Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teeth of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

Глава десета
ДЕСТИНАЦИИ

За Мустафа и приятелите му пътуването до Лас Крусес беше изненадващо приятно разнообразие и макар да не го показваха, сега очевидно се вълнуваха. Бяха в Америка. Ето ги хората, които трябваше да убият. С изминатите километри се приближаваха все повече не само към изпълнението на задачата, но и до една тайнствена, невидима черта. Бяха в дома на Големия Сатана. Това бяха хората, сели смърт в тяхната родина и сред правоверните в мюсюлманския свят, хората, които така безрезервно подкрепяха Израел.

При Деминг свиха на изток за Лас Крусес. След стотина километра беше тяхната следваща спирка по шосе №1–10. Отстрани на пътя имаше реклами на хотели и заведения за хранене, туристически атракции и още хълмиста земя. Хоризонтът беше все така далечен, въпреки че колите непрекъснато гълтаха разстоянието със 70 мили в час.

Както и преди, шофьорът им, който приличаше на мексиканец, не казваше нищо. Вероятно беше още един наемник. Никой не говореше — шофьорът, защото нямаше желание, а пътниците — защото английският им беше с акцент и шофьорът можеше да забележи. Така той само щеше да си спомня, че е взел някакви хора от черен път в Южно Ню Мексико и ги беше откарал на друго място.

За останалите от групата сигурно е по-трудно, помисли си Мустафа. Те трябваше да вярват в това, което правеше. Беше ръководител на операцията, водач на бойна група, която щеше да се раздели на четири части, които никога повече нямаше да се срещнат. Акцията беше внимателно планирана. Всички бъдещи комуникации щяха да стават чрез компютър, и то много рядко. Всяка група щеше да действа самостоятелно, но по еднакво за всички разписание и с една и съща стратегическа цел. Този план ще разтърси Америка както никой друг досега, си каза Мустафа, докато гледаше как едно комби ги задминава. Вътре имаше двама родители и две деца — момче на около четири и друго по-малко, може би на година и половина. Всички те бяха неверници, т.е. мишени.

Разбира се, оперативният план съществуваше и в писмен вид — 14 точки върху бял лист. Беше в четири копия, по едно за всеки водач на група. Другите данни бяха във файлове на персоналните компютри, които всички мъже носеха в саковете си заедно с няколко ризи, чисто бельо и други дреболии. Не им трябваха много неща и според плана трябваше да оставят колкото може по-малко следи зад себе си, за да объркат още повече американците. От тази мисъл по лицето на Мустафа пробягна тънка усмивка, като гледаше околния пейзаж. Запали цигара. Бяха му останали само още три. Пое дълбоко дима. От климатика лъхаше хладен въздух. Зад тях слънцето започваше да залязва. Следващата им, последна спирка беше по тъмно, което за Мустафа беше добре от тактическа гледна точка. Той знаеше, че това е станало случайно, но пак означаваше, че самият Аллах им се усмихва по пътя им. Разбира се, така и трябваше да бъде, защото вършеха Негова работа.

 

 

Още един ден, преминал в тъпа работа, помисли си Джак, докато вървеше към колата си. Лошото в Колежа беше, че не можеше да се оплаче на никого. Никой нямаше право на достъп до подобен вид информация, макар че не беше ясно защо. Естествено, би могъл да обсъди това с баща си. Президентът по принцип има право на достъп до всякаква информация. Такъв достъп на практика имаха и бившите президенти. Но той не можеше да направи това. Баща му нямаше да се зарадва, когато научи за новата му работа. Можеше да се обади по телефона и да прецака всичко, а Джак беше достатъчно благоразумен, за да потърпи поне няколко месеца. Въпреки това възможността да поприказва с някого, който беше вътре в нещата, щеше да бъде голямо облекчение за него. Просто някой, който да каже: да, това наистина е важно и да, ти наистина даваш приноса си за установяване на Истината, Справедливостта и Американския начин на живот.

