Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teeth of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

Глава шеста
ПРОТИВНИЦИ

Колелата на „Боинг“ 747–400 докоснаха леко пистата на лондонското летище „Хийтроу“ пет минути по-рано — в 12:55 часа по обед. Като повечето пътници Мохамед нямаше търпение да се измъкне от туловището на самолета. Мина през паспортния контрол, като се усмихваше любезно, отиде до тоалетната, почувствал се отново човек, и се отправи към чакалнята за заминаващите самолети на авиокомпанията „Ер Франс“, за да хване полета за Ница. До излитането трябваше да почака деветдесет минути и още толкова, докато пристигне. В таксито демонстрира познания по френски, каквито може да се придобият в един английски университет. Шофьорът го поправи само веднъж, а на рецепцията в хотела с нежелание подаде английския си паспорт. Беше сигурен документ, който беше използвал много пъти. Безпокоеше го лентата с вградения в нея код от вътрешната страна на корицата на новите паспорти. Той нямаше такава, обаче някой компютър можеше да провери дали е той или не е едва след две години, когато срокът на паспорта му изтечеше. Всъщност разполагаше с три солидни и надеждни варианта, с които да се представи като англичанин, и оставаше само да получи паспорти за тях, след което трябваше да кротува, за да не даде повод на някой английски полицай да провери самоличността му. Никоя версия за прикритие не можеше да издържи и на най-повърхностно разследване, камо ли пък по-задълбочено, а с този вграден код един ден червената лампа на таблото на някой имиграционен служител можеше да светне, след което щяха да се появят един, а може би дори двама полицаи. Неверниците все повече затрудняваха правоверните, но от тях друго не би могло и да се очаква.

Хотелът нямаше климатична инсталация, но прозорците се отваряха и океанският бриз беше приятен. Мохамед включи компютъра си към телефона на бюрото. След това леглото го привлече и той не можа да устои на неговия зов. Въпреки че пътуваше толкова много, все още не беше намерил лекарство против умората от бързата смяна на часовата разлика при продължителен полет със самолет. През следващите два дни щеше да изкара само на цигари и кафе, докато биологичният му часовник реши, че знае къде се намира той в момента. Погледна часовника си. Човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да пристигне едва след четири часа, което го устройваше. В противен случай трябваше да обядва, когато тялото му очакваше закуска. По-добре беше да си остане на цигари и кафе.

 

 

В Колумбия беше време за закуска. Пабло и Ернесто предпочитаха англо-американския вариант с бекон или шунка с яйца и великолепно местно кафе.

— И така, ще си сътрудничим ли с онзи главорез с пешкир на главата? — попита Ернесто.

— Не виждам защо не — отвърна Пабло, като разбъркваше сметаната в чашата си. — Ще спечелим много пари, а възможността да предизвикаме хаос в дома на северноамериканците също ще е в наш интерес. Това ще накара техните граничари да проверяват повече хора, отколкото контейнери, и няма да ни навреди нито пряко, нито косвено.

— А какво ще стане, ако някой от тези мюсюлмани бъде заловен жив и бъде накаран да говори?

— Да говори за какво? Че с кого ще се срещат те, освен с някои мексикански койоти? — попита Пабло в отговор.

— Да, така е — съгласи се Ернесто. — Сигурно ме мислиш за страхлива бабишкера.

— Шефе, последният човек, който мислеше по подобен начин за теб, отдавна е мъртъв — рече Пабло и си спечели доволно сумтене и крива усмивка.

— Да, вярно е, но само глупак може да не внимава, когато полицията на две страни го преследва.

— Ами, нали затова им посочваме да преследват други, не съм ли прав?

Ернесто си даваше сметка, че това, с което се захваща, крие опасности. Да, той щеше да сключи сделка със съюзници по сметка, но нямаше да им съдейства толкова, колкото щеше да ги използва, превръщайки ги в обекти, които американците щяха да издирват и убиват. Всъщност тези фанатици нямат нищо против да бъдат убивани. Те търсят смъртта, така че като ги използва, той им прави услуга. Дори можеше много… само че много предпазливо… да ги издаде на северноамериканците, без да си навлече гнева им. Освен това как биха могли тези хора да му навредят на негова територия тук, в Колумбия? Това беше малко вероятно. Не че имаше намерение да ги издаде, но ако все пак го направеше, как ще го разберат? Първо, ако тяхното разузнаване беше толкова добро, те нямаше да имат нужда от помощта му. А след като янките и собственото му правителство не могат да се докопат до него тук, в Колумбия, как ще го направят тези хора?

— Пабло, как точно ще се свързваш с онзи човек?

