Том Кланси
Зъбите на тигъра (5)

Глава четвърта
ПОДГОТВИТЕЛЕН ЛАГЕР

Доминик се върна обратно, прекосявайки реката до хотел „Мариот“, прибра си багажа, даде двадесет долара бакшиш на пиколото и набра комбинацията за новата цел на пътуването си в навигационния компютър на мерцедеса. Скоро се понесе на юг по магистрала 95, оставяйки Вашингтон зад гърба си. В огледалото за обратно виждане очертанията на столицата на фона на небето изглеждаха доста приятни. Двигателят на колата работеше добре, както би трябвало да се очаква от един мерцедес, тонът на дискусията, която вървеше по местната радиостанция, беше подчертано консервативен, а полицаите също. Движението по магистралата не беше много натоварено, макар че съжали нещастниците, които всеки ден трябваше да пътуват с колите си до Вашингтон и да се ровят в бумагите на „Хувър Билдинг“ и другите гротескни правителствени здания около булеварда за пешеходци — така наречения „Мол“. Главната квартира на ФБР имаше поне стрелбище за разтоварване от стреса. Сигурно много хора го посещават, помисли си Доминик.

Малко преди да навлезе в Ричмънд, женският глас в компютъра му нареди да завие вдясно по местното околовръстно шосе, което скоро го отведе до шосе И–64 запад, насочвайки го към нижещите се един след друг хълмове, покрити с гори. Околността беше приятна за окото, с обилна зеленина. Вероятно тук имаше много игрища за голф и коневъдни ферми. Беше чувал, че в миналото тук ЦРУ имало тайни квартири, в които разпитвали съветски разузнавачи, преминали на американска страна. Запита се за какво ли се използват сега. Може би за разпити на китайци? Или пък на французи. Със сигурност не бяха продадени. Държавата не обичаше да разпродава имуществото си, освен може би да закрива военни бази. Палячовците от североизток и от далечния запад много си падаха по това. Те недолюбваха и ФБР, въпреки че вероятно се страхуваха от него. Не знаеше какво е положението на онези ченгета и военни, които си позволяваха да досаждат на някои политици, но и не го интересуваше кой знае колко. Той си изкарваше хляба по един начин, а те по друг.

След още час и петнадесет минути започна да се оглежда за знак къде трябва да излезе от магистралата, обаче компютърът нямаше нужда от помощта му.

— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ПРИ СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО — нареди му женският глас две минути преди това.

— Добре, скъпа — отвърна специален агент Карузо, без да получи потвърждение. Минута по-късно той сви в посочения изход, получавайки само едно „МНОГО ДОБРЕ“ от компютъра и пое по обикновените улици на приятния малък град. Изкачи няколко полегати хълма към северната стена на долината и накрая чу:

— НА СЛЕДВАЩАТА ПРЯКА ЗАВИЙТЕ НАЛЯВО И ЩЕ ПРИСТИГНЕТЕ ДО ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ…

— Много мило от твоя страна, скъпа, благодаря ти — отвърна той.

„ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ“ беше краят на съвсем обикновена алея за коли, която може би играеше ролята на паркинг, но нямаше очертани места за паркиране. На стотина метра по-нататък видя две стени от червени тухли с бял решетъчен портал между тях, който беше гостоприемно отворен. След още сто и петдесет метра имаше къща с шест бели колони, които крепяха предната част на покрива. Изглежда, покривът беше покрит с плочи, при това доста стари, а стените бяха от избелели тухли, които преди повече от сто години може да са били червени. Мястото трябва да беше на сто, а може би и на двеста години. Алеята за автомобили беше покрита с наскоро подравнен ситен чакъл. Тревата, която беше избуяла, беше с наситен зелен цвят, като на игрище за голф. От една странична врата излезе някакъв човек и му посочи с ръка да завие наляво. Той се подчини, зави зад къщата и остана изненадан. Голямата къща беше доста по-просторна, отколкото изглеждаше отпред, и имаше обширен паркинг. На него в момента се виждаха шевролет, буик и още един мерцедес, подобен на неговия, с регистрационни номера на Южна Каролина. Съвпадението в приликата беше толкова случайно, че изобщо не му направи някакво впечатление…

— Енцо!

Доминик рязко извърна глава.

— Алдо!

Хората често отбелязваха тяхната прилика, въпреки че тя беше по-очевидна, когато не бяха заедно. И двамата имаха черни коси и бяла кожа. Брайън беше с близо два сантиметра и половина по-висок, а Доминик може би с пет килограма по-тежък. Различията в маниерите им, проявили се още като деца, се бяха запазили и като възрастни, тъй като бяха израснали заедно. Италианци по произход, те се прегърнаха сърдечно, но не се целунаха. Не бяха чак до такава степен италианци.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита първи Доминик.

— Аз ли? Ами ти? — отвърна му с въпрос Брайън и тръгна да помогне на брат си да разтовари багажа. — Четох за стрелбата ти в Алабама. Каква беше тази история?

