Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ТРЕТА ЧАСТ
В МРАКА

18

След три дена се върнаха в Олнуик.

Последните няколко дни изтекоха като миг. Двамата се любеха пламенно и им се струваше, че се намират на седмото небе. Новобрачните не излизаха от спалнята. На Мери не й остана никакво време за размишления, а и не искаше да се отдава на такива дейности. Стивън беше ненаситен и незадоволим любовник, но не бе егоист или садист. Мери откри в него страст, равна на собствената й. Не й се искаше да му отказва нищо и бързо се научи как да го съблазнява. Беше сигурна, че ако не е била бременна отпреди, то сега със сигурност носи детето му.

Олнуик изникна пред тях. Продължилото един ден пътешествие я отрезви и върна в суровата плашеща реалност. При нормални обстоятелства, ако Стивън не беше Де Уорън, а тя не беше шотландска принцеса, щеше да изпитва радостен трепет от пристигането в новия дом и от новата си роля в живота като жена на Стивън. Ако обстоятелствата бяха различни, щеше да се носи по въздуха от радост и щастие. Бъдещето би изглеждало светло и изпълнено с радостни надежди. Но обстоятелствата бяха съвсем други — мъжът й беше наследник на Нортъмбърланд, а тя беше дъщеря на Малкълм. Затова Мери се терзаеше непрекъснато от лоши предчувствия.

Изгаряше от желание да почне семейния си живот със Стивън, но много се боеше от това, което щеше да им донесе бъдещето. Думите на Малкълм не излизаха от главата й. Напомняха й по един ужасяващ начин за това, че бракът им е обречен още от самото начало. Причината се криеше в самите тях.

По време на тържеството не бе имала и миг свободно време, за да обмисли заповедта на баща си. Дългото пътуване днес й бе дало възможност да размисли и да се отдаде на спомени, които желаеше да избегне. Обаче това беше невъзможно. Малкълм беше поискал тя да шпионира в негова полза. Да шпионира мъжа си. Мери беше ужасена.

Единствената причина той да допусне брака й е било внедряването й като шпионка сред враговете от Нортъмбърланд.

Мери беше не само ужасена. Тя беше потресена до дъното на душата си. Беше разярена.

Това ли беше мъжът, когото беше обичала и почитала дълбоко, откакто се помнеше? Мъжът, който се смееше на момичешките й лудории, докато майка й й се караше? Мъжът, който толкова се гордееше с нейния ум и красота, докато тя растеше? Това ли беше великият шотландски крал?

Как бе могъл да й стори това?

Защото нямаше никакво съмнение, че тя още обича страната и рода си. Бракът не променяше и нямаше да промени това. Безспорно тя искаше Шотландия да остане цяла и независима. Не биваше да желае владетелят на Нортъмбърланд да нахлува още повече зад несигурната граница.

Но също толкова твърдо щеше да откаже да постъпи така, както баща й искаше. Беше дала обета си пред Бога и искаше да го спази. Задълженията й бяха да бъде вярна първо на мъжа си. Този дълг стоеше пред и над всичко друго, даже пред дълга й към баща й или страната й. Но, мили боже, сега, когато й бяха ясни намеренията на Малкълм и знаеше, че няма да има никакъв съюз, как да оцелее? Как щеше да се запази бракът й?

Очевидно Малкълм кроеше някакво коварство срещу Нортъмбърланд и срещу мъжа й. Беше само въпрос на време крехкият мир да бъде безвъзвратно разрушен. Въпреки че се беше заклела във вярност на Стивън, как щеше да се чувства, когато той тръгнеше на бой срещу баща й? Ох, защо нямаше начин да се запази мирът!

Мери се обезсърчи. Ядът остави противен вкус в устата й. Ужасните изисквания на Малкълм я преследваха и отекваха непрестанно в ушите й. Как бе възможно да иска да я използва така? Та той унищожаваше всяка надежда за бъдещо щастие на нейното семейство!

— Вкъщи сме си, Мери — изрече приветливо Стивън, нарушавайки хода на мислите й.

Въпреки че Мери беше напълно погълната от тях, тя непрестанно усещаше присъствието на Стивън. Той яздеше мълчаливо до нея. Беше също така мрачен, сякаш знаеше какви вихри се въртят в главата й и какво е поискал от нея Малкълм.

