Том Кланси
Зъбите на тигъра (19)

Глава осемнадесета
ЗАМИНАВАНЕТО НА ХРЪТКИТЕ

Джак-младши разбра първи. Тъкмо беше се заловил с кафето и поничките и беше включил компютъра си, насочвайки го първо към информационния обмен между ЦРУ и АНС, когато най-отгоре на електронния куп видя предупреждението СВЕТКАВИЧНО — предимство за АНС да обърне специално внимание на „известните й съдружници“ на Уда бен Сали, който според съобщение на англичаните очевидно е починал от сърдечен удар насред Лондон. В спешното съобщение на английското контраразузнаване, което беше включено в телеграмата на ЦРУ в типичния за англичаните стегнат стил, се казваше, че човекът се строполил на улицата пред очите на техния наблюдаващ го агент и веднага бил откаран с линейка в болницата „Гайс“, където „не се върна към живот“. Сега тялото се изследва, се казваше в съобщението на МИ–5.

 

 

В Лондон специалният английски детектив Бърт Уилоу се обади по телефона в апартамента на Розали Паркър.

— Ало! — Тя имаше очарователен, напевен глас.

— Розали, обажда се детектив Уилоу. Трябва да се срещнем с вас тук, в управлението, колкото е възможно по-скоро.

— Заета съм, Бърт. Всеки момент ще дойде мой клиент. Ще ми отнеме около два часа. След това мога да дойда право при вас. Става ли?

На другия край на линията детективът пое дълбоко въздух. Всъщност не беше толкова спешно. Ако Сали беше починал от наркотици — най-вероятната причина, дошла наум на него и колегите му, той едва ли ги беше взел от Розали, която не беше нито потребител, нито доставчик. Не беше глупава за момиче, получило образованието си само в държавни училища. В досието й пишеше, че дори от време на време ходи на църква.

— Много добре — каза й той. Любопитно му беше да разбере как ще реагира на новината, но не очакваше оттам да излезе нещо важно.

— Чудесно, до скоро — каза тя и затвори телефона.

 

 

В болницата „Гайс“ тялото вече беше в моргата. Беше съблечено и поставено по гръб върху масата от неръждаема стомана, когато влезе старшият дежурен патолог. Това беше сър Пърсивал Нътър, изтъкнат доктор на медицинските науки, шеф на отделението по патология на болницата, шестдесетгодишен. Неговите помощници вече бяха изтеглили сто грама кръв за лабораторни изследвания. Количеството беше твърде голямо, но щяха да направят всички лабораторни тестове.

— Много добре, тялото е на мъж на приблизителна възраст двадесет и пет години… Вижте документите му за самоличност, за да установите точните дати, Мария — каза той по микрофона, който висеше от тавана и беше свързан с магнетофон. — Колко тежи? — Въпросът беше зададен на един млад асистент.

— Седемдесет и три килограма и шестстотин грама. Висок е сто осемдесет и един сантиметра — отвърна новоизлюпеният лекар.

— При визуалния преглед не са забелязани видими белези, които да подсказват сърдечно-съдов или неврологичен инцидент. Защо е това бързане, Ричард? Тялото е още топло. Няма татуировки и други подобни неща. Устните са малко посинели. — Разбира се, неофициалните му коментари щяха да бъдат изтрити от записа, но това, че тялото беше още топло, беше твърде странно.

— По молба на полицията, сър. Изглежда, че е починал на улицата, докато е бил следен от един полицай. — Това не отговаряше съвсем на истината, но беше твърде близко до нея.

— Забеляза ли някакви следи от убождания с игла? — попита сър Пърси.

— Не, сър, никакви.

— И така, какво мислиш, момче?

Ричард Грегъри, току-що дипломираният доктор по медицина, който даваше първото си дежурство в отделението по патология, сви рамене в зелените си хирургически одежди.

— От това, което казва полицията, и от начина, по който се е строполил на земята, прилича на масивен сърдечен инфаркт или на някакъв вид спазъм, освен ако причината не е свръхдоза наркотици. Изглежда твърде здрав за такова нещо, а и няма следи от убождания с игли, които да навеждат на подобни предположения.

