Том Кланси
Зъбите на тигъра (10)

Глава девета
С БОГА НАПРЕД

Пътят на Джак с кола до Колежа му отне тридесет и пет минути. През цялото време слушаше утринните предавания на националното радио, защото и той като баща си не си падаше по съвременната музика. За Джон Патрик Райън-младши приликите с баща му бяха повод за раздразнение и възторг през целия му живот. През по-голямата част от юношеството си той се беше борил с тях, опитвайки се да намери своя идентичност, различна от тази на консервативния му баща, но в колежа някак неусетно, без дори да забележи, се беше върнал към тях. Казваше си, че просто прави това, което е логично, например да излиза на срещи с момичета, които биха могли да бъдат добри кандидатки за съпруги, въпреки че така и не можа да намери напълно подходящата. Това той несъзнателно определяше, като ги сравняваше с майка си. В Джорджтаун се дразнеше от учители, които казваха, че е копие на стария, а после си припомняше, че баща му не беше чак толкова лош човек. Би могло да бъде много по-зле. Беше станал свидетел на не малко бунтове дори в един университет, също толкова консервативен, колкото и самият Джорджтаун с неговите йезуитски традиции и разбирания. Някои от неговите колеги дори открито се бяха отказали от родителите си, но какъв задник трябва да бъдеш, за да направиш нещо подобно? Колкото и уравновесен и старомоден да беше старият, той беше един добър баща. Никога не се натрапваше прекалено много и го беше оставил да върви и да избира собствения си път… Защото беше уверен, че ще се справи добре ли? — запита се Джак. Не, не беше заради това. Ако баща му беше чак такъв конспиратор, Джак със сигурност щеше да забележи.

Замисли се за конспирацията. За нея се пишеше много във вестниците и евтините булевардни романи. Баща му дори неведнъж се беше заканвал на шега да накара личния му хеликоптер в корпуса на морската пехота да бъде боядисан в „черно“. Щеше да бъде направо скандално, помисли си Джак. Вместо това заместител на баща му беше станал Майк Бренън, когото той редовно засипваше с въпроси, много от които се отнасяха до световната конспирация. Беше крайно разочарован да научи, че Сикрет Сървис на Съединените щати са сто процента убедени, че Ли Харви Осуалд сам е убил Джон Кенеди. В тяхната школа в Белтсвил в околностите на Вашингтон Джак беше държал в ръцете си и дори беше стрелял с копие на 6,5-милиметровата карабина „Манлихер-Каркано“, с която беше отнет животът на бившия президент. За собствено удовлетворение беше получил пълни разяснения по случая, въпреки че от тях едва ли би била доволна индустрията на световната конспирация, която ревностно и комерсиално вярваше в обратното. Тя дори изказа предположението, че като бивш служител на ЦРУ баща му е крайният облагодетелстван от един заговор, по който се работи в продължение на петдесет години с изричната цел ЦРУ да управлява държавата. Да бе, също като Тристранната комисия и Световният ред на свободните зидари, или каквото там им дойде наум на писателите на политически трилъри. От баща си и от Майк Бренън беше чувал много истории за ЦРУ, малко от които бяха ласкави за ФБР. Според тях от Бюрото са доста добри, но далеч не толкова компетентни, колкото ги изкарваше Холивуд. Но в Холивуд сигурно вярваха, че и заекът Роджър е истински… В края на краищата образът му им донесе толкова пари. Не, ЦРУ имаше два големи недостатъка…

… дали Колежът беше средството за тяхното отстраняване…? Това беше въпросът. По дяволите, рече си Джак, завивайки по шосе номер 29, може пък привържениците на теорията за конспирацията в крайна сметка да се окажат прави? Собственият му отговор беше сумтене и кисела физиономия.

Не, Колежът изобщо не беше подобно нещо, не беше като организацията СПЕКТЪР от филмите за Джеймс Бонд. Теорията за конспирацията зависеше от способността на голям брой хора да държат устата си затворена, а както много пъти му беше казвал Майк Бренън, лошите момчета не могат да си мълчат. Майк много пъти му беше говорил, че хората във федералните затвори не са глухонеми, но идиотите престъпници така и не го разбират.

