Том Кланси
Зъбите на тигъра (15)

Глава четиринадесета
РАЙ

Новинарските екипи се скупчваха или по-скоро бяха започнали да се струпват в Шарлотсвил като лешояди на труп, докато нещата не станаха по-сложни.

Следващата извънредна новина дойде от едно място, на което викаха Цитаделата — търговският център в Колорадо Спрингс, след това от Прово, Юта, и накрая от Де Мойнс, Айова, а това беше вече направо смайващо. При нападението в Колорадо бяха загинали шестима кадети от Академията на Американските военновъздушни сили. Няколко други бяха изкарани навън в безопасност от техни съвипускници, но бяха убити още двадесет и шест цивилни.

Новината за станалото в Колорадо Спрингс беше стигнала бързо до Прово, щата Юта, и там шефът на местната полиция, проявявайки добър полицейски нюх, беше изпратил коли с радиостанции до всички търговски центрове в града. Много от тях се бяха събрали в градския търговски център на Прово. Във всяка кола имаше служебна полицейска ловна пушка и между четиримата въоръжени терористи и шестима полицаи, които знаеха как да стрелят, се разрази ожесточена престрелка. Тя завърши с двама тежко ранени полицаи, трима мъртви цивилни и четирима мъртви терористи. В битката, която по-късно ФБР определи като зле подготвена атака, се включиха общо единадесет местни граждани. В Де Мойнс нещата можеха да се развият по същия начин, но местната полиция беше реагирала бавно, затова резултатът беше четирима мъртви терористи, но и тридесет и един граждани да им правят компания.

В Колорадо двама оцелели терористи бяха обкръжени в един магазин от група полицаи и рота стрелци от националната гвардия, междувременно вдигнати под тревога от губернатора на щата. Те можаха да проявят цялото си умение в стрелбата и тактиката на боя, за да сломят съпротивата на нападателите. Всичко продължи около час. Подпомогнати от димки, войниците употребиха такава огнева мощ, с която биха могли да отразят атаката на цяла армия. В крайна сметка двамата престъпници бяха убити. Оказа се, че са араби, което не изненада никого.

През това време цяла Америка беше застанала пред телевизорите, докато репортери от Ню Йорк и Атланта разказваха каквото знаят, а то беше малко, и се опитваха да обяснят събитията от деня, което правеха с точността на ученици от началното училище. Повтаряха безкрайно твърдите факти, до които бяха успели да се доберат, и караха „експерти“, които знаеха малко, но говореха много, да ги коментират. Това беше добър начин за запълване на времето в ефира, макар и да не информираше кой знае колко обществеността.

 

 

В Колежа също имаше телевизори и докато хората ги гледаха, работата почти спря.

— Боже господи — рече Джак-младши. Другите бяха казали или си бяха помислили горе-долу същото, но се чувстваха доста по-зле, защото, технически погледнато, бяха членове на разузнавателната общност, която не беше успяла да осигури стратегическо предупреждение за тази атака срещу тяхната родина.

— Много просто е — обади се Тони Уилс. — Докато нямаме разузнавачи, които да действат на място, трудно ще можем да направим каквото и да било предупреждение, ако лошите момчета не са наистина много немарливи при използването на клетъчните си телефони. Освен това средствата за информация много обичат да разказват на хората как ние проследяваме лошите и те се учат от това. Служителите на Белия дом също много обичат да говорят пред репортерите колко сме добри и от тях изтичат сведения за електронното разузнаване. Понякога от начина, по който от тях излиза такава секретна информация, човек се пита дали не са доброволни сътрудници на терористите. Всъщност тези боклуци просто се перчат пред репортерите и това може би е единственото нещо, което умеят да правят.

— Значи от тук нататък ще чуваме как новинарите ще нададат вой за поредния провал на разузнаването, така ли?

— Можеш да бъдеш сигурен в това — отвърна Уилс. — Същите хора, които засипват разузнаването с обвинения, че не може да си гледа работата, нито за миг не признават своята роля за ограничаването на възможностите му винаги когато имат подходящ случай. Разбира се, Конгресът ще реагира по същия начин. Както и да е. Хайде да се захващаме отново за работа. АНС ще търси да открие някакво ликуване сред противника, в края на краищата и те са хора, нали? И те обичат да се тупат в гърдите, когато извършат някоя операция. Я да видим дали твоят приятел Сали е един от тях.

— Но кой е главният ръководител, който е дал нареждане за извършването й? — попита Джак.

— Хайде да видим дали ще можем да разберем това. — „По-важното е да определим къде се намира копелето сега“, каза си наум Уилс. Едно лице със сведения за местопребиваването му е много по-ценно, отколкото без такава информация.

 

 

Горе пред телевизора на Хендли се бяха събрали главните му помощници.

— Нещо да кажете?

— От Шарлотсвил се обади Пийт. Можеш ли да отгатнеш къде са били нашите двама обучаващи се? — попита Джери Раундс.

— Ти се майтапиш — рече Том Дейвис.

