Бренда Джойс
Обещанието на розата (29)

28

Стивън беше разярен.

— Нима не ти мина през ума, че може да се случи нещо, когато излезете навън? — изрева той.

Графинята се отдръпна.

— Тя се боеше толкова, че…

Лицето му се разкриви. Не вярваше на ушите си. Нямаше сили да продума. Ролф застана между сина и жена си.

— Майка ти се поболя от тревоги. Не е виновна за отвличането на Мери — каза дрезгаво графът. — Ако трябва да обвиняваме някого, това са Уил и Ранулф.

Стивън стисна зъби. Баща му беше съвсем прав. Обаче той нямаше да прости на майка си. Казал й беше съвсем ясно Мери да не излиза от замъка. Извърна се студено от нея. Не го интересуваше, че тя се обиди. Мили боже, ако се случеше нещо с Мери…

Страхът впи ноктите си в него. Никога през живота си не се беше страхувал толкова. Сега тя беше някъде навън с похитителите си. Може би страда и я боли. Или пък й се е случило нещо още по-лошо. Внезапно той се съвзе. Нямаше време да обмисля всички възможности. Трябваше да действа. Стивън се обърна към двамата воини, които се бяха провалили и не бяха опазили Мери.

— Кажете ми пак какво се случи.

Бяха го уведомили за отвличането на Мери преди пет-шест часа в Единбург, в двора на Дънкан. Пратеникът на майка му го събуди в полунощ. Стивън веднага замина за Олнуик. Отби се само за да каже на баща си къде отива и защо. Ролф реши да дойде с него. Новият крал на Шотландия им пожела всичко хубаво. Дънкан също се бе ядосал от вестта.

Вече се зазоряваше. Стивън едва не уби коня си от бързане. Беше пристигнал преди минути. Бързо разбра, че са отвлекли Мери предишния следобед. Двама конници буквално я бяха изтръгнали от двамата му воини. Хората му бяха проследили похитителите до гората. Там ги бяха изгубили от поглед.

— Милорд, те бяха облечени като свободни хора от простолюдието, но яздеха като опитни рицари — каза Уил. — Явно отдавна са замислили всичко. Мисля, че тези хора са дебнели подходяща възможност да отвлекат нейно благородие.

Стивън се досещаше, че това не е обикновено отвличане. Никой престъпник нямаше да посмее да отвлече жена му в присъствието на васалите му. Очевидно някой от враговете му беше похитил Мери. Стивън смяташе, че го е направил, за да си отмъсти. И пак му призля от страх.

Безполезно беше да отрича и възразява. Обичаше лудо жена си. Щеше да направи всичко, за да си я върне. А щом тя дойдеше при него, щеше да изпълни всичките й желания. Нямаше да й откаже нищо.

Но какво можеше да направи сега за нея? Трябваше да прерови цялата страна, но да я намери. Така да бъде. Само да разбереше кой е виновен за отвличането на жена му! Всички подчинени на този човек щяха да му платят скъпо! Нямаше да има милост. Стивън преценяваше наум кой можеше да го мрази толкова, че да посмее да предприеме толкова дръзко нападение. Имаше десетина заклети врагове, но никой от тях според него не беше толкова глупав, че да извърши такова престъпление.

— Да вървим в гората, на мястото, където сте ги видели за последен път. Уил, Ранулф, вие ще ни водите — нареди Стивън.

Стивън и двадесетина рицари в пълно бойно въоръжение излязоха от замъка на разсъмване, но не откриха нищо, въпреки че обикаляха до вечерта. Следата изчезваше в един поток, в който бяха влезли двамата похитители. Стивън и хората му не намериха никакви други знаци. Мери беше изчезнала и никой не знаеше къде се намира тя.

 

 

Мери усещаше, че се отправят на север към Шотландия. Почна да мисли въпреки ужаса, който я беше обхванал. Разумът беше единственото, което й беше останало. Не разбираше защо се насочват натам. Шотландците й бяха сънародници. Кой от тях би се решил да я отвлече? Или пък това беше уловка? Дали нямаше да се скрият в Шотландия само, защото Стивън никога няма да се сети да я търси там?

Стивън. Сърцето й се сви болезнено при мисълта за него. Колко щеше да се измъчи горкият! Ужаси се при мисълта, че можеше никога повече да не го види.

— Стивън — прошепна тя без да съзнава, че говори на глас — трябваш ми, много ми трябваш. Моля те, помогни ми!

Не яздеха по римския път, а се отправиха по една еленска пътека на хълмовете. Пътуваха по места, които не познаваше никой друг освен шотландците. Конниците спряха на два пъти. Първият път, за да напоят животните и да прехвърлят Мери от единия кон на другия, а след това, за да сменят конете си на едно предварително подготвено място — малка къщичка със сламен покрив, която изглеждаше изоставена. Тук бяха вързани за кол два отпочинали коня. Когато Мери се по-съвзе малко, тя се опита да ги заговори, като се надяваше да научи кой ги е пратил и къде я водят, но те не пожелаха да приказват с нея.