Погледна го и се застави да си спомни колко хубаво си прекараха през последните няколко дена. Въпреки че се бяха любили по най-различни начини и тя беше спала само в неговите обятия, той още беше загадка за нея. Все още го чувстваше чужд и непознат. Мери се насили да се усмихне. Не биваше да му позволява да разбере колко е объркана. Не искаше той да знае колко е смутена. Не дай Боже Стивън да разбере какво е поискал баща й от нея.

— Вкъщи — повтори тя механично. Болката заглуши радостта, която би изпитвала при други обстоятелства. Обърна се към мъжа си, като сподави силните чувства, които изпитваше към него. — Ще ти бъда добра жена, Стивън. Обещавам ти.

Тя трепереше.

Очите му я огледаха внимателно. Той сякаш усети, че зад думите й се крие нещо друго. Поиска да разбере какво е то.

— Тревожи ли те нещо, Мери?

Мери поклати отрицателно глава. Нямаше сили да говори повече. Насочи погледа си към непревземаемата крепост на Олнуик. Денят беше сив. Дългите сенки над главите им правеха тъмните каменни стени на замъка сякаш още по-черни и угнетителни. Мери знаеше, че само играта на въображението й я подтиква да вижда новия си дом в такава отблъскваща светлина. Каза си, че това не е предзнаменование, което й разкрива суровото и трагично бъдеще.

 

 

Веднага щом пристигнаха в Олнуик, Стивън беше посрещнат от Нийл Болдуин. Двамата потънаха в разговор за положението на нещата в замъка. Мери се извини и поиска разрешение да влезе вътре. Усети, че погледът на Стивън не се откъсва от нея, дори когато Нийл му разказваше всички подробности за болестта, погубила десетки овце. Тя хукна по стълбите и влезе в замъка. Слугите се втурнаха подире и. Мери изкачи вихрено стъпалата към спалнята, в която щяха да живеят до идването на графа и графинята. Веднага нареди да разопаковат багажа на Стивън, да разпалят огън в камината и да донесат вино с подправки. Поиска и да стоплят банята за него. След това хукна към долния етаж, за да види какво готвят в кухнята за вечеря. Разбира се, там цареше пълен хаос заради внезапното пристигане на Стивън в толкова късен час. Мери успокои объркания главен готвач. Двамата бързо се разбраха за едно простичко, но вкусно вечерно меню. След като излетя от кухнята, Мери хвана за ръката една слугиня и й нареди да добави пресни билки към тръстиките в залата. После хвана полите си с ръка и се втурна нагоре по стълбите.

Не й бе останал дъх. Банята, голяма бакърена вана, беше пълна с димяща гореща вода. Двама яки младежи я бяха напълнили догоре с кофите си. Мери огледа стаята, видя, че огънят лумти и искри, виното е сложено на сандъка, а на леглото са оставени чисти дрехи за мъжа й. Тя се усмихна, доволна от себе си. Оказа се, че не е трудно да бъдеш омъжена жена. Не беше копняла и не се беше готвила специално за тази роля, но сега се радваше, че има като пример за подражание поведението на майка си. То беше добре запечатано в паметта й. Зачуди се какво още може да направи, за да достави удоволствие на мъжа си, но видя, че той стои на входа. Изглеждаше малко слисан.

Погледът му беше сърдечен, а леката извивка на устата му караше лицето му да изглежда приятно усмихнато. Всичко това, както и властното му присъствие накараха Мери да се изчерви. Тя му направи лек реверанс. Сърцето й заби бързо. Реши, че сигурно е страшно разрошена след дългото пътешествие и след голямото търчане преди малко. Може би въобще не приличаше на принцеса, а на някоя от слугините долу. Помъчи се бързо да прибере изскочилите кичури обратно под покривалото на главата си. Стивън пристъпи напред и откачи колана на меча си. Мери се наведе, за да го вземе от ръцете му.

Той се усмихна широко. В очите му светнаха весели пламъчета.

— Нямаш сили да вдигнеш меча ми, мадам, много си слаба за него.

Той сложи дългото страшно оръжие на сандъка в удобна близост до леглото.

— Нямам ли сили, милорд?

Той я изгледа с видимо смайване.

Мери не можеше да повярва, че е произнесла тези думи, но не сведе очи и добави дрезгаво:

— Нямам ли право на това, милорд?

— О, да, мадам, имаш. Нищо чудно да се окаже, че можеш и да се биеш.

