Том Кланси
Зъбите на тигъра (17)

Глава шестнадесета
И ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ КОНЕ

Неделя е ден за почивка за повечето хора, както и за тези от Колежа, с изключение на охраната. Според Гери Хендли Господ може би е имал основание да счита, че без неделна почивка средната седмична продуктивност на човека е много по-малка. Освен това като му се отказват свободни упражнения или луксът да бездейства, мозъкът затъпява.

Разбира се, днес беше по-различно, защото в този ден те за пръв път планираха реални секретни операции. Колежът действаше от малко повече от деветнадесет месеца и в по-голямата си част това време беше използвано за утвърждаване на прикритието им, че уж се занимават с търговия и арбитраж. Шефовете на отделите бяха пътували много пъти с влаковете „Асела“ до Ню Йорк и обратно, за да се срещат с колегите си от белия свят, и въпреки че навремето тази работа изглеждаше твърде бавна, те много скоро успяха да си създадат репутация на хора, които умеят да боравят с пари. Разбира се, почти не бяха показали на света своите истински резултати от предвижданията си за валутните колебания, както и от купуването на акции от няколко много предпазливо подбрани фирми. Но макар основната цел да беше прикриването на истинската му дейност, Колежът трябваше да се самоиздържа и затова трябваше да има реални доходи. През Втората световна война американците напълниха службите си, извършващи секретни операции, с адвокати, а англичаните използваха банкери. И едните, и другите бяха доказали, че умеят да прецакват хората… и да ги убиват. Изглежда, че това има някаква връзка с начина, по който те гледат на света, помисли си Хендли, докато си пиеше кафето.

Погледна към другите: Джери Раундс — неговият шеф на стратегическото планиране, Сам Гренджър — шеф на операциите. Дори преди създаването на предприятието тримата бяха разсъждавали върху формата на света и върху това как някои негови ъгли могат най-добре да бъдат заоблени. Тук беше и Рик Бел — шефът на отдел анализи, човекът, който прекарваше работното си време в пресяване на информационния „поток“ между АНС и ЦРУ в стремежа си да открие някакъв смисъл в съобщения, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Разбира се, в това отношение той беше подпомаган от тридесет и пет хиляди аналитици в Ленгли, Форт Мийд и други такива места. Като всички старши анализатори и той обичаше да се подвизава на оперативното поле, а тук това беше наистина възможно, защото Колежът беше твърде малък, за да бъде превзет от собствената си бюрокрация. Той и Хендли се безпокояха, че може би не винаги ще е така, затова и двамата се стараеха да не позволяват да се изграждат империи.

Доколкото им беше известно, Колежът беше единственият такъв институт в света. Освен това беше създаден така, че съществуването му можеше да бъде прекратено в срок от два-три месеца. Тъй като „Хендли и съдружници“ не привличаха чужди инвеститори, те не бяха обект на особено внимание от страна на обществеността и машинациите им не бяха в полезрението й. Освен това общността, към която принадлежаха, не се занимаваше със самореклама. В една сфера, в която всички правеха едно и също, никой не се занимаваше особено много с работата на другия, освен ако не се случеше да бъде лошо ужилен от него. Колежът не жилеше. Поне не и с пари.

— И така — започна Хендли, — готови ли сме?

— Да — отговори Раундс вместо Гренджър. Сам кимна и се усмихна.

— Готови сме — обяви официално Гренджър. — Нашите две момчета се доказаха така, както не сме очаквали.

— Справиха се много добре — съгласи се Бел. — А онзи младеж Райън откри в лицето на Сали и първия обект. Събитията от петък станаха повод за размяна на много съобщения. Те помогнаха да бъдат открити доста ликуващи хора. Много от тях са само сътрудници и подражатели, но дори и да видим сметката на някого погрешка, загубата няма да бъде голяма. Вече съм определил окончателно първите четирима. Сам, имаш ли план как бихме могли да се справим с тях?

Сега дойде ред на Дейвис.