— Твърде млад е за смъртоносен инфаркт — отбеляза шефът. Той разглеждаше тялото като парче месо на пазара или като мъртва сърна в Шотландия, а не като остатъчната черупка на човешко същество, което е било живо само преди по-малко от три часа. Бедният копелдак беше извадил много лош късмет. Имаше вид на арабин. Гладката, ненабръчкана кожа на ръцете не подсказваше да е човек на физическия труд, въпреки че изглеждаше доста добре сложен. Той повдигна клепачите. Очите бяха наситено кафяви и отдалеч можеха да изглеждат черни. Здрави зъби, по тях нямаше много следи от намесата на стоматолог. Общо взето, имаше вид на млад човек, който се е грижил добре за себе си. Това беше странно. Може би вроден сърдечен дефект? Трябваше да отворят гръдния кош, за да проверят това. Нътър нямаше нищо против да го направи, то беше част от работата му и той отдавна се беше научил да забравя бързо колко тъжно занимание е това. Обаче при такова младо тяло за него това си беше чисто губене на време, въпреки че причината за смъртта беше твърде загадъчна и изостряше интереса му на учен, дори може би си заслужаваше една статия в списание „Ланцент“ — нещо, което беше правил много пъти през последните тридесет и шест години. През това време извършените от него аутопсии на мъртъвци бяха спасили стотици и дори хиляди живи хора, което беше и причината да избере патологията. Освен това не се налагаше да разговаря много с пациентите си.

Засега щяха да изчакат да дойдат резултатите от лабораторните изследвания на кръвта. Това щеше поне да му даде известни насоки за изследването, което трябваше да извърши.

 

 

Брайън и Доминик взеха такси до хотела. Веднага след като влязоха, Брайън включи лаптопа си. Краткият имейл, който изпрати, беше автоматично кодиран и препратен за четири минути. След около час той беше на разположение на Колежа, за да реагира, ако някой се е уплашил от стореното, а това беше малко вероятно. Гренджър приличаше на човек, който сам би свършил работата, имаше вид на твърде корав за човек на неговата възраст. Времето, прекарано в Корпуса на морската пехота, беше научило Брайън да познава коравите мъже по очите. Джон Уейн беше играл футбол в професионалната лига. Оди Мърфи е бил отхвърлен от вербуващия морски пехотинци — какъв срам за Корпуса. Приличаше на уличен безделник, но със собствените си ръце беше убил повече от триста души. Когато биваше предизвикан, погледът му също ставаше смразяващ.

За тяхна изненада двамата Карузо изведнъж се почувстваха самотни.

Току-що бяха убили човек, когото не познаваха и с когото не бяха разменили и дума. В Колежа всичко изглеждаше логично, но сега мястото, на което се намираха, беше много по-различно, както поради отдалечеността си, така и поради чувството за духовна празнота. Обаче човекът, когото бяха убили, беше финансирал хората, които стреляха в Шарлотсвил и убиваха безмилостно жени и деца. Той се е радвал на този варварски акт и беше виновен както от гледна точка на закона, така и на морала. Не можеше да се каже, че те бяха убили малкия брат на Майка Тереза, когато е отивал да се моли в църква.

Брайън го понасяше по-трудно от Доминик, който отиде при минибара и извади кутия бира. Подхвърли я на брат си.

— Знам, че трябваше да си го получи — рече морският пехотинец. Само че това изобщо не приличаше на Афганистан.

— Да, този път трябваше да постъпим с него така, както той се опитваше да постъпи с нас. Вината, че е преминал на страната на лошите, не е наша. Не сме виновни за това, че се радваше на стрелбата в търговския център така, като че ли е изчукал някоя мадама. Заслужи си го. Може самият той да не е застрелял никого, но се знае със сигурност, че оръжията са били купени с негови пари, нали така? — Доминик се опитваше да изглежда толкова логичен, колкото позволяваха обстоятелствата.

— Нямам намерение да паля свещ за спасение на душата му. Просто това не е нещо, което би трябвало да правим в един цивилизован свят.

— Какъв цивилизован свят е това? Видяхме сметката на човек, който и без това трябваше да се яви пред бога. Ако той иска да му прости, това си е негова работа. Има хора, които си мислят, че всички в униформа са наемни убийци. Детеубийци и прочие.

— Да вървят на майната си — ядоса се Брайън. — Това, от което се страхувам, е да не би наистина да се превърнем в такива.

— Е, винаги можем да се откажем от тази работа. Освен това ни увериха, че винаги ще ни обясняват причините, наложили да ликвидираме някого. Няма да станем такива, Алдо. Няма да го допусна. Ти също. А сега ни чака още работа.

— Предполагам. — Брайън отпи голяма глътка от бирата и извади златната писалка от джоба си. Трябваше да я презареди. Това му отне по-малко от три минути и отново беше готова за употреба. После я завъртя така, че пак да става за писане, и я сложи обратно в джоба на сакото си. — Ще се оправя, Енцо. Не би могло да се очаква да се чувствам добре, след като съм убил човек на улицата. Въпреки че все още се питам дали нямаше да е по-добре просто да го арестуват и разпитат.

