Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teeth of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

Глава единадесета
ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА

Слънцето бързо изгря. Мустафа се събуди от ярката светлина и от някаква бабуна на пътя. Разтърси глава и се обърна, за да види усмихнатия Абдула зад кормилото.

— Къде сме? — попита водачът своя главен помощник.

— На половин час източно от Амарило. Изминахме без проблеми 350 мили, но скоро ще ми трябва бензин.

— Защо не ме събуди по-рано?

— Защо да те будя? Ти така сладко спеше, а през цялата нощ пътят беше почти съвсем пуст, като се изключат проклетите големи камиони. Изглежда, че нощно време всички американци спят. Мисля, че през последните няколко часа не съм видял повече от трийсетина коли.

Мустафа погледна километража. Колата продължаваше да се движи с 65 мили в час. Значи Абдула не превишаваше скоростта. Не бяха спирани от полицаи, нямаше нищо обезпокоително, като се изключи това, че Абдула не беше изпълнил точно заповедите му, както Мустафа би искал.

— Ето — шофьорът посочи един син знак, — можем да заредим и да хапнем нещо. Възнамерявах да те събудя тъкмо тук. Спокойно, приятел, отпусни се.

Мустафа видя, че стрелката за бензина беше почти на нула. Абдула беше постъпил глупаво, като я беше оставил да стигне чак дотам, но нямаше смисъл да му се кара за това. Спряха пред една голяма бензиностанция. Помпите бяха с надпис „Шеврон“ и бяха автоматични. Мустафа извади от портфейла си кредитната си карта и я мушна в процепа. После зареди форда с над двайсет галона бензин. През това време останалите трима посетиха тоалетната и разгледаха какво има за ядене. Изглежда, че пак бяха понички. Десет минути след като се бяха отклонили от магистралата, те отново стъпиха на нея и се насочиха на изток към Оклахома. Щяха да влязат в него след двайсет минути.

Отзад в колата Рафи и Зухаир бяха будни и разговаряха, а докато караше, Мустафа ги слушаше, без да се намесва в разговора.

Околността беше равна, подобна на топографията в родината им, макар и много по-зелена. Хоризонтът беше изненадващо далечен и от пръв поглед разстоянието не можеше да се определи. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и блестеше в очите му, което го накара да си спомни за тъмните очила в джоба на ризата. Донякъде помогнаха.

Мустафа беше доволен от състоянието, в което се намираше. Пътуването му доставяше удоволствие, околността беше приятна за окото и засега всичко вървеше добре. През деветдесет минути някоя полицейска кола профучаваше покрай техния форд прекалено бързо, за да може полицаят вътре да разгледа него и приятелите му. Съветът да се придържат стриктно към ограниченията за скоростта беше добър. Пътуваха без проблеми, но често колите, дори големите камиони, ги задминаваха. Това, че се стараеха да не нарушават закона дори минимално, ги правеше невидими за полицията, чиято главна задача беше да наказва тези, които много бързат. Мустафа беше уверен, че задачата им е в безопасност. Ако не беше така, щяха да ги следят или да ги спрат на някоя пуста отсечка от пътя, където да им устроят капан с много оръжия и много, много врагове. Но подобно нещо не се беше случило.

Другото предимство да кара на ръба на ограничението за скорост беше, че щеше да разбере, ако някой ги следваше. Просто човек трябваше да поглежда в огледалото. Никой не оставаше зад тях повече от няколко минути. Един преследващ ги полицай би трябвало да бъде мъж на възраст между двайсет и трийсет години. Може би щяха да бъдат двама, единият да кара, а другият да наблюдава. Щяха да изглеждат добре физически и със старомодни прически. Щяха да карат след тях в продължение на няколко минути, преди да прекъснат преследването, за да ги замести някой друг. Естествено, преследвачите им нямаше да бъдат глупаци, но характерът на задачата им правеше действията им предвидими. Просто някои коли щяха да изчезват и да се появяват отново. Но Мустафа беше нащрек и нито една кола не се появяваше повече от един път. Разбира се, можеха да ги следят с хеликоптер, но хеликоптерите лесно се забелязваха. Единствената истинска опасност беше някой малък самолет, но той не можеше да се безпокои за всичко. Каквото е писано, щеше да стане и срещу това нямаше защита. Засега пътят беше чист, а кафето чудесно. Денят се очертаваше да бъде хубав. Върху един пътен знак в зелено беше написано: ОКЛАХОМА СИТИ — 36 МИЛИ.