Мери беше притаила дъх.

— Боя се, че ти ме научи да се държа дръзко.

— Харесвам твоята дързост, мадам, или поне дързостта, за която говорим сега — той отмести поглед от нея и огледа стаята. В нея вече не беше студено и мрачно. Пак погледна Мери. В погледа му се четеше топлота. — Може би трябваше да ускоря женитбата.

Мери се засмя от удоволствие.

— Радвам се, че си доволен, милорд.

— Повече от доволен съм, Мери.

Беше й много ясно за какво намеква, защото в очите му се появи познатият блясък. Гласът й стана още по-дрезгав.

— Има ли още нещо, което да наредя да ти донесат, милорд? Или което да направя за теб?

Погледът му беше пронизителен.

— Помогни ми да се съблека — каза Стивън, седна и свали калните си ботуши.

Въпреки че Мери току-що беше прекарала два дълги дена и три още по-продължителни нощи в леглото с мъжа си, доставяйки му удоволствие по всички възможни начини, които им хрумнаха и на двамата, тя беше обхваната от странна смесица от нервност и удоволствие, че има възможност да изпълни толкова простичка задача като тази, да му помогне да се съблече и да се изкъпе. Знаеше много добре, разбира се, как ще свърши къпането и тръпнеше от приятни предчувствия.

Отиде бързо при него и му помогна да си свали коланите и туниките. Сърцето й заби по-бързо, когато ръцете й го обгърнаха. Знаеше, че никога няма да може да остане равнодушна, когато го вижда и докосва. Широките му рамене, силните твърди гърди и плоският корем се оголиха пред властния й, изпълнен с чувство на притежание, поглед. Когато той раздвижи тялото си, яките мускули се очертаха ясно заедно с едно дълго сухожилие.

— Ти си хубав мъж, милорд — изрече неволно тя. Стивън, който беше останал само по панталони и презрамки, се завъртя и я погледна в очите.

— Радвам се, че мислиш така, мадам.

Сърцето на Мери заби още по-силно. Коленичи до него и неумело се захвана да разкопчава жартиерите на чорапите му. Нямаше как да не забележи колко е възбуден мъжът й. Панталоните му се плъзнаха и паднаха на пода.

Мери вдигна поглед към него. Той прикова поглед в очите й и й подаде ръка. Мери стана и се озова в прегръдките му.

— Ти също ми доставяш удоволствие, мадам — каза той тихо.

Тя поруменя от радост.

— Не искаш ли да се изкъпеш? — попита тя с всичкото спокойствие, на което беше способна.

— Желая да го направя с теб — промълви с въздишка Стивън. — Не знам как успяваш да ме накараш постоянно да те желая, мадам, но го постигаш някак. Един мъж на моята възраст отдавна трябваше да се е изтощил до крайност. Да не си ми дала някакво любовно питие, за което да не знам?

— Не — изрече Мери с усмивка. — Любовното питие би убило и двама ни.

Стивън се разсмя весело. Ефектът беше поразителен. Мери притаи дъх. Стивън обикновено правеше впечатление на твърд и сериозен човек, но тази усмивка придаде на лицето му мека мъжествена красота.

Той влезе във ваната и се настани в нея. Мери вдигна кесията за търкане и го погледна. Ръката й се разклати леко.

— Както искаш — прошепна Стивън.

Мери се захвана да търка гърба му, като се стараеше да не мисли за тялото на мъжа си. Мъчеше се и да не приема поканата му така буквално, както й се искаше. Стивън въздъхна от удоволствие. Когато тя свърши да сапунисва и плакне твърдите му мускули и тяло, Стивън се обърна леко. Очите му светеха като черен кехлибар. Мери се помъчи да не трепери. Постара се и да не гледа водата, която се плискаше около бедрата му и тази част от тялото му, която я приканваше толкова настойчиво. Устата на Стивън се беше стегнала в права твърда линия. Той се облегна назад. Мери коленичи до него. Остави кесията и почна да сапунисва гърдите му. Дланите й се плъзгаха по твърдите му мускули и по гладката като коприна кожа. Мъжът й се беше стегнал и не помръдваше. Когато ръката й се спусна надолу по твърдия му плосък корем и го загали с кръгови движения, Стивън затвори очи. Стисна здраво зъби. Шията му беше изпъната, лицето му се беше изопнало. Мери погледна надолу и преодоля сдържаността си. Потопи ръката си във водата и покри със сапунена пяна нарасналия му член. Стивън изстена.