— Не. Видели са сметката на лошите като едното нищо, без чужда помощ и сега са отново в къщата. Новината е, че Брайън, който имаше известни съмнения относно това, което трябва да прави, вече ги няма. Очаква с нетърпение да бъде изпратен с някоя истинска задача, а и Пийт е на мнение, че са напълно готови.

— Значи ни трябват някакви сериозни цели, така ли? — попита Хендли.

— Моите хора ще проверят какво е успяла да засече АНС. Предполага се, че сега лошите отново си разменят съобщения. Вероятно ограниченията за подобен обмен са отменени — изрази гласно мисълта си Рик Бел. — Щом като сме готови за действие, ще действаме, и то скоро.

Това беше работа на отдела на Сам Гренджър. До този момент той мълчеше, но сега дойде време да заговори.

— Приятели, ето че имаме две момчета, готови „да обслужат някои обекти“ — рече той, използвайки фразата, приета в армията преди двадесет години. — Пийт ми каза, че са добри и от това, което се случи днес, мисля, че мотивите им ще бъдат основателни.

— Какво мисли опозицията по въпроса? — попита Хендли. Не беше трудно да се отгатне, но той искаше повече мнения.

— Те искаха да ни ужилят с максимален ефект. Целта им с тази операция беше да ударят средния американец — обади се Раундс. — Мислят, че могат да ни уплашат, като ни покажат, че са в състояние да ни нападнат навсякъде, не само в такива обекти като Ню Йорк. Това е елементът на по-голяма прозорливост в тази операция. В нея са участвали вероятно общо между петнадесет и двадесет терористи плюс може би поддържащ персонал. Това е сравнително голям брой, но не е нещо безпрецедентно. Те успяват да поддържат добра оперативна готовност. Хората им са добре мотивирани. Обаче не бих казал, че са били особено добре обучени. Просто са решили да пуснат едно бясно куче в задния ни двор, за да ухапе няколко деца, както и стана. Демонстрираха политическата си воля да извършат някои много грозни неща, но това не ме изненадва, а също да пожертват някои особено верни на каузата хора, но и това не е нещо ново. От техническа гледна точка нападението е твърде елементарно, просто няколко лоши момчета с леко автоматично оръжие. Те показаха жестокост, но не и истински професионализъм. След по-малко от два дни ФБР вероятно ще установи техния произход и може би пътищата, по които са влезли в страната. Не са се учили да управляват самолети или нещо подобно, затова по всяка вероятност не са били от дълго време тук. За мен ще е интересно да разбера кой е извършил проучването на техните обекти. Започването на операцията на различни места по едно и също време предполага известна предварителна подготовка, но мисля, че тя не е била особено голяма. Не е чак толкова трудно да гледаш стрелките на часовника. След стрелбата не са имали намерение да се измъкнат. Сигурно са дошли с предварително определени цели. На този етап съм готов да се обзаложа на няколко долара, че са били в страната не повече от една-две седмици, а може би и по-малко в зависимост от пътищата им за влизане. От ФБР скоро ще разберат това.

— Пийт съобщи, че оръжията са били автомати „Инграм“. Изглеждат добре на външен вид и затова ги показват често по телевизията и във филмите — обясни Гренджър. — Обаче това не са ефикасни оръжия.

— Как са се снабдили с тях? — попита Том Дейвис.

— Добър въпрос. Предполагам, че от ФБР вече имат на разположение тези, използвани във Вирджиния, и сега се опитват да проследят произхода им по серийните номера. Бива ги в тази работа. До довечера ще разполагаме с нужната информация. Това ще им даде някаква яснота за начина, по който оръжията са попаднали в ръцете на терористите, и тогава разследването ще напредне.

 

 

— Какво мислиш, че ще направи ФБР, Енцо? — попита Брайън.

— Случаят е много важен. Ще получи кодово наименование и по него ще работят всички агенти в страната. В момента първото нещо, което ще търсят, е колата, която са използвали онези. Може би е крадена. По-вероятно е да е взета под наем. За това човек трябва да се подпише, да остави копие от шофьорската си книжка, номера на кредитната си карта, т.е. всички необходими неща, без които съществуването в Америка е невъзможно. Така на разследването ще бъде дадена някаква насока. Точно затова тези неща се проследяват най-внимателно.

— Как сте, момчета? — попита Пийт, влизайки в стаята.

— Питието ни се отразява добре — отвърна Брайън. Той вече беше изчистил беретата си, а и Доминик беше направил същото със своя „Смит и Уесън“. — Цялата тази работа не беше много приятна, Пийт.

— Няма начин да е приятна. Току-що разговарях с централата. До един-два дни искат да се срещнат с вас. Брайън, преди ти имаше някакви съмнения и каза, че нещата са се променили. Вярно ли е?

— Ти ни обучаваше да откриваме обекта, да се приближим до него и да го убием, Пийт. Вече мога да се примиря с това, ако не се наложи да правим нещо, което излиза прекалено много извън рамките на нормалното.

Доминик кимна, за да покаже, че е съгласен с брат си, но не изпускаше от очи Алекзандър.