 

 

По националното радио съобщиха, че Барбара Стрейзънд има рожден ден — много жизненоважна информация за започване на деня, помисли си Джон Патрик Райън-младши, измъкна се от леглото и се отправи към банята. Няколко минути по-късно видя, че кафеникът с часовников механизъм беше работил както трябва и беше пуснал две чаши кафе в бялото пластмасово канче. Реши тази сутрин на път за работа да се отбие в „Макдоналдс“ за кифла с яйце и пържени картофки. Не беше кой знае каква здравословна закуска, но засищаше, а на двайсет и три години той не се безпокоеше много за холестерола и тлъстините като баща му, който пък се стараеше да угоди на майка му. Тя вече сигурно беше облечена и готова да я откарат на работа в „Джон Хопкинс“ (от нейния главен бодигард от службата за охрана). Не е пила кафе, ако ще оперира днес, защото се безпокоеше, че кофеинът може да накара ръката й леко да трепери, когато забие малкия нож в мозъка на някой нещастник, след като измъкнеше очната му ябълка като маслина в мартини. Така понякога я занасяше баща му, а майка му леко го плесваше по бузата. Баща му пък щеше да се захване със своите мемоари, подпомаган от професионален писател, което му беше много неприятно, но издателят настояваше. Сали беше в последната година на медицинския факултет, но той не знаеше какво прави в момента. Кейти и Кайл сигурно се обличаха за училище. Обаче Джак трябваше да върви на работа. Наскоро му беше дошло наум, че колежът беше неговата последна истинска ваканция. Естествено, всяко момче и момиче желае най-много да порасне и да поеме живота в свои ръце, но когато това станеше, вече беше късно за връщане назад. Ходенето на работа всеки ден беше доста отегчително. Е, нали ти плащат. Но той вече беше богат, издънка на изтъкната фамилия. В неговия случай парите вече бяха спечелени, а не беше някой прахосник, който да ги пилее и сам да се провали. Остави празната си чаша от кафе в умивалника и отиде в банята да се обръсне.

Това беше още едно досадно занимание. Спомни си как като юноша беше много доволен, когато видя първия златист мъх да потъмнява по бузите му, както и когато се бръснеше един-два пъти седмично, обикновено преди да отиде на среща. Обаче да го прави всяка сутрин беше много досадно. Спомни си как наблюдаваше баща си да се бръсне, както правят често малките момчета, и си мислеше колко спретнат е възрастният мъж. Да, бе. Възмъжаването просто не си струваше усилието. По-добре беше да имаш мама и татко, които да се грижат за всички административни глупости. И все пак…

Все пак сега той вършеше важна работа и изпитваше някакво удовлетворение от това. Облече чиста риза, подбра вратовръзка, сложи си сакото и излезе. Поне му оставаше удоволствието да покара колата. Може би трябваше да си вземе друга, вероятно с подвижен покрив. Идваше лято и щеше да е страхотно вятърът да развява косата му, докато някой перверзен тип не му среже гюрука с нож, след което трябва да се обажда на застрахователната компания и колата да влезе за три дни в сервиза.

Пътуването с кола на работа приличаше на това да ходиш на училище, като се изключи фактът, че вече не се притесняваше, че ще го изпитват, освен ако не объркаше нещо и не загубеше работата си, а тази черна точка щеше да го преследва много по-дълго от една лоша бележка по социология. Затова той не искаше да се проваля. Проблемът с тази работа беше, че всеки ден минаваше в учение, но без приложение на знанията. Голямата лъжа за колежа беше, че те научава на това, което трябва да знаеш за живота. Как пък не! Едва ли беше така и с баща му и майка му. Та тя продължаваше да чете медицинските списания и да научава нови и нови неща. И то не само американски списания, но и английски и френски, защото говореше доста добре френски и твърдеше, че френските доктори са добри, по-добри от техните политици. Но пък, от друга страна, всеки, който съдеше за Америка по нейните политически лидери, вероятно си мислеше, че Съединените американски щати са нация от шибаняци, поне откакто баща му беше напуснал Белия дом.

Отново включи националното радио. Това беше неговата любима новинарска станция. Доставяше му удоволствие да слуша съвременната поп музика, която пускаха. Докато растеше, слушаше как майка му свири на пиано, главно Бах, и някои други. Може би малко от Джон Уилямс като жест към по-модерната музика, макар че произведенията му бяха повече за духови инструменти, отколкото за пиано.

