Том Кланси
Зъбите на тигъра (4)

Глава трета
СИВИ ПАПКИ

Едно от предимствата на Хендли беше, че повечето от неговите източници работеха другаде. Те нямаха нужда от заплати, квартири и храна. Данъкоплатците плащаха всички разходи, без изобщо да го знаят, а и самите разходи нямаха представа, че са използвани за подобна цел. Развитието на международния тероризъм в последно време беше станало причина двете основни разузнавателни агенции на Америка — ЦРУ и АНС — да си сътрудничат по-тясно, отколкото в миналото. Тъй като разстоянието между тях беше един час не особено приятно пътуване с кола по северната дъга на околовръстното шосе на окръг Колумбия, което понякога можеше да се сравни с това да караш през паркинга в пазарен център в седмицата преди Коледа, комуникацията между тях се осъществяваше най-вече чрез засекретени микровълнови връзки от покрива на сградата, в която се намираше управлението на АНС, до покрива на главната квартира на ЦРУ. Обстоятелството, че връзката по пряка линия се пресичаше от покрива на „Хендли и съдружници“, беше останало незабелязано, а и това нямаше особено значение, тъй като микровълновата връзка беше зашифрирана. Налагаше се, тъй като по редица технически причини източникът на излъчваните микровълни можеше да бъде проследен. Законите на физиката можеха да бъдат използвани, но не и променени, за да съответстват на моментните нужди.

Обхватът на микровълновия канал беше огромен благодарение на сбиването на алгоритмите, които бяха малко по-различни от онези, използвани от персоналните компютърни мрежи. Цялото съдържание на изданието на Библията от времето на крал Джеймс можеше само за секунди да премине от едната в другата сграда. Тези връзки се поддържаха непрекъснато, като през повечето време по тях се разменяха разни глупости и само рядко букви, за да бъде заблуден всеки, който би се опитал да пробие шифъра. Но тъй като засекретяването му беше по системата Тапданс^[1], той беше напълно сигурен. Поне така твърдяха техническите магьосници на АНС. Системата зависеше от CD ROM-и с произволно разместени транспозиции и ако човек не успееше да намери ключа към шума от атмосферните радиочестоти, не можеше да направи нищо. Всяка седмица човек от охраната на Хендли, придружен от двама свои колеги — всички подбирани произволно измежду членовете на охранителната служба, отиваше с кола до Форт Мийд и вземаше дисковете с шифрите за седмицата. Те се поставяха в автоматичния касетофон, свързан с шифровъчния апарат, и след като той ги изхвърляше след употреба, бяха отнасяни на ръка до една микровълнова пещ и унищожавани под погледа на тримата охранители. През дългите години служба те бяха научени да не задават въпроси.

Тази малко трудоемка процедура даваше на Хендли достъп до цялата дейност на двете агенции, тъй като те бяха правителствени учреждения и в тях всичко се записваше — от „находките“, на които бяха попаднали дълбоко законспирираните агенти, до цената на обяда в кафетерията.

Много, дори повечето от информацията не представляваше интерес за хората на Хендли, но въпреки това тя се запаметяваше в главния компютър, който беше достатъчно мощен, за да ръководи цялата страна, ако се наложеше. Това даваше възможност на екипа на Хендли да преглежда сведенията, които разузнавателните служби събираха, заедно с анализите, които изготвяха за най-висшестоящите ръководители в най-различни области. Те пък после бяха давани на други експерти за коментар и допълнителен анализ. АНС беше по-добра от ЦРУ в тази дейност, поне така твърдеше главният аналитик на Хендли, но често пъти многото глави, които се занимаваха с един и същ проблем, свършваха добра работа, освен в случаите, когато анализите бяха толкова много и така разнопосочни, че парализираха действията — проблем, който не беше съвсем необичаен за разузнаването. С новото министерство на вътрешната сигурност, срещу чието създаване Хендли би гласувал с „не“, ЦРУ и АНС ставаха получатели на анализите и на ФБР. Това често прибавяше нови бюрократични усложнения, но истината изискваше да се каже, че агентите на ФБР гледаха по малко по-различен начин на събраните сурови разузнавателни данни. Те ги преценяваха донякъде като криминални дела и от гледна точка на това дали представените доказателства по тях могат да издържат в съда, а като се замисли човек, това не беше чак толкова лошо.

Всяка агенция разсъждаваше по своему. Федералното бюро за разследване разполагаше с полицаи, които разсъждаваха по един начин. В Централното разузнавателно управление пък разсъждаваха по съвсем друг и имаха правото, от което се възползваха понякога, да предприемат известни действия, макар че това ставаше твърде рядко. От своя страна пък Агенцията за национална сигурност само събираше информация, анализираше я и я предаваше на другите, а това, как те се възползваха от нея, не беше нейна работа.

Главният аналитик на Хендли, когато ставаше въпрос за разузнавателна информация, беше Джером Раундс. Приятелите му го наричаха Джери. Беше защитил докторат по психология в университета в Пенсилвания. Преди да се премести на работа в търговската къща на Кидър Пийбоди, за да прави друг вид анализи срещу друго заплащане, той работеше в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. След това сенатор Хендли лично го забеляза по време на един обяд в Ню Йорк. В търговската къща Раундс си беше създал репутацията на човек, който може да чете мислите на колегите си. Въпреки че там беше успял да натрупа доста пари, тяхното значение за него бе започнало да избледнява, след като образованието на децата му беше вече гарантирано и беше успял да изплати яхтата си. Беше започнал да се мотае из Уолстрийт и беше узрял за предложението, което Хендли му направи четири години по-рано. Задълженията му включваха това да разбере какво мислят други международни бизнесмени — нещо, на което се беше научил в Ню Йорк. Работеше в много тясно сътрудничество със Сам Гренджър, който отговаряше за валутните операции в Колежа и беше шеф на оперативния отдел.

