Том Кланси
Зъбите на тигъра (9)

Глава осма
УБЕЖДЕНИЕ

Мустафа и Абдула се събудиха на разсъмване, казаха си сутрешните молитви, закусиха, а после включиха компютрите си и провериха електронната си поща. Мустафа получи имейл от Мохамед, който му изпращаше послание от някой друг на име Диего с инструкцията да се срещнат в… в 10:30 сутринта местно време. Прегледа и останалата част от електронната си поща, повечето от която бяха неща, на които американците казват „кълцана шунка“. Беше научил, че това е консервирано свинско месо и названието му се струваше напълно сполучливо. Двамата излязоха навън, но поотделно, малко след 9 часа сутринта, главно за да се пораздвижат и да проучат района. Провериха внимателно, но незабележимо, дали след тях няма опашки и се увериха, че е чисто. Пристигнаха на мястото за срещите в 10:25.

Диего вече беше там и четеше вестник. Беше с бяла риза на сини райета.

— Диего? — попита любезно Мустафа.

— Ти трябва да си Мигел? — рече свръзката и се усмихна, като стана и му подаде ръка. — Заповядай. — Пабло се огледа наоколо. Да, ето го и помощника на Мигел. Седи сам и си поръчва кафе, наблюдавайки ги като професионалист. — Е, харесва ли ти Мексико Сити?

— Не знаех, че е толкова голям и оживен — отвърна Мустафа. — Тротоарите са пълни с хора, които се движат във всички посоки, а въздухът е направо отвратителен.

— Тук това е проблем. Планините задържат мръсния въздух. Нужен е силен вятър, за да го прочисти. И така, ще пием ли кафе?

Мустафа кимна. Пабло даде знак на келнера и вдигна каничката с кафе.

Кафенето с маси отвън беше в европейски стил, но нямаше много посетители. Само половината от масите бяха заети от групички хора, които се срещаха по работа или просто за да си поприказват. Разговаряха помежду си и не обръщаха внимание на околните.

Новата каничка пристигна. Мустафа наля и изчака другият да заговори.

— И така, какво мога да направя за теб?

— Всички сме тук, както беше поискано. Кога можем да тръгваме?

— А вие кога искате? — попита Пабло.

— Този следобед ще бъде добре, но може би за вас ще е твърде рано, за да подготвите нещата.

— Да, а какво ще кажеш за утре, да речем в 1 часа следобед?

— Чудесно — отвърна Мустафа, приятно изненадан. — Как ще уредите преминаването на границата?

— Разбираш, че аз няма да участвам пряко. Ще ви откарат на границата с кола и ще ви предадат на човек, специализирал се в прехвърлянето на хора и на някои стоки в Америка. От вас ще се иска да вървите пеш около шест километра. Ще бъде горещо, но не чак толкова. След като пристигнете в Америка, ще ви откарат в тайна квартира извън Санта Фе, Ню Мексико. Оттам можете или да вземете самолет, или да наемете коли.

— А оръжията?

— Какво точно ще ви трябва?

— Най-добре ще е да имаме калашници.

Пабло поклати глава.

— Не можем да ви ги доставим, но можем да ви снабдим с автомати „Узи“ и „Инграм“, 9-милиметрови, с по 6 пълнителя по 36 патрона, които ще бъдат напълно готови за вашите цели.

— Ще са ни нужни повече муниции — каза Мустафа, — по 20 пълнителя плюс 3 допълнителни кутии муниции за всяко оръжие.

Пабло кимна.

— Това е лесно. Но ще ви струва още 2000 долара. Оръжията ще бъдат купени на пазарни цени заедно с мунициите. — Технически произходът им и купувачът можеха да бъдат проследени, но това беше само теоретичен, а не практически проблем. Автоматите щяха да бъдат главно „Инграм“, а не по-добрите и по-точни израелски „Узи“. Но за тези хора едва ли щеше да има значение. Кой знае, те дори може да имат религиозни или морални задръжки и да не искат да се докоснат до оръжия израелско производство. — Кажи ми с какви пари разполагате за пътни разноски?

— Всеки от нас има по 5000 американски долара в брой.

