Том Кланси
Зъбите на тигъра (21)

Глава двадесета
ТРЪПКАТА НА ЛОВА

В Мюнхен 14:26 следобед съответства на 8:26 сутринта в Колежа. Сам Гренджър беше дошъл рано в кабинета си, като се питаше дали ще пристигне някакъв имейл. Близнаците работеха бързо, но не и безразсъдно. Очевидно се възползваха ефикасно от технологията, с която бяха снабдени, и не пилееха времето и парите на Колежа. Разбира се, той вече беше определил кой ще е обект №3. Съобщението беше кодирано и готово за изпращане по интернет. За разлика от случая със Сали в Лондон, не можеше да очаква никакво „официално“ уведомление за смъртта от германското разузнаване Бундеснахрихтендинст, което не обръщаше особено внимание на Анас Али Атеф. Ако изобщо можеше да се очаква такова нещо, по-вероятно беше със случая да се занимае мюнхенската полиция. Най-вероятно обаче той щеше да бъде прехвърлен към бюрото на местния следовател, отговарящ за смъртните случаи, като още един инфаркт с фатален край за страна, в която прекалено много граждани пушеха и ядяха мазни храни.

Имейлът пристигна в 8:43 часа от компютъра на Доминик. В него той докладваше много подробно за успешния удар почти като в официален доклад за ФБР. Това, че близо до Атеф е имало негов приятел, вероятно беше добре. Фактът, че един враг е станал свидетел на убийството, може би щеше да разсее подозренията относно причината за гибелта на човека. За всеки случай Колежът щеше да направи всичко възможно да се сдобие с официалното заключение за смъртта на Атеф, въпреки че това нямаше да бъде лесно.

 

 

Разбира се, на долния етаж Райън и Уилс не знаеха нищо за това. Джак пак се беше захванал с прегледа на информационния обмен между американските разузнавателни служби, което му отне малко повече от час, след това се зае с прегледа на съобщенията в интернет, разменени между известни на Колежа адреси, ползвани от терористи или заподозрени, че са такива. Повечето от тях бяха толкова обикновени и незначителни, че приличаха по-скоро на имейли, разменени между съпруг и съпруга какво да се купи от супермаркета на връщане от работа. Някои от тях можеха като нищо да са кодирани съобщения с важно значение, но това не можеше да се разбере без ключ за разшифроването им. Най-малко един терорист беше използвал израза „горещо време“, за да подскаже на колегите си наличието на усилени мерки за сигурност в интересуващия ги район, но съобщението беше изпратено през юли, когато времето наистина беше необичайно топло. Копие от него имаха и във ФБР, но отначало не бяха проявили някакъв особен интерес към него. Обаче едно ново съобщение определено се набиваше в очи тази сутрин.

— Хей, Тони, искаш ли да видиш това?

Получателят беше техният стар приятел [email protected] и съдържанието потвърждаваше, че той има отношение към информационния обмен на лошите момчета.

АТЕФ Е МЪРТЪВ. УМРЯ ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТУК В МЮНХЕН. ПРИСТИГНА ЛИНЕЙКА И СЕ ЗАЕХА С НЕГО, ОЩЕ ДОКАТО ЛЕЖЕШЕ НА ТРОТОАРА, НО УМРЯ В БОЛНИЦАТА ОТ ИНФАРКТ. ЧАКАМ ИНСТРУКЦИИ.

ФААД.

Електронният му адрес беше [email protected] и беше нов за компютърния индекс на Джак.

— Honeybear?^[1] — рече развеселен Уилс. — Този сигурно сърфира из порнографските сайтове в мрежата.

— Значи си пада по виртуалния секс. Тони, ако в Германия сме пречукали някого на име Атеф, това е потвърждение за случилото се плюс нов обект, който трябва да следим. — Райън се извърна отново към компютъра си и използва мишката, за да провери източниците. — Ето, и от АНС са го засекли. Може би го мислят за възможен играч.

— Ама ти наистина нямаш проблеми с въображението — рече малко троснато Уилс.

— Мама му стара! — изруга явно ядосан Джак. Започваше да разбира защо баща му често се вбесяваше от пристигащи в Белия дом сведения от разузнаването. — Тони, колко по-очевидни трябва да са нещата?

Уилс пое дълбоко въздух и заговори спокойно както обикновено.

— Укроти топката, Джак. Това е само един източник, едно-единствено съобщение за нещо, което може да е станало, а може и да не е. Не бъди толкова сигурен за неща, които не са потвърдени от известен за нас източник. Зад този имейл адрес могат да се крият най-различни неща, затова не можем с лека ръка да кажем дали този човек е от лошите, или не е.

