Бренда Джойс
Обещанието на розата (12)

11

— Сир, дошъл е брат ви, принц Хенри. Моли за среща с вас — каза оръженосецът.

Руфъс се намръщи. Той и момчето бяха сами в личните му покои. Кралят тъкмо се преобличаше за лова този следобед.

— Отпрати го някак. Не искам да го виждам.

Вратата се отвори с трясък. На прага застана принц Хенри. Лицето му бе изкривено от гняв, а очите му блестяха. Други двама слуги от кралската свита стояха зад него пребледнели от ужас.

Руфъс изгледа гневно брат си.

— Какво значи това? Виждаш, че съм зает, братко.

— В такъв случай намери време за мен, сир — едва не изръмжа Хенри и нахлу в стаята. Той беше висок и мускулест като баща им. Извисяваше се поне с една глава над по-големия си брат. За разлика от Руфъс, който носеше яркочервена горна туника, украсена с хермелинови кожи, и червени ботуши, той си беше сложил синьо сива туника и мантия в подобен цвят. Те бяха изпръскани с кал от дългата лудешка езда.

— Чух слух, който е невъзможно да е верен.

Руфъс въздъхна и щракна с пръсти. Веднага се появиха трима слуги и затвориха вратата зад себе си. Кралят се обърна към пажа си.

— Донеси ми пурпурно червената мантия, подплатена със самури, и златисто червената ми шапка.

Младият хубав паж се втурна да изпълнява заповедта.

— Кажи ми, че това не е истина — настояваше Хенри. Хубавото му лице се бе разкривило. — Кажи ми, че не си позволил на Стивън де Уорън да се сгоди за дъщерята на Малкълм!

Руфъс се усмихна.

— Ревнуваш ли?

Хенри си пое дъх и стисна юмруци.

— Да не си полудял? Или си оглупял напълно? Да дадеш такава власт на Нортъмбърланд!

— Тази власт принадлежи само на мен — отвърна рязко Руфъс, който вече не се усмихваше. Той погледна брат си в очите. — Така Де Уорън ми е задължен още повече отпреди.

— Това важи за Ролф. А за сина му? Всички знаем той колко си пада по теб, братко.

Сега Хенри говореше подигравателно. Знаеше, че извика един от най-неприятните спомени на брат си.

Червендалестото лице на Руфъс поаленя още повече.

— Не си мисли, че ще търпя евентуални прегрешения на Де Уорън. Ако ме предаде, ще си понесе наказанието като всеки друг. А той има какво да губи за разлика от теб, братко, който нямаш нищо.

Хенри се помъчи да овладее гнева си, защото беше доста избухлив като баща им, Уилям Завоевателя.

— Не ме разбра добре — успя да изрече той най-накрая. — Кой говори за предателство?

Руфъс се усмихна, доволен от победата си в този сблъсък.

— Сир — продължи със студен глас Хенри, — мисли какво вършиш. Глупаво е да даваш такава властна Нортъмбърланд. Та владенията му са все на север. Скоро Стивън ще управлява на мястото на баща си. Ами ако се съюзи с Шотландия срещу теб?

Лицето на Руфъс пак придоби пурпурен оттенък.

— Виж ти! Значи си взел да защитаваш моите интереси? — Но почна да се пита дали не е допуснал грешка.

— Точно така.

— Ха! — На Руфъс му стана смешно, защото и двамата знаеха, че Хенри е голям воин и отличен пълководец, но верността му е повече от съмнителна. Той се беше съюзявал доста пъти с най-големия им брат Робърт, херцога на Нормандия, срещу Уилям Руфъс. Като мамеше и двамата си братя, той успя да си завоюва добри територии, както и крепостта Домфрон. Беше и граф в Котентин. Нарастващата му мощ беше и помощ, и пречка за Руфъс, защото верността на Хенри струваше доста скъпо. Но нищо не му пречеше да го предаде, ако врагът предложеше повече. Руфъс не беше глупак. Разбираше добре колко е честолюбив брат му и знаеше, че не в парите е проблемът.

Руфъс взе мантията от пажа си и позволи на момъка да му помогне да си я наметне.

— Донеси ми рубинената брошка — нареди той. След това се обърна към брат си. — Ценя твоята вярност.

