Том Кланси
Зъбите на тигъра (20)

Глава деветнадесета
БИРА И УБИЙСТВО

Полетът до Мюнхен премина много гладко. Германските митнически служители се държаха строго, но бяха ефикасни, а таксито — мерцедес, ги отведе до хотел „Байришер“.

Новият им обект се казваше Анас Али Атеф — египтянин по националност и строителен инженер по образование, но не и по професия. Беше висок около метър и седемдесет и тежеше седемдесет килограма. Ходеше винаги гладко избръснат. Имаше черна коса и тъмнокафяви очи, предполагаше се, че е опитен в ръкопашния бой и добър стрелец с пистолет, ако имаше такъв на разположение. Имаше подозрения, че е куриер на противника и се занимава с вербуване на способни бойци — един от които със сигурност беше застрелян в Де Мойнс, Айова. В лаптопите си имаха адрес и негова снимка. Караше сиво ауди — спортен модел. Имаха дори регистрационния номер на колата. Проблем: живееше с една германка на име Труди Хайнц, в която, изглежда, беше влюбен. Имаше и нейна снимка. Не би могло да се каже, че прилича на моделите на „Виктория Сикрет“, но не беше и за изхвърляне — кестенява коса, сини очи, беше висока метър и шестдесет и осем и тежеше 55 килограма. Чаровна усмивка. Твърде жалко, че има съмнителен вкус към мъжете, помисли си Доминик, но това не беше негов проблем.

Анас редовно се молеше в една от няколкото джамии в Мюнхен, която се намираше на една пресечка от блока, в който живееше. След като се регистрираха в хотела и смениха дрехите си, Доминик и Брайън взеха такси в тази посока и откриха много хубав гастхаус — бар със специалитети на скара и маси отвън, откъдето можеха да наблюдават района.

— Всички европейци ли обичат да се хранят на тротоара? — зачуди се Брайън.

— Сигурно е по-лесно, отколкото да ходят в зоологическата градина — пошегува се Доминик.

Жилищният блок беше на четири етажа, боядисан в бяло, с плосък, приличащ на хамбар покрив. Всичко наоколо блестеше от чистота като в операционната на клиника, но това едва ли беше повод за критика. Дори колите не бяха толкова мръсни, колкото в Америка.

— Какво ще обичате, моля? — попита ги появилият се келнер.

— Две бири — отвърна Доминик, използвайки една трета от познанията си по немски от гимназията. Останалото беше как да открие „херенцимер“^[1] — полезно е да се знае на всеки език.

— Американци ли сте? — попита келнерът.

— Толкова лошо ли е произношението ми? — попита леко нацупен Доминик.

— Не е баварско, а и дрехите ви изглеждат американски — рече убедено келнерът, като че ли откриваше Америка.

— Добре тогава, две халби тъмно пиво, ако обичате.

— Разбрано — каза келнерът и побърза да изпълни поръчката.

— Мисля, че току-що получихме един малък урок, Енцо — отбеляза Брайън.

— Да си купим местни дрехи при първа възможност. Всички имат очи — съгласи се Доминик. — Гладен ли си?

— Мога да хапна нещо.

— Да видим дали имат менюто на английски.

— Това ще е джамията, в която ходи нашият приятел на една пресечка по-надолу — посочи дискретно Брайън.

— Значи вероятно ще мине по този път…

— Много е възможно.

— Нали нямаме срок за изпълнение на задачата?

— Не ни казват „как“, а само „какво“ — припомни Брайън на брат си.

— Това е добре — каза Енцо, когато бирите пристигнаха. Келнерът явно добре си гледаше работата. — Благодаря. Имате ли меню на английски?

— Разбира се, сър. — Като фокусник той извади едно от джоба на престилката си.

— Много добре, благодаря.

— Сигурно е посещавал университет за келнери — каза Брайън, след като човекът се отдалечи. — Но почакай да видиш как е в Италия. Там са направо актьори. Когато бях във Флоренция, имах чувството, че копелето ми чете мислите. Сигурно има докторат по обслужване.

— В сградата няма вътрешен паркинг, вероятно е зад нея — отбеляза Доминик, станал отново делови.

— Това ауди добро ли е?

— Германска кола. Тук ги правят добре. Аудито не е мерцедес, но не е и „Юго“. Виждал съм я само в списание, но знам как изглежда — заоблена, лъскава и вероятно много бърза. Нищо чудно с аутобаните, които имат тук. Казват, че да караш кола в Германия е като да участваш в автомобилните състезания в „Инди 500“. Не съм видял германец да кара бавна кола.

— Логично е. — Брайън разгледа менюто. Разбира се, имената на ястията бяха на немски, но с обяснения на английски. Изглежда, бяха предназначени повече за англичани, отколкото за американци. Те все още имаха натовски бази тук, може би по-скоро да пазят германците от французите, отколкото от руснаците, помисли си, усмихвайки се, Доминик. Въпреки че, исторически погледнато, германците нямаха голяма нужда от помощ в това отношение.