Джак отново се запита дали инструкторът му не го подлагаше на ново изпитание.

— Добре де, нека поразсъждаваме пак. MoHa56 е източник, за който считаме за много вероятно да е играч. Може би е този, който отговаря за операциите на лошите момчета. Откакто съм тук, непрекъснато следим дали няма да се появи нещо за него в мрежата, нали така? Засичаме другия имейл адрес и се оказва, че съобщението му е изпратено тъкмо в неговата пощенска кутия, и то в момент, когато ние… т.е. те са изпратили екип със задача да убие някого. Или може би ще ми кажеш, че Уда бен Сали наистина е получил инфаркт, докато си е представял какво прави с любимата си курва в центъра на Лондон. Може би и британското контраразузнаване е проявило такъв голям интерес към случая, само защото не всеки ден заподозрян за връзки с терористи банкер умира внезапно на улицата. Пропуснах ли нещо?

Уилс се усмихна.

— Аргументацията ти не беше лоша. Малко бедна откъм доказателства, но в предположението ти има логика. Значи мислиш, че трябва да го занеса на горния етаж.

— Да, и то тичешком, Тони — рече Райън и се облегна в стола си. „Поеми дълбоко въздух и преброй до десет.“

— Така и ще направя.

 

 

Пет минути по-късно Уилс влезе в кабинета на Рик Бел и му подаде два листа.

— Рик, имаме ли екип, който действа в Германия? — попита той. Отговорът никак не го изненада.

— Защо питаш? — Изражението на Бел като на стар покерджия би впечатлило дори мраморна статуя.

— Ами прочети — рече Уилс.

— По дяволите — реагира изненадан шефът. — Кой измъкна това от електронния океан?

— Отгатни — предложи Тони.

— Момчето е свършило добра работа. — Бел погледна внимателно към госта си. — Какво точно подозира?

— Ако работеше в Ленгли, със сигурност щеше да поизнерви някои хора.

— Теб също, нали?

— Може и така да се каже — отвърна Уилс. — Има доста добри скокове във въображението си, Рик.

Бел се намръщи.

— Ама това да не би да е състезание по дълъг скок от Олимпийските игри?

— Рик, Джак схваща някои неща толкова бързо, колкото компютърът разликата между единица и нула. Прав е, нали?

Бел изчака една-две секунди, преди да отговори.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че те видяха сметката на онзи Сали, а това вероятно е втората им задача. Как ги правите тези работи?

— Не ти трябва да знаеш. Нещата не са така ясни, както изглеждат — отвърна Бел. — Този Атеф беше вербовчик. Изпратил е най-малко един в Де Мойнс.

— Това е достатъчно основателна причина — рече Уилс.

— Сам е на същото мнение. Ще му предам това. Има ли още нещо?

— Този човек с имейла MoHa трябва да бъде проучен по-внимателно. Може би трябва да го открием — каза Уилс.

— Да имаш някаква представа къде може да е?

— Най-вероятно да е в Италия, макар че много хора непрекъснато сменят местожителството си. Има твърде много големи градове с удобни места за криене. Обаче Италия е подходяща за него. Намира се в центъра. Има въздушни връзки за всякъде. Напоследък терористите са я оставили на мира. Никой не гони куче, което не лае.

— Същото се отнася за Германия, Франция и останалата част от Централна Европа.

Уилс кимна.

— Така е. Там също е възможно да се крият терористи, но местните власти, изглежда, не си дават много сметка за това. Предпочитат да си крият главите в пясъка, Рик.

— Прав си — съгласи се Бел. — И така, какво ще правим с нашия ученик?

— С Райън ли? Добър въпрос. Той определено напредва бързо. Особено го бива да прави връзка между отделните неща — изрази гласно мнението си Уилс. — Има богато въображение и понякога отива твърде далеч в предположенията си, но нова не е съвсем лошо качество за един аналитик.

— Каква оценка му даваш до този момент?

— Много добър, дори клони към отличен и това е само защото е съвсем нов. Не е толкова добър колкото мен, но аз се занимавам с тази работа още преди да е бил роден. Той просто е едно добро ново попълнение, Рик. Ще стигне далеч.

— Толкова ли е способен? — попита Бел. Тони Уилс беше известен като предпазлив и консервативен аналитик, един от най-добрите, които са имали в Ленгли, въпреки малко бюрократичния му подход.

Уилс кимна.

