Том Кланси
Зъбите на тигъра (3)

Глава втора
ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Той дойде в пет без четвърт. Всеки, който го срещнеше на улицата, не би се загледал в него, въпреки че вероятно би хванал окото на някоя необвързана жена. Беше висок около метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Спортуваше редовно, имаше черна коса и сини очи. Не можеше да се каже, че прилича на филмова звезда, но една хубава млада професионалистка не би го изхвърлила от леглото си.

Гери Хендли видя, че освен това се облича добре. Със синия си костюм на червени тънки райета приличаше на англичанин. Носеше жилетка и вратовръзка с червени и жълти райета и хубава златна игла. Модерна риза. Подходяща прическа. Имаше самоуверен вид на човек с пари и добро образование, който не си пилее младините напразно. Колата му беше паркирана на паркинга за посетители пред сградата. Беше жълт „Хамър“–2 СУВ — автомобил, какъвто предпочитат хора, които отглеждат добитък в Уайоминг или правят пари в Ню Йорк. Може би тъкмо затова…

— И така, какво те води насам? — попита Гери, посочвайки на госта си стол от другата страна на махагоновото бюро.

— Още не съм решил какво бих искал да правя. Просто се оглеждам и търся подходяща ниша.

Хендли се усмихна.

— Разбирам, не съм толкова стар, че да не помня колко объркан се чувства човек, когато свърши с учението. Къде си учил?

— В Джорджтаунския университет. Семейна традиция — младежът леко се усмихна. В него имаше едно хубаво нещо, което Хендли забеляза и оцени: не се опитваше да впечатли никого с името си и семейните си връзки. Дори може би се чувстваше малко неудобно от тях и искаше да върви по свой път със собственото си име, както постъпват много други млади хора. Или поне по-умните. Жалко, че в Колежа нямаше място за него.

— Баща ти харесва йезуитските училища.

— Дори мама стана католичка. Сали не е ходила в Бенингтън. Тя завърши университета „Фордхем“ в Ню Йорк. Сега учи в медицинския институт на „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекарка като мама. Какво пък, това е една почтена професия.

— За разлика от правото ли? — попита Гери.

— Знаете какво мисли татко по въпроса — отбеляза с усмивка младежът. — Вие какво следвахте? — попита той Хендли, макар, разбира се, вече да знаеше отговора.

— Икономика и математика. Имам две дипломи. Бяха ми много от полза в търговията на стоковата борса. И така, как е семейството ти?

— О, добре. Татко пак се върна към писането — сега си пише мемоарите. Оплаква се най-вече, че не е достатъчно стар за такава книга, но работи много упорито, за да я напише както трябва. Не одобрява много новия президент.

— Да, Кийлти наистина умее да се връща към някои стари неща. Когато един ден го погребат, вместо надгробна плоча ще е по-добре да сложат на гроба му един камион. Дори „Вашингтон Поуст“ се прочу с тази шега.

— Чувал съм я. Татко казва, че е достатъчен само един идиот, за да развали работата на десет гении.

Тази поговорка не беше използвана от „Вашингтон Поуст“, обаче тя стана причина бащата на младия човек да основе Колежа, въпреки че това не беше известно на младежа.

— Е, това е малко пресилено. Този, новият, дойде само благодарение на случайността.

— Да, но когато стане време да екзекутират онзи откачалник в Мисисипи, може да сте сигурен, че той ще замени смъртната му присъда с доживотен затвор.

— За него опозицията срещу най-тежкото наказание е принципен въпрос — изтъкна Хендли. — Или поне така казва. Някои хора чувстват нещата по този начин и това е едно достойно мнение.

— Принципен въпрос, как пък не.

— Ако ти се водят политически спорове, на километър надолу по шосе №29 има един хубав бар — подхвърли Гери.

— Не, не съм дошъл за това. Извинявайте, че се отплеснах, сър.

„Това момче не бърза да си разкрие картите“, помисли си Хендли.

— Е, темата не е чак толкова лоша. И така, какво мога да направя за теб?

— Любопитен съм.

— За какво? — попита бившият сенатор.

— Какво правите тук? — зададе въпроса си посетителят.