Би ли могъл той да промени нещата? Светът се развиваше така, както винаги се беше развивал, и той едва ли би могъл да промени нещо. Дори баща му с цялата власт, която беше притежавал като президент, не беше в състояние да го стори. Тогава какво ли пък би могъл да постигне някакъв млад принц като него? Обаче ако в този свят някои повредили се неща трябваше да се оправят, те трябваше да попаднат в ръцете на човек, който нямаше да си задава въпроса дали е възможно или не. Може би някой, който беше достатъчно млад и глупав, за да не е наясно, че невъзможните неща са просто… невъзможни. Нито баща му, нито майка му вярваха в тази дума, а и той беше възпитан по този начин. Скоро Сали щеше да завърши медицинския колеж и щеше да специализира онкология — майка им съжаляваше, че не се беше заловила с нея в своята медицинска кариера. Сестра му обясняваше на всеки, който я питаше защо бе избрала точно тази специалност, че докато се изучи, главата на дракона рак ще бъде отрязана веднъж завинаги. Така че част от това, в което вярваха семейство Райън, беше, че няма невъзможни неща. Той още не знаеше как се постига това, но светът беше пълен с неща, които тепърва трябваше да научи, а той беше умен и добре образован. Освен това разполагаше със значително наследство, което му позволяваше да следва пътя си, без да се страхува, че ще гладува, ако обиди някого, от когото зависи кариерата му. Това беше най-важната свобода, която неговият баща му беше подсигурил, а Джон Патрик Райън-младши беше достатъчно умен, за да си дава сметка колко важно е това.

 

 

Вместо сами да си приготвят вечерята, решиха тази вечер да отидат да хапнат навън по една пържола. В заведението беше пълно с колежани от университета на Вирджиния. Виждаше се, че всичките са умни деца, но не чак толкова, колкото сами си мислеха, че са. Освен това говореха по-високо от нормалното и бяха малко по-самоуверени. Това беше едно от предимствата на децата — колкото и да ненавиждаха да ги наричат така. Деца, за чиито нужди все още продължаваха да се грижат милите родители, макар и отдалеч. На двамата Карузо им беше любопитно да видят как самите те са изглеждали само преди няколко години, преди трудната подготовка и опитът, придобит в реалния свят, да ги превърнат в нещо друго. В точно какво, не бяха още сигурни. Това, което в училище изглеждаше толкова просто, след напускането на академичната среда стана безкрайно сложно. Светът в крайна сметка не беше дигитален, а една аналогова реалност — винаги неподредена, винаги със свободни краища, които никога не могат да бъдат завързани като връзки за обувки, така че човек можеше да се спъне и да падне при всяка непредпазлива стъпка. А предпазливостта идва само с опита — след няколко спъвания и падания, които са ти причинили болка, и само от най-тежките от тях се извлича поука. За двамата братя тя беше дошла твърде рано. Не толкова рано, както това е било при други поколения, но все пак достатъчно навреме, за да могат да си дават сметка за последиците от допускането на грешки в един свят, който никога не прощава.

— Мястото не е лошо — рече Брайън, преполовил своето филе миньон.

— Трудно е да опропастиш добро парче говеждо, дори и ако не си чак толкова добър готвач. — Заведението явно имаше готвач, а не кулинарен виртуоз, но пържолата беше наистина добра, а брюкселското зеле беше поносимо прясно.

— Трябва вече да избягвам такава храна — рече майорът от морската пехота.

— Порадвай й се, докато можеш. Още не сме навършили тридесет години.

— Беше време, когато това ми се струваше ужасно голямо число — каза Доминик и се засмя.

— Откъдето започва старостта ли? Е, да, ама ти си твърде млад, а вече си майор.

Алдо сви рамене.

— Предполагам. Шефът ме харесваше, а и с мен работеха способни хора, въпреки че никога не съм обичал майорите. Винаги те карат да вършиш нещо, но това е всичко, което мога да кажа за тях. Моят сержант ги харесваше. Казваше, че сега са по-добри от онези, които е имало, когато той е постъпил в Корпуса на морската пехота.

— Във ФБР свикваш да караш на понички „Дънкин“ и в тези заведения правят в индустриални количества най-доброто кафе в Америка. С такава храна човек лесно може да надебелее.