— Толкова. — Тони беше изключително честен човек. Беше си такъв по природа, но и можеше да си го позволи. Колежът плащаше много по-добре от която и да било правителствена агенция. Децата му бяха вече големи — най-малкият му син беше последна година във факултета по физика в университета в Мериланд, а след това той и Бети биха могли да помислят за следващата важна стъпка в живота, въпреки че на Уилс тук му харесваше и нямаше конкретни планове за напускане. — Обаче не му казвай, че съм го казал.

— Да не е прекалено самомнителен?

— Не, подобна оценка би била несправедлива, обаче не искам да започне да си мисли, че всичко му е ясно.

— Никой, който е що-годе с ума си, не би си го помислил — рече Бел.

— Така е — съгласи се Уилс и стана. — Но защо да рискуваме?

Тони излезе, но Бел все още не можеше да реши какво да прави с младия Райън.

Явно трябваше да поговори за това със сенатора.

 

 

— Следваща спирка Виена — уведоми Доминик брат си. — Имаме нов обект.

— Докога ли ще продължава тази работа? — зачуди се на глас Брайън.

Брат му се засмя.

— Човече, в Америка има достатъчно помияри, които могат да ни отворят работа до края на живота.

— Ами да, хем ще се спестят пари, като се уволнят всички съдии и съдебни заседатели.

— Аз не се казвам Мръсният Хари Калахън, глупчо такъв.

— И моето не е Чести Пулър. Как ще стигнем до там? Със самолет, влак, а може би с кола?

— С кола може да е забавно — каза Доминик. — Чудя се дали да не наемем някое порше?

— Страхотно — съгласи се Брайън. — Изключи се, за да прехвърля файла.

— Готово. Ще отида да видя какво ще може да уреди портиерът. — Той излезе от стаята.

 

 

— Това ли е единственото потвърждение, което имаме? — попита Хендли.

— Да — кимна Гренджър. — Обаче то съвпада точно с това, което ни казаха хората ни на място.

— Действат прекалено бързо. Ами ако от другата страна си кажат „Два инфаркта за по-малко от седмица?“ Тогава какво?

— Гери, не забравяй, че по същество това е мисия „разузнаване с бой“. Възлагаме известни надежди, че другата страна ще се изнерви, обаче тяхната арогантност скоро ще поутихне и те ще отпишат случаите като рядко съвпадение. Ако нещата бяха такива, каквито ги дават по телевизията и във филмите, щяха да си помислят, че ЦРУ им е свило мръсен номер, но нещата не са както по филмите и те знаят, че ЦРУ не се хваща на такава игра. Може би по-скоро Мосад, но те и без това се страхуват от израелците. Я чакай — в главата на Гренджър светна червена лампа… — Ами ако тъкмо те са хората, които видяха сметката на онзи агент на Мосад в Рим?

— Не ти плащам, за да правиш догадки, Сам.

— Това е една възможност — настоя Гренджър.

— Възможно е също и мафията да е ликвидирала онзи нещастник, защото са го взели за някой мафиот, който им дължи пари. Обаче не бих заложил на това.

— Да, сър — рече Гренджър и се върна в кабинета си.

 

 

В момента Мохамед Хасан ал Дин беше в Рим в хотел „Екселсиор“, пиеше кафе и работеше на компютъра си. Съобщението за смъртта на Атеф беше лоша новина. Беше добър вербовчик. Имаше нужната интелигентност, добро прикритие и дарбата да убеждава други да се присъединят към каузата. Сам искаше да излезе на фронтовата линия, да убива и да стане Свещен мъченик, но въпреки че вероятно щеше да се справи добре, човек, който можеше да вербува други, беше по-ценен от такъв, който иска да се пожертва. Беше въпрос на елементарна аритметика, нещо, което един дипломиран инженер би трябвало да разбира. Какъв беше неговият случай? Май че брат му беше убит от израелците през 1973 година. Доста време е минало оттогава, за да им има все още зъб, дори и за хора в неговата организация, но случаят не бе безпрецедентен. Макар че сега Атеф беше при брат си в Рая. Това беше добре за него, но зле за организацията. Така е било писано, успокояваше се Мохамед, и така ще бъде. Борбата ще продължи, докато и последният от враговете им падне мъртъв.

