Том Кланси
Зъбите на тигъра (2)

Глава първа
КОЛЕЖЪТ

Град Западен Одентън в щата Мериланд не беше никакъв град. Това беше само една пощенска станция за хората, които живееха в района, няколко бензиностанции, един супермаркет плюс обичайните заведения за бързо хранене за хора, които имат нужда от някоя мазна закуска, когато пътуват с кола от Колумбия, Мериланд, до работата им в столицата Вашингтон. На половин миля от скромното здание на пощата имаше средно висока учрежденска сграда с ненабиваща се в очи архитектура. Беше девететажна, а на просторната поляна пред нея стоеше ниска декоративна стена от сиви тухли, на която със сребърни букви беше изписано СЪДРУЖНИЦИ ХЕНДЛИ, без да се обяснява какво точно означава това. Имаше обаче някои намеци. Покривът на сградата беше плосък, с асфалт и чакъл върху подсиления бетон и малка надстройка за машинарията на асансьора, плюс още една правоъгълна надстройка, чието предназначение беше абсолютно неясно. В действителност тя беше изградена от фибростъкло, бяла на цвят и свободно пропускаше радиовълни. Самата сграда беше необикновена само в едно отношение. Като се изключат няколко стари сушилни за тютюн, които не надвишаваха и пет метра, това беше единственото здание на повече от два етажа, което се виждаше по пряка линия от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, и от главната квартира на Централното разузнавателно управление в Ленгли, Вирджиния. Предприемачи бяха проявявали желание за строежи в района, но така и не получиха разрешение по редица причини — всичките фалшиви.

Зад сградата имаше малък двор с антени, който никак не приличаше на този до местната телевизионна станция — комплект от половин дузина шестметрови параболични чинии, поставени във висока дванадесет стъпки и покрита отгоре с телена мрежа решетка „Циклон“, насочени към различни търговски комуникационни сателити. Целият комплекс, който не беше чак толкова сложен, заемаше малко повече от петнадесет акра общинска земя на щата Мериланд, а хората, които работеха в него, го наричаха „Колежа“. Наблизо беше лабораторията по приложна физика на университета „Джон Хопкинс“ — държавен консултантски институт с дългогодишни деликатни функции.

Официално „Съдружници Хендли“ търгуваше с акции, бонове и международни валути, но странното беше, че тяхната открита дейност беше твърде незначителна. Не беше известно да имат каквито и да било клиенти и макар да се говореше, че развиват скрита дейност в местни благотворителни дружества (имаше слухове, че главният облагодетелстван от корпоративната им щедрост е медицинският институт на университета „Джон Хопкинс“), до местните медии не достигаше никаква информация. Всъщност те изобщо нямаха отдел за връзки с обществеността. Нямаше и слухове, че вършат нещо нередно, макар да беше известно, че главният им изпълнителен директор беше с доста бурно минало. По тази причина той проявяваше необикновена срамежливост пред средствата за информация, които при няколкото редки случая беше успял твърде ловко да избегне, докато накрая те просто престанаха да му задават въпроси. Работещите в „Хендли“ бяха разпръснати на различни места в района. Повечето бяха в окръг Колумбия, водеха живот на хора от по-издигната средна класа, а по принцип не се отличаваха почти с нищо.

Джералд Пол Хендли направи блестяща кариера на стоковата борса, по време на която натрупа значително лично богатство, а с наближаването на четиридесетте се насочи към избираеми длъжности в обществения сектор и скоро стана американски сенатор от Южна Каролина. Много бързо си създаде репутация на законодателен стожер, който избягва специалните интереси и техните пари в избирателната си кампания, като твърде ревностно следва независима политическа линия — по-скоро либерална, когато се отнасяше до въпросите на човешките права, но решително консервативна, когато ставаше дума за отбраната и външната политика. Никога не се поколебаваше да изрази собственото си мнение, което му беше спечелило разположението на пресата, и след време дори започна да се говори, че има аспирации към президентския пост.