— Англичаните имат граждански права като нашите. Ако той поиска адвокат — знаеш, че щеше да му бъде казано, че може да се възползва от това право, — тогава ченгетата не могат да го попитат дори колко е часът. Също както у нас. Само ще им се усмихва и ще си държи устата затворена. Това е един от недостатъците на цивилизацията. Предполагам, че за криминалните престъпници има някакъв смисъл, но тези хора не са криминални. Това си е един вид война, а не улично престъпление. Там е проблемът. Не можеш да заплашваш човек, който иска да умре при изпълнение на дълга си. Можеш само да го спреш, а това означава сърцето му да престане да бие.

Брайън отново отпи от бирата.

— Така е, Енцо. Чувствам се по-добре. Кой ли ще е следващият ни обект?

— Дай им един час да помислят. Какво ще кажеш да се поразходим?

— Може. — Брайън стана и след минута двамата бяха отново на улицата.

 

 

Беше съвсем очевидно. Микробусът на „Бритиш Телеком“ тъкмо потегляше, но колата „Астън Мартин“ все още си беше на мястото. Морският пехотинец се запита дали англичаните щяха да изпратят тайно екип в къщата да я претърси, за да види дали няма да открие нещо интересно, обаче черната спортна кола си беше още там и наистина изглеждаше секси.

— Иска ли ти се да я купиш от държавната разпродажба? — попита Брайън.

— Не мога да я карам у дома. Кормилото й е на обратната страна — отбеляза Доминик. Обаче брат му беше прав. Беше глупаво такава кола да отиде на вятъра. Площад „Бъркли“ е хубаво място, но твърде малко за каквото и да било, освен да оставиш децата си да се търкалят по тревата в парка и да излязат малко на слънце и чист въздух. Вероятно къщата също ще бъде продадена, и то за голяма сума. Адвокатите посредници щяха да се погрижат за това. След като си вземеха полагащото им се възнаграждение, щяха да я предадат на семейните наследници. — Огладня ли?

— Мога да хапна нещо — рече Брайън. Те продължиха пътя си. Отправиха се към площад „Пикадили“ и откриха едно заведение, в което сервираха сандвичи и студени напитки. След около четиридесет минути се върнаха отново в хотела и Брайън включи компютъра.

СПОРЕД МЕСТНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА ЧИСТО — се казваше в съобщението от Колежа. ПОТВЪРДЕНИ МЕСТА ЗА ПОЛЕТ БС0943. ИЗЛИТАНЕ ОТ ХИЙТРОУ УТРЕ В 07:55. ПРИСТИГАНЕ В МЮНХЕН 10:45. БИЛЕТИ НА ГИШЕТО. Следваше страница с подробности. КРАЙ.

— Добре — рече Брайън. — Имаме нова задача.

— Вече? — Доминик беше изненадан от експедитивността на Колежа.

Брайън не беше.

— Предполагам, че не ни плащат за да бъдем туристи, брат ми.

 

 

— Трябва по-бързо да измъкнем близнаците оттам — каза Том Дейвис.

— Не е необходимо, ако са се покрили добре — рече Хендли.

— Ако някой ги е забелязал, по-добре ще е да не се мотаят там. Не можеш да разпитваш призрак — отбеляза Дейвис. — Ако полицията няма следи, по които да се насочи, ще мисли по-малко за случая. Могат да направят справка със списъците на пасажерите на излитащите самолети, но ако имената, които търсят — при положение че изобщо имат такива, — са заминали по свои частни работи, тогава ще останат без каквито и да било доказателства, за които да се заловят. Независимо дали някое лице бъде забелязано или не, по-добре е то просто да изчезне. Тогава няма да има какво да разследват и най-вероятно ще го отпишат като свидетел, на когото не може да се разчита. И без това полицията не обича много да разчита на показанията на очевидци. Те често пъти са несигурни, бързо се променят и не стават много за пред съда.

 

 

— Е и? — попита сър Пърсивал.

— Нивото на тропонина е доста завишено. От лабораторията казват, че холестеролът е двеста и тринадесет — отвърна д-р Грегъри. — Нивото е високо за неговата възраст. Няма никакви доказателства за каквито и да било наркотични вещества. Не е вземал дори аспирин. Имаме ензимно доказателство за коронарен инцидент и това е всичко за момента.