Той имаше два клонирани телефона на леглото си, които можеше да използва, без да се страхува, че може да бъде засечен. Трябва ли да се обади на Емира за това? Струваше си да се помисли. Анас Али Атеф беше вторият сърдечен удар за по-малко от седмица. И в двата случая ставаше въпрос за млади хора, а това беше странно и много необичайно от гледна точка на статистиката. Но Фаад е бил точно до Анас Али в момента, така че последният не е бил застрелян или отровен от някой израелски шпионин… Един евреин сигурно щеше да убие и двамата, помисли си Мохамед. При наличието на непосредствен свидетел няма много място за подозрение, че става въпрос за някаква мръсна игра. Що се отнася до другия, е, Уда обичаше да гони курвите и едва ли щеше да бъде първият мъж, умрял от пресилване. Изглежда, че наистина ставаше въпрос за някакво рядко съвпадение и затова не си струваше да се обажда спешно на Емира. Обаче той записа и двата случая в компютъра си, засекрети файла и изключи лаптопа. Поиска му се да се поразходи. Времето в Рим беше приятно — горещо според европейските стандарти, но напомнящо за дома му. Малко по-нагоре по улицата имаше приятен ресторант с маси отвън, чиято италианска кухня беше на средно ниво, но тук средното беше по-добро от много добри ресторанти по света. Човек би помислил, че всички италианки трябва да са дебели, но и те страдаха от западната женска болест да бъдат слаби като някои дечица в Западна Африка. Много от тях приличаха по-скоро на невръстни момчета вместо на зрели, опитни жени. Колко тъжно. Обаче вместо да яде, той прекоси „Виа Венето“, за да изтегли хиляда евро от банкомата. Еврото беше направило пътуването из Европа много по-удобно, слава на Аллаха. То още не беше равно на американския долар, ако говорим коя валута е по-стабилна, но с малко повече късмет скоро можеше и да стане, което щеше да го улесни още повече в пътуванията му.

Трудно беше човек да не обикне град като Рим. Разположен на удобно място, международен по характер, пълен с чужденци и с гостоприемни хора, които ти се кланят и предпочитат да им се плаща в брой като някои селяни, каквито всъщност си бяха. Това беше добър град за жените, с магазини, каквито Рияд едва ли би могъл да предложи. Неговата майка англичанка обичаше Рим и причините бяха очевидни. Добра храна и хубаво вино, добра историческа атмосфера, която беше по-стара дори от самия Пророк, да бъде благословен и да почива в мир. Тук много хора бяха умрели от ръцете на цезарите, избивани за забавление на тълпата в Амфитеатъра или пък убивани за това, че императорът не е бил доволен от тях по една или друга причина. По време на императорите тук улиците сигурно са били много спокойни. Какъв по-добър начин за постигане на това от този да налагаш безмилостно изпълнението на законите? Дори слабият се изкушава да ги наруши. В неговата родина беше така и той се надяваше да продължи да е така, след като бъде сложен край на кралската фамилия, която или ще бъде избита, или прогонена в чужбина, може би в Англия или в Швейцария, където хората с пари и благороднически титли можеха да разчитат, че ще продължат да живеят, без да се трудят, необезпокоявани от никого. Всяка алтернатива устройваше Мохамед и другарите му. Достатъчно беше само те да не продължават да управляват неговата страна, потънали в корупция, прекланящи се пред неверниците, продаващи им петрол за пари, управляващи народа като че ли са синове на самия пророк Мохамед. На това щеше да бъде сложен край. Ненавистта към Америка беше по-голяма от омразата му срещу управниците на неговата страна. Америка беше основната му цел поради своята мощ, независимо дали я упражняваше сама или чрез други, които защитаваха американските интереси. Америка беше заплаха за всичко, което му беше скъпо. Това беше страна на неверници, покровител и защитник на евреите. Америка беше нахлула в неговата страна и беше разположила там свои войски и оръжия, без съмнение с явната цел да подчини исляма на волята си и така да управлява един милиард правоверни в услуга на своите користни интереси. Да ужили Америка беше за него нещо като мания. Дори израелците не му се струваха толкова привлекателни като цел. Колкото и да бяха вероломни, те бяха само едни пионки в ръцете на Америка, васали, които изпълняваха нейните заповеди за пари и оръжие, без дори да си дават сметка колко цинично са използвани. Иранските шиити бяха прави. Америка беше Големият Сатана, самият Иблис. Тя беше толкова силна, че беше трудно да й се нанесе решителен удар, но въпреки това беше уязвима пред справедливите сили на Аллаха и на правоверните.

 

 

Портиерът на хотел „Байришер“ се е престарал, помисли си Доминик. Беше им намерил едно „Порше“–911, чийто багажник отпред едва събра саковете им, и то само след като ги посмачкаха малко. Но беше достатъчен, а и за предпочитане, отколкото да вземат под наем някой малък спортен мерцедес. „Порше“–911 беше огън кола. Брайън трябваше да се оправя с картите, докато пътуваха на югоизток през Алпите към Виена. В момента не мислеха, че отиват на юг, за да убият някого. Служеха на родината си и това беше най-голямото доказателство за тяхната лоялност.