Мери не си дръпна ръката. Устата й се приближи до ухото му.

— Желаете ли още нещо от мен, милорд?

Той се засмя тихо и грубо. Преди да се е съвзела от изненадата, той скочи на крака. Водата се разплиска около тях. Миг по-късно Мери се оказа легнала по гръб на кревата. Той разтвори краката й. Полите й се вдигнаха до кръста. Горещият му хлъзгав член се притисна в настръхналата й кожа.

— Кой се закача, мадам? — промърмори той.

Мери нямаше сили да му отговори. Стисна здраво раменете му и ноктите й се впиха в кожата му. Беше свободна да се държи както иска, да се откаже от всички преструвки и задръжки. Вече нищо не й пречеше да бъде ненаситната развратница, в каквато я беше превърнал. Тя задиша тежко под него. Беше забравила за всичко друго и се беше разтворила широко за него. Стивън се разсмя тържествуващо и нахлу в нея. Мери изкрещя от удоволствие. След малко тръпнеха заедно в прегръдките на горещата всепоглъщаща страст.

 

 

Мери слезе късно за вечеря, но се оказа, че е имала късмет.

В мига, в който влезе в залата, видя, че Стивън се е отпуснал и се смее доволно. Погледът, който й прати, я стопли със сърдечността си. Мери се изчерви. Бързият оглед я увери, че въоръжените мъже под подиума ги гледат разбиращо и едва крият веселото си настроение. Мери реши, че са съвсем наясно защо дамата закъснява толкова за вечеря, защото задоволеният вид на Стивън не скриваше нищо и по никакъв начин не можеше да бъде сбъркан. Мери се надяваше тя самата да изглежда по-благоразумна и сдържана.

Но никак нямаше да се ядоса, ако това не беше така и лъчите на любовта, които я заливаха цялата, бяха видими за всички. Нямаше да мисли повече за неприятни неща като Малкълм и неговите заповеди, например. Нямаше смисъл. Вече беше взела правилното решение. А след това, когато седна на мястото до Стивън, получи и последното доказателство, че е постъпила както трябва. Доказателството лежеше пред нея на масата.

Една цъфнала яркочервена роза.

Мери се слиса и застина на място. Погледна смаяно Стивън, който й се усмихваше лениво. В очите му се таеше обещание за нещо много повече от секс.

— Откъде я намери? — това бяха първите думи, които й дойдоха наум.

— Странно е, нали? Роза през зимата. За теб е, мадам. Подарък от мен.

На Мери й се доплака. Седна, без да докосва розата. Той беше подрязал късо стъблото и то приличаше много на розата, изобразена на щита му. Всъщност беше съвсем същата и в най-малките подробности.

— Всъщност майка ми отглежда рози. Предполагам, че топлото време от предишната седмица е излъгало растенията и те са цъфнали преждевременно.

Мери не искаше да се разреве като някоя глупачка. Какво означаваше това? Тя погледна решително Стивън в очите. Реши да разбере какво точно е имал предвид той с този романтичен жест, на който не го беше смятала способен досега.

— Стивън, ти си отрязал дръжката. Тази роза… е пълно копие на онази върху щита ти.

Той се усмихна от удоволствие.

— Съгласен съм, мадам. Надявах се да го забележиш.

— Какво означава това? Ти я носиш върху връхната си дреха и върху оръжията си.

Той се наведе към нея. Погледът му помилва лицето й. В гласа му се долавяше напрежение.

— Страховитото черно поле, на което се крепи всичко, е мощ, Мери, и предупреждение към всички, които пожелаят да воюват с нас.

Мери потръпна.

— Бялото поле отгоре означава непорочност, а златното — знатност.

— А… розата?

— Червената роза е символ на страстта, мадам. Изненадвам се, че питаш.

Мери се изчерви. Сърцето й заби лудо. Мощ, непорочност, знатност… страст.

— Де Уорънови са прочути с мощта си, чувството си за чест, знатността си и изключителната си страст в защитата на всички каузи, скъпи на сърцето им — изрече Стивън с тих и напрегнат глас. Погледът му се задържа върху нейния.

Мери стоеше като омагьосана. Знаеше, че е разбрала правилно жеста му. Заедно с розата той й даваше и себе си.