— Какво ще предпочетете, господа? — попита появилият се отново келнер.

— Първо, как ти е името? — заинтересува се Доминик.

— Емил.

— Благодаря. Ще взема наденички с картофена салата.

Беше ред на Брайън.

— А аз братвурст. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Емил.

— Това там джамия ли е? — рече, посочвайки надолу по улицата, Брайън.

— Да, джамия.

— Не е ли малко необичайно? — продължи да разпитва Брайън.

— В Германия идват на временна работа много турци, а те са мохамедани. Не ядат наденички и не бият бира. Не се погаждат много с нас, германците, но нищо не може да се направи. — Келнерът сви рамене, изразявайки едва доловимо неодобрение.

— Благодаря ти, Емил — рече Брайън.

— Това пък какво означава? — зачуди се Доминик.

— Не ги обичат много, но не знаят какво да правят. Освен това са демокрация също като нас и затова трябва да се отнасят любезно с тях. Германецът от улицата недолюбва „гастарбайтерите“, но това не причинява някакви особени неприятности, само спречквания от време на време. Доколкото ми е известно, предимно сбивания в баровете. Предполагам, че турците са се научили да пият бира.

— Откъде знаеш? — изненада се Доминик.

— В Афганистан имаше германски контингент. Лагерите ни бяха съседни и аз разговарях с някои от офицерите там.

— Бива ли ги?

— Това са германци, брат ми, освен това онези бяха професионалисти, а не наборници. Много ги биваше — рече Алдо. — Бяха отряд за разузнаване. Физическата им подготовка е също толкова тежка, колкото и нашата. Познаваха планините и бяха научили добре основните неща. При тях винаги имаше бира, затова бяха на голяма почит сред моите хора. Бирата им е превъзходна.

— Като тази в Англия. Европа е район на бирата. Освен това всички ходят на църква.

В този момент Емил се появи с обяда, който също беше добър, обаче и двамата не изпускаха от очи жилищния блок.

— Тази картофена салата е страхотна — рече Доминик между два залъка. — Никога не съм ял такава. С много оцет и захар.

— Добрата храна не е само италианска.

— Когато се върнем у дома, трябва да се опитаме да намерим някой германски ресторант.

— Става. Гледай, гледай, Енцо.

Не беше техният обект, а неговата половинка Труди Хайнц. Изглеждаше точно като на снимката в компютрите им. В момента излизаше от блока. Беше доста хубавичка и можеше да завърти за кратко главата на мъжа, но не беше филмова звезда. Преди косата й сигурно е била руса, но очевидно с възрастта цветът й се беше променил. Хубави крака. По-добра от средното равнище фигура. Жалко, че се беше свързала с терорист. Може би връзката му с нея бе част от прикритието, а това, че му беше донесла и странични ползи, беше просто късмет. Освен ако беше само платонична, но изглеждаше малко вероятно да е така. И двамата американци се питаха как ли се отнася той с нея, но не можеха да кажат това само като я гледат как върви. Тръгна по другата страна на улицата, но подмина джамията. В момента явно не отиваше там.

— Мисля си, че ако той ходи на църква, можем да го причакаме на излизане от нея. Наоколо има много анонимни хора — изказа гласно мисълта си Брайън.

— Идеята не е лоша. Този следобед ще видим колко добър мюсюлманин е нашият приятел и каква е обстановката. Може дори направо да решим да действаме така. Обаче първо трябва да приключим с обяда, а след това ще отидем да си набавим дрехи, които повече ще ни подхождат.

— Става — рече Брайън. Погледна часовника си. Беше 14:00. Осем часът сутринта у дома. Часовата разлика с Лондон беше само един час и беше лесна за преодоляване.

 

 

Джак пристигна по-рано от обикновено поради интереса, който проявяваше към текущата операция в Европа, и от любопитство какво ще покаже днешният информационен обмен. Той обаче се оказа твърде еднообразен, като се изключат някои допълнителни сведения за смъртта на Сали. МИ–5 съобщаваше на Ленгли, че смъртта очевидно се дължи на сърдечен инфаркт, вероятно причинен от пристъп на фатална аритмия. Това се казваше в официалното заключение от аутопсията, след която тялото е било предадено на адвокатска фирма, представляваща семейството. Подготвяше се транспортирането му със самолет в Саудитска Арабия. Апартаментът му в Лондон беше претърсен от действащ без официално разрешение екип, който обаче не беше открил нищо интересно. Това се отнасяше и за служебния му компютър, чийто хард диск беше копиран с всички съдържащи се в него данни. Той щеше да бъде изследван най-подробно от електронните специалисти и сведенията от тях щяха да пристигнат по-късно. Джак знаеше, че това може да отнеме много време. Технически погледнато, нещо, което е скрито в един компютър, може да бъде открито, но това е повече на теория. На практика то може да бъде равносилно на това да се отмества камък по камък от пирамидите в Гиза, за да се види какво има под тях. Ако Сали е бил наистина вещ в укриването на разни неща на места, които само той е знаел, или на код, чийто ключ е бил известен само на него, тогава работата щеше да бъде много трудна. Дали е бил чак толкова опитен? Вероятно не, помисли си Джак, но това можеше да се установи само чрез проверка и тя се извършваше винаги точно затова. Със сигурност щеше да отнеме най-малко седмица, а може и месец, ако копелето е умеело да борави с кодове и пароли. Обаче откриването на нещо скрито би им доказало, че той е бил истински играч, а не просто някакъв сътрудник, и тогава от ръководството щяха да му обърнат по-голямо внимание. Но никой нямаше да може да открие каква тайна е отнесъл със смъртта си.