Още един атентатор самоубиец в Израел. Мамка му! Баща му се беше старал много да реши този проблем, но въпреки някои сериозни усилия дори от страна на израелците той все още не беше решен. Изглежда, че евреи и мюсюлмани просто не можеха да живеят заедно. Винаги когато бяха заедно, баща му и принц Али бен Султан разговаряха по въпроса и за човек беше мъчително да ги гледа как се ядосват. Принцът не беше предопределен да стане крал на страната си, което вероятно беше добре за него, помисли си Джак, защото да си крал е дори по-лошо, отколкото да си президент. Но той си оставаше важна фигура, в чиито думи през повечето време сегашният крал се вслушваше… което го доведе до…

Уда бен Сали. Тази сутрин ще има повече новини за него. От английското разузнаване вчера трябваше да изпратят сведения за него като жест към онези бълвочи от ЦРУ в Ленгли. Бълвочи от ЦРУ ли? — запита се Джак. Собственият му баща беше работил там. Беше се отличил, преди да се издигне, и много пъти беше казвал на децата си да не вярват на нищо, което гледат във филмите, за разузнаването. Джак-младши му беше задавал въпроси, но обикновено беше получавал незадоволителни отговори, а сега самият той научаваше каква в действителност е тази работа. Най-вече скучна. Приличаше много на преследването на мишка в Джурасик парк, въпреки че поне имаше това преимущество да остава невидим за големите хищни птици. Никой не знаеше за съществуването на Колежа и докато това продължаваше, всички в него можеха да се чувстват сигурни. Чувството беше успокояващо, но все пак досадно. Джак беше все още твърде млад и си мислеше, че вълненията са хубаво нещо.

Отклони се от шосе №29 и продължи към Колежа. Паркира на обичайното си място, усмихна се и махна с ръка на пазача, а после се качи в кабинета си. Чак тогава се сети, че беше подминал „Макдоналдс“, затова си взе две кифли от подноса и сам си направи кафе в малката си стаичка. Включи компютъра и започна работа.

— Добро утро, Уда — каза Джак на монитора. — Какво си намислил?

Часовникът на екрана показваше 8:25 сутринта. Това отговаряше на ранен следобед във финансовия район на Лондон. Бен Сали имаше офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“, която, както Джак си спомняше от предишни посещения отвъд океана, приличаше на остъклена петролна рафинерия. Кварталът беше скъп, с някои много богати съседи. В доклада не се казваше на кой етаж е кабинетът, но Джак и без това не беше влизал вътре. Застраховането сигурно е най-досадната работа на света. Да чакаш някоя сграда да изгори. Вчера Уда е имал няколко телефонни разговора, един от тях с…

Аха! Това име ми е познато отнякъде, каза младият Райън на екрана. Беше името на много богат човек от Близкия изток, за когото се знаеше също, че от време на време има работа с лошите и е под наблюдението на английските тайни служби. И така, какво са си говорили?

Имаше дори запис от разговора. Беше воден на арабски, а преводът… Това можеха със същия успех да бъдат инструкции от съпругата да купи литър мляко на връщане от работа. Толкова беше вълнуващ и съдържателен, като се изключи фактът, че на едно напълно безобидно изречение Уда беше отговорил със: „Сигурен ли си?“ Не се казва такова нещо на жена ти, когато те кара да купиш литър мляко на път за вкъщи.

В тона на въпроса се съдържа скрит смисъл, беше написал английският аналитик в края на доклада.

По-късно през деня Уда си беше тръгнал рано от офиса, беше влязъл в един бар и се беше срещнал със същия човек, с когото беше разговарял по телефона. Значи в края на краищата разговорът не е бил съвсем безобиден. Но въпреки че те не бяха успели да чуят какво си говорят двамата в сепарето на бара, в телефонния разговор никой не беше споменал за среща или място на среща… а и Уда не се беше забавил много в този бар.

— Добро утро, Джак — поздрави Уилс на влизане и окачи сакото си на закачалката. — Какво става?

— Нашият приятел Уда се гърчи като някоя змиорка. — Джак натисна командата „принтиране“ и подаде напечатания лист на колегата си още преди той да успее да седне.

— Смяташ, че има подобна вероятност ли?

— Тони, този човек е играч — каза уверено Джак.

— Какво е направил след телефонния разговор? Извършил ли е някакви необикновени трансакции?

— Още не съм проверил, но ако има такива, те очевидно са му били наредени от неговия приятел и след това са се срещнали, за да му потвърди на чаша бира.

— Даваш прекалено много воля на въображението си. Тук се опитваме да избягваме това — предупреди го Уилс.

— Знам — рече сърдито Джак. Беше време да проследи финансовия поток от предишния ден.

— А, днес ще се запознаеш с един нов човек.

— Кой е той?

— Дейв Кънингъм — съдебен счетоводител, който е работил в отдел „Организирана престъпност“ в министерството на правосъдието. Много го бива да открива финансови нередности.

— Да не би да мисли, че съм открил нещо интересно? — попита с надежда в гласа Джак.

— Ще видим, когато пристигне тук след обяд. Вероятно в момента преглежда твоите работи.

— Добре — каза Джак. Може би беше надушил нещо. Може би в тази работа все пак имаше нещо вълнуващо. Може би щяха да го похвалят за сметките му.