— Ще трябва да отворим гръдния му кош — рече д-р Нътър, — но ще е безполезно. Дори и със завишено съдържание на холестерол той е твърде млад за голям сърдечно-съдов проблем.

— Сър, ако трябва да направя някакво предположение, то е, че е получил аритмия или нещо подобно. В такива случаи след смъртта не остават много следи, но вероятността за фатален край е напълно реална.

— Прав си. — Грегъри очевидно беше многообещаващ млад лекар с научни възможности. Подобно на повечето млади хора като него беше изключително сериозен. — Да го отворим — рече Нътър и посегна към скалпела за разрязване на кожата. След това щяха да използват уреда за разтваряне на ребрата. Обаче той беше уверен, че нямаше да открият нищо. Бедното копеле беше починало от сърдечен проблем, вероятно предизвикан от внезапна, необяснима поява на сърдечна аритмия. Каквото и да я беше причинило, то е било смъртоносно като куршум в мозъка. — Нищо ли не излезе от тестовете в токсикологията?

— Не, сър, абсолютно нищо. — Грегъри му подаде листа с резултатите от тестовете. Беше съвършено празен. И това реши окончателно въпроса.

 

 

Приличаше на това да се слуша предаване на мач от световната купа по радиото, но без цветистите коментари на говорителя. Някой в английското контраразузнаване се стараеше ЦРУ да научи повече какво става с обекта, към когото Ленгли очевидно проявяваше интерес. Каквато и откъслечна информация да се получеше, тя веднага биваше предавана на ЦРУ, а оттам във Форт Мийд, където същевременно прослушваха радиовълните, за да открият някаква проява на интерес сред терористите по света. Новинарската служба на последните, изглежда, не беше толкова ефикасна, колкото техните врагове се надяваха, че ще бъде.

 

 

— Здравейте, детектив Уилоу — поздрави го Розали Паркър, хвърляйки му обичайната си усмивка в стил „искаш ли да ме чукаш“. Тя правеше любов, за да си изкарва прехраната, но това не означаваше, че то не й харесваше. Нахълта вътре, закачила временния пропуск на ревера си, и седна срещу бюрото му. — И така, какво мога да направя за вас в този чудесен ден?

— Лоши новини, госпожице Паркър. — Бърт Уилоу беше официален и вежлив дори с проститутките. — Вашият приятел Уда е мъртъв.

— Какво? — Тя опули изненадана очи. — Какво е станало?

— Не сме сигурни. Просто се е строполил на улицата точно срещу офиса си. Изглежда, че е получил сърдечен удар.

— Така ли? — Розали се изуми. — Но той изглеждаше толкова здрав. Никога дори не е намеквал, че нещо с него не е наред. Искам да кажа, че снощи…

— Да, видях това в архива — каза Уилоу. — Знаете ли дали е вземал някакви наркотици?

— Изобщо не е вземал. Понякога пиеше, но не много.

Според Уилоу тя беше шокирана и много изненадана, но в очите й нямаше и следа от сълзи. Не, за нея Уда беше само клиент, източник на доходи и нищо повече. Бедният копелдак вероятно си е мислел друго. Още по-зле за него. Обаче това не засягаше Уилоу.

— Да сте забелязала нещо необикновено при последната ви среща? — попита полицаят.

— Не, не съм. Беше доста похотлив, но преди години един такъв умря върху мен… искам да кажа, както го правеше и предаде Богу дух, както се казва. Беше направо ужасно. Такова нещо не се забравя и оттогава внимавам с клиентите си за такива работи. Никога не оставям някой да умре от такова нещо. Не съм варварка. И аз имам сърце — увери тя ченгето.

„Е, да, ама твоят приятел Сали няма да го прави вече“, помисли си Уилоу.

— Разбирам. Значи снощи той се държа съвсем нормално, така ли?

— Напълно. Нямаше никакви признаци, че нещо не е наред. — Тя замълча, за да се успокои. Нека да изглежда по-състрадателна, за да не си помисли ченгето, че е някакъв робот. — Това е ужасна новина. Той беше толкова щедър и винаги се държеше любезно с мен. Жалко за него.

— И за вас — рече съчувствено Уилоу. В края на краищата тя току-що беше загубила един основен източник на доходи.

— О, да, да, за мен също — рече тя накрая, след като схвана какво й казва. Обаче изобщо не се опита да заблуди детектива със сълзи. Беше губене на време. Той беше наясно. Жалко за Сали. Подаръците му ще й липсват. Е, тя със сигурност щеше да му намери заместник. Нейният свят нямаше да свърши с това. Той не беше имал късмет, а тя щеше да го преживее.