— Педофилска — отвърна Доминик, като сваляше сакото си. — Изнасилил и убил едно хубаво малко момиченце. Пристигнах на мястото с половин час закъснение.

— Е, никой не е съвършен, Енцо. Вестниците писаха, че си му попречил да върши повече такива неща.

Доминик го изгледа право в очите.

— Да, наистина успях да сторя това.

— Как по-точно?

— С три куршума в гърдите.

— Сигурна работа — отбеляза капитан Брайън Карузо. — А няма ли адвокати, които да плачат над тялото му?

— Не, не и в този случай. — В тона му нямаше и следа от радост, но брат му усети скритото задоволство.

— С това ли? — Морският пехотинец извади автоматичния пистолет на брат си от кобура. — Изглежда ми добър.

— Стреля много точно. Внимателно, че е зареден.

Брайън извади пълнителя.

— Десетмилиметров?

— Точно така. Във ФБР сме въоръжени с такива. Правят хубави дупки. В Бюрото пак ги въведоха на въоръжение, след като инспектор О’Дей води престрелка с лошите момчета, нали знаеш за малкото момиче на чичо Джак.

Брайън си спомняше добре случая — нападението срещу Кейти Райън в нейното училище, малко след като баща й беше станал президент. Спомняше си за стрелбата и за убитите.

— Онзи фукльо свърши добра работа — каза той. — А дори не е бил и в морската пехота. Преди да стане полицай, е бил най-обикновен боклук от флота. Поне така разправяха в Куантико.

— От случая има запис, който се използва като пример за обучение в стрелба. Запознах се с него веднъж. Просто му стиснах ръката заедно с още двадесетина други момчета. Кучият му син наистина може да стреля. Говори ни за това как трябва да изчакаш да се появи подобна възможност и да не пропуснеш още при първия изстрел. Беше им забил по два куршума в главите.

— Как е успял да запази самообладание? — Избавлението на Кейти Райън беше впечатлило дълбоко двамата Карузо. В края на краищата тя беше тяхна първа братовчедка и хубаво малко момиченце, одрало кожата на майка си.

— Ама и ти си помирисал там барута. Как успя да запазиш спокойствие?

— Дължа го на подготовката, а и трябваше да се грижа за моите момчета.

Двамата внесоха багажа на Доминик вътре. Брайън тръгна напред по стълбите. За всеки имаше отделна стая и вратите им бяха една до друга. После слязоха в кухнята. Наляха си кафе и седнаха край кухненската маса.

— И така, как я караш в корпуса на морската пехота, Алдо?

— Скоро ще стана майор, Енцо. Получих „Сребърна звезда“ за представянето ми там, макар да не беше кой знае какво. Просто направих това, за което ме бяха обучавали. Един от хората ми беше прострелян, но сега е добре. Не успяхме да пленим човека, когото преследвахме. Не беше в настроение да се предава и затова сержант Съливън го изпрати право при Аллах, обаче успяхме да хванем живи други двама, които се разприказваха и ни дадоха ценна информация. Така поне ми казаха онези от разузнаването.

— А за какво те наградиха? — попита изрично Доминик.

— Главно за това, че останахме живи. Собственоръчно застрелях три от лошите момчета. Изобщо не беше трудно. Просто ги застрелях. По-късно ме попитаха дали съм имал някакви кошмари след това. В корпуса на морската пехота се мотаят прекалено много доктори и те всички са от флота.

— В Бюрото е същото, но аз им го казах направо. Не съм сънувал кошмари заради онзи копелдак. Бедното момиченце. Трябваше да го гръмна в онази му работа.

— А защо не го направи?

— Защото така нямаше да му видя сметката, но трите куршума в сърцето свършиха работата.

— Ти не стреля в него моментално, нали?

— Не съвсем, но…

— Тъкмо затова си тук, специален агент Карузо — рече един човек, който влезе в кухнята. Беше висок над метър и осемдесет. И двамата решиха, че е някъде около петдесетте, но изглежда твърде добре за годините си.

— Кой сте вие, сър? — попита Брайън.

— Пийт Алекзандър — отвърна мъжът.

— Трябваше да се срещна с вас миналия…

— Не, не трябваше, обаче така казахме на генерала. — Алекзандър си наля кафе и седна.

— Тогава кой сте все пак? — попита Доминик.

— Аз съм обучаващият ви офицер.

— Само вие ли? — учуди се Брайън.

— В какво ще ни обучавате? — попита веднага след него Доминик.

— Не, не съм само аз, но ще бъда човекът, който ще е тук постоянно, а самото обучение ще покаже за какво ще ви подготвяме — обясни той. — Е, добре, искате да научите нещо за мен. Завършил съм политикономия в университета в Йейл преди тридесет години. Бях дори член на „Череп и кости“. Нали знаете, онзи таен клуб, за който привържениците на теорията за конспирацията обичат да бърборят. Господи, какво им трябва на младите хора, ненавършили още двадесет години, освен един добър секс в петък вечер. — Обаче погледът на кафявите му очи не беше придобит от колежа, нито дори от Бръшляновата лига^[1]. — По онова време ЦРУ имаше навика да вербува хора от Йейл, Харвард и Дартмът. Обаче сегашните момчета това вече не ги влече. Всички искат да стават банкери и да правят пари. Работих в тайните служби двадесет и пет години, а след това бях вербуван от Колежа. Оттогава съм при тях.