Беше към края на работното време, когато Джери Раундс влезе в кабинета на Сам. Джери и намиращият се на негово разположение персонал от тридесет души имаха задължението да преглеждат цялата информация, която идваше от АНС и ЦРУ. Всички те трябваше да са бързи четци с остър нюх. Раундс беше нещо като местната хрътка.

— Погледни това — рече той, остави един лист на бюрото на Сам и седна.

— Мосад е загубил… шеф на бюро? Хм, как е станало?

— Местните ченгета го считат за грабеж. Убит е с нож, портфейлът му липсва, няма следи от продължителна борба. Очевидно в момента не е носел пистолет.

— За какво му е в такова цивилизовано място като Рим? — отбеляза Гренджър. — Обаче сега ще носят пистолети, поне за известно време. — Как разбрахме за случилото се?

— Местните вестници писаха, че един официален представител на израелското посолство бил убит, докато се облекчавал. Шефът на бюрото на ЦРУ там е на мнение, че е бил шпионин.

— Някои хора в Ленгли слухтят из определени среди, опитвайки се да разберат какво би могло да означава това, но по всяка вероятност ще приемат версията на местните ченгета. Човекът е мъртъв. Портфейлът му липсва. Обир, в който крадецът малко е попрекалил.

— Мислиш ли, че израелците ще я приемат? — попита Гренджър.

— По-скоро в някое арабско посолство ще започнат да сервират свинско печено за обяд. Бил е прободен с нож между първия и втория прешлен. Един уличен бандит по-вероятно би му прерязал гърлото, обаче професионалистът знае, че така ще се пролее много кръв и ще се вдигне повече шум. Със случая се занимават карабинерите, но изглежда, че нямат нещо, което да ги насочи към по-вярна следа. Освен ако някой в ресторанта има много добра памет. Не бих разчитал много на това.

— И така, какво би могло да означава тази работа?

Раундс се облегна назад в стола си.

— Кога за последен път е бил убит шеф на някое разузнавателно бюро?

— Преди доста време. ЦРУ загуби един в Гърция… Беше работа на онази местна терористична организация. Резидентът беше посочен от един никаквец… от собствените им хора, който преминал на другата страна. Успя да се прехвърли при тях. Сега пие водка и се чувства самотен. Преди няколко години англичаните изгубиха един свой човек в Йемен… — Той замълча. — Прав си. Не се печели много от убийството на резидент. След като веднъж разбереш кой е той, по-добре е да го наблюдаваш, да разкриеш контактите му и кои са подчинените му.

— Ако го убиеш, по-скоро губиш, отколкото печелиш. Това означава ли, че някой терорист е искал да изпрати послание до Израел?

— Или пък да премахне някоя заплаха, която не му допада особено. Е, нещастникът е бил израелец, служител в посолството. Може би и това е достатъчно основание, обаче когато един шпионин, особено от по-висш ранг, бива убит, това не бива да се счита за случайност.

— Има ли някаква вероятност Мосад да ни помолят за помощ?

Гренджър сам знаеше добре отговора. Мосад беше като онези деца, които си играят в пясъка и никога не дават някой да им пипа кофичката и лопатката. Молят за помощ само ако а — са отчаяни, и б, когато са убедени, че някой друг може да им даде нещо, което няма да могат да си вземат сами. Тогава се държат като завърналия се блуден син.

— Те няма да потвърдят, че този човек на име Грийнголд е от техните. Това би помогнало до известна степен на италианските ченгета и дори може да доведе до намесата на тяхното контраразузнаване. Но ако нещо такова е било казано, за това няма доказателства, които да са известни на ЦРУ.

Обаче онези в Ленгли не биха разсъждавали така, даде си сметка Гренджър. Джери беше на същото мнение. Прочете го в очите му. В ЦРУ не мислеха по този начин, тъй като разузнаването беше станало много цивилизовано. Не беше прието да се убиват хората на противника, защото се отразява зле на бизнеса. Тогава той може да направи нещо на твоите хора и ако водите партизанска война по улиците на някой чужд град, няма да можете да си свършите работата. А тя е да предоставите информация на правителството си, а не да изрязвате чертички върху дръжката на пистолета, за да държите сметка колко души сте убили. По тази причина карабинерите ще приемат, че това е дело на уличната престъпност, защото всички дипломати са неприкосновени за силите на всяка друга страна, намират се под протекцията на международни договори и на една традиция, която води началото си още от времето на Персийската империя при Крез.

— Джери, ти си човек с остър нюх — рече Сам. — Какво е мнението ти?

— Мисля си, че може би на улицата се е появил някакъв зъл дух. Онзи човек на Мосад е бил в луксозен римски ресторант, обядвал е и е пил чаша хубаво вино. Може би е трябвало да прибере оставеното в някой тайник. Огледах картата. Ресторантът е на кратка разходка пеш от сградата на посолството — малко по-далеч от място, в което обикновено се ходи за обяд, освен ако този Грийнголд си е падал по джогинга, но това време на деня не е най-подходящото. Така че ако не е бил пристрастен към кухнята в „Джовани“, обзалагам се, че причината е бил тайник или някаква среща. Ако е било така, той предварително е бил набелязан. И то не да бъде разпознат от своя противник, който и да е той, а да бъде убит. За местните ченгета работата може да изглежда като обир, но за мен това е преднамерено убийство, извършено професионално. Жертвата моментално е била докарана до безпомощно състояние. Не е могла по никакъв начин да окаже съпротива. Така се постъпва при убийство на шпионин — никога не знаеш колко добър е в самоотбрана. Но ако аз бях някой арабин, бих очаквал, че човекът от Мосад е направо страшилище. Не бих поел никакви рискове. Няма пистолет. Значи онзи не е оставил никакво физическо доказателство, не е открит куршум, нито гилза. Взел е портфейла, за да изглежда като обир, но е убил резидента на Мосад и вероятно така е изпратил някакво послание. Не за да покаже ненавистта си към тях, а да им покаже, че може да убива хората им с такава лекота, както си вдига ципа на панталоните.