— Ще пристъпим към разузнаване с бой. След като ликвидираме един-двама, ще видим каква ще бъде реакцията, ако изобщо има такава, и ще се ориентираме от нея. Съгласен съм, че господин Сали изглежда най-подходящ като първа цел. Въпросът е дали отстраняването му трябва да бъде открито или прикрито?

— Обясни — нареди Хендли.

— Ами, едно е, ако бъде намерен мъртъв на улицата, и съвсем друго, ако изчезне с парите на баща си и остави бележка, в която казва, че иска да прекрати това, което върши, и да се оттегли — обясни Сам.

— Отвличане? Опасно е. Лондонската полиция има сто процента разкриваемост на отвличанията. Това е опасна игра, особено при първия опит.

— Е, можем да наемем някой актьор за ролята, да го облечем по подходящ начин, да го прехвърлим със самолет до нюйоркското летище „Кенеди“ и след това да го накараме да изчезне. Така можем да се отървем от тялото и да запазим парите. До какви суми има достъп той, Рик?

— Пряк достъп ли? Над повече от триста милиона долара.

— Може да дойдат доста добре на ковчежника ни — рече Сам. — А и това няма да се отрази кой знае колко фатално на баща му, нали?

— Парите на баща му ли? Те са не по малко от три милиарда — отвърна Бел. — Ще почувства силно загубата им, но няма да се разори. А като знаем какво е мнението за сина му, това може да бъде добро прикритие на операцията ни — предположи той.

— Не го препоръчам като начин за действие, но все пак е една възможност — заключи Гренджър.

Разбира се, тези въпроси бяха вече обсъждани. Играта беше твърде очевидна, за да не бъде забелязана. Тристате милиона долара щяха да се отразят доста добре на сметката на Колежа, да речем, в някоя банка на Бахамските острови или пък в Лихтенщайн. Човек може да скрие пари навсякъде, където има телефонни връзки. В края на краищата това щяха да бъдат само електрони, а не кюлчета злато.

Хендли беше изненадан, че Сам направи толкова рано това предложение. Може би искаше да разбере какво мислят колегите му за него. Явно не ги вълнуваше много мисълта, че може да бъде отнет животът на Сали, но възможността едновременно с това да бъде и ограбен засягаше много по-различни струни. Човешката съвест е много странно нещо, заключи Гери.

— Нека за момент да оставим този вариант настрана. Колко трудно ще е самото изпълнение на задачата по ликвидирането? — попита той.

— С това, което ни даде Рик Пастернак ли? Детска игра, ако, разбира се, нашите хора не направят някой голям гаф. Дори и в този случай най-лошото, което може да се случи, е работата да изглежда като задушаване — каза им Гренджър.

— Ами ако нашите момчета изпуснат писалката? — попита обезпокоен Раундс.

— Това е само писалка. С нея може да се пише. Може да мине за такава пред всяко ченге по света — отвърна уверено Гренджър. Бръкна в джоба си и подаде своя екземпляр на останалите да го разгледат. — Тази не е заредена — успокои ги той.

Всички бяха осведомени за предназначението й. Изглеждаше напълно като скъпа химикалка, позлатена и с инкрустиран обсидиан върху щипката. При натискането й се показваше скритият писец, който трябваше да бъде заменен със спринцовката със смъртоносна отрова. Тя щеше да парализира жертвата след петнадесет-двадесет секунди, а след три минути да я умъртви без никакъв шанс да бъде спасена и с едва забележими следи в организма, които скоро щяха да изчезнат. Докато писалката обикаляше съвещателната маса, хората един след друг опитваха острието й и след това демонстрираха как биха я използвали. Повечето го направиха като при удар с пикел, но Раундс замахна като с малка кама.

— Няма да е зле една суха тренировка — рече той тихо.

— Някой тук иска ли да бъде доброволна жертва? — попита Гренджър останалите. Никой не вдигна ръка. Настроението около масата не го изненада. Беше време за трезва преценка, както когато човек подписва молба за застраховка живот, от която би имало полза само ако е мъртъв, а в такъв момент на никого не му е до шеги.

— Заедно ли ще пътуват в самолета до Лондон? — попита Хендли.