— Колежа? Какво е това? — попита морският пехотинец.

Алекзандър забеляза, че Доминик Карузо си замълча. Слушаше и наблюдаваше много внимателно какво ще каже. Брайън никога нямаше да престане да бъде морски пехотинец, а Доминик полицай от ФБР. Това беше и добре, и зле и за двамата.

— Това е частно финансирана разузнавателна служба.

— Частно финансирана? — зачуди се Брайън. — Как, по дяволите…

— Ще разберете това по-късно, а когато това стане, ще се изненадате колко е лесно. Това, което ви засяга точно сега, е с какво се занимава тя.

— Убиват хора — рече веднага Доминик. — Думите излязоха от устата му очевидно без да се усети.

— И защо мислиш така? — попита невинно Алекзандър.

— Снаряжението е малко. Ако се съди по паркираните отвън коли, ние сме единствените хора тук. Аз все още нямам достатъчно практика, за да бъда опитен агент. Това, което сторих, беше да видя сметката на някой, който си го заслужаваше, и на следващия ден бях извикан в управлението от един заместник-директор, а два дни по-късно пристигнах с колата във Вашингтон и ме изпратиха тук. Това място е много, ама много специално и много, много малко. Освен това то се ползва с одобрение от най-високо място. Тук не продавате американски спестовни облигации, нали?

— В досието ти е посочено, че имаш добри аналитични способности — рече Алекзандър. — А ще можеш ли да се научиш да си държиш устата затворена?

— Мисля, че в конкретния случай това не е нужно. Обаче знам как да се държа, когато ситуацията го изисква — отвърна Доминик.

— Добре, ето и първата лекция. Нали знаете какво означава „черно“? Това е програма или проект, чието съществуване не се признава официално от държавата. Все едно, че ги няма. В това отношение Колежът е с още една стъпка по-напред. Никой правителствен служител не притежава нито един писмен документ, в който се споменава и дума за нас. От този момент нататък вие, двамата господа, не съществувате. Е, разбира се, вие, капитане, или вече сте майор Карузо, ще получавате заплатата си директно на която банкова сметка посочите през тази седмица, но вече не сте морски пехотинец. Имате други задължения, чието естество е неизвестно. А вие, специален агент Доминик Карузо…

— Знам. Гюс Върнър ми каза. Всичко за мен ще се пази в пълна тайна.

Алекзандър кимна.

— И двамата ще оставите тук всичките си официални документи, табелки с имената ви, изобщо всичко, преди да излезете. Може би ще можете да запазите имената си, но това са само две думи, а и в този бранш никой не вярва на имена. Колко глупаво и смешно беше по времето, когато бях оперативен разузнавач на ЦРУ. Щом като постъпих, веднага си смених името, без да се замисля. После разбрах, че това ужасно ме затруднява. Почувствах се като актьор. Изведнъж станах Макбет, когато се предполагаше, че трябва да бъда Хамлет, въпреки че това не ми навреди и не пукнах в края на представлението.

— Какво точно ще правим? — попита Брайън.

— Ще се занимавате главно с разследване. Ще проследявате пари. Колежът е особено добър в тази работа. Ти, Доминик, ще вършиш основната част от разследването, а ти, Брайън, ще му помагаш откъм силовата страна и с течение на времето ще се научиш да правиш какво… Как го нарече преди малко?

— О, вие имате предвид Енцо? Викам му така, защото си взе трудно шофьорската книжка. Нали знаете, като Енцо Ферари.

Доминик посочи към брат си и се засмя.

— А той пък е Алдо, защото се облича с каквото му падне. Като в онази реклама за вино на Алдо Села, в която се казва, че той не робува за модата. Това е семейна шега.

— Е, добре. Иди в магазина на „Брук Брадърс“ и се облечи по-добре — рече Пийт Алекзандър на Брайън. — Ще работиш главно под прикритието на бизнесмен или турист, затова ще трябва да се обличаш елегантно, но не и като Уелския принц. И двамата трябва да оставите косите си да пораснат, особено ти, Алдо.

Брайън потърка с ръка късата си като четина коса. Където и да отидеше в цивилизования свят, тя беше за него отличителен белег, че е от американската морска пехота. Можеше и да е по-зле. Армейските рейнджъри бяха дори по-радикални, когато ходеха в бръснарницата. За един месец Брайън щеше да изглежда съвсем нормално.

— По дяволите, ще трябва да си купя гребен.

— И какво ще правим сега?

— За днес просто ще си починете и ще се настаните. Утре ставаме рано, за да се уверим, че двамата сте в добра физическа форма. След това ще изучаваме оръжия и ще имаме занимания в клас. Предполагам, че и двамата умеете да работите с компютър?

— Защо питате? — обади се Брайън.