 

 

Яздиха цяла нощ. Мери заспа на седлото. Сънят й беше неспокоен. Мечтаеше Стивън да се появи. Молеше го да дойде да я спаси. Присъни й се и бебето, което й предстоеше да роди. То беше момче. Тя го държеше нежно, а то изглеждаше съвсем малко и напълно беззащитно в ръцете й. Обаче сънят не беше щастлив, защото тя се мъчеше да го защити от някаква невидима заплаха. Когато се събуди, се страхуваше още повече отпреди.

Нощта беше тъмна като в рог и Мери не разбра нито къде са, нито къде отиват. Двамата мъже караха конете си в бърз тръс.

— Къде сме? — попита тя с пресъхнала уста.

Мъжът, който яздеше с нея, й подаде кожен мех с ейл. Мери отпи с благодарност.

— Недалеч от Единбург, момиче.

Мери се вцепени. Сърцето й заби силно. Единбург? Някога това беше домът й, но не и сега. Сега Единбург беше столица на Дънкан, новия крал на Шотландия. Той й беше полубрат, но на нея й призля от страх.

Защото се досети, че Дънкан стои зад отвличането. Не знаеше какво я очаква в бъдеще. Ако беше решил да я убие, отдавна да го е сторил. Какво искаше от нея? Мери стисна уплашено корема си и се замоли дано има късмет и да завари Стивън в шотландския кралски двор.

 

 

Отведоха Мери в замъка. Бяха пристигнали късно през нощта. По това време пътуваха много малко хора и затова всички се отнасяха към тях с подозрение. На Мери й стана ясно, че очакват пристигането им, защото когато единият от похитителите извика паролата, тежките порти се отвориха незабавно, за да ги пропуснат. Мъжете се насочиха веднага към централната кула. На предните стъпала ги чакаха един рицар и една прислужница.

Свалиха Мери от коня. Тя усети, че едва ходи след мъчителното пътуване. Рицарят веднага я взе на ръце. Мери се вгледа в него, докато той я внасяше вътре. Надяваше се да го разпознае и да го помоли за помощ. Но не го позна. Качиха я на горния етаж и я сложиха да легне в една малка стая, в която немного отдавна бяха живели по-малките й братя.

Мери се зарадва на леглото, но това беше единственото, което облекчи мъката й. Опря ръка на челото си. То пулсираше. Усещаше, че бебето рита в нея. Тялото й се беше вкочанило и я болеше. Проследи с поглед рицаря, който излезе от стаята без дори да я погледне. Прехвърли поглед върху слугинята. Тя беше слаба и по-възрастна от нея. Разпалваше огъня. Нощите в Единбург бяха студени дори през юни. Жената се обърна и се приближи до нея.

— Ще ви донеса топла храна, господарке, и малко хубав ейл. Няма да се бавя дълго.

 

 

Мери беше страшно изтощена и лежеше абсолютно неподвижно.

— Искам да говоря с брат си.

— Брат ти?

— Брат ми Дънкан.

— Искаш да кажеш с твоя полубрат краля нали, скъпа? — чу тя гласа на Дънкан от вратата.

Мери понечи да стане, но падна безсилно на леглото и изохка. Силен гърч прониза корема й.

Дънкан се приближи и я изгледа надменно.

— Смятам, че трябва да си починеш, скъпа сестро, освен ако не искаш изчадието ти да се роди преждевременно.

Мери се уплаши. Знаеше колко ще я боли. Може би спазмите означаваха, че бебето й иска да излезе скоро. Рано родените бебета оцеляваха рядко, а на нея й оставаха още три-четири седмици до крайния срок. Мери затвори очи и се помъчи да потисне страха и паниката.

— Много разумно от твоя страна — каза Дънкан, който стоеше над нея. — Но не знам кое е по-добре, племенникът ми да живее или да умре?

Очите на Мери се отвориха светкавично. Омразата я задушаваше.

— Ако сториш нещо на детето…

— Какво ще направиш?

— Стивън ще те убие!

Дънкан се засмя.

— И как ще го направи, Мери? Аз съм крал. Тези, които убиват крале, ги обезглавяват и забождат главите им на пики за всеобщо назидание.

Мери се помъчи да сдържи пристъпа на ужас, който я обхващаше. Представи си главата на Стивън, набучена на кол и й прилоша. Дънкан беше прав. Стивън нямаше да го убие.

— Какво искаш? — извика уплашено тя. Ръцете й обгърнаха закрилнически утробата й. — Какво си решил да правиш с мен и с бебето?

— Всичко е много просто и съвсем цивилизовано — изрече спокойно Дънкан. — Няма от какво да се тревожиш.

Мери почти не го слушаше. Очакваше с ужас следващия спазъм, признак за недоволството на детето. Но той не дойде и тя се отпусна леко.

— Ти си заплаха за детето ми. Имам всички основания да се тревожа.

Дънкан я изгледа.

— Не възнамерявам да правя нищо лошо на твоето изчадие. Ако нещо му се случи, ще бъдеш виновна ти, а не аз.

На Мери й се искаше да му вярва. Нямаше как да знае дали й казва истината. Облиза изсъхналите си напукани устни.

— Защо ни отвлече, щом не искаш да ни сториш нищо лошо?

— Не е ли очевидно? Не вярвам на мъжа ти, Мери. Всъщност в Шотландия има много хора, които му вярват. Те се страхуват от мощта му след сватбата с теб. В момента е изцяло предан на Англия, но кой знае какво ще стане след раждането на детето ти?