— Да — рече Гренджър и отново възприе делови тон. — Ще трябва да им дадем време да проучат обекта, да изберат момента и да нанесат удара.

— И да изчакат, за да видят резултатите, нали? — зададе риторичния въпрос Раундс.

— Точно така. След това могат да хванат самолета до следващата цел. Цялата операция не трябва да продължи повече от седмица. После ще ги върнем у дома и ще чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Ако някой бръкне в купчината пари, които е оставил след смъртта си, вероятно ще бъдем в състояние да разберем това.

— Длъжни сме — рече Бел. — Ако някой ги открадне, ще знаем у кого ще отидат.

— Чудесно — каза Гренджър. — В края на краищата, точно това означава разузнаване с бой.

 

 

„Няма да останем тук дълго“, мислеха си близнаците. Намираха се в две съседни стаи на местния хотел „Холидей Ин“ и в този неделен следобед двамата гледаха телевизия заедно с един гост.

— Как е майка ви? — попита Джак.

— Добре. Работи много с местните училища, главно църковните. Тя е нещо като помощник-учител, но всъщност не преподава. Татко работи върху нов проект в случай, че „Боинг“ се върнат отново към идеята за свръхзвуков пътнически самолет. Казва, че вероятно никога няма да го направят, освен ако Вашингтон не отпусне доста пари. Обаче с оттеглянето на „Конкорд“ хората отново мислят за него, а от „Боинг“ обичат да намират работа на инженерите си. Малко са изнервени от онези от „Ербъс“ и не искат да бъдат заварени неподготвени, ако французите станат по-амбициозни.

— Как беше в морската пехота? — попита Джак Брайън.

— Ами, както винаги, братовчеде. В корпуса вършат все едно и също, готвят се за следващата война.

— Баща ми се безпокоеше, когато отиде в Афганистан.

— Вярно, че беше малко вълнуващо. Местните хора са сурови, не са тъпи, но не са обучени добре. Затова когато се сблъскахме с тях, надделяхме. Когато забелязвахме нещо съмнително, викахме на помощ авиацията да го провери и обикновено това оправяше нещата.

— Колко на брой?

— Имаш предвид колко убихме ли? Известен брой, но не достатъчно. Първи влязоха в боя зелените барети и афганистанците разбраха, че не е в техен интерес да водят открит бой. Работата ни се състоеше главно в преследване и разузнаване, както и в посочване на обекти за бомбардиране от въздуха. С нас имаше един от ЦРУ, както и група от електронното разузнаване. Лошите доста използваха радиостанциите си. Когато попаднехме на някоя цел, се отдръпвахме на около една миля от нея, за да я огледаме по-добре, и ако ни се стореше достатъчно интересна, викахме авиацията да я ликвидира. Доста страшно е да го гледаш — обобщи Брайън.

— Не се съмнявам — рече Джак и отвори една бира.

— Казваш, че този Сали с приятелката му Розали Паркър много се радвал по повод стрелбата, така ли? — попита Доминик. Като повечето ченгета той имаше добра памет за имена.

— Ами да — рече Джак. — Мисли го за голяма работа.

— И с кого споделяше радостта си?

— С приятели, с които си кореспондира в електронната поща. Англичаните подслушват телефоните му, а за имейлите му не мога да говоря. Европейските телефонни системи изобщо не са толкова сигурни, колкото хората си мислят. Имам предвид, че всички говорят за засичането на мобилните телефони и други такива неща, но там полицаите, особено англичаните, могат да вършат работи, каквито ние тук не можем. Те ги подслушват, за да следят онези от ИРА. Чувам, че в останалите европейски страни имат още по-голяма свобода на действие.

— Така е — увери го Доминик. — В Академията имаме програма за такъв обмен с други страни и техните хора са готови да говорят за тези неща след някое и друго питие. Значи този Сали се е радвал на това, което са сторили онези убийци?

— Сякаш неговият отбор е спечелил суперкупата — отвърна веднага Джак.

— И освен това ги е финансирал? — попита Брайън.

— Точно така.

— Интересно — задоволи се да каже морският пехотинец.