— Главно валутни оценки. — Хендли се протегна, за да покаже налегналата го умора в края на работния ден.

— Аха — каза младежът с лека нотка на съмнение в гласа.

— В този бранш могат да се направят пари, ако човек разполага с добра информация и има нервите да се възползва от нея.

— Знаете ли, татко много ви харесва. Счита за срамно, че вие с него вече не се срещате.

Хендли кимна.

— Да, вината е моя, а не негова.

— Твърди също, че сте прекалено способен, за да си пилеете времето с това, което правите.

Обикновено подобно твърдение би трябвало да предизвика бурна реакция, но от начина, по който младежът го гледаше, можеше да заключи, че не е искал да го обиди, а по-скоро задава въпрос… Дали пък не е така?, запита се внезапно Хендли.

— За мен времената бяха лоши — напомни Гери на госта си. — А и всеки може да допусне грешки. Дори баща ти направи няколко.

— Вярно е. Обаче татко имаше късмета, че Арни беше наблизо да го прикрие.

Това предостави на домакина му една възможност, за която той моментално се улови.

— Как е Арни? — попита Хендли, за да спечели време, като все още недоумяваше каква е причината момчето да е тук и дори кой знае защо беше започнал да се чувства малко неспокоен.

— Добре. Той ще бъде новият ректор на университета в Охайо. Татко смята, че ще се справи добре и че му е нужна по-спокойна работа. Мисля, че е прав. С мама се чудим как този човек не получи инфаркт. Може би на някои хора многото работа се отразява здравословно. — През цялото време, докато говореше, той не сваляше очи от Хендли. — Научих много от разговорите ми с Арни.

— А от баща ти?

— Е, едно-две неща. Научавам разни работи главно от останалите от тайфата.

— Кого имаш предвид?

— Марк Бренън например. Той беше главният ми агент — обясни Джак-младши. — Завършил е „Холи Грос“ и е направил кариера в Сикрет Сървис^[1]. — Страхотен стрелец с пистолет. Той ме научи да стрелям.

— Така ли?

— Сикрет Сървис имаха стрелбище в сградата на старата поща, на две преки от Белия дом. Още ходя там от време на време. Сега Майк е инструктор в школата на Сикрет Сървис в Белтсвил. Много способен мъж, умен и веселяк. Както и да е, знаете, че той ми беше нещо като бавачка и аз го разпитвах за това-онова. Питах го с какво се занимава Сикрет Сървис, как се подготвят, как разсъждават, нещата, на които обръщат внимание, докато охраняват татко и мама. Научих много работи от него. И от останалите.

— Като например?

— Хората от ФБР — Дан Мърей, Пат О’Дей — сега Пат е главният следовател на Мърей. Кани се да се пенсионира. Можете ли да си представите, ще отглежда говеда в щата Мейн. Ужасно тъпо място за отглеждане на добитък. И той е добър стрелец като Дивия Бил Хикок, но е много лесно да забравиш, че е завършил Принстънския университет. Много способен мъж. От него научих много за това как Бюрото върши разследванията си. А жена му Андрея пък може да чете мислите на хората. Би трябвало да може, тя отговаряше за охраната на татко в едно много страшно време. Магистърска степен по психология от университета във Вирджиния. Научих много неща от нея. Е, разбира се, и от хората от ЦРУ — Ед и Мери Пат Фоли — боже, каква страхотна двойка. Ама знаете ли кой беше най-интересен от всички?

Знаеше.

— Джон Кларк?

— О, да. — Успя да го накара да се разприказва. — Кълна се, че в сравнение с него семейство Фоли изглеждат като наивни дечица. Обаче след като веднъж реши, че може да ти има доверие, става по-сговорчив. Спипах го натясно, когато получи своя орден за заслуги. Даваха го за малко и по телевизията. Бивш боцман от флота получава ордена си за заслуги във Виетнам. Около шестдесет секунди видеозапис в не особено богат на новини ден. Нито един репортер не попита какво е правил след войната. Ама нито един. Господи, колко са тъпи. Мисля, че Боб Холцман знаеше част от истината. Той беше там срещу мен в другия край на залата. Твърде умен е за журналист. Баща ми го харесва, просто не му се доверява, когато може да го избегне. Както и да е, големият Джон Кларк също е участвал във виетнамската война и има заслуги. Той защо не беше там?