Мери го гледаше втренчено с широко разтворени очи. Най-сетне разбра всичко. Дънкан се страхуваше от детето й. Моментално се досети защо то го плаши повече от братята й. Нейните братя нямаха никаква подкрепа. А нейният нероден син разполагаше с цялата огромна мощ на Нортъмбърланд и му предстоеше да стане наследник на Стивън. Ако детето й бъде момче, щеше да бъде и внук на Малкълм и може би някой ден щеше да претендира за трона.

Дънкан видя, че тя го разбира.

— Това е проблемът, скъпа сестро. Трябва ми някакво средство да държа под контрол мъжа ти. Искам той да продължи да ми помага… докато съм жив.

Ръката на страха стисна силно сърцето на Мери. Успя някак да се оттласне от леглото и да седне. Остана без дъх, но попита:

— Не ми отговори.

— О, не, отговорих ти. Нали разбираш, ако ми гостувате ти и детето, Стивън няма да посмее да ми се противопостави.

Мери побеля.

— Ще ме задържиш тук като заложница? Ще ни задържиш като заложници? Докога?

— Няма краен срок.

Мери задиша тежко.

— Ти си полудял!

Но знаеше, че той съвсем не е луд. Даже беше много умен. Ако я убиеше, Стивън щеше да го преследва докрай, за да си отмъсти. Но ако тя и детето са заложници, той няма да има друг избор, освен да подпомага Дънкан и занапред.

Сега Дънкан се беше разгневил.

— Ако аз съм луд, значи и великият Завоевател е луд! Та нали Малкълм ме даде за заложник на Завоевателя, когато бях малко момче. Трябваше да послужа като гаранция за доброто му поведение, макар че нищо не излезе от това! Защото Малкълм само гледаше на него да му е добре и нарушаваше клетвата си пред крал Уилям, когато му хрумнеше. Голям късмет извадих, че изобщо оцелях! Всъщност късметлия съм, че се прибрах вкъщи… след двадесет и две проклети години!

Мери го гледаше безмълвно.

— Ще родиш тук проклетото си изчадие и ще живееш тук, докато сметна за необходимо — заяви студено Дънкан. — Може би някой ден няма да си вече ценна. Тогава ще те пусна да си вървиш. Но детето, ако е момче, ще остане тук — усмихна се Дънкан. — Както мен ме принудиха да остана в двора на Уилям. Защо си толкова бледна? Единбург е родният ти дом, а изчадието ти е четвърт шотландче. Няма да познаеш никакви лишения и мъки. Ще страдаш единствено, ако решиш да се смяташ за заложница, а не за гостенка.

— Стивън няма да допусне това — промълви Мери. — Ще се обърне за помощ към краля. Ще видиш, че Руфъс ще те принуди да ме върнеш.

— Не, скъпа, бъркаш. Защото Руфъс реши, че е сгрешил като е дал съгласието си да се омъжиш за Де Уорън. Съвсем наскоро ми разреши да правя каквото си искам с теб и с детето.

 

 

Мери знаеше, че трябва бързо да възстанови силите си. Времето не беше на нейна страна. Бебето трябваше да се роди до месец. Тя прекара следващите няколко дена в леглото. Почиваше си и се възстановяваше от дългото и мъчително пътуване до Шотландия. Ядеше много и пиеше доста вода. Избягваше виното и ейла, които я караха да изпада в летаргия. Два пъти дневно ставаше от леглото, за да се поразходи в двора. Раздвижваше мускулите си и се надяваше, че тялото й ще съхрани силите си. Беше решила да избяга.

Щеше да избяга. Въобще не се колебаеше по този въпрос. Никога не беше взимала по-категорично решение.

Беше сигурна, че вече са уведомили Стивън къде се намира тя. Макар че Дънкан сподели с нея, че няма да бърза много с това съобщение. Забавляваше се искрено, докато й го казваше. Мери намрази още повече Дънкан. Защото беше съвсем ясно, че той се забавлява, като измъчва така мъжа й. Стивън сигурно се тревожеше много за нея и жадуваше да узнае, че тя е добре. Но Дънкан не възнамеряваше да му изпраща тази вест, поне не засега.

Обаче дори и Стивън да разбереше, че тя е тук, беше повече от съмнително, че щеше да успее да я освободи. Мери си помисли, че Дънкан не излъга, когато каза, че Руфъс е одобрил действията му и е на негова страна. Мери си спомняше много добре последния път, когато видя Руфъс. Побиха я тръпки от този спомен. Той я гледаше с нескрита омраза.

Мери реши, че има много слаба вероятност Ролф и Стивън да убедят Руфъс да принуди Дънкан да я пусне. Това не й стигаше. Тя не се съмняваше и за миг, че ще я накарат да остави детето като залог за постоянната поддръжка на Стивън за Дънкан, също както Малкълм беше дал Дънкан като момче на Завоевателя. Всички използваха постоянно децата си за заложници. Идеята да остави само детето си тук й се стори по-ужасна от смъртта.

Това беше най-основателната причина за бягството й.

Още сега, преди детето да се е родило.