— Здравей, Джак — поздрави, влизайки, Уилс.

— Добро утро, Тони.

— Подранил си. Какво са открили за покойния ни приятел?

— Не много. По-късно днес може би ще транспортират ковчега със самолет, а патологът е на мнение, че е починал от инфаркт, така че нашите момчета са на чисто.

— Ислямът много държи тялото да бъде положено в гроба колкото е възможно по-скоро, а когато то замине, случаят ще е приключен. Няма да има ексхумация, за да се направи проверка за наркотици или други такива неща.

— Значи успяхме. Какво са използвали? — попита Райън.

— Джак, не знам и не искам да знам нищо на какво се дължи преждевременната му смърт. Нямам никакво желание да разбера. Това се отнася и за теб.

— Тони, как, по дяволите, можеш да си в този бранш и да не си любопитен? — настоя Джак-младши.

— Научаваш се кое не е добре за теб да го знаеш и да не правиш предположения за подобни неща.

— Да, да — рече не особено убеден Джак, а наум си помисли, че е твърде млад, за да не е любопитен. Тони си вършеше добре работата, но живееше под похлупак. Също като Сали в момента, а това не е най-доброто място, в което да се озове човек. Освен това нали ние го ликвидирахме. Не знаеше точно как. Би могъл да попита майка си какви опиати или химикали може да има за реализирането на подобна задача, но не можеше да го стори. Тя със сигурност щеше да каже на баща му, а Големият Джак съвсем сигурно щеше да поиска да узнае защо синът му задава такива въпроси и дори можеше да намери отговора. Така че този вариант напълно отпадаше.

След като прегледа официалния информационен обмен за смъртта на Сали, Джак започна да преглежда този на АНС и други интересни източници.

В днешните съобщения не се споменаваше повече за Емира, а предишните сведения се свеждаха само до това, което беше успял да открие Тони. Молбата му за по цялостен преглед на архивите на Форт Мийд и Ленгли не беше одобрена от хората на горния етаж, което го разочарова, но не го изненада. Дори в Колежа имаше някои ограничения. Той разбираше нежеланието на онези горе да рискуват някой да се запита кой би могъл да иска нещо подобно и след като не намери отговора, да започне да рови още по-дълбоко. Обаче всеки ден се разменяха хиляди такива искания и едно повече едва ли щеше да впечатли някого. Все пак реши да не настоява. Нямаше смисъл още от самото начало на новата си кариера да си създаде репутацията на човек, който прави проблеми. Въпреки това нареди на компютъра си да прегледа целия новопристигнал информационен обмен за думата „Емир“. Ако излезеше нещо, щеше да го запамети и следващия път да е по-убедителен в настояването си, ако изобщо имаше следващ път. Все пак според него една такава титла подсказваше, че тук става дума за конкретен човек, въпреки че в единственото сведение, което ЦРУ имаше за нея, се предполагаше че вероятно става въпрос за някаква вътрешна шега. Това мнение беше изказано от един старши аналитик на Ленгли, който се ползваше с голям авторитет в разузнаването. Предполагаше се, че Колежът е механизъм, който се явява като коректив на грешките и слабостите на ЦРУ, но тъй като разполагаше с много по-малко хора, те все пак трябваше да се съобразяват с мнението на Управлението. В това нямаше много логика, но когато Хендли е създал това място, с него не са се консултирали и затова той би трябвало да предположи, че ръководството си знае работата. Обаче както Майк Бренън му беше казвал за полицейската работа, предположението е майка на всички гафове. Това беше добре известна истина и във ФБР. Всички правеха грешки и размерът им беше право пропорционален на важността на поста, който заема допусналият ги човек. Такива хора не обичат да им се припомня тази универсална истина. Е, никой не възнамеряваше да го прави.

 

 

Снабдиха се с готови дрехи. Общо взето, приличаха на тези, които човек може да купи в Америка, обаче различията, макар и не особено набиващи се в очи, им придаваха съвсем друг вид. Купиха си и обувки, които да са в тон с дрехите, и след като се преоблякоха в хотела, отново излязоха на улицата.

Скоро последва и проверката, когато Брайън беше спрян на улицата от една германка, която го попита в каква посока се намира хауптбанхоф. Той й отговори на английски, че е нов тук, и жената отстъпи, усмихвайки се смутено, след което се насочи към друг минувач.