— Основната работа в Колежа е като в обикновен офис. Ще ви се дадат компютри с вградени модеми и така ще се свързвате с централата.

— А какви мерки за сигурност са взети? — попита Доминик.

— В компютрите има вградена много добра засекретяваща система. Никой досега не е успял да я пробие.

— Това е добре — каза не съвсем успокоен Енцо. — В Корпуса има ли компютри, Алдо?

— Ами да, разполагаме с всички съвременни удобства, дори с тоалетна хартия.

 

 

— Значи името ти е Мохамед? — попита Ернесто.

— Да, така е, но засега ме наричай Мигел. — За разлика от Найджъл, това беше име, което щеше да може да запомни. Не започна разговора с молба към Аллаха да благослови срещата. Тези неверници нямаше да разберат.

— Говориш английски като англичанин.

— Учил съм там — обясни Мохамед. — Майка беше англичанка, а баща ми саудитец.

— Беше?

— И двамата са мъртви.

— Моите съболезнования — рече със съмнителна искреност Ернесто. — И така, какво можем да направим един за друг?

— Казах на Пабло каква е идеята. Той не ти ли обясни?

— Да, но искам да го чуя директно от теб. Нали разбираш, че представлявам още шестима души, с които имаме общи бизнес интереси.

— Разбирам. Упълномощен ли си да преговаряш от името на всичките?

— Не напълно, но ще ги запозная с това, което ще кажеш. Не е нужно да се срещаш с всеки от тях, а и те никога не са отхвърляли мои предложения. Ако тук стигнем до споразумение, до края на седмицата то ще бъде потвърдено окончателно.

— Много добре. Знаеш чии интереси представлявам. Имам също и пълномощия да сключвам споразумение. Подобно на вас, ние имаме един голям враг на север. Той подлага на все по-голям натиск моите приятели. Искаме да му отвърнем и да отклоним този натиск в други посоки.

— Ние сме в същото положение — отбеляза Ернесто.

— Затова в наш взаимен интерес е да предизвикаме безредие и хаос в Америка. Новият американски президент е слаб човек. Но точно по тази причина той може и да е опасен. Слабите по-бързо прибягват до сила, отколкото силните. Въпреки че не я използват ефикасно, това може да ни причини неприятности.

— Безпокоят ни техните методи за събиране на разузнавателни сведения. Предполагам, че тревожат и вас?

— Научихме се да бъдем предпазливи — отвърна Мохамед. — Това, което ни липсва, е добра инфраструктура в Америка. Затова ни е нужна помощ.

— Нямате инфраструктура? Това ме изненадва. Техните средства за информация са пълни със съобщения как ФБР и други техни агенции полагат големи усилия да издирват вашите хора, които се намират на американска земя.

— В момента те просто преследват сенки и в този си стремеж сами предизвикват безредие в собствената си страна. Това пречи на задачата да се създаде истинска мрежа, за да можем да организираме нападателни операции.

— Характерът на тези акции засяга ли ни? — попита Пабло.

— В известна степен, да. Разбира се, няма да има нищо, което да не сте правили сами. — „Но не и в Америка“, въздържа се да добави той. Тук, в Колумбия, те действаха напълно открито, обаче внимаваха да не прекаляват в Съединените щати, които бяха техен „клиент“. Толкова по-добре. Значи ако направеха нещо, то щеше да бъде напълно необичайно за тях. Оперативната сигурност беше нещо, което и двете страни напълно съзнаваха.

— Разбирам — рече босът на Картела.

Той не беше глупак. Мохамед разбираше това по очите му. Арабинът нямаше намерение да подценява тези хора и възможностите им.

Нито пък щеше да допусне грешка да ги приема като приятели. Те можеха да бъдат толкова безсърдечни, колкото и неговите хора. Тези, които отричаха Бога, можеха да бъдат също толкова опасни, колкото и другите, които действаха от Негово име.

— И така, какво можете да ни предложите?

— Извършваме операции в Европа от дълго време — каза Мохамед. — Вие искате да разширите пазара си там. Вече повече от двадесет години разполагаме на място с много сигурна мрежа. Промените в европейската търговия, намаляването на значението на границите и прочие, работят във ваша полза, както и в наша. В пристанището Пирея имаме група, която лесно можем да пригодим за вашите нужди, както и контакти с транснационални компании, притежаващи камиони за международни превози. След като те могат да превозват за нас оръжие и хора, доста лесно биха могли да превозват и вашата стока.

— Ще ни трябва списък с имената на хората, с които можем да обсъждаме техническите аспекти на бизнеса — каза Ернесто на госта си.

— Той е у мен — Мохамед му показа личния си портативен компютър. — Свикнали са да правят бизнес срещу заплащане. — Видя, че домакинът му кимна, без да попита за какви пари става дума. Очевидно това за тях не беше толкова важно.