— Чрез компютър. Той има няколко имейл адреса. Всичките са чрез европейски обслужващи провайдъри.

— Много добре. Кажи му, че сделката е одобрена от съвета. — Малцина знаеха, че съветът е Ернесто.

— Чудесно, шефе — каза Пабло и отиде при лаптопа си. Съобщението му беше изпратено за по-малко от минута. Пабло разбираше от компютри. Повечето международни престъпници и терористи също.

 

 

Беше третият ред от имейла: „Хуан, Мария е бременна. Ще има близнаци.“ — Мохамед и Пабло разполагаха с най-добрите кодирани програми, които можеха да се купят на пазара. Според продавачите те не можели да бъдат пробити от никого. Обаче Мохамед вярваше на подобни твърдения точно толкова, колкото в съществуването на Дядо Коледа. Тези компании бяха на Запад и се съобразяваха с реда в своите страни. Още повече, че използването точно на тези програми изостряше вниманието към неговите имейли на програмите за проследяване, които използваха Агенцията за национална сигурност, Британският правителствен комуникационен център и Френският генерален директор на вътрешната сигурност. Да не говорим пък за допълнителните неизвестни агенции, които можеха да подслушват международните комуникации легално и не чак толкова законно. Никоя от тях не обичаше нито него, нито колегите му. Израелското разузнаване Мосад със сигурност щеше да плати много, за да види главата му набита на кол, въпреки че те не знаеха и не биха могли да знаят за ролята му в ликвидирането на Дейвид Грийнголд.

Той и Пабло бяха се уговорили за код от невинни фрази, които можеха да означават всичко и да бъдат разпратени на различни абонати по света, а те от своя страна да ги предават. Техните електронни сметки се плащаха с анонимни кредитни карти, а самите сметки бяха в големи, напълно надеждни европейски провайдъри за интернет услуги. Интернет по свой начин гарантира анонимността не по-зле от швейцарските банки. Ежедневно в ефира има толкова много имейли, че е трудно някой да проследява всичките, дори и с помощта на компютри. Ако не използваше някакви лесни за отгатване ключови думи, неговите съобщения бяха съвсем сигурни, заключи Мохамед.

Значи колумбийците бяха готови да сътрудничат… Мария е бременна и ще има близнаци, т.е. сътрудничеството можеше да започне веднага. На вечерята тази вечер можеше да го каже на своя гост и работата щеше да започне без каквото и да било забавяне. Новината си заслужаваше дори една-две чаши вино с надеждата, че милостивият Аллах щеше да му прости този грях.

 

 

Сутрешното бягане беше по-скучно дори от социалната страница на някой арканзаски вестник, но трябваше да се бяга. И двамата братя използваха времето, за да мислят… главно колко досадна е тази работа. Траеше само половин час. Доминик мислеше да вземе със себе си някой малък транзистор, но така и не го стори. Никога не се сещаше за това, когато посещаваше търговския център. А на брат му бягането сигурно му харесваше, нали беше морски пехотинец.

Следваше закуската.

— Е, събудихте ли се, момчета? — попита ги Пийт Алекзандър.

— Ти защо не се поизпотяваш сутрин? — осведоми се Брайън. В морската пехота се разказваха много истории за хората от специалните части. Нито една не беше доброжелателна, а много малко бяха верни.

— Старостта има и някои предимства — рече обучаващият ги офицер. — Едно от тях е, че трябва да се щадят колената.

— Добре. Какъв ще е днешният урок? — „Мързеливи копелдаци, такива“, добави наум капитанът. — Кога ще получим тези компютри?

— Много скоро.

— Ти каза, че кодиращата им система е много добра — обади се Доминик. — А какво означава много добра?

— АНС може да я пробие, ако в продължение на една седмица ангажира за това най-мощните си компютри. Ако разполагат с достатъчно време, могат да се справят с всичко. Вече са пробили повечето от кодиращите системи, които се продават на пазара. Имат уговорка с повечето от програмистите — обясни той. — А и те са готови да играят играта срещу някои алгоритми на АНС в замяна. Може би го правят и други страни, но е нужен голям брой опитни специалисти, за да се разбере напълно една кодирана система, а малко хора имат възможностите и времето да го правят. Така че една кодираща система, купена от пазара, трудно може да бъде пробита, но не чак толкова, ако се знае източникът на кода. Затова нашите противници се опитват да си разменят съобщенията на четири очи или използват кодове вместо шифри, но тъй като така се губи много време, постепенно се отказват от тези методи. Когато искат да предадат спешно някакво съобщение, ние често го дешифрираме.

— Колко съобщения се разменят в мрежата? — попита Доминик.

Алекзандър въздъхна дълбоко.