— Можете да ги използвате за дребни разходи, например за храна и бензин, но за други неща ще ви трябват кредитни карти. Американците няма да приемат пари в брой за наемането на коли, да не говорим пък за купуването на самолетни билети.

— Имаме такива — отвърна Мустафа. Той и всеки член на групата имаха кредитни карти „Виза“, издадени от Бахрейн. Бяха дори с последователни номера. Всички бяха на една сметка в швейцарска банка, в която имаше малко повече от 500 000 долара — достатъчни за целите им.

Пабло видя, че на кредитната карта беше изписано името Джон Питър Смит. Това беше добре. Който и да беше организирал цялата акция, не беше допуснал грешката да използва близкоизточни имена. Това беше валидно до момента, докато кредитната карта не попаднеше в ръцете на някой полицай, който може да попита откъде точно идва този господин Смит. Пабло се надяваше, че арабите са инструктирани какво представлява американската полиция и какви са нейните навици.

— А другите документи? — попита Пабло.

— Паспортите ни са от Катар. Имаме и международни шофьорски книжки. Всички говорим приемлив английски и можем да четем карти. Запознати сме с американските закони. Ще караме внимателно и няма да превишаваме скоростта. Ще бъдем максимално предпазливи и няма да даваме поводи.

— Добре — рече Пабло. Значи наистина бяха инструктирани. Някои дори може и да са запомнили какво им е казано. — Помнете, че една грешка може да провали мисията на всички ви. А грешки се правят лесно. Америка е лесна страна за живеене и за придвижване в нея, но полицаите й са много ефикасни. Докато не те забележат, си в безопасност от тях. Затова трябва да се пазите да не ви забележат. Ако не го направите, сте обречени на провал.

— Няма да се провалим, Диего — обеща Мустафа.

„Няма да се провалите в какво?“, запита се Пабло, но не го каза гласно. „Колко ли жени и деца ще избиете?“ Всъщност за него това нямаше значение. Беше страхлив начин за убиване, но в културата на неговите „приятели“ правилата за това какво е достойно бяха много по-различни от неговите. Това си беше бизнес и другото не го интересуваше.

 

 

Три мили бягане, лицеви опори и портокалов сок след кафето — това беше животът в Южна Вирджиния.

— Брайън, носил ли си огнестрелно оръжие?

— Обикновено автоматична карабина М–16 с пет-шест допълнителни пълнителя. Към основното снаряжение влизат и няколко гранати, Пийт.

— Всъщност имах предвид по-скоро пистолети.

— Свикнал съм с „Берета“ М–9.

— Добре ли си служиш с него?

— Това беше част от подготовката ми, Пийт. Покрих изискванията за експертно ниво в Куантико, но така направиха и повечето от хората в моя клас. Не е кой знае какво постижение.

— А движил ли си се с него?

— Имаш предвид когато съм в цивилни дрехи ли? Не.

— Е, тогава започвай да свикваш.

— Законно ли е? — попита Брайън.

— Във Вирджиния лесно се дават разрешителни. Ако досието ти е чисто, ще получиш разрешение за скрито носене на оръжие. А ти, Доминик?

— Аз все още съм агент от ФБР, Пийт. На улицата ще се чувствам като гол без моя приятел.

— И какво оръжие носиш?

— „Смит и Уесън“–1076. Стреля с 10-милиметрови патрони с двойно действие. Напоследък в Бюрото преминаха на „Глок“, но на мен другият ми харесва повече. — „Е, не отбелязвам чертички на дръжката“, въздържа се да каже той, въпреки че беше мислил по въпроса.

— Добре. Когато си извън лагера, искам да носиш пистолета си, за да свикваш, Брайън.

— Естествено. По-добре е, отколкото да мъкнеш на гърба си 30-килограмова раница.