Ернесто и Пабло разсъждаваха така: В Европа има над триста милиона души и без съмнение мнозина биха харесали колумбийския кокаин. Някои европейски страни дори бяха разрешили употребата на наркотици по дискретен, поддаващ се на контрол и облаган с данъци начин. Изкарваните по този начин пари не осигуряваха добра печалба, но създаваха подходящата атмосфера. А нищо, дори качеството на използвания за медицински цели хероин не можеше да се сравни с коката от Андите. За нея те бяха готови да плащат със своите евро, а на този етап това би било достатъчно, за да бъде начинанието доходно. Разбира се, опасността идваше от разпространението. Някои непредпазливи улични търговци със сигурност ще бъдат арестувани и някои ще проговорят. Затова трябва да има сигурна защитна стена между дистрибуцията на едро и търговците на дребно, обаче това е нещо, което те знаеха как се прави. Независимо колко добри професионалисти са европейските полицаи, те не могат да бъдат много по-различни от американските. Някои от тях дори с готовност ще приемат еврото на Картела и ще си понапълнят гушите. Бизнесът си е бизнес. Ако този арабин можеше да помогне в това отношение, и то безплатно, което само по себе си наистина беше нещо твърде забележително, още по-добре.

Ернесто и Пабло не реагираха никак на направеното предложение. Някой страничен наблюдател би казал дори, че са отегчени. Разбира се, това съвсем не беше така. Предложението беше манна небесна. Пред тях се откриваше един цял нов пазар и с новите печалби, които ще потекат от него, може би ще могат да купят напълно страната си. Трябваше да се научат да правят бизнес по нов начин, но щяха да имат парите за експеримента, а те бяха хора, които умееха да се нагаждат към обстановката. Бяха като риби, които плуват в морето от селяни и капиталисти.

— Как можем да се свържем с тези хора? — попита Пабло.

— Моите хора ще помогнат за нужните запознанства.

„От добре по-добре“, каза си Ернесто.

— И какви услуги ще искате от нас? — заинтересува се накрая той.

— Ще ни е нужна помощта ви за прехвърлянето на хората в Америка. — Как би могло да стане това?

— Ако имаш предвид физическо прехвърляне на хора от вашата част на света в Америка, най-добрият начин е да ги докарате със самолет до Колумбия, всъщност точно тук, в Картахена. След това ще уредим да бъдат прехвърлени по въздуха в други испански говорещи страни по на север. Коста Рика например. Оттам, ако имат надеждни документи за пътуване, могат да вземат самолет директно за САЩ чрез американска авиокомпания или през Мексико. Ако са латиноамериканци и говорят испански, могат да бъдат прехвърлени нелегално през мексиканско-американската граница. Това е едно предизвикателство и някои от тях могат да бъдат задържани, но ако това се случи, ще бъдат върнати обратно в Мексико, откъдето могат да направят нов опит. Или пък, ако имат добри документи, просто могат да преминат границата и да влязат в Сан Диего, Калифорния. Веднъж озовали се в Америка, вече остава само да запазят прикритието си. Ако парите не са проблем…

— Не са — увери го Мохамед.

— В такъв случай можете да наемете някой местен адвокат — повечето от тях нямат никакви скрупули — и той ще ви уреди да наемете подходяща тайна квартира, която да ви служи за база за операциите. Прощавай, знам, че постигнахме съгласие за това, че тези операции не ни засягат, но ако ми дадете някаква идея какво имате предвид, бих могъл да ви помогна със съвет.

Мохамед помисли за момент, а след това обясни.

— Разбирам. Вашите хора ще трябва наистина да са добре мотивирани, за да извършат подобни неща — отбеляза Ернесто.

— Те са. — „Може ли да се съмнява в това този човек?“, зачуди се Мохамед.

— При добро планиране и ако запазят самообладание, дори биха могли да оцелеят. Обаче не трябва да подценявате американските полицейски агенции. В нашия бизнес ние можем да постигнем някои финансови договорки с тях, но във вашия случай това е малко вероятно.

— Наясно сме по този въпрос. Разбира се, в най-идеалния случай бихме искали нашите хора да оцелеят, обаче колкото и да е тъжно, трябва да признаем, че някои от тях ще загинат. Те знаят, че има подобна опасност. — Той не им каза нищо за Рая. Тези хора нямаше да разберат. Богът, на който се кланяха, се криеше в техните портфейли.

„Що за фанатик трябва да бъде човек, че да пилее така хората си?“ — запита се Пабло. Неговите хора избираха свободно дали да рискуват, като слагаха на кантара парите, които щяха да спечелят, и последиците при евентуален провал. Вземаха решението по своя воля. Е, вярно е, че човек не винаги избира най-подходящите си партньори в бизнеса.

— Много добре. Имаме празни американски паспорти. Ваша работа е да се погрижите хората, които ще ни изпращате, да говорят добре английски или испански и да се представят както трябва. Предполагам, че никой от тях не е вземал уроци по летене? — Ернесто го каза на шега.

Обаче Мохамед не го прие като такава.

— Времето за такива работи отмина. Успехът рядко се повтаря в едно и също начинание.