— Това е трудната част. Те са милиарди, а програмите, чрез които трябва да ги следим, не са много добри. Вероятно и никога няма да бъдат. Номерът е да се открие адресът на обекта и да се включим към него. За такова нещо е необходимо време, но повечето от лошите момчета не обръщат много внимание как се включват в системата, а е трудно да се следят куп различни идентификации. Тези хора не са супермени и нямат вградени микрочипове в главите. Затова, когато се докопаме до компютър, използван от някой лош човек, първото нещо, което правим, е да принтираме неговия списък с адреси. Там можеш да попаднеш на златна жила. Въпреки че понякога те предават пълни глупости, за които във Форт Мийд губят часове, а понякога дори и дни, за да пробият нещо, в което няма абсолютно никакъв смисъл. Професионалистите го правят, като използват имена, взети например от телефонния указател на Рига. Това си е пълна безсмислица на всеки друг език, освен на латвийски. Не, големият проблем са лингвистите. Не разполагаме с много хора, които говорят арабски. Сега в Монтърей и в други университети работят по въпроса. В момента се използват услугите на много арабски студенти срещу заплащане, но не и в Колежа. Хубавото при нас е, че получаваме преводите наготово от АНС. На нас не ни трябват толкова лингвисти.

— Значи ние сме тук, за да събираме разузнавателни сведения? — попита Брайън. Доминик вече беше подозрял подобно нещо.

— Не. До каквото успеете да се докопате, е добре дошло, и ние ще намерим начин да се възползваме от него, но работата ни е да действаме в съответствие с получените разузнавателни сведения, а не да ги събираме.

— Добре, пак се върнахме на първоначалния въпрос — рече Доминик. — Каква, по дяволите, е задачата?

— Каква мислиш, че е? — попита на свой ред Алекзандър.

— Мисля, че ще е нещо, на което господин Хувър не би се зарадвал много.

— Правилно. Той беше един долен кучи син, но се придържаше стриктно към гражданските права, а ние в Колежа — не.

— Продължавай — настоя Брайън.

— Работата ни е да действаме в зависимост от разузнавателната информация, и то решително.

— Не беше ли терминът за това „изпълнителски функции“?

— Само по отношение на мотивите — отвърна Алекзандър.

— И защо тъкмо ние? — попита Доминик.

— Вижте, цялата работа е в това, че ЦРУ е правителствена организация. Много началници, малко изпълнители. Колко са правителствените агенции, които насърчават хората си да действат по-открито? — попита той. — Дори и ако се справиш успешно, адвокатите и счетоводителите ще те изкълват до смърт като гъсоци. Така че, ако някой трябва да излезе от тази смъртоносна спирала, решението трябва да бъде взето нагоре по йерархичната стълбица на командването. Постепенно, не чак толкова постепенно, но решенията за това започнаха да се вземат от Големия бос в западното крило на Белия дом. Обаче малко президенти биха желали някой документ от личния им архив да излезе на бял свят, някой историк да го изрови и да го направи достояние на обществеността. За нас няма подобна опасност.

— А като помисли човек, не са много проблемите, които да не могат да бъдат разрешени с един куршум от „Колт 45“ в подходящото време и на подходящото място — обади се Брайън като добър морски пехотинец.

— Точно така — рече Пийт и отново кимна.

— Значи става дума за политически убийства? Това може да бъде опасно — рече Доминик.

— Не, ще има много политически последици. Подобно нещо не се е случвало от векове, а и тогава не се е правело много често. Обаче там, навън, има хора, които трябва твърде спешно да се явят пред Бога и понякога на нас се пада задачата да уредим тези срещи.

— По дяволите! — изруга Доминик.

— Чакай малко. Кой дава нареждането за това? — попита майор Карузо.

— Ние.

— Не президентът, така ли?

Алекзандър поклати глава.

— Не. Както вече казах, не са много президентите, които имат куража да разрешат подобни неща. Прекалено много се притесняват от вестниците.

— Ами законът? — зададе следващият логичен въпрос специален агент Карузо.

— Законът, както чух веднъж да се изразява много сполучливо един от вас, е в това, ако искаш да ритнеш тигъра по задника, да имаш план как ще се справиш със зъбите му. Вие, момчета, ще бъдете тези зъби.

— Само ние ли? — учуди се Брайън.

— Не, не сте само вие, но не е нужно да знаете кои други участват или не участват в това.

— Мамка му! — Брайън се облегна назад в стола си. — Кой създаде това място… имам предвид Колежа?

— Един много важен човек, обаче няма как да се докаже. Колежът няма никакви връзки с правителството. Никакви — подчерта Алекзандър.

