Том Кланси
Зъбите на тигъра (18)

Глава седемнадесета
МАЛКАТА ЧЕРВЕНА ЛИСИЦА И ПЪРВОТО ПРЕПЯТСТВИЕ

Излетяха от международното летище „Дълес“ със самолет на британските авиолинии „Боинг“–747, чийто общ външен вид беше проектиран от баща им преди двадесет и седем години. На Доминик му дойде наум, че по онова време е бил в пелени и че оттогава до днес светът многократно се беше променил.

И двамата имаха съвсем нови паспорти със собствените им имена. Всички останали документи бяха в лаптопите им, напълно кодирани, заедно с модемите и другия комуникационен софтуер, които също бяха засекретени. Иначе бяха облечени небрежно като повечето останали пасажери в първа класа. Стюардесите сновяха енергично насам-натам и раздаваха на всички предястия плюс бяло вино за двамата братя. Когато се издигнаха на нужната височина, им раздадоха храната, която беше прилична. Това беше най-хубавото, което може да се каже за яденето в самолетите. Същото се отнасяше и до избора на предлаганите филми. Брайън избра „Денят на независимостта“, а Доминик се спря на „Матрицата“. И двамата обичаха научната фантастика още от деца. В джобовете на саката им бяха техните златни писалки. Патроните за зареждането им бяха в несесерите с бръснарските принадлежности, които се намираха заедно с останалия багаж някъде долу в търбуха на самолета. До летище „Хийтроу“ имаше шест часа и двамата се надяваха да успеят малко да поспят.

— Някакви задни мисли, Енцо? — попита Брайън.

— Не — отвърна Доминик. — Само всичко да мине добре. — Той не добави, че затворническите килии в Англия са без водопроводна инсталация и независимо колко неудобно щеше да се почувства от това един офицер от морската пехота, то с положителност щеше да бъде унизително за специален агент на ФБР, положил клетва.

— Прав си. Лека нощ, братле.

— Лека нощ, умнико. — Двамата се заловиха със сложната система от ръчки, за да приведат седалките в почти хоризонтално положение. На десет хиляди метра под тях се плискаха вълните на Атлантическия океан.

 

 

Когато се върна в апартамента си, Джак-младши вече беше наясно, че братовчедите му бяха заминали в чужбина и въпреки че не му беше казано точно защо, не беше нужно кой знае какво голямо въображение, за да се сети каква ще бъде задачата им. Можеше със сигурност да предположи, че до края на седмицата Уда бен Сали вече нямаше да бъде между живите. Беше го разбрал от пристигналите сутринта съобщения от „Теймс Хаус“ и се запита как ли щяха да реагират англичаните. Със сигурност щеше да научи много подробности как е била свършена работата. Това разпали любопитството му. Беше прекарал достатъчно дълго време в Лондон и знаеше, че там използването на пистолети не е много на мода, освен ако убийството не е с благословията на правителството. В такъв случай, ако специалните части видеха сметката на някого, особено ненавиждан от „Даунинг Стрийт“ №10, полицията нямаше да се рови прекалено в случая. Може би щеше да се задоволи само с някои формални разпити, достатъчни, за да го прехвърлят към т.нар. „неразрешени“ дела. Вече нямаше да представлява интерес и щеше да започне да събира прах в архива. Не трябва да си кой знае колко прозорлив, за да се досетиш каква е работата.

Обаче това щеше да бъде американски удар на английска земя и той беше сигурен, че нямаше никак да се хареса на правителството на Нейно величество. Тук ставаше дума за нарушаване на правилата за приличие. Освен това не беше действие на американската държава. От юридическа гледна точка щеше да бъде предумишлено убийство, а на такива неща никое правителство не гледаше с добро око. Така че каквото и да станеше, той се молеше те да бъдат предпазливи. Дори намесата на баща му едва ли би помогнала много.

 

 

— О, Уда, ама ти си същински звяр! — възкликна Розали Паркър, когато най-после той се отърколи от нея. Погледна часовника си. Много се беше забавил, а тя имаше среща веднага след обяд на другия ден с един петролен бос от Дубай. Беше симпатично старче и плащаше добре, макар че веднъж й беше казал, че му напомня на една от любимите му дъщери, проклетият стар мръсник.

— Остани през нощта — настоя Уда.

— Не мога, любов моя. Трябва да водя майка ми на обяд, а след това да си купи някои неща от „Хародс“. Господи, трябва да тръгвам — каза тя, преструвайки се добре на разтревожена, и се изправи в леглото.

— Не. — Уда протегна ръка и я придърпа обратно.

