Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teeth of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

Глава петнадесета
ВОЙНИЦИ И ЧИНОВНИЦИ

Оставиха Джак да свърши компютърната работа и да проследи имейлите до и от Уда бен Сали през този ден. Това беше доста неприятно, защото въпреки че Джак го умееше, боравенето с цифри не му допадаше. Обаче скоро откри, че нареждането да бъдат прехвърлени пари в сметката беше дошло от някой, чийто имейл адрес беше [email protected], който го беше изпратил от Австрия.

Не можеха да научат нещо повече за него, обаче сега имаха ново име в интернет, което да следят. Това беше кибернетичната идентичност на някой, който беше дал нареждания на един заподозрян, т.е. за него се знаеше, че финансира терористи, а това правеше [email protected] наистина много интересен. Уилс трябваше да даде на АНС да разберат, че трябва да следят този имейл адрес, ако те вече не бяха проявили интерес към него. Сред компютърджиите преобладаваше мнението, че повечето подобни адреси са анонимни и в повечето случаи те наистина бяха такива, обаче след като веднъж станеха известни на съответните агенции, те можеха да бъдат проследявани. Обикновено това се правеше с незаконни средства, но след като в интернет границата между законното и незаконното поведение можеше да бъде използвана от петнадесетгодишни хлапаци, същото се отнасяше и за компютърното разузнаване, чиито компютри се откриваха трудно, а влизането в тях още повече. В случая проблемът се състоеше най-вече в това, че eurocom.net не съхраняваха дълго време в архива си разменените съобщения в електронната им поща. Щом като отпаднеха от паметта на техния сървър, след като бяха прочетени от този, за когото са били предназначени, те биваха безвъзвратно загубени. АНС можеше и да установи, че този тъпанар е изпратил съобщение на Уда бен Сали, но това бяха правили толкова много други хора във връзка с финансови операции, че дори АНС не разполагаше с достатъчно персонал, за да прочете и анализира всички имейли, които компютрите й засичаха.

 

 

Близнаците пристигнаха малко преди 11 часа сутринта, водени от компютрите в колите си. Двата еднакви мерцедеса клас С бяха насочени към малкия паркинг за посетители, който се намираше непосредствено зад сградата. Там ги посрещна Сам Гренджър, който се ръкува с тях и ги въведе вътре. Веднага им дадоха пропуски, които да си закачат на реверите, за да минат през охранителите. Брайън веднага реши, че са бивши сержанти от армията.

— Хубаво място — отбеляза той, докато се отправяха към асансьорите.

Бел се усмихна.

— Е, да, в частната индустрия можем да наемаме по-добри вътрешни оформители. — Особено пък ако харесваш картините, които декораторът е избрал, както беше в неговия случай.

— Казахте частна индустрия — реагира веднага Доминик. Но после си помисли, че моментът не е подходящ да се възползва от признанието. Това беше агенцията, за която работеха, и всичко тук беше важно.

— Днес ще бъдете подробно информирани — рече Бел, като се питаше каква част от истината беше разкрил пред гостите си току-що.

 

 

— Значи ти се натъкна на това днес, така ли? — попита Хендли. „Това момче наистина има нюх като баща си“, помисли си той.

— То просто изскочи пред мен на екрана — отвърна Джак така, както би се очаквало от него да отговори, като се изключи фактът, че не беше изскочило на ничий друг екран.

Шефът погледна към Уилс, чийто анализаторски способности му бяха добре известни.

— Джак наблюдава този Сали от две седмици. Мислехме, че е дребна риба, но днес се оказа поне три пъти по-важен, а може би и повече — предположи Тони. — Той е косвено свързан с вчерашните събития.

— АНС знае ли вече за това? — попита Хендли.

Уилс поклати глава.

— Не и едва ли скоро ще узнае. Връзката е прекалено индиректна. Те и Ленгли държат този човек под око, но по-скоро като барометър, а не като едно от главните действащи лица. „Освен ако на някого в едното или другото място внезапно не му просветне нещо“, помисли си той, но не го каза гласно. Имало е подобни случаи, макар и да не бяха много чести.

Хендли плъзна поглед по документа от две страници.

— Вярно, че се гърчи като риба на сухо — рече той. В този момент телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката. — Добре, нека влязат… Рик Бел води онези двамата, за които говорихме — обясни той на Уилс.

Вратата се отвори и Джак изведнъж ококори очи.

Брайън направи същото.

— Джак? Какво правиш тук?