— Значи, технически погледнато, ние ще разстрелваме хора по наше усмотрение.

— Няма да има много стрелба. Имаме други методи. Вероятно няма да се наложи да използвате често огнестрелни оръжия. С тях човек се придвижва трудно, имам предвид по летищата и т.н.

— Да действаме с голи ръце, така ли? — попита Доминик. — И то без прикритие?

— Ще действате под добро прикритие, но без какъвто и да било дипломатически имунитет. Ще се оправяте сами. Никое чуждо разузнаване няма да може да ви открие. Колежът не съществува. Не се финансира от федералния бюджет, нито дори от секретната му част, така че никой не може да проследи каквито и да било пари, стигащи до вас. Естествено, това е начинът. Такъв е един и от нашите методи за проследяване на някои хора. Ще действате под прикритието на международни бизнесмени, банкери или инвеститори. Ще бъдете запознати с цялата нужна терминология, за да можете да водите разговор по темата в самолета например. Такива хора не говорят много за намеренията си и предпочитат да не разгласяват деловите си тайни. Така че, ако не сте много разговорчиви, няма да се стори необичайно.

— Значи ще бъдем нещо като тайни агенти — рече тихо Брайън.

— Спираме се на хора, които могат да разсъждават самостоятелно, да се оправят сами и които няма да припаднат, когато видят кръв. И двамата сте убивали хора в реални условия. И в двата случая се е налагало да действате неочаквано, но и двамата сте се справили добре. Никой от вас не е имал угризения. Това ще бъде работата ви.

— А каква протекция ще имаме? — попита отново агентът на ФБР.

— И двамата ще имате карта за излизане от затвора.

— Дрън-дрън — рече Доминик. — Такова нещо не съществува.

— Става въпрос за помилване, подписано от президента — поясни Алекзандър.

„Мамка му!“, помисли си за миг Брайън.

— Сигурно ще е от чичо Джак, нали?

— Не мога да отговоря на този въпрос, но ако настоявате, мога да ви покажа документа, преди да пристъпите към действие — рече Алекзандър и остави чашата си. — И така, господа, ще имате няколко дни да премислите всичко, но решението трябва да бъде изцяло ваше. Не искам лесно нещо от вас. Тази работа няма да бъде някакво забавление, нито ще бъде лека или приятна, но ще е в интерес на страната ви. Навън светът е твърде опасен и с някои хора трябва да има директна разправа.

— Ами ако пречукаме не този, когото трябва?

— Доминик, такава възможност съществува, но независимо кой е той, мога да ви обещая, че от вас няма да се иска да убиете малкия брат на майка Тереза. Отнасяме се с изключителна предпазливост към обекта, който подбираме. Ще знаете кой е той и как и защо е нужно да бъде ликвидиран, преди да ви изпратим.

— Ще се наложи ли да убиваме и жени? — попита Брайън. Това не влизаше в моралния кодекс на морския пехотинец.

— Доколкото ми е известно, не се е случвало подобно нещо, но теоретично е възможно. И така, ако това ви беше достатъчно за закуска, сега вече можете да премислите нещата.

— Господи! — рече Брайън, след като Алекзандър излезе от стаята. — Какво ли пък ще има за обяд?

— Изненадан ли си?

— Не съвсем, Енцо, но начинът, по който той току-що ни разясни някои неща…

— Виж какво, брат ми, колко пъти ти е идвало наум защо да не поемеш нещата в собствените си ръце?

— Ти си полицаят, Енцо, и ти си човекът, който в крайна сметка трябва да каже дали да се заемем с тази работа, или да я зарежем.

— Е, да, трябва да ти кажа обаче, че в онзи случай в Алабама, когато трябваше да стрелям, малко попресилих нещата. През цялото време, докато пътувах за Вашингтон, обмислях как да обясня на Гюс Върнър, а на него изобщо не му мигна окото.

— И тогава какво мислиш да правим?

— Алдо, ще ми се да науча нещо повече. Нали знаеш тексаската поговорка, че има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене.

Размяната на ролите изненада доста Брайън. В края на краищата той беше морският пехотинец, който би трябвало да стреля без много да разсъждава, а Енцо беше човекът, обучен да разяснява правата на хората, преди да им щракне белезниците.