— Е, добре тогава. В Тексас има един лаф, с който се обяснява защо местните адвокати са толкова добри. Отговорът е, че там има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене. Така че може би вие двамата ще помогнете да убием някои хора.

— Ще кажеш ли най-после точно за кого работим? — попита Брайън.

— Скоро ще разберете, изчакайте още един ден.

— Добре, мога да почакам толкова — каза Брайън. Вече си беше направил някои собствени заключения. Генерал Тери Бротън може би е знаел нещо. Съвсем сигурно беше, че онзи човек Върнър определено е знаел, обаче той беше наясно, че тази бивша тютюнева плантация, в която ги обучаваха, не беше на никое държавно учреждение. ЦРУ имаше „Фермата“ близо до Йорктаун, Вирджиния, но тя се намираше на сто и петдесет мили оттук. Според него нямаше признаци това място да е на Управлението, макар че може и да грешеше. Всъщност то изобщо не му изглеждаше държавно. Но при всички случаи до два дни щеше да научи нещо по-съществено и можеше да изчака толкова.

— Какво се знае за хората, които ликвидирахме днес?

— Не много. Трябва да изчакаме известно време. Доминик, колко ще мине, преди да започнат да откриват някои неща?

— До утре на обяд ще имат много информация, но ние нямаме връзка с Бюрото, освен ако не ме накараш да…

— Не, нямам такова намерение. Може би ще трябва да им дадем някои сведения за теб и Брайън, но те няма да бъдат много подробни.

— Искаш да кажеш, че аз ще трябва да разговарям с Гюс Върнър?

— Вероятно. Той има достатъчно влияние във ФБР, за да може да каже, че си със „специална задача“ и това да е достатъчно. Предполагам, че се поздравява за това, че те е открил за нас. Между другото, вие двамата свършихте една изключително добра работа.

— Направихме само това, за което са ни обучавали — отвърна морският пехотинец. — Просто имахме достатъчно време, за да се ориентираме, а след това всичко ставаше автоматично. В началната школа ни учеха, че разликата между това да го направиш и да не го направиш обикновено е само няколко секунди мислене. Ако бяхме в магазина на „Сам Гуди“, когато всичко започна, вместо няколко минути по-късно, крайният резултат може би щеше да е по-различен. Другото нещо е, че двама души действат четири пъти по-ефикасно, отколкото един. За това е написан цял труд. Казва се „Тактически фактори в схватки с участие на малки бойни единици“. Мисля, че така му беше заглавието. Това е част от основните неща, които се изучават в школата „Рекън“.

— В морската пехота много четете, бе — му каза Доминик и посегна към бутилката с уиски. Наля две чаши, подаде едната на брат си и отпи от своята.

— Онзи човек в „Сам Гуди“ ми се усмихна — спомни си все още озадачен Брайън. — Тогава не се замислих за това. Предполагам, че не се страхуваше да умре.

— Викат му мъченичество и някои хора наистина разсъждават по този начин — каза им Пийт. — А ти какво направи?

— Стрелях по него от близо, може би шест или седем пъти.

— По-скоро бяха десет — поправи го Доминик. — Плюс последният, който беше в тила.

— Още мърдаше — обясни Брайън. — А и нямах белезници да му ги сложа. Да ти кажа право, това никак не ме безпокои. А и той без това щеше да умре от раните си. Начинът, по който се развиха нещата, просто ускори преминаването му в следващото измерение.

 

 

— Бинго! — обяви Джак, загледан в компютъра си. — Сали е играч, Тони. Погледни — каза той и посочи монитора.

Уилс също погледна получената от АНС информация и го видя.

— Нали ти казах, че кокошките обичат да кудкудякат, след като снесат яйце, просто за да покажат на света колко ги бива. С тези птици е същото. Добре, Джак, работата става съвсем официална. Уда бен Сали е играч. До кого е адресирано съобщението?

— Това е човек, с когото той си говори в мрежата. Обикновено разговаря с него за парични преводи.

— Най-после! — рече Уилс, изваждайки съобщението на своя екран. — Искат голям набор от снимки на човека. Може би от Ленгли най-после ще сложат някой, който да го следи. Слава богу! Имаш ли списък на хората, с които той си кореспондира в електронната поща?

— Да, искаш ли го?

Джак затрака по клавиатурата и след малко натисна клавиша за принтиране. След петнайсет секунди подаде на колегата си един лист.

— Ето номерата и датите на изпратените имейли. Ако искаш, мога да ти принтирам всички по-интересни заедно с причините, които според мен ги правят такива.

— Ще отложим това за по-късно. Сега ще отнеса това горе на Рик Бел.

— Добре, аз ще държа фронта.

„Видя ли новините по телевизията? — беше написал Сали на човека, с когото от време на време си кореспондираше. — От това американците ще получат стомашно разстройство!“

— Е, да, сигурно си прав — каза Джак на монитора. — Но ти току-що се издаде, Уда. Ура!