Дори тези, които се мъчеше да открие, страдат от същия проблем, а се предполага, че са умни и много мотивирани. Или пък те си го мислят. Едва ли ще е така, дори ако бяха като лошите момчета от филмите. На тях им беше нужно да говорят и това щеше да ги провали. Запита се коя беше причината. Дали хората, които вършеха злини, изпитваха нужда да се хвалят, или пък искаха други да им казват, че вършат добро по някакъв перверзен начин? Хората, които търсеше, бяха мюсюлмани, но имаше и други мюсюлмани. Той и баща му познаваха принц Али от Саудитска Арабия. Беше добър човек. Беше дал на баща му сабята, която послужи на Сикрет Сървис да му измисли кодовото наименование. Този човек продължаваше да се отбива в дома им веднъж годишно, защото след като веднъж си станал приятел със саудитец, той ставаше най-лоялният човек на света. Разбира се, това беше валидно още повече, ако си и бивш президент… или пък, както беше в неговия случай — син на бивш президент, който сега си проправя сам път в „подземния“ свят…

„Как ли ще реагира татко, ако разбере? — запита се Джак. — Сигурно ще е неприятно изненадан. А мама! Тя пък направо ще получи припадък.“ Тази мисъл го накара да се разсмее, докато завиваше наляво. Не беше нужно майка му да научава. Версията за прикритие щеше да мине пред нея… и пред дядо му, но не и пред баща му. Беше помогнал за създаването на това място. Може би в края на краищата той наистина имаше нужда от един черен хеликоптер.

Паркира на определеното за него място под номер 127. Колежът едва ли е чак толкова голям и могъщ. Не и с персонал, който нямаше дори сто и петдесет души. Заключи колата и тръгна към входа, казвайки си, че това ходене на работа всяка сутрин започва да му писва. Но всеки трябваше да започне отнякъде.

Влезе през задния вход, както повечето от останалите. Там имаше бюро на портиера, който едновременно беше и охрана. Човекът се казваше Ърни Чамбърс — бивш старши сержант от 1-ва пехотна дивизия. На ревера на синьото му сако имаше малка емблема на пехотинец, в случай че някой пропусне да забележи широките му рамене и суровите черни очи. След първата война в Персийския залив беше напуснал армията и беше станал полицай от транспортната полиция. Вероятно се е справял добре с опазването на реда и ръководенето на уличното движение, помисли си Джак, като му махна с ръка за поздрав.

— Здравейте, господин Райън.

— Добро утро, Ърни.

— Приятна работа, сър. — Бившият сержант се обръщаше към всички със „сър“.

 

 

Два часа по-рано в околностите на Суидад Хуарес. Там джипът спря на един площад, използван за паркинг, до други четири джипа. Зад тях имаше още коли, които ги бяха следвали през целия път до американската граница. Хората се разбудиха от дрямката и излязоха навън да подишат студения утринен въздух и да се поразкършат.

— Тук аз ви напускам, сеньор — каза шофьорът на Мустафа. — Трябва да отидете при човека, застанал до жълто-кафявия форд експлорър. „Vaya com Dias, Amigos“ — благоволи да им пожелае накрая той: „Бог да е с вас.“

Мустафа отиде при посочения човек. Беше висок и носеше каубойска шапка. Имаше доста мърляв вид, а мустаците му се нуждаеха от подрязване.

— Добър ден, аз съм Педро. Ще бъда ваш водач за останалата част от пътя. В моята кола ще бъдете четирима души, нали?

Мустафа кимна.

— Точно така.

— В джипа има бутилки с вода. Ако искате да си вземете нещо за ядене, можете да си купите каквото пожелаете от магазина. — Той посочи с ръка сградата.

Мустафа и колегите му така и направиха и след десет минути всички се качиха в колите и продължиха.

Движеха се на запад, главно по шосе №2. Колите се разредиха и вече не пътуваха като група. Бяха четири големи американски джипа, покрити с дебел слой мръсотия и кал, за да не изглеждат нови. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и грееше в гърба им, като хвърляше сенки по тъмнокафявата земя.

Там, на площада, Педро явно беше изчерпал целия си словесен запас. Сега не казваше нищо, само се оригваше от време на време и пушеше цигара от цигара. Беше включил радиото на станция, която предаваше на къси вълни, и тананикаше в унисон с испанската музика. Арабите мълчаха.

 

 

— Здравей, Тони — поздрави Джак. Колегата му беше вече пред компютъра.

— Здрасти — отвърна Уилс.

— Нещо интересно тази сутрин?

— От вчера не е имало нищо, но в ЦРУ пак обсъждат дали някой да започне да следи Фаад.

— Ще го решат ли наистина?

— Шансовете да позная са колкото и твоите. Шефът на станцията в Бахрейн казва, че за да организира следене, му трябват повече хора, а в Ленгли хората, от които зависи това, вероятно си прехвърлят топката един на друг.