— Трябва ли да си сложа каска? — попита Брайън, като влизаше вътре, което при тази кола означаваше почти да седне на паважа.

— Не и когато аз карам, Алдо. Хайде, време е да се понасяме.

Колата беше боядисана в ужасен син цвят, но резервоарът беше пълен и шестцилиндровият двигател работеше като часовник. Германците наистина обичаха всичко да им е наред. Брайън се ориентира по картата как да излязат от Мюнхен на аутобана, който водеше на югоизток към Виена, а оттам Енцо реши да провери колко бързо е поршето.

 

 

— Мислиш ли, че имат нужда от известна подкрепа? — попита Хендли Гренджър, който току-що беше влязъл в кабинета му.

— Какво искаш да кажеш? — рече Сам. Разбира се, „те“ трябва да бяха братята Карузо.

— Искам да кажа, че нямат подкрепа във вид на разузнаване — посочи бившият сенатор.

— Е, да, но до този момент не сме предвиждали такова нещо.

— Точно така — Хендли се облегна в стола си. — В известен смисъл са малко като голи. Никой от тях няма опит в разузнаването. Ами ако ликвидират не този, когото трябва? Е, вероятно няма да пострадат от това, но едва ли ще е добре за бойния им дух. Спомням си един мафиот, мисля, че беше във федералния затвор в Атланта. Беше убил един нещастник, защото предполагал, че се опитал да го убие, но се беше оказал не този, когото трябва, и това го извади от равновесие. Пееше всичко като канарче. Така нанесохме големия си удар на мафията и разбрахме как е организирана. Не помниш ли?

— О, да, това беше един мафиот на име Джо Валачи. Да, но не забравяй, че той беше престъпник.

— А Брайън и Доминик са добри момчета. Затова ще почувстват по-тежко вината си. Може би няма да е зле да имат някаква подкрепа в разузнаването.

Гренджър се изненада от предложението.

— Мога да разбера нуждата от разузнаване за по-добра преценка. Признавам, че тази работа с „виртуалния кабинет“ не е с неограничени възможности. Те не могат да задават въпроси, но ако все пак имат такива, биха могли да ни изпратят имейл, за да поискат съвет…

— Нещо, което не правят — отбеляза Хендли.

— Гери, направили са само две крачки в мисията си. Рано е да се паникьосваме. Това са двама много умни и много способни млади хора. Затова и ги избрахме. Могат да разсъждават самостоятелно, а ние искахме точно това от нашите оперативни сътрудници.

— Не, тук не правим просто предположения, а най-вече капиталовложения за бъдещето. Смяташ ли, че идеята е добра? — В Конгреса Хендли се беше научил как да бъде най-убедителен и го правеше много успешно.

— Гери, знам, че предположенията винаги са лошо нещо. Но усложненията също. Как можем да бъдем сигурни, че ще им изпратим подходящия човек? Ами ако с това добавим някакъв елемент на несигурност? Трябва ли ни такова нещо?

— Искам да кажа, че няма да е зле да имаме някой, който има по-различен подход към сведенията, които се получават там. Братята Карузо са много добри. Знам го, но те нямат опит. Важно е там да има някой, който разсъждава по-различно и да гледа на нещата и на ситуацията от по-друг ъгъл.

Гренджър почувства, че е притиснат в ъгъла.

— Добре де, разбирам логиката ти, но според мен това излишно усложнява нещата.

— Погледни ситуацията от по-друг ъгъл. Ами ако попаднат на нещо, за което не са подготвени? В такъв случай ще имат нужда от второ, както щеш го наречи, мнение за данните, с които разполагат. Така има по-малка вероятност да сбъркат. Едно от нещата, които ме безпокоят, е да не би да направят грешка, която да се окаже фатална за някой нещастник, и тя да се отрази на работата им в бъдеще — имам предвид чувство за вина, угризения, а може и да започнат да говорят за това. Можем ли да пренебрегнем напълно подобна вероятност?

— Е, може би не напълно, но в такъв случай това ще означава, че прибавяме допълнителен елемент към уравнението. Така някой би могъл да каже „не“, когато правилното би било да се каже „да“. Всеки може да каже „не“. Не е задължително да е прав. Не ставаме ли прекалено предпазливи?

— Аз не мисля така.

— Добре, и кого искаш да изпратим? — попита Гренджър.