 

 

Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрешно бягане и личен тоалет, следвани от закуска и разговор. Не беше много по-различно от времето, което Доминик беше прекарал в Академията на ФБР или Брайън в подготвителната школа. Тъкмо това сходство безпокоеше донякъде морския пехотинец. Обучението в Корпуса на морската пехота беше да се убиват хора и да чупят разни неща. Тук беше същото.

Доминик беше малко по-добър в проследяването, защото в Академията на ФБР го бяха изучавали по учебник, а морските пехотинци не. Енцо беше също така доста добър в стрелбата с пистолет, но Алдо продължаваше да предпочита своята „Берета“ пред „Смит и Уесън“ на брат си. С него той беше пречукал един лош човек, докато Брайън беше вършил тази работа с карабина М16А2 от доста далечно разстояние — петдесет метра. То беше достатъчно близко, за да се види изражението по лицата на хората, улучени от куршумите, и не чак толкова, че някой ответен изстрел да стане причина за сериозно безпокойство. Неговият сержант му се караше, че не ляга плътно на земята, когато някой автомат „Калашников“ се насочваше в неговата посока, но от единственото си участие в битка Брайън беше научил един важен урок. Беше установил, че в този момент мисълта му тече извънредно бързо и беше изключително ясна. Като се замислеше след това, с изненада установяваше, че не беше виждал куршуми в полет, толкова бързо работеше мозъкът му. Е, обикновено последните пет куршума в пълнителя на АК–47 бяха трасиращи и тях той успяваше да види, но никога да летят към него. Често си спомняше за тези пет-шест напрегнати минути, критикувайки се за нещата, които би могъл да направи по-добре, като си обещаваше, че няма да повтори същите грешки. След това обаче, когато сержант Съливън правеше разбор на действията в базата, той показа голямото си уважение към Карузо.

— Как беше бягането днес, момчета? — попита Пийт Алекзандър.

— Чудесно — отвърна Доминик. — Може би ще трябва да опитаме с тридесеткилограмови раници на гърба.

— Може да се уреди — успокои го Алекзандър.

— Пийт, във Форт Рекън правехме и това. Не е никак забавно — запротестира веднага Брайън. — Не прекалявай с чувството си за хумор — скара се той на брат си.

— Е, радвам се, че все още сте във форма — рече примирително Пийт. В края на краищата на него не му се налагаше да бяга сутрин. — И така, какво искате да питате?

— Аз все още имам желание да науча нещо повече за нашата цел тук — рече Брайън, повдигайки глава от чашата си с кафе.

— Изглежда, че не си от най-търпеливите — подкачи го инструкторът.

— Виж какво, в морската пехота тренирахме всеки ден, но дори и когато не беше съвсем ясно за какво тренираме, знаехме, че сме морски пехотинци и не ни подготвят да продаваме курабийки пред някой магазин от веригата „Уол-Март“.

— И за какво мислиш, че ви подготвяме сега?

— Да убиваме хора без предупреждение, без никакви правила. Цялата работа прилича много на убийство. — „Е, поне го казах гласно“, помисли си Брайън. Какво ще последва по-нататък? Вероятно пътуване обратно до Кемп Лиджун и продължаване на кариерата му в Корпуса на морската пехота. Може и да е по-лошо.

— Добре де, мисля, че дойде моментът — съгласи се Алекзандър. — Какво ще кажете, ако получите заповеди да ликвидирате някого?

— Ако заповедите са законни, ще ги изпълня, но законът… системата… ми позволява да помисля дали наистина са законни.

— Нека само предположим. Да кажем, че ви бъде заповядано да отнемете живота на известен терорист. Как ще реагирате? — попита Пийт.

— Това е лесно. Ще го ликвидирам — отвърна незабавно Брайън.

— Защо?

— Терористите са престъпници, но не винаги могат да бъдат арестувани. Тези хора водят война срещу моята страна и ако ми бъде заповядано да воювам срещу тях, добре. Точно затова постъпих в морската пехота.

— Обаче законът не винаги ни позволява да го правим — обади се Доминик.

— Но системата ни позволява в открито единоборство да убиваме престъпниците на място. Ти си го правил и не съм те чувал да съжаляваш.

— Няма и да ме чуеш. С теб е същото. Ако президентът каже да убиеш някого и ти си в униформа, та той е върховен главнокомандващ, Алдо. Имаш законното право, не, длъжен си да убиеш всеки, който той ти нареди.

— А не излязоха ли някои германци със същите доводи през 1946? — попита Брайън.

— Не бих се безпокоил толкова много за това. Ще трябва да загубим някоя война, за да се разтревожим. Не виждам такава вероятност в близко бъдеще.

— Енцо, ако това, което току-що каза, е вярно, тогава ако германците бяха спечелили Втората световна война, никой нямаше да го е грижа за шестте милиона убити евреи. Това ли искаш да кажеш?

— Чакайте бе, хора, не сте в клас по теория на правото — прекъсна ги Алекзандър.