След миг и Доминик го загледа изненадан.

— Хей, Джак! Какво става? — възкликна той.

Лицето на Хендли пък се сгърчи в болезнена гримаса. Това изобщо не му беше минало през ума, рядък пропуск от негова страна. Обаче стаята имаше само една врата, ако не се брои тази на тоалетната.

Тримата братовчеди си стиснаха ръцете и за момент обърнаха гръб на шефа, докато Рик Бел не пое положението в свои ръце.

— Брайън, Доминик, това е големият началник Гери Хендли. — Те се ръкуваха пред двамата аналитици.

— Рик, благодаря ти, че ми донесе това. И двамата сте свършили добра работа — рече Хендли, подканвайки ги да си вървят.

— Мисля, че е време да се върна при компютъра. До скоро, момчета — каза Джак на братовчедите си.

Изненадата от станалото не отмина веднага, но Брайън и Доминик се настаниха в столовете, оставяйки я за по-късно.

— Добре дошли — поздрави ги Хендли и се облегна в креслото си. Е, рано или късно и без това щяха да разберат. — Пийт Алекзандър ми каза, че сте се справили много добре в базата.

— Като се изключи скуката — рече Брайън.

— При обучението е така — отбеляза със съчувствие Бел.

— Какво ще кажете за вчера? — попита Хендли.

— Не беше забавно — отвърна пръв Брайън. — Приличаше много на засадата в Афганистан. Пукотевицата започна и ние трябваше да се справим някак. Хубавото беше, че лошите не бяха от най-умните. Действаха всеки сам за себе си, а не като екип. Ако бяха обучени добре, ако бяха действали като екип и имаха добро подсигуряване, нещата щяха да бъдат различни. При начина, по който действаха, беше само въпрос на време да ги ликвидираме един по един. Имате ли някаква представа кои бяха?

— Това, което ФБР знае на този етап, е, че, изглежда, са влезли в страната от Мексико. Вашият братовчед откри източника, който ги е финансирал. Той е саудитец, който живее в Лондон и може да е един от хората, които са ги подкрепяли. Всички са от арабски произход. Вече се знае с положителност, че петима от тях са били саудитски граждани. Автоматите им са били откраднати преди десет години. И четирите групи са взели коли под наем в Лас Крусес, Ню Мексико, и вероятно са се придвижвали поотделно до целите си. Пътят им е проследен по бензиностанциите, от които са купували бензин.

— Вероятно мотивацията им е била строго идеологическа? — попита Доминик.

Хендли кимна.

— По-скоро религиозна, което е тяхното разбиране за идеология.

— Търсят ли ме от Бюрото? — зададе следващия въпрос Доминик.

— По-късно днес ще трябва да се обадиш на Гюс Върнър, за да може да оформи документацията си, но не очаквам да има някакви усложнения. Вече имат готово обяснение по случая.

— Добре.

— Предполагам, че бяхме обучавани тъкмо за това — обади се Брайън. — Да преследваме такива хора, преди да са в състояние да извършат лоши неща като това тук.

— Общо взето, нещата стоят точно така — потвърди Хендли.

— Добре — рече Брайън. — Това за мен е приемливо.

— Ще пристъпите заедно към изпълнение на задачите под прикритието на хора от банковия и търговския бранш. Ще ви запознаем с нещата, които трябва да знаете, за да поддържате легендите си. Ще действате главно от въображаем офис чрез портативен компютър.

— А как стои въпросът с безопасността? — попита Доминик.

— Това няма да е проблем — увери го Бел. — Компютрите са напълно сигурни. Когато е нужна гласова комуникация, могат да се използват и като телефони по интернет. Кодиращата система е много надеждна — подчерта той.

— Добре — съгласи се, без да е напълно убеден Доминик. Пийт им беше казал същите неща, но той нямаше доверие в никакви кодиращи системи. Системите на ФБР за връзка по радиото, за които се говореше, че са много надеждни, един-два пъти бяха пробивани от изобретателни лоши момчета или от компютърни маниаци, които много обичаха да се обаждат в офиса на някой местен представител на ФБР, за да му покажат колко ги бива. — А какво ще е нашето законно оправдание?

— То е най-доброто, което можем да ви предложим — рече Хендли и му подаде една папка. Доминик я пое и я отвори. Веднага ококори очи.

— Мама му стара! Как успяхте да се снабдите с това? — попита той. Единствената президентска заповед за помилване, която беше виждал, беше в учебник по право. Тази не беше попълнена и имаше само подпис. — Непопълнена заповед за президентско помилване? По дяволите!