Обаче към края на втория шестгодишен мандат го сполетя голяма лична трагедия. Загуби жена си и трите си деца в катастрофа на междущатската магистрала 185. Непосредствено преди Колумбия, Южна Каролина, тяхното голямо комби попадна под колелата на ремаркето на един трактор от Кенуорт. Както можеше да се очаква, това беше съкрушителен удар за него, а скоро след това, в началото на кампанията за трети сенаторски мандат, го сполетя и друго нещастие. От материал в „Ню Йорк Таймс“ стана известно, че има доказателства личното му състояние — той се въздържаше да дава сведения за него, като заявяваше, че не взема пари за избирателните си кампании и не е нужно да разкрива неговата нетна стойност освен в най-общи линии — да е натрупано от използване на служебното положение за лично облагодетелстване. Тези подозрения бяха потвърдени от по-задълбочено разследване на вестниците и телевизията и въпреки протестите на Хендли, че сенатската комисия по ценните книжа и борсовите трансакции така и не беше запознала обществеността с тълкуването си на закона по тези въпроси, някои хора започнаха да твърдят, че се е възползвал от информацията, с която е разполагал, за бъдещи държавни разходи за сделки с недвижими имоти, поради което той и неговите съинвеститори са спечелили над петдесет милиона долара. Още по-лошо беше, че когато в един публичен дебат бе предизвикан по въпроса от републиканския кандидат, който обичаше да се саморекламира като „г-н Неопетненият“, в отговора си той допусна две грешки. Първо, изпусна нервите си пред включените камери и, второ, заяви на гражданите на Южна Каролина, че ако имат съмнения в неговата честност, могат да гласуват за глупака, който е заедно с него на сцената. За човек, не допуснал нито една погрешна политическа стъпка в живота си, този неочакван изблик му струваше загубата на пет процента от щатските избиратели. След това неговата лишена от финес избирателна кампания се срина още повече и макар все още да се ползваше със симпатиите на някои хора, които си спомняха за загубата на близките му, борбата за сенаторския пост в този щат завърши със съкрушителна загуба за демократите, подчертана още повече от неговата невъздържана декларация, в която се призна за победен. После той напусна завинаги обществения живот и дори не се върна в плантацията си, съществуваща още от преди Гражданската война северозападно от Чарлстън, като предпочете да се премести в Мериланд, загърбвайки напълно предишния си живот. Още една лишена от всякакъв такт публична декларация в Конгреса изгори всички все още останали отворени мостове за него.

Сега негов постоянен дом стана една ферма, създадена още през осемнадесети век, където отглеждаше апалуски коне^[1]. Ездата и посредственият голф останаха единствените му хобита и той започна да води спокойния живот на джентълмен фермер. Освен това работеше в Колежа по седем-осем часа на ден, като пътуваше до там и обратно в просторен кадилак. Возеше го шофьор.

Вече на петдесет и две години, висок, строен, с посребрени коси, той беше добре известен, без изобщо да се знае нещо за него, като се изключи може би споменът за политическото му минало.

— В планините се справи добре — каза Джим Хардести и посочи на младия морски пехотинец един стол.

— Благодаря, сър. Вие също, сър.

— Капитане, всеки път, когато се завърнеш през главната врата, след като всичко е приключило, значи си се справил добре. Научих това от моя инструктор още преди около шестнадесет години — добави той.

Капитан Карузо пресметна наум и реши, че Хардести е малко по-стар, отколкото изглежда. Капитан от специалните части на американските сухопътни сили, след това в ЦРУ плюс още шестнадесет години означаваха, че ще е по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте. Сигурно полага големи усилия, за да се поддържа в добра форма.

— И така, какво мога да направя за вас? — попита офицерът.

— Тери какво ти каза? — рече шпионинът.

— Каза ми, че ще говоря с някой си Пийт Алекзандър.

— Пийт внезапно го извикаха в града — обясни Хардести.

Офицерът прие безрезервно обяснението.

— Е, генералът каза, че вие от Управлението търсите таланти, тъй като не желаете да си ги създадете сами — призна чистосърдечно Карузо.

— Тери е свестен мъж и страхотен морски пехотинец, но е с малко тесногръди схващания.

— Може би, обаче скоро ще ми стане шеф, когато поеме командването на втора дивизия на морската пехота, и аз гледам на него повече откъм добрата му страна. Освен това още не сте ми казали защо съм тук.

— Харесва ли ти в корпуса на морската пехота? — попита шпионинът.

Младият морски пехотинец кимна.

— Да, сър. Заплащането не е кой знае какво, но на мен ми е достатъчно, а хората, с които работя, са най-добрите.

— Да, тези, с които бяхме в планините, бяха много добри. Откога са при теб?

— От около четиринадесет месеца, сър.

— Обучил си ги много добре.

— За това ми плащат, сър, но материалът, с който започнах, беше качествен.

— Ти също се справи добре с онази малка бойна операция — отбеляза Хардести, като мислено регистрираше сдържаните отговори, които получаваше.

Капитан Карузо не би определил акцията като „малка“. Куршумите, които свистяха наоколо, си бяха съвсем истински, което я правеше достатъчно голяма. Обаче беше разбрал, че обучението беше дало точно резултата, който предвиждаха неговите офицери при заниманията в клас и в ученията на полето. Това беше важно откритие, което го изпълваше със задоволство. То означаваше, че в края на краищата нещата, на които ги учеха в корпуса на морската пехота, имаха някакъв смисъл.

— Да, сър — отговори той и добави: — Благодаря ви за помощта, сър.