— Джак, момчето ми, знаеш как да стигнеш до същината на въпроса, няма що — каза Хендли с нотка на възхищение в гласа.

— Когато разбрах, че името му ви е известно, усетих, че съм ви спипал натясно, сър. — За миг младежът го изгледа победоносно. — Проверявам ви от две седмици.

— Така ли? — Хендли почувства как стомахът му се свива.

— Не беше трудно. Всичко го има във вестниците. Просто е въпрос на съпоставки и досещане. Както когато дават на децата задача да запълнят местата с точки в учебниците. Знаете ли, учудвам се как в медиите никога не се говори нищо за това място тук.

— Млади човече, ако се опитваш да ме заплашваш…

— Какво? — Джак-младши се изненада от прекъсването. — Искате да кажете да ви изнудвам? Не, сенаторе. Това, което имам предвид, е, че има толкова много необработена информация на разположение, че човек се чуди как е убягнала от вниманието на репортерите. Мисля, че дори кьоравата катерица би трябвало да намира по някой и друг жълъд от време на време, не съм ли прав? — Той замълча за момент, а после очите му светнаха. — О, сетих се. Вие им давате това, което те очакват да намерят, и то ги задоволява.

— Не е чак толкова трудно, но е опасно да ги подценява човек — предупреди Хендли.

— Просто не разговаряте с тях. Преди много време баща ми казваше: „Който си държи устата затворена, има по-малко неприятности.“ Оставяше винаги на Арни да им казва това-онова. Никой не говореше нищо пред пресата без инструкции от Арни. Кълна се, че медиите се страхуваха от него. Той беше човекът, който отне на репортера на „Ню Йорк Таймс“ пропуска за Белия дом.

— Спомням си този случай — рече Хендли.

Беше се вдигнал голям шум по този повод, но скоро дори „Ню Йорк Таймс“ разбра, че да няма репортер в стаята за журналистите в Белия дом не е никак добре. Това беше нагледен урок по добри маниери, който продължи почти шест месеца. Арни ван Дам беше по-злопаметен, отколкото медиите, а това само по себе си вече означаваше нещо. Той беше сериозен играч на покер, който не би се поколебал да поеме и голям риск.

— И така, какво целиш, Джак? Защо си тук?

— Сенаторе, искам да се включа в голямата игра. Мисля, че тя се играе тъкмо тук.

— Обясни — настоя Хендли. До каква степен момчето се досещаше за истинската дейност?

Джон Патрик Райън-младши отвори дипломатическото си куфарче.

— За начало ще посоча, че това е единствената по-висока сграда от частните къщи в района, която може да се види директно едновременно от Форт Мийд на Агенцията за национална сигурност и ЦРУ в Ленгли. Вие можете да получавате директно сателитни снимки от Интернет. Принтирах някои от тях. Ето. — Той подаде едно неголямо тесте. — Проверих в канцелариите по градското райониране и открих, че в този район е било планирано да бъдат построени три други учрежденски сгради, но за всичките е било отказано разрешение за строеж. В архивите не се обяснява защо, но никой не е протестирал. Обаче медицинският център по-надолу е получил много изгодни финансови условия от Ситибанк за променените си планове. Повечето от служителите ви са бивши шпиони. Всичките ви хора, които отговарят за сигурността, са бивши служители на военната полиция с ранг Е–7 и нагоре. Тук системата за електронна сигурност е по-добра от тази във Форт Мийд. Между другото, как, по дяволите, успяхте да го постигнете?

— Частните лица имат много по-голяма свобода да преговарят с тези, на които възлагат поръчки. Продължавай — подкани го бившият сенатор.