— Нека да помислим. Трябва да е… някой, когото познават и на когото имат доверие…

Хендли започна да изнервя шефа на оперативния си отдел. Беше си наумил нещо, а знаеше много добре, че той командва в Колежа и че тук той е законът и никой не може да му противоречи. Така че ако Гренджър трябваше да посочи едно име за тази изключително важна задача, то той трябваше да бъде някой, който нямаше да оплеска всичко…

 

 

Аутобанът беше построен превъзходно, дори гениално. Доминик се усети, че си мисли кой ли го е направил. След това му мина през ум, че пътят изглежда така, като че ли е бил построен отдавна. Свързваше Германия с Австрия… Може би самият Хитлер беше наредил да го построят. Някой свири ли? Тук нямаше ограничения за скоростта и шестцилиндровият двигател на поршето ръмжеше като тигър, усетил миризмата на прясно месо. Освен това германските шофьори бяха изключително любезни. Достатъчно беше да светне с фаровете и те се отдръпваха от пътя, като че ли бяха получили заповед от Бога. Определено не беше както в Америка, където някоя старица можеше да кара в най-лявото платно таратайката си, защото е левачка и й доставя удоволствие да забавя любителите на високите скорости.

От своя страна Брайън правеше всичко възможно, за да не правят резки отклонения. От време на време затваряше очи, спомняйки си за летенето ниско над земята през планинските проходи на Сиера Невада, което бяха тренирали често на хеликоптери СХ–46, които бяха по-стари от самия него. Тогава остана жив, вероятно и тук щеше да му се размине, а като офицер от морската пехота не му беше позволено да показва страх или слабост. Освен това беше вълнуващо. Все едно, че си се качил на скоростно влакче в увеселителен парк, без да си сложил предпазния колан. Но виждаше, че Енцо е на върха на щастието и се утешаваше с факта, че все пак си беше сложил предпазния колан и че тази малка немска кола вероятно е конструирана от същите конструктори, които бяха създали прочутите танкове „Тигър“. Най-опасно беше преминаването през планините, а когато навлязоха в земеделските райони и теренът стана по-равен, а пътят прав, той благодари на Бога.

— Хълмовете оживяха от разнеслата се му-у-у-зика — запя Доминик, а той пееше ужасно.

— Ако пееш така в църква, Господ сигурно ще те фрасне по главата — предупреди го Брайън, изваждайки картите на Виена. Улиците на този град бяха истински лабиринт. Столицата на Австрия беше стара колкото римските легиони и нито една улица не беше по-дълга от разстоянието, нужно на един легион, за да премине покрай трибунус милитарис (военната трибуна) на рождения ден на императора. На картата се виждаха по-външни и по-вътрешни околовръстни пътища, с които може би бяха обозначени бившите средновековни стени. Турците бяха идвали тук неведнъж, надявайки се да прибавят Австрия към тяхната империя, обаче подробностите от военната история не влизаха в задължителните четива за Корпуса на морската пехота. В по-голямата си част Австрия беше католическа страна, защото управляващата династия на Хабсбургите беше такава. Това обаче не беше попречило на австрийците да изтребят своето видно и преуспяващо еврейско малцинство, след като Хитлер присъедини Австрия към големия германски райх. Това беше станало с плебисцита за аншлуса от 1938 година. Хитлер е бил роден тук, а не в Германия, както си мислят много хора, и австрийците му се бяха отплатили със своята лоялност, превръщайки се в по-големи нацисти от него, или поне така твърди безпристрастната история. Това беше единствената страна в света, където филмът „Звукът на музиката“ беше забранен заради отрицателното отношение към нацистката партия. Поради всичко това Виена изглеждаше такава, каквато е — бивша имперска столица с широки булеварди с три платна и класическа архитектура и с изключително гъвкави граждани. Брайън ги докара до хотел „Империал“ на „Кертнер Ринг“ — сграда, която изглеждаше като придатък на добре известния дворец „Шонбрун“.

— Трябва да признаем, че ни настаняват на хубави места, Алдо — рече Доминик.

Вътре беше дори по-внушително с позлатените орнаменти и лакираното дърво, всеки елемент от които очевидно беше изпипан от майстори, докарани от ренесансова Флоренция. Фоайето не беше много просторно, но беше трудно да се пропусне рецепцията, в която работеха хора, облечени в дрехи, от които веднага си личеше, че са от персонала на хотела.

— Добър ден — поздрави ги администраторът. — Вие сте Карузо, нали?