— Защо не напишеш някоя книга на тази тема, Джери? — подкачи го Сам. Главният аналитик беше в състояние да превърне елементарните факти в напълно завършена сапунена опера.

Раундс само се потупа по носа и се усмихна.

— А защо си толкова убеден, че е било просто съвпадение? В тази работа има нещо гнило.

— Какво мислят хората от Ленгли?

— Все още нищо. Поискали са мнението на отдела за Южна Европа. Очаквам да разберем нещо след около седмица и то няма да е много. Познавам човека, който сега оглавява разузнавателната агенция.

— Тъп ли е?

Раундс поклати глава.

— Не, няма да е честно, ако бъде определен като такъв. Той е достатъчно умен, но не иска да рискува. И не е много инициативен. Обзалагам се, че тази работа няма да отиде по-нагоре от седмия етаж.

ЦРУ имаше нов директор на мястото на Ед Фоли, който вече беше пенсионер и пишеше мемоарите си заедно с жена си Мери Пат. По тяхно време те бяха много добри, обаче новият директор на разузнаването беше по-скоро удобна политическа фигура, ползваща се с благоразположението на президента Кийлти. Той не правеше нищо без президентско одобрение, което означаваше, че нещата трябваше да преминават през минибюрократичния апарат на Съвета за национална сигурност в Белия дом, от който изтичаше информация като от пробойната на „Титаник“, и затова се ползваше със симпатиите на пресата. Оперативната дирекция се разрасна още повече и във Фермата в Тайдуотър във Вирджиния се обучаваха нови оперативни разузнавачи. Новият шеф на оперативната дирекция съвсем не беше неподходящ. За изумление на Кийлти Конгресът беше настоял този пост да заеме някой, който има опит в оперативната работа, обаче той знаеше как се играе играта с парламента. Оперативната дирекция можеше да възвърне добрата си форма, но тя нямаше да направи нищо нередно при управлението на това правителство. Нищо, което не би се харесало на Конгреса. Нищо, което би накарало хората, които ненавиждат разузнаването, да вдигнат по-голяма врява от обикновените оплаквания, свързани с теориите за голямата конспирация и за това как ЦРУ е предизвикало нападението на японците срещу Пърл Харбър и голямото земетресение в Сан Франциско.

— Значи, според теб от тази работа няма да излезе нищо — рече Гренджър, въпреки че предварително знаеше отговора.

— Мосад ще започнат да ровят, ще наредят на хората си да бъдат нащрек и това ще продължи месец или два, а после всичко ще продължи постарому. Същото ще бъде и в другите разузнавателни служби. Израелците ще се опитат най-вече да разберат кой е посочил техния човек. С информацията, с която разполагам, е трудно да се правят предположения в тази насока. Може да има много просто обяснение. Обикновено е така. Възможно е да е вербувал неподходящ човек и това му е изяло главата, може да са пробили някой техен шифър, например чрез подкупен шифровчик в посолството, може някой да се е разприказвал пред неподходящ човек на неподходящ коктейл. Възможностите са твърде много, Сам. В тези неща е достатъчна една малка погрешна стъпка, за да бъде убит някой, а и най-добрите в нашия бранш могат да сбъркат.

В наръчника на разузнавача трябва да има раздел за това какво може да се прави на улицата и какво не.

Имаше време когато самият той се беше занимавал с оперативна работа, но главно в библиотеки и банки, ровейки се в информация, от която на пръв поглед не можеше да излезе нищо, за да открие от време на време някой диамант сред непотребната купчина. Винаги се беше старал да го пази в тайна, докато разкритията не станеха толкова реални, колкото и рожденият му ден.

— Освен ако на някоя друга улица не видят сметката на друг шпионин — рече Раундс. — Тогава ще знаем, че се е появил зъл дух.

 

 

Пристигащият от Мексико самолет на авиокомпанията „Авианка“ кацна на летище „Картахена“ пет минути по-рано. От лондонското летище „Хийтроу“ той летя с машина на австрийските авиолинии, а след това до Мексико Сити със самолет на „Бритиш Еъруейс“, след което взе този на колумбийския превозвач до южноамериканската страна. Беше един стар американски „Боинг“, но той не се безпокоеше за безопасността на пътуването. Светът криеше далеч по-големи опасности. В хотела отвори сака си, за да си вземе пейджъра, излезе навън и забеляза уличен телефон, от който да се обади.

— Моля, предайте на Пабло, че Мигел е тук… Грасиас.

След това влезе в един бар да пийне нещо. Местната бира не беше много лоша. Трябваше да свиква с обстановката, а тук всички пиеха алкохол. След като поседя петнайсет минути, се върна в хотела, като на два пъти провери дали след него няма опашка, но не забеляза никого. Така че ако го следяха, бяха опитни хора, а от тях човек трудно можеше да се предпази, особено в чужд град, в който всички говореха испански и никой не знаеше накъде е Мека. Пътуваше с английски паспорт на името на Найджъл Хоукинс от Лондон. На посочения адрес наистина имаше апартамент на това име. Това би го предпазило дори от рутинна полицейска проверка, но никоя версия за прикритие не можеше да бъде вечна и ако се стигнеше до там… нищо не можеше да се направи. Човек не трябва да живее в страх от неизвестното. Правиш си плановете, вземаш предпазни мерки и след това си играеш играта.

Беше интересно. Испанците бяха отдавнашни врагове на исляма, а тази страна беше населена главно с чеда на Испания. Обаче в нея имаше хора, които ненавиждаха Америка почти толкова, колкото и самият той, защото за тях Америка беше източник на големи печалби от продажбата на техния кокаин, както беше източник на огромни печалби неговата родина от търговията с петрол. Неговото лично богатство се състоеше от стотици милиони американски долари, вложени в различни банки по света — в Швейцария, в Лихтенщайн, а напоследък и на Бахамските острови. Разбира се, можеше да си позволи да има собствен самолет, но беше сигурен, че това щеше бързо да се разбере и той можеше да бъде свален лесно при полет над океана. Мохамед презираше Америка, но не подценяваше могъществото й. Твърде много достойни мъже бяха заминали неочаквано за Рая, защото бяха направили точно това. Не би могло да се каже, че съдбата им беше чак толкова лоша, но той имаше работа сред живите, а не при мъртвите.