— Стивън… благодаря ти.

Стивън се вторачи в нея. Мери дълго не отвърна поглед. Неговият си остана все така напрегнат. След това посегна към розата. Той я спря светкавично.

— Но внимавай — прошепна той — да не се убодеш от бодлите.

 

 

Повечето сутрини Стивън беше погълнат от делата по управлението на земите си, които обсъждаше с управителя си в залата. Но този ден не стана така. Той стоеше прав и се взираше невиждащо в камината. Мери беше заета с домакинските си задължения. Той знаеше, че тя е в кухненския килер с артелчика. Васалите от свитата му също се бяха разпръснали по своите дела. Беше съвсем сам. Това му се случваше много рядко.

Усещаше постоянна болка в тила си. Добре познаваше това страдание. То го спохождаше от много години насам и се появяваше тогава, когато беше уморен или го грозеше беда.

Беше женен от четири дена. Четири съвършени дена, които надминаха всичките му очаквания. Ако не се познаваше толкова добре, би помислил, че се е превърнал в романтичен глупак. Толкова щастлив беше с жена си, толкова сляпо влюбен. Не му се вярваше, че е намерил и й е подарил червена роза. Но го беше направил. Тя беше разбрала отлично смисъла на дара. Остана и много доволна — прочете това в очите й.

Трябваше да бъде на седмото небе от щастие. Но вместо това страдаше от най-тежкото главоболие, което го беше сполетявало някога.

Защото ужасният въпрос не беше намерил още решението си. Успял ли бе Ролф да отклони краля от плана му да измами Малкълм и да превземе Карлайл? Или щеше да трябва да тръгне на война срещу дома и семейството на жена си?

Мили боже, как щеше да реагира тя, ако той тръгнеше на бой срещу Малкълм? Щеше ли да разбере, че той изпълнява дълга си към своя крал? Ще му помага ли, както щеше да бъде длъжна?

Тя му беше жена. Отношенията им се бяха променили, откакто тя се събуди след опита за убийство. Безспорно беше приела охотно съдбата си и беше дошла доброволно при него в деня на сватбата. Изпълняваше с ентусиазъм задълженията си в Олнуик. Стивън виждаше, че тя се старае всячески да му угоди. И, мили боже, беше му много приятно. Но дали щеше да бъде вярна единствено и само на него?

Мери беше едно от най-гордите и решителни човешки същества, които той беше срещал някога. Възможно ли е хитрушата, която му се съпротивляваше и го предизвикваше всячески, да се е променила толкова бързо? Беше ли жена му вярна само на него в сърцето си? Беше ли?

Не знаеше.

Боеше се да узнае.

Боеше се от това, което щяха да му донесат следващите дни.

 

 

На следващия следобед граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха в Олнуик. С тях бяха Изабел и Джефри. Стивън не беше в замъка, когато те дойдоха. Затова Мери излезе в двора да поздрави своите свекър и свекърва, както беше обичаят. Всички си размениха топли и сърдечни приветствия. Мери изпита нелепо удоволствие от това, че семейството на мъжа й не само я приема, но и обича.

След това Мери хукна към горния етаж, за да нагледа преместването на вещите на Стивън и нейните от господарската спалня. Прииска й се да беше знаела предварително за пристигането на графа и графинята. Виковете на стражите по наблюдателните кули, последвани от тропота на малка група конници по спуснатия мост и в двора й известиха, че Стивън се е прибрал вкъщи. Мери се засмя от радост, отиде до бойницата, която служеше за прозорец и загледа как мъжът й слиза от жребеца си и подава юздите на оръженосеца си. Беше покрит с кал до коленете. Последните няколко дни бе валяло непрестанно. Стивън щеше да има нужда от баня, но Мери беше сигурна, че няма да се изкъпе чак до вечерта и че първо ще иска да се наслади на компанията на близките си.

След известно време, след като се убеди, че господарската спалня свети от чистота и е готова за графа и жена му, Мери слезе на долния етаж. Докато наближаваше залата долу, й стана ясно, че графът и синовете му разговарят оживено, но внимават много някой да не ги чуе. Тя не чу женски гласове, затова й се стори, че се натрапва и идва неканена. Забави ход. На ъгъла чу Джефри да споменава, че укрепленията на Карлайл представляват купчина камъни, които се нуждаят от незабавен ремонт.