— О, дявол такъв! — скара му се тя на шега и топло му се усмихна.

— Казва се „Шабатийн“ — поправи я Уда. — И не е част от семейството ми.

— Ама ти наистина можеш да изтощиш една жена, Уда. — Не че в това имаше нещо лошо, но тя трябваше да свърши някои неща. Затова стана и си събра дрехите от пода, където той ги беше захвърлил.

— Розали, ти си моята единствена любов — простена той.

Тя знаеше, че лъже. В края на краищата лично го беше запознала с Манди.

— Така ли?

— О, онази ли? Много е кльощава. Не се храни. Не е като теб, моя принцесо.

— Толкова си мил. — Наведе се, целуна го и си сложи сутиена. — Уда, ти наистина си най-добрият — похвали го Розали. Не беше зле да погали мъжкото му его, а то наистина беше много голямо.

— Казваш го само за да се почувствам по-добре — обвини я Сали.

— Да не ме мислиш за някаква актриса? Уда, ти ме докарваш до такова състояние, че ще ми изскочат очите, но трябва да вървя, любов моя.

— Е, както искаш. — Той се прозина. Утре ще й купя обувки, реши Уда. Близо до офиса му бяха открили нов луксозен магазин на „Джими Чо“, който беше решил да посети, а тя носеше точно 6-и номер. Харесваше краката й.

Розали бързо изтича в банята, за да се види в огледалото. Косата й беше в пълен безпорядък. Уда непрекъснато я разрошваше, сякаш за да демонстрира, че е негова собственост. За няколко секунди я приведе с четката в сравнително приличен вид.

— Трябва да тръгвам, скъпи. — Тя се наведе и отново го целуна. — Не ставай. Знам къде е вратата. — Последва още една целувка, дълга и подканваща… за следващия път. Уда беше неин редовен клиент и тя отново щеше да се върне тук. Манди я биваше и й беше приятелка, но тя знаеше как да прикотка тези араби. Най-хубавото беше, че с тях не се налагаше да гладува като някой манекен. Манди имаше твърде много американски и европейски редовни клиенти, които също се хранеха нормално.

Навън повика такси.

— Накъде, скъпа? — попита шофьорът.

— В новия Скотланд Ярд, моля.

 

 

Когато човек се събуди в самолет, отначало обикновено не може да се ориентира, дори седалките да са добри. Завесите на прозорците бяха вдигнати и вътре нахлу светлина. В слушалките се чуваха новини, които може би бяха пресни, но може и да не бяха. Беше трудно да се каже, тъй като бяха английски. Сервираха закуската — с прекалено много мазнини, а на кафето можеше да се постави шестица по десетобалната система. Може би дори седмица. През прозорците отдясно Брайън видя зелените поля на Англия вместо бурните, тъмни океански води, които бяха отминали по време на здравия му сън без никакви сънища. Точно сега и двамата близнаци се страхуваха от тях заради миналите неща, които бяха преживели, и заради бъдещето, което ги безпокоеше. След още двадесет минути боингът докосна леко пистата на летище „Хийтроу“. Преминаването през имиграционната служба беше само любезна формалност. Англичаните го правят по-добре от американците, помисли си Брайън. Багажът им се появи скоро на поточната лента и те излязоха навън при такситата.

— Накъде, господа?

— Хотел „Мейфеър“ на улица „Стратън“.

Шофьорът кимна и се отправи на изток към града. Поради утринното движение пътуването отне половин час. За Брайън това беше първото му посещение в Англия, но не и за Доминик. За него гледката наоколо беше приятна, а за брат му нова и заредена с очакване. Напомня на дома, помисли си Брайън, само дето хората карат откъм обратната страна на движението. На пръв поглед шофьорите изглеждаха по-любезни, но това беше трудно да се прецени. Мярна се изумруденозелената трева на едно игрище за голф, но във всичко останало пиковият час тук не се различаваше много от този в Сиатъл.

Половин час по-късно видяха „Грийн Парк“, чиято зеленина наистина беше много красива. След това таксито зави наляво, след още две пресечки надясно и стигнаха до хотела. Точно на отсрещната страна на улицата имаше магазин за коли „Астън Мартин“, които бяха толкова блестящи, колкото диамантите на витрината на „Тифани“ в Ню Йорк. Явно бяха в луксозен квартал. Въпреки че Доминик беше идвал в Лондон, не беше отсядал тук. Европейските хотели можеха да послужат на американските за пример на обслужване и гостоприемство. След още шест минути те бяха вече в стаите си, свързани с обща врата. Ваните бяха достатъчно големи, за да може в тях да плува акула, а тоалетните кърпи висяха на решетка, подгрявана с парно отопление. Минибарът беше щедър с предлагания в него избор на напитки, но не и с цените си. Близнаците застанаха под душовете. Часовникът показваше девет без петнайсет и тъй като площад „Бъркли“ беше само на петдесетина метра, те излязоха от хотела, завиха наляво и се отправиха към парка, където се чуваха да пеят славеите.