 

 

— Здравей, капитане.

Брайън Карузо се обърна и видя Джеймс Хардести. Още нямаше седем сутринта. Тъкмо беше приключил утринната гимнастика и петкилометровото бягане начело на своята рота морски пехотинци и като всички останали здравата се беше изпотил. Беше ги освободил да вземат душ и тъкмо се отправяше към квартирата си, когато срещна Хардести. Но преди да може да каже каквото и да било, чу един още по-познат глас.

— Скипър? — капитанът се обърна и видя сержанта от артилерията Съливън, неговия главен помощник.

— Да, сержант. Тази сутрин хората ми се сториха в добра форма.

— Така е, сър. Не ги натоварихте прекалено и добре направихте, сър — рече помощникът му.

— Как се чувства ефрейтор Уорд? — Това беше и причината Брайън да не ги преумори прекалено. Уорд беше казал, че иска да се метне на висилката, но все още се възстановяваше от получените доста тежки рани.

— Малко се задъхва, но не изостава. Санитар Рандъл държи момчето под око. Да ви кажа право, за моряк той не се справя зле — позволи си да каже сержантът. Морските пехотинци бяха твърде толерантни към санитарите от флота, особено към онези, които са се справили добре в истинско сражение.

— Рано или късно „МОРЖОВЕТЕ“ ще го поканят при тях в Колорадо.

— Прав си, Скипър, и тогава ще трябва да си търсим друг морски санитар.

— Имаш ли нужда от нещо, сержант? — попита Карузо.

— Сър… о, той е тук. Здравейте, господин Хардести. Току-що чух, че сте дошъл да се видите с шефа. Извинете ме, капитане.

— Няма нищо. Ще се видим след час, сержант.

— Слушам, сър. — Съливън отривисто отдаде чест и се отправи към помещенията.

— Той е много добър помощник — изрази гласно мнението си Хардести.

— Голяма работа е — съгласи се Карузо. — Корпусът се крепи на такива като него, а тези като мен просто ги търпи.

— Какво ще кажете да закусим, капитане?

— Разбира се, но първо трябва да взема един душ.

— Какво ще правите днес?

— Днешните ни занимания в клас са по комуникациите, за да сме сигурни, че можем да поискаме подкрепа от артилерията и авиацията.

— Те не ги ли знаят тези неща? — попита изненадан Хардести.

— Нали знаете как един бейзболен отбор тренира нанасянето на удари преди всеки мач, а треньорът ги наблюдава, въпреки че всички знаят как да замахнат с бухалката.

— Разбирам. — Причината да ги наричат фундаменталисти беше, че те наистина са фундаментални. Тези морски пехотинци, подобно на бейзболните играчи, нямаха нищо против още един урок. Едно участие в реални бойни действия ги беше убедило колко важно е да се знаят основните неща.

Квартирата на Карузо беше наблизо. Хардести си наля кафе и прегледа вестника, докато чакаше младият офицер да вземе душ. Кафето беше доста добре приготвено за мъж, който живее сам. Както обикновено, не можа да научи от вестника нещо повече от онова, което вече знаеше, като се изключат резултатите от последните спортни състезания, но пък карикатурите както винаги бяха смешни.

— Тръгваме ли? — попита младежът, вече напълно готов за излизане.

— Как е храната тук? — заинтересува се Хардести и стана.

— Ами, то навсякъде не е много лесно да се намери свястна закуска.

— Прав си, капитане, ти водиш.

С мерцедеса на Карузо изминаха около миля до казармения стол. За успокоение на Хардести в колата личеше, че спътникът му живее сам.

— Не очаквах да ви среща отново толкова скоро — рече Карузо, докато караше.

— Или пък изобщо? — подхвърли шеговито бившият офицер от специалните части.

— Би могло и така да се каже, сър.

— Ти изкара изпита.

Това накара Карузо да се обърне.

— Какъв изпит, сър?

— Едва ли си го забелязал — каза през смях Хардести.

— Да, сър, вече успяхте да ме озадачите тази сутрин. — Капитан Карузо беше сигурен, че и това влизаше в програмата за днешния ден.

— Има една стара поговорка, която казва, че ако не си озадачен, значи си зле осведомен.

— Това ми звучи малко заплашително — рече Карузо и сви вдясно към паркинга.

— Би могло и така да е. — Той излезе от колата и последва офицера към сградата.

Това беше голяма едноетажна постройка, пълна с гладни морски пехотинци. В кафетерията имаше камари с табли, заредени с обикновената американска закуска, като се започне от корн флейкс и се стигне до бекон с яйца. Дори имаше и…

— Можете да опитате поничките, но тук не ги правят много добре, сър — предупреди го Карузо и си взе две английски препечени кифли, намазани с истинско масло. Беше твърде млад, за да се безпокои за холестерола и за другите трудности, които идваха с възрастта. Хардести си взе кутия диетични бисквити, тъй като за негово съжаление възрастта му го налагаше, както и чаша обезмаслено мляко с подсладител без захар. Каните с кафе бяха големи, а местата по масите предлагаха изненадваща анонимност, въпреки че в помещението имаше най-малко четиристотин души с различен чин — от ефрейтор до полковник. Домакинът му го заведе до една маса сред тълпа от млади сержанти.

— И така, господин Хардести, какво мога да направя за вас?

— Първо, доколкото ми е известно, ти имаш право на достъп до секретна информация до определено ниво, така ли е?

— Да, сър. Отнася се за някои поверителни неща, но това едва ли ви засяга.

