колите си точно срещу търговския център. Това беше добре, защото обектът зави надясно и се насочи към вратата откъм паркинга.

— Алдо, приближи се на достатъчно разстояние, за да й видиш опашката — нареди Доминик.

— Какво?

— Прочети ми регистрационния й номер и опиши колата. Насочвам се към моя автомобил.

— Добре, разбрано, брат ми.

Доминик не се затича към колата си, а само се забърза. Влезе вътре, запали мотора и свали и двата прозореца.

— Енцо за Алдо, край.

— Тя кара зелено волво комби с регистрационен номер на щата Вирджиния УКР619. Сама е в колата, потегли и поема на север. Отивам при моето возило.

— Прието. Енцо тръгва след нея. — Зави покрай универсалния магазин на „Сиърс“ в източния край на търговския център толкова бързо, колкото позволяваше движението по улицата, и бръкна в джоба на сакото си за мобилния телефон. Обади се на справки да му кажат телефонния номер на бюрото на ФБР в Шарлотсвил. От телефонната компания му го съобщиха срещу допълнителна такса от петдесет цента.

— Обажда се специален агент Доминик Карузо. Номерът на картата ми е 16821. Искам веднага да проверите на кого принадлежи кола с регистрационен номер УКР619.

Този, който отговори на телефона, набра идентификационния номер в компютъра, за да провери идентичността на Доминик.

— Какво правите толкова далеч от Бирмингам, господин Карузо?

— Нямам време да ви обяснявам. Моля, проверете регистрационния номер на колата.

— Разбрано. Това е зелено волво на една година, регистрирано на името на Едуард и Мичъл Питърс с адрес „Райдинг Худ Корт“ номер 6, Вирджиния. Намира се в самия западен край на града. Нещо друго? Искате ли подкрепления?

— Не. Благодаря. Ще се оправя сам. Край.

Той изключи мобилния си телефон и предаде адреса на брат си по радиото. След това и двама направиха едно и също — въведоха адреса в навигационните си компютри.

— Ама че си ги метнал — рече Брайън и се усмихна.

— Добрите момчета не лъжат, Алдо. Просто си вършат работата. Ето, виждам обекта. Насочва се на запад по улица „Шейди Бренч“. — Ти къде се намираш?

— На около триста метра зад теб. Мамка му! Засече ме червен светофар.

— Добре, изчакай. Изглежда, че се прибира у дома, а ние знаем адреса. — Доминик се приближи на около петдесет метра от обекта, като държеше между себе си и преследваната кола един пикап. Не беше вършил подобно нещо преди и се изненада от голямото напрежение, с което е съпроводено.

— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО СЛЕД ТРИСТА МЕТРА — предупреди го компютърът.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна Доминик.

В този момент волвото зави зад посочения от компютъра ъгъл. В края на краищата, справиха се доста добре. Доминик пое дълбоко въздух.

— Брайън, изглежда, че тя си отива право у дома. Просто ме следвай — нареди той по радиото.

— Разбрано, следвам те. Имаш ли представа коя е тази кифла в колата?

— От бюрото казаха, че се казва Мичъл Питърс.

Волвото зави наляво, после надясно в една тясна улица, където спря пред алея за автомобили, завършваща с гараж за две коли и средно голяма двуетажна къща. Той паркира колата си на петдесетина метра по-нататък по улицата и отпи глътка кафе. Брайън се появи след около тридесет секунди и направи същото на половин пресечка по-нагоре.

— Виждаш ли колата? — попита го Доминик.

— Да, Енцо — отвърна морският пехотинец. — Сега какво ще правим?

— Ами, елате да опитате по чаша от моето кафе — каза един женски глас. — Аз съм кифлата от волвото — обясни гласът.

— О, мамка му! — прошепна Доминик по-далеч от микрофона. Излезе от мерцедеса и даде знак на брат си да направи същото.