Доминик хвана брат си за лакътя и посочи наляво.

— Мисля, че сградата на МИ–5 беше в тази посока, по „Кързън Стрийт“. За посолството трябва да се изкачиш горе на хълма, да свиеш вляво и след още две пресечки вдясно, после пак вляво към площад „Гросвенър“. Грозно здание, но за теб това е представителството на правителството. Нашият приятел живее точно там от другата страна на парка, на половин пресечка от банка „Уестминстър“, онази с изрисуван кон на табелата.

— Изглежда скъп квартал — отбеляза Брайън.

— Така е — потвърди Доминик. — Тези къщи струват куп пари. Повечето са разделени на апартаменти, но нашият приятел държи цялата сграда за себе си — Дисниленд за секс и прахосничество. Хм — рече той, като видя микробуса на „Бритиш Телеком“, паркиран на двайсетина метра пред тях. — Обзалагам се, че това е екипът за наблюдение… съвсем очевидно е. — В колата не се виждаха хора, но това се дължеше на стъклата на прозорците, които задържаха светлината вътре. Беше единственото превозно средство на улицата, което не беше скъпо. В този квартал всички коли бяха най-малко „Ягуар“. Обаче царят на хълма беше черният „Астън Мартин — Победител“ от другата страна на парка.

— Това е страхотен автомобил — рече Брайън. Наистина колата изглеждаше така, като че ли дори и паркирана пред къщата, се движи със сто мили в час.

— Истинският шампион е „Макларън“ А1. Струва милион долара, но отпред има място само за един човек. Бърз е като изтребител. Колата, която гледаш, струва четвърт милион долара, брат ми.

— Толкова ли е скъпа? — зачуди се Брайън.

— Произвежда се ръчно от хора, които в свободното си време работят в Сикстинската капела. Да, това е кола. Ще ми се да можех да си я позволя. Сигурно ако сложиш двигателя й в изтребител „Спитфайър“, ще успееш да свалиш някой германски „Месершмит“.

— Сигурно харчи страхотно много бензин — отбеляза Брайън.

— Е, да… Всичко си има своята малка цена. Мамка му! Та това е нашият човек.

В този момент вратата на къщата се отвори и навън излезе един млад мъж. Беше облечен в сив костюм с жилетка. Спря се по средата на четирите каменни стъпала и погледна часовника си. Като по поръчка по хълма се спусна черно лондонско такси и той слезе по стъпалата, за да се качи в него.

„Висок е около метър и осемдесет и пет и тежи около осемдесет осемдесет и пет килограма, реши Доминик. Черна брада като герой от пиратски филм. Мръсникът би трябвало да носи сабя… но не носи.“

— По-млад е от нас — рече Брайън, докато продължаваха да вървят. После по инициатива на Доминик те прекосиха парка и се върнаха от другата страна на улицата, забавяйки ход, за да хвърлят завистлив поглед на скъпата кола, преди да отминат. Към хотела имаше кафетерия, в която си взеха лека закуска — кроасани с мармалад и кафе.

— Не ми харесва, че нашия човек го следят — рече Брайън.

— Няма как да се избегне. Изглежда, че и за англичаните не му е чиста работата. Обаче не забравяй, че той просто ще получи инфаркт. Няма да стреляме по него, дори и с пистолет със заглушител. Няма да има нито шум, нито следи.

— Добре, ще отидем до офиса му в центъра, но ако ни се стори, че мястото не е подходящо, ще се откажем и ще изчакаме, за да помислим.

— Съгласен съм — кимна Доминик. Трябваше да проявят съобразителност. Операцията щеше да ръководи той, защото задачата да открие опашката от полицията се падаше на него. Обаче не трябваше и да изчакват прекалено дълго. Решиха да огледат площад „Бъркли“, просто за да свикнат с обстановката, надявайки се да зърнат по някое време обекта. Мястото не беше много подходящо за целта с наблюдаващия екип, който беше само на трийсетина метра от тях. — Добре е, че „опашката“ не е много опитен. Ако успея да го открия кой е, когато съм готов, ти просто ще се блъснеш в него, а аз ще попитам другия за посоката или за нещо друго. Ще ти е нужна само секунда, за да го боцнеш. След това ще продължим да вървим, все едно че нищо не се е случило. Дори ако някои хора се развикат за линейка, само ще погледнем небрежно нататък и ще продължим да вървим.