— Баща ми казваше, че на практика държавата се управлява от счетоводители и юристи.

— Не е бил много далеч от истината, приятелю. Макар че един бог знае дали Ед Кийлти е на същото мнение. Какво е мнението на баща ти за него?

— Не може да понася кучия син. Не иска да се изказва публично за новата администрация, защото смята, че не е редно, но ако споменеш нещо за този човек по време на вечеря, може и да се наложи да си пиеш виното у дома. Чудна работа. Татко мрази политиката и полага големи усилия да бъде безпристрастен, обаче този човек определено не е от хората, които би поканил на гости. Но си мълчи. Не говори пред репортерите за това. Майк Бренън ми каза, че от Службата за охрана също не обичат новия президент. А би трябвало.

— Професионализмът има и своите не чак толкова добри страни — съгласи се Уилс.

Джак включи компютъра си и започна да преглежда информационния обмен от нощта между Ленгли и Форт Мийд. Беше много по-богат по обем, отколкото по съдържание. Изглежда, че неговият нов приятел Уда беше…

— Вчера нашият приятел Сали е обядвал с някого — съобщи Джак.

— С кого? — попита Уилс.

— Англичаните не знаят. Изглежда, че е човек от Близкия изток, на около двадесет и осем години, от тези с продълговатите лица, с брада и мустаци, но няма идентификация. Говорили са на арабски, но никой не е успял да се доближи на достатъчно разстояние, за да чуе нещо.

— Къде са обядвали?

— В една кръчма на хълма Тауър. Точно на границата на финансовия район. Уда е пил минерална вода, а неговият приятел бира. Обядът им се е състоял от най-прости английски ястия. Седели са в едно ъглово сепаре, което не е позволило на наблюдаващия да се приближи и да ги подслушва.

— Значи не са искали някой да чуе какво си говорят. Това не означава непременно, че са от лошите. Англичаните проследили ли са го?

— Не. Вероятно това означава, че към Уда е имало прикрепен само един човек.

— Сигурно е било така — съгласи се Уилс.

— Обаче се казва, че са направили снимка на новия човек, но тя не е включена в доклада.

— Възможно е проследяването да е било извършено от контраразузнаването МИ–5, и то от някой младок. Не считат Уда за много важен, че да отделят за него цял екип. Никоя от тези служби не разполага с нужните й хора. Нещо друго?

— Този следобед има известно прехвърляне на пари. Изглежда съвсем рутинно — рече Джак, докато преглеждаше трансакциите. „Търся нещо малко и безобидно“, припомни си той. Уда правеше подобни трансфери всеки ден с големи и по-малки суми. Тъй като беше в бизнеса по запазване на активите, той рядко рискуваше и в повечето случаи се занимаваше с покупки на недвижими имоти. Лондон, а и самата Англия бяха добро място за пазене не пари. Цените на недвижимите имоти бяха сравнително високи, но много стабилни. Ако купите нещо, цената му няма да се вдигне много, но е съвсем сигурно, че няма и да падне драстично. Така че бащата на Уда позволяваше на момчето си да развива известна дейност, но не и да се включва в голямата игра. С какви лични средства разполагаше Уда? След като плащаше на проститутките в брой и със скъпи чанти, сигурно имаше собствени запаси? Може да бяха скромни, но „скромни“ по саудитските стандарти за другите не бяха никак малко пари. Момчето все пак караше Астън Мартин и не живееше в каравана… Така че…

— Как мога да разгранича парите на семейството, с които Сали оперира, и неговите собствени?

— Не можеш. Предполагаме, че държи двете сметки близо една до друга, в смисъл, че и двете са тайни, но между тях има връзка. Най-доброто ти предположение по въпроса може да се основава на отчетите му пред фамилията за всяко тримесечие.

Джак изстена.

— Страхотно, няма що. Ще ми трябват най-малко два дни да събера всички трансакции и след това да ги анализирам.

— Е, сега вече знаеш, че не можеш да се мериш с компютъра, Джак — подкачи го Уилс.

Джак направи кисела физиономия, но не каза нищо. Имаше само един начин да се справи със задачата, а и това в края на краищата му беше работата. Първо се опита да провери дали неговата програма може да съкрати процеса. Не се получи. Налагаше се да прибегне до аритметиката от четвърти клас с нос, забит в листа. Колко забавно. Поне когато свършеше, щеше да може лесно да борави с числата от дясната страна на клавиатурата. Е, можеше пък да излезе нещо. Защо в Колежа не работят счетоводители — специалисти по финансови престъпления?