Мери не беше глупачка. Съзнаваше, че състоянието й никак няма да помогне на плановете й. Обаче щеше да й бъде много по-трудно, ако не и невъзможно, да избяга с малкото новородено. Мери съзнаваше също, че е длъжна да рискува живота си, както и този на бебето. Но беше решила твърдо да се измъкне успешно. Беше уверена, че решителността й, която беше по-голяма от всякога, и любовта й към бебето и мъжа й ще й помогнат да избяга на сигурно място. Никой и нищо нямаше да й попречи да се върне при Стивън и да роди при него. Нито Дънкан, нито който и да било.

На Мери не й трябваше план. Беше отраснала в Единбург. Познаваше всяко кътче в замъка по-добре от всички, като изключим може би тримата й братя. Дънкан, който се чувстваше като чужденец в новия си дом и войниците му, половината от които бяха нормандски наемници, си нямаха никаква представа за тайните на замъка. Както ставаше в повечето случаи, строителите бяха предвидили, че един ден ще го обсадят врагове. Една тайна врата водеше към къс тунел. Той позволяваше на хората в замъка да минават под него и да избягат зад рова.

Мери изчака една седмица. Разбра, че времето за бягство е дошло на осмата нощ след пристигането й. Беше станала тромава и се клатеше като патица, докато ходеше, но силите й се бяха възвърнали. Мери се молеше наедрялото й тяло да не я забави през нощта.

Пред вратата на стаята й нямаше охрана. Явно никой не вярваше, че жена в нейното състояние ще се опита да избяга. Обаче прислужницата спеше на един сламеник в коридора точно до вратата й. Мери реши да не прави нищо лошо на възрастната жена, която се държеше много мило с нея. Вместо това, когато в голямата зала настъпи пълна тишина и Мери се увери, че Дънкан се забавлява с последния си любовник, тя повика с висок глас жената. Ейрик се събуди и хукна към нея. Мери се заизвинява чистосърдечно.

— Съжалявам, Ейрик, знам, че е много късно, но не мога да заспя. Боя се, че бебето иска да порасне още, защото съм много гладна! Моля те, иди до кухнята и ми донеси яхния с говеждо, топъл хляб, агнешки пай и малко от сьомгата, която ядохме на обяд.

Ейрик зяпна от изненада.

— Миледи, ще ви прилошее от толкова храна!

— Гладна съм — заяви твърдо Мери. — Хайде върви, Ейрик, но се погрижи да затоплят сьомгата, защото наистина ще ми прилошее, ако ям студена риба.

Ейрик тръгна, без да протестира повече. Мери изпита известно облекчение. Ейрик ще трябва да събуди другите слугини, за да й помогнат да приготви яденето. Мери знаеше, че старата прислужница ще стопли всичко. Това щеше да отнеме дълго време, тъй като всички огньове в кухнята бяха угаснали по това време. Мери прецени, че вероятно разполага с час или малко повече, преди да вдигнат по тревога Дънкан и хората му.

 

 

Но не се беше сетила за кучетата.

Нощта беше светла. На небето грееха ярки звезди. Когато Мери се измъкна от тунела и излезе навън, в първия миг изпита силен възторг. Нямаше да се наложи да пали някоя от свещите, които беше взела със себе си, защото половинката от луната и светлината от звездите й стигаха, за да вижда. И тъй като беше излизала често от тунела като дете, знаеше точно къде се намира. Досега бягството й се беше оказало невероятно лесно.

Но въодушевлението й се изпари скоро. Тя чу животински вой.

Мери стоеше пред гората. Готвеше се да се насочи право към града, за да задигне някой кон или магаре, с което да избяга. Вцепени се, когато чу воя. Той приличаше много на вълчи, затова вледени кръвта й и накара косите й да щръкнат. „Моля те, Господи, каза тя наум, дано не е див вълк.“

А след това се чу лаят.

Мери изпищя от ужас. Дънкан беше пуснал на свобода глутница ловджийски хрътки, които вече тичаха подире й. Не беше минал и четвърт час, откакто тя нареди на Ейрик да иде в кухнята. Прислужницата сигурно се беше върнала почти веднага в стаята й. Мери не беше обмисляла тази възможност. Вдигна си полите и хукна да бяга толкова бързо, колкото й беше възможно.

Макар и изплашена, тя успя да обмисли положението. Беше разчитала на поне час преднина пред враговете си. А сега беше загубила цялото си преимущество. Отначало смяташе да намери кон в града и да се втурне като вихрушка към Нортъмбърланд. Имаше възможност също да открадне лодка, да отплува през Фърт ъф Форт и да се добере до бенедиктинското абатство в Дънфърмлайн.

Сега нямаше начин да осъществи който и да било от тези планове. Ловджийските хрътки виеха лудо. Бяха ги пуснали през предните порти. Още не я бяха надушили, но скоро и това ще стане. Мери не смяташе, че ще успее да стигне до града и да открадне лодка. Още по-малко вероятно бе да се добере до Фрт ъф Форт.

Мери се обърна и навлезе в гората. Тресеше се от страх. Как да избяга пеш от хората и кучетата на Дънкан? Имаше един съвсем малък шанс да успее. Щеше да използва същия номер, който използваха похитителите й, за да се изплъзнат от хората на Стивън.

Храсти, папрати и тръни шибаха краката и бедрата й и се впиваха в кожата й, но Мери не им обръщаше внимание. Втурна се по една еленска пътека, която познаваше от малка. За последен път беше вървяла по нея много отдавна. Лаят се чуваше вече по-надалеч. Слава богу. Хрътките се бяха отправили в грешна посока.