Брайън имаше свое мнение по въпроса.

— Първо трябва да огледаме района.

— Съгласен. — Довършиха закуската си, без да разговарят повече.

 

 

Сам Гренджър беше вече в кабинета си. Беше 3:15 сутринта, когато влезе и включи компютъра си. Близнаците бяха пристигнали в Лондон към 1:00 през нощта (негово време) и нещо му подсказваше, че няма да отлагат много изпълнението на задачата. В тази първа операция щеше да бъде проверена идеята на Колежа за виртуален офис. Ако нещата се развиеха съгласно плана, той щеше да бъде уведомен за хода на акцията дори по-бързо, отколкото Рик Бел, който следеше новините в радиоотдела на разузнавателната мрежа. Сега беше настъпил моментът, който най-много мразеше — да чака на бюрото си други да изпълнят операцията, която самият той беше планирал. Кафето му помогна. Една пура би му се отразила още по-добре, но нямаше. Точно тогава вратата се отвори.

Беше Гери Хендли.

— И ти ли си дошъл? — попита Сам, едновременно изненадан и развеселен.

Хендли се усмихна.

— Е, нали е първата ни операция. У дома не можах да заспя.

— Чух те да идваш. Да ти се намира тесте карти? — попита Сам.

— Де да имах. — Хендли беше много добър с картите. — Някакви новини от близнаците?

— Все още нищо. Пристигнаха навреме и сега вероятно са в хотела. Предполагам, че са се настанили, освежили са се и са излезли да поразузнаят. Хотелът е само на една пресечка от къщата на Уда. Може вече и да са го боцнали в задника. Моментът е подходящ. Сега би трябвало да тръгне на работа, ако момчетата са запознати с разписанието му, а аз мисля, че са.

— Да, освен ако някой не му се е обадил неочаквано или пък е видял нещо в сутрешния вестник, което да го е заинтересувало, а може и любимата му риза да не е била изгладена добре. Нали знаеш, че тази работа е като аналоговите, а не като цифровите телефони, Сам?

— Така е — съгласи се Гренджър.

 

 

Финансовият район изглеждаше точно такъв, какъвто си го представяха, макар че беше по-непретенциозен от този в Ню Йорк с кулите от стъкло и стомана, станали обект на терористична атака. Разбира се, имаше и такива, но те не действаха така потискащо. На половин пресечка от мястото, където слязоха от таксито, имаше останки от оригиналната римска стена, ограждала града на легиона Лондиниум, както първоначално се е наричала столицата на Великобритания. Мястото било избрано заради добрите кладенци и голямата река. Те забелязаха, че по-голямата част от хората тук бяха добре облечени, а магазините много скъпи. В този град много малко неща бяха евтини. Блъсканицата беше голяма. Тълпи хора сновяха насам-натам, забързани и целеустремени. Имаше и много кръчми, пред вратите на повечето от тях върху черни дъски с тебешир бяха изписани предлаганите ястия. Близнаците си избраха една, от която се виждаше добре сградата на „Лойдс“. Имаше маси отвън като на римски ресторант близо до Испанското стълбище. Ясното небе опровергаваше репутацията на Лондон на град, в който често вали. И двамата бяха достатъчно добре облечени, за да не се набиват прекалено в очи като американски туристи. Брайън забеляза един банкомат и изтегли малко пари, които подели с брат си, след което си поръчаха кафе. Все пак навиците им бяха прекалено американски, за да си поръчат чай, и зачакаха.

 

 

В офиса Сали работеше над компютъра си. Беше успял да купи къща в Белгрейвия — по-луксозен квартал дори от неговия — за осем и половина милиона лири стерлинги, което не беше кой знае каква добра сделка, но цената не беше и прекалено висока. Със сигурност можеше да взема за нея добър наем. Освен това имотът беше свободен, което означаваше, че купувайки къщата, той става собственик и на земята, на която е построена, вместо да плаща наем за нея на херцога на Уестминстър. Не беше и много голяма, но все пак беше още една придобивка. Отбеляза си тази седмица да намине, за да я разгледа. Иначе валутните курсове бяха сравнително стабилни. В продължение на няколко месеца беше играл от време на време с валутния арбитраж, но не смяташе, че е достатъчно подготвен, за да навлезе по-дълбоко в този бранш. Поне засега. Може би трябваше да поговори с някои по-опитни хора в тази игра. Всяко нещо, което можеше да бъде направено, можеше и да се научи как става, а с достъп до повече от двеста милиона лири стерлинги той можеше да играе на борсата, без да губи много от парите на баща си. Всъщност тази година беше спечелил девет милиона лири, което не беше съвсем зле. През следващия час остана при компютъра си, за да следи тенденциите — тенденцията е твоят приятел, — като се опитваше да стигне до някакви логични заключения. Знаеше, че номерът е да ги забележиш по-рано, и то достатъчно навреме, за да можеш да купиш по-евтино и да продадеш по-скъпо, но все още не беше овладял напълно това изкуство. Ако го можеше, неговата сметка би набъбнала с тридесет и един милиона лири, вместо само с девет. Търпението, каза си той, е нещо, с което човек трудно свиква. Много по-добре беше да си млад и умен.