— Тук Енцо е юристът — посочи го Брайън.

Доминик се хвана на въдицата.

— Ако президентът наруши закона, тогава Камарата на представителите ще го подведе под съдебна отговорност, Сенатът ще го осъди и той ще изхвърчи на улицата, а после ще последват и наказателни санкции.

— Добре, но какво ще кажеш за хората, които са изпълнявали негови заповеди? — рече Брайън.

— Зависи — обърна се Пийт и към двамата. — Ако отиващият си президент им е дал президентското си помилване, каква отговорност може да се иска от тях?

Този отговор накара Доминик рязко да обърне глава.

— Предполагам никаква. Съгласно конституцията президентът има суверенното право да помилва, както някога кралят. Теоретично един президент може да помилва и себе си, обаче това ще е подигравка с правото. Върховният законодателен орган в тази страна е конституцията. Тя е нещо като Господ и пред него не може да има обжалване. Знаете за изключението, когато Форд помилва Никсън, това е доста спорно положение. Обаче конституцията е предназначена да бъде прилагана разумно от разумни хора. Това може би е единствената й слабост. Защото адвокатите също са юристи, а това означава, че не винаги се съобразяват с логиката.

— Значи, теоретично погледнато, ако президентът те помилва за това, че си убил някого, не можеш да бъдеш наказан за престъплението, така ли?

— Точно така — рече Доминик и веднага се намръщи. — Какво ми казваш ти?

— Говоря само хипотетично — побърза да се застрахова Алекзандър. С това часът по теория на правото завърши и Алекзандър се поздрави, че им беше казал ужасно много и в същото време не им бе казал нищо.

 

 

Имената на градовете му бяха толкова чужди, помисли си Мустафа. Шоуний, Оукма, Уилийтка, Фарао. Това пък беше най-странното от всички. В края на краищата не се намираха в Египет — една мюсюлманска страна, въпреки че беше сбъркана и политиците й не признаваха важността на вярата. Обаче рано или късно това щеше да се промени. Мустафа се протегна, за да си вземе цигара. Половината резервоар все още е пълен. Този форд очевидно има голям резервоар, който да гори мюсюлмански петрол. Американците бяха толкова неблагодарни копелета. Ислямските страни им продаваха петрол, а какво им даваше Америка в замяна? Оръжия на израелците да убиват с тях арабите и още много малко други неща. Мръсни списания, алкохол и корупция, която покварява дори правоверните. Но кое беше по-лошо? Да корумпираш или да бъдеш корумпиран, да бъдеш жертва на неверниците? Един ден, когато управлението на Аллаха ще покори света, всичко ще си дойде на мястото. Някой ден това ще стане, а той и неговите другари по оръжие бяха водещата вълна на волята на Аллаха. Тяхната смърт ще бъде на мъченици, а това беше нещо, с което можеха да се гордеят. След време семействата им ще научат за съдбата им — можеха да разчитат на американците за това — и ще скърбят за смъртта им, но ще почитат тяхната преданост към вярата. Американските полицейски агенции много обичаха да показват колко са ефикасни, след като битката вече е загубена. Тази мисъл го накара да се усмихне.

 

 

Дейв Кънингъм изглеждаше на толкова години, на колкото беше. Джак прецени, че е прехвърлил шейсетте. Оредяваща прошарена коса, лоша кожа. Отдавна се беше отказал от цигарите. Обаче сивите му очи святкаха от любопитство като на лалугер от Дакота, който търси нещо за ядене след прерийните кучета.

— Ти ли си Джак-младши? — попита на влизане той.

— Същият — отговори Джак. — Какво направихте с моите изчисления?

— Не е зле за аматьор — позволи си да каже Кънингъм. — Твоят заподозрян, изглежда, пере пари за себе си и за някой друг.

— Кой е този някой друг? — попита Уилс.

— Не може да се каже със сигурност, но е от Близкия изток, богат и тъпкан с пари. Смешно. Всички си мислят, че те пилеят парите като пияни моряци. Някои го правят — добави счетоводителят. — Но други са скъперници. Не можеш да им измъкнеш и цент. — След това Кънингъм постави на бюрото между Райън и Уилс няколко книжа. Три трансакции бяха отбелязани с червени кръгчета.

— Малко е немарлив. Всички съмнителни преводи са от по 10 000 лири стерлинги. Това ги прави лесни за проследяване. Прикрива ги като лични разходи… Влизат в тази сметка, вероятно за да не разберат родителите му. Саудитските счетоводители не са много стриктни. Предполагам, че сумата трябва да бъде над милион, за да привлече вниманието им. Сигурно си мислят, че момче като това може да профука 10 000 паунда само за една хубава нощ по жени или в някое казино. Богаташките синчета обичат да залагат, въпреки че много не ги бива в тази работа. Ако живееха близо до Вегас или Атлантик Сити, щеше да бъде чудесно за търговския ни баланс.