 

 

Те се отклониха от шосе №2 по един черен път, който лъкатушеше на север. Явно се използваше често и дори съвсем наскоро, ако се съдеше по следите от автомобилните гуми. Районът беше планински, върховете на Скалистите планини бяха встрани, на запад и твърде далеч, за да може той да ги види, но тук въздухът беше по-разреден, отколкото беше свикнал, и ако вървеше, щеше да му бъде по-топло. Запита се колко дълго ще продължи това и дали са близо до американската граница. Беше чул, че мексиканско-американската граница не се охранява особено строго. В някои райони американците бяха изключително компетентни, а в други се държаха напълно детински. Мустафа и хората му се надяваха да избегнат първите и да се възползват от вторите. Към единайсет часа сутринта видя голям камион в далечината и техните джипове се насочиха към него. Когато го приближиха, забеляза, че той е празен, а големите му червени врати бяха широко отворени. Колата им се приближи на сто метра и спря. Педро изключи двигателя и слезе.

— Пристигнахме, приятели — съобщи той. — Надявам се, че сте готови да вървите.

Четиримата слязоха, разкършиха се както преди и се огледаха наоколо. Към тях се приближи друг мъж, докато останалите три джипа спряха до тях и се освободиха от пътниците си.

— Здравей, Педро — поздрави новият мексиканец техния шофьор, когото явно добре познаваше.

— Buenos dias, Рикардо. Това са хората, които искат да отидат в Америка.

— Здравейте. — Той се здрависа с първите четирима. — Името ми е Рикардо и аз съм вашият койот.

— Какво? — попита Мустафа.

— Това е термин. Прехвърлям хора през границата срещу заплащане. За вас вече ми е платено.

— Колко е далече?

— Десет километра умерен ход — успокои го той. — По-голямата част от местността е като тази тук. Ако видите змия, просто я отминете. Няма да ви преследва. Но ако сте на един метър от нея, може да ви нападне и да ви убие. Като изключим това, няма от какво друго да се страхувате. Ако видите хеликоптер, трябва да легнете на земята и да не мърдате. Американците не пазят добре границата си. И което е най-странно, не я пазят толкова добре през деня, колкото през нощта. Освен това сме взели и някои предпазни мерки.

— Какви?

— В този камион има трийсет души — каза той, посочвайки към големия покрит червен камион, който бяха видели. — Те ще вървят пред нас малко по на запад, и ако заловят някого, ще бъде един от тях.

— Колко дълго ще продължи това?

— Три часа. Може и по-малко, ако сте във форма. Имате ли вода?

— Знаем какво е пустиня — увери го Мустафа.

— Щом казвате. Тогава да тръгваме. Следвайте ме, амиго. — Рикардо тръгна на север. Дрехите му бяха жълто-кафяви на цвят. Носеше военен колан със закачени на него три манерки, военен бинокъл и войнишка шапка с козирка. Ботушите му бяха доста износени. Вървеше със спокойна, уверена крачка, не прекалено бързо, че да си личи, но оставяше все по-голямо разстояние след себе си. Наредиха се след него в индийска нишка, за да скрият броя си от евентуални преследвачи. Мустафа беше най-отпред на около пет метра зад койота.

 

 

На около триста метра от плантаторската къща имаше стрелбище. Беше на открито и със стоманени мишени, същите като в школата на ФБР, които имаха отгоре кръгове, съответстващи грубо на размерите на човешка глава. При попадение се чуваше приятно чаткане и те падаха, както би паднал човек, прострелян в главата. Оказа се, че Енцо е по-добър в тази работа. Алдо обясни, че в корпуса на морската пехота не наблягат много на стрелбата с пистолет, докато ФБР й обръща специално внимание, защото всички трябва да могат да стрелят добре с пистолет. Енцо стреляше в стойка „Уийвър“, в която оръжието се държи с две ръце, докато морският пехотинец стреляше с протегната напред ръка, както го бяха учили инструкторите.

— Алдо, това те прави по-добра мишена — предупреди го Доминик.

— Така ли? — Брайън стреля три пъти подред и постигна три добри попадения. — Трудно се стреля с куршум между очите, брат ми.

— А какви са тези глупости от сорта един изстрел — един мъртвец? За всичко, което си заслужава да стреляш по него, са нужни по два изстрела.

— Ти колко пъти стреля по онзи мръсник в Алабама? — попита Брайън.