Разбира се, в кабинета му имаше и телевизор и той го превключи на един американски финансов канал, по който говореха за предстоящо спадане на курса на лирата спрямо долара. Въпреки че доводите за това не бяха съвсем убедителни, той реши, че е по-добре да рискува и да купи тридесет милиона долара. Баща му го беше предупреждавал за опасностите, които крият рисковете, и тъй като парите бяха негови, той го слушаше внимателно и се съобразяваше с желанията на стария пръч. През изтеклите деветнадесет месеца беше загубил три милиона лири стерлинги, но повечето от допуснатите грешки при тези сделки бяха зад гърба му. Нещата с недвижимите имоти бяха много по-добре. Той ги купуваше най-вече от по-възрастни англичани и няколко месеца по-късно ги продаваше на свои съотечественици, които обикновено плащаха в брой или в електронния им еквивалент. Общо взето, се считаше за добър играч в сферата на недвижимите имоти, чиито умения нарастваха. И, разбира се, за ненадминат любовник. Наближаваше обяд и той вече усещаше в слабините копнеж по Розали. Дали щеше да я има тази вечер? Би трябвало, след като й плащам хиляда лири, помисли си Уда. Малко преди дванадесет вдигна телефона и натисна бутона 9 за гласовото съобщение.

— Моя скъпа Розали, обажда се Уда. Ако наминеш тази вечер около седем и половина, ще имам нещо хубаво за теб. Знаеш телефонния ми номер, любима. — Остави слушалката. Щеше да чака до четири часа и ако дотогава не му се обадеше, щеше да извика Манди. Рядко се случваше и двете едновременно да не са на разположение. Предпочиташе да си мисли, че в такива случаи прекарват времето в обикаляне по магазините или вечерят с приятелки. В края на краищата кой им плащаше повече от него? А и искаше да види как ще реагира Розали, когато получеше новите обувки. Англичанките наистина си падаха по продукцията на този „Джими Чо“. На него моделите изглеждаха абсурдни и неудобни, но жените са си жени, а не мъже. Слабостта му беше да кара своята „Астън Мартин“, а жените обичаха да им излизат пришки на краката. Може ли да ги разбере човек.

 

 

Брайън бързо се отегчи само да седи и да наблюдава зданието на „Лойдс“. На всичко отгоре то дразнеше очите му. Беше повече от невзрачно, направо гротескно, като покрит със стъкло завод на Дюпон за нервнопаралитичен газ или друг зловещ химикал. Освен това сигурно беше признак на лош професионализъм да се взира в едно и също нещо дълго време. На тази улица имаше няколко магазина и отново нито един не беше от евтините. Имаше магазин за мъжко облекло и няколко лъскави за дамско, а също и един много скъп магазин за обувки. Това беше нещо, което не го интересуваше много. Той си имаше хубави официални обувки от черна кожа, които носеше сега, чифт добри маратонки, които беше купил в деня, който най-много искаше да забрави, и четири чифта бойни кубинки — два черни и два чифта от небоядисана волска кожа, каквито раздаваха в Корпуса на морската пехота за паради и други официални церемонии. В тях обаче свикналите да ядат змии морски пехотинци от отряд „Рекън“ не участваха често. Предполагаше се, че всички от морската пехота са добри войници, но за тези, които ядяха змии, не се говореше много. А и той все още не можеше да се успокои напълно след стрелбата от предишната седмица. Дори хората, които беше преследвал в Афганистан, не бяха правили опити да убиват жени и деца, поне на него не му беше известно такова нещо. Разбира се, тези бяха варвари, но дори и за тях имаше някои граници, с изключение на онази банда, която този човек финансираше. Това не беше работа за мъже, дори и да бяха с бради. И афганистанците имаха бради, но този приличаше повече на сводник. Накратко казано, не си заслужаваше да се хаби стоманата на морския пехотинец за него. Не беше човек, който да бъде убит в бой, а хлебарка, която трябва да бъде премахната. Дори и да караше кола, която струваше повече, отколкото един капитан от морската пехота можеше да изкара за десет години, и то без удръжките. Един морски офицер можеше да спести за „Шевролет Корвет“, но този боклук караше внука на колата на Джеймс Бонд, за да гони с нея курвите. Можеше да бъде наречен всичко друго, но не и мъж, помисли си капитанът от морската пехота, докато се готвеше да изпълни задачата си.