Това, че и двамата бяха способни да приемат нещата от живота такива, каквито са, без да сънуват после кошмари, беше за тях очевидно. Но тук се отиваше по-далеч. Ставаше въпрос за предумишлено убийство. Обикновено Брайън влизаше в боя с изключително добре подготвен снайперист под негово командване и знаеше, че това, което вършат, не се различава много от обикновеното убийство. Но униформата, която носеше, правеше нещата различни. Тя беше нещо като благословия. Обектът беше противник, а на бойното поле всеки трябваше да се грижи сам за живота си, защото ако не го направеше, грешката щеше да бъде негова, а не на този, който го беше убил. Тук обаче щяха да преследват отделни хора с предварително поставената задача да ги убият, а той не беше възпитан и обучен за такова нещо. Щеше да е облечен в цивилни дрехи и убиването на хора при такива обстоятелства го превръщаше в шпионин, а не в офицер от корпуса на морската пехота на Съединените щати. В последното имаше някакво достойнство, а в първия вариант за подобно нещо почти не можеше да става дума, или поне така беше научен да мисли. Сега светът вече нямаше да бъде поле на честта. Реалният живот не беше дуел, в който хора с еднакви оръжия застават един срещу друг на някое открито място. Не, той беше обучен да планира действията си така, че да не остави никакъв шанс за противника си, защото под негова команда имаше хора, чийто живот се беше заклел да пази. В сражението си имаше правила. Вярно, груби, но все пак правила. Сега от него се искаше да ги загърби и да стане… Какво? Платен убиец? Зъбите на някакъв национален див звяр. Да се превърне в маскиран отмъстител от стар криминален филм. Това не се връзваше много с неговата представа за света.

Когато го изпратиха в Афганистан, той не беше… Не беше какво? Не беше действал под прикритието на търговец на риба на някоя градска улица. В онези проклети планини нямаше градски улици. Всичко приличаше повече на лов за голям дивеч, в който животното имаше свои оръжия. В този лов имаше някакво достойнство, защото това, което вършеше, беше с одобрението на неговата страна. Предвиждаше се и награда, ако в боя проявеше храброст.

С две думи, имаше върху какво да се замисли при втората чаша сутрешно кафе.

— Господи, Енцо — каза той тихо.

— Брайън, знаеш ли за какво мечтае всяко ченге? — попита Доминик.

— Да наруши закона и никой да не му направи нищо. Това ли е?

Доминик поклати глава.

— Имах подобен разговор по темата с Гюс Върнър. Не, не е да наруши закона, но поне веднъж той да е законът, или както Върнър каза, да бъде отмъстителният меч на Бога, да накаже виновния, без да му се пречкат разни адвокати и други подобни боклуци, сам да раздаде правосъдие. Казват, че не се случва често, но да ти кажа, на мен ми се случи в Алабама и се почувствах много добре. Само трябва да си сигурен, че си пречукал този, когото трябва.

— А как можеш да бъдеш сигурен? — попита Алдо.

— Ако не си, няма да изпълниш мисията. Не могат да те обесят за това, че не си извършил убийство.

— И все пак си е убийство, нали?

— Не е, ако боклукът, който си убил, си го е заслужил. Това е морален въпрос, но той е важен за този, който е извършил убийство под закрилата на закона и после не сънува кошмари.

 

 

— Веднага ли?

— Да.

— Колко души имаме вече на разположение? — попита Мохамед.

— Шестнайсет.

— Аха. — Той отпи глътка хубаво френско вино от долината на Лоара. Гостът му пиеше минерална вода с лимон. — А какви са езиковите им познания?

— Мисля, че са достатъчни.

— Чудесно. Кажи им да се подготвят за пътуване. Ще ги прехвърлим със самолет в Мексико. Там ще се срещнат с нашите нови приятели и ще пътуват за Америка. Когато пристигнат, ще могат да си свършат работата.

— Инш Аллах — каза другият.

— Да, ако е рекъл Аллах — повтори Мохамед на английски, напомняйки на госта си на какъв език трябва да говори.

Намираха се в един ресторант край реката и бяха заели места по-встрани. Бяха двама добре облечени мъже, излезли на приятелска вечеря, които говорят нормално, а не се крият и не се държат като заговорници. Изискваше се известна концентрация, защото беше естествено да имат заговорнически вид заради това, което правеха. Но и двамата бяха свикнали с подобни срещи.

— Как се почувства, когато уби онзи евреин в Рим?

— Много добре, Ибрахим, когато усетих тялото му да се свлича, след като му забих ножа в гърба и видях изненадата, изписана на лицето му.

Ибрахим широко се усмихна. Не се случваше всеки ден да убият офицер от Мосад, камо ли пък шеф на тяхно бюро. Израелците щяха винаги да бъдат най-омразните им врагове, ако не и най-опасните.

— Бог беше добър към нас в този ден — каза той.