Хенри мълчеше. Руфъс се усмихна.

— Да си призная, мислех аз самият да се оженя за нея. В края на краищата още съм ерген. Но… — той въздъхна театрално — … явно Стивън не е съумял да се сдържи. Може би е бременна от него.

Лицето на Хенри помрачня.

— Това, разбира се, прогони всички мисли за женитба с нея, защото моят наследник трябва да бъде от мен — той изгледа изпитателно брат си. — Хайде, бъди почтен, Хенри. Виждам, че си объркан. Но кое те тревожи толкова — мисълта за неродения ми наследник или годежът на приятеля ти? Признай си, че си дошъл тук, за да ме помолиш да дам принцесата на теб!

Хенри не отвърна нищо.

— Мина ми през ума, че това ще искаш — каза Руфъс. — Ти си ми брат в края на краищата. Един принц и една принцеса — каква чудесна двойка, нали? Обаче реших да предпочета Нортъмбърланд. Него го познавам.

Хенри каза:

— Но аз съм ти брат. Можеш да ми имаш доверие.

Руфъс вдигна вежда. Не устоя на изкушението да го подразни още малко.

— Може би ще ти дам дъщерята на Фиц Албърт.

Лицето на Хенри помрачня още повече.

— Та тя е дъщеря на барон с едно-две скромни имения.

Руфъс се засмя тихо.

— Ами и ти имаш незначителни имения. Значи ще сте равни и ще си подхождате идеално, нали?

Хенри не се сдържаше повече.

— Ще съжаляваш за това, братко.

Руфъс внезапно почувства страх. Защото не вярваше ни най-малко на Хенри. Той приличаше твърде много на баща им. Реши, че е крайно време да се сдобри с него.

— Принцесата има сестра, която е неомърсена от мъж. Но е в манастир и е твърде млада, за да се омъжи.

Хенри веднага се оживи.

— Малкълм никога няма да се съгласи и двете му дъщери да се омъжат за нормани.

— Но Малкълм няма да живее вечно. А когато вече го няма, кралството му ще бъде готово за нов господар. Същото се отнася и за другата му дъщеря, Моди.

Хенри се замисли, вече без да се усмихва. А Руфъс съжали за миг, че предлага такава голяма плячка на брат си, който понякога беше неговият най-добър съюзник, но винаги — най-големият му враг.

 

 

Граф Кент имаше имение в южния край на Лондон от двете страни на Темза. Имението демонстрираше впечатляващото му богатство. Наскоро бяха боядисали сградата в бяло. Главният вход беше от махагон. На вратата бе гравиран фамилният герб. Къщата беше прочута с това, че има не една, а две главни зали и много спални, разкошен параклис и отделни постройки за кухни, склад, както и изба за бира. Мебелите в къщата бяха от най-хубаво дърво и изкусно резбовани. Подобното на трон кресло, на което сядаше само графът, беше тапицирано с пурпурно кадифе. Персийски килими с екзотични шарки покриваха подовете на стаите на горния етаж, а по стените висяха ярко оцветени гоблени.

Роджър Бофор седеше небрежно на величествено кресло в спалнята си и пиеше хубаво вино от Нормандия. Адел Бофор крачеше пред него по яркочервения килим. Адел бе просто изнервена. Направо не я сдържаше на едно място от възбуда и гняв.

Тя спря, опряла ръце на хълбоците си. Прекрасните й гърди се подигнаха.

— Нищо ли няма да кажеш? Съвсем нищичко?

— Недей да крещиш — възпря я той. Въпреки че според него бедата й се дължеше на временното му скарване с краля — а нейната беда беше и негова — той се наслаждаваше на яростта й. Рядко някой успяваше да надхитри Адел.

— Господи, колко те мразя! Изхвърлят ме като някаква жалка дрипа, а ти не правиш нищо, абсолютно нищичко!

Той реши да се заяде с нея.

— Получи поне десетина предложения за женитба след разтрогването на годежа. Спомни си колко настойчив беше Хенри Ферарс. Няма да умреш като стара мома, скъпа.

— Ти ми се подиграваш! Той е никой, никой!

— Не се подигравам.