— Хайде, да вдигаме гълъбите, Алдо — рече Доминик и остави някакви дребни пари на масата, които да покрият сметката. Двамата станаха и излизайки навън, се отдалечиха от обекта. На ъгъла спряха и се обърнаха, сякаш се оглеждаха наоколо.

Ето го Сали…

… а ето я и „опашката“ му. Беше облечен в скъп, делови костюм. Доминик видя, че и той излезе от бара. Беше наистина неопитен. Прекалено втренчено гледаше човека, когото следеше, въпреки че се държеше на трийсетина метра зад него, явно без да се безпокои, че може да бъде забелязан от обекта си. Вероятно Сали не беше от най-предпазливите и не владееше изкуството на контрапроследяването. Без съмнение се считаше в пълна безопасност, а вероятно се мислеше и за много хитър. Всички хора имат някакви илюзии, а илюзиите на този човек бяха много по-големи от обикновените.

Братята огледаха улицата. Пред очите им се движеха стотици хора. По платното преминаваха стотици коли. Видимостта беше добра, даже прекалено добра, но Сали им се беше изпречил като по поръчка и случаят беше твърде подходящ, за да бъде пропуснат…

— План „А“ ли, Енцо? — попита бързо Брайън. Бяха намислили три плана плюс сигнал за отбой.

— Разбрано, Алдо. Да действаме. — Те се разделиха, отправяйки се в противоположни посоки с надеждата, че Сали ще се насочи към бара, където бяха пили не особено качествено кафе. И двамата носеха слънчеви очила, за да прикриват накъде гледат.

Според Алдо това беше агентът, който следеше Сали. Сигурно отдавна вече ужасно му беше писнало, след като вършеше едно и също нещо от няколко седмици. Ако правиш едни и същи неща дълго време, те започват да стават някак машинално. Непрекъснато мислиш какво ще направи онзи, когото следиш, без да се оглеждаш наоколо, както би трябвало. Но агентът работеше в Лондон, намираше се на свой терен и си мислеше, че тук всичко му е ясно и затова няма от какво да се страхува. Това беше още по-опасна илюзия. Работата му беше само да наблюдава един не особено интересен обект, към когото в „Теймс Хаус“ проявяваха необясним интерес. Навиците на следения бяха добре установени и той не се чувстваше заплашен от никого, не и на свой терен. В края на краищата това беше само едно разглезено богаташче.

В този момент обектът тръгна да пресича улицата. Изглежда, че днес имаше намерение да пазарува обувки за една от дамите си, предположи офицерът от контраразузнаването. На шпионина му мина през ум, че това бяха по-хубави подаръци от тези, които той можеше да си позволи за своята приятелка, с която вече беше сгоден.

 

 

Сали видя, че на витрината бяха изложени чифт хубави обувки от черна кожа и с позлатени катарами. Скочи по момчешки на тротоара и зави наляво към входа на магазина, като се усмихваше, представяйки си изражението на Розали, когато ги види, след като отвори кутията.

Доминик извади картата си на централен Лондон — малка, червена книжка, която отвори, докато минаваше покрай обекта. Погледна го само веднъж, оставяйки на периферното си зрение да свърши работата. Погледът му беше прикован върху „опашката“. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото бяха двамата с брат му. Може би това беше първата му задача след завършването на школата на Службата за сигурност и точно по тази причина го бяха прикрепили към по-лесен обект. Сигурно се чувстваше малко изнервен, ако се съди по втренчения поглед и свитите в юмрук ръце. Само преди година в Норфолк Доминик не беше много по-различен — твърде млад и прекалено сериозен. Агентът от ФБР се спря и рязко се извърна, за да прецени разстоянието от Брайън до Сали. Разбира се, брат му трябваше да направи абсолютно същото, а неговата работа беше да синхронизира действията си с него, тъй като ръководеше операцията. Добре. Периферното му зрение отново пое нещата в свои ръце за последните няколко крачки.

След това той втренчи поглед в „опашката“. Англичанинът забеляза това и отмести очи. Спря почти машинално и чу американският турист да му задава глупавия си въпрос:

— Извинете, бихте ли ми казали къде… — Поднесе напред картата си, за да покаже, че се е загубил.