— За боец, който е седял повече зад бюро, ти си в добра форма — рече великодушно Брайън. В края на сутрешното бягане имаше моменти, когато му се струваше, че брат му ще припадне. Пет километра бягане за един морски пехотинец бяха обаче като утринното кафе, средство за разсънване.

— Още ми се ще да разбера за какво точно ни подготвят — рече Алдо, след като преглътна друго парче месо.

— Обучават ни да убиваме хора, това е всичко, което трябва да знаем. Да се промъкваме незабелязано, а след това да изчезнем, без никой да ни види.

— След като сме използвали пистолети? — каза скептично настроен Брайън. — Те са доста шумни, а и не са толкова сигурни колкото карабината. В Афганистан имах с мен снайперист. Пречука някои от лошите от близо миля разстояние. Използваше карабина „Барет“–50, която стреля със същите патрони като автомата „Ма Дюс“. Страхотно точна и ефикасна при попадение. Трудно е да продължиш да вървиш с един сантиметър дупка, каквато правят нейните куршуми. — Особено пък след като неговият снайперист, ефрейтор Алън Робъртс, негър от Детройт, предпочиташе попаденията да бъдат в главите.

— Е, на пистолетите могат да се слагат заглушители. Така пистолетът става доста безшумен.

— Виждал съм ги. Стреляхме с тях в школата в „Рекън“, обаче те са ужасно обемисти за носене под сакото. При това трябва да ги извадиш, да застанеш неподвижно и да се целиш в главата. Ако не ни изпратят в школата на Джеймс Бонд, за да изкараме някакъв особено тайнствен курс, няма да убием много хора с пистолети.

— Може пък да използваме нещо друго.

— И ти не знаеш точно какво.

— Човече, моите сведения са само от Бюрото. Всичко, което знам, е, че Гюс Върнър ме изпрати тук и за мен това е напълно достатъчно.

— И преди си споменавал за него. Кой е той по-точно?

— Заместник-директорът — шеф на новия отдел за борба с тероризма. Не можеш да се будалкаш с Гюс. Беше шеф на екипа за освобождаване на заложници и какво ли не още. Умен мъж и ужасно корав. Едва ли му прилошава, когато види кръв. Обаче мисли с главата си. Сега новата задача на ФБР е борбата с тероризма и директорът Дан Мърей едва ли се е спрял на него, само защото е добър стрелец. С Мърей са много гъсти. Познават се от двайсет години. Самият Мърей също не е глупак. Така че след като ме е изпратил тук, значи всичко е наред. Ще продължа, докато не ми кажат, че трябва да наруша законите.

— Аз също, но все още съм малко нервен.

 

 

В Лас Крусес имаше местно летище за полети на къси разстояния и за любители парашутисти, както и гаражи за даване на коли под наем. Спряха там. Сега дойде ред на Мустафа да се почувства нервен. Тук той и един от колегите му трябваше да наемат кола. Други двама щяха да направят същото в града.

— Всичко е подготвено предварително — рече им шофьорът. Подаде им два листа. — Тук са записани номерата на резервацията. Вие ще карате „Форд Краун Виктория“ — купе с четири врати. Не можахме да ви осигурим комби, както се искаше, без да ходим в Ел Пасо, а това не беше желателно. Вътре използвайте кредитните си карти. Твоето име е Томас Салазар, а на приятеля ти Хектор Сантос. Покажете им регистрационните номера и правете каквото ви кажат. Много е просто. — За шофьора и двамата не приличаха много на хора с латиноамерикански произход, но онези в бюрото за даване коли под наем бяха невежи ирландци, които знаеха само по няколко испански думи.

Мустафа излезе от колата и влезе вътре, давайки знак на приятеля си да го последва.

Разбра веднага, че ще е лесно. Който и да беше собственикът, не си беше дал труда да наеме по-интелигентни хора. Момчето зад бюрото беше съсредоточило цялото си внимание над книжка с комикси.

— Здравей — рече Мустафа с престорена увереност. — Имам резервация. — Той написа номера на едно картонче и му го подаде.

— О’кей — Служителят не прояви раздразнение, загдето е отклонен от най-новото приключение на Батман. Знаеше как се работи със служебния компютър. Естествено, компютърът изстреля формуляр за даване на кола под наем, в който повечето подробности бяха вече попълнени.