— Три пъти. Не исках да рискувам — обясни Доминик.

— Сигурно си бил прав. Я ми дай да опитам с твоя „Смит и Уесън“.

Доминик извади патрона от цевта, преди да подаде пистолета на брат си, а след това и пълнителя. Брайън се прицели няколко пъти и натисна спусъка без патрон, за да почувства оръжието, а после зареди пистолета. С първия изстрел свали една глава. С втория също. При третия не улучи, но с четвъртия успя. Върна пистолета на брат си. — Усещам го по-различно в ръката си — обясни той.

— Ще свикнеш — обеща му Доминик.

— Благодаря, но на мен ми харесва да имам още шест патрона в пълнителя.

— Твоя работа.

— Аз пък се питам какво ли ще означава тази стрелба по глави? — зачуди се Брайън. — За мен най-сигурният начин да повалиш някого с един изстрел е снайперската карабина, а не пистолетът.

— Не е зле да можеш да уцелиш някого в главата от десет метра — отвърна Пийт Алекзандър. Това е най-добрият начин да сложиш край на спора.

— Ти пък откъде се появи? — попита Доминик.

— Не се оглеждаш наоколо, агент Карузо. Помни, че дори Адолф Хитлер е имал приятели. Не са ли ви учили на това в Куантико.

— Ами, да — призна си малко смутен Доминик.

— Когато основният ти обект е повален, трябва да огледаш района дали наоколо няма негови приятели, да изчезнеш от града или да сториш и двете.

— Искаш да кажеш да избягаш, така ли? — попита Брайън.

— Освен ако не си попаднал на следа. Тогава се измъкваш колкото може по-незабелязано. Това може да означава да влезеш в някоя книжарница и да си купиш нещо — кафе или каквото и да е. Вземаш решение според обстоятелствата, но винаги трябва да мислиш за целта си. А тя е да напуснеш района толкова бързо, колкото обстоятелствата позволяват. Ако го направиш по-бързо, хората могат да забележат. Ако се забавиш, могат да си спомнят, че са те виждали близо до обекта ти. Никога няма да съобщят за някого, когото не са забелязали. Вие трябва да сте точно такива. С какво ще сте облечени, докато свършите работата, начинът, по който ще действате, каква ще е походката ви, как ще разсъждавате — всички тези неща трябва да имат за цел да ви направят невидими — обясни им Алекзандър.

— С други думи, Пийт, искаш, когато убием хората, за които се обучаваме, да можем да го направим така, че да сме в състояние да се измъкнем — рече тихо Брайън.

— Да не би да предпочиташ да те хванат? — попита Алекзандър.

— Не, но най-добрият начин да видиш сметката на някого е да го гръмнеш в главата с добра карабина от двеста метра разстояние. Това винаги е резултатно.

— Ами ако искаме обектът да бъде убит така, че никой да не разбере кой го е ликвидирал? — попита обучаващият офицер.

— Как може да стане това? — рече Доминик.

— Търпение, момчета. Всяко нещо с времето си.

 

 

Стигнаха до останките от някаква ограда. Рикардо просто премина през нея, използвайки дупка, която очевидно беше пробита отдавна. Стълбовете на оградата бяха боядисани в яркозелено, но повечето от боята се беше олющила. Самата мрежа беше дори в още по-лошо състояние. Да се премине през нея не беше никак трудно.

Койотът измина още около петдесетина метра, избра си един голям камък, седна на него, запали цигара и отпи глътка от манерката. Спираше за първи път. Преходът не беше никак труден и очевидно той беше минавал оттук много пъти. Мустафа и приятелите му не знаеха, че по този път беше прекарал неколкостотин групи през границата и само веднъж беше арестуван. Последиците не бяха големи, като се изключи наранената му гордост. След този случай намали таксата си, защото беше койот с достойнство.

Мустафа отиде при него.

— Как се чувстват приятелите ти? — попита Рикардо.

— Не беше много изморително — отвърна Мустафа, — а и не видях никъде змии.

— Тук ги няма много. Обикновено хората стрелят по тях или хвърлят камъни. Никой не им обръща много внимание.

— А наистина ли са опасни?

— Само ако си някой глупак, а дори и тогава няма опасност да умреш. Ще боледуваш няколко дни. Нищо повече, но докато вървиш, ще те боли. Ще изчакаме тук няколко минути. Малко избързваме. А, да, добре дошъл в Америка, амиго!

— Тази ограда ли е границата? — попита учуден Мустафа.