— Малко съм стар за подобни неща, но беше хубаво да се уверя, че знам как се правят. А там имаше доста работи за правене — не се доизказа той. Участието в бойни действия беше за млади хора, но вече не беше млад. — Спохождат ли те някакви мисли за случилото се, капитане? — бе следващият въпрос.

— Всъщност не, сър. Вече предадох доклада си.

Хардести го беше чел.

— Кошмари или нещо подобно?

Въпросът изненада Карузо. Кошмари? Защо трябваше да има кошмари?

— Не, сър — отвърна той видимо озадачен.

— Някакви угризения на съвестта? — продължи Хардести.

— Сър, онези хора водеха война срещу моята страна. Ние им отвръщахме. Човек не трябва да се захваща с тези работи, ако не може да се владее. Съжалявам, ако са имали жени и деца, обаче когато се бъзикаш с хората, трябва да си наясно, че те могат да дойдат и да ти потърсят сметка.

— Живеем в жесток свят, нали?

— Сър, не трябва да риташ тигъра по задника, ако не си наясно как ще се отървеш от зъбите му.

„Няма кошмари, нито угризения“, помисли си Хардести. Точно така трябва и да бъде, но по-мекушавата и по-деликатна част от хората в Съединените щати не винаги гледаше на нещата по този начин. Карузо беше войник. Хардести се облегна назад на стола и изгледа внимателно госта си, преди да заговори.

— Капитане, причината да си тук… си я виждал във вестниците, които пишат непрекъснато за всичките проблеми, с които трябва да се справяме във връзка с новото активизиране на международния тероризъм. Между ЦРУ и ФБР винаги е имало голямо съперничество. На оперативно ниво няма проблеми, а и когато се стигне до бойни действия, също няма големи неприятности. Директорът на ФБР Мърей е стабилен войник и когато беше аташе в Лондон, се разбираше добре с нашите хора.

— Обаче проблемите идват от онези бълвочи на средно равнище, нали? — попита Карузо. Беше се уверил, че в Корпуса е същото. Щабните офицери прекарваха голяма част от времето си да се зъбят на други щабни офицери и да се заканват, че техният татко ще напляска таткото на другите. Това явление вероятно водеше началото си още от времето на римляните или на гърците. Още тогава тази работа сигурно е била глупава и вредна.

— Точно така — съгласи се Хардести. — Само Господ може да оправи тези неща, но и той трябва да извади голям късмет, за да се справи. Бюрокрацията е пуснала много дълбоки корени. При военните нещата не са чак толкова зле. Там хората непрекъснато трябва да изпълняват разни задачи и у тях е развито чувството за дълг и за това, че всеки трябва да си свърши работата, особено ако това може да му помогне да направи кариера. По принцип колкото по-далеч си от реалните действия, толкова по-склонен си да обръщаш внимание на по-незначителните неща. Затова ние търсим хора, които знаят как да действат в реални условия.

— И каква е задачата?

— Да откриеш, локализираш и да се справиш с терористичната заплаха — отвърна шпионинът.

— Какво означава да се справиш? — попита Карузо.

— Да я неутрализираш… дрън-дрън, е, добре, когато се налага и е за предпочитане, да убиеш кучия син. Да събираш информация за характера и сериозността на заплахата и да предприемаш нужните действия в зависимост от спецификата й. Работата се състои главно в събирането на информация. Управлението трябва да се съобразява с прекалено много ограничения как да си върши работата, а тази подгрупа няма такива.

— Така ли? — Това много го изненада.

Хардести кимна.

— Да. Няма да работиш за ЦРУ. Можеш да ползваш Управлението като източник на средства, но само толкова.

— Тогава за кого ще работя?

— Засега няма да обсъждаме този въпрос. — Хардести взе една папка, в която сигурно беше личното досие на морския пехотинец. — Нареждаш се сред първите три процента от офицерите в морската пехота по интелигентност. Имаш най-високите оценки по почти всички дисциплини. Особено впечатляващи са езиковите ти познания.

— Баща ми е американски гражданин. Искам да кажа, че е роден тук, обаче баща му е дошъл от Италия. Държеше, всъщност още държи ресторант в Сиатъл. Така че като малък баща ми е говорил повече италиански. Двамата с брат ми също го говорим добре. В гимназията и колежа изучавах испански. Не мога да го говоря като матерен език, но все пак се справям доста добре.

— А инженерната специалност?

— Това също идва от баща ми. То си е в мен. Той работи за компанията „Боинг“ — специалността му е аеродинамика, конструира главно криле и обшивки. За майка ми знаете, там всичко е написано. Тя е преди всичко майка, а сега, когато двамата с Доминик пораснахме, работи за местните католически училища.

— Той е във ФБР, нали?

Брайън кимна.

— Да, завърши право и стана агент на тайната полиция.

— Името му току-що се появи във вестниците — рече Хардести и му подаде една преснимана страница от вестник, излизащ в Бирмингам. Брайън я погледна.