Мустафа му подаде международната си шофьорска книжка, от която момчето извади копие на ксерокса, което прикачи към формуляра. Със задоволство видя, че господин Салазар беше приел всички възможни застраховки. То получаваше допълнително възнаграждение, за да насърчава хората да правят тъкмо това.

— О’кей, колата ви е белият форд в клетка номер четири. Излезте през тази врата и завийте надясно. Ключът за запалването е на мястото си, сър.

— Благодаря — отвърна Мустафа на английския си със силен акцент. Толкова лесно ли беше?

Очевидно да. Докато нагласяваше седалката на форда си, Сайед се появи в клетка номер пет при също такава кола, боядисана в зелено. И двамата имаха карти на щата Ню Мексико, но те не им бяха нужни. Запалиха моторите и бавно излязоха от клетките, насочвайки се към улицата, където ги чакаха джиповете. Просто трябваше да ги следват. Движението в Лас Крусес беше оживено, но в този час не беше чак толкова.

На осем пресечки на север по една улица, която, изглежда, беше главна за Лас Крусес, имаше друга агенция за коли под наем. Казваше се „Херц“, което за Мустафа прозвуча малко по еврейски. Двама от другарите му влязоха вътре, излязоха десет минути по-късно и получиха колите си. И те бяха фордове от същата марка, каквато бяха неговата и на Сайед. С това може би най-рискованата им задача беше изпълнена и сега дойде време да следват джиповете на север в продължение на няколко километра. Оказаха се двайсет, след което се отклониха в друг черен път. Изглежда, че тук имаше много такива пътища, също както у дома. Изминаха още около километър и стигнаха до самотна къща, пред която само един паркиран камион показваше, че е обитаема. Там спряха всички коли и хората излязоха от тях. Мустафа си помисли, че може би това ще е последната им среща.

— Вашите оръжия са тук — каза им Хуан. Той посочи към Мустафа. — Ела с мен.

Вътре обикновената наглед дървена постройка се оказа цял арсенал. В шестнайсет картонени кутии имаше шестнайсет автомата „Мак“–10. „Мак“ не бяха елегантно оръжие и се правеха от останки от машинна стомана с, общо взето, груба обработка на метала. За всяко оръжие имаше по дванайсет пълнителя, всичките очевидно заредени и свързани в краищата с черен изолирбанд.

— Оръжията са девствени. С тях не е стреляно — каза им Хуан. — Имаме и заглушители за тях. Не са много ефикасни, но подобряват баланса и точността. С това оръжие не се стреля леко, както с автомат „Узи“, но тук е трудно да се намерят такива. Ефикасно е на разстояние около десет метра. Лесно се зарежда и изпразва. Разбира се, автоматично е и има висока скорострелност. — Всъщност един пълнител с трийсет патрона се изпразваше за три секунди, което е малко по-бързо от нормалното, но според Хуан тези хора не бяха много придирчиви.

И те наистина не бяха. Всеки от шестнайсетте араби вдигна оръжието и го раздруса, сякаш се запознаваше с нов приятел. След това един от тях взе двойка пълнители.

— Стоп! — каза рязко Хуан. — Не можете да зареждате оръжията вътре. Ако искате да ги изпробвате, имаме мишени навън.

— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Мустафа.

— Най-близката къща е на четири километра оттук — обясни Хуан. Предполагаше, че куршумите не могат да достигнат толкова далеч, нито пък шумът. Тук грешеше.

Обаче гостите му предположиха, че познава добре района, а те винаги искаха да прострелят оръжията си, особено когато ставаше въпрос за автомат. На двайсетина метра от къщата имаше пясъчен насип с разхвърляни около него щайги и картонени кутии. Един по един те сложиха пълнителите в автоматите и дръпнаха затворите. Не беше дадена команда за стрелба. Просто последваха примера на Мустафа, който хвана здраво ремъка, закачен за цевта, и дръпна спусъка. Непосредственият резултат беше приемлив. Автоматът вдигна доста шум, подскачаше нагоре и надясно като всички такива оръжия, но въпреки че му беше за първи път и само го проверяваше, той все пак успя да порази с куршумите една картонена кутия, която беше на около шест метра от лявата му страна. За нула време затворът щракна и оръжието се изпразни, след като беше изстреляло трийсет патрона за 9-милиметров пистолет „Ремингтън“. Помисли си дали да не смени пълнителя с още един, за да се наслади на стрелбата още две-три секунди, но успя да се въздържи. Щеше да има друга възможност, и то в не много далечно бъдеще.