— Северноамериканецът е богат и изобретателен, но е и мързелив. Моите клиенти нямаше да ходят там, ако нямаше работа, която гринго го мързи да върши сам.

— Колко души прекарвате в Америка?

— Имаш предвид мен ли? Хиляди. Много хиляди. За тази работа ми плащат добре. Имам хубава къща и шестима други койоти, които работят за мен. Американците следят повече за хора, контрабандиращи наркотици през границата, а аз избягвам да се занимавам с това. Не си струва неприятностите. Оставям двама от моите хора да се занимават с тази работа. За нея се плаща много добре.

— Какви видове наркотици? — попита Мустафа.

— Ами такива, за които ни плащат — отвърна Рикардо, усмихна се и отпи още една глътка от манерката.

Мустафа се обърна, когато видя да се приближава Абдула.

— Мислех, че преходът ще бъде по-труден — каза помощникът му.

— Само за градски момчета — рече Рикардо. — Това е моята страна. Родил съм се в пустинята.

— Аз също — отбеляза Абдула. — Хубав ден. — „По-добре отколкото да седиш на задната седалка в джипа“, помисли си той.

Рикардо запали нова цигара „Нюпорт“. Обичаше ментоловите цигари, защото не дразнеха толкова гърлото.

— Няма да е горещо още един-два месеца, но след това ще стане много горещо и предвидливите хора трябва да имат добър запас от вода. Някои са умирали без вода в августовската жега. Но не и от моите хора. Винаги държа всеки да има вода. Майката природа нито те обича, нито те съжалява — рече койотът. Когато преходът свършеше, знаеше едно място, където да пийне няколко бири, преди да тръгне на изток към Ел Пасо. Оттам щеше да се върне в удобната си къща в Асунсион, далеч от границата, където нямаше да го безпокоят бъдещи емигранти, които имаха лошия навик да крадат неща, нужни им за преминаването. Запита се колко ли работи крадат от другата страна на границата, но това не беше негов проблем. Допуши цигарата си и стана. — Остават още три километра, приятели.

Мустафа и хората му също станаха и продължиха да се движат на север. Само още три километра? У дома разстоянието до автобусната спирка беше по-далече.

 

 

Чукането на числа по клавиатурата беше толкова забавно, колкото и да бягаш гол през градина с кактуси. Джак беше от хората, които имат нужда от интелектуален стимул. Други го намираха в проучването на сметки, но той не беше от тях.

— Отегчително ли е? — попита Тони Уилс.

— Много — потвърди Джак.

— Ами в това на практика е истинската същност на събирането и обработването на разузнавателната информация. Дори и когато е вълнуващо, е доста тъпо… Е, освен ако наистина не си попаднал на следата на някоя особено хитра лисица. Тогава може да е забавно, макар да не е същото, както да наблюдаваш обекта си в реални условия. Никога не съм го правил.

— Баща ми също — рече Джак.

— Зависи какво си чел по въпроса. Имало е случаи, когато баща ти е попадал и в много критични ситуации. Едва ли му е харесало. Говорил ли ти е някога за това?

— Никога. Мисля дори, че и майка ми не знае много за тези неща. Е, като изключим случая с подводницата, но и за него знам повече от книги и други подобни. Веднъж попитах за това баща ми, а той ми рече: „Вярваш ли на всичко, което четеш във вестниците?“ Дори когато онзи руснак Герасимов се яви по телевизията, баща ми само изсумтя.

— В Ленгли се говори, че той е бил цар на шпионите, но не говори за тези работи, както и би трябвало. Обаче е работил най-вече на седмия етаж. Аз самият никога не съм се изкачвал толкова високо.

— Може би все пак ще можеш да ми отговориш на един въпрос.

— Какъв?

— Този Герасимов, Николай Борисович наистина ли е бил шеф на КГБ? И наистина ли баща ми го е измъкнал от Москва?

Уилс се поколеба за момент, но нямаше как да избегне отговора.

— Да, той беше председател на КГБ и баща ти уреди бягството му.

— Без майтап? Как е успял да го направи?

— Това е много дълга история и ти все още нямаш право да я знаеш.

— А защо тогава той предаде татко?