 

 

Той можеше да остане още една нощ, но сутринта имаше да свърши някои неща, затова тръгна обратно за Лондон със своя „Астън Мартин“. Вътре тапицерията беше тъмносива, а ръчно изработеният 12-цилиндров двигател беше впрегнал повечето от своите 460 коня, докато той се носеше на изток по шосе М–4 със 100 мили в час. Можеше да се каже, че карането на тази кола беше по свой начин по-хубаво от секса. Жалко, че Розали не беше с него, но… Той погледна към компаньонката си — Манди беше доста интересна в леглото, макар че беше твърде кльощава за неговия вкус. Ако понапълнееше, нямаше да е зле, но европейската мода не поощряваше такива неща. Глупаците, които решават какви да бъдат телата на жените, вероятно са педерасти, които искат всичките да изглеждат като млади момчета. Идиотщина! — помисли си Сали. Чиста идиотщина!

Обаче на Манди й харесваше повече да се вози в тази кола, отколкото на Розали. За съжаление Розали се страхуваше от бързото каране и нямаше много доверие в шофьорските му умения. Той се надяваше да вземе колата в родината си. Там направо щеше да лети с нея. Брат му също имаше бърза кола, обаче търговецът му беше казал, че тази може да вдигне над 300 километра в час или 196 мили, а в Саудитска Арабия имаше някои много добри прави шосета. Един негов братовчед летеше на изтребители „Торнадо“ в саудитските кралски ВВС, но тази кола си беше негова и там беше цялата разлика. За нещастие полицията в Англия не позволяваше да я изпита както трябва. Още една дупка в талона и можеше да загуби шофьорската си книжка. Но у дома нямаше да има такива проблеми. След като разбереше колко наистина може да вдигне, щеше да я върне на летище „Гетуик“, за да я използва за примамка на жени, което беше не по-малко интересно от самото каране. Манди със сигурност се впечатляваше от колата. Ще трябва да й купи една хубава чанта на „Луи Витон“ и да й я изпрати по куриер утре в апартамента. Нямаше вреда от това да бъде щедър с жените, а и Розали трябваше да разбере, че има съперница.

След като навлезе в града с такава бързина, каквато движението и полицията позволяваха, той профуча покрай магазина „Хародс“ през един тунел, после покрай къщата на херцога на Уелингтън, преди да завие надясно по „Кързън Стрийт“ и след това наляво към „Бъркли Скуеър“. Светна с фаровете, за да покаже на човека, на когото плащаше да пази мястото му за паркиране, да премести колата си, и спря точно пред триетажната си градска къща. Възприел маниерите на континента, той излезе бързо от колата и притича, за да отвори вратата на Манди, след което галантно я съпроводи нагоре по стълбите до огромната дъбова входна врата и усмихвайки се, я отвори пред нея. След няколко минути щеше да отвори една още по-приятна за него врата.

 

 

— Малкият мръсник се върна — рече Ърнест и си отбеляза часа. Двамата агенти на Службата за сигурност бяха в микробус на „Бритиш Телеком“, паркиран на петдесет метра от къщата. Чакаха вече два часа. Този млад саудитски откачалник беше карал като автомобилен състезател.

— Предполагам, че си е прекарал уикенда по-добре от нас — рече Питър. След това се извърна, за да натисне бутоните за активиране на различните системи за подслушване, поставени в голямата градска къща. Те включваха три камери, чиито записи се събираха през три дни от екип, който проникваше вътре. — Той е много потентен малък копелдак.

— Сигурно взима виагра — рече с известна завист Ърнест.

— Ърни, момчето ми, не му завиждай. Това ще му струва двуседмичната ни заплата. А и тя сигурно ще е много благодарна за онова, което ще получи.

— Мръсникът му с мръсник — пак изруга Ърнест.