Случаят с Грийнголд се беше отразил добре на самочувствието на Мохамед. Убийството му дори не беше напълно наложително. Играта с подхвърлената на израелеца любопитна информация му беше забавна, а и не беше особено трудна, макар че това скоро нямаше да се повтори. Не, Мосад поне за известно време нямаше да позволи на своите хора да направят нищо самостоятелно, без преди това да бъдат взети всички предпазни мерки. Те не бяха глупави и се учеха от грешките си. Обаче убийството на тигър само по себе си го изпълваше със задоволство. Жалко, че нямаше как да му одере кожата. Но къде би могъл да я окачи? Вече нямаше постоянен дом, а само известен брой конспиративни квартири, които може би и не бяха чак толкова надеждни. Обаче човек не може да се безпокои за всичко. Така не би свършил нищо. Мохамед и колегите му не се страхуваха от смъртта, а само от провал. А те не възнамеряваха да се провалят.

— Трябва да знам всички подробности около срещата. Сам ще се погрижа за пътуването. Нашите нови приятели ли ще доставят оръжията?

— Точно така — увери го Мохамед.

— А как ще влязат бойците ни в Америка?

— За това ще имат грижа нашите приятели. Обаче първо ще изпратиш една група от трима души, за да се уверим, че са взети всички мерки за сигурност.

— Разбира се. — И двамата знаеха всичко, свързано с оперативната сигурност. Имаха много случаи, от които да се поучат, и не всички бяха безобидни. Членове на неговата организация имаше в много затвори по света. Бяха хора без късмет, избегнали смъртта. Това беше проблем, с който организацията му не беше успяла да се справи. Да загинеш по време на акция беше достойно и смело. Да бъдеш заловен от полицай като обикновен престъпник беше недостойно и унизително, но някои от хората му го предпочитаха пред възможността да умрат, когато не бяха изпълнили мисията си. За много от колегите му затворите на западните държави не бяха чак толкова ужасни. Вярно е, че трябваше да стоят между четири стени, но ги хранеха редовно, а и западните държави не нарушаваха мюсюлманските изисквания към храната.

Отношението на тези страни към враговете им беше толкова мекушаво и глупаво. Те проявяваха състрадание към хора, които не им се отплащаха със същото. Обаче Мохамед нямаше вина за това.

 

 

— По дяволите — рече Джак. — Беше първият му ден откъм „черната“ страна на къщата. Благодарение на подготовката му обучението в тънкостите на финансите напредваше бързо. Дядо му Мюлър го беше научил на много неща по време на редките му гостувания във фамилната къща. Той и бащата на Джак бяха любезни един към друг, но за дядо Джо истинските мъже предпочитаха да се занимават с търговия, а не да правят кариера в мръсния свят на политиката, въпреки че трябваше да признае, че зет му се беше справил добре във Вашингтон. Обаче какви пари можеше да направи той на Уолстрийт… Защо трябва човек да се отказва от подобна възможност? Разбира се, Мюлър никога не го беше казвал на малкия Джак, но мнението му по въпроса беше съвсем очевидно. При всички случаи обаче Джак би могъл да получи някаква работа на начинаещ в големите финансови къщи и вероятно оттам щеше бързо да се издигне. Обаче за него важното беше, че вече се беше запознал с финансовата част от дейността на Колежа и сега вече беше в Оперативния отдел. Всъщност той не се казваше така, но така го наричаха онези, които работеха в него. — Толкова ли са добри?

— Какво е това, Джак?

— Засечен разговор от АНС — той му подаде листа. Тони Уилс го прегледа.

В разговора участваше човек, за когото се знаеше, че е свързан с терористите… Още не беше ясно какви бяха функциите му, но експертите в различаването на гласовете на говорещите бяха категорични, че е той.

— Това са цифровите телефони. Имат много чист сигнал, който може лесно да бъде идентифициран от компютъра, записващ гласовите данни. Виждам, че не са успели да идентифицират другия участник в разговора. — Уилс му върна листа.

Съдържанието на разговора беше съвсем невинно, и то до такава степен, че човек да се запита защо изобщо е бил воден. Но някои хора просто обичат да си бъбрят по телефона. А може би разговаряха с някакъв код, с помощта на който можеха да обсъждат биологична война или пък акция за поставяне на бомби в Ерусалим. Може би. По-вероятно беше просто да убиват времето. Беше типично за Саудитска Арабия. Джак се впечатли, че разговорът беше засечен и разчетен в реално време.

— Нали знаеш как работят цифровите телефони? Винаги излъчват сигнала ТУК СЪМ до местната клетка и цялата философия се състои в това да се слуша, когато телефонът иззвъни или притежателят му се обади на някого. По същия начин можем да открием телефона на този, който се обажда. Трудното е най-вече да бъде идентифициран притежателят. Сега те имат и друго устройство за идентификация чрез компютър.