— Кажи ми какво мислиш за нея? — предложи Хендли.

Отговорът се съдържаше в подписа. Доминик веднага си припомни някои неща от юридическото си образование. Документът беше изряден. Дори Върховният съд не можеше да го пренебрегне, защото суверенното право на президента да помилва хора беше също толкова законно, колкото и свободата на словото. То обаче нямаше да помогне много извън САЩ. — Значи ще действаме срещу хора тук в страната?

— Възможно е — потвърди Хендли.

— Ние сме първите стрелци в отбора, така ли? — попита Брайън.

— Това също е вярно — отвърна бившият сенатор.

— А с какво ще действаме?

— Ще зависи от характера на задачата — отвърна Бел. — За повечето обекти имаме ново оръжие, което е със стопроцентова ефикасност и е много скрито. По всяка вероятност ще научите за него утре.

— Работата спешна ли е? — зададе нов въпрос Брайън.

— Ръкавицата вече е хвърлена — обърна се Бел и към двамата. — Вашите цели ще бъдат хора, които са вършили, планират да вършат или пък подкрепят операции, чиято цел е да причинят сериозни загуби на нашата страна или на нейните граждани.

— Значи ние няма да се ограничим само с един случай. Не сме официалните екзекутори само на щата Тексас? — обади се Доминик.

— Не, не сте. Вашата дейност ще бъде извън легалната система на страната. Ще се опитаме да неутрализираме противниковите сили, като ликвидираме техни важни хора. Това в най-лошия случай ще попречи на възможностите им да осъществят плановете си. Надяваме се също то да принуди техните водачи да се издадат, за да можем да вземем мерки и срещу тях.

— Значи това е нещо като разрешително за лов, в което няма ограничения за броя на отстреляните животни и няма откриване на сезона — рече Доминик, връщайки обратно папката.

— Нещо такова, само че в разумни граници.

— Това ме устройва — каза Брайън. Спомни си, че само преди двайсет и четири часа беше държал умиращото момченце в ръцете си. — Кога започваме работа?

— Скоро — отговори Хендли.

 

 

— Тони, какво правят те тук?

— Джак, не знаех, че ще ги извикат днес.

— Не ми отговори на въпроса — Джак го изгледа пронизително със сините си очи.

— Ти сам стигна до заключението с каква цел е създадено това място, нали?

Това беше достатъчно като отговор. Мамка му. Неговите братовчеди! Е, вярно, че единият беше морски пехотинец, а другият агент от ФБР — адвокатът, както някога го наричаше Джак. Той вече беше ликвидирал един човек в Алабама. Вестниците писаха за случая и Джак дори беше разговарял с баща си по този повод. Беше трудно да не одобри постъпката му, а и всичко беше напълно законно. Доминик винаги се придържаше към правилата, това беше нещо като мото на фамилията Райън. И Брайън вероятно беше извършил нещо в корпуса на морската пехота, което беше направило впечатление. В гимназията си падаше повече по футбола, а брат му беше умникът на семейството. Обаче Доминик също не беше от мекушавите. Един от лошите вече се беше уверил в това, и то по най-категоричен начин. Може би някои хора трябваше да разберат, че не бива да си играят с една голяма страна, която има на разположение истински мъже. Всеки тигър има зъби и нокти…

Но в Америка тигрите са много големи.

Решавайки, че е мислил достатъчно по въпроса, той отново насочи вниманието си към [email protected]. Може би тигрите ще излязат да потърсят нещо за ядене. Това го превръщаше в нещо като копой птичар. Обаче го устройваше. Летателните права на някои птици, изглежда, трябваше да бъдат анулирани. Той щеше да се погрижи имейлът да бъде включен в кибернетичната комуникационна джунгла на АНС. Всяко животно оставя някакви следи тук-там и той трябваше да ги надуши. По дяволите, каза си Джак, тази работа не е съвсем безинтересна, след като вече трябваше да следи реално съществуващ обект.