Мери забави ход. Сърцето й подскачаше лудо. Едва дишаше. Остра болка я прониза в хълбока. Наложи й се да спре замалко и да стисне мястото на спазъма. Дишаше тежко. Знаеше, че не бива да се бави. Всеки момент хрътките щяха да надушат миризмата и да я намерят само за минути.

Мери изчака още малко, за да се увери, че спазъмът е отминал. След това се устреми надолу по стръмния склон.

Подхлъзна се и залитна. Падна върху задните си части и се хлъзна надолу. Така измина останалата част от пътя. Почвата беше мокра и влажна, както и очакваше. Пак беше останала без дъх, когато стигна до дъното на клисурата. Как щеше да избяга, ако на всеки няколко крачки й се струваше, че се задушава?

Планът й се провали безвъзвратно. Нямаше как да се добере до Нортъмбърланд без кон. Дори и волята й не беше толкова силна, че да я пренесе вкъщи. Трябваха й физически сили, с които не разполагаше.

Мери се изправи. Хрътките се чуваха по-ясно. Бяха наблизо.

Позна по лая им, че вече са намерили следата й. Обаче долови и че водачите им са сменили направлението на издирването, обикалят в кръг около замъка и се насочват в друга посока. Беше само въпрос на време обучените кучета да надушат миризмата й и да я открият.

Мери вдигна полите си и нагази в един буен поток. Извика, когато усети леденостудената вода. Често беше играла в този поток като малка, но и през най-топлите летни месеци водата беше такава, защото извираше някъде високо от планината. Мери се зачуди дали съдбата й не е да умре от студ, вместо кучетата да я изядат жива.

Тя потрепери, вдигна полите си и навлезе още по-дълбоко в ручея. Беше плитък. Водата й стигаше само до бедрата. Беше постигнала целта си. А сега какво да прави?

В този миг Бог й се притече на помощ и тя се досети за един изход. Мери тръгна нагоре срещу течението. Дънкан щеше да си помисли, че е потеглила на юг, към къщи. Макар че нямаше друго място, в което Мери да искаше да иде, реши, че ще постъпи като голяма глупачка, ако се опита да стигне пеш до дома. Щом Дънкан загубеше следата й в потока, щеше да се помъчи да я надхитри и да прати хрътките си на юг, като се надява да надушат следата й. Затова нямаше да върви на юг.

Вървеше бавно и мъчително трудно. Всяко вдишване й причиняваше болка. На всеки няколко минути й се налагаше да спира, за да се успокои поне малко сърцебиенето й. След това пак тръгваше напред. Толкова се беше вкочанила, че отдавна беше престанала да усеща студа.

Мери не знаеше колко време е минало или докъде е стигнала, когато чу кучетата да лаят разярено. Застина на място. Водата се въртеше около нея. С мъка се удържа да не падне. Въодушевеният им вой изпълваше нощта. Звучеше силно и невероятно близко. Мери потръпна от ужас. Кучетата бяха намерили следата й.

Мери се озърна обезумяло и се помъчи да разбере къде се намира. Помисли си, че положението й е безнадеждно. Беше се вцепенила от студ и страх. Преследваха я най-безжалостно. Не знаеше къде се намира. Пресече потока и излезе на отсрещния бряг. Впери поглед през балдахина от дървета и потърси някоя звезда, която да я води.

Северната звезда й намигна. Мери стисна решително зъби и тръгна напред. Препъна се и едва не падна. Забеляза, че ръцете й са се разкървавили от многото дървета и камъни, които я бяха драскали по време на бягането през гората. Камъчетата в потока бяха пробили дупки в обувките и, но тя не биваше да мисли за болката, а да върви. Хрътките виеха, ръмжаха, джавкаха и скимтяха. Приближиха се още повече. Почнаха да се бият едно с друго, преди да се нахвърлят върху нея. Мери хукна да бяга. „Едва ли е толкова далече, каза си тя, едва ли е на повече от няколко мили, моля те, господи.“

 

 

Мери беше съвсем мокра и трепереше неудържимо. Беше на границата на силите си. Заудря по стената с окървавените си юмруци. Извика отново, но беше толкова отслабнала, че гласът й почти не се чуваше и стражите на наблюдателната кула не я забелязаха.

Стори й се, че от цяла вечност тропа по стената. Почувства се толкова зле, че не успя да вдигне юмрука си. След това се сети, че от доста време не е чувала лая на кучетата, но не почувства нито възторг, нито въодушевление. Не се усещаше победителка. Беше й само страшно студено. Болката беше проникнала дълбоко в нея и я измъчваше. Мери беше загубила всяка надежда.

— Моля ви — прошепна със стон Мери и се подхлъзна на земята. — Моля ви, пуснете ме, моля ви.

Сви се на кълбо и в същия миг изпадна в блажено безсъзнание.

 

 

Призори един от стражите на кулата забеляза малката човешка купчинка, която се бе проснала до вдигнатия подвижен мост.

— Сигурно е някаква просякиня — си каза той и отиде да си гледа работата.