— А заглушителите? — попита той Хуан.

— Вътре са. Завиват се за цевта и с тях се стреля по-точно — каза авторитетно Хуан. През годините беше използвал „Мак“–10, за да ликвидира съперници в бизнеса и други неприятни хора в Далас и Санта Фе. Въпреки това обаче не се чувстваше спокоен с гостите си. Прекалено много се усмихваха. Не са като мен, рече си Хуан Сандовал, и колкото по-скоро си тръгнеха, толкова по-добре. Естествено, това нямаше да бъде така за хората в крайната точка на пътуването, но това не беше негов проблем. Беше получил заповедите от високо място. От много високо му ги беше дал преди седмица неговият пряк шеф. А и парите бяха добри. Хуан нямаше някакви конкретни оплаквания, но като добър познавач на хората в главата му светваше предупредителна червена светлина.

Мустафа го последва вътре и взе заглушителя. Беше може би с диаметър десет сантиметра и около половин метър дълъг. Както му беше казано, завиваше се направо в дулото на оръжието и като цяло подобряваше неговия баланс. Подържа го в ръката си и реши, че би предпочел да го носи по този начин. Така щеше да намали тенденцията дулото да се вдига нагоре и стрелбата щеше да бъде по-точна. Намаляването на шума нямаше чак такова значение за задачата му, колкото точността. Обаче заглушителят правеше това лесно за скриване оръжие неприемливо обемисто. Затова засега той го свали и го сложи в сака. После излезе да събере хората си. Хуан излезе след него.

— Ще ви кажа някои неща, които трябва да знаете — обясни той на водачите на групи. Продължи преднамерено бавно: — Американските полицаи са много ефикасни, но не са всесилни. Ако по време на пътуването някой ви доближи, трябва само да отговаряте любезно. Ако ви каже да излезете от колата, направете каквото ви нареди. Според американските закони той има право да провери дали носите оръжие и да ви претърси с ръце. Но ако поиска да претърси колата ви, просто казвате „не“. Не, не искам да правите това и според техните закони той може да не я претърси. Пак ще повторя: ако американски полицай поиска да претърси колата ви, нужно е да кажете само „не“ и той може да не я претърси. След това продължете. Когато карате, не превишавайте посочените върху пътната настилка ограничения за скоростта. Ако го сторите, вероятно няма да ви безпокоят по никакъв начин. Обаче ако надвишавате ограничението за скорост, ще дадете на полицията повод да ви спре. Така че не го правете. При всички случаи проявявайте търпение. Имате ли въпроси?

— Ами какво да правим, ако полицаят е прекалено агресивен? Можем ли…

Хуан знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.

— Да го убиете ли? Да, възможно е да го убиете, но в такъв случай ще ви преследват много повече полицаи. Когато даден полицай ви спре, първото нещо, което ще направи, е да се обади по радиото в местния участък, да съобщи регистрационния номер на колата ви и да даде нейното описание. Така че, дори ако го убиете, само след минути другарите му ще започнат да ви търсят, и то с големи подкрепления. Не си струва удоволствието да убиете полицая. Само ще си навлечете беля. Американските полицейски сили имат много коли и дори хеликоптери. Щом започнат да ви търсят, ще ви открият. Така че единствената ви защита срещу подобна възможност е да не се набивате в очи. Не карайте бързо. Не нарушавайте правилата за движение. Ако правите това, сте в безопасност. Ако нарушите тези закони, ще ви хванат, независимо дали сте въоръжени или не. Разбирате ли това?

— Да — увери го Мустафа. — Благодаря ти за помощта.

— За всички ви сме оставили карти. Те са добри и са на американската автомобилна асоциация. Нали всички имате легенди за прикритие? — попита Хуан, надявайки се да приключи този разговор колкото може по-бързо.