— Вие никога не сте извършил нищо незаконно. Обвинението в конфликт на интереси, което сложи край на кариерата ви като сенатор, беше кьорфишек. Всеки що-годе свестен адвокат би могъл да се справи с него в съда, но вие се оттеглихте от обществения живот. Помня как татко винаги ви е ценил заради ума ви и как казваше, че сте от хората, които не се колебаят да изразяват директно мнението си. Не го е казвал за много хора в Конгреса. Хората от ръководството на ЦРУ обичаха да работят с вас и вие помогнахте за финансирането на един проект, заради който други на Капитолийския хълм получаваха истерични припадъци. Не знам защо, но много хора там мразят разузнавателните служби. Навремето баща ми побесняваше всеки път, когато трябваше да разговаря по тези въпроси със сенатори и конгресмени. Трябваше да ги подкупва с подкрепата си за малки проекти в техните райони. Господи, как мразеше да го прави. Когато му се налагаше, сумтеше по седмица преди и след това. Но вие много му помогнахте. Вършехте много добра работа в Конгреса. Обаче когато се появи вашият политически проблем, се отдръпнахте. Просто не можах да повярвам. Но това, което ми беше най-трудно да преглътна, беше как баща ми изобщо не говореше по темата. Никога не каза и една дума. Когато го питах, сменяше темата. Дори Арни никога не говореше за това, а той отговаряше на всеки мой въпрос. Значи кучетата не лаят, така ли? — Джак се облегна назад, като през цялото време не сваляше очи от домакина. — Както и да е. Аз самият никога не съм говорил по въпроса. Понадуших това-онова през последната ми година в Джорджтаунския университет. Продължих да говоря с разни хора и те ме научиха как без много шум да вникна в нещата. Не беше трудно.

— И до какво заключение стигна?

— От вас би излязъл добър президент, сенаторе, но загубата на жена ви и децата е била голям удар. Всички бяхме потресени от случилото се. Майка ми много харесваше жена ви. Моля да ме извините, че засягам този въпрос, сър. Поради тази причина вие напуснахте политиката, но мисля, че сте достатъчно голям патриот, за да не забравите страната си, и съм на мнение, че „Хендли и съдружници“ е вашият начин да й служите, макар и неофициално. Спомням си, че една вечер татко и господин Кларк си пиеха питиетата и разговаряха на горния етаж. Беше последната ми година в гимназията. Не успях да чуя много. Не ме искаха при тях, затова отидох отзад да гледам телевизионния канал „История“. По някакво съвпадение тази вечер предаването беше за шефа на отдела за специални операции в английското разузнаване през Втората световна война. Повечето хора в него са били банкери. За създаването на Бюрото за стратегическите служби (ОСС^[2]) „Дивият Бил“ Донован е вербувал адвокати, а англичаните са използвали банкери, за да обработват хората. Зачудих се защо и баща ми каза, че банкерите са по-умни. Знаят как да правят пари в реалния свят, докато адвокатите не ги бива чак толкова. Поне той така каза. Предполагам, че е имал предвид най-вече себе си с неговия опит в търговията. Обаче вие сте друг вид пират, сенаторе. Мисля, че сте шпионин и че „Хендли и съдружници“ е частно финансирана шпионска организация, която работи неофициално и няма нищо общо с федералния бюджет. Така няма защо да се безпокоите, че около вас ще слухтят сенатори и конгресмени, защото мислят, че се занимавате с лоши неща. По дяволите, порових се в Гугъл и открих само шест пъти да се споменава за вас в Интернет. Та там има повече неща за прическата на майка ми, отколкото за вас. Вестник „Дамско облекло“ често се занимаваше с нея. Баща ми винаги се вкисваше от това.

— Помня. — Веднъж Джак Райън-старши си изпусна нервите пред репортерите по този повод и плати за това, като стана за смях на клюкарските среди. — Разправяше ми как на негово място Хенри VIII би направил на репортерите много специални прически.

— Да бе, с брадва в Кулата на Лондон. Понякога Сали обичаше да се шегува във връзка с тази история и също занасяше майка ми за прическата й. Според мен това е едно от нещата, заради които е по-добре да си мъж.