— Дали пък не харесват европейските проститутки повече от нашите? — запита се на глас Джак.

— Синко, във Вегас можеш да си поръчаш русо камбоджанско магаре със сини очи и то ще бъде пред вратата ти половин час след като си затворил телефона. — През годините Кънингъм беше разбрал, че и главатарите на мафията имат такива слаби места. Първоначално подобни методи му се струваха обидни и в противоречие с разбиранията му на методист, но като разбра, че това е начин за откриване на престъпници, започна да одобрява подобни разходи. Корупцията беше за корумпираните хора. Кънингъм беше участвал и в операция „Елегантна змия“, която чрез подобни методи за откриване на жертвите си беше изпратила шестима конгресмени в клуба за голф към федералния затвор във военновъздушната база Еглин във Флорида. Предполагаше, че от тях са излезли първокласни носачи на стиковете за голф на младите пилоти, които излитаха оттам, и вероятно е било добро упражнение за бившите представители на народа.

— Дейв, нашият приятел Уда играч ли е? — попита Джак.

Кънингъм вдигна глава от документите.

— На такъв ми прилича, синко.

Младият Райън се облегна в стола си с чувство на голямо удовлетворение. Все пак беше постигнал нещо… може би нещо важно.

 

 

С навлизането в Арканзас местността започна да става хълмиста. Мустафа забеляза, че след като беше карал четиристотин мили, реакциите му са малко по-бавни, затова спря пред една бензиностанция и след като напълни резервоара, остави Абдула на кормилото. Беше хубаво да се протегне човек. След това колата отново излезе на магистралата. Абдула караше внимателно. Задминаваха само възрастни хора и се държаха в дясната лента, за да не ги удари някой минаващ камион. Освен че нямаха желание да бъдат забелязани от полицията, нямаше и за какво да бързат. Имаха цели два дни, за да открият обекта и да изпълнят мисията си. А това беше много време. Запита се какво ли правят другите три групи. Те трябваше да изминат по-къси разстояния. Една от тях вероятно вече беше пристигнала в определения за целта град. Имаха заповеди да изберат приличен, но не луксозен хотел на по-малко от един час път с кола от целта, да я огледат и след като потвърдят готовността си с имейл, да чакат, докато Мустафа им разреши да изпълнят задачите си. Колкото по-прости бяха заповедите, толкова по-добре, защото имаше по-малка вероятност от объркване и грешки. Те бяха свестни мъже и задачата им беше подробно разяснена. Познаваше всичките. Сайед и Мехди бяха като него саудитци и като него бяха деца от богати фамилии, които презираха родителите си за това, че се подмазват на американците и на други като тях. Сабауи беше от иракски произход. Не се беше родил богат и беше истински вярващ. Както останалите, той беше сунит и искаше да бъде запомнен дори и от шиитското мнозинство в неговата страна като ревностен последовател на Пророка. Шиитското мнозинство в Ирак, съвсем наскоро освободено — неверници! — от сунитското господство, се държеше в страната си така, като че ли само те са правоверните. Сабауи искаше да им покаже колко се заблуждават. Мустафа изобщо не се вълнуваше от такива дреболии. За него ислямът беше една голяма шатра, в която имаше място почти за всички…

— Заболя ме задникът — каза Рафи от задната седалка.

— Няма как, братко — отвърна му Абдула от мястото на шофьора. Като шофьор той се възприемаше като временно командващ.

— Знам, но въпреки това задникът ме боли — оплака се Рафи.

— Бихме могли да вземем коне, но те щяха да бъдат много бавни, а и от тях на задника ти нямаше да стане по-добре, приятел — обади се Мустафа. Това накара всички да се разсмеят и Рафи отново се загледа в един брой на „Плейбой“.

На картата се виждаше, че до град Смол Стоун пътят им няма да е особено труден. Тогава всички щяха да бъдат напълно будни. Но засега пътят се виеше през приятни за окото хълмове, покрити със зелени дървета. Беше доста по-различно от Северно Мексико, което така приличаше на пясъчните хълмове у дома… при които те никога нямаше да се завърнат…

Обаче за Абдула шофирането беше удоволствие. Колата не беше толкова добра, колкото мерцедесът на баща му, но за момента вършеше работа. Беше приятно да усеща кормилото в ръцете си, когато се облегна назад и запуши цигара доволно усмихнат.