Мустафа погледна другарите си, за да се увери дали има допълнителни въпроси, но те бяха твърде нетърпеливи да се захванат с работата си, за да се разсейват с други неща. Доволен, той се обърна към Хуан:

— Благодаря ти за помощта, приятелю.

„Приятел, как пък не“, помисли си Хуан, но пое ръката на човека и ги отведе отвън пред къщата. Багажът бързо беше прехвърлен от джиповете в другите коли и той остана да ги наблюдава, докато потеглят към шосе ј 185. Бяха само на няколко мили от Радиум Спрингс и входа за магистрала И–25 север. Чужденците се събраха за последен път, стиснаха си ръцете, а за изненада на Хуан някои дори се разцелуваха. След това се разделиха на четири групи по четирима мъже във всяка и влязоха във взетите под наем коли.

Мустафа се качи в своята. Сложи кутиите си с цигари на седалката до него, погледна дали огледалата са на равнището на очите му и закопча предпазния колан. Беше му казано, че ако не го сложи, има вероятност да го спрат както за превишаване на скоростта. От всичко най-много не искаше това да се случи. Въпреки инструкциите на Хуан не искаше да се излага на подобен риск. Разминаването с някой полицай не означаваше непременно, че той ще познае какви са, но срещата очи в очи беше нещо съвсем друго, а той нямаше съмнения какво мислят американците за арабите. По тази причина всички копия на свещения Коран бяха сложени в багажника.

Щеше да мине доста време, преди Абдула да го смени на кормилото, но при първия преход щеше да кара той. Трябваше да се движат на север по магистрала И–25 за Албъкърки, след това на изток по магистрала И–40 почти по целия път до целта. Бяха над 3000 километра. Оттук нататък трябва да започна да мисля в мили, каза си Мустафа. Една миля е равна на 1,6 километра. Просто трябваше да умножава всяко число по тази константа или изобщо да забрави за километрите, докато беше в колата.

Той пое на север по шосе №185, докато видя зеления знак и стрелката за магистрала И–25 север. Облегна се в седалката, поглеждайки за идващи коли, преди да се включи, и увеличи скоростта на 65 мили в час, като постави ограничението на форда на тази цифра. След това само трябваше да държи кормилото и да наблюдава анонимните коли, които като него и неговите приятели се насочваха на север към Албъкърки…

 

 

Джак не можеше да разбере защо му е трудно да заспи. Минаваше единадесет часа вечерта, беше взел редовната си порция гледане на телевизия и беше изпил редовните си две-три — тази вечер бяха три — питиета. Всъщност му се спеше, но сънят не идваше и не знаеше защо. Просто затвори очи и си мисли за хубави неща, му казваше майка му, когато беше малко момче. Обаче сега, когато вече не беше дете, трудното беше да мисли за хубави неща. Бе навлязъл в нов свят, в който те не бяха много. Работата му беше да проучи известни и вероятни факти, отнасящи се за хора, които може би никога нямаше да срещне, за да разбере дали те искаха да убият други хора, които също не беше срещал, след което да предаде информацията на трети лица, които могат да се опитат или да не се опитат да сторят нещо по въпроса. Не знаеше какво точно ще се опитат да направят, въпреки че имаше някои подозрения, а те не бяха никак приятни. Обърни се на другата страна, оправи си възглавницата, опитай се да намериш на нея някое по-хладно местенце, наведи глава и се опитай да заспиш…

… не се получаваше. След време сигурно щеше да успее. Винаги успяваше половин секунда преди радиочасовникът да иззвъни.

„Дяволите да го вземат!“ — изруга ядосан той, загледан в тавана.