— За щастие нашето поле на действие е друго — каза Ернесто. Това беше вярно. Той можеше да изпраща стоката в товарни контейнери чрез търговски кораби и камиони из цяла Америка. Ако загубеше някой от тях и програмираната дестинация бъде разкрита, в Америка имаше много легални начини за защита на неговите хора. Само глупаците отиваха в затвора. През годините те се бяха научили да побеждават специално обучените кучета, които подушват наркотиците, както и другите средства за откриването им. Най-важното беше да се използват хора, които са готови да рискуват, и повечето от тях оцеляваха и се връщаха обратно в Колумбия, където се присъединяваха към заможната средна класа. Техният просперитет се дължеше на нещо, извършено в далечното минало, което нямаше да се повтори и за което вече нямаше да говорят.

— И така — рече Мохамед, — кога можем да започнем операциите.

„Този човек е нетърпелив“, каза си Ернесто. Но той щеше да го накара да се съобразява с обстановката. Каквото и да успееше да постигне, то щеше да отвлече много от силите на Америка от операциите против контрабандата с наркотици и това беше добре. Сравнително малките загуби при преминаването на границата, с които се беше примирил, щяха да станат още по-малки. Уличната цена на кокаина щеше да спадне, но потреблението щеше да се увеличи и в крайна сметка чистата печалба нямаше да намалее. Това щеше да бъде тактическа печалба. Освен това Америка щеше да започне да се интересува по-малко от Колумбия и щеше да съсредоточи вниманието си върху разузнавателните операции на други места. Това щеше да бъде стратегическото предимство, спечелено с начинанието…

… освен това той винаги можеше да изпрати информация на ЦРУ. Щеше да каже, че терористите са се появили неочаквано в неговия заден двор и че техните операции надхвърлят границите на допустимото дори за Картела. Това нямаше да му спечели обичта на Америка, но нямаше и да му навреди. Освен това всеки от неговите хора, оказали помощ на терористите, след това щеше да бъде ликвидиран по вътрешен път. Американците ще оценят това.

Така че имаше възможност за реален напредък и удобен начин за отстъпление. С две думи, реши той, това ще бъде една ценна и доходна операция.

— Сеньор Мигел, ще предложа този съюз на моите колеги с личната ми препоръка да го сключим. Можеш да очакваш окончателното решение до края на седмицата. Ще останеш ли в Картахена, или ще пътуваш?

— Предпочитам да не се задържам на едно място прекалено дълго. Утре заминавам. Пабло може да се свърже с мен чрез интернет и да ме уведоми за решението ви. Засега ви благодаря за сърдечната делова среща.

Ернесто се изправи и пое ръката на госта си. От този момент реши да гледа на Мигел като на бизнесмен от подобна, но не конкурентна област. Със сигурност нямаше да гледа на него като на приятел, а по-скоро като на удобен съюзник.

 

 

— Как, по дяволите, успя да постигнеш това? — попита Джак.

— Чувал ли си някога за компанията ИНФОСЕК? — рече в отговор Рик Бел.

— Не беше ли за шифровъчна техника?

— Точно така. Компания за сигурност на информационни системи. Седалището й е в покрайнините на Сиатъл. Притежават най-съвършените засекретени информационни системи. Ръководи се от бивш заместник-началник на отдел Z във Форт Мийд. Той и трима негови колеги са основали фирмата преди около девет години. Не съм сигурен дали дори Агенцията за национална сигурност може да ги пробие с новите си дешифриращи машини „Сън“. Почти всяка банка по света, особено банките в Лихтенщайн и в останалата част от Европа, използват тяхната кодираща система. Обаче в програмата има прозорец.

— И никой още не го е открил? — С течение на времето потребителите на компютърни програми се бяха научили външни експерти да проверяват най-подробно такива програми като предпазна мярка срещу хакери, каквито имаше в изобилие.

— Тези момчета от АНС са направили добър код — отвърна Бел. — Нямам представа какво са вложили вътре, но те са запазили връзките си със старата школа на АНС.

— Значи Форт Мийд подслушват, а ние получаваме това, до което се докопат, когато го изпращат по факса на онези от Ленгли — каза Джак. — В ЦРУ има ли хора, които разбират от проследяване на пари?

— Не и толкова добри като нашите.

— За да хванеш крадеца, трябва и ти да откраднеш нещо, така ли?

— Помага да се разбере какво мисли противникът — потвърди Бел. — Хората, с които си имаме работа тук, не са чак толкова много. Та ние познаваме повечето от тях, те са в същия бизнес.

— А това ме прави още по-ценен, така ли? — попита Джак.

Според американската конституция той не беше принц, но европейците все още разсъждаваха с такива категории. Те ще му се поклонят и ще се почувстват поласкани само от това, че могат да му стиснат ръката, ще гледат на него като на обещаващ млад човек, колкото и тъп да се окаже впоследствие, и ще се стремят да спечелят благоволението му най-вече заради възможността да каже по някоя блага дума в подходящото ухо. Разбира се, на това му се вика корупция или поне се създава атмосфера за нея.

— На какво се научи в Белия дом? — попита Бел.

— На малко неща — отвърна Джак.