— За коя — процеди ядно Адел, — за коя е решил да се жени? Коя желае повече от мен? Коя е тя?

Хубавицата вече крещеше.

Роджър се усмихна лениво и изгледа с любопитство доведената си сестра.

— Не бива да стоиш тук, Адел. Виковете ти ще съборят къщата.

Тя го изгледа задъхана от ярост. Отметна назад дългата си черна коса, която се пръсна до ханша й.

— Знаеш. Знаеш коя е. Сигурна съм, че си научил!

Той се усмихна отново и бавно отпи още глътка вино.

— Мръсник! — изкрещя тя и изби чашата от ръката му. Виното се разля по опънатите му пурпурни панталони и по бродирания край на кадифената му дреха. Роджър скочи на крака, сграбчи китката й и я дръпна болезнено рязко към себе си. След това й удари силен шамар.

Адел изпищя от ярост и се сборичка с него. Той я удари още веднъж само за да я научи къде й е мястото. После я пусна. Тя отстъпи вбесена. Гърдите й се повдигаха бурно от възбуда. Роджър забеляза, че зърната й са изпъкнали. Той също се беше възбудил.

— Коя е тя? — настоя Адел. Бузата й бе ярко розова от ударите.

— Дъщерята на Малкълм Кенмор — изрече той с нескрито задоволство.

Сестра му ахна от изненада.

— Ще се жени за дъщерята на краля?

— Ще се жени за принцеса — изхили се мазно Роджър.

Адел сподави стона си и се извърна разтреперана с лице към огъня. Той застана зад нея и докосна рамената й. Беше толкова близко до нея, че набъбналите му слабини почти докосваха задните й части.

— Дори ти не си в състояние да съперничиш на една принцеса, скъпа, а казват и че била голяма красавица.

Тя се отдалечи рязко от него. Не каза нищо — нямаше какво да отвърне.

 

 

Мери яздеше до Стивън на хубав бял кон. Той беше на едрия си кафяв жребец. Придружаваха ги двадесетина рицари. Точно зад тях един слуга държеше високо знамето на Нортъмбърланд. Яркочервената роза на черно, бяло и златисто поле се развяваше гордо над главите им и обявяваше тяхното пристигане в Лондон.

Камбанният звън на кралската църква извести на всички, че пристигат. Звънът проехтя веднага щом те се насочиха тържествено към спуснатия мост. При друг повод дворецът може би би събудил любопитството на Мери. Още Завоевателя беше почнал да го строи. Дворецът беше вдигнат върху развалините на древно римско селище, някогашните стени сега бяха част от укрепленията. Дворецът беше на четири етажа, имаше боядисана в бяло кула, а парапетите на бойните кули бяха назъбени. Дворът, с изглед към реката, беше широк и завършваше с пристан. По кулите крачеха стражи, стрелци с лъкове стояха на пост по стените. Долу, на пристана, дузини големи и малки лодки стояха на котва и се поклащаха лениво във водата.

Мери не виждаше нищо друго освен стените и Тауър. Стомахът й се беше свил на топка. Чувстваше се така от вчера, когато коленичи в параклиса в Олнуик и официално се сгоди.

Годежът действително се състоя. Беше си съвсем истински. Нямаше никаква измама. А ето че влиза сега в Тауър. Докато гледаше още недовършената крепост, Мери внезапно осъзна, че дори Малкълм не е в състояние да я освободи оттук, щом тя се окаже зад тези яки стени.

Внезапно й стана студено.

Да, годежът се състоя. Никой не я спаси нито в Олнуик, нито по пътя за Лондон. Нямаше кой да го стори. Пълна лудост е било да си въобразява подобно нещо и да се надява. Мили боже, нямаше никаква измама.

Нямаше никаква измама. Баща й я бе дал на Стивън де Уорън, без дори да се сбогува с нея. Тя не е нищо повече от жертва пред олтара на политиката.

В гърдите й се надигна болка. Мери с мъка отпъди черните мисли. Знаеше, че ако не се овладее, ще влезе разплакана в кралския дворец.

Щом се озоваха в двора, мигновено ги наобиколиха група въоръжени рицари, които размахваха доста застрашително кралското знаме. Мери не помръдна. Стивън скочи от жребеца. Силните му ръце обгърнаха кръста й. Очите му срещнаха нейните.