— Може и да си прав — съгласи се Хардести. — Е добре, това, за което ще говорим, е от малко по-висока степен на секретност. Не бива да го споделяш с никого. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, сър. Доколкото разбирам, това е строго секретна информация.

„Съмнявам се дали разбираш“, помисли си Хардести. Ставаше въпрос за нещо много по-поверително, но за това обяснение трябваше да се изчака друг момент.

— Моля, продължавайте, сър.

— На теб са се спрели някои твърде важни хора като евентуален сътрудник на една малко… малко специална организация, която официално не съществува. Сигурно си чувал преди за подобни неща във филми или си прочел в някои книги. Тази обаче е напълно реална, момчето ми. Дошъл съм тук, за да ти предложа място в нея.

— Сър, аз съм офицер от морската пехота и това ми харесва.

— Няма да попречи на кариерата ти като морски пехотинец. Всъщност има голяма вероятност скоро да бъдеш повишен в майор. Ще получиш уведомителното писмо за това следващата седмица. Така че и без това няма да можеш да останеш на сегашния си пост. Ако останеш в корпуса на морската пехота, следващия месец ще те изпратят в щаба на корпуса, за да работиш за разузнаването, или по-точно в отдела за специалните операции. Освен това за действията ти в Афганистан ще получиш „Сребърна звезда“.

— Ами моите хора? Предложил съм и те да получат награди.

„Очаквах, че това момче ще ме попита за това“, каза си Хардести.

— Всички предложени са одобрени. Освен това можеш да се върнеш в корпуса, когато пожелаеш. Ще продължиш да получаваш заплатата си чрез него. Може би ще се наложат някои нови уговорки с банката, но това е нормална практика.

— И какви ще са последиците от тази нова работа? — попита Карузо.

— Това означава, че ще служиш на родината си. Ще правиш неща, които са нужни за националната сигурност, но ще ги вършиш по малко по-нередовен начин.

— Как по-точно?

— Това ще се обсъжда не тук и не сега.

— Прекалено сте потаен, господин Хардести. Мога да започна да се досещам за какво става дума и да разваля изненадата.

— Аз не определям правилата.

— ЦРУ ли ги определя?

— Не точно, но с течение на времето ще разбереш. Това, което трябва да знам сега, е дали си съгласен, или не. Можеш да напуснеш тази организация по всяко време, ако работата в нея не ти допада — обеща той. — Обаче тук не е мястото за по-подробни обяснения.

— До кога трябва да реша?

— Преди да си доядеш бекона и яйцата.

Отговорът накара капитан Карузо да остави кифлата си на масата.

— Това да не е някаква шега? — Изглежда и него започваха да го вземат на подбив заради семейните му връзки.

— Не, капитане, не е шега.

Беше казано с такава интонация, че да не прозвучи като заплаха. Обаче хора като Карузо, колкото и храбри да бяха, често гледаха на неизвестното, или по-точно на не напълно ясното, с леко безпокойство. Неговата професия и без това беше твърде опасна и по-интелигентните в нея не се втурваха през глава да си търсят белята. Обикновено имаха едно разумно отношение към риска, след като се уверяха, че обучението и придобитият опит ги правеха годни за задачите, които трябва да изпълняват. А Хардести го беше уверил, че може да се върне отново в корпуса на морската пехота на Съединените щати. Това беше почти вярно и твърде близко до неговите цели, ако не до тези на младия офицер.

— Какъв интимен живот водиш, капитане?

Въпросът го изненада, но той отговори откровено.

— Не съм обвързан с никого. Има няколко момичета, с които излизам, обаче още няма нищо сериозно. Това повод за безпокойство ли е? Колко ли опасна може да бъде тази работа?

— Питам само от съображения за сигурност. Повечето мъже не могат да пазят тайни от съпругите си. Обаче с приятелките нещата стоят по-иначе.

— И така, колко опасна може да бъде тази работа?

— Не много — излъга Хардести, без да е напълно убедителен.

— Вижте, аз възнамерявах да остана в корпуса, поне докато стана подполковник.

— Според твоя оценител в щаба на корпуса имаш достатъчно качества, за да станеш дори полковник, освен ако не сгазиш някъде лука. Никой не го мисли, но се е случвало на много свестни мъже. — Хардести изяде бисквитите си и се съсредоточи върху кафето.

— Добре е да знам, че там горе имам ангел пазител — рече малко хладно Карузо.

— Както вече ти казах, забелязали са те. В корпуса на морската пехота много ги бива да откриват таланти и да им помагат да се развиват.

— Някои други хора също. Имам предвид, че са ме забелязали.

— Точно така, капитане. Аз само ти предлагам една възможност. Обаче ти сам трябва да докажеш на какво си способен.

Предизвикателството беше подхвърлено много умело. Младите и способни хора не обичат да бягат от такива неща. За Хардести беше ясно, че го е спечелил.

 

 

Пътят от Бирмингам до Вашингтон с кола беше твърде дълъг. Доминик Карузо го взе за един дълъг ден, защото не обичаше евтините мотели, но въпреки че тръгна още в пет сутринта, времето за пътуване не стана по-малко. Караше бял мерцедес — клас „С“, с четири врати, който много приличаше на този на брат му, а отзад беше струпал доста багаж. На два пъти за малко да го спрат, но и в двата случая патрулите на щатската полиция погледнаха благосклонно на документите му на служител от ФБР, на които в Бюрото викаха „акредитивите“, и отминаваха само с приятелско махване на ръка. Сред полицаите от по-нисък ранг имаше някаква негласна колегиалност, която ги караше да си затварят очите пред нарушенията на ограниченията за скоростта. Пристигна в Арлингтън, Вирджиния, в десет часа вечерта, остави портиера да разтовари багажа от колата му и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. В зареденото барче имаше хубаво бяло вино, което жадно изпи, след като взе душ. Виното и скучната телевизия му помогнаха бързо да заспи. Обади се да го събудят в седем сутринта и потъна в непробуден сън.