— Браво, Дом — рече капитан Карузо, когато стигна до четвъртото изречение, а това още повече се хареса на домакина му.

 

 

Полетът от Бирмингам до летище „Рийгън“ във Вашингтон продължи по-малко от два часа. Доминик Карузо отиде до станцията на метрото и взе влака за „Хувър Билдинг“ на ъгъла на Десета улица и авеню „Пенсилвания“. Значката на агент от ФБР му спести проверката през металдетектора. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие и от дръжката на автоматичния пистолет на ръката му беше излязъл мазол — естествено не в буквалния смисъл, но така агентите във ФБР обичаха да се шегуват.

Кабинетът на помощник-директора Огъстъс Ърнст Върнър беше на последния етаж и гледаше към авеню „Пенсилвания“. Секретарката му даде знак да влезе веднага.

Карузо никога не се беше срещал с Гюс Върнър. Той беше висок, строен и много способен оперативен агент, бивш морски пехотинец с маймунски вид и поведение. Оглавяваше екипа на ФБР за спасяване на отвлечени и още два оперативни отдела и беше на път да се пенсионира, преди да бъда придуман да приеме новата работа от своя близък приятел, директора Дениъл Е. Мърей. Отделът за борба с тероризма беше подразделение на много по-големия отдел „Криминален и контраразузнаване“, но с всеки изминал ден важността му ставаше по-голяма.

— Разполагай се — рече Върнър и му посочи един стол, докато довършваше някакъв разговор по телефона. Това му отне още една минута. След това Гюс остави слушалката и натисна бутона „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.

— Бен Хардинг ми изпрати това по факса — каза той, показвайки доклада за стрелбата предишния ден. — Как стана всичко?

— Там е написано, сър. — Беше прекарал три часа в размисъл, за да напише всичко в стила на бюрократичния език на ФБР. Странно как едно действие, за което бяха нужни по-малко от шестдесет секунди, трябваше да се обяснява по толкова пространен начин.

— И какво не си казал в доклада, Доминик? — Въпросът беше зададен с такъв пронизващ поглед, какъвто младият агент виждаше за пръв път.

— Нищо, сър — отвърна Карузо.

— Доминик, в Бюрото имаме няколко много добри стрелци и аз самият съм един от тях — рече Гюс Върнър на госта си. — Тези попадения право в сърцето от разстояние петнайсет стъпки са прекалено добро постижение за някой, който току-що се е спънал в масичка. Направо е невероятно. Бен Хардинг не е видял в това нищо чудно, но за директора Мърей и за мен това не е така. Дан също е много добър стрелец. Снощи чете този факс и ме помоли за мнението ми. Той не е имал случай, когато се е налагало да види сметката на някой престъпник, но аз съм имал — два пъти, когато бях в екипа за спасяване на отвлечени, но тогава не бях сам, и веднъж в Де Мойнс, щата Айова. Тогава пак беше отвличане. Бях видял какво беше направил онзи на двете жертви — малки момченца — и да ти кажа право, не исках някакъв психиатър да каже пред журито, че той е жертва на тежко детство, че вината не е негова и разни подобни глупости, които човек може да чуе в съда, където единственото нещо, което съдебните заседатели виждат, са снимките. А ако защитата успее да убеди съдията, че са прекалено реалистични, те дори могат да не видят и тях. И знаеш ли какво стана? Аз трябваше да съм законът. Не да го защитавам, да го напиша или да го изтълкувам. В онзи ден преди двадесет и две години аз трябваше да бъда законът, личният възмездяващ меч на Бога. И да ти кажа, почувствах се добре.

— Как разбрахте…?

— Как разбрах, че това е човекът, когото търсехме ли? Той събираше сувенири. Глави. В караваната, в която живееше, имаше осем. Така че за мен нямаше никакво съмнение. Наблизо имаше нож и аз му казах да го вземе. Той го взе и му пуснах четири куршума в гърдите от разстояние десет стъпки, за което нито за момент не съм съжалявал. — Върнър замълча. — Не са много хората, които знаят тази история. Сред тях не е дори и жена ми. Така че не ми разправяй как си се спънал в масичката, извадил си револвера и си му пратил три куршума право в сърцето, докато си стоял на един крак.

— Да, сър — отвърна неопределено Карузо. — Г-н Върнър…

— Казвам се Гюс — поправи го помощник-директорът.

— Сър — настоя Карузо. По-висшестоящите, които използват малките си имена, го изнервяха. — Сър, ако аз ви кажа това, ще трябва да призная нещо, близко до убийството, в официален служебен документ. Той наистина взе ножа, канеше се да се изправи срещу мен, беше на десет-дванадесет стъпки разстояние, а в Куантико са ни учили да гледаме на това като на непосредствена смъртна заплаха. Така че аз стрелях и според наредбите на ФБР постъпих правилно, защото съм бил изправен пред смъртна опасност.