* * *

Разбира се, имаше и други освен Сали. Джак работеше общо върху единайсет различни хора, от които само един не беше от Близкия изток, но всички се занимаваха с финанси. Този от европейски произход живееше в Рияд. Беше германец, но беше приел исляма, което само по себе си беше достатъчно странно, за да заслужи електронно наблюдение. Университетският немски на Джак беше достатъчно добър, за да чете имейлите на човека, но те не казваха много. Очевидно германецът беше възприел местните навици и не пиеше дори бира. Явно беше популярен сред саудитските си приятели. Характерното за исляма беше, че ако се подчиняваш на правилата и се молиш по правилния начин, не е важно как изглеждаш. Това би било достойно за възхищение, като изключим факта, че повечето световни терористи се молеха в Мека. Обаче ислямът няма вина за това, припомни си Джак. В нощта, когато той се беше родил, едни хора се бяха опитали да го убият още докато беше в утробата на майка си — бяха католици. Фанатиците си остават фанатици навсякъде по света. Фактът, че тези хора се бяха опитали да убият майка му, беше достатъчен да го накара да посегне към своя „Берета“–4. Баща му, е, баща му беше способен да се грижи сам за себе си, но посегателството срещу жени представляваше много по-голямо прекрачване на границата и тази крачка можеше да бъде направена само веднъж, и то само в една посока. Нямаше връщане назад.

Разбира се, той не помнеше нищо от случилото се. Всички терористи от ООА — Обединената освободителна армия — вече се бяха изправили пред Бога, което беше добре за щата Мериланд, много преди той да постъпи в началното училище, а родителите му никога не говореха за това. Обаче сестра му Сали говореше. Тя все още сънуваше случилото се. Джак се запита дали майка му и баща му също го сънуваха. Забравяха ли се с течение на времето подобни събития? По телевизионния канал „История“ беше видял да се споменава, че ветерани от Втората световна война все още сънуват нощем кошмари от сраженията, а оттогава бяха изминали повече от 60 години. Подобни спомени бяха истинско проклятие.

— Тони?

— Да, Младши.

— Защо е това внимание към Ото Вебер? Толкова е интересен, колкото сладолед с ванилия.

— Да не мислиш, че като си лош човек, трябва да носиш неонов надпис на гърба си или да се криеш в тревата?

— Като змиите — допълни мисълта му Джак. — Знам, че трябва да обръщаме внимание на дребните неща.

— Вече ти казах. Нали владееш аритметиката за четвърти клас? Залегни върху нея и освен това не забравяй, че търсим неща, за които се предполага, че са почти невидими. Точно това е интересното в нашата работа. В повечето случаи невинните дребни нещица си остават само такива. Ако той гледа детско порно в мрежата, не го прави, защото е терорист, а защото е перверзен. В повечето страни това не е престъпление.

— Обзалагам се, че в Саудитска Арабия е.

— Може би, но съм сигурен, че не преследват хората за това.

— Мислех, че всички там са пуритани.

— В тази страна всеки пази либидото си за себе си. Но ако направиш нещо на истинско живо дете, тогава ще имаш големи неприятности. Саудитска Арабия е добро място за спазване на законите. Можеш да си паркираш мерцедеса и да оставиш ключа за запалването, а когато се върнеш, колата ще си е пак на мястото. Такова нещо не можеш да направиш дори в Солт Лейк Сити.

— Бил ли си там? — попита Джак.

— Четири пъти. Хората се държат приятелски, докато не застрашиш собствеността им. А ако наистина завържеш приятелство с някого там, той ти остава приятел за цял живот. Обаче техните правила са различни и цената за нарушаването им е доста висока.

— Значи този Ото Вебер играе по правилата, така ли?

Уилс кимна.

— Точно така. Приел е цялата система — религията и всичко останало. Те го харесват тъкмо заради това. Религията заема централно място в тяхната култура. Когато човек смени вярата си и живее по правилата на исляма, той е приет в техния свят и отношението към него е като към всеки друг, макар че според мен Ото не е играч. Хората, които търсим, са асоциални типове. Има ги навсякъде. В някои общества ги откриват рано и ги променят или ги убиват. В други — не. В тази работа не сме толкова добри, колкото би трябвало, а подозирам, че саудитците вероятно са. Обаче наистина добрите могат да се промъкнат във всяко общество и някои от тях използват религията за прикритие. Ислямът не е религия за психопати, но той може да бъде изопачен чрез използването на такива хора, също както това може да стане и в християнството. Карал ли си курсове по психология?