На Мери не й направи почти никакво впечатление фактът, че Карлайл е темата на разговора им. При появата й тримата, седнали на масата мъже замлъкнаха мигновено. Тя спря. Усмивката на лицето й, предназначена за мъжа й, изчезна, а поздравът на върха на езика и си остана неизречен. Тримата Де Уорън се обърнаха към нея. Никой не се усмихваше. Очевидно я смятаха за натрапничка и съвсем явно не желаеха тя да слуша спора им.

Мери спря посред пътя си на входа на залата. За пръв път от женитбата им се почувства шотландска натрапница, а не господарка на Олнуик и жена на Стивън. Лицето й застина в някакво подобие на усмивка, предназначена за мъжа й.

— Добър ден, милорд.

Стивън стана. Баща му, който седеше зад него, отпи малко ейл, а Джефри потропваше нетърпеливо с пръсти по масата. Стивън дойде при нея, но не за да я поздрави.

— Майка ми е в дневната горе с Изабел. Защо не идеш при тях?

Мери стисна устни. Сърцето й подскочи рязко и я заболя. Той също смяташе ненадейната й поява за нежелано натрапничество и гледаше да я отпрати по-бързо. Болката в гърдите й стана гореща и мъчителна, когато вдигна очи и ги впери в хубавото лице на мъжа си. Той й нямаше доверие.

Нямаше й доверие, а те говореха за защитните укрепления на Карлайл.

Не, това бе невъзможно.

Изгледа го продължително. Чакаше поне един знак, че тази потайна среща не означава това, на което приличаше. Но той само повтори почти неприкритата си заповед.

— Защо не идеш при майка ми горе в дневната, госпожо?

Последните няколко дни се бе скъсала от работа, за да му угоди, за да задоволи всичките му вкусове и да му създаде уют по всички възможни начини. Бе се заклела пред всички, че ще му се подчинявай ще го подкрепя всячески, а той още не й вярваше. На Мери й прилоша. Той й няма доверие, а те говорят за Карлайл!

Мери кимна леко. Не можеше да промълви и дума. Душата й се изпълни с ужас. Обърна се рязко и избяга в дневната.

Графинята вдигна очи от бродерията, над която работеше. Погледът й беше загрижен. Изабел се втурна с радостен вик към Мери и почна да й разказва последните клюки от лондонския двор. Мери кимна и се престори, че слуша, но не чу и думица от изреченото от детето. Опита се да си внуши, че цялата сцена отпреди малко не е била това, което й се е сторило и че прави прибързани заключения. Каза си, че мъжът й не се различава от другите мъже, които също отпращат жените си, за да поговорят на спокойствие с другарите и близките си. Но тези мислени уверения не я убедиха никак. Мери не им вярваше.

Карлайл. Какво бяха замислили те? Нима замисляха война? Възможно ли бе?

„Невъзможно е“, изкрещя мислено Мери. Защото именно тази утрин Стивън я бе прегърнал нежно след неколкократната им любов. Сънливата му усмивка се дължеше единствено на обичта. Вчера й даде розата, обещанието за вечна любов… или поне тя беше помислила така. Ако я обичаше поне малко, нямаше да воюва със семейството й заради Карлайл.

Трябваше да разкрие плановете им. Обаче как да подслуша какво си говорят, без да привлече вниманието на графинята? Мери погледна майката на Стивън и почервеня виновно, защото жената я гледаше навъсено и беше оставила иглата и конеца. Стори й се, че се досеща какво е намислила Мери. Мери се почувства като долна предателка, но си напомни, че няма намерение да изменя на никого. Просто желаеше да разбере дали мъжът й смята да воюва с най-близките й хора. Длъжна беше да разбере това.

„Сигурно ме обича поне мъничко, помисли си тя отчаяно. Поне мъничко. А в този случай няма да има война, тъй като Стивън ще откаже да участва в нея.“

— Извинете ме, мадам — каза Мери на графинята. — Не се чувствам много добре. Смятам да се кача горе и да си полегна малко.

Много й беше неприятно, че мами свекърва си.

— Да наредя ли да ти пратят нещо за ядене? — попита лейди Сеидре. Тя се изправи и изгледа Мери съсредоточено и малко замислено.

Мери нямаше апетити отклони предложението. След това изскочи нервно от дневната.