— Защото избяга не по собствено желание. Баща ти го е накарал да го стори. Поиска да си го върне, когато баща ти стана президент. Обаче да ти кажа право, Николай Борисович пропя… може би не като канарче, но все пак пропя. В момента е включен в програмата за закрила на свидетелите. Продължават да го викат от време на време и го карат да изпее още нещо. Тези бегълци никога не ти казват всичко наведнъж, затова от време на време трябва пак да ги питаш. Това ги кара да се чувстват важни и обикновено ти изпяват още нещо. Той все още не е свикнал с положението си, не може да се върне у дома. Ще го пречукат. Руснаците никога не прощават държавна измяна. Ние също. Затова живее тук под федерална закрила. Последното, което чух за него, е, че започнал да играе голф. Дъщеря му се омъжи за някакъв богат аристократ във Вирджиния. Сега е истинска американка, но баща й ще си умре нещастен. Той искаше да завладее Съветския съюз и работата, която е имал, му е допадала. Но баща ти го прецака веднъж завинаги и Ник все още му има зъб.

— Да върви по дяволите!

— Нещо ново около Сали? — попита Уилс, връщайки го към действителността.

— Има някои дребни неща. Петдесет хиляди тук, осемдесет хиляди там… Английски лири, а не долари. Не ги намирам в никакви сметки. Общо са някъде между две и осем хиляди лири седмично, които за него може би са дребни суми.

— Какъв е произходът им? — попита Уилс.

— Не е много ясно, Тони. Предполагам, че тегли част от тях от семейната сметка. Може би около два процента, които отчита като свои разходи. Сумата не е толкова голяма, за да се досети баща му, че той краде от татко и мама. Чудя се как ли биха реагирали, ако разберат — каза Джак.

— Едва ли ще му отрежат ръката, но могат да направят нещо по-лошо — да му спрат парите. Как го виждаш този да работи за прехраната си?

— Имаш предвид истинска работа ли? — попита през смях Джак. — Никак не го виждам. Живял е в лукс толкова дълго време, че едва ли би му харесало да се лиши от него. Бил съм в Лондон много пъти. Трудно ми е да си представя, че би могъл да оцелее там с работа.

— За богаташките деца е трудно да си изкарват прехраната сами — рече Уилс.

Джак се изчерви.

— Виж, Тони, знам, че съм израснал сред богатство, обаче татко винаги ме караше да работя през лятото. Два месеца дори работих в строителството. Това вгорчи живота на Майк Бренън и хората му, но баща ми искаше да видя какво значи истински труд. Отначало никак не ми харесваше, но като си помисля сега, си давам сметка, че може би е било добре. Този господин Сали никога няма да направи такова нещо. Искам да кажа, че аз мога да оцелея, като се захвана за истинска, обикновена работа, ако се наложи, но за него ще бъде много по-трудно да свикне.

— Добре, и какъв е общият размер на парите, за които няма оправдание?

— Може би около двеста хиляди лири стерлинги или около триста хиляди долара. Но още не съм проучил всичко, а и сумата не е кой знае колко голяма.

— Кога ще завършиш проверката?

— Ами както върви, може би след седмица, ако имам късмет. Тази работа е като да търсиш определена кола в пиковия час в Ню Йорк.

— Продължавай. Няма да е нито лесно, нито забавно.

— Слушам, сър. — Беше се научил да отговаря така от морските пехотинци в Белия дом. Те също му отговаряха от време на време по този начин, докато баща му го забеляза и сложи край на тази работа.

Джак се обърна към компютъра. Водеше си бележки на бял лист, защото така му беше по-лесно, отколкото да ги прехвърля всеки следобед на отделни файлове в компютъра. Докато си записваше цифрите, забеляза, че Тони излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

— Това момче има набито око — рече Уилс на Рик Бел на горния етаж.

— Така ли? — „Твърде рано е за каквито и да било резултати от чирака, независимо кой беше баща му“, помисли си Бел.

— Възложих му да се занимава с един млад саудитец, който живее в Лондон, на име Уда бен Сали. Играе на борсата от време на време със семейни пари. Англичаните го следят, защото веднъж разговарял по телефона с някой, който ги интересува.

— Е, и?

— Ами този младок е открил около двеста хиляди лири стерлинги, които не се водят на отчет.

— Колко достоверно е това? — попита Бел.

— Трябва да сложим някой от редовните да се занимава с тази работа, но момчето наистина има нюх.

— Може би Дейв Кънингъм.

Кънингъм беше съдебен счетоводител, дошъл в Колежа от отдел „Организирана престъпност“ към министерството на правосъдието. Беше прехвърлил шейсетте и имаше легендарен нюх за числата. Търговският отдел на Колежа го използваше главно за „конвенционални“ услуги. Би се справил много добре на Уолстрийт, но той си падаше най-вече по преследването на лошите момчета. В Колежа можеше да продължи това си занимание, без да се съобразява с държавните правила за пенсиониране.