Преследваше терористи. Повечето от тях вярваха, че вършат нещо добро, по-скоро героично, докато вършеха престъпленията си. За тях това, което правеха, изобщо не беше престъпление. За терористите мюсюлмани това беше заблудата, че вършат Божие дело, въпреки че в Корана не се казваше подобно нещо. В него изрично се осъждаше убийството на невинни хора, които не са бойци. Как тогава ставаше така? Дали Аллах поздравяваше атентаторите самоубийци с усмивка или с нещо друго? В католицизма личната съвест беше нещо суверенно. Ако истински вярваш, че правиш нещо, което е правилно, тогава Бог не може да те накаже за него. Валидни ли бяха същите правила за исляма? След като има само един Бог, може би правилата са едни и същи за всички. Проблемът е кои религиозни правила се приближават най-много до това, което мисли Бог? И как, по дяволите, можеш да кажеш, че това е точно така? Кръстоносците са вършили някои доста лоши неща. Обаче това бе класически пример как някой дава религиозно наименование на една война, която в действителност се води заради икономически интереси и лични амбиции. Просто един благородник не би искал да изглежда така, като че ли се сражава за пари, а с Бог на твоя страна можеш да направиш всичко. Просто размахваш меча и независимо на кого ще отрежеш главата, всичко е наред. Поне така ще каже епископът.

Правилно. Истинският проблем се състои в това, че религията и политическата власт са забъркали една голяма каша, въпреки че тя лесно се приема от младите и амбициозните, за които стремежът към приключения е нещо съвсем естествено. Понякога на вечеря само за обитателите на Белия дом баща му говореше за това, като обясняваше, че едно от нещата, които трябва да кажеш на младия войник или морски пехотинец, е, че дори във войната има правила, за чиито нарушения се предвиждат сурови наказания. Американските войници ги научават доста лесно, беше казал Джак-старши на сина си, защото идват от общество, в което произволното насилие строго се наказва, което е по-добре от абстрактния принцип да бъдат научени да различават доброто от злото. След като те пернат по главата един-два пъти, започваш да схващаш.

Той въздъхна и се обърна по корем. Беше твърде млад, за да мисли за такива големи въпроси от живота, въпреки че дипломата му от Джорджтаунския университет говореше обратното. В колежите просто не ти казваха, че получаваш деветдесет процента от образованието си, след като окачиш дипломата си на стената. Ако разберат, хората могат да поискат намаление на учебните такси.

 

 

Работното време в Колежа беше изтекло. Гери беше в кабинета си на най-горния етаж и четеше сведения, които не бе успял да прегледа в редовното време. Същото беше и с Том Дейвис, който четеше доклада на Пийт Алекзандър.

— Нещо не е ли наред? — попита Хендли.

— Близнаците все още мислят прекалено много, Гери. Би трябвало да го очакваме. И двамата са умни, и двамата са хора, които са свикнали да се съобразяват с правилата, и когато видят, че ги обучават как да ги нарушават, това ги тревожи. Смешното е, че този, който се тревожи повече, е морският пехотинец. Човекът от ФБР приема нещата много по-спокойно.

— Бих очаквал да е обратното.

— Аз също. А и Пийт мислеше така. — Дейвис посегна към чашата с ледена вода. Никога не пиеше кафе толкова късно вечер. — Както и да е, Пийт казва, че не е сигурен какво ще излезе от цялата работа, но няма друг избор, освен да продължи обучението. Трябваше да ви предупредя по-настойчиво за това, Гери. Очаквах, че ще имаме такъв проблем. По дяволите, та това е първият ни опит. Както вече съм казвал, хората, с които искаме да работим, не са психопати. Ще задават въпроси. Ще искат да знаят защо. Ще имат задни мисли. Не можем да вербуваме роботи.

— Както когато се бяха опитали да ликвидират Кастро — рече Хендли. Беше чел поверителната информация за това щуро, провалило се начинание. Боби Кенеди го бил нарекъл операция „Мангуста“. Сигурно са решили да се захванат с тази игра на пияна глава или след някой вълнуващ футболен мач. В края на краищата по време на президентството си Айзенхауер също е използвал ЦРУ за подобни цели, така че защо пък и те да не го правят. Разликата беше, че един бивш лейтенант от флота, който трябваше да се превърне в наемен убиец, и един адвокат с почти никаква практика не могат инстинктивно да схванат всички неща, както би направил това още в самото начало един генерал с пет звезди. Освен това те са имали и властта да го направят. По конституция Джон Кенеди е бил главнокомандващ, а с такава власт неминуемо идва и желанието да се възползваш от нея и да превърнеш света в нещо по-управляемо според собствените си възгледи. Така на ЦРУ е било наредено да ликвидира Кастро. Обаче то никога не е разполагало със специален отдел за убийства и не е обучавало хора за извършване на подобни мисии. Затова Управлението се е обърнало към мафията, чиито членове не са имали особени причини да се възхищават от Фидел Кастро, който е попречил на най-доходното им начинание. Нямаше съмнение, че големите босове на организираната престъпност бяха вложили собствени пари в казината на Хавана, които един комунистически диктатор беше решил да закрие.