 

 

Брайън бръкна в джоба на сакото си и извади златната писалка. Завъртя перото и когато натисна закачалката от обсидиан, то се смени с връх от иридиум. Погледна обекта. Когато беше на три крачки от него, отстъпи половин крачка вдясно, сякаш за да избегне някого, който не беше там, и се блъсна в Сали.

 

 

— Лондонската кула. Трябва да вървите право нататък — каза агентът на МИ–5 и се обърна да му покаже.

— Чудесно.

 

 

— Извинявайте — рече Брайън и пропусна човека да мине покрай него от лявата си страна, като същевременно заби писалката право в десния хълбок на обекта. Острието на кухата игла проникна може би на не повече от три милиметра. Зарядът от въглероден двуокис изстреля седемте милиграма сукцинилхолин в тъканта на най-големия мускул в тялото на Сали, а Брайън Карузо продължи да върви.

 

 

— О, благодаря, приятелю — рече Доминик и мушкайки картата в джоба си, се отправи в указаната посока. Обърна се, когато се отдалечи на известно разстояние от „опашката“ — знаеше, че това не е много професионално, — и видя как Брайън слага писалката обратно в джоба на сакото си. След това брат му потърка носа си, което беше предварително уговореният сигнал, че ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.

 

 

Сали попримигна от това, което усети в задника си — нещо средно между блъсване и убождане, но не му обърна особено внимание. Дясната му ръка разтърка мястото, но болката изчезна веднага и той продължи да крачи към магазина за обувки, без да й обръща повече внимание. Направи може би десетина крачки и изведнъж почувства…

… дясната му ръка започна леко да трепери. Спря да я погледне, хващайки я с лявата…

… и тя трепереше. Защо…

… краката му се подкосиха и тялото му се стовари като отсечено върху циментовия тротоар. Колената му рязко се блъснаха в твърдата повърхност и много го заболяха. Опита се да поеме дълбоко въздух, за да преодолее болката и неловкото положение, в което беше изпаднал…

… обаче не можеше да диша. Сукцинилхолинът вече беше проникнал дълбоко в организма му и беше парализирал всякаква реакция на нервите и мускулите. Последни се затвориха клепачите му и Сали, падайки рязко напред, не видя в какво се удари. Всичко потъна в мрак или по-скоро в някаква червена мъгла поради светлината, която едва проникваше през тъканта на клепачите му. Мозъкът му много бързо бе завладян първо от недоумение, а след това от паника.

„Какво е това?“ — запита се той. Можеше да чувства това, което става. Челото му се беше ударило в грубата повърхност на тротоара. Чуваше стъпките на хората отляво и отдясно. Опита се да извърне глава… не, първо трябваше да отвори очи…

… но те не се отвориха. Какво е това?

… не дишаше…

… наложи си да диша. Сякаш се намираше под водата на плувен басейн и изскачаше на повърхността, след като беше задържал твърде дълго въздуха си. Нареди на устата си да се отвори и диафрагмата да се повдигне…

… нищо не последва…

— Какво е това? — зададе въпрос мозъкът му.

Тялото му функционираше по собствената си програма. С натрупването на въглеродния двуокис в дробовете оттам се насочваха автоматични команди към диафрагмата да разшири дробовете, за да поемат повече въздух, който да изгони отровата в тях. Обаче нищо такова не стана и узнавайки това, целият му организъм изпадна в паника. Адреналинът нахлу в кръвта — сърцето още биеше; с помощта на адреналина, който е естествен стимулант, остротата на възприятията му се увеличи и мозъкът заработи по-трескаво…

„Какво е това?“ — запита се отново Сали, обхванат от още по-силна паника. Тялото не се поддаваше на желанията му по някакъв абсурден начин. Той се задушаваше в обхваналия го мрак върху тротоар в самия център на Лондон посред бял ден. Натрупалият се въглероден двуокис в белите дробове не му причиняваше болка, но организмът му предаде този факт на мозъка. Ставаше нещо много лошо и необяснимо, като че ли на улицата го бе блъснал камион — не, като че ли във всекидневната му през него беше преминал камион. Всичко се развиваше прекалено бързо, за да може да осъзнае какво става. Нямаше никакво логично обяснение. Всичко беше съвършено изненадващо, необичайно и тревожно.

Но същевременно и напълно реално.