 

 

— Добро утро — поздрави Гери Хендли в 8:45 на следващата сутрин. — Кафе?

— Благодаря, сър. — Джак си наля една чаша и седна. — Благодаря, че се обадихте.

— Ами, проверихме данните за учението ти. Представил си се добре в Джорджтаун.

— Като се има предвид таксата, която се плаща там, човек трябва да положи известни усилия, а освен това не беше чак толкова трудно. — Джон Патрик Райън-младши отпи от кафето и се запита какво ли ще последва по-нататък.

— Готови сме да обсъдим с теб възможността за една работа на изпитателен срок — каза му направо бившият сенатор. Не обичаше уклончивите отговори и това беше една от причините, поради която той и бащата на неговия посетил се бяха разбирали добре.

— И какво по-точно ще правя? — попита заинтригуван Джак.

— Какво знаеш за „Хендли и съдружници“?

— Само това, което вече ви казах.

— Добре, никъде не трябва да споменаваш това, за което ще ти говоря. Ама никъде. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, сър.

Изведнъж всичко стана ясно като бял ден. „Предположенията ми се оказаха правилни, каза си Джак. Мама му стара!“

— Баща ти беше един от най-близките ми приятели. Казвам „беше“, защото не можем да се срещаме повече и говорим много рядко. Обикновено защото той се обажда тук. Хора като него никога не се оттеглят напълно. Баща ти беше един от най-добрите шпиони, които познавам. Правил е някои неща, за които никога не е писано, поне не в правителствените документи, и вероятно никога няма да се пише. В неговия случай „никога“ означава през следващите петдесет години. Сега той пише мемоарите си. Прави ги в два варианта — един, който ще бъде публикуван до няколко години, и друг, който няма да види бял свят поне две поколения. Няма да бъде публикуван преди смъртта му. Така е наредил той самият.

Джак бе поразен, че баща му прави планове за неща след собствената си смърт. Той мъртъв? Не можеше да си го представи освен само в далечен, интелектуален смисъл.

— Добре — успя да каже младежът. — Мама знае ли за тези неща?

— Вероятно не, почти съм сигурен, че не знае. За някои работи може да не съществуват сведения дори в Ленгли. Понякога държавата върши неща, които не са подходящи да бъдат документирани на хартия. Баща ти имаше дарбата да се набутва точно в такива работи.

— А вие? — попита Джак-младши.

Хендли се облегна назад и възприе философски тон.

— Проблемът е, че каквото и да си направил, на някои хора то няма да се хареса много. Същото е с шегата. Колкото и да е смешна, някой ще се обиди от нея. Обаче на високо равнище, когато някой се обиди, вместо да ти го каже в лицето, ще се изплаче пред пресата, което става достояние на обществеността и обикновено е придружено със страшно неодобрителен тон. В такива случаи кариеризмът най-често показва грозното си лице — някои хора се издигат, като забият нож в гърба на някой, който стои по-високо от тях. Освен това хората на високи постове обичат да водят такава политика, която да съответства на техните разбирания за добро и зло. Това се нарича его. Проблемът е, че всеки има различна представа за добро и зло. При някои хора тя е направо налудничава.

Да вземем например сегашния ни президент. Веднъж в тоалетната на Сената Ед ми каза, че е толкова против смъртното наказание, че не би се съгласил дори с екзекутирането на Адолф Хитлер. Каза го, след като беше ударил няколко питиета. Когато пийне, става приказлив, а тъжното е, че пие малко повече, отколкото е нормално. Когато ми каза това, аз се пошегувах с него. Казах му да не вземе да го изтърси в някоя своя реч, тъй като гласоподавателите евреи са много и са влиятелни и могат да погледнат на това не като на дълбоко залегнал принцип, а като на голяма обида. В по-абстрактен смисъл много хора са против смъртното наказание. Е, аз уважавам подобна позиция, макар и да не съм съгласен с нея. Нейният недостатък е, че не можеш да вземеш решителни мерки срещу хора, които причиняват зло на другите, понякога много голямо зло, без да нарушиш принципите си, а при някои хора тяхното съзнание или политическите им убеждения не им позволяват да го сторят. Тъжният факт от всичко това е, че по този начин законът става неефективен. Това се случва по-често извън нашите граници, но в някои редки случаи и у нас.

— Е добре, а как се отразява това на Америка?

— ЦРУ вече не убива хора. Поне не и от 50-те години на миналия век. Айзенхауер умееше много добре да използва ЦРУ. Всъщност той беше толкова блестящ в умението да упражнява властта си, че хората така и не узнаваха какво се случва и го мислеха за тъпанар, защото не изпълняваше танца на войната пред камерите. Освен това тогава светът беше друг. Втората световна война беше приключила наскоро и идеята да се убиват много хора, дори невинни цивилни, беше добре позната най-вече от масираните бомбардировки — поясни Хендли. — Тогава тези работи ставаха така.

— Ами Кастро?

— Това беше работа на президента Джон Кенеди и брат му Робърт. Бяха твърдо решили да ликвидират Кастро. Повечето хора мислят, че това се дължи на провала им в Залива на прасетата. Лично аз смятам, че причината може би е прекаленото четене на романи за Джеймс Бонд. По онова време да се убиват хора беше много на мода. Днес му викаме социопатия — рече ядосан Хендли. — Проблемът е, че, първо, е много по-забавно да четеш за такива неща, отколкото да ги вършиш, и, второ, че те не стават чак толкова лесно без много добре обучени и високо мотивирани хора. Е, предполагам, че те са го разбрали. После, когато нещата станаха широко известни на обществеността, участието на семейство Кенеди беше някак си позамазано, а ЦРУ трябваше да заплати, и то скъпо, за това, което действащият президент им беше наредил да направят. Заповедта на президента Форд сложи край на тези неща, така че ЦРУ вече не убива хора преднамерено.

— А как стояха нещата с Джон Кларк? — попита Джак, спомняйки си погледа на този човек.