— Не, съжалявам, че не съм карал — призна Райън.

— Тогава си купи някои книги и ги прочети. Срещни се с хора, които са наясно с тези неща, и им задай въпроси. Слушай внимателно отговорите. — Уилс се обърна отново към монитора.

„Мамка му!“, помисли си Джак. Тази работа ставаше все по-сложна. Запита се колко време трябваше да мине, преди да успее да свърши нещо полезно. Месец? Година? Кога, по дяволите, най-сетне ще премине подготвителния курс в Колежа…

… и какво точно ще се случи, когато най-после открие нещо полезно?

Върна се отново към Ото Вебер…

 

 

Те не можеха да стоят през цялото време в стаите си, без хората да се запитат защо го правят. Мустафа и Абдула излязоха веднага след лек обяд в кафенето и тръгнаха на разходка. Три пресечки по-нататък откриха един музей на изкуството. Входът беше свободен, но когато влязоха вътре, разбраха защо. Музеят беше за модерно изкуство. Картините и скулптурите бяха за тях неразбираеми. Мотаха се из него повече от два часа и двамата стигнаха до заключението, че художествената живопис в Мексико не се цени. Независимо от това имаха възможност да поработят върху прикритието си, като се преструваха, че ценят окачените по стените боклуци и скулптурите наоколо.

После се върнаха в хотела. Едно от хубавите неща тук беше времето. За европейците то беше прекалено горещо, но за арабите — доста приятно, независимо от смога и всичко останало. Утре отново щяха да видят пустиня, може би за последен път.

 

 

Дори за една правителствена агенция, ползваща се с добра подкрепа, беше невъзможно да проверява всички съобщения, които се разпространяваха в киберпространството всяка нощ, затова АНС използваше компютърни програми за откриване на ключови фрази. С течение на годините тя беше успяла да открие електронните адреси на някои известни терористи или заподозрени като такива, както и на техните сътрудници, и те се наблюдаваха от Службата на интернет посредниците (ИСП). Те разполагаха с големи възможности за съхраняване на информация и като резултат от това във Форт Мийд, Мериланд непрекъснато пристигаха камиони с нови дискове за съхранение. Там ги вкарваха в главните компютри, така че ако даден човек бъде идентифициран, можеха да бъдат проследени неговите имейли в продължение на месеци и дори години. Това си беше точно игра на котка и мишка. Лошите момчета, разбира се, знаеха, че сканиращата програма търси специфични думи и фрази и затова си измисляха свои кодови думи. Това само по себе си беше още един капан, тъй като кодовете даваха лъжливо чувство за сигурност, от което лесно се възползваше една агенция със 70-годишен опит в четене на мислите на враговете на Америка.

Процесът си имаше своите граници. Прекалено свободното използване на информацията от електронното разузнаване разкриваше и неговото съществуване, което караше обектите да сменят методите си на кодиране. От друга страна, прекалено малката използваемост на подобна информация беше минус, равен на положението изобщо да не я притежаваш. За нещастие разузнавателните служби правеха повече второто. Създаването на ново министерство на вътрешната сигурност теоретично поставяше основите на централно управление на цялата враждебна информация, но размерите на тази нова суперагенция я спъваха още от самото начало. Цялата информация беше на нейно разположение, но нейното количество беше прекалено голямо, за да бъде обработено, и в тази работа участваха извънредно много хора, за да могат да произведат нещо наистина значимо.

Обаче старите навици умират трудно. Разузнаването си остана същото, независимо че върху своята бюрокрация имаше за шапка една суперагенция. Хората в неговите отдели разговаряха помежду си и запазваха за себе си това, което знаеха, за да се отличават от онези, които не го знаят… и искаха нещата да си останат все такива.

Основният принцип, по който Агенцията за национална сигурност поддържаше връзка с ЦРУ, беше формулата: Това е интересно, вие какво мислите? Всяка агенция си имаше различни характеристики. Те говореха по различен начин. Мислеха различно. И ако изобщо го правеха, действаха по различен начин.

Все пак беше добре, че мислите им вървяха в паралелни посоки, а не в противоположни. Общо взето, ЦРУ имаше по-добри аналитици, а АНС беше по-добра в събирането на информация. И от двете общи правила имаше изключения и в двата случая, а истински талантливите хора се познаваха и разговаряха помежду си на един и същи език.