— Означава централната гара — обясни Доминик.

— Че защо не вземе такси? — зачуди се Брайън.

— Живеем в несъвършен свят, Алдо, но сега можеш да си сигурен, че имаш вид на типичен баварец. Ако някой друг те попита, само кажи их бин айн ауслендер. Това означава аз съм чужденец и така ще се откачиш. След това може да ти зададат въпроса на по-добър английски, отколкото можеш да чуеш в Ню Йорк.

— Я, виж! — Брайън посочи към Златната арка на „Макдоналдс“ — гледка по-приятна дори от американското знаме пред консулството на САЩ, въпреки че никой нямаше намерение да яде там. Местната храна беше много добра. На свечеряване се прибраха в хотел „Байришер“.

 

 

— Те са в Мюнхен. Видели са блока на обекта и джамията, но него още не са го забелязали — докладва Гренджър на Хендли. — Обаче са успели да зърнат приятелката му.

— Значи нещата вървят гладко, така ли? — попита сенаторът.

— На този етап няма оплаквания. Нашият приятел се следи от германската полиция. Тяхното контраразузнаване знае кой е той, но не са започнали разследване на неговия случай. Имат проблеми с местните мюсюлмани и някои от тях действат под прикритие, но този още не е направил нещо, което да го вкара в полезрението им. А и от Ленгли не са настоявали за това. В момента отношенията им с Германия не са много добри.

— Това е добре и зле.

— Точно така — кимна Гренджър. — Те не могат да ни подават информация, но ние не трябва да се безпокоим дали ще можем да избудалкаме „опашката“. Германците са странни хора. Ако не си пъхаш носа там, където не трябва, и всичко е наред, можеш да се чувстваш в безопасност. Обаче ако прекрачиш чертата, могат много да ти вгорчат живота. По традиция техните ченгета са добри, но не и разузнавачите им. Руснаците и Щази успяха да проникнат в тяхното разузнаване и все още имат свои хора там.

— Извършват ли тайни операции, несанкционирани от държавата?

— Всъщност не. Тяхното общество прекалено стриктно спазва законите, за да позволи това. Възпитава честни хора, които спазват правилата, а това влияе неблагоприятно на специалните операции… тези, които се опитват да извършват от време на време, завършват зле. Обзалагам се, че средният германец си плаща дори данъците навреме, и то в пълния размер.

— Обаче техните банкери са наясно с играта в международен план — възрази Хендли.

— Е, да, може би е така, защото международните банкери по принцип не признават идеята, че трябва да бъдат лоялни към която и да било страна — отвърна Гренджър, засягайки проблема малко по-дълбоко.

— Ленин веднъж е казал, че единствената страна, която капиталистът признава, е земята, на която се намира, когато направи сделка. Има и такива хора — съгласи се Хендли. — О, видя ли това? — Той му подаде молбата от долния етаж за разследване на някой, наричан „Емирът“.

Директорът на оперативния отдел хвърли бърз поглед на листа и го върна обратно.

— Не е посочил достатъчно основания за подобно нещо.

Хендли кимна.

— Знам. Затова я отхвърлих. Но да ти кажа право, той, изглежда, има усет за подобни неща и е достатъчно умен, за да си задава въпроси.

— Момчето е способно.

— Така е. Тъкмо затова накарах Рик да го настани в една стая с Уилс, за да му бъде нещо като инструктор. Тони е много способен, но не е твърде склонен да поема рискове. Така Джак хем ще навлезе в работата, хем ще научи, че в нея има някои ограничения. Ще видим дали ще прояви нужното търпение. Ако това момче остане при нас, може да стигне далеч.

— Мислиш ли, че има способностите на баща си? — попита Гренджър. Големият Джак беше станал първокласен разузнавач, преди да се заеме с по-големите неща.

— Да, мисля, че може би и той ще развие подобни способности. Във всеки случай тази работа с Емира ми се струва доста добра идея от негова страна. Ние не знаем много неща за това как функционира противникът. Сам, там протича един вид Дарвинов процес. Лошите се учат от предшествениците си и стават все по-изобретателни, и то за наша сметка. Те не са склонни да си слагат таралеж в гащите. Не искат да стават телевизионни звезди. Това може би е добро за егото, но е пагубно. Газелите не се набутват съзнателно в устата на лъва.

— Така е — съгласи се Гренджър, спомняйки си как неговият прадядо се е справял в Девети американски кавалерийски полк с непокорните индианци. Някои неща не са се променили много. — Гери, проблемът е, че можем само да предполагаме какъв е техният организационен модел, а едно е да предполагаш и съвсем друго — да знаеш.

— Кажи ми ти какво мислиш — предложи Хендли.