 

 

Още шестнайсет мъченици, помисли си Мохамед, докато гледаше телевизора в хотел „Бристол“ във Виена. Мисълта беше болезнена само в абстрактен смисъл. Всъщност такива хора бяха пушечно месо. Не бяха толкова важни като него, а това беше самата истина, защото той беше много ценен за организацията. Външният вид и езиковите умения му позволяваха да пътува навсякъде, а умствените му способности му помагаха да планира добре операциите си.

„Бристол“ беше един изключително добър хотел, който беше само на няколко метра от още по-луксозния „Империал“, и в барчето имаше много добър коняк, а той обичаше хубав коняк. Операцията не се беше развила съвсем добре… Надяваше се да загинат стотици американци, вместо няколко десетки, но при толкова въоръжени полицаи, а дори и някои въоръжени граждани, все пак крайният резултат беше твърде оптимистичен. Постигната беше стратегическата цел — всички американци знаеха, че не могат да се чувстват сигурни, където и да живеят. Те могат да бъдат нападнати от свещените воини, които са готови да се простят с живота си, за да ги накарат да се чувстват все по-малко сигурни. Мустафа, Сайед, Сабауи и Мехди сега бяха в Рая, ако това място наистина съществуваше. Понякога си казваше, че е приказка за по-впечатлителни деца или за по-простите, които слушаха проповедите на имамите. Човек трябва да избира много внимателно проповедниците си. Защото не всички имами гледаха на исляма така, както Мохамед гледаше на него. Те не искаха да го владеят, но той искаше, или поне да владее част от него и тази част да включва светите места.

Не можеше да говори открито за тези неща. Някои по-изтъкнати членове на организацията наистина вярваха в тях. Те принадлежаха към по-консервативната, по-реакционна част от вярата, отколкото бяха уахабитите в Саудитска Арабия. В неговите очи последните бяха просто корумпирани богаташи от тази ужасно корумпирана страна, хора, за които вярата беше само на думи, а у дома и в чужбина се отдаваха на своите пороци и пръскаха парите си за тях. А парите се харчеха лесно. В крайна сметка човек не можеше да ги вземе със себе си в отвъдното. В Рая, ако той съществува, нямаше нужда от пари, а ако не съществува, пак нямаше нужда от тях. Това, което той искаше и на което се надяваше… не, това, което би искал в този живот… беше власт, способността да заповядва на хората и да ги подчинява на волята си. За него религията беше матрицата, която оформяше образа на света, който той би желал да контролира. Понякога дори се молеше, просто за да не забрави как се прави това, и особено когато трябваше да се среща с „висшестоящите“. Но като шеф на операциите именно той, а не те определяха курса на тяхната организация чрез жалоните, поставени на пътя им от неверниците на Запад. Избирайки този път, той определяше и характера на тяхната стратегия, която произхождаше от религиозните им вярвания, определяни от политическия свят, в който те действаха. В края на краищата врагът определяше стратегията, а неговата цел беше да промени намеренията му. Така че сега американците щяха да разберат по-добре от когато и да било какво е страх. Тук не ставаше въпрос за риск, пред който е изправен техният политически или финансов капитал, а за живота им. От самото начало операцията беше планирана главно за избиването на жени и деца, най-ценната и най-уязвимата част на всяко общество. Казвайки си това, той отви капачката на още една малка бутилчица коняк.

По-късно щеше да включи лаптопа, за да получи съобщенията от своите оперативни сътрудници. Щеше да каже на банкерите си да прехвърлят малко повече пари на неговата сметка в Лихтенщайн. Тя не биваше да стои празна. После трябваше да бъдат напълно ликвидирани сметките за кредитните карти „Виза“. В противен случай полицията щеше да тръгне по следите му, имайки на разположение име, а може би и негови снимки. Това не биваше да става. Щеше да остане във Виена още няколко дни, а след седмица да се върне у дома, за да се срещне с шефовете си и да планира бъдещи операции. След постигнатия от него такъв успех те щяха да се вслушват още повече в думите му. Съюзът му с колумбийците беше дал резултат въпреки техните резерви и сега той беше на гребена на вълната. Щеше да празнува още няколко вечери, след което щеше да бъде готов да се завърне към не толкова оживения нощен живот в родината си, който в по-голямата си част се изчерпваше с пиене на кафе или чай и безкрайни разговори, но не и с действие. А само чрез действие можеше да постигне поставените пред него и пред висшестоящите цели.

 

 

— Господи, Пабло! — каза Ернесто, изключвайки телевизора си.

— Е, хайде, хайде, не бива да се изненадваш толкова — отвърна Пабло. — Да не би да си очаквал, че ще се занимават с благотворителна дейност?

— Не, но не и това.

— Ами затова им викат терористи, Ернесто. Убиват без предупреждение и нападат хора, неспособни да се защитят.

По телевизията предадоха много подробно станалото в Колорадо Спрингс, където присъствието на камиони на националната гвардия беше довело до такъв драматичен развой. Показаха как цивилни дори извлякоха телата на двамата терористи навън, очевидно за да прочистят района, където димките бяха причинили пожари, но повече, разбира се, за да покажат телата. Местните власти в Колумбия също обичаха да правят подобни неща. Военните обичат да се хвалят. Е, хората на картела често правеха същото. Но при тези обстоятелства той не би одобрил подобно нещо. За Ернесто беше по-важно да се мисли за него като за „бизнесмен“, а не като наркотрафикант или терорист. В собственото си огледало той се виждаше като човек, който произвежда ценен продукт и служи на обществото, за което му се плаща и за чиято защита той е готов да се разправи със съперниците си.