— Госпожице Паркър, някога намеквал ли е пред вас нещо за работата си?

— Говореше главно за недвижими имоти. За това какви къщи е продал и какви е купил. Веднъж ме заведе до една къща в Уест Енд, която искаше да купи. Каза, че иска да узнае мнението ми как да я боядиса, но мисля, че просто се опитваше да ми покаже с колко важни неща се занимава.

— Запознавала ли сте се с някой от приятелите му?

— Може би с трима или четирима. Бяха араби, повечето на неговата възраст, може би някои бяха с около пет години по-големи от него, но не повече. Оглеждаха ме внимателно, но от това не излезе някакъв бизнес Изненадах се. Арабите са големи похотливци, но плащат добре. Мислите ли, че се е занимавал с нещо незаконно? — попита деликатно тя.

— Възможно е — отвърна Уилоу.

— Никога не съм забелязала дори и намек за подобно нещо. Ако е имал работа с лоши хора, никога не го е показвал пред мен. Бих искала да ви помогна, но нямам какво да ви кажа.

На детектива му се стори, че е искрена, но си припомни, че когато се стигнеше до симулации, една проститутка като нея беше ненадмината.

— Е, добре, благодаря ви, че дойдохте. Ако ви дойде нещо наум, каквото и да е, обадете ми се.

— Непременно, скъпи. — Тя стана, усмихна се пак в любимия си стил и излезе. Този детектив Уилоу е хубаво момче. Жалко, че той не можеше да си позволи да я има.

Бърт Уилоу вече беше при компютъра и пишеше доклада си за разговора с нея. Всъщност госпожица Паркър, изглежда, беше свястно момиче. Беше интелигентна и много чаровна. Това се дължеше отчасти на професията й, но друга част може би беше напълно истинска. Ако беше така, той се надяваше тя да си намери друго поприще в живота, преди тези й качества да изчезнат напълно. Уилоу беше романтичен човек и един ден това може би щеше да го провали. Той го знаеше, но нямаше желание да се променя заради работата си, както вероятно тя беше постъпила. Петнадесет минути по-късно изпрати доклада по електронната поща в „Теймс Хаус“, а след това извади и едно копие от него, за да го сложи в досието на Сали, което скоро щеше да отиде в централния архив и вероятно никога вече нямаше да излезе от там.

 

 

— Нали ти казах — рече Джак на колегата си по стая.

— В такъв случай можеш да се потупаш по гърба — отвърна Уилс. — И така, каква е историята или ще трябва да проверя в документацията?

— Уда бен Сали е починал очевидно от инфаркт. Проследяващият го агент от контраразузнаването не е забелязал нищо необичайно. Просто човекът е паднал на улицата. Тряс! И Уда вече няма да финансира лошите момчета.

— Как възприемаш това? — попита Уилс.

— Ами, с мен всичко е наред, Тони. Той е играл с лошите, бил е на тяхна страна. Край на историята — каза студено Райън. „По-скоро ме интересува как са го направили“, помисли си той. — Някой от нашите помогнал ли му е?

— Не и от нашия отдел. Ние само предаваме информация на другите. Не правим предположения какво правят с нея по-нататък.

— Разбрано, сър. — След такова бурно начало останалата част от деня обещаваше да е твърде скучна.

 

 

Мохамед получи новината в компютъра си. По-скоро му беше казано с кодирано съобщение да се обади на един човек за връзка на име Айман Гаилани, чийто номер помнеше наизуст. За целта той излезе навън да се поразходи. Човек трябваше да внимава с използването на хотелските телефони. След като се оказа на улицата, той отиде в един парк и седна на пейка с бележник и писалка в ръка.

— Айман, обажда се Мохамед. Какво ново? — каза той по мобилния телефон.

— Уда е мъртъв — отвърна човекът за връзка малко задъхан.

— Какво е станало? — попита Мохамед.

— Не сме сигурни. Паднал близо до офиса си и бил откаран в най-близката болница. Там е умрял.

— Не е бил арестуван или убит от евреите, така ли?

— Не, нямаме такива сведения.

— Значи е починал от естествена смърт.

— На този етап така изглежда.

„Питам се дали е превел парите, преди да напусне този живот?“ — помисли си Мохамед.

— Разбирам… — Естествено, не му беше ясно, но трябваше да запълни мълчанието с някакви думи. — Значи няма причини да подозираме някаква мръсна игра, така ли?

— Засега, не. Обаче когато някой от хората ни умре, човек винаги…

— Да, знам, Айман. Човек винаги подозира нещо. Баща му знае ли?