— Между ръководителя и цялата организация има минимум две междинни звена. Дали тя се ръководи от един човек или от комитет? Това не ни е известно и в момента няма как да го разберем. Що се отнася до изпълнителите на бойни задачи, можем да ликвидираме колкото си искаме от тях, обаче това е все едно да косиш трева. Косиш я, а тя расте отново и така няма край. Ако искаш да убиеш една змия, най-добре е да й отрежеш главата. Е, разбира се, това е известно на всички. Номерът е да намериш главата, защото тя е виртуална. Който и да е той или те, действа като нас, Гери. Затова правим разузнаване с бой, за да разберем дали някоя глава ще се покаже. Всички наши аналитици са заети с това тук, в Ленгли и във Форт Мийд.

Хендли уморено въздъхна.

— Знам, Сам, така е. Може пък нещо наистина да изскочи от тази работа. Търпение му е майката. Противникът вероятно сега е доволен, че ни е ужилил с избиването на тези жени и деца…

— На никого не му харесва да чака, но не забравяй, че дори на Господ са му били нужни седем дни, за да създаде света.

— Сега проповеди ли ще ми четеш? — попита Хендли и присви очи.

— Виж какво, част от мен иска око за око, зъб за зъб, приятелю, но за откриването им е нужно време. Трябва да потърпим.

— Когато Големият Джак и аз разговаряхме за необходимостта да създадем място като това, наивно си мислех, че можем да решаваме такива неща по-бързо от държавата.

— Винаги ще бъдем по-бързи от нея, но не сме и герои от телевизионен сериал. Та операцията току-що започна. Нанесли сме само един удар. Трябва да нанесем още три, преди да можем да очакваме истинска реакция от другата страна. Търпение, Гери.

— Да, така е. — Той не добави, че дори часовите зони не могат да помогнат много в това отношение.

 

 

— Има и още нещо.

— Какво е то? — попита Уилс.

— Мисля, че ще е по-добре, ако знаехме какви операции са в ход. Това ще ни позволи да насочваме по-ефикасно вниманието си в търсенето на информация.

— Викат му „разделение на задачите“.

— Това са глупости — реагира ядосан Джак. — Ако сме в един отбор, можем да помогнем. Ако знаеш контекста, неща, между които на пръв поглед няма връзка, изглеждат различно. Тони, тази сграда е построена като едно цяло, нали така? Разделянето й на подотдели, както е в Ленгли, не помага да се свърши работата, или пропускам нещо?

— Разбирам какво имаш предвид, но системата работи по този начин.

— Е, да, знаех си, че ще кажеш така, обаче как, по дяволите, ще разберем какво не е наред в ЦРУ, ако просто само повтаряме това, което те вършат? — настоя Джак.

Няма готов отговор, който би задоволил питащия, каза си Уилс. Просто няма такъв, а това момче навлиза много бързо в работата. Какво ли е научил в Белия дом? Съвсем ясно е, че е задавал много въпроси и явно е слушал внимателно всички отговори. Освен това е разсъждавал по тях.

— Не ми е приятно да го казвам, Джак, но аз съм само твой инструктор, а не Големият бос в това предприятие.

— Да, знам. Съжалявам. Мисля, че съм придобил навика на баща си да прави така, че нещата наистина да стават, или поне на мен така ми се е струвало навремето. За него едва ли е било така, поне не през цялото време. Може би нетърпението е семейна черта. — Още повече, че майка му беше хирург, който нареждаше нещата според собствените си разбирания, основното от които беше мотото „Сега е моментът“. Трудно е да проявяваш някаква решителност, седнал зад компютъра. Вероятно баща му е трябвало да научи урока си във време, когато Америка е трябвало да живее под оръдейния прицел на наистина сериозен противник. Тези терористи можеха да я ужилят, но не бяха в състояние да нанесат сериозни структурни щети на Америка, въпреки че някога в Денвър беше направен такъв опит. Те приличаха повече на рояк насекоми, отколкото на прилепи кръвопийци…

Обаче комарите можеха да причиняват и жълта треска.

 

 

Далеч на юг от Мюнхен, в пристанището на Пирея товарен кран свали от кораба един контейнер и го постави във фургона на голям товарен камион. Веднага след това камионът марка „Волво“ потегли, напусна пристанището, подмина Атина и се насочи на север към планините на Гърция. В документа за превоз се посочваше, че пътува за Виена — едно продължително пътуване без почивка, по добри пътища, за да достави пратка кафе от Колумбия. Митничарите в пристанището не направиха проверка на съдържанието на контейнера, тъй като всички документи бяха в ред и стоката беше преминала безпрепятствено през скенера. Вече имаше събрани хора, които да се заемат с част от товара, която нямаше да се смесва с гореща вода и сметана. Нужни бяха доста мъже, за да разпределят един тон кокаин в пакетчета по една доза, но те разполагаха с придобит наскоро едноетажен склад, където да свършат тази работа. След това всеки поотделно щеше да поеме с колата си във всички посоки на Европа, възползвайки се от липсата на вътрешни граници на континента след създаването на Европейския съюз. С тази пратка беше спазена уговорката с бизнес партньора и ползата от това щеше да намери своя паричен израз. Целият процес се извършваше нощем, когато нищо не подозиращите европейци спяха спокойно, включително и тези, които щяха да се възползват от незаконния товар, веднага след като срещнеха неговия пласьор на улицата.