— Не се бой — нашепна й той. — Дръж се, все едно, че си на представление.

Той я свали от коня и я взе на ръце. Мери трепереше и дишаше тежко. В мига, в който осъзна, че се намира в прегръдките на Стивън де Уорън, мъжа, който наистина щеше да стане неин съпруг, мъжа, на когото баща й я беше дал толкова безцеремонно, тя се дръпна рязко, за да се освободи. Кралските рицари ги обкръжиха и ги отделиха от свитата на Стивън.

— Защо ни обградиха така? — извика Мери.

Обзе я паника. Помисли си, че ще я вземат от Стивън и тя няма да стане негова жена, а затворничка на краля. Колкото и да мразеше мисълта, да се омъжи за Нортъмбърланд, много по-ужасно бе да ги разделят, а нея да хвърлят в подземията на Тауър.

Стивън я прегърна ласкаво, но лицето му се изопна. Погледът му стана студен и заплашителен.

— Това е само представление, Мери, представление, което да сплаши мен и враговете на краля. Ще ми станеш жена. Руфъс не е толкова глупав, че да се отметне от думата си. Никога няма да посмее да разгневи семейството ми до такава степен, че… Твърде много се нуждае от подкрепата ни.

Мери не се успокои. Враговете я обграждаха, той също беше враг. Каквото и да говори Стивън, нея щяха да задържат под стража. А и не вярваше, че той й говори искрено. Нали го виждаше, той също се беше сковал от напрежение и гняв. Мери се почувства смазана от напора на чувствата. Стремеше се да ги потисне, но те заплашваха да надделеят над разума й. Действително се сгоди за Стивън де Уорън. След няколко седмици ще му стане жена. След малко ще влезе в Тауър като гостенка на краля. Милостиви боже, баща й дори не изчака да разбере дали тя е бременна, а направо я даде на най-големия си враг!

Мери затвори очи и пое дълбоко дъх, защото й се зави свят. Усети, че е стиснала ръката на Стивън.

През ума й мина, че въпреки старата омраза той е единствената й подкрепа в този враждебен дворец. Веднага се ядоса на себе си, на него и на всички и измъкна ръката си.

От десетината рицари, които ги държаха в плътен обръч, се отдели един мъж. Самоувереното му лице се усмихваше обаятелно.

— Дойдох да те поздравя, Стивън, от името на брат ми, краля.

Стивън обгърна настръхналите рамене на Мери.

— За мен е чест, Хенри.

Принцът му се усмихна и след това съсредоточи вниманието си изцяло върху Мери. Тя го гледаше така, сякаш има две глави.

Беше виждала и принца в Абърнети. Беше слушала много и за него. Той беше прославен със своята страст към незаконни връзки с благородни дами. Говореше се, че е наплодил поне десетина незаконни деца. Но погледът, който й хвърли, бе не толкова похотлив, колкото изпитателен. Чувствата й бяха в пълен безпорядък, затова тя не разбра всичко, което се четеше в него. Въпреки това този поглед я разстрои и тя се изчерви.

— Добре дошла в Тауър, принцесо — изрече Хенри приветливо.

Мери беше добре възпитана. Тя направи реверанс, колкото и да не й се искаше. Стивън се принуди да дръпне ръката си от раменете й.

Хенри улови ръцете й и й помогна да се изправи. Доста се забави, преди да ги дръпне.

— Вие сте истинска красавица, много по-хубава даже от Адел Бофор — Хенри се забавляваше, тъй като си мислеше, че принцесата не знае за кого става дума.

Мери не беше забравила омразното име. Тя не повярва на принца. Запита се дали наследничката на Есекс в момента не е в двора.

Стивън не каза нищо. Хвана Мери за ръка. Сплете пръстите си със нейните, за да покаже кой я притежава. Очите му гледаха твърдо принца.

Хенри вдигна вежда и се засмя.

— Не се бой от мен. Не сме ли стари съюзници? Не смятам да ти се бъркам в работите, скъпи Стивън.

Усмивката на Стивън беше леденостудена.

— Значи си се променил от последната ни среща, приятелю, защото обичаш да нахлуваш в чуждата собственост, откакто те помня.