— Но как ще реагират северноамериканците? — попита Ернесто.

— Ще започнат разследване като при всяко улично убийство и сигурно ще разкрият някои неща, но няма да успеят да стигнат до повечето от тях. А сега ние имаме нова дистрибуторска мрежа в Европа, което — припомни той на боса си — е нашата цел.

— Не очаквах такова зрелищно престъпление, Пабло.

— Но нали вече обсъждахме това предварително? — отвърна Пабло с най-спокоен тон. — Надеждата им беше да извършат наистина някаква показна демонстрация… — разбира се, той не каза престъпление, — която да всее страх в сърцата на американците. Предварително знаехме, че такива глупости са важни за тях. Важното пък за нас е, че дейността на американците ще се пренасочи от нашите интереси в друга посока.

Понякога трябваше да проявява търпение, докато обяснява нещата на шефа си. Важното бяха парите. С пари можеш да купиш власт, с тях можеш да подкупваш хора и протекция и не само да запазиш своя живот и този на семейството си, но и да контролираш страната си. Рано или късно щяха да уредят избирането на някой, който щеше да каже думите, които северноамериканците искаха да чуят. Той нямаше да направи нещо много, освен може би да се справи с картела Кали, което щеше да бъде добре за тях. Единственото им безпокойство беше, че могат да се опитат да спечелят с пари протекцията на някой измамник, който щеше да вземе парите, а след това да се нахвърли срещу тях като неблагодарно куче. В крайна сметка всички политици бяха направени от едно и също тесто. Обаче той щеше да има информатори в лагера на такива хора и щеше да се погрижи за сигурността си. Те щяха „да отмъстят“ за убийството на фалшивия приятел, чийто живот при такива обстоятелства той трябваше да отнеме. Играта беше наистина сложна, но трябваше да се играе. А той знаеше как да манипулира хората и властта, дори и тези в Северна Америка. Ръцете му стигаха далеч, дори до умовете и душите на тези, които нямаха представа чия ръка дърпа техните конци. Това се отнасяше особено за онези, които се обявяваха против легализирането на неговия продукт. Ако това станеше, тогава печалбите му щяха рязко да намалеят, а с тях и властта му. Не можеше да позволи това, не! За него и неговата организация статуквото беше идеалният модус вивенди. Нещата не бяха идеални, но той не можеше да се надява на такова нещо в реалния свят.

 

 

ФБР работеше бързо. Откриването на форда с регистрационните номера на Ню Мексико не беше трудно, въпреки че се беше наложило всички регистрационни номера на колите в паркинга да бъдат сверени със собствениците и в много случаи те бяха разпитвани от агент, размахващ пистолет. Разбра се, че в Ню Мексико националната агенция за даване на коли под наем е имала скрити камери и записът в тях от въпросния ден беше на разположение. Забележителното беше, че на него се видя и друга взета под наем кола, която предизвика интереса на бюрото на ФБР в Де Мойнс, Айова. След по-малко от час ФБР изпрати своите агенти в офиса на „Херц“, който се намираше само на половин миля оттам, а и там имаха скрити телевизионни камери. На тях и на архивните записи се видяха фалшиви имена (Томас Салазар, Хектор Сантос, Антонио Куинонес и Карлос Олива). Фалшиви бяха и шофьорските книжки. Тези сведения бяха важни. Международните шофьорски книжки бяха получени в Мексико Сити и на мексиканската федерална полиция бяха изпратени бързо факсове, в които се искаше незабавното й съдействие.

В Ричмънд, Де Мойнс, Солт Лейк Сити и Денвър бяха открити номерата на кредитните карти „Виза“. Шефът на сигурността на „Виза“ беше бивш старши агент на ФБР и там компютрите не само откриха банковия произход на кредитните сметки, но и четири карти в общо шестнайсет бензиностанции, показващи изминатите пътища и скоростта, с която са се движили четирите коли с терористите. Серийните номера на автоматите „Инграм“ бяха проследени чрез дъщерната агенция на ФБР — Бюрото за алкохол, цигари, огнестрелни оръжия и експлозиви към министерството на финансите. Там беше решено, че всичките шестнайсет автомата са част от пратка, открадната преди единайсет години в Тексас. Някои оръжия от същата пратка са били използвани при схватки на наркотрафиканти в различни краища на страната и тази информация насочи разследването на ФБР в съвсем нова посока. От четирите места на престъпленията бяха взети пръстови отпечатъци на мъртвите терористи плюс кръвни проби за ДНК анализ.