Но господарят на замъка беше решил да иде на лов в същия ден и беше прехвърлил задълженията по управлението на иконома си, за да потегли още на разсъмване. Вдигнаха решетките и спуснаха подвижния мост. Десетина шотландци на коне прекосиха с тропот дървения мост и последваха младия си господар.

Един от братовчедите му я посочи.

— Дъг, май някаква просякиня ни е легнала на входа.

Дъг Макинън сви рамене и отмина. След това съзря кичур невероятно руса златиста коса. Беше я виждал върху главата само на една жена. Обърна коня си назад.

— Не е възможно — възкликна той изумено, но пришпори жребеца си към свитата на кълбо жена и слезе. Не обърна внимание на кикота и на грубите забележки, които подмятаха хората му.

Сърцето му се качи в гърлото. Дъг обърна по гръб клетницата. Очите му се разтвориха в смайване и той ахна ужасено. Веднага вдигна Мери на ръце. Извика отново, когато пелерината й се разтвори и разкри огромния й корем.

— Повикайте лекар — отсече той. — Доведете и акушерка. И… някой да иде да съобщи на Стивън де Уорън.

Дъг се обърна и тръгна по подвижния мост с Мери на ръце.

 

 

Мери се събуди, когато наляха насила малко горещ бульон в устата й. Стаята се завъртя пред очите й. Потрепери, въпреки че в стаята гореше буен огън, а върху нея бяха струпани няколко одеяла. Болката я раздираше отвътре. Мери побеля и с мъка сподави вика си.

— Мила моя, всичко е наред — прошепна един познат глас.

Мери примижа. Постепенно зрението й се проясни и пред очите й просветна. Видя ясно мъжа, който седеше до нея в леглото и държеше ръката й. Стресна се, когато позна в него Дъг Макинън. За миг се обърка.

— Намерих те свита на земята пред наблюдателницата — каза тихо Дъг и я погали по косата. — Всичко свърши, Мери. Каквото и да е станало, всичко свърши.

Изведнъж Мери си спомни, че избяга от Дънкан и хрътките му. Извика.

— Дънкан ме отвлече. Държеше ме като затворничка, Дъг.

В очите й бликнаха сълзи. Би стиснала ръцете на Дъг, ако не беше до лактите си в превръзки. Гласът й толкова беше прегракнал от викане, че едва се чуваше. На Дъг му се наложи да се наведе близо до нея, за да разбере какво му казва.

— Искаше да задържи детето ми като заложник завинаги… за да си осигури поддръжката на Стивън… А ми е брат!

— Мръсник — процеди Дъг, но изпита облекчение. Наскоро узна, че Стивън де Уорън е пратил хора из цялата страна и търси навсякъде жена си. Като много други и Дъг беше чул, че Мери е изменила на Шотландия по време на войната в ноември. А след това се ужаси при мисълта, че тя мрази толкова мъжа си, че е готова пак да избяга от него, защото това беше очевидното заключение от действията й. Не беше спрял да обича Мери. Въпреки че беше омъжена за друг, не искаше тя да бъде нещастна. Още повече се обезсърчи, когато видя в какво състояние се намира любимата му. Сигурно бракът й е бил непоносим, щом е избягала в напреднала бременност. Изпита голямо облекчение, когато узна истината.

 

 

Доста се беше уплашил. Дъг почти не осъзнаваше, че гали косата на Мери. Когато я видя как вика в леглото му, бременна и безсилна, старият копнеж се надигна в него, колкото и да се мъчеше да се овладее.

Дъг мигновено се отърси от тези мисли. Разгневи се на Дънкан, краля, когото никога нямаше да подкрепи. И той, и много други шотландци смятаха Дънкан за англичанин, който не е нищо друго освен марионетка на Уилям Руфъс.

След това Мери каза:

— Къде е Стивън? Да знаеш само колко ми трябва! О, боже, дано дойде по-скоро! — извика тя, когато тялото й се раздра от нов пристъп на болка.

Дъг усети пронизваща празнота в душата си. Разбра, че колкото и да се беше опитвал да го прикрие, още е таял надежда те двамата да се съберат някой ден. Сега надеждата му изчезна безвъзвратно при тази проява на неподправена любов към мъжа й.

— Стивън — прошепна Мери. Очите й се насочиха не към Дъг, а към някой зад него.

— Тук съм — изрече Стивън от вратата.

Дъг пребледня. Извърна се и стана, но Стивън дори не го погледна. Той виждаше само Мери. Прекоси стаята с дълги и решителни крачки. Калната му пелерина се сучеше около тялото му.

Мери се засмя и изхълца едновременно. Протегна ръце към него. Стивън се отпусна на леглото до нея, на мястото, което беше освободил Дъг. Притегли я нежно в обятията си.

Мери заплака.

Стивън също плачеше беззвучно.

Дъг излезе тихо от стаята.

— Ти дойде — промълви накрая Мери и се притисна към него.

— Но не достатъчно бързо — каза пресипнало Стивън. Беше брадясал. Очите му бяха кръвясали. Под тях имаше сенки. Не беше спал повече от няколко часа през последната седмица. Обгърна с ръце издрасканото й от шубраците и клоните лице.

— Дънкан е виновен. Трябваше да се досетя.

— Откога си тук? — попита малко уплашено Мери.

— Достатъчно дълго, за да разбера, че Дъг Макинън още те обича, а ти още обичаш мен.