 

 

Видяха обекта в 9:30 на следващата сутрин. Тъкмо закусваха, без да бързат, в друг гастхаус, на половин пресечка от този, в който работеше техният приятел Емил, когато Анас Али Атеф тръгна нагоре по улицата, приближавайки на двайсетина крачки от близнаците, които пиеха кафе и похапваха щрудел заедно с още двадесетина германци. Не забеляза, че го наблюдават. Гледаше напред и не огледа дискретно района, както би постъпил един опитен разузнавач. Явно тук се чувстваше сигурен, а това беше добре.

— Ето го нашия човек — каза Брайън, който пръв го забеляза. Както и в случая със Сали, това не беше изписано на челото му, но той си приличаше съвсем със снимката и беше излязъл точно от посочения жилищен блок. Мустаците му правеха евентуалната грешка малко вероятна. Беше облечен сравнително добре. Ако не беше цветът на кожата и мустаците му, можеше да мине за германец. Накрая на пресечката се качи в един трамвай, чийто краен пункт им беше неизвестен, като се изключи фактът, че се движеше на изток.

— Какво предполагаш? — попита Доминик брат си.

— Може да отива да закусва с някой приятел или пък да заговорничи за провала на неверниците от Запад. Не можем да кажем със сигурност.

— Да, щеше да е добре да го проследим, но ние не водим разследване. Този боклук е вербувал поне един от стрелците и вече си е спечелил място в нашия черен списък.

— Така е, брат ми — съгласи се Брайън. С това разговорът приключи. Сега за него Анас Али Атеф беше просто едно лице, чийто задник трябваше да прободе с магическата писалка. Не след дълго той щеше да отговаря пред Бога, но това в момента не беше тяхна грижа.

— Ако това беше операция на ФБР, точно в този момент в апартамента му щеше да се намира екип, който да се занимае с компютъра му.

Брайън беше съгласен с него.

— А сега какво?

— Ще видим дали ще отиде на църква. Ако го стори, ще проверим дали ще е лесно да го боцнем на влизане или на излизане.

— Не ти ли се струва, че избързваме малко? — попита Брайън.

— Можем да си седим в хотелската стая и да се размотаваме, но от това едва ли ще имаме полза.

— Прав си.

Когато приключиха със закуската, оставиха дребни пари на масата, но без голям бакшиш. Иначе веднага щяха да решат, че са американци.

 

 

Трамваят не беше удобен като колата му, но поради липсата на места за паркиране беше по-подходящ. Когато са проектирали европейските градове, не са мислили за автомобилите. Разбира се, същото се отнасяше и за Кайро, където задръстването на движението беше невероятно, дори по-лошо от тук, но в Германия поне имаха надежден обществен транспорт. Влаковете им бяха страхотни. Качеството на линиите впечатляваше човека, който все пак имаше инженерно образование. Все пак, помисли си той. Струваше му се, че оттогава беше изминала цяла вечност… че е било преди много, много години. Германците бяха странни хора. Прекалено сдържани, официални и много надменни. Мислят си, че стоят по-горе от всички други раси. Гледат с презрение арабите, а и повечето други европейци. Отварят вратите си за чужденците само защото вътрешните закони, наложени им преди шестдесет години от американците след Втората световна война, повеляват, че така трябва. Но тъкмо защото бяха принудени да го правят, в повечето случаи го вършеха, без да се оплакват открито, защото тези побъркани хора се подчиняваха на закона така, сякаш им бе даден от самия Господ. Те бяха най-кротките хора, които беше срещал, но под маската на тази кротост се криеше вулкан — организирано насилие, каквото светът не познаваше. Споменът за това, как са избивали евреите, е още жив. Дори са превърнали своите лагери на смъртта в музеи, но музеи, в които уредите и машините за смъртта все още работят, като че ли за да бъдат в готовност. Колко жалко, че не могат да съберат достатъчно политически кураж, за да го сторят отново.

Евреите бяха унижили неговата страна четири пъти. Бяха убили най-големия му брат Ибрахим в Синай, докато карал съветски танк Т–62. Той не го помнеше. Тогава е бил твърде малък. И само снимката му даваше представа как е изглеждал, въпреки че майка му все още плачеше, когато си спомнеше за него. Загинал, опитвайки се да довърши работата, започната от тези германци, но не беше успял. Убил го снаряд, изстрелян от американски тежък танк М60А1 в битката за т.нар. Китайска ферма. Именно американците защитиха евреите. Америка се управлява от евреи. Затова снабдяваха неговите врагове с оръжия, даваха им разузнавателни сведения и много обичаха да убиват араби.