След като се събраха, двамата братя Карузо се отправиха към „Райдинг Худ Корт“ №6. Когато спряха на паркинга отпред, външната врата се отвори.

— През цялото време работата е била нагласена предварително — рече тихо Доминик. — Трябваше да се сетя още в самото начало.

— Да бе, показахме се като глупаци — отбеляза Брайън.

— Не съвсем — рече госпожа Питърс, която беше излязла на вратата да ги посрещне. — Но това, че ми научихте адреса от компютъра на ФБР, си беше чиста измама.

— Никой не ни е казвал какви са правилата, госпожо — отвърна Доминик.

— Няма такива… поне в тази работа те са голяма рядкост.

— Значи ни подслушвахте по радиото през цялото време? — попита Брайън.

Тя кимна, като ги поведе към кухнята.

— Точно така. Разговорите по радиото са кодирани. Никой друг не можеше да разбере за какво си говорите. Как искате кафето си, момчета?

— Значи през цялото време вие сте ни наблюдавала — рече Доминик.

— Всъщност не. Не съм използвала радиото, за да ви мамя… Е, поне не през цялото време — каза тя с подкупваща усмивка, която смекчи удара, нанесен на самочувствието на нейните гости. — Ти си Енцо, нали?

— Да, госпожо.

— Следваше ме малко по-близо, отколкото е безопасно, но само наистина опитно око би могло да го забележи, като се има предвид ограниченото време. Помогна и марката на колата. Вярно е, че тук има доста такива малки мерцедеси, но най-подходящ за следене е някой пикап, и то мръсен. Много от селяндурите никога не ги мият, а и много преподаватели в училищата имат същото отношение. Когато излезете на магистрала 64, по-добре е да използвате хеликоптер. Дискретното наблюдение е най-трудната част от работата. Обаче сега, момчета, това вече ви е известно.

След това вратата се отвори и влезе Пийт Алекзандър.

— Как се справиха? — попита той Мичъл.

— Давам им оценка добър.

Изведнъж Доминик осъзна, че тя е твърде щедра.

— И забравете какво ви казах преди. Това, че се обадихте в бюрото на ФБР, за да разберете адреса ми, беше добро хрумване.

— Сериозно ли? — попита Брайън.

— Единственото правило е да изпълниш мисията, без да се компрометираш — намеси се Алекзандър. — В Колежа не даваме оценки за стила на изпълнението.

— Броят се само труповете — потвърди госпожа Питърс за явно неудоволствие на Алекзандър.

Това беше достатъчно за Брайън, за да го присвие корем.

— Вижте, задавал съм и друг път този въпрос, но за какво точно ни подготвяте? — настоя, явно притеснен, и Доминик.

— Търпение, момчета — предупреди ги Пийт.

— Добре — кимна примирен Доминик. — Този път няма да настоявам. — Той се въздържа да добави, че няма да чака отговора много дълго.

 

 

— Значи няма да се възползвате от това, така ли? — попита накрая Джак.

— Бихме могли, но не си струва усилията. В най-добрия случай ще спечелим само двеста хиляди долара, а вероятно дори по-малко. Обаче ти се справяш добре, след като си го забелязал — похвали го Гренджър.

— Колко подобни съобщения минават през вас седмично?

— Едно или две, четири при много напрегната седмица.

— И колко пъти решавате да се включите в играта? — попита младежът.

— В един от пет случая. Правим го много предпазливо, но въпреки това винаги рискуваме да бъдем забелязани. Ако европейците разберат, че толкова често отгатваме какви са намеренията им, тогава ще се опитат да научат как го правим. Вероятно ще раздрусат собствените си хора, търсейки някой издайник. Това е техният начин на мислене. При тях теорията за конспирацията действа с пълна сила, защото самите те действат по този начин. Обаче начинът, по който редовно играят играта, започва да вреди на самите тях.

— Какво друго следите?