— Той е нещо като призрак. Убивал е хора, и то неведнъж, но винаги внимаваше да го прави само когато това беше тактически необходимо за момента. ЦРУ позволява на хората си да го правят, когато трябва да се защитават по време на акция, а той имаше дарбата да докарва нещата дотам, че то беше тактически необходимо. Срещал съм се с Кларк два пъти. Познавам го повече заради неговата репутация. Но той е един призрак. Сега, когато вече е в пенсия, може би ще напише книга. Но дори и да напише, няма да каже в нея цялата истина. Кларк играе по правилата като баща ти. Понякога поизкривява малко тези правила, но доколкото ми е известно, никога не ги е нарушавал напълно, не и като държавен служител — поправи се Хендли. Веднъж той и Джак Райън-старши имаха дълъг разговор за Джон Кларк, а те бяха единствените хора в света, които знаеха цялата истина за него.

— Веднъж казах на татко, че не бих искал да съм от лошата страна на Кларк.

Хендли се усмихна.

— Така си е, но винаги можеш да повериш живота на децата си на Джон Кларк. Когато се видяхме последния път, ти ме попита за него. Сега мога да ти отговоря. Ако беше по-млад, той щеше да е тук — призна Хендли.

— Току-що ми казахте нещо — реагира веднага Джак.

— Знам. Можеш ли да се примириш с това?

— Че убивате хора ли?

— Не съм казал точно това.

Джак остави чашата си на масата.

— Сега знам защо татко казва, че сте много умен.

— Можеш ли да се примириш с факта, че навремето баща ти е отнел живота на няколко души?

— Знам за това. Случило се е в нощта, когато съм се родил. Това е нещо като семейна легенда. Журналистите я използваха доста често, когато татко беше президент. Продължаваха да я сочат с пръст, като че ли е проказа или нещо подобно. С тази разлика, че за проказата има лек.

— Знам. По филмите изглежда страхотно, но в реалния живот хората се разтреперват от такова нещо. Проблемът е, че понякога — не често, но понякога — се налага да се вършат тези работи, както баща ти сам е имал възможност да се увери, и то неведнъж, Джак. Тогава не се е колебал. Мисля, че след това дори от време навреме е сънувал кошмари, но когато е трябвало да го направи, не се е поколебал. Това е и причината да си жив. По същата причина са живи и много други хора.

— Знам за случая с подводницата. За него станаха публично достояние много неща, но…

— Не е само той. Баща ти никога не си е търсил сам белята, но когато се е случвало да изпадне в беда, както казах, е правил това, което е нужно.

— Спомням си, че хората, които са нападнали татко и мама в нощта, когато съм се родил, са били екзекутирани. Питах майка ми за това. Тя не одобрява екзекуциите, но в случая не е била много против. Чувствала се е неловко, но предполагам, че ситуацията го е налагала. Знаете, че и баща ми не е привърженик на смъртното наказание, но не е съжалявал, че онези са били екзекутирани.

— Баща ти е опрял пистолет в главата на главатаря им, но не е натиснал спусъка. Не е било наложително и се е отказал. Не знам как бих постъпил, ако бях на негово място. Изборът не е бил лек, но баща ти е постъпил правилно, въпреки че е имал куп причини да стори друго.

— Същото каза и господин Кларк, когато го питах за това. Обясни, че ченгетата вече били пристигнали на мястото и че не се е налагало. Обаче не му повярвах. Майка ми си спомня, че решението не е било леко. Питах и Майк Бренън. Впечатлен е от това, че един цивилен е успял да се сдържи. Той самият не би убил човека, защото има опит в тези неща.

— Не съм сигурен за Кларк. В никакъв случай не е убиец. Не убива хора за удоволствие или за пари. Може би щеше да му пощади живота. Обаче от един опитен полицай не би трябвало да се очаква подобно нещо. Ти как смяташ, че би постъпил?

— Човек не може да бъде сигурен, докато не го изпита на гърба си — отвърна Джак. — Мислил съм върху това един-два пъти и реших, че татко е постъпил правилно.

Хендли кимна.

— Прав си. Обаче когато е трябвало да избере друга възможност, е постъпил по различен начин. Не се е поколебал да пусне един куршум в главата на онзи в подводницата. Направил го е, за да оцелее, а когато човек е изправен пред такъв избор, има само един начин за действие.

— И така, какво точно правят „Хендли и съдружници“?

— Събираме разузнавателна информация и действаме в съответствие с нея.

— Но вие не сте част от правителството — възрази Джак.

— Технически погледнато, не сме, но има някои наложителни неща, които правителствените служби не са в състояние да свършат.

— Случва ли ви се често?

— Не много — отвърна веднага Хендли, — но това може да се промени, а може и да не се промени. Трудно ми е да кажа в момента.

— И все пак колко често?

— Не е нужно да знаеш — отговори Хендли, повдигайки вежди.

— Добре, а какво знае баща ми за това място?

— Той е човекът, който ме убеди да го създам.

— О… — Изведнъж всичко му стана съвсем ясно. Хендли се беше отказал от политическата си кариера, за да служи на страната по начин, по който никога нямаше да получи признание и награда. Мамка му! Баща му сигурно бе проявил голямо коравосърдечие, за да направи такова нещо. — А ако по някакъв начин загазиш?

— В един сейф, който принадлежи на личния ми адвокат, са посочени сто президентски оправдания, отнасящи се до всички незаконни действия, които биха могли да бъдат извършени между датите, които моята секретарка ще попълни на оставените празни места. Те са подписани от баща ти седмица преди да напусне президентския пост.

— Това незаконно ли е?

— Напълно законно — отвърна Хендли. — Министърът на правосъдието при президентството на баща ти Пат Мартин каза, че ще свършат работа, въпреки че ако някога стане известно на обществеността, би било равносилно на избухване на чист динамит.

— Динамит ли, как пък не, ще бъде все едно на Капитолийския хълм да гръмне атомна бомба — изрази гласно мисълта си Джак.