В Америка имаше хора, които се състезаваха с коли по големи кръгови писти. Какво удоволствие ще е това! Да караш колкото можеш по-бързо, да се състезаваш с другите, да ги побеждаваш! Сигурно ще е по-хубаво, дори отколкото да си с жена… е, почти… или също толкова различно, поправи се той. Сигурно най-голямото удоволствие ще е да си с жена след състезание. Запита се дали в Рая има коли, също толкова добри и бързи като тези от „Формула 1“ в Европа, които вземат рязко завоите, а след това се втурват стремително напред по правите участъци. Там караш толкова бързо, колкото колата и пътят позволяват. Би могъл да опита и тук. Колата вероятно вдигаше спокойно 200 километра в час, но мисията им беше по-важна.

Хвърли цигарата през прозореца. Точно тогава покрай тях профуча бяла полицейска кола със сини ленти отстрани. Беше на арканзаската щатска полиция. Това се казва бързо каране, а и човекът вътре имаше великолепна каубойска шапка, помисли си Абдула. Като всяко човешко същество на планетата и той беше гледал доста американски филми, включително и каубойски, в които мъже на коне гонеха добитък, или пък се стреляха из кръчмите, за да решат някакъв спор. Този образ му допадаше, но той си припомни, че тъкмо това беше целта. Беше още един опит на неверника да прелъсти правоверния, макар че, честно казано, американските филми се правеха главно заради американската публика. Колко арабски филми беше гледал, в които Саллах ад Дин[1] — при това кюрд, разбиваше нахлулите кръстоносци? Те бяха направени да представят историята и да учат на храброст арабските мъже, за да могат по-добре да разгромят израелците, което, уви, все още не се беше случвало. Вероятно същото е и с американските уестърни. Техните разбирания за мъжество не бяха много по-различни от тези на арабите, с изключение на това, че използваха револвери вместо саби, което беше много по-мъжествено. Разбира се, пистолетът достигаше по-далеч, а и американците бяха практични бойци, освен че си служеха много умело с него. Естествено, не бяха по-храбри от арабите, само по-хитри.

Трябва да внимавам с американците и техните револвери, каза си Абдула. Ако някой от тях може да стреля като каубоите от филмите, тяхната мисия щеше да приключи твърде рано, а това не биваше да става.

Запита се какво ли носи на колана си полицаят от профучалата покрай тях бяла кола? Сигурно е добър стрелец. Разбира се, биха могли да проверят, но имаше само един начин за това и то би изложило на опасност тяхната акция. Затова Абдула продължи да наблюдава как полицейската кола пред него изчезва от погледа му. Загледа се в минаващите покрай тях фургони, докато продължаваше да кара на изток с шейсет и пет мили в час с по три цигари на час и къркорещ стомах.

СМОЛ СТОУН — 30 МИЛИ.

 

 

— В Ленгли отново се вълнуват — каза Дейвис на Хендли.

— Какво си чул? — попита Гери.

— Един оперативен служител узнал нещо странно от свой информатор в Саудитска Арабия. Че някои подозрителни играчи са напуснали града, така да се каже, в неизвестна посока, но той смята, че са в западното полукълбо и са десетина на брой.

— Колко достоверна е тази информация? — попита Хендли.

— Може да й се даде „3“ за степен на достоверност, въпреки че източникът е надежден. По неизвестна причина някакви боклуци от Управлението решили да не й обръщат много внимание. — Това беше един от проблемите в Колежа. В анализите зависеха от други. Въпреки че имаха някои много добри хора в своя аналитичен отдел, истинската работа в тази насока се вършеше от другата страна на река Потомак, а през последните няколко години, пък и десетилетия, ЦРУ се беше издънвало неведнъж, припомни си Гери. Там имаше много бюрократи, които не оправдаваха дори и скромните си заплати на държавни служители. Обаче докато архивите продължаваха да се пълнят, никой не се интересуваше от това и дори не го забелязваше. Саудитците имаха практиката да се отървават от своите потенциални размирници, като им позволяваха да заминат за други страни и там да вършат престъпленията си, а ако това имаше неблагоприятни последици за самата Саудитска Арабия, нейното правителство проявяваше изключителна готовност да сътрудничи.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита той Том Дейвис.

— По дяволите, Гери, да не съм някоя циганска врачка. Нямам кристално кълбо, нито пък съм Делфийският оракул — изпъшка с досада Дейвис. — От вътрешната сигурност са уведомени, а това означава ФБР и останалият им екип от анализатори, но това е от т.нар. „меко“ разузнаване. Нищо, на което да се опреш. Има три имена, но са без снимки, а всеки тъпанар може да си извади документи за самоличност под ново име. Дори в евтините булевардни романи ти казват как се прави това. Не трябва да проявиш голямо търпение, защото никой щат няма система за съпоставяне на свидетелствата за раждане със смъртните актове. Ако беше така, работата щеше да е лесна дори за някой правителствен бюрократ.

— Тогава какво ще стане?

Дейвис сви рамене.