Мери се отпусна безсилно на гърдите му. Беше изтощена докрай, но изпитваше огромно облекчение. Той я прегръщаше и галеше. Сълзите му се смесиха с нейните.

— Как, Мери? — попита Стивън, когато съумя да проговори отново. Гласът му беше загрубял. — Как успя да избягаш?

— През един таен тунел, в който не бях влизала от малка — каза Мери и го погледна. — Н-но той имаше кучета. Наложи ми се да бягам от кучетата.

Стивън я прегърна много по-нежно, отколкото му се искаше. Погали я с едрите си ръце.

— Любима моя, повече няма да се наложи да преживяваш такива мъки. Не успях да те защитя този път, но вече ще бъдеш в безопасност. Кълна ти се, Мери.

— Не се обвинявай — извика буйно тя. След това изкрещя пак и пребледня.

— Детето ли е? — попита настоятелно Стивън. Погледите им се кръстосаха.

Мери кимна и стисна устни.

Стивън я положи бавно по гръб.

— Не се изморявай с приказки. Пази си силите, в случай че детето ни реши да излезе по-рано.

Мери се втренчи в него. Очите й бяха широко отворени и гледаха непоколебимо. Когато спазъмът отмина, тя попита удивено:

— Защо плачеш?

Стивън се овладя и се усмихна леко.

— Не е ли ясно? Ти си моят живот… а едва не те загубих — гласът му притихна и той докосна бузата й. — Казах ти го вече веднъж. Не мога да живея без теб, госпожо.

Сълзи изпълниха очите на Мери.

— И аз те обичам, Стивън. Винаги съм те обичала.

Стивън се помъчи да сподави сълзите, защото не подобаваше на един мъж да плаче. Обзеха го едновременно неудоволствие и въодушевление. Все пак реши да я смъмри:

— Е, госпожо, този път много се изхвърли. Винаги?

— Откакто те видях за първи път — прошепна Мери. След това пребледня отново и извика. Заудря ръцете на Стивън с превързаните си юмруци.

Стивън се усмихна пресилено, след като спазъмът отмина и Мери се успокои.

— Когато ме видя за пръв път, ти ме мразеше, скъпа, не си ли спомняш? — Искаше да й отклони вниманието от болката.

Страдалчески сълзи пълнеха очите на Мери, но тя поклати упорито глава в знак на отрицание. Когато поредният пристъп свърши, тя ахна от облекчение.

— Не, с-сър, моля за извинение. За пръв път те видях преди три години в Абърнети. Ти стоеше зад крал Руфъс, а баща ми беше коленичил и произнасяше клетва за вярност и подчинение.

Стивън се стресна.

— Била си в Абърнети по това време!

— Тя се усмихна леко.

Яздех с Едгар. Бях преоблечена като негов паж.

— Ах, ти, хитрушо — изрече тихо Стивън. — Значи онзи прекрасен момък, който ме зяпаше, си била ти!

— Т-ти си ме забелязал?

Той се изчерви.

— Забелязах те. Почувствах се много неудобно, тъй като си помислих, че съм се увлякъл по момче.

— О, Стивън! — Те се гледаха един друг с благоговение. Всеки от тях се питаше дали любовта им не е разцъфнала в онзи зимен ден по толкова странен начин. И двамата решиха, че така е станало.

Стивън се наведе и докосна устните й със своите.

— Стига толкова разговори, скъпа моя. Почивай си спокойно — той се усмихваше. Изражението му беше нежно, както никога по-рано.

Но Мери бързо излезе от блаженото състояние. Изстена тихо и протяжно. Лицето й пребледня като на смъртник. Болката доста дълго не напусна тялото й. Накрая почна да спада и изчезна.

— С-стивън — изрече прегракнало тя. — Моля те, доведи акушерка.

Стивън също пребледня.

— Изчакай да се върна, Мери. Поне този път… не прави нищо прибързано!

 

 

Но Мери пак се оказа нетърпелива или може би детето нямаше търпение и поиска да излезе час по-скоро. Когато Стивън се върна с акушерката, чу скимтенето и плача на бебето. Сърцето му заби бързо и на лицето му се изписа недоверие. Някой се шегуваше с него. Та той беше отсъствал само няколко минути! Отвори широко вратата. Мери се беше отпуснала безсилно на леглото, но се усмихна, когато го видя. Завивките лежаха пръснати по пода, а между краката й имаше малко окървавено бебе.

Стивън видя кръвта и тъй като никога преди не беше присъствал на раждане, реши, че е загубил жена си. Втурна се обезумяло към нея. Тя се засмя тихо от удоволствие. Той се стресна и я погледна. Тя хвана ръката му.

— Родих, милорд — гласът й звучеше триумфално. — Момче е. Тя се извърна към акушерката, която вече беше прерязала пъпната връв и завиваше малкото дребосъче.

— Покажи на негово благородие сина му.

Акушерката се обърна. Лицето й се изкриви в някакво подобие на усмивка и тя вдигна малкото невръстно дете, което гледаше с широко отворени очи.

— Вижте му само пръстчетата и петите, ваше благородие. Той е голямо момче, въпреки че е избързал малко с раждането. И вече се е събудил!

Стивън я изгледа смаяно.

— Моят син?