Тъй като стаята на жените гледаше право към залата, тя пак прекъсна грубо разговора на мъжете. Престанаха да говорят веднага щом я видяха. Мери не им обърна внимание, обаче лицето й пламна от унижение. Излезе стремително от помещението. Чак когато изкачи стълбите наполовина и гласовете им се извисиха отново, тя спря. Потрепера и се притисна към стената.

Стори й се, че всеки момент ще избухне в плач. Току-що се беше омъжила и обичаше горещо мъжа си. Но имаше твърдото намерение да го шпионира.

Не ги чуваше добре. Мери почна да се промъква бавно и безшумно надолу по стълбите. Стигна до втората площадка. Не биваше да продължава, защото знаеше, че ако завие, те ще я видят. Но вече чуваше всяка дума. Разговаряха точно за това, от което тя се боеше. Замисляха вероломен удар срещу баща й — атака срещу Карлайл.

— Той иска всички войски, които мога да събера — казваше Джефри.

— Какви са отношенията ти с Анселм? — попита Стивън. Гласът му беше удивително безизразен.

— Врагове сме. Той излезе много по-голям религиозен фанатик, отколкото предполагах — изрече мрачно Джефри. — Но Руфъс се нуждае сега от Кентърбъри повече от всеки друг път. Шпионите ми докладваха, че принцът е толкова вбесен от женитбата ти, че е отказал да помогне по какъвто и да е начин. А аз се разорих съвсем, след като свиках тези мъже, защото в касата на Кентърбъри няма и пукнато петаче.

— Дългът ти е ясен. И макар че си докаран в момента до просешка тояга, не забравяй колко близо си до голямата награда — изрече твърдо Ролф. — Струва си да се поохарчиш малко, за да получиш изгоден пост от краля.

Джефри не отвърна нищо.

Ролф продължи.

— Да не се заблуждаваме. Хенри предпочита да си запази ръцете чисти, за да има възможност да ги окървави до лактите, когато му е изгодно. Не е ли по-добре за него всички да се бием като един… и да се обезсилим до един? И кой друг освен него ще ни окаже помощ в критичния момент? Принцът винаги е постъпвал умно.

— Да се надяваме, че Карлайл ще падне лесно и няма да имаме големи загуби на хора и пари — каза сухо Джефри след малко. — И дано не се наложи Хенри да ни идва на помощ в критичния момент.

Стивън проговори най-сетне.

— Дъждът ще ни създаде главоболия — заяви той с равен глас. — Разчитаме най-много на конните рицари, а конете се движат с мъка в калта.

— Бих предпочел да бяхме провели тази акция преди месец, ако изобщо се налагаше да я провеждаме, но сега почти нямаме избор — каза Ролф. — Кралят си го е наумил и не иска да се откаже.

— Да — каза Стивън — Руфъс отдавна си е наумил това. Нищо няма да го възпре от това нападение, нищо и никой.

— Поне ще изненадаме Малкълм — отбеляза сухо Джефри.

— В края на краищата ти току-що се ожени за дъщеря му.

— Да — съгласи се Стивън, — определено ще изненадаме Малкълм.

Мери беше поразена. Стивън беше повторил най-безчувствено думите на брат си. Как бе възможно да е толкова хладнокръвен и бездушен, когато обсъжда вероломство срещу нейната страна, нейните хора, нейния род? Изведнъж осъзна целия смисъл на това, което бе подслушала. Той я порази като гръм. Помисли си с горчивина, че бракът им е бил фарс. Тя не беше любима жена, а нещо средно между любовница и слугиня. Той не даваше и пет пари за нея. Иначе би изразил поне малко съжаление за това, че нарушава договора, който беше сключил с баща й! На Мери й се прииска да заридае, да крещи и пищи. Бракът им не означаваше нищо за него, нищо отвъд политическата полза. А може би дори политическият аспект нямаше значение за него. Тя се притисна към перилото, задиша тежко и се помъчи да не се разреве.

Реши, че няма защо да остава тук. Заповяда си да се съвземе. Усети, че долу е настъпила тишина. Беше узнала всичко, за което беше дошла. Сега разбра, че не е искала да го узнае и се е бояла от това, което ще чуе. С мъка се удържа да не заплаче. Сигурно всички мъже бяха погълнати от радостно предчувствие за предстоящата битка. Дано отидат в ада всичките! Дано Господ накаже мъжа й Стивън! Мери се обърна, за да се качи горе.