— Това и обувките. Жена ми не обичаше Маноло Бланикс. Тя харесваше обувки в рамките на разумното, такива, от които не те болят краката — рече Хендли, като си спомни и след миг усети, че отново се блъска в бетонна стена. За него още беше болезнено да говори за нея. Вероятно винаги щеше да бъде, но поне болката потвърждаваше колко много я беше обичал, а това все пак беше нещо. Макар спомените за жена му да му бяха извънредно скъпи, не би могъл да се шегува с това на публични места. А ако беше останал в политиката, трябваше да го прави, да се преструва, че е превъзмогнал всичко, че любовта му не е изгаснала, но и че не му причинява болка. Да, така беше. Още едно от нещата, с които човек плаща за политическия живот, е, че наред с човечността губи и мъжествеността си. Не си струваше цената. Дори и за поста президент на Съединените щати. Една от причините, поради която той и Джак Райън-старши винаги се бяха разбирали, беше, че и двамата много си приличаха.

— Значи ти наистина мислиш, че това е разузнавателна агенция, така ли? — попита колкото може по-небрежно Хендли.

— Да, сър, така мисля. Ако, да речем, Агенцията за национална сигурност АНС следи какво правят централните банки, вие сте в идеалната позиция да се възползвате от данните, която тя събира чрез електронното разузнаване, и да поемете част от работата на онези в Ленгли. Вашите специалисти по валутите вероятно разполагат с най-добрата информация отвътре и ако изигравате внимателно картите си, т.е. ако не станете алчни, можете да направите доста пари, без някой дори да забележи. Правите го, без да привличате инвеститори. Те говорят прекалено много. И така тъкмо тази ви дейност финансира нещата, които вършите тук. Не съм мислил много върху това какво точно правите.

— Това вярно ли е?

— Вярно е, сър.

— Не си ли говорил с баща си?

— Не, сър. — Джак-младши поклати глава. — Той просто щеше да се ядоса. Отговарял ми е за много неща, за които съм питал, но не и за такова.

— Какво ти е разказвал?

— За разни хора. За политици, за това кой чужд президент харесва малки момиченца или момченца. Господи, има много такива случаи, особено в чужбина. Що за хора са, какво мислят, какви са личните им предпочитания и странности. Коя страна полага грижи за армията си. Чии разузнавателни служби са добри и кои не са. Много неща за онези на Капитолийския хълм. Неща, за които човек може да прочете в книги или във вестниците, само че това, което баща ми ми казваше, беше истина. Естествено, аз никъде не съм разправял за тях — увери младият Райън домакина си.

— Дори в училище?

— Нищо, за което преди това не съм прочел във „Вашингтон Поуст“. Вестниците умеят да научават разни работи, но са готови да повтарят съкрушителни разкрития за хора, които не харесват, а изобщо не публикуват истории за хора, които са им симпатични. Мисля, че новинарският бизнес до голяма степен прилича на това как жените си разменят клюки по телефона или при игра на карти. Обръщат по-малко внимание на неопровержимите факти и слухтят повече за тези, които повече ги интересуват.

— И те са хора като всички останали.

— Да, сър, така е. Обаче когато майка ми оперира очите на някого, тя не се интересува дали той й е симпатичен или не. Положила е клетва, че ще играе по правилата. Баща ми е същият. И мен са ме възпитали по този начин — заключи Джон Патрик-младши. — Това са нещата, които всеки баща казва на сина си: „Ако ще правиш нещо, прави го както трябва или изобщо не го прави.“

— Това е вярно, но не всички мислят така — отбеляза Хендли, макар да бе искал от синовете си Джон и Фостър същото нещо.

— Може и така да е, сър, обаче вината не е моя.

— Какво знаеш за търговския бизнес? — попита Хендли.

— Знам основните неща. Мога да говоря много на тази тема, но не знам тънкостите.

— А каква е специалността ти от Джорджтаунския университет?

— История и втора специалност икономика, като баща ми. Понякога съм го питал за хобито му… Обича да играе на борсата и има приятели в бранша, като министъра на финансите Джордж Уинстън. Двамата често разговарят надълго. Джордж много пъти се е опитвал да накара татко да постъпи в неговата компания, но той отказва. Обаче все още са приятели. Дори играят голф заедно. Татко е доста посредствен играч.

Хендли се усмихна.

— Знам. Ти самият опитвал ли си някога?

Младият Джак поклати глава.

— Вече съм се научил да псувам. Чичо Роби беше много добър по тази част. Боже, той наистина липсва на баща ми. Леля Сиси все още ни идва често на гости. Двете с мама свирят на пиано на четири ръце.