Разбира се, колите бяха прехвърлени в офисите на ФБР и най-щателно проверени за пръстови отпечатъци, както и за ДНК доказателства, за да се провери дали в тях не е имало и други хора. Администрацията и персоналът на всеки хотел бяха разпитани, както и съдържателите на различни заведения за бързо хранене, а също и собствениците на местни барове и ресторанти. Записите на телефонните разговори в различни мотели също бяха събрани за проверка, за да се види дали от тях са водени някакви разговори. Оказа се, че това са най-вече съобщения в интернет. Портативните компютри на терористите бяха иззети, проверени за пръстови отпечатъци и анализирани от техническите магьосници на ФБР. Общо по случая с кодовото название „Исламтер“ бяха включени няколкостотин агенти.

Повечето жертви се намираха в местни болници и тези, които можеха да говорят, бяха интервюирани същата вечер, за да се разбере какво знаят и какво могат да си спомнят. Куршумите от телата им бяха взети като доказателства и бяха сравнени с иззетите оръжия, след което бяха изпратени в Северна Вирджиния, където се намираше една съвършено нова лаборатория на ФБР за изпитания и анализи. Цялата информация беше изпратена в Министерството на вътрешната сигурност, което, разбира се, я препрати до най-малките подробности на ЦРУ, АНС и останалите американски разузнавателни служби, чиито оперативни работници вече притискаха информаторите си за повече сведения, свързани със случая. Шпионите се обърнаха и към приятелски чужди разузнавания за повече сведения. Цялата информация достигна до Колежа чрез връзката с ЦРУ и АНС. Всички засечени сведения се озоваха в огромния централен компютър на Колежа, който се намираше в стая в приземния етаж, където тя беше класифицирана, за да бъде на разположение на аналитиците, които щяха да пристигнат сутринта.

 

 

Всички от горния етаж, с изключение на охраната и тези, които почистваха след края на работния ден, се прибраха вкъщи за през нощта. Компютрите, използвани от аналитиците, бяха защитени по няколко начина, за да се гарантира, че не могат да бъдат включвани без разрешение. Мерките за сигурност в тези помещения бяха много стриктни, но не се набиваха на очи и всичко се следеше от вътрешни телевизионни камери, чиито записи се наблюдаваха непрекъснато както по електронен път, така и от хората.

 

 

В апартамента си Джак се поколеба дали да се обади на баща си, но се отказа. Той сигурно се намираше под непрекъснатия обстрел на телевизионните и вестникарските репортери, въпреки добре известния му навик да не се изказва по никакви въпроси, за да може действащият президент Едуард Кийлти да управлява необезпокояван. Имаше една много секретна пряка телефонна линия, за която знаеха само децата му, обаче Джак реши да остави Сали да му се обади по нея, защото тя беше малко по-емоционална от него. Джак се задоволи само с изпращането на имейл до баща си, чието съдържание се изчерпваше с думите „По дяволите, ще ми се още да си в Белия дом.“ Обаче знаеше, че Джак-старши най-вероятно благодари на Бога, че не е, и може би се надява, че най-после Кийлти ще се вслуша в съветниците си — най-вече в добрите, които още не бяха го напуснали — и ще премисли, преди да започне да действа. Вероятно баща му се беше обадил на някои свои приятели в чужбина, за да разбере какво знаят и мислят по въпроса и може би беше изказал мнението си пред някои високопоставени хора, тъй като повечето чужди правителства се вслушваха в това, което казваше в неофициални разговори. Големият Джак все още беше част от системата. Той можеше да се обади на приятели, останали във властта още от неговото президентство, и да разбере какво в действителност става. Обаче Джак-младши считаше това за малко вероятно.

 

 

На работа и у дома си Хендли имаше секретна телефонна линия, известна като СТУ–5 — съвършено нов продукт на Ей Ти енд Ти и АНС. Беше я получил по обиколен път.

В момента говореше по нея.

— Да, така е. Ще имаме повечето сведения сутринта. Сега няма смисъл да стоя в офиса и да се взирам в празния екран — каза бившият сенатор, отпивайки от уискито си със сода. След това изслуша последвалото запитване.

— Вероятно — отвърна той на твърде очевидния въпрос. — Обаче все още нищо конкретно… каквото би очаквал на този етап, да.

Нов дълъг въпрос.

— В момента разполагаме с две напълно готови момчета… Да, имаме… около четирима. Сега, т.е. утре ще се занимаем най-подробно с тях. Джери Раундс и Том Дейвис мислят усилено по въпроса. Точно така, последния не го познаваш. Той е негър, има добър нюх за финансовата част на нещата, а също и за оперативната. Учудващо е, че пътищата ви с него не са се пресичали. Сам ли? Много го бива да надушва нещата. Въпросът е да изберем точните обекти… Знам, че не можеш да участваш в това. Извинявай, че ги нарекох „обекти“.

Последва дълъг монолог и още един въпрос.

— Да, знам. Затова сме тук. Скоро, Джак, скоро… благодаря, приятелю. Ти също. Ще се видим някой ден. — Той затвори телефона, знаейки, че всъщност няма да види скоро своя приятел… може би никога директно, а това си беше направо позор. За съжаление хората, които разбираха от тези неща, не бяха много. Трябваше да се обади още на едно място, но този път по редовната линия.