Беше ги научил най-вече от Майк Бренън, който открито презираше дипломатическите игри, да не говорим пък за политическите машинации, на които ставаше свидетел всеки ден. Беше разговарял по въпроса достатъчно често с чуждестранните си колеги, които виждаха същите неща в своите столици и разсъждаваха по същия начин зад каменните си физиономии, докато стояха на пост. Този начин да научи всичко това може би беше по-добър, отколкото баща му беше имал възможност да го стори, помисли си Джак. Не му се наложи да се учи да плува, като се мъчи да не се удави. Това беше нещо, за което баща му никога не говореше, освен в случаите, когато се гневеше на тази корупция.

— Внимавай, когато говориш за тези неща пред Гери — предупреди го Бел. — Той обича да казва колко чист и почтен е търговският бизнес в сравнение с политиката.

— Татко го харесва. Мисля, че те малко си приличат.

— Не малко — поправи го Бел, — те много си приличат.

— Хендли напусна политиката заради катастрофата, нали?

Бел кимна.

— Така е. Ще видиш, когато и ти имаш жена и деца. Това е най-тежкият удар, който може да понесе човек. По-лош, отколкото можеш да си представиш. Той трябваше да отиде на място, за да разпознае телата. Гледката не беше никак приятна. След подобни неща някои хора налапват дулото на пистолета. Обаче той не го направи. Мислеше да се кандидатира за Белия дом и вероятно си е представял, че Уенди би била сполучлива първа дама. Може и така да е било, но желанието му за тази работа умря заедно с жена му и децата. — Не продължи по-нататък.

По-висшестоящите в Колежа защитаваха шефа или поне репутацията му. Считаха го за човек, който заслужава лоялност. В Колежа не се обсъждаше въпросът за евентуалния му приемник. Никой не мислеше чак толкова напред и проблемът изобщо не бе повдиган на съвещание на ръководството. На тях се обсъждат повече въпроси, които нямат отношение към бизнеса. Той се запита дали Джон Патрик Райън-младши щеше да отбележи тази празнина в структурата на Колежа.

— И така, какво е впечатлението ти до този момент? — продължи Бел.

— Четох записите, които ми дадоха за това какво говорят помежду си шефовете на централните банки. Изненадах се какво користолюбие личи в тях. — Джак замълча за момент. — Е, да, не би трябвало да се изненадвам, нали?

— Всеки път, когато на хората се дава контрол върху толкова много пари и влияние, има вероятност от поява на корупция. Това, което ме изненадва, е как тяхното приятелство преминава през националните граници. Много от тези хора извличат печалби за себе си, когато собствената им валута е зле, дори и ако това причинява известно неудобство на техните съграждани. В по-стари времена често пъти благородниците са се чувствали по-добре в компанията на чуждестранни благородници, отколкото сред хората в собствените си имения, които се кланят на един и същи крал. Тези неща още не са отминали, поне не и тук. Тук големите индустриалци могат да работят заедно, за да имат свое лоби в Конгреса, но те не правят често дарения и не търгуват с тайни. На такова равнище не е възможна конспирация, тъй като е много трудно да остане скрита за по-дълго време. Хората са прекалено много и не може да се пълнят гушите на всички. В Европа се забелязва същата тенденция. И там, и тук за медиите няма нищо по-хубаво от един скандал, но те биха предпочели да се нахвърлят върху някой богат мошеник, отколкото срещу министър в правителството. В края на краищата последният често е добър източник на информация, а мошеникът си е мошеник.

— И как успявате да запазите хората си честни?

„Добър въпрос“, каза си Бел. Тъкмо той го безпокоеше непрекъснато, макар да не се говореше често за това.

— Плащаме на хората си доста добре, а освен това всички тук са част от групов инвестиционен план, който ги кара да се чувстват спокойни. През последните няколко години годишните дивиденти от него възлизат средно на 90 процента.

— Не е зле — рече Джак-младши. — И всичко е напълно законно?

— Това зависи с кой адвокат разговаряш, но никой американски юридически пълномощник не би вдигнал голям шум за такава работа, а и ние много внимаваме в тези неща. Тук не обичаме алчността. Бихме могли да превърнем това място в най-страхотното място за печелене на пари след Понци^[2], обаче хората ще забележат. Така че не прекаляваме. Печелим достатъчно, за да финансираме операциите си и да сме сигурни, че хората ни са добре подсигурени. — Освен това те държаха под око и парите на служителите си, а и техните сделки, ако има такива. Повечето нямаха, но някои управляваха парите си от Колежа, което също беше доходно, но никой не проявяваше алчност. — Ще трябва да ни дадеш номерата и кодовете на всичките си лични банкови сметки и компютрите непрекъснато ще ги следят.

— Имам пари под попечителство чрез баща ми, но за тях се грижи една финансова къща в Ню Йорк. От нея ми се отпуска прилична сума, но нямам достъп до самата сметка. Обаче това, което си изкарвам, си е мое, освен ако не го дам за управление на някой експерт-счетоводител, оторизиран от държавата. В такива случаи той се разпорежда с парите ми и на всяко тримесечие ми изпраща отчет. Когато навърша тридесет години, мога да се разпореждам самостоятелно с тях.