 

 

Мохамед беше при компютъра си. Зад него по телевизията говореха за „провала на разузнаването“, което го накара да се усмихне. Така само щяха да бъдат намалени възможностите на американското разузнаване, особено с неизбежното отвличане от оперативна дейност, което щеше да последва от разследванията в различните комисии на американския Конгрес. Те не бяха много по-различни от ръководството на неговата организация, което се опитваше да направи така, че светът да отговаря на неговите представи, а не на реалностите. Разликата беше, че ръководителите на неговата организация поне се вслушваха в онова, което той им казваше, защото беше постигнал реални резултати, които за щастие съвпадаха с техните ефимерни представи за смъртта и страха. Още по-добре беше, че там имаше хора, готови да умрат, за да превърнат подобни представи в реалност. Това, че тези хора бяха глупаци, нямаше значение за Мохамед. Човек използва онези средства, с които разполага, а в неговия случай той имаше на разположение чукове, с които да забива гвоздеите, които срещнеше тук и там по света.

Провери електронната си поща, за да се увери, че Уда беше изпълнил нареждането му за банката. Строго погледнато, той би могъл просто да ликвидира сметките за кредитните карти, обаче тогава някой стриктен банков чиновник можеше да започне да рови, за да разбере защо последните сметки не са били платени. По-добре ще е, помисли си той, да остави известна сума в банковата сметка и да продължи да я държи, без да я използва. Банката нямаше да има нищо против да има повече пари в електронния си трезор, а ако сметката си останеше в този вид, никой банков служител нямаше да прави каквото и да било разследване. Такива неща ставаха непрекъснато. Той се погрижи номерът на сметката и кодът за достъп до нея да останат на скрито място в компютъра му, което беше известно само на него.

Помисли си дали да изпрати благодарствено писмо на колумбийските си приятели, но подобни безсмислени съобщения бяха само губене на време и опасност от уязвимост. Човек не трябваше да изпраща имейли просто за забавление или от учтивост, а само тогава, когато беше абсолютно наложително, и то по възможност в най-кратка форма. Беше достатъчно осведомен, за да се страхува от способностите на американското електронно разузнаване. Западните средства за информация често пишеха за „засечени“ съобщения и неговата организация напълно се беше отказала от използването на сателитните телефони, които бяха по-удобни. Вместо това тя често прибягваше до куриери, които предаваха добре запомнената информация. Този начин беше бавен, но абсолютно сигурен… освен ако куриерът не е корумпиран. Нищо не беше абсолютно сигурно. Всяка система имаше свои слабости. Обаче интернет беше най-подходяща за целите му. Индивидуалните сметки бяха анонимни, тъй като можеха да бъдат откривани от анонимни трети лица, а те бяха свързани с крайните ползватели. Затова тези ползватели съществуваха само като електрони и фотони, подобно на зрънцата пясък в пустинята Празната кварта, и бяха максимално надеждни и анонимни. Всеки ден по интернет се разменяха милиарди съобщения. Може би Аллах би могъл да ги следи, но само той можеше да знае какво мислят и чувстват хората и не беше дал тази способност дори на правоверните. Така че Мохамед, който рядко се задържаше на едно място повече от три дни, можеше свободно да използва компютъра си.

 

 

Британската служба за сигурност, чиято главна квартира се намираше в „Теймс Хаус“, малко по-нагоре по реката от Уестминстър, държеше в архива си стотици хиляди записи. Законите за частния живот в Обединеното кралство бяха много по-либерални от тези в Съединените щати… затова държавните агенции, а те бяха четири, следяха Уда бен Сали. Една от тях се занимаваше с мобилния му телефон, но от нея рядко идваше нещо съществено. Електронните сметки от работата му във финансовия район на Лондон и в дома му бяха най-ценни, защото той нямаше доверие в гласовите комуникации и предпочиташе електронната поща за всичките си по-важни контакти с външния свят. Това включваше писмата до и от дома му, повечето от които пишеше с цел да увери баща си, че семейните пари са на сигурно място. Странното беше, че той дори не си даваше труда да използва кодиращата си програма, като предполагаше, че самият обем на информационния поток в мрежата беше достатъчен, за да изключи възможността от каквото и да било официално наблюдение. Освен това в Лондон имаше много хора, които се занимаваха със съхраняването на капитали и много от ценните недвижими имоти на града всъщност бяха притежание на чужденци. Проследяването на движението на парите беше досадна работа дори и за повечето от играчите в този бранш. В края на краищата паричната азбука се състоеше само от няколко букви и поезията в нея трудно можеше да разтърси човешката душа.

Обаче сигналът в неговата електронна поща никога не се чуваше, без да прозвучи и в „Теймс Хаус“, а тези сигнали отиваха и в Правителствения комуникационен център в Челтънхем, който се намираше северозападно от Лондон. Оттам те бяха прехвърляни чрез сателит във Форт Белвоар, Вирджиния, и оттам във Форт Мийд, Мериланд, чрез фиброоптичен кабел. Там той се преглеждаше от един от суперкомпютрите, който се помещаваше в огромния, приличен на затвор приземен етаж на основната сграда. Материалите, считани за важни, се изпращаха в щаба на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния, след като преминеха през плоския покрив на едно друго здание, а после сигналите се поглъщаха от друг комплект компютри.