А и мафията знаеше как се убиват хора. Всъщност не може да се каже, че беше съвсем наясно, защото те никога не вършеха тези работи както трябва, особено когато се налагаше да убиват хора, които могат да им отвърнат. Действителността не беше такава, каквато я представяха в холивудските филми. Въпреки това обаче Съединените щати се бяха опитали да ги използват като наемници за убийството на ръководител на чужда държава, защото ЦРУ не е знаело как се постъпва в такива случаи. Сега, когато човек се замисли за цялата работа, тя изглеждаше малко нелепа. „Малко ли?“ — запита се Гери Хендли. Били са на косъм да се разкрие провалът на замисления от правителството план. Това е било достатъчно, за да накара президента Форд да издаде заповед, която е направила подобни действия незаконни, и тази заповед беше в сила, докато президентът Райън реши да ликвидира религиозния диктатор на Иран с две интелигентни бомби. Забележителното е, че времето и обстоятелствата не дадоха възможност на средствата за информация да коментират убийството. В крайна сметка то беше извършено от военновъздушните сили на САЩ с бомбардировач „Стелт“ в една необявена, но съвсем реална война, в която срещу американски граждани бяха използвани оръжия за масово унищожение. Тези фактори бяха допринесли за възприемането на цялата операция не само като законна, но и като достойна за възхищение, което пролича от начина, по който американците гласуваха в следващите избори. Само Джордж Вашингтон беше печелил избори с такова голямо мнозинство — факт, който все още караше Джак Райън-старши да се чувства неудобно. Обаче той разбираше колко важно беше убийството на Махмуд Хаджи Дариеи. Затова преди да напусне президентския пост, беше убедил Гери да създаде Колежа.

„Обаче Джак не ми каза колко трудно ще бъде“, припомни си Хендли. Джак Райън винаги действаше така: подберете подходящи хора, дайте им задача и средствата за изпълнението й и ги оставете да я свършат с минимални наставления от горе. Точно затова беше добър шеф и много добър президент, помисли си Гери. Но това обстоятелство в никакъв случай не правеше живота на подчинените му по-лесен. „Защо, по дяволите, беше приел задачата?“ — запита се Хендли. После обаче се усмихна. Как ли ще реагира Джак, като разбере, че собственият му син работи в Колежа. Дали ще погледне на нещата от забавната им страна?

Вероятно не.

— Значи Пийт казва, че просто трябва да продължи, така ли?

— Какво друго би могъл да каже? — отвърна Дейвис.

— Том, искал ли си някога да се върнеш във фермата на баща си в Небраска?

— Там работата е ужасно тежка и доста скучна.

Нямаше начин някой да накара Дейвис да се върне във фермата, след като веднъж беше станал оперативен агент на ЦРУ. От него във видимата част от живота му би излязъл един добър борсов агент. Обаче истинското му призвание беше другаде. Той прекалено обичаше да действа в другия, „тъмния свят“.

— Какво мислиш за сведенията от Форт Мийд?

— Имам вътрешното усещане, че трябва да направим нещо. Ние ги ужилихме и сега те искат да ни го върнат.

— Мислиш ли, че могат да се съвземат? Не ги ли удариха здравата войските ни в Афганистан?

— Гери, някои хора са твърде безчувствени или прекалено фанатици, за да обръщат внимание на раните си. Религията е мощен стимул, особено след като техните стрелци са прекалено тъпи, за да си дават сметка за важността на това, което вършат…

— Това обаче едва ли ще им попречи да изпълнят задачата си — рече Хендли.

— А не сме ли поставени тук тъкмо за да попречим на това? — попита Дейвис.