— Да — потвърди Доминик, изненадан от осведомеността му. — Трябва да има резервация за мен и брат ми.

— Да, сър — отвърна човекът на рецепцията с пресилена любезност. Английският му беше като на завършил Харвард. — Две свързани помежду си стаи с изглед към улицата.

— Чудесно. — Доминик извади черната си карта на „Америкън Експрес“ и му я подаде.

— Благодаря.

— Някакви съобщения за нас? — попита Доминик.

— Не, сър.

— Може ли пиколото да се погрижи за колата ни? Тя е под наем. Все още не сме решили дали ще я задържим или не.

— Разбира се, сър.

— Благодаря. Може ли да ни покажете стаите?

— Да. Вие сте на първия етаж… извинете, на втория, както казвате в Америка. Франц — викна той.

Английският на прислужника беше също толкова добър.

— Оттук, господа, ако обичате. — Нямаше асансьор, а стълбище, покрито с червен килим, което водеше директно към нечий портрет в цял ръст, който изглеждаше наистина много внушителен с бялата военна униформа и красивите бакенбарди.

— Кой е този? — попита Доминик портиера.

— Император Франц Йосиф, сър. Посетил е хотела при откриването му през деветнайсети век.

— Аха. — Това обясняваше отношението на персонала тук, но мястото наистина имаше стил.

След още пет минути се настаниха в стаите си. Брайън влезе удивен в стаята на брат си.

— По дяволите! Дори жилищното крило на Белия дом не може да се сравнява с нивото тук.

— Така ли мислиш? — попита Доминик.

— Не мисля, а знам, глупако. Бил съм там. Чичо Джак ме разведе, когато получих офицерското звание. Всъщност не, беше след като завърших школата. Мама му стара, това място наистина си го бива! Питам се колко ли ще ни струва.

— Голяма работа, нали е за моя сметка. А и нашият приятел е наблизо в „Бристол“. Да ходиш на лов за богати копелета е твърде интересно, нали?

Това ги върна пак към работата. Доминик извади лаптопа от сака си. В „Империал“ бяха свикнали с гости с компютри и приспособленията за това бяха много ефикасни. На първо време той отвори най-новия файл. Преди само го беше погледнал, но сега се постара да изчете всяка дума.

 

 

Гренджър мислеше: Гери иска да изпрати някоя бавачка на близнаците и, изглежда, е твърдо решен да го направим. В отдела за разузнаване на Рик Бел имаше много способни хора, но като бивши агенти на ЦРУ и на други места те бяха вече твърде стари, за да бъдат подходяща компания на близнаците, които си изглеждаха още като момчета. Нямаше да изглежда много добре, ако двама младежи се разхождаха из Европа с някой наближаващ петдесетте. Значи трябва да е по-млад. Такива не бяха много, но имаше един… Той вдигна телефона.

 

 

Фаад беше само на две преки, на третия етаж в хотел „Бристол“, известен и много луксозен, отчасти поради великолепния си ресторант и близостта си до държавната опера. Тя беше на отсрещната страна на улицата и беше осветена в памет на Волфганг Амадеус Моцарт, който е бил придворен музикант на Хабсбурга, преди да умре млад тук, във Виена. Обаче Фаад ни най-малко не се интересуваше от подобни истории. Неговата страст бяха текущите събития. Беше станал свидетел как Анас Али Атеф беше умрял пред очите му и здравата се беше разстроил. Това не беше смъртта на някой неверник, нещо, което можеш да наблюдаваш по телевизията и тихо да злорадстваш. Беше стоял там и беше видял как животът неусетно напуска тялото на неговия приятел, беше наблюдавал как германският екип на Бърза помощ се бореше напразно за живота му. Те очевидно правеха всичко, което е по силите им, дори и за човек, когото може би презираха. Това го изненада. Да, те бяха германци, които просто си вършеха работата, но я вършеха със забележително упорство, а след това бяха откарали максимално бързо неговия приятел до най-близката болница, където германските доктори вероятно бяха сторили същото, но без успех. В чакалнята при него дойде един лекар и с тъга му съобщи новината, като му каза, без да се налага, че са направили всичко възможно. Предположенията бяха, че става дума за масиран инфаркт, но за да се разбере със сигурност, щяха да бъдат извършени още лабораторни изследвания, които да докажат, че причината за смъртта е точно тази. Накрая докторът поиска някои сведения за семейството на починалия, ако има такова, за да разбере кой ще се погрижи за тялото, след като приключат с аутопсията. Странни хора бяха германците. Колко акуратни бяха във всичко. Фаад успя, доколкото можа, да уреди нещата, а след това се качи на влака за Виена и седна сам в едно купе в първа класа, опитвайки се да се успокои след ужасното събитие.