Хенри сви рамене.

— Не и ако не съм поканен — каза той.

— Тук няма да бъдеш канен — отвърна Стивън без злоба. Просто констатираше факта.

— Да не си се размекнал? — Хенри като че ли се развесели отново. Гласът му звучеше недоверчиво. Сви рамене, когато Стивън само се усмихна. — Е, хайде — каза той и направи широк жест с ръка, — студено е и годеницата ти трепери. От студа, разбира се.

— Разбира се — каза Стивън и притисна ръката й към тялото си.

Мери едва дишаше. Усети, че двамата са големи приятели, но и че между тях съществува някакво необичайно съперничество. Във всеки случай не спореха за нея! Едва не изхленчи, когато остра болка прониза слепоочията й. Прииска й се да се махне оттук, да си легне и да се завие през глава.

Изкачиха дървените стъпала пред замъка и влязоха в залата на втория етаж. По закон тя беше собственост на управителя на Тауър. Беше изпълнена докрай от дами в най-хубавите рокли и бижута и от джентълмени в ярко оцветени туники и плътно прилепнали панталони. Други пък изглеждаха така, сякаш не бяха слизали с дни от конете си — толкова кални и мръсни бяха. В залата беше твърде топло и задушно заради събралото се множество. Тук не достигаше и полъх от вечерния ветрец. А шумът! Мери трябваше да вика с всичка сила, ако искаше да разговаря със Стивън. Но тя нямаше такова желание. През това време на него му се налагаше да си пробива грубо път през тълпата, за да я преведе през залата до най-близките столове. За нейна изненада Хенри ги остави там, след като я изгледа язвително за последен път и й се поклони учтиво.

На площадката, на която бяха застанали, беше по-тихо. Мери се поотпусна и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Къде отиваме? — попита.

— Да поднесем поздравите си на краля, разбира се.

Сърцето й се сви отново. Обзе я ужас.

Горе на площадката за малко не се сблъскаха с група слизащи дами, които се носеха като вихрушка от лъскава коприна и ярък брокат. Парфюмът им замайваше главите, по лицата им имаше пудра. Стивън вежливо отстъпи, без да изпуска лакътя на Мери. Дамите го изгледаха хищно, а в Мери се вторачиха с широко отворени очи. После отминаха. Една жена обаче спря срещу тях. Стомахът на Мери се сви още повече и я заболя. Жената не й обърна внимание. Огненият й поглед не се откъсваше от Стивън.

— Милорд — каза тя. Гласът й беше тих и дрезгав. След това направи дълбок реверанс.

— Нямаше нужда, милейди — изрече Стивън.

Тя се изправи. Едва благоволи да забележи присъствието на Мери. Жената беше поразително красива, висока и стройна. Косата й беше по-черна от нощта, а очите й бяха мамещо тъмни. Мери не се съмняваше, че това е някоя от любовниците му, толкова съблазнителна беше.

— Е, желая ви всичко най-хубаво, милорд — изрече тихо изкусителката.

— Много мило от ваша страна.

Дългите й черни мигли се сведоха. След това тя му хвърли поглед, който възмути Мери с неприкритото си обещание.

— Надявам се да останем приятели.

Гласът й беше още по-обещаващ. Мери вече беше сигурна, че тази жена му е била твърде близка.

Устата на Стивън се сви в някакво подобие на усмивка.

— Както желаете, милейди — каза той и се поклони рязко. След това хвана Мери и остави жената на площадката.

Мери тутакси намрази тъмната красавица. Омразата я обзе с такава сила, че остана без дъх. Много добре разбра какво си казаха! Любовницата му възнамеряваше да продължи тяхната връзка и след брака му с Мери.

— Пак трепериш — отбеляза Стивън и я измери с поглед.

— Ти ми обеща… — едва прошепна тя.

— Ще ти бъда верен, Мери, не се безпокой.

Част от гнева й… и от невероятната й ревност — се изпари. Норманинът беше вероломен, но тя вярваше, че ще удържи на думата си. Каквото и да беше имало между него и онази жена, то беше свършило веднъж завинаги.

— Имай ми доверие, Мери — прошепна Стивън.