— Има нещо ново от господин Петдесет и шест — рече почти на себе си Джак-младши, имайки предвид [email protected]. Трябваше да помисли няколко секунди. Повечето бяха цифри. Но едни от тях бяха електронен адрес на европейска търговска банка. Господин 56 искаше пари, или поне така изглеждаше, а сега, когато знаеха, че е „играч“, разполагаха с нова банкова сметка, която да следят. Това щеше да стане на следващия ден. Оттам не можеше да изскочи някое име и имейл адрес поради възприетите от банката вътрешни процедури. Вероятно не. Всички международни банки се ориентираха към еднакви процедури, за да могат да бъдат еднакво конкурентоспособни. Затова игралното поле беше равно като футболно игрище, тъй като всички възприемаха максимално улесняващи клиентите процедури. Всеки човек имаше свои индивидуални особености, но всички пари бяха еднакво зелени или оранжеви, каквито бяха еврото, украсени със сгради и мостове, които не бяха построени.

Джак си взе съответните бележки и изключи компютъра. Тази вечер щеше да вечеря с Брайън и Доминик, за да си поговорят за семейните работи. На Ю. С. 29 имаше един ресторант за морски деликатеси, който той искаше да провери. Работният му ден беше свършил. Отбеляза си някои задачи за понеделник сутринта, защото не очакваше да работи в неделя, независимо дали в страната щеше да бъде обявено извънредно положение, или не. Уда бен Сали заслужаваше да бъде проучен по-отблизо. Той не беше сигурен колко отблизо, въпреки че беше започнал да подозира, че Сали ще се срещне с един или двама души, които той познава добре.

 

 

— Колко скоро? — беше попитал малко нетактично Брайън Карузо, но в устата на Хендли той прозвуча още по-неотложно.

— Трябва да съставим някакъв план — отвърна Сам Гренджър. Отнасяше се за всички присъстващи. Едно беше да се мисли абстрактно за нещата и много по-сложно, когато трябваше да се изправиш пред реалностите. — Първо трябва да определим цели, които да са резонни, а след това да изготвим план за постигането им по начин, в който също да има логика.

— Нещо като оперативна концепция? — запита Том Дейвис.

— В действията ни трябва да има повече логика от наша гледна точка, дори за външния наблюдател да не е така. Трябва да се придвижваме от обект на обект, като караме хората да се озъртат като прерийни кучета, за да можем да ги ликвидираме един по един. Като концепция е доста елементарно, но на практика е по-трудно. Много по-лесно е да се местят фигурите по шахматната дъска, отколкото да се придвижват хора, да им се дават нареждания и да бъдат изпращани в желаните квадрати, което често убягва на филмовите режисьори. Нещо толкова прозаично като изпуснат автобус, пътна катастрофа или нуждата човек да пусне една вода може да провали и най-добрия теоретичен план. Трябва да се помни, че светът е аналогов, а не цифров, а това означава по-несъвършен.

— Значи искаш да кажеш, че ни трябва психиатър?

Сам поклати глава.

— В Ленгли имат, но не са им много от полза.

— Не може да бъде — рече през смях Дейвис. Обаче моментът не беше за шеги. — Нужна ни е бързина — добави сериозно той.

— Да, колкото по-бързо действаме, толкова по-добре — съгласи се Гренджър. — Трябва да не им дадем време да реагират и да осмислят нещата.

— Още по-добре ще е да не им позволяваме да разберат какво става — каза Хендли.

— Да направим така, че хората да изчезнат, така ли?

— Ако прекалено много от тях умрат от инфаркт, на някого това ще се стори подозрително.

— Да не искаш да кажеш, че са успели да проникнат в някоя от службите ни? — попита бившият сенатор. Другите двама в стаята премигнаха при този въпрос.