Върнър кимна.

— Завършил си право, нали?

— Да, сър. Мога да практикувам в щата Вирджиния и окръг Колумбия. Още не съм взел изпита си за щата Алабама.

— Добре де, престани за момент да говориш като адвокат — рече Върнър. — Стрелбата е оправдана. Все още пазя револвера, с който ликвидирах онова копеле. „Смит и Уесън“ модел 66. Дори понякога ходя с него на работа. Доминик, постъпил си така, както всеки агент би искал да постъпи поне веднъж в кариерата си. Трябвало е сам да раздадеш правосъдие. Не изпитвай угризения за това.

— Не изпитвам, сър — увери го Карузо. — Не можах да спася онова момиченце, Пенелопа, но поне онзи копелдак вече няма да може да прави подобни неща. — Той изгледа Върнър право в очите. — Чувството ви е познато, нали?

— Да — рече той и се вгледа по-внимателно в Карузо. — Сигурен ли си, че не съжаляваш?

— В самолета успях да дремна един час, сър. — Той го каза, без да се усмихне, но това провокира Върнър да го стори и кимна.

— Добре, ще получиш официална похвала от канцеларията на директора. Няма да се явяваш пред Отдела за професионална отговорност.

Това беше „вътрешният“ отдел на ФБР и макар да внушаваше респект сред редовите агенти, те не го обичаха. Казваха: „Ако някой измъчва малки животни и се напикава в леглото, той или е сериен убиец, или работи в Отдела за професионална отговорност.“

Върнър взе папката на Карузо.

— Тук се казва, че си доста добър и освен това знаеш езици… Би ли дошъл във Вашингтон? Търся хора, които могат да мислят с главите си, за работа при мен.

На специален агент Карузо бяха казани и някои други неща.

 

 

Гери Хендли не си падаше много по официалностите. За работа беше сложил сако и вратовръзка, но петнайсет секунди след пристигането си захвърли сакото на закачалката. Имаше добра секретарка, и тя като него от Южна Каролина, която се казваше Хелън Конъли. След като прегледа с нея ангажиментите си за деня, взе новия брой на любимия си „Уолстрийт Джърнъл“ и хвърли поглед на първата страница.

Вече беше изчел новите издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, за да се осведоми за последните политически събития, и както винаги сумтеше, че те не са отразени както трябва. Дигиталният часовник на бюрото му подсказваше, че остават двадесет минути до първата му среща, и той включи компютъра си, за да прегледа сутрешното издание и на „Ранно пиле“ — службата, която правеше специален преглед на печата за висши правителствени служители. Прегледа го набързо, за да се увери, че не е пропуснал нещо при прочита на сутрешните дебели вестници. Не беше много, с изключение на едно интересно съобщение във в. „Вирджиния Пайлът“ за годишната конференция „Флечър“ — семинар, организиран всяка година от корпуса на морската пехота и флота във военноморската база в Норфолк. Там говорят за тероризма сравнително компетентно, помисли си Хендли. При хората с униформа това се случваше често, за разлика от онези на избираемите длъжности.

„Видяхме сметката на Съветския съюз и очаквахме, че всичко в света ще е наред“, помисли си той. „Обаче това, което не видяхме, че се задава, бяха онези откачалници, въоръжени с калашници и с познания по кухненска химия, или просто готови да разменят живота си срещу този на своите врагове.“

Другото, което не бяха направили, беше да подготвят разузнаването да се справи с тях. Дори един от президентите, запознат добре с престъпния свят, и най-способният директор на ЦРУ в американската история не бяха успели да сторят всичко необходимо. Увеличаването с някакви си петстотин души на Управлението, което разполагаше с двадесет хиляди, не беше кой знае какво, но това удвои персонала на оперативната дирекция. То намали наполовина предишната неефикасност на ЦРУ, обаче така и не я направи напълно ефикасна. В замяна Конгресът затегна още повече контрола и ограниченията, като по такъв начин намали още повече свободата на действие на хората, които трябваше да укрепят гръбнака на тази държавна институция. Така и не се научиха. Той сам беше разговарял надълго и нашироко със свои колеги от най-ограничения мъжки клуб в света, но някои го изслушваха, а други не и почти всички останали се колебаеха. Обръщаха прекалено голямо внимание на онези страници във вестниците, на които се публикуваха редакционните статии, и то често пъти на вестници, които не излизаха в техните щати, тъй като това — така наивно си представяха те — показвало какво мисли американският народ. Може би точно по този елементарен начин всеки новоизбран държавник бива подмамен да влезе в играта, както Клеопатра е прикоткала Гай Юлий Цезар. Той знаеше, че онези от предизборните щабове, „професионалните“ политически съветници, бяха хората, които „насочваха“ своите работодатели в правилния път да бъдат преизбрани и това се беше превърнало в нещо като Свещения Граал на обществения живот. Америка нямаше наследствена управляваща класа, обаче разполагаше с изобилие от хора, готови да насочват своите работодатели в правия път на държавната божественост.