 

 

Това стана ясно на следващата сутрин при междуагенционния телеграмен обмен. Един старши аналитик във Форт Мийд го беше изпратил с гриф МЪЛНИЯ на своя колега в Ленгли. Това гарантираше, че ще бъде забелязано в Колежа. Джери Раундс го видя най-отгоре на сутрешния си куп с имейли и го внесе на утринното оперативно съвещание.

Човекът казва: „Този път здравата ще ги ужилим.“ Какво ли може да означава това? — запита се на глас Джери Раундс.

Предишния ден Том Дейвис беше в Ню Йорк и имаше работна закуска с хора от „Морган Стенли“. Беше неприятно, когато бизнесът пречеше на бизнеса.

— Добър ли е преводът? — попита Гери Хендли.

— В придружителната бележка се казва, че не е имало проблеми с приемането. Засеченият разговор е ясен, без смущения от статично електричество. Това е едно просто, декларативно изречение на литературен арабски, без някакви особени нюанси в смисъла — каза Раундс.

— Какъв е произходът и кой е получателят? — продължи да разпитва Хендли.

— Човекът, който говори, се казва Фаад. Второто му име е неизвестно. Този човек ни е познат. Според нас е един от техните хора на средно ниво, който се занимава повече с планиране, отколкото с оперативна работа. Живее някъде в Бахрейн. Говори по мобилния си телефон само когато се намира в движеща се кола или на публично място, като например пазар или нещо подобно. Все още никой не е успял да се добере до негов личен телефон.

— Предполага се, че реципиентът — продължи Бел — е нов човек… или по-вероятно някой от старите, но с наскоро клониран телефон. Това е стар аналогов телефон и те не са могли да изкарат звукозапис.

— Значи може би имат някаква операция в ход… — отбеляза Хендли.

— Така изглежда — съгласи се Раундс. — Естеството и местоположението й са неизвестни.

— Значи ние не знаем абсолютно нищо. — Хендли се пресегна за чашата си с кафе и силно се намръщи. — И какво смятат да направят по въпроса?

Гренджър се възползва от възможността да се обади:

— Нищо полезно, Гери. Намират се в мисловна безизходица. Ако повишават с една степен възможната опасност, то е за да бият тревога, а те правят подобни неща толкова често, че имат обратния ефект. Докато не разкрият текста и източника, никой няма да приеме нещата на сериозно. Ако те разкрият нещо, без съмнение ще загубим източника.

— А не бият ли тревога, от Конгреса ще вдигнат врява, че не са били предупредени, ако нещо се случи точно под техните задници. Хората на изборни длъжности се чувстват много по-добре, когато са по-скоро част от проблема, отколкото от решението. Техните крясъци, които с нищо не допринасят за него, ще създадат само политическа суматоха. Така че ЦРУ и другите служби ще продължат да работят, за да открият кои са хората с далечните клетъчни телефони. Това е неблагодарна, бавна полицейска работа, която напредва със скорост, която прекалено нетърпеливите политици не могат да определят. Хвърлянето на допълнителни средства за решаването на проблема няма да подобри нещата, което ще бъде още по-неприятно за хора, които не знаят как да сторят нещо друго.

— Така че ще забатачат работата и ще направят нещо, от което предварително знаят, че няма да има полза…

— … и ще се надяват да стане чудо — съгласи се Гренджър с шефа си.

Разбира се, полицейските участъци из цяла Америка ще бъдат вдигнати под тревога, но с каква цел и срещу каква заплаха — никой няма да знае. Ченгетата и без това непрекъснато се оглеждат за лица от района на Близкия изток, за да ги спират и разпитват до такава степен, че самите те вече са отегчени от подобна работа, която почти винаги се оказва безрезултатна, а защитниците на правата на човека ще продължат да вдигат врява до бога. В различни федерални районни съдилища вече има за разглеждане шест дела за араби, карали колите си, които се оплакват, че местната полиция е попрекалила с грубостите. Сред тях четирима лекари и двама очевидно невинни студенти. Каквото и да бъде решението на съда във връзка с тези инциденти, то ще причини много по-голяма вреда, отколкото полза.