— Кльощава е, но не чак толкова — рече Питър и се засмя. Знаеха каква е таксата на Манди Дейвис за нейните „умения“ и като всички останали мъже се питаха какви ли специални неща прави, за да я получи, въпреки че я презираха. Като агенти от контраразузнаването не проявяваха онова съчувствие, което изпитва дългогодишният полицай към не толкова опитни жени, които се опитваха да си изкарват хляба по този начин. Седемстотин и петдесет лири стерлинги за една вечерна визита и две хиляди за цяла нощ. Никой не се запита каква ли е таксата й за цял уикенд.

И двамата си сложиха слушалките, за да проверят дали микрофоните работят, сменяйки различните канали, за да ги проследят из къщата.

— Мръсникът е нетърпелив — отбеляза Ърнест. — Тя дали ще остане за през нощта?

— Надявам се да не остане, Ърни. Ако не остане, онзи може би ще вдигне шибания телефон и ние ще успеем да измъкнем нещо полезно от копелето.

— Проклетият му арабин — изсумтя Ърнест, съгласявайки се с партньора си. И двамата бяха на мнение, че Манди е по-хубава от Розали. Беше подходяща за компаньонка на някой министър.

 

 

Предположението им се оказа вярно. Манди Дейвис си тръгна в 10:23 сутринта, спирайки се пред вратата за целувка и усмивка, която със сигурност можеше да разбие всяко мъжко сърце. След това тръгна по „Бъркли Стрийт“ по посока на „Пикадили“, където не зави надясно при дрогерията, за да влезе в станцията на метрото на ъгъла на „Пикадили“ и „Стратън“, а се качи в такси, което я отведе в центъра до новата сграда на Скотланд Ярд. Там щеше да я разпита приятелски настроен млад детектив, който й харесваше, въпреки че тя беше прекалено опитна в професията, за да не бърка работата с удоволствието. Уда беше изпълнен с енергия жребец и плащаше добре, обаче ако някой имаше някакви илюзии за отношенията им, то те бяха от негова, а не от нейна страна.

 

 

Телефонните номера се появиха на регистрационното табло и бяха запаметени заедно с точния час в техните портативни компютри. Бяха два и най-малко още един с „Теймс Хаус“. Във всеки от телефоните на Сали беше прикрепено миниатюрно регистриращо устройство, което отбелязваше дестинацията на всеки разговор, който той водеше. Подобно устройство правеше същото и с входящите повиквания, а три касетофона записваха всяка дума. Този разговор беше с мобилен телефон в чужбина.

— Обажда се на своя приятел Мохамед — рече Питър. — Питам се за какво ли ще си говорят.

— Обзалагам се, че най-малко десет минути ще приказват за приключението му през този уикенд.

— Да, той е голямо плямпало — съгласи се Питър.

 

 

— Твърде кльощава е, но е опитна курва, приятелю. Бива си я тази неверница — увери Сали колегата си. Тя и Розали наистина го харесваха. Беше уверен в това.

— Радвам се да го чуя — отвърна търпеливо Мохамед от Париж. — А сега да поговорим за бизнес.

— Както кажеш, приятелю.

— Американската операция мина добре.

— Да, видях. Колко е общият брой?

— Осемдесет и трима убити и сто четиридесет и трима ранени. Можеха да бъдат повече, но една от групите допусна грешка. По-важното е, че новината се разпространи навсякъде. Днес по телевизията предават само за свещените мъченици и техните атаки.

— Това наистина е чудесно. Голям удар за Аллах.

— О, да. Сега трябва да прехвърлиш известна сума в сметката ми.

— Колко?

— Засега ще стигнат сто хиляди английски лири.

— До десет сутринта ще ги прехвърля. — Всъщност можеше да го направи един-два часа по-бързо, но на следващата сутрин възнамеряваше да поспи до по-късно. Манди го беше изтощила. Сега лежеше в леглото, пиеше френско вино, пушеше цигара и гледаше разсеяно телевизия. Искаше да чуе основната новинарска емисия на „Скай Нюз“. — Това ли е всичко?

— Да, засега.

— Ще бъде изпълнено — увери той Мохамед.

— Чудесно. Лека нощ, Уда.

— Почакай, искам да те питам нещо…

— Не сега. Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Мохамед. Използването на мобилен телефон криеше опасности. Чу как другият въздъхна.