— Тъкмо затова тук сме много предпазливи. Не мога да насърчавам хората си да вършат неща, заради които могат да влязат в затвора.

— Това значи загуба на доверие завинаги.

— Виждам, че имаш чувството за хумор на баща си.

— Е, нали ми е баща. Наследил съм го заедно с черната коса и сините му очи.

В досието му от университета беше посочено, че младежът е доста умен. Сега Хендли виждаше, че той е любознателен като баща си и има способността да отделя главното от второстепенното. А дали има и куража му? По-добре ще е никога да не се налага да проверява това. Но дори и неговите най-опитни хора не можеха да предвиждат бъдещето, освен когато се отнасяше до валутните колебания, а и в тези случаи те направо лъжеха. Това беше едно от незаконните неща, заради които би могъл да бъде изправен пред съда, но подобно нещо едва ли щеше да се случи.

— Е, време е да се срещнеш с Рик Бел. Тук анализите се правят от него и от Джери Раундс.

— Виждал ли съм ги преди?

— Не. Баща ти също не ги познава. Това е един от проблемите с хората, които работят в разузнаването. Прекалено много са. Прекалено много хора, а това не е съвсем добре за съответните организации в тази област. Ако в един и същи отбор имаш най-добрите професионални футболисти, той ще се разпадне отвътре. Всеки човек има своето его и на тях нищо човешко не им е чуждо. Никой не възразява твърде много, защото правителството не е до такава степен ефикасно. Ако беше, хората щяха да се изплашат. Тъкмо затова сме тук.

Хайде, кабинетът на Джери е вдясно по коридора.

 

 

— Шарлотсвил? — учуди се Доминик. — Мислех…

— ФБР има там тайна квартира още от времето на директора Едгар Хувър. Технически тя не принадлежи на Бюрото. Там държим Сивите папки.

— О, така ли? — Беше чувал за тях от един старши инструктор в Академията. Сивите папки, за които външните хора не знаеха нищо, бяха досиетата на Хувър за разни политически фигури. В тях се събираха различни лични нарушения на политиците, както се събираха марки и монети. Предполагаше се, че след смъртта на Хувър през 1972 година те са били унищожени, но в действителност се пазеха в Шарлотсвил, щата Вирджиния, в солидна къща, издигаща се на един хълм, който се извисяваше над университета на щата. В старата плантаторска къща имаше просторна винарска изба, в която в продължение на повече от петдесет години се пазеха много по-ценни неща. Това беше най-засекретената тайна на Бюрото, известна само на шепа хора, в която не влизаше и директорът на ФБР. За нея отговаряха едни от най-доверените професионални агенти на Бюрото. Досиетата никога не бяха отваряни, поне тези, които се отнасяха до политиците. Така например не беше нужно обществеността да знае, че един млад сенатор по времето на президента Труман си е падал по непълнолетни момичета. Освен това той отдавна бе мъртъв, както и онзи, който беше против абортите. Обаче страхът от тези досиета, за които много хора предполагаха, че продължават да съществуват, обяснява защо Конгресът рядко атакува ФБР за прекомерно пилеене на средства. Един наистина добър архивар с компютърна памет би могъл да се досети за съществуването им поради незабележимите празнини в огромните архиви на Бюрото, обаче попълването им би било херкулесовска задача. Освен това в т.нар. Бели папки, скътани в една бивша каменовъглена мина в Западна Вирджиния, един историк би могъл да намери още по-пикантни тайни.

— Ще те отделим от Бюрото — рече Върнър.

— Какво? — попита Карузо. — Защо? — Шокът от чутото направо го накара да подскочи на стола си.

— Доминик, хората от един специален отдел искат да разговарят с теб. Ще продължиш да работиш за тях. Те ще ти обяснят за какво става дума. Казах, че ще те „отделим“, а не че ще „прекъснеш“ да работиш за нас. Ще продължиш да получаваш заплатата си. В нашия архив ще продължиш да се водиш като специален агент със специална задача, свързана с работа по контрадействия срещу тероризма, която се наблюдава пряко от моя отдел. Ще продължиш да получаваш нормалните повишения и увеличения на заплатата. Тази информация е секретна, агент Карузо — продължи Върнър. — Не бива да говориш с никого за нея, освен с мен, ясно ли е?

— Да, сър, но не мога да кажа, че разбирам.

— С течение на времето и това ще стане. Ще продължиш да разследваш криминални действия и вероятно ще участваш в тяхното предотвратяване. Ако новата работа не ти допадне, можеш да ми кажеш и ще те прехвърлим в друг отдел с по-конвенционални задачи. Обаче повтарям, че не трябва да говориш за това с друг, освен с мен. Ако някой те пита, ти все още си специален агент на ФБР, но не е позволено да разговаряш с когото и да било за работата си. Докато си вършиш свястно работата, няма да си уязвим за никакви действия срещу теб. Ще видиш, че контролът, на който си свикнал, сега ще е по-слаб, но през цялото време ще отговаряш пред някого за действията си.

— Сър, тази работа все още не ми е много ясна — рече специален агент Карузо.

— Ще вършиш неща от най-висш национален интерес, главно контратероризъм. Свързано е с опасности. Терористите не са най-вежливите хора.

— Значи това ще е работа под прикритие.

Върнър кимна.

— Точно така.

— И тя ще се контролира от този кабинет?

— Повече или по-малко — избегна Върнър директния отговор и кимна.

— И мога да я напусна, когато пожелая?

— Да.

— Добре, сър, ще опитам. Какво трябва да правя сега?

Върнър написа нещо на един малък лист хартия и му го подаде. — Иди на този адрес. Кажи им, че трябва да се срещнеш с Гери.

— Веднага ли, сър?

— Освен ако не трябва да вършиш нещо друго.

— Добре, сър. — Карузо се изправи, взе си довиждане и излезе. Е, поне пътуването с кола през щата Вирджиния щеше да е приятно.