Тъкмо това Гренджър наричаше мисловна безизходица.

Хендли се намръщи още по-силно, защото съзнаваше, че от половин дузина правителствени агенции с целия им персонал и отпусканите за тях средства има толкова полза, колкото и от цицките на глигана.

— Можем ли да направим нещо? — попита той.

— Най-много да застреляме някой невинен, който вероятно посещава курсове за получаване на американско гражданство — отвърна Бел. — Не си струва неприятностите.

„Трябваше да остана в Сената“, помисли си Хендли. Да си част от проблема също имаше своите предимства. Поне от време на време можеш да си излееш яда на някого. Да се крещи тук беше напълно безсмислено и зле влияеше на самочувствието на хората му.

— Добре тогава, ще продължим да се преструваме на обикновени граждани — рече накрая босът. Останалите участници в съвещанието кимнаха в знак на съгласие и преминаха към обсъждането на останалите въпроси от програмата за деня. Хендли попита Раундс как се справя новото момче.

— Доста умен е и задава много въпроси. Възложил съм му да следи дали някои известни на нас хора или пък заподозрени сътрудници са извършвали нерегистрирани парични трансфери.

— Бог да му е на помощ, ако има търпението да се занимава с такава работа — рече Бел. — От подобно нещо човек може да се побърка.

— Търпението е добродетел — отбеляза Гери. — За тази работа се иска да си дяволски упорит.

— Да кажем ли на всичките си хора да бъдат нащрек заради записа?

— Няма да е зле — отвърна Бел.

— Решено — каза Гренджър на колегите си.

 

 

— Брей, да му се не види! — възкликна Джак петнадесет минути по-късно. — Какво ли ще означава?

— Може би ще разберем още утре, следващата седмица или пък никога няма да узнаем — отговори Уилс.

— Фаад… Това име ми е познато… — Джак се обърна към компютъра си и изкара няколко файла. — Ами, да! Човекът от Бахрейн. Защо досега местните ченгета не са го накарали да се поизпоти?

— Те още не знаят за него. Засега с наблюдението му се занимава само АНС, но може би от Ленгли ще се опитат да научат нещо повече за него.

— Тях бива ли ги в полицейската работа толкова, колкото ФБР?

— Всъщност не. Подготовката им е различна, но всеки що-годе нормален човек може да свърши това…

Райън-младши го прекъсна.

— Как пък не. Ченгетата ги бива да четат мислите на хората. За това умение е нужна практика, а и човек се научава как да задава въпроси.

— Имаш ли някого предвид? — попита Уилс.

— Майк Бренън. Беше ми бодигард. Научи ме на много неща.

— Е, един добър шпионин също би трябвало да може да чете мислите на хората. От това зависи дали ще си опази задника.

— Да, обаче ако искаш да си оправиш очите, ще трябва да говориш с майка ми. За ушите ще се наложи да се обърнеш към някой друг.

— Е, да, може би си прав. Засега провери нашия приятел Фаад.

Джак отново се обърна към компютъра си. Върна се на първия интересен разговор, който бяха засекли. След това размисли и се върна на самото начало, когато обектът беше привлякъл вниманието им за първи път.

— Защо не си сменя телефоните?

— Може би е мързелив. Тези хора са умни, но и те имат някои недостатъци. Робуват на навици. Способни са, но нямат специално обучение като някой подготвен шпионин, човек от КГБ или нещо подобно.

АНС имаше в Бахрейн голям, но умело прикрит подслушвателен пост в американското посолство, чиято работа се подпомагаше от отбиващите се редовно там американски кораби, на които в района не гледаха като на електронна заплаха. Екипите на АНС, които плаваха на тях, успяваха да засекат дори разговорите, които хората водеха от клетъчните си телефони на крайбрежния булевард.

— Работата на този човек не е чиста — каза той малко по-късно. — Сигурно е от лошите.

— Освен това е добър барометър. Казва много неща, които намираме за интересни.

— Значи, някой трябва да го следи.

— В Ленгли мислят по въпроса.