— Както кажеш. Лека нощ. — И двамата затвориха телефоните.

 

 

— Кръчмата в Съмърсет беше доста приятна. Казваше се „Синият глиган“ — рече Манди. — Храната беше прилична. В петък вечерта Уда си поръча пуйка и изпи две пинти бира. Миналата вечер вечеряхме в един ресторант срещу хотела, казваше се „Овощна градина“. Той яде шатобриан, а аз морски език по дувърски. В събота следобед излязохме за малко по магазините. Той нямаше голямо желание за излизане, през повечето време предпочиташе да е в леглото. — Детективът хубавец записваше всичко на касетофон и си водеше бележки. Същото правеше още един полицай. И двамата се стараеха също толкова, колкото и тя.

— Той говори ли за нещо? Например за новините по телевизията или във вестниците?

— Гледаше новините по телевизията, но не обели и дума. Казах, че тези убийства са ужасни, но той само изсумтя. Въпреки че винаги се държи добре с мен, понякога е много безсърдечен. Още не сме си казали нито дума накриво — обясни им тя, галейки и двамата със сините си очи.

На ченгетата им беше трудно да гледат на нея професионално. Имаше вид на модел, но с нейните метър и петдесет и осем беше твърде ниска. Освен това беше миловидна и това я правеше още по-привлекателна, обаче сърцето й беше от чист лед. Жалко, но в крайна сметка това не ги засягаше.

— Говори ли по телефона?

Тя поклати глава.

— Не. През този уикенд не носеше мобилния си телефон. Каза ми, че е изцяло на мое разположение и че не трябва да го деля с никой друг през уикенда. Каза го още от самото начало. Останалото беше както обикновено. — После се сети за още нещо: — Сега се къпа повече. И през двата дни го карах да взема душ, а той дори не протестира. Е, аз му помогнах. Отидох под душа заедно с него. — Тя им се усмихна закачливо. — Това сложи край на въпросите.

— Благодаря ви, госпожице Дейвис. Както винаги, много ни помогнахте.

Манди бръкна в чантата си „Луи Витон“ и извади нож с дванадесетсантиметрово острие. Не беше законно да носи такива неща, но характерът на работата й налагаше да има един сигурен приятел със себе си и детективите проявиха разбиране. Предполагаха, че знае как да го използва.

— Мога да се грижа за себе си — увери ги тя. — Обаче Уда не е такъв човек. Всъщност той е доста нежен мъж. В моята работа човек се научава на едно нещо — да чете мислите на мъжете. Мисля, че той не е опасен човек, освен ако не е страхотно добър актьор. Играе си с пари, а не с пистолети.

И двете ченгета приеха на сериозно това уверение. Тя беше права. Ако има нещо, което една проститутка трябва да умее, то е да чете мислите на мъжете. Онези, които не го умееха, често умираха преди да навършат двадесет години.

След като Манди взе такси за дома, двамата детективи от специалния клон написаха какво им беше разказала и го изпратиха с имейл до „Теймс Хаус“, където то беше заведено под нов файл в архивите на Службата за сигурност за младия арабин.

 

 

Брайън и Доминик пристигнаха в Колежа точно в 8:00 сутринта. Новоиздадените пропуски им позволиха да вземат асансьора до най-горния етаж, където седнаха и пиха кафе в продължение на половин час, докато се появи Гери Хендли. И двамата близнаци скочиха на крака и застанаха мирно, особено Брайън.

— Добро утро — рече, минавайки покрай тях, бившият сенатор, след което се спря. — Мисля, че първо ще поискате да говорите със Сам Гренджър. Рик Пастернак ще бъде тук към девет и петнайсет. Сам ще пристигне всеки момент. Сега ще прегледам пощата на бюрото си, става ли?

— Да, сър — увери го Брайън. Какво пък, кафето не беше лошо.

Гренджър излезе от асансьора две минути по-късно.

— Здравейте, момчета. Последвайте ме. — Те тръгнаха след него.

Кабинетът на Гренджър не беше толкова голям като този на Хендли, но не беше и малък. Той покани двамата си посетители да седнат и окачи сакото си на закачалката.