Обаче това, че германците не бяха довършили работата си, не беше намалило тяхната арогантност. Просто я беше пренасочило. Той я виждаше в трамвая, от кратките небрежни погледи, от начина, по който възрастни жени се отдръпваха на няколко крачки от мястото, където седеше. Някой дори можеше да избърше със стерилна кърпичка седалката, след като си тръгнеше, каза си гневен Анас. Според Пророка това бяха неприятни хора.

Пътуването отне точно седем минути и беше време да слезе при „Домщрасе“. Оттам имаше само една пресечка път пеш. По пътя забеляза още погледи, враждебност в очите и дори по-лошо — очи, които само регистрираха присъствието му и просто отминаваха, като че ли бяха видели помияр. Щеше да му достави удоволствие да предприеме някои действия тук, в Германия, особено в самия Мюнхен! — но заповедите изрично забраняваха това.

Целта му беше една кафе-сладкарница. Фаад Рахман Ясин беше вече там, облечен небрежно като работник. В заведението имаше много като него.

— Салам алейкум.

— Алейкум салам — отвърна на свой ред Фаад. — Пастите тук са чудесни.

— Да — съгласи се Атеф, отвръщайки тихо на арабски. — И така, какво ново, приятелю?

— Хората ни са доволни от миналата седмица. Здравата разтърсихме американците — каза Фаад.

— Не е достатъчно да се откажат от израелците. Обичат евреите повече от собствените си деца. Помни какво ти казвам. И със сигурност ще ни го върнат.

— Как? — запита Фаад. — Е, да си го върнат на хората, които са известни на техните разузнавателни служби, но това само ще разгневи още повече правоверните и ще привлече още хора за нашата кауза. Не, те не знаят нищо за организацията ни. Дори името ни не им е известно. — Това беше така, защото тя нямаше име. „Организация“ беше само описателна дума за тяхната асоциация на правоверните.

— Дано си прав. Има ли други заповеди за мен?

— Ти се справи добре — трима от хората, които вербува, избраха да станат мъченици в Америка.

— Трима? — Атеф беше приятно изненадан. — Предполагам, че са загинали геройски?

— Загинаха в свещеното име на Аллаха. Това е достатъчно. Вербувал ли си още хора, готови да работят за нас?

Атеф отпи от кафето си.

— Не напълно, но имам двама, които клонят в нашата посока. Не е лесно. Дори и най-правоверните искат да се радват на плодовете на добрия живот. — Разбира се, и той беше сред тях.

— Ти ни свърши добра работа, Анас. По-добре е да си сигурен, отколкото да се осланяш неоснователно на тях. Не бързай. Можем да изчакаме.

— Колко? — поиска да узнае Атеф.

— Имаме и други планове за Америка, с които ще ги ужилим по-силно. Този път избихме стотици, но следващия ще бъдат хиляди — обеща Фаад и очите му заблестяха.

— Как по-точно? — попита веднага Атеф. Би могъл, т.е. би трябвало да бъде от тези, които планират операциите. Инженерното му образование го правеше идеален за такива неща. Не го ли знаеха? В организацията имаше хора, които мислеха с онази си работа вместо с главите си.

— Нямам право да говоря за това, приятелю. — Фаад Рахман Ясин не каза, че причината е, защото и той не знае. В по-висшето ръководство на организацията му нямаха достатъчно доверие, което би го вбесило, ако научеше.

„Кучият му син вероятно сам не знае“, помисли си в това време Атеф.

— Наближава часът за молитва, приятелю — каза Анас Али Атеф, поглеждайки часовника си. — Ела с мен. Джамията ми е само на десет минути оттук. — Наближаваше времето за молитва. Това беше проверка на колегата му, за да се увери, че е наистина вярващ.

— Както кажеш. — Двамата станаха и се отправиха към трамвая, който след петнайсет минути ги стовари на една пресечка от джамията.

 

 

— Горе главата, Алдо — рече Доминик.

Те оглеждаха района просто за да се запознаят с обстановката, но в този момент се появи техният човек заедно с един негов приятел.

— Питам се кой ли пък ще е другият арабин? — попита Брайън.

— Не ни е известен, а и не можем да действаме на своя глава. Готов ли си? — попита Доминик.

— Напълно, брат ми. А ти?

— И аз — отвърна Доминик. Обектът им се намираше на петнайсетина метра и вървеше право към тях. Вероятно отиваше към джамията, която беше на около половин пряка зад близнаците. — Какво мислиш?

— По-добре да го причакаме на излизане.

— Става.

Двамата се обърнаха надясно, за да разгледат витрината на един шапкарски магазин. Чуха го, по-скоро го почувстваха, когато мина покрай тях.

— Според теб колко ли ще се забави?

— Откъде да зная. Аз самият не съм стъпвал в църква от два месеца.

— Страхотно — рече Брайън. — Собственият ми брат вероотстъпник.

Доминик се сдържа да не се разсмее.

— Е, затова пък ти винаги си бил най-набожният в семейството.