— Зависи какво имаш предвид — рече Дейвис. — Проникнал агент ли? Това ще е доста трудно. За тази работа ще трябва наистина тлъст подкуп, но дори и тогава ще е трудно да се уреди, освен ако в ЦРУ няма човек, който сам да е отишъл при тях да им предложи съдействие срещу заплащане. Не е съвсем изключено — добави той, след като размисли. — Едно време руснаците винаги бяха зле с парите… нямаха достатъчно валута, за да я пилеят на вятъра. Но тези хора, ами че те ги имат предостатъчно. Така че… може би…

— Обаче това ни устройва — рече Хендли. — В ЦРУ малцина знаят, че съществуваме. Затова ако онези започнат да си мислят, че там има подкупни хора, ще се опитат да вкарат вътре свой агент, но той няма да знае нищо за нас и не би могъл да им каже какво става.

— В такъв случай това няма да им е много от полза — предположи Гренджър.

— Ще си мислят, че работата е дело на Мосад, нали?

— Че на кой друг? — запита на свой ред Дейвис. — Собствената им идеология работи против тях. — Беше лъжлива следа, използвана рядко срещу КГБ, но понякога с успех. Няма нищо по-убедително от това да накараш противника да си мисли, че е много умен, а ако то направи нещата за израелците по-трудни, никой в американското разузнаване нямаше да страда от безсъние за това. „Съюзници“ или не, израелците не бяха обичани много от американските си колеги. Дори саудитските шпиони заиграваха с тях, защото националните интереси често се преплитаха по най-невероятни начини, а в тази поредица от операции американците щяха да се ръководят най-вече от интересите на своята страна и изобщо нямаше да се съобразяват с правилата.

— Къде се намират установените от нас обекти? — попита Хендли.

— Всички са в Европа. Повечето са банкери или хора от комуникациите. Занимават се с финансови операции или с обработване на информация. Един от тях изглежда, че събира разузнавателни сведения. Пътува много. Може би той е проучил вчерашните обекти, но го следим отскоро и не знаем много за него. Имаме някои обекти, които работят в областта на комуникациите, но не искаме да ги закачаме. Прекалено ценни са. Другата ни грижа е да избягваме обекти, чиято смърт ще подскаже на противника как сме се добрали до тях. Там нещата трябва да изглеждат така, сякаш са станали случайно. Мисля, че за някои от тях трябва да организираме така нещата, че противникът да реши, че сами са тръгнали по лош път. Взели са пари и са преминали на другата страна, поискали са да откраднат малко от сладкия живот и са заплатили за това с главите си. Дори можем да оставим имейли, потвърждаващи подобни версии след тях.

— Ами ако онези разполагат с код, който да покаже, че тези имейли не са техни, а от някой, който е успял да проникне в компютрите им? — попита Дейвис.

— В такъв случай това ще е колкото в наша полза, толкова и в наша вреда. Съвсем естествено е да уредиш изчезването си така, че да изглежда като че ли са те убили. Никой няма да тръгне да търси мъртъв човек, нали? Те не може да не се тревожат от подобни възможности. Мразят ни, защото корумпираме тяхното общество, но същевременно знаят, че хората им са корумпирани. Сред тях има както смелчаци, така и страхливци. Тези хора нямат еднакви убеждения. Те не са роботи. Разбира се, някои ще са истински вярващи, но други ще участват заради приключението, заради тръпката от онова, което вършат. Обаче когато нещата опрат до това да оцелеят или не, животът ще им се стори по-привлекателен от смъртта. — Гренджър беше познавач на човешката психика и човешката мотивация. — Не, тези хора не са роботи. Всъщност, колкото по-умни са, толкова по-малко вероятно е да бъдат мотивирани от елементарни неща. Интересното е, че повечето от мюсюлманските екстремисти са или в Европа, или са получили образованието си там. За тях е удобно да се скрият зад етническия си произход, но същевременно са освободени от репресивните общества, от които са произлезли. Революцията винаги е била предизвиквана от по-големи очаквания, а не е последица от потискането им, тя винаги е била резултат от стремеж към по-голяма свобода. Винаги е била период на лична безизходица, в който човек се опитва да намери себе си, период на психическа уязвимост, когато хората се опитват да се хванат за някаква котва, независимо каква е тя. Най-тъжно е да убиваш заблудили се хора, но те са избрали свободно поетия път и ако той ги е отвел до неподходящо място, жертвите им нямат вина за това.

 

 

Рибата беше много добра. Джак опита от ивичестия костур, който се ловеше в залива Чесапийк. Брайън предпочете сьомгата, а Доминик морския език. Брайън избра виното — френско, от долината на Лоара.

— И така, как, по дяволите, се озова тук? — попита Доминик братовчед си.