— Кога ще бъдете готови за изпълнение на една задача?

— Днес устройва ли ви? — попита в отговор Доминик.

Гренджър се усмихна, но прекалено нетърпеливите хора го безпокояха. От друга страна, три дни преди… може би в края на краищата нетърпението не беше чак толкова лошо нещо.

— Има ли готов план? — попита Брайън.

— Да. Работихме по него през уикенда. — Гренджър започна с оперативната концепция: разузнаване с бой.

— В това има логика — отбеляза Брайън. — Къде трябва да го направим?

— Вероятно на улицата. Няма да ви казвам как да си свършите работата. Ще ви кажа само какво искаме да направите, а как ще стане — това ще решите вие. За първия ви обект имаме добри сведения за мястото, където живее, и за навиците му. Трябва просто да се уверите, че наистина е той и да решите как да свършите работата.

„Да свършите работата“, помисли си Доминик. Звучи като реплика от „Кръстникът“.

— Кой е той и защо?

— Името му е Уда бен Сали, двадесет и шест годишен, живее в Лондон.

Близнаците заинтригувани се спогледаха.

— Трябваше да се досетя. Джак ни разказа за него. Той е онзи богат боклук, който си пада по проститутки, нали?

Гренджър отвори един плик, който беше взел на влизане в кабинета, и им го подаде. — Това са снимки на Сали и двете му приятелки. Също местоположението и снимки на къщата му в Лондон. Ето една с него в колата му.

— „Астън Мартин“ — отбеляза Доминик — Хубава кола.

— Работи във финансовия район. Има офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“. — Показа им още снимки. — Има едно усложнение. Обикновено го следят. От Службата за сигурност — британското контраразузнаване МИ–5 го държи под око, но прикрепеният към него изглежда твърде зелен и освен това е сам. Така че, когато решите да нанесете удара, имайте го предвид.

— Да не използваме пистолети, така ли? — попита Брайън.

— Не, имаме нещо по-добро. Безшумно, удобно и скрито. Ще го видите, когато дойде Рик Пастернак. В тази мисия няма да се използват огнестрелни оръжия. В европейските страни не ги обичат много, а директната схватка е твърде рискована. Ще изглежда така, сякаш току-що е получил инфаркт.

— Остават ли следи в организма? — попита Доминик.

— Ще питате Рик за това. Той ще ви каже подробностите.

— С какво ще му вкараме отровата?

— Е една от тези. — Гренджър отвори чекмеджето на бюрото си и извади една „безопасна“ синя писалка. Подаде им я и им каза как действа.

— Чудесно — рече Брайън. — Просто го боцваш в задника, така ли?

— Точно така. Ще му вкара седем милиграма от отровата — казва се сукцинилхолин — и това ще е съвсем достатъчно. Човекът пада, след няколко минути мозъкът му умира и след по-малко от десет е напълно мъртъв.

— А ако има медицинска намеса? Какво ще стане, ако точно отсреща на улицата се появи някоя линейка?

— Рик твърди, че това няма да има някакво значение, освен ако не попадне на операционната маса и лекарите са се надвесили над него.

— Добре — рече Брайън и взе една от снимките на първия им обект. Погледна я, но всъщност пред очите му беше малкият Дейвид Прентис. — Лош късмет, приятелче.

 

 

— Виждам, че нашият приятел е изкарал добър уикенд — каза Джак на компютъра си. Днешният доклад включваше снимка на госпожица Манди Дейвис заедно със запис на интервюто с ченгетата от специалния отдел на лондонската полиция. — Хубава е.

— И не е евтина — отбеляза застанал пред своя компютър Уилс.

— Още колко му остава на Сали? — попита го Джак.

— Виж какво, по-добре е да не правим предположения — предупреди го Уилс.

— Защото двамата изпълнители… Ама, Тони, те са мои братовчеди.

— Не съм много осведомен по въпроса, а и не искам да бъда. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко проблеми можем да имаме. Точка — каза натъртено той.