 

 

И така Атеф и приятелят му влязоха в джамията. Беше време за редовната молитва за деня, така нареченият Салат — вторият от петте основни стълба на исляма. Щяха да коленичат и да се наведат с лице към Мека, шепнейки любими цитати от Свещения Коран, и така да потвърдят вярата си. На влизане в сградата си свалиха обувките, а за изненада на Ясин тази джамия беше засегната от немско влияние. В стената на преддверието имаше отделни ниши за обувките им. Всичките имаха номера, за да не стане объркване… или кражба. Това беше рядко прегрешение в която и да било мюсюлманска страна, тъй като ислямското наказание за кражба беше много сурово, а да го направиш в дома на Аллаха би било преднамерена обида за самия Него. След това влязоха в главното помещение на джамията и изразиха покорството си пред Бога.

Не се забавиха много. За Атеф молитвата беше нещо като пречистване на душата и потвърждение на религиозната му вяра. След като свършиха, двамата с приятеля му се върнаха в преддверието, взеха си обувките и излязоха навън.

Не бяха първите, които излязоха от големите врати, затова американците трябваше да бъдат нащрек. Сега въпросът беше в каква посока ще тръгнат. Доминик наблюдаваше улицата, като се оглеждаше дали няма да види някой полицай или човек на разузнаването, но не видя такива. Разчиташе, че обектът им ще се отправи към жилището си. Брайън следеше другата посока. От молитва излязоха около четиридесет души. Те се пръснаха в четирите посоки, сами или на групички. Двама се качиха зад воланите на таксита, очевидно техни, и потеглиха да търсят клиенти. Останалите не ги последваха, защото явно бяха хора от работническата класа, които щяха да вървят пеш или с обществения транспорт. Не изглеждаха опасни на близнаците, които се приближиха, без да бързат и без да се набиват в очи. Тогава на вратата се появиха обектът и неговият приятел.

Завиха наляво право към Доминик, който беше на двайсетина метра.

От мястото, където се намираше, Брайън видя всичко. Доминик извади златната писалка от джоба на сакото си, като скришом завъртя върха й, за да я зареди, а след това я стисна в дясната си ръка като пикел. Започна да се приближава до обекта…

Брайън с вълнение го наблюдаваше. Когато наближи на около два метра, Доминик като че ли се спъна в нещо и се блъсна право в Атеф.

Брайън дори не видя убождането. Атеф падна на земята заедно с брат му и това, изглежда, му попречи да усети по-осезателно болката. Приятелят на Атеф помогна и на двамата да се изправят. Доминик се извини и продължи пътя си, но Брайън последва обекта. Не беше видял какво беше станало със Сали и сега му беше интересно да види какво ще се случи, макар в това да имаше нещо зловещо. Обектът измина десетина метра и изведнъж спря. Изглежда, каза нещо, защото неговият приятел се обърна, за да го попита какво му е, когато Атеф се строполи на земята. Вдигна пред лицето едната си ръка, за да се предпази от удара при падането, но след това цялото му тяло остана като парализирано.

Другият човек очевидно беше изумен от това, което видя. Наведе се, за да види какво става с приятеля му. Отначало беше озадачен, след това разтревожен, а после обхванат от паника. Обърна го по гръб и започна да му говори на висок глас. Точно тогава Брайън мина покрай тях. Лицето на Атеф беше спокойно и гладко като на кукла. Мозъкът му работеше, но дори не можеше да отвори очи. Брайън се спря за момент, а после се отдалечи, без да се обръща, но посочи с жест към един минаващ германец да окаже помощ, което той стори, като бръкна в джоба на сакото си и извади мобилен телефон. Вероятно се обади да пратят линейка. Брайън стигна до близкото кръстовище и се обърна да види какво става, поглеждайки часовника си. Линейката пристигна след шест минути и половина. Германците наистина имаха добра организация. Пристигналият фелдшер от Бърза помощ провери пулса и вдигна изненадан глава, след което изражението на лицето му стана тревожно. Неговият колега извади от колата една кутия и докато Брайън наблюдаваше, сложиха на устата на Атеф накрайника на апарата за изкуствено дишане. Двамата от екипа на Бърза помощ бяха опитни и очевидно много пъти бяха повтаряли процедурата на улицата. В бързината те не прехвърлиха Атеф в линейката, а се опитваха да направят каквото могат на самото място.

Десет минути след падането на арабина на земята Брайън погледна часовника си. Мозъкът на Атеф беше вече мъртъв и с това случаят за него беше приключен. Морският пехотинец зави наляво и отиде до следващия ъгъл, където взе такси, запъвайки се, докато произнасяше името на хотела, но шофьорът го разбра. Когато пристигна, Доминик беше вече във фоайето. Двамата се отправиха към бара.

Хубавото на това да очистиш някого на излизане от църква е, че имаше голяма вероятност той да не отиде в ада. Едно нещо по-малко щеше да тежи на съвестта им. Бирата също помогна.