— Аз разбрах от него какво е станало.

„Баща му сигурно ще е доволен, че се е отървал от прахосника“, помисли си Мохамед. — От кого можем да разберем каква е причината за смъртта?

— Ахмед Мохамед Хамед Али живее в Лондон. Може би чрез някой адвокат…

— Добра идея. Погрижи се за това. — Мълчание. — Някой казал ли е на Емира?

— Мисля, че не.

— Ти го направи. — Въпросът не беше важен, но въпреки това той трябваше да знае всичко.

— Добре — обеща Айман.

— Чудесно. Това е всичко. — Мохамед натисна бутона за прекъсване на разговора.

Върна се във Виена. Градът му харесваше. Веднъж тук бяха изиграли евреите, но виенчаните не съжаляваха кой знае колко за това, а и мястото беше добро за човек с пари. Имаше хубави ресторанти. Персоналът знаеше цената на доброто обслужване. Столицата на една бивша империя имаше богата културна история за изучаване, когато имаше настроение да се прави на турист, а това се случваше по-често, отколкото някой предполагаше. Мохамед беше установил, че мисли по-добре, когато наблюдава нещо, което не е важно за работата му. Днес може би щеше да отиде в някой музей на изкуствата. Засега ще остави Айман да свърши черната работа. Някой лондонски адвокат щеше да се опита да събере информация за смъртта на Уда, а тъй като беше добър наемник, той ще ги уведоми за всичко необичайно. Обаче понякога хората просто умираха. Това бяха работи на Аллаха, които нито бяха лесни за разбиране, нито можеха да бъдат предвидени.

 

 

Все пак денят може би нямаше да е толкова скучен. Следобед АНС засече някои нови телефонни разговори. Джак пресметна, че сега от другата страна на океана е вечер. Електронната апаратура на италианските карабинери — тяхната федерална полиция с нейните натруфени униформи — беше засякла няколко разговора, чието съдържание беше препратено на американското посолство в Рим. Оттам информацията беше препратена директно от сателита във Форт Белвоар — главния свързочен пункт по източното крайбрежие. Някой си Мохамед се беше обадил по мобилен телефон на човек на име Айман. Това се разбра от записания разговор, в който се говореше за смъртта на Уда бен Сали, а това предизвика моментална реакция в различни компютри, които прехвърлиха съдържанието на разговора на вниманието на аналитиците от електронното разузнаване.

— Казал ли е някой на Емира? Кой, по дяволите, е Емирът? — попита Джак.

— Това е благородническа титла, като херцог или нещо подобно — отвърна Уилс. — В какъв контекст е употребена?

— Ето, виж. — Джак му подаде един лист от принтера.

— Изглежда интересно. — Уилс пусна търсачка в компютъра си на думата „емир“ и намери само едно сведение за нея. — Тук се посочва, че това име или титла се е появило преди около година в един подслушван разговор в неясен контекст и оттогава не е било засичано нищо важно. От Агенцията са на мнение, че вероятно е прякор на член от среден ранг в тяхната организация.

— В този контекст не ми изглежда да е от по-висш ранг — изрази на глас мисълта си Джак.

— Възможно е — съгласи се Тони. — Има много неща за тези хора, които още не знаем. В Ленгли вероятно ще го препратят за съгласуване с някое по-висше началство. Аз бих постъпил така — заключи той.

— Имаме ли някой, който знае арабски?

— Има двама души, които говорят арабски, от школата в Монтърей, но те не са експерти по арабската култура.

— Мисля, че си струва някой да го погледне.

— Ами тогава запиши съдържанието на разговора и ще видим какво мислят. — В Ленгли имаше доста хора, които можеха да четат чужди мисли, и някои от тях бяха твърде добри.

— Мохамед е най-старши по ранг от хората, които са ни известни в тази група, а ето че той говори за някого, който стои над него. Това трябва да се провери — каза напълно убеден Райън.

Уилс знаеше, че неговият колега е прав. Същевременно той току-що беше засегнал най-големия проблем в разузнаването — твърде много сведения, а малко анализаторска работа. Най-добре беше да се отправи фалшиво запитване до ЦРУ от АНС и до АНС от ЦРУ, в което да се поиска мнение по този конкретен въпрос. Обаче трябваше да внимават с тази работа. На ден постъпваха по милион искания за мнение и поради огромния им обем те никога не биваха изпълнени. Все пак комуникационната връзка беше гарантирана срещу пробив. Обаче подобно искане до аналитик можеше лесно да доведе до телефонно обаждане, което изисква както телефонен номер, така и име на човека, който ще вдигне слушалката. Можеше да доведе до изтичане на информация, а Колежът не можеше да си позволи подобно нещо. По тази причина заявките за такива запитвания се изпращаха на най-горния етаж. Това се случваше не повече от два пъти в годината. Колежът беше един паразит в тялото на разузнаването. Такива същества нямат уста, с която да говорят. Те само смучат кръв.