— От началото на следващата седмица ще имаш достъп до засекретените сметки — викат им цифровите сметки, защото се предполага, че до тях може да се стигне чрез цифрови кодове. Поради компютърната технология сега кодовете на сметките са главно думи. Вероятно са го възприели от разузнаването. Банките често наемат шпиони, които да се грижат за сигурността им, но не такива, които наистина ги бива. Добрите стоят настрана от бизнеса за управление на парите главно от снобизъм. За един шпионин от голям ранг тези неща не са толкова важни — обясни Гренджър.

— От тези засекретени сметки може ли да се разбере на кого са? — попита Джак.

— Не винаги. Понякога всичко се прави чрез кодова дума, въпреки че банките имат и вътрешни разпоредби, до които ние успяваме да проникнем, но не винаги сме в състояние да го правим. А и банкерите никога не споделят помежду си предположения относно произхода на парите на своите клиенти, поне не и в писмена форма. Сигурен съм, че обсъждат надълго и нашироко такива неща по време на обяд, но да ти кажа право, повечето от тях не се интересуват много откъде идват парите. На парите не пише дали са на загинал евреин в Аушвиц, или на някой мафиотски бос от Бруклин.

— Обаче ако предадете тази информация на ФБР…

— Не можем, защото е незаконно, и не го правим, защото тогава ще се лишим от възможността да следим копелетата и техните пари. От гледна точка на законността това са неща, които не са от компетентността само на една институция, а за някои европейски страни… банките са голям източник на печалби и никое правителство не пренебрегва такива неща. Кучето не хапе стопаните си в двора, а какво ще направи на следващия ъгъл не е тяхна грижа.

— Питам се какво ли мисли баща ми по въпроса?

— Обзалагам се, че не се замисля много — рече Гренджър.

— Вероятно сте прав — съгласи се Джак. — Значи проследявате тези засекретени сметки, за да следите лошите момчета и техните пари, така ли?

— В общи линии, да. Много по-трудно е, отколкото можеш да си представиш, но когато успееш да направиш някой удар, той винаги е голям.

— Значи аз ще изпълнявам ролята на копой?

— Точно така. Ако наистина те бива — добави Гренджър.

 

 

В този момент Мохамед беше почти точно над тях. Големият обиколен маршрут от Мексико Сити до Лондон минаваше достатъчно близо до Вашингтон, за да може да погледне надолу от десет хиляди метра височина и да види американската столица като на длан. Ако беше член на Отдела на мъчениците, би могъл да се изкачи по виещата се стълба до горния етаж, да използва пистолет, за да убие екипажа и да насочи самолета надолу… Но това вече беше правено и сега вратата на пилотската кабина беше защитена, а освен това в салона за бизнес класа можеше да има въоръжен полицай, който да попречи на шоуто. Още по-лошо би било, ако се окажеше въоръжен войник, облечен в цивилни дрехи. Мохамед не се отнасяше с голямо уважение към полицаите, но се беше научил от твърде неприятен опит да не подценява западните войници. Обаче той не членуваше в Отдела на мъчениците, въпреки че много се възхищаваше от тези свещени воини. Способността му да добива информация го правеше твърде ценен, за да бъде пожертван за такъв благороден жест. Това беше и добре, и зле, но беше факт, а той живееше в света на фактите. Щеше да срещне Аллах и да влезе в Рая в момента, написан от собствената ръка на Бога в неговата собствена божия книга. Засега трябваше да остане на мястото си още шест часа и половина.

— Още вино, сър? — попита стюардесата с розовите бузи. Как ли би се котирала в Рая…

— О, да, благодаря — отвърна той с най-добрия си кеймбриджки акцент. Ислямът забраняваше алкохола, но ако не пиеше, би могло да изглежда подозрително, а мисията му беше твърде важна, за да рискува. Така се успокояваше често той. Бързо изпи питието си и нагласи по-удобно седалката. Виното може и да противоречи на ислямските закони, но помага на човек да заспи.