Да се работи вътре в системата беше безсмислено.

Така че, ако човек иска да постигне нещо, той трябва да бъде извън нея.

Далеч извън нея.

А ако някой забележеше, е, нали и без това беше в немилост?

Прекара първите четири часа в обсъждане на финансови въпроси с някои от хората си, тъй като така „Хендли и съдружници“ печелеха пари. Като посредник в стоковата борса и експерт по валутните сделки той почти винаги изпреварваше валутните колебания, предусещайки стойностните различия за момента. Наричаше ги „делти“, които зависят от психологически фактори, определящи се от очаквания, които можеха да се окажат верни, но можеха и да не се окажат.

Вършеше целия си бизнес анонимно чрез чужди банки, които обичаха да имат големи суми на разположение и които не бяха прекалено придирчиви към произхода на парите, стига да не са прекалено мръсни, а неговите категорично не бяха такива. Това беше също един начин да си извън системата.

Не че всичките му сделки бяха абсолютно законни. Обаче това, че беше под крилото на Форт Мийд, улесняваше нещата. Всъщност цялата работа беше ужасно незаконна и в никакъв случай не беше етична. Но в интерес на истината трябваше да се каже, че „Хендли и съдружници“ не вредяха кой знае колко на цялостната обстановка в света на финансите. Нещата можеха да бъдат и по-различни, обаче те се ръководеха от принципа, че прасетата ги хранят, а шопарите ги колят и затова похапваха по малко от международното корито. А и не съществуваше реална институция, която да следи за подобен род престъпления, и то от такава величина. Освен това в един сейф в трезора на компанията беше скрит на сигурно място официален договор, подписан от бившия президент на Съединените щати.

Влезе Том Дейвис, който отговаряше за търговията с ценни книжа. Неговото минало беше подобно на това на Хендли и той прекарваше повечето от времето си, прикован към компютъра. Не се безпокоеше за сигурността. В тази сграда всички стени имаха метално покритие, за да спират електронното излъчване, и всички компютри бяха защитени от атмосферни влияния.

— Какво ново? — попита Хендли.

— Ами, имаме двама нови потенциални сътрудници — отвърна Дейвис.

— Кои са те?

Дейвис сложи папките на бюрото му. Шефът ги взе и ги отвори.

— Братя?

— Близнаци. Двуяйчни. Онзи месец майка им сигурно е счупила две яйца вместо едно. И двамата са впечатлили подходящите хора. Схватливи, умни, в добра физическа форма и още редица добри качества плюс езикови познания. Особено испански.

— Този тук говори пущу? — Хендли вдигна изненадан очи от папката.

— Само толкова, колкото да попита къде е банята. Прекарал е в страната осем седмици, през което време се е постарал да понаучи нещо от местното наречие. В доклада се казва, че се е справил доста добре.

— Мислиш ли, че стават за нас? — попита Хендли. Подобни хора не идваха директно при тях и затова той имаше малка група дискретни вербовчици из правителствените служби.

— Е, трябва да понаучим още някои неща за тях — съгласи се Дейвис, — обаче те наистина притежават качествата, които ценим. На пръв поглед и двамата са надеждни, стабилни и достатъчно умни, за да им е ясно защо сме тук. Така че според мен си струва да ги поогледаме внимателно.

— Какво ще правят по-нататък?

— Доминик ще бъде прехвърлен във Вашингтон. Гюс Върнър го иска в отдела за борба с тероризма. Вероятно отначало няма да му бъде поверявана оперативна работа. Твърде млад е да работи в екипа за спасяване на отвлечени, а и още не е доказал аналитичните си способности. Мисля, че Върнър иска първо да види дали наистина го бива. Брайън ще бъде върнат в Кемп Лиджун в ротата си. Чудя се защо от Корпуса не са го взели в разузнаването. Той е очевиден кандидат, а те си падат по добрите стрелци и той се е справил твърде добре в онази страна. Ако сведенията ми са верни, бързо ще го повишат в майор. Така че първо мисля да взема самолета за там и да обядвам с него, да го преценя що за човек е, а след това ще се върна във Вашингтон и ще направя същото с Доминик. Върнър е впечатлен от него.

— Гюс има добра преценка за хората — каза бившият сенатор.

— Така е, Гери — съгласи се Дейвис. — Има ли нещо ново?