— Изложи идеята си писмено до Рик Бел, а той ще я обсъди със сенатора — посъветва го Уилс.

— Чудесно — каза недоволен Джак. Още не се беше научил да проявява търпение. Не знаеше много неща и за бюрокрацията. Смешното в цялата работа беше, че ако беше някой аналитик от среден ранг в Ленгли, би могъл да вземе телефона, да набере номера и да говори с този, с когото трябва, за експертното му мнение. Но тук не беше Ленгли. Всъщност в ЦРУ бяха доста добри в събирането и обработването на сведения. Объркването често идваше от това какво да се прави с тях. Джак написа молбата си и посочи доводите за нея, като се питаше какъв ли ще бъде резултатът.

 

 

Емирът прие новината спокойно. Уда беше полезна дребна риба, но без особено значение. Той имаше много източници за финансиране на своите операции. Беше доста по-висок, отколкото обикновено са сънародниците му, и не особено красив, със семитски нос и матова кожа. Семейството му беше изтъкнато и много богато, въпреки че братята му — те бяха девет — контролираха повечето от семейните пари. Домът му в Рияд беше голям и удобен, но не беше дворец. Беше оставил дворците за кралската фамилия, чиито многобройни принцове и принцеси се държаха така, сякаш всеки от тях бе крал на тази земя и защитник на Светите места. Кралската фамилия, чиито членове познаваше добре, беше обект на мълчаливото му презрение, обаче емоциите му бяха дълбоко погребани в душата.

Като млад беше по-невъздържан. Беше проявил интерес към исляма още в ранното си юношество, вдъхновен от един много консервативен имам, чиито проповеди го бяха вкарали в беда, но бяха вдъхновили доста последователи и духовни чеда. Емирът беше просто най-умен от всички. Той беше изразил убежденията си и в резултат от това беше изпратен в Англия да се учи, а истинската причина беше да бъде изведен от страната. Обаче в Англия освен че получи светско образование, беше изложен на нещо съвсем чуждо за него — свободата на словото и на волеизявлението. В Лондон това най-вече можеше да се види в Хайд Парк. Там имаше стогодишна традиция човек да казва това, което мисли. Тя играеше ролята на предпазен бушон за англичаните, като изпращаше в празното пространство размирните мисли, без обаче те да могат да се задържат по-дълго някъде. Ако беше отишъл в Америка, там щеше да се сблъска с радикалния печат. Но онова, което го беше поразило така, сякаш беше видял космически кораб от Марс, беше, че хората можеха да ругаят властта както им е угодно. Той беше израснал в една от последните абсолютни монархии в света, където дори почвата под краката на нейните граждани принадлежеше на краля. Законът беше това, което кажеше монархът, който се отъждествяваше ако не по име, то по същество с Корана и Шериата — ислямските закони, датиращи от времето на пророка Мохамед. Тези закони бяха справедливи, но много строги. Проблемът беше, че не всички бяха съгласни с онова, което казваше Коранът, а също и как да се прилага шериатът във физическия свят. Ислямът нямаше папа, беше без истинска философска йерархия като другите религии и затова не се прилагаше еднакво навсякъде. Шиитите и сунитите често се хващаха за гушите по този въпрос и дори в рамките на сунитския ислям уахабитите — основната секта на кралството — се придържаха към една прекалено строга система на вероизповедание. Обаче на Емира тази очевидна слабост на исляма му вършеше най-добра работа. Човек просто трябваше да накара няколко отделни мюсюлмани да приемат неговата система на вероизповедание, което беше забележително лесно, защото не беше нужно да търси тези хора. Те сами показваха кои са. Повечето от тях бяха получили образованието си в Европа или в Америка, където техният чуждестранен произход ги беше принудил да се държат заедно, за да могат да запазят своята идентичност. Тяхната обособеност като отделна група ставаше причина много от тях да станат изразители на по-революционни идеи. Такива хора бяха особено полезни, тъй като наред с образованието, което получаваха, те придобиваха познания за културата на врага, което бе от изключително значение за определяне на неговите слаби места. Религиозните превъплъщения на тези хора до голяма степен бяха предварително предопределени. Оставаше само да им бъдат посочени обектите на тяхната ненавист — т.е. хората, които можеха да станат обект на тяхното младежко недоволство. След това трябваше да се реши само как да бъдат ликвидирани техните врагове — един по един или с един замах, нещо, което бе показателно за тяхното не особено добро разбиране на реалностите.