— Колко голяма е станцията в Бахрейн?

— Състои се от шест човека. Шефът, двама оперативни шпиони и трима, които се занимават с най-различни неща, включително с обслужването на апаратурата и прочие.

— И това е всичко? Та те са много малко.

— Така е — потвърди Уилс.

— По дяволите. Разговарял съм с баща ми за това. Обикновено само свиваше рамене и сумтеше.

— Той положи доста усилия, за да осигури повече средства за ЦРУ и повече служители, обаче Конгресът не винаги се отнасяше с разбиране.

— Опитвали ли сте се да наемете там някой, който да „поприказва“ с него?

— Не и напоследък.

— Защо?

— Не разполагаме с достатъчно хора — отвърна Уилс. — Проблемът с наемането на хора е, че те очакват да им се плати, а нашите възможности не са чак толкова големи.

— Тогава защо ЦРУ не помоли местните ченгета да го попритиснат? Бахрейн е приятелска страна.

— Приятелска да, но не е наш васал. И те имат свои представи за човешки права, които не са съвсем същите като нашите. Освен това можеш да притиснеш някого само за това, което е направил, но не и за това какво знае и какво мисли. А както виждаш, ние не знаем дали изобщо е направил нещо.

— Ами тогава му сложете опашка на задника.

— А как може да го стори ЦРУ, когато разполага само с двама оперативни агенти? — попита Уилс.

— Господи!

— Добре дошъл в реалния свят, Младши. ЦРУ трябваше да завербува някои агенти в Бахрейн, може би местни полицаи, които да помагат при такива задачи, но това още не е станало. Разбира се, шефът на станцията също би могъл да поиска повече хора, но в Ленгли оперативните агенти, които говорят арабски и изглеждат като местните хора, са малко кът и са изпратени на много по-взривоопасни места.

 

 

Срещите се осъществиха, както беше планирано. Имаше три коли, чиито шофьори едва отронваха по някоя дума, и то на испански. Пътуването беше приятно и слабо напомняше на родния им край. Шофьорът беше предпазлив, не караше бързо и изобщо се стараеше да не привлича вниманието, но въпреки това напредваха. Почти всички араби пушеха цигари, и то само американски марки като „Малборо“. Мустафа пушеше същите и се запита, както Мохамед преди него, какво ли би казал Пророкът за цигарите. Вероятно нищо добро, но не е казал нищо, нали така? Затова Мустафа можеше да пуши колкото си иска. В края на краищата в момента опасностите за неговото здраве не го вълнуваха особено много. Очакваше да живее още четири-пет дни, не повече, ако нещата се развиеха съгласно плана.

Очакваше, че хората му ще говорят оживено помежду си, но това не стана. Никой не обелваше и дума. Те просто гледаха равнодушно бързо минаващия покрай тях пейзаж на една култура, за която не знаеха почти нищо, а и нямаше да научат нещо повече.

 

 

— Добре, Брайън, ето ти разрешителното — подаде му го Пийт Алекзандър.

Със същия успех би могъл да получи и втора шофьорска книжка, която да пъхне в портфейла си.

— Значи сега мога напълно законно да нося желязото.

— Никое ченге не би попитало офицер от морската пехота защо носи пистолет, но по-добре да ни е сигурна работата. Беретата ли ще носиш?

— Свикнал съм с него, а и с петнадесет патрона си е по-сигурно. И в какво трябва да го нося?

— Използвай един от тези, Алдо — рече Доминик и му показа колана на кръста си. Приличаше на пояс за пари или на онези кесии, които се носят повече от жени, отколкото от мъже. Той дръпна ципа и му показа пистолета си с два допълнителни пълнителя. — Много агенти го използват. По-удобен е от кобура за носене отстрани. Е, при дълго пътуване с кола може да ти поизмъчи бъбреците.

За момента Брайън реши да мушне своя пистолет в колана на панталоните си.

— Къде ще ходим днес, Пийт?

— Пак до търговския център. Отново ще се упражняваме в проследяване.

— Страхотно — рече Брайън. — Защо нямате хапчета, които правят хората невидими?

— Хърбърт Джордж Уелс е отнесъл формулата със себе си.