Обаче за младия Джак 30-те години бяха доста далечна перспектива, за да се интересува много от нея в момента.

— Това ни е известно — увери го Бел. — Не става въпрос за липса на доверие. Просто искаме да сме сигурни, че никой няма да придобие хазартни навици.

Вероятно правилата в хазартните игри са измислени от най-добрите математици на своето време, помисли си Бел. Те са успели да ти създадат достатъчни илюзии, че имаш някакъв шанс да спечелиш, за да те подмамят да играеш. Най-опасният наркотик е този, който е плод на човешкия мозък. Викат му също и „его“.

— Значи ще започна с откритата страна на вашата дейност. Ще следя колебанията на валутните курсове и други такива неща.

Бел кимна.

— Точно така. Първо трябва да научиш езика.

— Съвсем справедливо — съгласи се Джак. Баща му беше започнал с нещо много по-скромно от това като младши счетоводител в „Мерил Линч“, който посреща и изпраща посетители. Да си плащаш дълговете може би не е добре за егото, но е добре за душата. Баща му винаги го беше учил, че търпението е добродетел. Не каза, че е нещо досадно, но неизбежно. Обаче всяка игра си имаше правила, дори тази тук. „Особено тук“, каза си Джак, след като размисли. Запита се какво се случва с хората, които прехвърлят определената граница. Вероятно нищо добро.

 

 

— Хубаво вино — отбеляза Доминик. — За правителствено учреждение никак не е лошо. — Годината, изписана на бутилката, беше 1962 — много преди той и брат му да се родят… Всъщност дори майка им тъкмо е била намислила да постъпи в гимназията „Милосърдие“, която беше на няколко пресечки от дома на техните баба и дядо на булевард „Лох Рейвън“ в Балтимор… Сигурно някъде към края на ледниковата епоха. Но Балтимор беше страшно далече от Сиатъл, където бяха отраснали. — Колко старо е това място? — попита той Алекзандър.

— Имението ли? Трябва да е от преди Гражданската война. Къщата е била строена някъде през седемнадесети век. Била е опожарена и построена отново през 1882. Станала е държавна собственост малко преди Никсън да бъде избран за президент. Собственикът бил дългогодишен служител на Стратегическите служби — Доналд Хамилтън, който работил заедно с Донован и хората му. Получил добра цена за нея, преместил се в Ню Мексико и починал там през 1986 година, мисля, че е бил на деветдесет и четири години. Казват, че навремето си бил голяма работа. Участвал още в Първата световна война и помагал на Дивия Бил срещу нацистите. В библиотеката има негов портрет. Изглежда решителен човек и очевидно е разбирал от хубаво вино. Това е от Тоскана.

— Върви добре с телешкото — рече Брайън. Той беше сготвил яденето.

— Това телешко върви с всичко. Едва ли си се научил да готвиш така в Корпуса на морската пехота — отбеляза Алекзандър.

— От татко е. Той е по-добър готвач от мама — обясни Доминик. — Това е стара семейна традиция. Дядо ми още може да готви добре. Алдо, той на колко стана, на осемдесет и две ли?

— Навърши ги миналия месец — потвърди Брайън. — Смешен старец. Пропътувал е целия свят, за да стигне до Сиатъл, и след това не е мръднал оттам цели шестдесет години.

— През последните четиридесет живее все в една и съща къща — добави Доминик. — На една пресечка от ресторанта.

— Това телешко по негова рецепта ли е приготвено?

— Можеш да не се съмняваш, Пийт. Фамилията му е от Флоренция. Бях там преди две години, когато кораби от Средиземноморския флот направиха посещение в Неапол. Братовчед му държи ресторант на брега на реката след Понте Векио. Когато разбраха кой съм, пощуряха да ме гощават. Италианците обичат морските пехотинци.

— Сигурно ще е заради зелените униформи — рече Доминик.

— Може би просто на мен ми стои много добре, Енцо. Някога да ти е идвало наум това? — подкачи го капитан Карузо.

— О, разбира се — отвърна специален агент Карузо и отхапа още едно парче от телешкото. — Пред нас стои следващият Роки.

— Момчета, вие винаги ли сте в такова настроение? — попита Алекзандър.

— Само когато си пийваме — отвърна Доминик и брат му се засмя.

— Енцо изобщо не може да носи на пиене. Виж, ние от морската пехота сме друга работа.

— И това ми го казва някой, който си мисли, че Милър Лайт наистина е бира — рече агентът от ФБР, без да погледне брат си.

— Предполага се, че близнаците си приличат — рече Алекзандър.

— Само еднояйчните. В него месец мама е чукнала две яйца. С татко го разбрали едва след година. Изобщо не си приличаме, Пийт. — Доминик намигна на брат си, който се засмя в отговор.

Обаче Алекзандър беше по-наясно. Знаеше, че разликата е само в облеклото и това скоро щеше да се промени.