— По колко телефонни номера се следят едновременно? — попита Джак.

— Повече от сто хиляди, и то само в Югоизточна Азия. Почти всичките са напълно безполезни, но един на десет хиляди може да свърши работа. Понякога се постигат реални резултати — обясни му Уилс.

— Значи, за да обърне внимание на някакъв най-обикновен разговор, компютърът следи да открие в него „горещи“ думи.

— Горещи думи и горещи имена. За съжаление там има толкова много хора, които носят името Мохамед. То е най-често срещащото се малко име в света. Много от тях използват бащините си имена или прякори. Друг проблем е големият пазар за така наречените клонирани телефони. Клонират ги в Европа, главно в Лондон, където повечето телефони имат международен софтуер. Някой пък може да има шест или седем телефонни номера, които използва само по веднъж и после ги зарязва. Те не са глупави, въпреки че могат и да бъдат прекалено самоуверени. Някои от тях стигат дори до там, че ни казват много неща, които понякога се оказват полезни. Всичко се записва в големия регистър на АНС и ЦРУ, до който ние имаме достъп.

— Добре, и кой е този човек?

— Името му е Уда бен Сали. Произхожда от богато семейство — близки приятели на краля. Главата на фамилията е виден саудитски банкер. Има единадесет синове и девет дъщери, а също и четири жени. Много жизнен старец. Твърди се, че не е лош човек, но прекалено глези децата си. Дава им пари вместо внимание като някоя голяма холивудска звезда. Този Уда се е посветил сериозно на Аллах, след като навършил седемнадесет години, и стои в най-крайното дясно крило на уахабитското разклонение на сунитския ислям. Те не ни обичат много. Следим това момче от известно време. Може да ни отвори вратата към техните финансови машинации. В досието му в ЦРУ има негова снимка. Сега е на около двадесет и седем години, висок над метър и осемдесет, много строен, с грижливо оформена брада. Лети често до Лондон. Пада си по проститутки. Още не е женен. Това е необичайно, но ако е обратен, поне не го показва. Англичаните му вкараха момичета в леглото. Те твърдят, че много го бива, но какво можеш да очакваш от човек на неговата възраст и с развинтено въображение.

— Чудесно занимание за един опитен разузнавач, няма що — отбеляза Джак.

— Много разузнавания използват услугите на проститутки — обясни Уилс. — Те нямат нищо против да ти кажат каквото знаят, а за добра сума пари са готови на всичко. Уда си пада по т.нар. пиле в кошница. Азиатски специалитет. Никога не съм го пробвал. Знаеш ли как да стигнеш до досието му?

— Никой не ми е показвал — отвърна Джак.

— Добре. — Без да става, Уилс се премести с въртящия си стол и му показа. — Това е общият индекс. Паролата ти за достъп е ЮГОЗАПАД 91.

Джак послушно изписа думата и графичното изображение на досието се появи под файла „Акробат“.

Първата снимка вероятно беше от паспорта му. Следваха още шест други по-неофициални. Джак-младши успя да не се изчерви. В католическото училище беше разглеждал доста броеве на „Плейбой“. Уилс продължи урока за деня.

— От това какво прави даден човек с жените може да се научи много. В ЦРУ имат психиатър, който анализира тези неща най-подробно. Вероятно може да се намерят в някой от анексите към файла. В Ленгли викат на това „пикантерии“. Докторът се казва Стефан Пизняк — харвардски професор по медицина. Доколкото си спомням, мнението му е, че този човек има нормални наклонности, като се имат предвид възрастта, парите и социалният му произход. Както сам ще се увериш, върти се най-много около лондонски банкери, като някой чирак, който иска да научи бизнеса. Говори се, че е способен, симпатичен и красив. Когато работи с пари, е предпазлив и консервативен. Не пие, значи е религиозен. Не парадира с това и не поучава другите, но води живот, в който спазва основните правила на религията си.

— И защо мислите, че е от лошите? — попита Джак.

— Разговаря много с хора, които са ни известни. Нямаме сведения с кого е свързан в Саудитска Арабия. Не знаем нищо за поведението му в неговата страна. Дори англичаните не са успели да го сторят, а те имат много по-голям достъп там. В това отношение ЦРУ е по-назад, а и човекът не е от такава величина, че да заслужава по-внимателно проучване, или поне те така смятат. Жалко. Говори се, че баща му е свестен мъж. Ще му се разбие сърцето, ако разбере, че у дома синът му дружи с неподходящи хора. — След като изрече тази мъдрост, Уилс се зае отново с работата си.