В крайна сметка Емирът, както го наричаха неговите съмишленици, щеше да стане новият Махди — основният арбитър на цялото ислямско движение. Крайно религиозните спорове (например между сунити и шиити) той възнамеряваше да разреши с една всеобхватна фатва или религиозна заповед за толерантност, която щеше да се стори възхитителна дори на неговите врагове. В края на краищата нямаше ли сред християните стотици и повече секти, които до голяма степен бяха сложили край на своите вътрешни противоречия? Той дори можеше да обяви толерантност към евреите, въпреки че трябваше да остави това за по-късно, след като се утвърди напълно като върховен водач, вероятно в някой скромен дворец извън Мека. Скромността беше полезна добродетел за водача на едно религиозно движение. Както езичникът Тукидид беше заявил дори преди Пророка, от всички прояви на могъщество и власт въздържанието впечатлява най-много хората.

Това беше най-висшата форма на порядък, който той искаше да постигне. За нещастие трябваше да разчита на фанатици, всеки от които мислеше самостоятелно и държеше много на убежденията си. Такива хора можеха да се обърнат против него и да заменят идеите му със своите религиозни възгледи. Те можеха дори да вярват в собствените си убеждения, можеха да бъдат истински последователи, какъвто е бил Пророкът Мохамед, обаче Мохамед, да бъде благословен и да почива в мир, е бил най-достойният от всички и е водил добра и справедлива борба с езическите неверници, докато неговите усилия бяха съсредоточени главно в рамките на общността на правоверните. В такъв случай беше ли той достоен човек? Труден въпрос. Но нали ислямът трябваше да бъде въведен в сегашния свят, а не да остане в плен на миналото? Да не би Аллах да е искал неговите правоверни да останат заложници на седми век? Сигурно не. Някога ислямът е бил център на човешките знания, религия на напредъка и познанието, но за съжаление е стигнал до безпътица в ръцете на Великия хан, а след това е бил потискан от неверниците на Запада. Емирът наистина вярваше в Свещения Коран и ученията на имамите, но той не беше сляп за света около него, нито пък за фактите от човешкото съществуване. Тези, които имаха власт, я пазеха ревниво и религията нямаше нищо общо с това, защото властта беше наркотик. Така че хората имаха нужда от нещо или може би от някого, когото да следват, ако искаха да вървят напред. Свободата, такава, каквато я разбираха европейците и американците, беше твърде хаотична. Това също го беше разбрал в Хайд Парк. Трябваше да има ред и той беше човекът, който щеше да го въведе.

Значи Уда бен Сали беше мъртъв, помисли си той, отпивайки глътка сок. За самия Уда това беше много лош късмет, но дребно произшествие за организацията. Тя имаше достъп ако не до море от пари, то до редица доста големи езера. Уда владееше само едно малко езерце. Просто от масата беше паднала чаша с портокалов сок, но за щастие не беше изцапала килима. Не се налагаше да предприема някакви действия като последица от смъртта му.

— Ахмед, това е тъжна новина, но няма важно значение за нас. Не е нужно да се предприемат каквито и да било действия.

— Както кажеш — отвърна Ахмед Муса Матуали и затвори телефона. Беше от така наречените дублиращи се телефони, купен от уличен крадец за подобна цел, след което той го хвърли в Тибър, недалеч от моста Сан Анджело. Беше стандартна предпазна мярка за разговор с върховния ръководител на организацията, когото познаваха лично само много малък брой хора, всички най-ревностни правоверни. В по-висшите среди на организацията мерките за сигурност бяха много стриктни. Всички изучаваха различни ръководства за разузнавачи. Най-доброто беше купено от един бивш офицер от КГБ, който след продажбата беше починал. Неговите правила бяха прости и ясни и те не се отклоняваха нито на сантиметър от тях. Други бяха проявили непредпазливост и бяха заплатили за глупостта си. Бившият СССР беше ненавиждан враг, но неговите ръководители не бяха глупаци, а само неверници. Големият Сатана, Америка, беше направила изключителна услуга на света, разрушавайки тази уродлива държава. Разбира се, те го бяха направили за своя изгода, но и това сигурно е било написано от Ръката на Бога, защото то служеше и на интересите на правоверните. Кой би могъл да планира нещо по-добре от самия Аллах?