— Твоят син — изрече щастливо Мери и отвърна на изумения му поглед. — Силен смел момък, който бърза да излезе на бял свят, за да поздрави татко си. Дай му бебето.

Още преди Стивън да се усети, малкото новородено се озова в ръцете му. То изглеждаше съвсем малко в обятията на грамадния си татко. Стивън се изненада, когато видя, че очите на детето наистина са широко отворени… и го следят неотлъчно.

— Да, той ме гледа — промърмори той. От дъното на душата му бликнаха нови, необясними чувства. След това се усмихна нежно.

— Госпожо, виж колко е пъргав.

— Като баща си — каза тихо Мери. — Също като баща си.

И Стивън й се усмихна. Прилив на гордост завладя сърцето му.

— Госпожо, ще изпълня и най-дръзките ти мечти, за да ти се отблагодаря.

Мери вдигна глава.

— Вече осъществих най-голямата си мечта, Стивън. Имам бебето и теб. Какво още бих могла да искам?

 

 

Но имаше и още, разбира се.

Мери се възстанови в Кинрос, където Стивън остана с нея, като повери делата си в ръцете на иконома и управителя на замъка си. Тримата се върнаха в Олнуик един месец след раждането на бебето. Кръстиха го Едуард на загиналия й брат.

Когато наближиха замъка, Мери усети, че става нещо. Стивън яздеше до носилката й. Когато погледнеше към нея и към сина си, в изражението му се четеше и нещо друго освен сърдечната топлина, с която тя беше привикнала. В очите му се таеше загадъчен блясък. Тя не разбираше какво означава той. Но явно мъжът й беше замислил нещо… и изпитваше огромно удоволствие от това.

Цялото семейство излезе да ги поздрави пред централната кула. Мери се смая, когато Стивън й помогна да слезе от носилката, а дойката задържа малкия. Графът и графинята се нахвърлиха върху нея. Почнаха да я целуват и прегръщат и да я уверяват колко се радват, че е жива и здрава и пак се е прибрала вкъщи. След това епископът на Илай я вдигна във въздуха. Прошепна й в ухото, че лично той ще кръсти детето и няма да отстъпи на никого тази чест. Бранд я млясна по устните, а Изабел почна да охка и ахка над бебето.

Мери плачеше по време на цялата тази бъркотия, защото зад семейството на Стивън стояха Едгар, Александър и Дейви.

Протегна ръце към тях. Братята й се втурнаха напред с радостни викове. Но не пожелаха да я прегърнат. Колко типично за тях! Едгар я вдигна и я завъртя във въздуха. Александър я плесна по рамото, а Дейви поиска да подържи бебето. Трите момчета я обкръжиха, а тя прегърна гордо сина си и погледна мъжа си. Той й се усмихна и тя се засмя в отговор.

 

 

Мери беше много уморена. Дотътри се с мъка до стаята им със Стивън и влезе. Зарадва се, че ще остане поне минутка сама. Привиждаха й се само чудесните празнични лица на братята й и на близките й от семейството на Стивън. Те се веселяха шумно в залата долу. Завръщането вкъщи беше действително страхотно.

Мери положи спящото бебе в люлката до леглото. В очите й се появиха сълзи. Изпитваше почти непоносима обич към сина си… и към скъпия си любим мъж.

Знаеше, че това гостуване представлява нещо повече от обикновена семейна сбирка. Съзнаваше, че Стивън се отнася като братя към Едгар, Александър и Дейви и му беше благодарна за това. В същия ден получиха следната вест: Стивън поема отговорността за благополучието на братята й. Вече знаеше и без да й го казват, че е сбъркала, като е решила, че той няма да изпълни обещанието си. Усещаше дълбоко в сърцето си, че ще дойде ден, когато Стивън ще изпълни обещанието си пред Малкълм. Някой ден щеше да качи Едгар на трона. Не се съмняваше в това.

Мери усети, че не е сама. Обърна се и се вцепени.

На вратата стоеше Стивън и й протягаше роза.

Една съвършена роза с късо подрязана дръжка.

Мери пристъпи напред. Почти се страхуваше да докосне розата и него. Едрият могъщ мъж, който й предлагаше червената роза — това беше прекрасна гледка!

— Стивън — прошепна тя. Приливът на обич този път беше толкова силен, че я заболя от него. Сега разбра, че без болка не е възможно да има толкова голяма и всепоглъщаща любов.

Стивън прошепна:

— Няма да те убоде, любима, защото бодлите й са отрязани.

Мери му се усмихна през сълзи, посегна и взе розата. Нищо не я убоде.

— Винаги държа на думата си — заяви Стивън.

Тя притисна цветето към гърдите си.

— Знам.

— Ще изпълня клетвата си пред баща ти, Мери. Един ден Едгар ще бъде крал на Шотландия.

— И това го знам — тя заплака. Стивън й имаше доверие. Това беше най-големият дар, който можеше да й даде след дара на любовта си. И той я обгръщаше с него, откакто бяха дошли в Кинрос.

— Принадлежа ти изцяло, Мери — каза сериозно той.

— И това го знам — прошепна тя. Власт, чистота, знатност и страст — обещанието на розата. Изправи се на пръсти и го целуна. — Благодаря ти, господарю мой.

И той я прегърна силно.