— Обичайното. Охранителите по летищата ще бъдат предупредени отново да са нащрек и ще започнат да тормозят повече невинни хора, за да бъдат сигурни, че никой не се опитва да отвлече пътнически самолет. Ченгетата из цялата страна ще започнат да се оглеждат за подозрителни коли, но това в повечето случаи означава, че ще бъдат спирани хора, които при шофирането нарушават правилата. Надава се прекален вой и дори полицията вече не го приема съвсем на сериозно, но кой би могъл да ги вини за това?

— Значи цялата ни защитна система е неутрализирана… от самите нас, така ли?

— От практична гледна точка, да. Докато ЦРУ не разполага с повече оперативни агенти на място, за да идентифицира терористите, преди те да са пристигнали тук, ние сме в пасивна, а не в активна позиция.

— Много важно — каза той и се намръщи. — През последните две седмици акциите ми на борсата се котират много добре. — Напоследък финансовият бизнес привличаше все повече Дейвис. Може би беше допуснал грешка, като беше постъпил в ЦРУ направо от университета в Небраска?

— Някакви последици от доклада на ЦРУ?

— Някой беше предложил да се говори отново с източника, но от Седмия етаж все още няма разрешение.

— Господи! — възмути се Хендли.

— Гери, защо се изненадваш толкова? Вярно, че не си работил там като мен, но със сигурност си бил свидетел на много такива неща в Конгреса.

— Защо, по дяволите, Кийлти не остави Фоли на поста директор на ЦРУ?

— Има си един приятел адвокат, който му харесва повече, не помниш ли? А Фоли беше професионален шпионин и затова е ненадежден. Слушай, нека си го кажем, Ед Фоли успя да постигне някои неща, но за цялостно въдворяване на ред там ще трябват поне десет години. Това е и една от причините да съм тук — добави с усмивка Дейвис. — Как се справят нашите двама новобранци в Шарлотсвил?

— Морския пехотинец все още го мъчи съвестта.

— Странна работа — рече Дейвис.

— Е, не можем да наемем някакви бесни кучета. По-добре да задават въпроси сега, отколкото когато бъдат изпратени със задача.

— Предполагам. Какво става с онези неща?

— Следващата седмица.

— Доста време мина. Изпробват ли ги?

— В Айова. Върху прасета. Моят приятел ми казва, че сърдечно-съдовата им система била подобна на тази на хората.

„Колко подходящо“, помисли си Дейвис.

 

 

Смол Стоун не се оказа голям навигационен проблем и след като бяха карали на югозапад по шосе 1–40, сега се движеха на североизток. Мустафа отново беше зад волана, а двамата на задната седалка спяха, след като ядоха сандвичи с печено говеждо и пиха кока-кола.

Пътуването вече беше започнало да става досадно. След повече от двадесет часа нищо не може да продължи да бъде интересно и дори мечтите за тяхната акция, до която оставаше ден и половина, не можеха да ги държат будни, затова сега Рафи и Зухаир спяха като уморени деца. Той караше на североизток, а слънцето беше зад лявото му рамо. Започна да вижда надписи, в които се посочваше разстоянието до Мемфис, щата Тенеси. Замисли се за момент. Това не беше лесно, след като бе прекарал толкова дълго време в кола. Даде си сметка, че му остават още два щата за преминаване. Непрекъснато напредваха, макар и бавно. Щеше да е по-добре да се качат на самолет, но сигурно щеше да е трудно да прекарат автоматите през летищата. Освен това като ръководител на цялата акция трябваше да се безпокои не само за една група. Точно затова беше избрал най-трудната и най-отдалечена цел от четирите, за да даде пример на останалите. Понякога да си ръководител е много досадно, каза си Мустафа, докато се наместваше по-удобно на седалката.

Следващият половин час мина бързо. След това се появи много голям и висок мост, пред който имаше надпис, че им предстои да прекосят реката Мисисипи, следван от друг, който ги приветстваше с добре дошли в Тенеси — щата ДОБРОВОЛЕЦ. Поради дългото каране не можеше да мисли съсредоточено. Запита се какво ли би могло да означава това, но след това забрави за странното наименование. Каквото и да означаваше, той трябваше да прекоси Тенеси на път за Вирджиния. Нямаше да има почивка още най-малко петнайсет часа. Щеше да кара още около сто километра източно от Мемфис, а след това да предаде кормилото на Абдула.

Току-що беше прекосил една голяма река. В неговата страна нямаше постоянни реки, само вади, които се пълнеха за кратко време от редките дъждове, а после отново пресъхваха. Америка беше толкова богата страна. Вероятно това беше причината за нейната арогантност, обаче неговата акция и тази на тримата му колеги щеше да я понамали. Ако е рекъл Аллах, това щеше да стане след по-малко от два дни.

„Два дни до Рая“, каза си той.

Бележки

[1] Саладин (1138–1193). — Бел.прев.