— Търсех си работа и това място просто ми се стори интересно. Затова поразпитах за него, но колкото повече неща научавах, толкова по-малка представа добивах с какво се занимава. Затова отидох при Гери и го помолих да ми даде някаква работа.

— И какво правиш?

— Казват му анализи. Повече прилича на това да четеш чужди мисли. Особено на един човек. Името му е арабско, играе си с пари в Лондон. Това са главно семейни пари. Основното му занимание е да съхрани богатството на баща си и с парите да гони курвите, а парите са много — увери Джак събеседниците си. — Занимава се с търговия на недвижими имоти. Добър начин за запазване на капитала. Цените им на лондонския пазар няма да спаднат скоро. Херцогът на Уестминстър е един от най-богатите хора в света. Притежава по-голямата част от центъра на Лондон. Нашият малък приятел се опитва да се съревновава с Негово благородие.

— И с какво друго?

— Другото е, че налива пари в една банкова сметка, с която се финансират разноските по група кредитни карти „Виза“, а с четирима от техните притежатели вие се запознахте вчера. Кръгът още не е напълно затворен, но няма да мине много време и ФБР ще го стори. Освен това в имейлите си говори за „чудесните събития“ от вчера.

— Как успя да се добереш до електронната му поща? — попита Доминик.

— Не мога да кажа. Трябва да го научите от някой друг.

— Обзалагам се, че се намира на десет мили в тази посока — рече Доминик и посочи на североизток. Шпионската общност работеше с методи, които по принцип бяха забранени за Федералното бюро за разследване. Независимо от това братовчедът Джак явно предпочиташе да запази каменна физиономия по въпроса и от него не можеше да се научи нещо дори и за цяла купчина пари върху масата за покер.

— Значи финансира лошите? — попита Брайън.

— Точно така.

— Това не го прави добър — доразви мисълта му Брайън.

— Вероятно не — съгласи се Джак.

— Може би ще го срещнем. Какво друго можеш да ни кажеш? — продължи Брайън.

— Живее в скъпо жилище — къща на площад „Бъркли“ в хубавата част на Лондон, само на две преки от американското посолство. Обича да използва проститутки за сексуалните си мераци. Особено си пада по едно момиче на име Розали Паркър. Британската служба за сигурност го наблюдава и редовно разпитва неговата главна любимка. Плаща й с куп долари в брой. Предполага се, че госпожица Паркър е доста популярна сред богаташите. Сигурно доста я бива — добави Джак. — В компютърния файл има нова негова снимка. Той е приблизително на наша възраст, с матова кожа и брада. Изобщо има вид на човек, който би могъл да изглежда секси. Кара „Астън Мартин“. Страхотна кола. Макар че обикновено ползва таксита, когато се движи из Лондон. Няма къща в провинцията, но през почивните дни често посещава провинциални хотели, в повечето случаи заедно с госпожица Паркър или с някоя друга проститутка. Работи в центъра, във финансовия район на града. Има офис в сградата на „Лойдс“ в Лондон… мисля, че беше на третия етаж. На седмица прави по три-четири сделки. Предполагам, че там през повечето време седи, гледа телевизия, чете вестници и чака да мине времето.

— Значи е разглезено богаташче, което иска да внесе известно вълнение в живота си — описа го накратко Доминик.

— Точно така. Като изключим може би това, че обича да излиза навън и да играе на улицата.

— Това е опасно, Джак — рече Брайън. — Дори може да му докара някои неприятности — закани се Брайън, който нямаше търпение да се срещне с човека, финансирал смъртта на Дейвид Прентис.

Изведнъж на Джак му мина през ум, че госпожица Розали Паркър от Лондон скоро вече няма да получава като подарък чанти на фирмата „Луи Витон“. Е, сигурно отдавна има някой добър план за черни дни, след като е толкова умна, колкото я мислят в Службата за сигурност.

— Как е баща ти? — попита Доминик.

— Пише си мемоарите — отвърна Джак. — Чудя се какво ще си позволи да разкаже в тях. Дори мама не знае много за това какво е правил, докато е бил в ЦРУ. Същото се отнася и за мен. Има много неща, за които не би могъл да пише. Не би могъл да потвърди дали са се случвали дори такива, които са известни на обществеността.

— Като например как е накарал шефа на КГБ да избяга. Историята сигурно е доста интересна. Даваха този човек по телевизията. Предполагам, че още го е яд на баща ти, че му е попречил да вземе властта в Съветския съюз. Вероятно си мисли, че би могъл да го спаси.