— Правеха го доста зле.

— Пустият му червеноврат расистки шибаняк — рече Джак-младши. — Моля да ме извините. Роби беше първият мой познат, когото убиват. Най-изумителното е, че убиецът му беше заловен жив. Екипът на Службата за охрана закъсня само половин минута след полицията от щата Мисисипи, за да го хване, но някакъв цивилен вече беше завързал копелето, преди някой да може да се приближи и той отиде в затвора жив. Този факт поне елиминира всякакви глупости за наличието на заговор. Убиецът е бил член на ку-клукс-клан, шестдесет и седем годишен, който просто не можел да понесе мисълта, че оттеглянето на Райън е докарало неговия чернокож вицепрезидент на поста президент на Съединените щати. Процесът срещу него, осъждането му и изпращането му в затвора протекоха с изумителна бързина — цялото убийство беше заснето на видеозапис, да не говорим пък, че имаше шестима свидетели — всичките само на два метра от убиеца. Дори знамето на покрива на законодателния орган в Джаксън бе спуснато наполовина заради Роби Джаксън за изненада и възмущение на някои хора. „Sic volvere Parcas“ — каза Джак.

— Какво означава това?

— Съдбата, сенаторе. Съдбата е отредила така, гласи латинската поговорка. Никога не съм виждал баща ми така съкрушен. Мама го понесе по-безболезнено. Предполагам, че докторите са свикнали да гледат как хората умират. А татко искаше да убие онзи със собствените си ръце. — Телевизионните камери бяха снимали президента да плаче на погребението в параклиса на военноморската академия. Sic volvere Parcas. — И така, каква ще е съдбата ми тук?

Въпросът не изненада Хендли. Вече го очакваше, но въпреки това отговорът не беше от лесните.

— Какво ще каже баща ти?

— Кой е казал, че той трябва да знае? Имате шест дъщерни корпорации, които използвате, за да криете търговската си дейност. — Не беше никак лесно да открие това, но Джак знаеше как да копае.

— Крият не е точната дума — поправи го Хендли. — Може би е по-правилно да се каже прикриват, а не „крият“.

— Извинете ме. Както вече ви казах, бил съм в компанията на шпиони.

— Научил си много.

— Имах доста добри учители.

„Ед и Мери Пат Фоли, Джон Кларк, Дан Мърей и собственият му баща. Пустият му Скипи, той наистина е имал много добри учители“, помисли си Хендли.

— И какво точно си представяш, че ще правиш тук?

— Сър, доста ми сече умът, но не чак толкова, за да мога да ви кажа. Трябва много да се уча. Знам го. Вие също. Какво бих искал да правя ли? Искам да служа на родината си — каза спокойно Джак. — Искам да помагам нещата, които трябва да бъдат свършени, да се свършат. Нямам нужда от пари. Имам оставени пари под попечителство от баща ми и от дядо ми. Имам предвид Джон Милър, бащата на майка ми. По дяволите, ако исках, щях да завърша право и да постъпя като Ед Кийлти, пробивайки си сам път към Белия дом, но баща ми не е крал, а аз не съм принц. Искам да вървя по собствен път и да видя какво ще излезе.

— Баща ти няма да знае за това, но само за известно време.

— Е, и? Той крие много тайни от мен. — Джак намираше това за твърде забавно. — Справедливо е да му го върна, нали?

— Трябва да помисля. Имаш ли имейл адрес?

— Да, сър. — Джак му подаде визитната си картичка.

— Дай ми два дни.

— Разбира се, сър. Благодаря ви, че ме приехте. — Той се изправи, сбогува се и излезе.

„Момчето е израснало много бързо“, помисли си Хендли. Може би за това е допринесла компанията на хората от Службата за охрана или пък просто си зависи от човека. Обаче този младеж имаше добро потекло, що се отнасяше до баща му и майка му. И очевидно беше умен. Беше твърде любознателен, което обикновено е признак за интелигентност, а тя беше единственото нещо, от което винаги ще има нужда на този свят.

 

 

— И така? — попита Ернесто.

— Беше интересно — отвърна Пабло и запали една доминиканска пура.