Джак се загледа в лицето на компютърния си екран. Майка му имаше добра способност да си създава мнение за хората от пръв поглед, но не му беше предала тази своя дарба. На Джак например му беше трудно да си съставя мнение за жените, но се утешаваше, че същото беше с повечето мъже по света. Продължи да се взира в лицето, опитвайки се да прочете какво мисли човек, отдалечен на шест хиляди мили, който говори друг език и изповядва друга религия. Какви мисли се въртяха зад тези очи? Знаеше, че баща му харесваше саудитците. Беше особено близък с принц Али бен Султан — висш представител на саудитското правителство. Младият Джак го беше виждал, но само бегло. Брадата и чувството му за хумор — само това си спомняше за него. Едно от основните убеждения на Джак-старши беше, че всички хора по принцип са еднакви и той беше успял да го предаде на сина си. Обаче това означаваше също, че както в Америка има лоши момчета, такива има и на други места по света, а съвсем неотдавна неговата страна беше получила някои сурови уроци, произтичащи от този факт. За съжаление сегашният президент още не беше намислил какво да направи по въпроса.

Джак продължи да чете досието. Значи тук, в Колежа, нещата започваха по този начин. Той работеше по даден случай или по-скоро се запознаваше с него. Уда бен Сали се представяше за международен банкер. Със сигурност се знаеше, че той наистина оперира с пари тук и там. Това пари на баща му ли са? — запита се Джак. Ако беше така, то баща му беше много богат кучи син. Имаше вземане-даване с всички големи лондонски банки, а Лондон все още беше столица на финансовия свят. Джак никога не беше предполагал, че Агенцията за национална сигурност бе успяла по някакъв начин да надникне в него.

Сто милиона тук, сто милиона там и скоро разбираш, че става въпрос за доста пари. Сали се беше ориентирал към бизнеса по опазването на капитала, което означаваше, че не се занимава толкова с увеличаването на поверените му пари, колкото с вземането на мерки те да бъдат добре пазени. Имаше седемдесет и една банкови сметки, от които шестдесет и три, изглежда, се идентифицираха с банков номер и парола. Жени? Политика? Спорт? Управление на финансови средства? Коли? Петролен бизнес? За какво разговаряха богатите саудитски принцове? Това беше голямото празно петно в досиетата. Защо англичаните не ги подслушват? От разговорите с неговите проститутки не се научаваше много, освен че е доста щедър към онези момичета, с които е прекарвал особено добре в къщата си на „Баркли Скуеър“… един моден квартал на Лондон, каза си Джак. Движеше се главно с такси. Притежава собствена кола — и то черен „Астън Мартин“ с гюрук, но не го кара много, се посочваше в информацията на англичаните. Нямаше шофьор. Често посещаваше посолството. С две думи, имаше твърде много информация, от която обаче не можеше да се научи много. Джак сподели това с Тони Уилс.

— Да, така е, но ако се окаже муле, там има две-три неща, които би трябвало да ти направят впечатление. Това е проблемът с тази проклета работа. И помни, че информацията, с която разполагаме, е вече пресявана. Преди нас на някой нещастник е било наредено да я отсее от суровия материал. Какви точно важни факти са били пропуснати, докато е вършел това, няма начин да узнаем, момчето ми. Няма начин.

Баща ми трябваше да прави точно това, припомни си Джак-младши. Опитваше се да открие диамант в кофа, пълна с лайна.“ Предполагаше, че ще се занимава с нещо по-лесно. Е, добре, от него се искаше да проследи движението на едни пари, което не бе никак просто. Беше възможно най-неблагодарната работа, а той дори не можеше да отиде при баща си и да му поиска съвет. Сигурно никак нямаше да му е приятно, когато научи, че работи тук. Майка му също едва ли щеше да се зарадва много.

Имаше ли значение? Та сега не беше ли вече самостоятелен мъж, който може да прави с живота си каквото си иска? Не беше точно така. Родителите имат власт над децата си и това никога няма да се промени. Винаги щеше да се старае да им достави удоволствие, да им покаже, че са го възпитали правилно и че и той постъпва правилно. Баща му имаше късмет. Родителите му никога не научиха за нещата, които е трябвало да прави. Дали щеше да им хареса?

Не. Щяха да се разстроят, щяха да побеснеят заради рисковете, на които излага живота си. А сега неговият син беше на път да направи същото. В паметта му имаше много бели петна, моменти, когато баща му отсъстваше от дома, а майка му не обясняваше защо… А сега и той, ако не вършеше същото, то със сигурност се насочваше в тази посока… Е, баща му винаги беше казвал, че светът е едно много шантаво място и сега той беше тук, за да разбере до каква степен това наистина е така.