— Както винаги, във Форт Мийд са затрупани с работа. Най-големият проблем на Агенцията за национална сигурност е, че са засекли такова огромно количество суров материал, че за пресяването му ще е необходима цяла армия. Компютърните програмисти помагат за определянето на ключови думи и други такива неща, но почти всичко се оказва безобидни разговори. Програмистите непрекъснато се опитват да подобрят програмата за засичане, но се оказва направо невъзможно компютърът да придобие човешките инстинкти, макар че все още се правят опити в тази насока. За съжаление наистина талантливите програмисти работят за компаниите, произвеждащи видеоигри. Там са парите и талантливите обикновено вървят след тях.

Хендли не би могъл да ги упрекне за това. В края на краищата на младини беше правил същото. Затова често търсеше богати и много успели програмисти, които макар и да не бяха съвсем отегчени от гоненето на печалби, все пак го намираха за твърде досадно занимание. Обикновено тези негови опити бяха само губене на време. Повечето добри компютърни програмисти бяха алчни копелета. Също като адвокатите, но не толкова цинични.

— Днес видях половин дузина интересни засечени разговори, но…

— Като например? — Дейвис, главният вербовчик на компанията, беше и много талантлив аналитик.

— Това. — Хендли му подаде една папка. Дейвис я отвори и прегледа набързо страницата в нея.

— Хъм — беше единствената му реакция.

— Ако от това излезе нещо, може да се окаже доста страховито — изрази гласно мисълта си Хендли.

— Така е. Обаче на нас ни трябва повече. — Не казваше нещо ново. Винаги им трябваше повече.

— Кой наш човек е там сега? — Той би трябвало да знае, но Хендли страдаше от типичната бюрократична болест: не можеше да запомни целия информационен поток.

— Сега ли? Ед Кастиляно е в Богота, за да наблюдава Картела, но той работи под дълбоко прикритие. Ама наистина дълбоко — напомни Дейвис на шефа си.

— Да ти кажа, Том, понякога с това разузнаване пропускаме да видим главното.

— Горе главата, Гери. Заплащането е много по-добро — поне за нас, по-нисшестоящите — добави той с тънка усмивка. Бронзовата му кожа контрастираше с ослепително белите зъби.

— Да, сигурно е ужасно да си селянин.

— Е, поне господарят ми позволи да получа образование, да науча буквите и т.н. Можеше да бъде и по-зле. Вече не се налага да бера памук, маса Гери. — Хендли го погледна с изненада.

Всъщност Дейвис беше получил университетското си образование в Дартмът, където съжаляваше много по-малко, че е чернокож, отколкото за това, че не е в родния си щат. Баща му отглеждаше памук в Небраска и гласуваше за републиканците.

— Колко струва сега един комбайн? — попита босът.

— Майтапиш ли се? Някъде към двеста хиляди долара. Миналата година татко купи един и още псува, че го е направил. Разбира се, този ще изтрае, докато и внуците му умрат богати. Пердаши през пшеницата като батальон рейнджъри през някои лоши момчета.

Дейвис беше направил добра кариера в ЦРУ като оперативен шпионин. Беше станал специалист в проследяването на пари през международни граници. В „Хендли и съдружници“ беше открил, че тези му способности са доста полезни за бизнеса, но, разбира се, не беше изгубил вкуса си към действието в реална обстановка.

— Това момче Доминик от ФБР е свършил интересна работа в разкриване на финансови престъпления при поверената му първа задача в Нюарк. При един от случаите се е стигнало до голямо разследване на международна финансова къща. Твърде добър е в надушването на измамниците.

— Освен това може да убива хора по свое усмотрение — добави Хендли.

— Тъкмо за това ми хареса, Гери. Може да взема сам решение като човек, който е десет години по-стар.

— Братя в действие. Интересно — отбеляза Хендли, загледан отново в досиетата.

— Може да им е в кръвта. В края на краищата дядо им е работил като ченге в отдел „Убийства“.

— А преди това в 101-ва въздушнопреносима дивизия. Разбирам какво имаш предвид, Том. Добре. Преслушай ги, и то по-бързо. Скоро може би ще имаме доста работа.

— Мислиш ли?

— Навън нещата не вървят на добре. — Той посочи с ръка към прозореца.

 

 

Седяха в едно кафене с маси на тротоара във Виена. Нощите вече не бяха толкова студени и постоянните посетители на заведението търпяха студа, за да вечерят на открито.

— И така, защо се интересуваш от нас? — попита Пабло.

— Много от интересите ни се преплитат — отвърна Мохамед и поясни: — Имаме общи врагове.

Погледна настрани. Минаващите покрай тях жени бяха облечени официално по почти строгата местна мода, а шумът от уличното движение, особено от електрическите трамваи, заглушаваше думите им. За небрежния, а дори и за професионалния наблюдател това бяха просто двама чужденци, а такива имаше много в този град — говореха тихо и непринудено, и то на английски, което също не беше необичайно.