— Какво искат от нас? — настоя босът.

— Мохамед започна с приказки за нашите общи интереси и общите ни врагове.

— Ако започнем да правим бизнес на тази база, ще си загубим главите — отбеляза Ернесто. За него всичко беше бизнес.

— Подчертах това. Той отвърна, че техният пазар е много ограничен и едва ли си струва да си губим времето. Те само изнасят суров материал. И това е вярно. Обаче каза, че може да ни помогне с новия европейски пазар. Твърди, че неговата организация има добра оперативна база в Гърция и с премахването на границите в Европа това ще е най-логичният пункт, през който да минават нашите пратки. Няма да ни искат пари за техническото съдействие. Казват, че само искат да покажат добрите си намерения.

— Сигурно се нуждаят много от помощта ни — отбеляза Ернесто.

— Техните възможности са значителни, както вече са го показвали, шефе. Обаче имат нужда от експертна помощ за контрабандно прекарване на оръжия и хора. При всички случаи искат малко, а предлагат много.

— Мислиш ли, че това, което предлагат, ще улесни работата ни?

— То със сигурност ще накара янките да насочат усилията си в друга посока.

— Може да предизвика хаос в страната им, обаче политическите последици от това могат да бъдат сериозни…

— Шефе, натискът, на който американците ни подлагат, едва ли би могъл да стане по-лош, не си ли съгласен?

— Новият северноамерикански президент е глупак, но въпреки това е опасен.

— По този начин можем да накараме новите ни приятели да отвлекат вниманието му от нас, шефе — подчерта Пабло. — Дори няма да използваме собствените си средства за това. За нас рискът е малък, а потенциалната награда голяма.

— Разбирам, обаче ако се научи, че сме замесени, ще платим сериозна цена.

— Това е вярно, но пак питам, какво повече биха могли да ни направят? — рече Пабло. — Нападат нашите политически съюзници чрез правителството в Богота и ако успеят да постигнат желания от тях ефект, тогава вредата за нас ще бъде наистина много сериозна.

— Ти и другите членове на Съвета можете да станете бегълци в собствената си страна — предупреди шефът на разузнаването на Картела. Не беше нужно да добавя, че подобен развой би отнел много от забавленията, на които сега се радваха членовете на Съвета благодарение на огромните си богатства. — От парите има малка полза, ако няма подходящо място където да ги харчиш.

— В тази част на света има една поговорка: врагът на моя враг е мой приятел. Шефе, ако това предложение има някакъв голям недостатък, аз просто не го виждам.

— Значи мислиш, че трябва да се срещна с този човек?

— Да, Ернесто. Няма да навреди. Него американците го търсят повече, отколкото нас. Ако се опасяваме, че може да ни предаде, тогава той би трябвало да се страхува още повече, че и ние можем да постъпим по този начин с него. Освен това при всички случаи ще вземем съответните предпазни мерки.

— Много добре, Пабло. Ще обсъдя това със Съвета с препоръката, че трябва да го изслушаме — съгласи се Ернесто. — Трудно ли е да се организира такава среща?

— Ще чакам да пристигне със самолет от Буенос Айрес. Той положително знае как да пътува, без да се излага на риск. Вероятно има повече фалшиви паспорти от нас двамата и със сигурност не изглежда като подозрителен арабин.

— Езикови познания?

— Добри — отвърна Пабло. — Говори английски като англичанин, а това само по себе си е един вид паспорт.

— Значи ще прекарваме нашата стока през Гърция, а?

— Неговата организация използва Гърция като входно пристанище от много години. Шефе, по-лесно е да прехвърляме контрабандно стоката си, отколкото наши хора да преминават с нея границата. А първата проверка показва, че техните методи и възможности, изглежда, са приложими за целите ни. Естествено, нашите хора ще ги проучат най-внимателно.

— Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат плановете им за Северна Америка?

— Не съм питал, шефе. Всъщност това не ни засяга.

— Освен ако не станат причина за затягане на мерките за сигурност по границите. Би могло да ни причини неудобства. — Ернесто вдигна ръка. — Знам, Пабло, това не е сериозен довод.

— Докато те ни помагат, мен не ме интересува какво искат да правят в Америка.