 

 

Идентификаторът на обаждащия се каза на Гренджър кой е и той вдигна слушалката.

— Да, Гери?

— Сам, относно двамата завербувани. Сигурен ли си, че са готови за голямата игра?

— Толкова, колкото е нужно — увери шефът на операциите боса си.

— Доведи ги тук за обяд. Ти, аз, те и Джери Раундс.

— Първата ми работа утре ще бъде да се обадя на Пийт. Няма смисъл да го правя сега. В края на краищата пътят с кола е по-малко от два часа.

— Добре. Имаш ли някакви съмнения?

— Гери, тази работа е като пудинга. Рано или късно трябва да го опиташ, за да разбереш.

— Да, прав си. Ще се видим утре.

— Лека нощ, Гери. — Гренджър затвори телефона и се зачете отново в книгата си.

 

 

Сутрешните новини бяха сензационни за цяла Америка, а и за света. Предаванията чрез сателит на Си Ен Ен, „Фокс“, Ен Би Си и всяка друга компания, притежаваща телевизионни камери и сателитна връзка, излъчиха за света водещата новина, която не можеше да бъде засенчена от нищо друго освен някоя ядрена експлозия. Европейските вестници изразиха дежурното си съчувствие за най-новото изпитание за Америка, което обаче скоро щеше да бъде забравено и оставено на по-заден план. Американските средства за информация заговориха колко уплашени са американските граждани, без, разбира се, това да бъде подкрепено от цифрите на допитвания до общественото мнение, обаче из цялата страна хората изведнъж бяха започнали да купуват огнестрелни оръжия за собствена защита, които едва ли щяха да им помогнат особено много. Без да й се казва, полицията беше наясно, че трябва да следи внимателно за всеки, който би могъл да пристигне от страна източно от Израел и ако някои тъпанари адвокати започнеха да говорят за етническа дискриминация, можеха да вървят по дяволите. Престъпленията от предишния ден не бяха извършени от някакви норвежки туристи.

Посещенията в църквите се увеличиха, но малко.

Из цяла Америка хората отиваха на работа и я вършеха, задавайки на колегите си въпроси като „Какво мислиш за всичко това?“, а те неизменно поклащаха глави и продължаваха да си гледат работата, като правеха стомана, автомобили или разнасяха пощата. Всъщност не бяха ужасно изплашени, защото дори и при тези четири инцидента всичко беше станало далеч от местата, в които живеят повечето от тях, а такива събития се случваха много рядко и не можеха да бъдат сериозна лична заплаха. Обаче в сърцата си всички трудови хора в тази страна знаеха, че някой някъде наистина трябваше да получи ритник в задника.

 

 

В имението си на дванадесет мили от града Гери Хендли прегледа сутрешните вестници. „Ню Йорк Таймс“ му беше донесен от специален куриер, а „Вашингтон Поуст“ с редовния пощенски пикап. И в двата вестника редакционните статии сякаш бяха написани от един и същи човек. Те призоваваха към спокойствие и благоразумие, като изтъкваха, че страната има президент, който ще реагира на ужасните събития. Същевременно съветваха със спокоен тон президента да премисли, преди да действа. Другите материали бяха малко по-интересни. Някои коментатори се занимаваха с реакцията на средния гражданин. В този ден от цялата страна щяха да бъдат отправени призиви за възмездие и за Хендли добрата новина беше, че той може би ще може да им отговори. Лошата беше, че ако свършеше работата както трябва, никой нямаше да разбере това.

Общо взето, тази събота щеше да има доста новини.

Паркингът в Колежа щеше да бъде пълен, но онези, които минаваха покрай него, нямаше да го забележат. Обяснението, ако станеше необходимо, щеше да бъде, че касапницата от предишния ден е предизвикала известна нестабилност на финансовите пазари, което, както се оказа по-късно през деня, беше вярно.

Джак-младши правилно предположи, че това ще бъде ден за небрежно облекло и се качи в своя „Хамър–2“, облечен в джинси, поло и маратонки. Естествено хората от охраната бяха уведомени и както винаги лицата им не изразяваха нищо.

Тони Уилс тъкмо включваше компютъра си в 8:14 часа, когато Джак влезе.

— Здравей, Тони — поздрави Райън. — Как е обменът днес?

— Погледни сам. Явно не са спали — каза Уилс на ученика си.

— Ясно. — Той остави чашата с кафето на бюрото и се настани в удобния си въртящ се стол, преди да включи компютъра и да премине през системите за сигурност, които пазеха това, което имаше в него — сутрешния „поток“ от АНС. Там никога не спяха. Веднага стана ясно, че хората, които той следеше, бяха обърнали внимание на новините.