Отново си нареди, че трябва да започне да диша. Трябваше да се получи. Подобно нещо не му се беше случвало, затова трябваше да стане. Усети, че пикочният му мехур се изпразни, но обзелият го за миг срам беше изместен моментално от обхваналата го паника. Чувстваше всичко. Чуваше всичко. Обаче не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Сякаш го бяха заловили гол в двореца на краля в Рияд със свиня в ръце…

… в този миг болката започна. Сърцето му биеше бясно със 160 удара в минута, но изпращаше само неокислена кръв в сърдечно-съдовата система и поради това сърцето — единственият активен орган в тялото му — изразходваше всичките резерви от кислород… — а лишени от кислород, сърдечните клетки започваха да умират.

С умирането на всяка клетка тялото изпитваше такава болка, каквато никога не беше изпитвало, която започна от сърцето, опасността за което бе предадена на целия организъм. Сега клетките измираха с хиляди, всяка свързана с нерв, който крещеше на мозъка, че в момента настъпва СМЪРТ…

Не можеше да направи дори гримаса. В гърдите му като че ли беше забит огнен кинжал, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Това беше хватката на СМЪРТТА, нещо, предизвикано от ръката на самия Иблис, т.е. от ръката на Луцифер…

В този миг Сали видя да идва СМЪРТТА, препускаща през поле от огън, за да отнесе душата му в АДА. Изведнъж, обхванат от вътрешна паника, Уда бен Сали си спомни толкова отчетливо, колкото позволяваха обстоятелствата, думите на Шахада^[1]: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк…“

— Нямадругбогосвеналлах имохамеденеговият пророк.

Клетките на мозъка също бяха лишени от кислород и също започнаха да умират, а съдържащата се в тях информация започна постепенно да се разпилява. Видя баща си, любимия си кон, майка си пред маса, пълна с храна… и Розали. Розали го беше възседнала, лицето й беше озарено от изпитваното удоволствие, но ставаше все по-далечно и по-далечно…

… докато настъпи мрак.

Около него се събраха хора. Някой се наведе: „Ало, как се чувствате?“ Глупав въпрос, но хората го задават при подобни обстоятелства. След това човекът — беше продавач на компютърни материали, който се беше отправил към близката кръчма за халба бира и сандвич — разтърси рамото му. Не усети никаква съпротива, като че ли обръщаше парче месо в месарницата… Това го изплаши повече, отколкото би го направил зареден пистолет. Веднага обърна тялото и потърси пулса. Имаше. Сърцето бясно биеше, обаче човекът не дишаше. Мама му стара…

На десет метра по-нататък „опашката“ на Сали извади мобилния си телефон и набра 999 — номера на Бърза помощ. Само на две пресечки имаше сграда на пожарната команда, а градската болница „Гайс“ беше от другата страна на моста „Тауър“. Като повечето агенти беше започнал да се идентифицира с обекта си, въпреки че го ненавиждаше и гледката на лежащия на тротоара човек го беше развълнувала дълбоко. Какво стана? Инфаркт ли получи? Но той беше млад човек…

 

 

Брайън и Доминик се срещнаха в един бар малко по-нагоре по хълма от Лондонската кула. Седнаха в едно сепаре, келнерката моментално пристигна и ги попита какво искат.

— Две халби — каза й Енцо.

— Имаме „Тетлис“ светло и „Джон Смит“. Скъпи.

— Вие от коя пиете? — попита я Брайън.

— „Джон Смит“, разбира се.

— Две от нея — поръча Доминик и пое подадения му лист с менюто.

— Не знам дали ми се яде нещо, но идеята за бирата е добра — каза Брайън, поемайки листа с менюто. Ръцете му леко трепереха.

— Може би и една цигара — подкачи го Доминик.

Като повечето момчета и те се бяха опитвали да пушат в гимназията, но и двамата се бяха отказали, преди да свикнат. Освен това автоматът за цигари беше направен от дърво и за един чужденец вероятно беше твърде сложно да разбере как действа.

— Е, да — каза Брайън, но отхвърли тази мисъл.

Точно донесоха бирите и те чуха далечния вой на линейка.

— Как се чувстваш? — попита Енцо брат си.

— Малко съм разтреперан.

— Помисли си за миналия петък — посъветва го агентът от ФБР.

— Не казвам, че съжалявам, тъпако. Просто съм леко изнервен. Успя ли да отвлечеш вниманието на „опашката“?

— Да, гледаше право в мен, когато ти нанесе удара. Твоят обект направи около десетина крачки, преди да падне. Не го видях изобщо да реагира на убождането. А ти?

Брайън поклати глава.

— Дори не изохка. — Отпи от халбата. — Тази бира си я бива.

— Изнервен, но не уплашен, агент 007.

— Задник такъв! — изруга го Брайън и без да иска, се разсмя.

— Нали това е работата, с която се захванахме?