— Може и така да е. Баща ми наистина крие много тайни. Това се отнася и до другите му другари в ЦРУ. Особено един от тях на име Кларк. Опасен човек, но с баща ми бяха много близки. Мисля, че сега е в Англия. Станал е шеф на онази секретна група за борба с тероризма, за която пишат всяка година във вестниците. Викат им „мъжете в черно“.

— Те наистина съществуват — рече Брайън. — Базата им е в Хиърфорд, Уелс. Не са чак толкова секретни. Някои важни хора във Форт Рекън са били там на обучение. Аз самият не съм бил, но познавам двама, които са били. Работят заедно с британските сили със специално предназначение САС. И тях много ги бива.

— Какво знаеш за тези неща, Алдо? — попита брат му.

— Хората от специалните операции не са твърде приказливи. С тях обменяме опит в подготовката, имаме обмен на хора и оборудване. Най-важната част от това е, когато седнем заедно да изпием по някоя бира и си разказваме военни истории. Всеки има различно виждане по проблемите и понякога идеята на другия е по-добра от твоята. Хората от групата „Дъга“, т.е. „мъжете в черно“, както ги наричат журналистите, са много опитни, но през годините и ние сме ги научили на това-онова. Твърди се, че шефът им, този Кларк, наистина много го бива.

— Така е. Аз го познавам. Баща ми казва, че е много потаен. Хендли също го познава. Не знам защо не е тук. Зададох този въпрос още в деня на постъпването си. Може би е твърде стар.

— Изпълнявал ли е мокри поръчки?

— Веднъж попитах баща ми за това, а той ми отговори, че не може да каже, което е неговият начин да каже „да“. Мисля, че го заварих неподготвен. Смешното е, че баща ми никак не умее да лъже.

— Предполагам, че затова толкова му харесваше да бъде президент.

— Аз пък мисля, че е главната причина да напусне. Според него чичо Роби би могъл да се справи по-добре.

— Да, обаче онзи откачалник му видя сметката — рече Доминик. Убиецът беше човек на име Дуейн Фармър, който в момента очакваше изпълнението на смъртната си присъда в Мисисипи. Вестниците го нарекоха „Последният от Ку-клукс-клан“ и това беше вярно. На шестдесет и осем години той беше един презиран от всички фанатик, който не можа да понесе мисълта за негър президент и беше използвал револвера на баща си от Първата световна война, за да попречи на това.

— Да, тъжна работа — съгласи се Джон Патрик Райън. — Ако не беше чичо Роби, аз нямаше да се родя на този свят. Това е една голяма семейна история. Версията на чичо Роби за нея е много хубава. Той обичаше да разказва разни истории. С татко бяха много близки. След като убиха Роби, политиците се активизираха и някои поискаха баща ми отново да се кандидатира за президент, но той не го направи и така според мен помогна на Кийлти да бъде избран. Това е другото нещо, на което така и не можа да се научи — да не се отнася добре с хора, които ненавижда. Той просто никак не искаше да живее в Белия дом.

— Беше добър президент — рече Доминик.

— Можеш да му го кажеш. Мама също нямаше нищо против да се махнем оттам. Положението й на първа дама съсипа кариерата й като лекар и направо не можеше да понася как се отрази това на Кайл и Кейти. Нали знаете старата поговорка, че най-опасното място на света е между майката и децата? Това наистина е така, момчета. Единственият път, когато съм я виждал да избухва — с баща ми това се случва често, — беше, когато някой й каза, че нейното положение на първа дама налага да не ходи на рождения ден на Кайл в детската градина. Господи, направо побесня. Въпреки това с помощта на възпитателките тя отиде, а след това вестниците я критикуваха, че не било по американски и други подобни глупости. Какво да ви кажа, ако успеят да снимат баща ми, когато пикае, обзалагам се, че някой ще каже, че не го прави както трябва.

— Ами критиците са за това да ти кажат колко по-умни са от хората, които критикуват.

— Алдо, във ФБР им викат „адвокатите“ или „онези от Бюрото за професионалната отговорност“ — сподели Доминик. — Оперирани са от чувство за хумор още преди да постъпят на работа.

— Има репортери, които пишат и за морските пехотинци, но се обзалагам, че нито един от тях не е бил войник. Е, поне са завършили основно училище.

— Имаме повод за наздравица — рече Доминик, вдигайки чашата си. — Нас никой няма да ни критикува.

— Наздраве! — рече развеселен Джак и в същото време си помисли: „Какво ли ще каже баща ми, когато разбере за мен!“