Би трябвало да се очаква, че тези, към които АНС проявяваше такъв голям интерес, не са приятели на Съединените американски щати, но въпреки това Джак-младши се изненада и дори беше шокиран от задоволството, което личеше в някои от имейлите, които прочете. Спомни си собствените си чувства, когато армията на Съединените щати, следвайки силите на сега несъществуващата Обединена ислямска република, нахлу в Саудитска Арабия и внезапно обзелото го задоволство, когато видя как един танк експлодира при пряко попадение. Нито за миг не помисли за тримата мъже, които току-що бяха загинали в стоманената си гробница, казвайки си, че бяха вдигнали оръжие срещу Америка, а за това се плащаше и ако късметът им изневереше, си беше част от играта. Отчасти състоянието му се обясняваше и с ранната му възраст, защото на едно дете всичко му се струва като център на вселената — една илюзия, за която трябваше време, за да се отърси. Обаче хората, убити вчера, в повечето случаи бяха невинни граждани, а не войници, най-вече жени и деца, и да изпитваш удоволствие от смъртта им беше чисто варварство. Но то беше налице. Америка на два пъти беше проливала кръв, за да спаси родината на исляма. Как беше възможно някои саудитци да говорят по такъв начин?

— По дяволите — прошепна той. Принц Али не беше такъв човек. Той и бащата на Джак бяха приятели, другари. Ходеха си на гости. Сам беше разговарял с човека, беше оценил ума му и беше слушал внимателно какво казва. Е, разбира се, тогава той беше още дете, обаче Али не беше такъв човек. Но и баща му не беше Тед Бънди^[1], а Бънди беше американски гражданин и вероятно дори беше гласувал. Това, че живееш в дадена страна, не те прави непременно неин пътуващ посланик.

— Не всички ни обичат, момче — каза Уилс, поглеждайки към него.

— Че какво толкова лошо сме им сторили? — зачуди се Джак.

— Ние сме най-голямото и най-богатото момче в квартала. Става това, което кажем, дори и тогава, когато не нареждаме на хората какво да правят. Нашата култура се налага над другите, независимо дали става въпрос за кока-кола или за списание „Плейбой“. Подобно нещо е обидно за религиозните вярвания на хората, а в някои части на света те определят и начина им на мислене. Не признават нашия принцип за свобода на вероизповеданията и ако си позволим нещо, което се счита обидно за техните вярвания, според тях вината за това е наша.

— Да не би да ги защитаваш? — запита Джак-младши.

— Не, просто обяснявам начина им на мислене. Да разбираш нещо не означава непременно, че го одобряваш. Помни, че работата ти е да разбираш как разсъждават.

— Добре. Разбирам, че имат твърде шантави представи за нещата. А сега трябва да проверя някои цифри. — Джак остави настрана имейлите и се зае да проследява движението на парите. — Хей, днес Уда работи. Хм, изглежда, че го прави от дома си.

— Вярно. Това им е хубавото на компютрите — рече Уилс. — Въпреки че от дома не го прави с такъв размах, както от офиса си. Някакви интересни банкови преводи?

— Само два до банката на Лихтенщайн. Чакай да проследя тази сметка… — Райън поработи с мишката и установи размера на сумите в нея. Не беше особено голяма. Всъщност за стандартите на Сали беше направо скромна. Само половин милион евро, използвани главно за покриване на разходи от кредитни карти, собствени и… други…

— Я виж, тази сметка обслужва доста кредитни карти „Виза“ — каза той на Уилс.

— Така ли?

— Да, около дузина. Не, изглежда, че са шестнайсет, освен тези, които сам използва…

— Я ми разкажи повече за тази сметка — нареди Уилс. Изведнъж цифрата шестнайсет започна да изглежда много важна.

— Цифрова е. АНС се е добрала до нея поради страничен вход за влизане в програмата за сметките на банката. Не е много голяма, за да бъде прекалено важна, но е секретна.

— Можеш ли да измъкнеш номерата на картите „Виза“?

— Номерата на сметките им? Разбира се. — Джак ги изписа, прехвърли ги на друго място и ги принтира. След това ги подаде на Уилс.

— Не, по-добре ти виж това — рече Уилс и му подаде свой лист.

Джак го пое и веднага забеляза сходство в цифрите.

— Твоят списък какъв е?

— Лошите момчета в Ричмънд са били с кредитни карти „Виза“ и са ги използвали да купуват бензин, докато са пътували през страната. Между другото изглежда, че са тръгнали от Ню Мексико. Джак, вчера ти успя да докажеш, че Уда бен Сали е играч. Изглежда, че той е човекът, който покрива разноските им.

Джак отново погледна списъците, сравнявайки тези от единия лист с цифрите в другия. После вдигна очи от листа.

— Мамка му — прошепна той.

А Уилс се замисли върху това какво чудесно нещо бяха компютрите и съвременните средства за комуникации. Нямаше съмнение, че стрелците от Шарлотсвил бяха използвали кредитни карти „Виза“, за да купуват бензин и храна, и техният малък приятел Сали току-що беше прехвърлил пари в банковата сметка, с които да покрие разходите. В понеделник вероятно той ще закрие сметките и те щяха да изчезнат от лицето на земята, но щеше да бъде късно.

— Джак, кой е казал на Сали да прехвърли пари в тази банкова сметка? — „Ето, че се снабдихме и с обект, каза си наум Уилс. И то може би не един.“