— Мичъл твърди, че близнаците са твърде компетентни за начинаещи — каза Рик Бел на боса си.

— Минаха ли упражнението по проследяване? — попита Хендли.

— Да. — То не можеше да бъде наречено истинска тренировка по проследяване, тъй като тя би трябвало да включва осем до десет коли, два хеликоптера и общо около двадесет агенти, но Колежът не разполагаше с такива възможности. Вместо това той имаше по-широко поле за използване на своите хора — факт, от който произтичаха добри и не чак толкова добри неща. — Алекзандър, изглежда, ги харесва. Казва, че са достатъчно схватливи.

— Радвам се да го чуя. Станало ли е нещо друго?

— Рик Пастернак твърди, че разполага с нещо ново.

— И какво е то? — попита Гери.

— Разновидност на сукцинилхолин — синтетичен вариант на кураре, който парализира почти моментално мускулатурата. Падаш и не можеш да дишаш. Твърди, че смъртта е мъчителна, като да те промушат с щик в гърдите.

— Лесно ли може да бъде открита? — попита Хендли.

— Това е добрата новина. Естерите в организма бързо я превръщат в ацетилхолин, така че веществото не може да бъде лесно открито, освен ако се случи обектът да хвърли топа точно пред някой първокласен медицински център, в който има проницателен патолог, способен да види нещо, излизащо от рамките на нормалното. Можеш ли да си представиш, руснаците са разработвали отровата още през 70-те години на миналия век. Мислили са да я използват на бойното поле, но се оказало, че е непрактично. Изненадващо е, че в КГБ не са се възползвали от нея. На каменната маса в моргата дори след един час смъртта ще изглежда причинена от масиран инфаркт на миокарда.

— Как се е добрал до нея?

— Един руски колега му идвал на гости в Колумбия. Оказало се, че е евреин и Рик го предразположил да се разприказва. Говорил достатъчно, за да му даде възможност да разработи система за използването й в лабораторията си. В момента тя се усъвършенства.

— Чудно как мафията не се е сетила да я използва? Ако искаш да убиеш някого, наемаш доктор.

— За повечето от тях това влиза в противоречие с методите на старата школа.

— Този вариант по-добър ли е от това, с което вече разполагаме?

— По-добър е от всичко, което някой може да има, Гери. Рик твърди, че ако се използва както трябва, надеждността на отровата е сто процента.

— Скъпа ли е?

Бен поклати глава.

— Не много.

— Правени ли са опити, за да се види как действа?

— Рик каза, че е убила шест кучета — всичките едри.

— Добре, съгласен съм.

— Разбрано, шефе. Трябва да я имаме на разположение след две седмици.

— Какво става на онова място?

— Не знаем — призна Бел и сведе очи. — Един човек от Ленгли предполага в докладите си, че може би сме ги ударили здравата и макар че не сме сложили окончателно край на дейността им, сега те не са толкова активни. Но когато чета такива неща, ставам нервен. Все едно, че ти казват: не можем да направим нищо, докато не ни ударят по главата. Hubris ante nemesis^[1]. Във Форт Мийд не са засичали техни съобщения в интернет, но това може да означава, че просто са станали малко по-изобретателни. На пазара има толкова много добри кодирани програми и АНС все още не е успяла да пробие кода на две от тях. Работят върху това по два часа на ден с най-мощните си компютри. Както обичаш да казваш, Гери, най-добрите програмисти вече не работят за Чичо Сам…

— … а измислят видеоигри — довърши изречението Хендли. — Държавата никога не плаща достатъчно, за да привлече най-добрите, и тази работа никога няма да се оправи. Значи те все още могат да ни причинят неприятности.

Рик кимна.

— Докато не ги видя мъртви и заровени в земята с кол, забит в сърцето, те ще продължават да ме безпокоят.

— Трудно ще е да се справим с всичките, Рик.

— Дяволски трудно.

— Дори техният личен д-р Смърт в Колумбия не би могъл да им помогне.