— Аз също бих предпочел Дейв — съгласи се Тони.

— Добре, нека прехвърлим файловете от компютъра на Джак на този на Дейв и да видим какво ще излезе.

— Съгласен съм, Рик.

— Видя ли вчерашния доклад на АНС?

— Да, направи ми впечатление — отвърна Бел, вдигайки глава.

Преди три дни размяната на съобщения от източници, интересни за правителствените разузнавателни служби, беше намаляла със 17%, а два особено важни източника почти напълно спряха. Когато една военна част прекрати радиосъобщенията, това често пъти означаваше, че предстои истинска операция. Подобно нещо изнервяше свързочниците в разузнаването. В повечето случаи не означаваше нищо, а само евентуална възможност за операция, но все пак имаше достатъчно примери, когато подобни операции са ставали реалност и електронното разузнаване не би могло да бъде спокойно.

— Да имаш някаква идея по въпроса? — попита Уилс.

Бел поклати глава.

— Спрях да бъда суеверен преди десетина години.

Тони Уилс обаче явно не беше спрял.

— Рик, трябва да направим нещо. Длъжни сме.

— Знам какво искаш да кажеш, но това място тук не може да действа, осланяйки се на такива неща.

— Рик, тази работа прилича на бейзболния мач. Може да си намерил много хубаво място за гледане, но все пак не можеш да излезеш на терена, когато пожелаеш.

— И какво предлагаш да направим, да убием рефера ли? — попита Бел.

— Не, само този, който възнамерява да нанесе удара.

— Търпение, Тони, търпение.

— Ето това нещо много трудно ми се отдава. — Въпреки дългогодишния си опит Уилс не беше овладял тази добродетел.

— За теб е трудно, а какво да каже Гери?

— Да, Рик, знам. — Уилс се изправи. — Ще се видим по-късно.

 

 

Не забелязаха друго човешко същество, нито кола, нито хеликоптер. Очевидно тук нямаше нищо ценно — нито петрол, нито злато, дори мед. Нищо, което си заслужаваше да бъде пазено и защитавано. Преходът се оказа доста изморителен. Околността беше покрита с хилави храсти и тук-там с ниски дървета. Имаше и следи от автомобилни гуми, но не бяха пресни. Тази част на Америка можеше спокойно да се сравни с Празната кварта на Саудитска Арабия — Руб ал Хали, където дори свикналите с пустинята камили трудно издържат. Обаче пътуването свършваше. След като изкачиха едно малко възвишение, видяха напред пет коли, около които стояха хора и разговаряха.

— А, те също са подранили. Чудесно — рече Рикардо. Можеше да остави тези мълчаливи чужденци и да си гледа работата. Спря и изчака другите да го настигнат.

— Това ли е крайната точка? — попита Мустафа с надежда в гласа.

Пътуването се оказа много по-лесно, отколкото очакваше.

— Моите приятели там ще ви отведат до Лас Крусес. Там ще планирате по-нататъшното си пътуване.

— А ти? — попита Мустафа.

— Аз се връщам при семейството си — отговори Рикардо. Не беше ли съвсем просто. Може би този човек нямаше семейство.

Изминаха останалото разстояние само за десет минути. Рикардо се качи в първия джип, след като се сбогува с групата. Те се държаха достатъчно приятелски, макар и резервирано. Докарването им дотук можеше да бъде и по-трудно, но незаконният имигрантски трафик беше много по-натоварен в Аризона и Калифорния, защото там американската гранична служба разполагаше с повече хора. Американците бяха започнали да вземат по-сериозни мерки като всички останали по света, но те все още не бяха напълно достатъчни. Рано или късно щяха да си дадат сметка, че тук също има чести преминавания на границата, макар и не толкова многобройни. Тогава той ще трябва да търси друг начин за препитание. Но през последните седем години беше печелил добре — достатъчно, за да започне малък бизнес и да насочи децата си към по-законен начин за изкарване на прехраната.

Наблюдаваше как групата се качи в колите и замина. Той също се насочи към Лас Крусес, но след това зави на юг по шосе №1–10 към Ел Пасо. Отдавна беше спрял да се пита какво възнамеряват да правят неговите клиенти в Америка. Вероятно няма да се занимават с градинарство или да работят в строителството, си каза Рикардо. Но му бяха платили 10 000 американски долара в брой. Значи, за някого тези хора бяха важни. Но не и за него.