— Да, така е — съгласи се Пабло. — За враговете си прав. А какво ще кажеш за интересите?

— Вие имате неща, които можем да използваме. Ние също имаме такива, които вие можете да използвате — обясни търпеливо мюсюлманинът.

— Разбирам. — Пабло добави сметана в кафето си и го разбърка. За негова изненада тук кафето беше също толкова добро, колкото и в собствената му страна.

„Няма да се споразумеем бързо с него“, помисли си Мохамед. Неговият гост не беше от такъв висок ранг, от какъвто би предпочел да бъде. Обаче общият им враг беше постигнал по-голям успех срещу организацията на Пабло, отколкото срещу неговата. Това продължаваше да го изненадва. Те имаха редица причини да вземат ефикасни мерки за сигурност, но както често става с хората, мотивирани от парите, целите им не бяха така чисти, както на неговите колеги. И от този факт произтичаше тяхната по-голяма уязвимост. Обаче Мохамед не беше толкова глупав, за да ги подценява заради това. В края на краищата, убийството на един израелски шпионин не го правеше супермен. Явно те имаха много опитни хора, но и това си имаше своите граници. Също както и възможностите на собствените му хора имаха граници. Всеки, освен самият Аллах, беше с ограничени възможности. Осъзнаването на този факт водеше до по-реалистични очаквания и до не чак толкова големи разочарования, когато нещата не вървяха добре. Човек не трябваше да позволява на емоциите да пречат на бизнеса, както неговият гост разбираше погрешно неговата свещена кауза. Той си имаше работа с един неверник и трябваше да прави компромиси.

— Какво можете да ни предложите? — попита Пабло, издавайки алчността си, както Мохамед беше очаквал.

— Искате да установите надеждна мрежа в Европа, прав ли съм?

— Да, така е. — Напоследък имаха известни неприятности. Европейските полицейски апарати не бяха толкова затворени в себе си, както американските.

— Ние имаме такава мрежа. — За мюсюлманите се считаше, че не са много активни в търговията с дрога — в Саудитска Арабия на наркотърговците често им отсичаха главите — и това беше още по-добре.

— Срещу какво в замяна?

— Имате много успешна мрежа в Америка и причини да не обичате американците, нали така?

— Съгласен съм — рече Пабло.

Колумбия вече имаше известни успехи при трудните идеологически съюзници на Картела в планините на родината на Пабло. Рано или късно ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия) щеше да отстъпи пред натиска и тогава без съмнение щеше да се обърне срещу своите „приятели“ — всъщност „съдружници“ е едно твърде широко понятие, което щеше да бъде цената за допускането му за участие в демократичния процес. Когато това време настъпеше, сигурността на Картела щеше да бъде сериозно застрашена. Политическата нестабилност беше неговият най-добър приятел в Южна Америка, но това не можеше да продължава вечно. Същото се отнасяше и за неговия домакин, помисли си Пабло, а това наистина ги правеше съюзници по принуда.

— Какво точно бихте искали от нас?

Мохамед му каза. Той не добави, че за услугите на Картела няма да се плаща с пари. Първата пратка, която хората на Мохамед бяха вкарали в Гърция? Да, това вероятно щеше да бъде най-лесният начин за финализиране на сделката.

— Това ли е всичко?

— Приятелю, ние търгуваме най-вече с идеи, а не с физически обекти. Няколкото материални придобивки, които са ни нужни, са твърде скромни и могат да се получат на местно равнище, ако е необходимо. Не се съмнявам, че вие можете да ни помогнете с документи за пътуване.

Пабло почти се задави с кафето си.

— Да, това е лесна работа.

— Тогава има ли причина да не сключим съюз?

— Трябва да говоря с шефовете си — предупреди го Пабло, — но по принцип не виждам причина интересите ни да не съвпадат.

— Чудесно. Как ще установяваме връзка по-нататък?

— Босът ми предпочита да се среща директно с хората, с които ще прави бизнес.

Мохамед се замисли. Пътуването изнервяше както него, така и съмишлениците му, но нямаше как да го избегне. А той разполагаше с достатъчно паспорти, за да мине през повечето летища на света. Освен това имаше нужните езикови познания. Образованието му в Кеймбридж не беше отишло напразно. Беше благодарен на родителите си за това и благославяше майка си, която беше англичанка, че беше наследил от нея цвета на кожата и сините й очи. Истината беше, че можеше да мине за всякакъв гражданин, като се изключат Китай и Африка. Следите от кеймбриджкото му произношение също не бяха пречка.

— Просто трябва да ми посочите времето и мястото — рече той. Подаде му визитната си картичка. На нея беше написан неговият имейл — най-полезното измислено средство за скрита комуникация. А с чудесата на съвременното пътуване със самолет той можеше да бъде навсякъде по земното кълбо за четиридесет и осем часа.