От сърдечните му думи й се прииска да заридае. Нервите й бяха изопнати до крайност.

Влязоха в друга зала. Тя имаше висок таван и беше много по-просторна от онази долу. Явно беше част от кралските покои. Тук имаше само десетина души, които бяха погълнати от разговор. Беше много по-тихо. Сърцето на Мери пак задумка оглушително. Помъчи се да си внуши, че няма от какво да се бои.

— Стаите на краля са ето там. — Стивън кимна към мястото, където двама стражи пазеха внушителните дъбови врати.

Мери се мразеше заради малодушието си. Последва Стивън. Радваше се, че той я държи здраво за ръка. Той каза няколко думи на стражите и единият от тях влезе вътре. Почти незабавно се върна и им направи път да минат. Двама слуги ги придружиха.

Кралят стоеше насред стаята, а един свещеник говореше монотонно и четеше един свитък Мери реши, че става дума за инвентар на някакво имение. Кралят не слушаше. Гледаше тях двамата.

За миг Мери забрави за всички други в стаята, толкова колоритен на вид беше Уилям Руфъс.

Дългата му долна туника беше крещящо сребриста, а тази над нея беше с най-яркия пурпурен цвят, който Мери беше виждала някога. И двете дрехи бяха богато извезани със сребърни и златни нишки. Златният му колан беше много широк и заслепяваше очите. Беше инкрустиран с рубини и сапфири. Обувките му бяха позлатени. На заострените им върхове имаше пискюли, обсипани с още скъпоценни камъни. Кралят носеше няколко големи огърлици, много пръстени и, разбира се, короната на Англия.

Трима придворни се изтягаха в креслата зад краля и слушаха свещеника. Вниманието на всички се насочи към младата двойка. Свещеникът най-сетне забеляза, че никой не го слуша и гласът му заглъхна. Стивън въведе Мери в притихналата стая.

Уилям Руфъс се усмихна. За изненада на Мери той гледаше не нея, а Стивън. Тя вдигна очи към годеника си и видя, че лицето му е застинало като каменна маска. Обърна се пак към краля. Той най-сетне благоволи да забележи присъствието й. Неясно защо й се стори недоволен.

Знаеше, че не бива да отвръща на погледа му, но не се сдържа, тъй като никога преди не го беше виждала, а я бяха учили да го мрази, откакто се помнеше.

Беше чувала, че се перчи като паун и е содомит. Че харчи реки от сребро за нови дрехи. Видът му я изненада. Той излъчваше власт и сила и същевременно беше много смешен. Беше среден на ръст, червендалест и склонен към напълняване. Някога може би е бил привлекателен, но не и сега. Очите му бяха малки, но гледаха проницателно. Когато най-накрая се усмихна сърдечно, тя забеляза, че му е паднал един зъб. Той се усмихваше само на Стивън.

— Добре дошъл, Стивън, добре дошъл. Не очаквахме теб, а само малката ти годеница.

— Наистина ли? — изрече с меден глас Стивън. Мери позна веднага, че той мрази силно краля. Очите му бяха потъмнели, устните се присвиха, а в тона му се долавяше подигравка. — Смятахте, че ще я пратя тук сама?

Руфъс сви рамене.

— Но ни е приятно да те видим след толкова дълго отсъствие. Твърде отдавна не си ни идвал на гости. Двамата с теб имаме за какво да си поговорим. — Руфъс протегна ръка. — Днес ще вечеряш с нас.

Стивън коленичи, взе ръката на краля и целуна въздуха над нея. Движението му беше грациозно, но нещо му липсваше. От раменете и главата му се излъчваше пренебрежение. Руфъс най-сетне се обърна към Мери, която пристъпи напред и застана до Стивън. Направи дълбок реверанс и остана така, докато той не й позволи да се изправи.

— Значи ти си дъщерята на Малкълм? — изрече замислено той. — Защо е отлагал толкова дълго женитбата ти? На колко си години? Приличаш ми повече на дете, отколкото на жена.

Мери настръхна. Не й хареса високомерната му любезност. Вдигна очи и забеляза, че всички в стаята я гледат. Не биваше да предизвиква английския крал, но не й се искаше да му отговаря. Накрая неохотно отвърна на един от въпросите му.