Сега приготвяше доклада си до организацията. Връзката му за това беше Мохамед Хасан ал Дин. В момента той вероятно беше в Рим, макар че Фаад Рахман Ясин не беше съвсем сигурен. Не беше и нужно. Електронната поща беше добро и напълно анонимно средство за целта. Беше много тъжно, че такъв енергичен и ценен другар беше паднал мъртъв на улицата. Ако в това имаше някакъв смисъл, то само Аллах би могъл да знае какъв е той. Аллах предварително планираше всичко, но хората не винаги трябваше за знаят какво е то. Фаад извади миниатюрна бутилчица коняк от барчето и пи направо от нея, вместо да използва чаша. Независимо дали беше грешно или не, но алкохолът му помагаше да си стабилизира нервите, а и той никога не го правеше открито. Какъв лош късмет! Отново погледна към барчето. Бяха останали още две бутилчици коняк заедно с още няколко с шотландско уиски — любимото питие в Саудитска Арабия, независимо от това какво казваше шериатът.

 

 

— Имаш ли паспорт? — попита Гренджър, веднага щом младежът седна.

— Ами да. Защо? — заинтересува се Райън.

— Заминаваш за Австрия. Самолетът ти излита довечера от летище „Дълес“. Ето ти билета. — Директорът на операциите му го подхвърли през бюрото.

— Защо?

— Имаш запазена стая в хотел „Империал“. Там ще се свържеш с Доминик и Брайън Карузо, за да им помагаш в разузнаването. Можеш да използваш редовната си сметка за електронна поща, а твоят лаптоп ще бъде снабден с нужната технология за кодиране.

„Това пък какво е, по дяволите?“ — запита се Джак.

— Извинете, господин Гренджър, може ли да се върнем малко по-назад? Какво точно става тук?

— Един-два пъти баща ти зададе същия въпрос — рече Гренджър с усмивка, която би разтопила бучка лед в чаша с вода. — Гери е на мнение, че близнаците се нуждаят от помощ в разузнавателната част и ти си определен да им я осигуриш. Ще им бъдеш нещо като консултант в оперативната работа. Това не означава, че ще вършиш някакви конкретни неща. Просто ще следиш разузнавателните сведения чрез виртуалния кабинет. Вече успя да свършиш доста добра работа в това отношение. Имаш добър нюх за такива неща в мрежата — далеч по-добър от този на Доминик и Брайън. Участието ти в операцията може да се окаже полезно. По тази причина те изпращаме там. Можеш да се откажеш, но на твое място аз бих се съгласил. Е?

— Кога излита самолетът?

— Написано е в билета ти.

Джак кимна.

— Мамка му, трябва да побързам.

— Ами побързай. Чака те кола, която ще те закара до летището. Тръгвай.

— Да, сър — отвърна Джак и се изправи. Това, че имаше на разположение кола, беше добре. Не му се искаше да оставя своя „Хамър“ на паркинга на летище „Дълес“. Крадците много харесваха такива коли. — О, щях да забравя, кой е оторизиран да знае за мен?

— Рик Бел ще каже на Уилс. Друг никой, повтарям, никой, ясен ли съм?

— Разбрано, сър. Е, аз тръгвам. — Той погледна в плика със самолетния билет и видя вътре черна кредитна карта на „Америкън Експрес“. Е, поне пътуването щеше да бъде за сметка на фирмата. „Колко ли такива карти има в разните чекмеджета на Колежа?“ — запита се Джак. Засега и тази му беше напълно достатъчна.

 

 

— Какво е това? — взря се Доминик в компютъра си. — Алдо, утре сутринта ни идва компания!

— Кой? — попита Брайън.

— Не се казва. Уведомяват ни само, че не трябва да предприемаме никакви действия, докато той не се свърже с нас.

— Господи, кого ли според теб ще ни изпратят? Сигурно ще е някой смотаняк. Не сме виновни, че последният обект сам ни се набута в ръцете. Защо трябваше да се мотаем повече?

— Държавните мъже са такива. Ако си прекалено ефикасен, започват да се плашат — рече Доминик. — Какво ще кажеш за една вечеря, брат ми?

— Бива, тъкмо ще проверим как правят тук телешкото по милански. Дали имат свестни вина?

— Има само един начин да разберем. — Доминик извади една вратовръзка от куфара си. Обстановката в ресторанта на хотела беше също толкова официална, колкото тази в предишния дом на чичо им Джак.