— Щом казваш — рече Джак. — Обаче каквито и симпатии да имах към този нещастник, те се изпариха, когато започна да се радва и да финансира хората с автоматите. Има граници, които не трябва да се прекрачват.

— Така е, Джак. Внимавай и ти да не ги прекрачваш.

Джак Райън-младши се замисли за момент върху това. Искаше ли да стане убиец? Вероятно не, но имаше хора, които трябваше да бъдат убити и Уда бен Сали беше преминал към тях. Ако братовчедите му видеха сметката, те просто щяха да свършат Божие дело или на страната си, което за него беше едно и също.

 

 

— Толкова ли бързо, докторе? — попита Доминик.

Пастернак кимна.

— Да, толкова.

— И е толкова надеждно? — зададе следващия въпрос Брайън.

— Достатъчни са пет милиграма. Тази писалка изхвърля седем. Ако някой оцелее, ще е цяло чудо. За съжаление смъртта ще е много мъчителна, но това няма как да се избегне. Искам да кажа, че бихме могли да използваме отравяне с ботулизъм, парализира много бързо нервите, но оставя следи в кръвта, които могат да бъдат открити при аутопсия. Сукцинилхолинът се разгражда много бързо. Невероятно е да бъде открит, освен ако патологът знае точно какво да търси, а това едва ли би могло да се случи.

— Кажи отново колко бързо действа?

— За двайсет-трийсет секунди в зависимост от това колко близо до някой главен кръвоносен съд е убождането, след което отровата предизвиква тотална парализа. Не може дори да мигне. Не може да движи диафрагмата си и затова не е в състояние да диша. До белите му дробове не достига кислород. Сърцето продължава да бие, но тъй като то е органът, който използва най-много кислород, след секунди до него престава да достига кръв. Това означава, че без кислород сърдечната тъкан започва да умира от кислороден глад. Болката е много силна. Обикновено тялото има резервен запас от кислород. Количеството му зависи от физическото състояние — пълните имат по-малък кислороден резерв от слабите. При всички случаи сърцето първо спира да работи. Опитва се да продължи да бие, но това само усилва болката. Смъртта на мозъка настъпва от три до шест минути. Дотогава може да чува, но не и да вижда…

— Защо? — попита Брайън.

— Вероятно очните клепачи остават затворени. Тук говорим за тотална парализа. Човекът лежи, разкъсван от ужасна болка, няма възможност да се помръдне, а сърцето му се опитва да изпомпва кръв без кислород, докато мозъчните клетки умрат от кислороден глад. След това теоретично е възможно тялото да продължи да живее… мускулните клетки издържат най-дълго без кислород — но мозъкът вече е мъртъв. Е, не е толкова сигурно, колкото куршум в мозъка, но е безшумно и на практика не оставя никакви следи. Когато сърдечните клетки умрат, те пораждат ензими, които ние търсим да открием при вероятен сърдечен инфаркт. Така че който и патолог да прегледа тялото, ще си помисли, че това е инфаркт или неврологичен спазъм, който може да бъде предизвикан от тумор в мозъка. Това може да го накара да го разреже, за да провери дали е така. Обаче веднага след анализа на кръвта тестът за ензими ще покаже, че става въпрос за сърдечен инфаркт и това ще сложи веднъж завинаги край на всякакви съмнения. Кръвната проба няма да покаже следи от сукцинилхолин, защото той се разгражда дори след смъртта. Ще решат, че имат случай на масиран инфаркт, а такива неща стават всеки ден. Ще проверят кръвта му за холестерол и някои други рискови фактори, но нищо няма да може да промени факта, че човекът е мъртъв от нещо, което те никога няма да могат да открият.

— Господи — прошепна Доминик. — Докторе, как, по дяволите, се заловихте с тези неща?

— По-малкият ми брат беше вицепрезидент в „Кантор Фицджералд“. — Това беше единственото обяснение, което им даде.

— Значи трябва да бъдем предпазливи с тези писалки? — попита Брайън. Обяснението на доктора го беше задоволило напълно.

— Бих ви препоръчал да внимавате — посъветва ги Пастернак.