— На шестнайсет години съм.

Руфъс я изгледа продължително, преди да прехвърли погледа си върху Де Уорън, който стоеше неподвижно до Мери.

— Харесваш ли я, Стивън?

Мери ахна. Ама че въпрос!

Кралят продължи да говори приветливо, сякаш тя не беше в стаята.

— Никак не прилича на Адел. Толкова е дребна и бледа, че може да мине за момче, ако не беше дългата й коса.

Мери се вбеси. Не можеше да повярва, че кралят посмя да я оскърби така. Обърна се към Стивън и зачака той да я защити.

Обаче Стивън сви рамене. Устните му бяха здраво стиснати.

— Знаеш, че не си падам по момчета.

Руфъс се усмихна.

— Не, но жените ти винаги са били едри и доста зрели.

Стивън се съгласи с краля. Тонът му беше не по-малко закачлив.

— Значи тя не ти се нрави? — Очите на Руфъс блеснаха отново.

— Тя е дъщеря на Малкълм. Това ми се нрави, сир.

На Мери й призля. Това беше последният смъртоносен удар. Стисна юмруци и впи нокти в дланите си. Те едва не се разкървавиха. Каза си, че няма да си изпусне нервите пред очите на всички.

За миг пак се възцари тишина. Стивън стисна ръката й успокоително, защото тя трепереше. Мери пламна от гняв и я дръпна рязко. Той я стисна толкова силно, че я прикова на място и тя бързо притихна. За неин ужас очите й почнаха да я парят от напиращите сълзи.

Но Руфъс смени темата на разговора. Почна да разпитва Стивън за положението в Нортъмбърланд. Мери не слушаше. Чувстваше се твърде съсипана, за да различава думите им. Искаше само да се махне възможно най-бързо от кралските покои, да се махне от ужасния крал, от Стивън и от всичко, което узна досега. Главата й се завъртя.

Но изведнъж Руфъс се обърна пак към нея.

— Как е баща ти?

Тъй като Мери се мъчеше с всички сили да не мисли за Малкълм, не успя да отговори, дори и след смушкването на Стивън. Тя примигна и реши да не плаче. „Не тук и не сега, моля те, Господи.“

— За баща ти те питам, принцесо — повтори Руфъс, сякаш говореше на някой идиот. — Как е баща ти? Не говориш ли френски?

Мери се опита да продума. Но усети, че ако отвори уста, ще изпищи.

Руфъс се обърна към Стивън.

— Да не е малоумна? Разумът й на мястото ли си е? Няма да те оженя за някоя, която ще ти роди глупаци.

— Разумът й е наред, сир, но е преуморена и, мисля, доста смутена.

Мери не смееше да повдигне очи от пода. По бузите й се плъзнаха няколко сълзи.

— Вярвам на преценката ти, защото никога не си грешил досега. Отведи я. Прати я в стаята, където ще живее заедно с няколко временно пребиваващи дами. Трябва да поговорим. Имаме много за обсъждане, след като толкова години не сме се виждали.

Стивън се поклони, стиснал здраво ръката на Мери.

— Сир.

Излязоха навън. Мери едва съзнаваше, че прекосяват залата и излизат на двора. Ходеше като малоумна, както я нарекоха преди малко. Почти се задави от чистия въздух.

Стивън разговаряше тихо с един въоръжен мъж. Мери започна да идва на себе си. Не протестира, когато Стивън пак я хвана за ръка. Не му обърна внимание, когато той я изгледа изпитателно. Минаха покрай войника на горния етаж.

— Госпожице?

Тя стисна зъби и не каза нищо. Почти не дишаше.

Стивън също замълча. Стражът им обяви бодро, че това е нейната стая и отвори широко вратата. Мери отблъсна Стивън, който я пусна, и влезе вътре. Той я последва, както тя и предполагаше. След това стражът си отиде.

Най-накрая останаха сами.

— Мери — поде Стивън.

Мери изкрещя. Докато пищеше от гняв и мъка, вдигна ръка и го удари с всичка сила по лицето. Шумът от плясъка отекна високо в стаята.

— Махай се! — изкрещя Мери. — Веднага се махай от мен!