Действието й беше много рязко и тя се подхлъзна. Извика от изненада, докато се търкаляше по стълбите. Ужаси се при мисълта, че сигурно всички долу в залата са я чули. Застана неподвижно на ръце и колене. Една секунда й стигна, за да се съвземе и овладее. Скочи на крака и хукна да бяга. Но беше твърде късно. Мъжът й беше по-бърз, много по-бърз.

Мери разпозна веднага чия е силната ръка, която я сграбчи. Той я дръпна за шията, завъртя я и я пусна.

Мери залитна, както заради силата на движението му, така и заради изражението на лицето му. То беше слисано и невярващо.

В този миг не я интересуваше нищо. Твърде разярена беше, за да я е грижа за каквото и да е.

— Бъди проклет — изсъска тя. Веднага съжали за думите си. Изненадата му се превърна в ярост. Тя се обърна и избяга.

 

 

Мери беше потресена от чудовищната си постъпка — току-що беше подслушала мъжа си. Още по-лошо — хванаха я на местопрестъплението. Отсега нататък щяха да я смятат за шпионка. Изкрещя ужасено, когато чу тропота от краката на Стивън, който неумолимо я настигаше. Изплашена до смърт, Мери влетя в спалнята, в която живееха. Вече ги деляха само една-две стъпки. Извърна се, за да затвори вратата. Надяваше се да я заключи. Твърде късно. Той вече стоеше на прага. Стивън затръшна вратата с една ръка. С такава лекота, сякаш тя беше от хартия, а не от тежък дебел дъб.

Мери отскочи назад. Лицето й се обля в сълзи.

Стивън се надвеси над нея. Очите му бяха широко отворени, лицето — изопнато, а тялото му трепереше от гняв.

— Ти шпионираш мен, своя мъж!

— А ти тръгваш на война срещу моя народ! — извика Мери.

Стивън я изгледа втренчено.

— Как можа? — извика Мери. Сърцето й подскочи лудо. — Как е възможно да искаш да тръгнеш на война?

— Мен ли питаш? — попита той най-накрая. Гласът му беше тих и звучеше неестествено. Мускулите на лицето му се изопнаха — толкова здраво беше стиснал челюсти. — Мен ли обвиняваш? Изпълнявам си дълга, госпожо, точно както и ти изпълняваш твоя.

Мери не отговори. Трепереше.

— Госпожо — каза той сковано. И той трепереше. — Войната не те засяга. Ти имаш само една грижа и тя е животът ми да е уютен и изпълнен с удобства.

— Да, уютът ти е моя грижа — изрече неуверено Мери. — Но когато война заплашва моето семейство и дома ми, тя се превръща в първата ми грижа! Трябва да знам какво става!

— Да, трябва да знаеш какво става. Но ще те попитам нещо… Вярна ли си ми, Мери?

Тя отвори уста и каза:

— Отиваш ли на война срещу Шотландия, Стивън? Отиваш ли?

— Не ми отговори, Мери — изражението, позата и гласът му изведнъж станаха заплашителни.

— И ти не ми отговори — прошепна покрусено Мери. Дланите й се притиснаха към гърдите, за да облекчат болката в сърцето й.

— Отговори ми, Мери! — настоя Стивън.

— Да — каза Мери. Все едно, че някоя виновна селянка си признаваше престъплението пред господаря си, толкова смирен и покорен беше гласът й. — Да.

— Лъжеш ли ме? — Гласът му стана още по-висок. Гледаше я обезумяло. — Не ме ли шпионираше?

— Да, шпионирах те — тя затвори за миг очи.

— Как е възможно да си ми вярна, щом ме шпионираш?

Тя не отговори.

— Отговори ми! — изрева той. Вдигна ръката си. Мери се сепна и отскочи. Той замахна, но не я удари. После я хвана за рамото и я разтърси. Мери се уплаши. Усети, че той всеки момент може да избухне още повече и да я пребие. — Ти ме шпионираш в собствения ми дом! Това не е ли измяна?

— Мразя те — прошепна Мери. Усети, че плаче. Само преди няколко часа се намираше в прегръдките му и беше влюбена до уши в този мъж. Този мъж, на когото въобще не му пукаше за нея.

За миг двамата се погледнаха в очите. След това той я придърпа още по-близо до себе си.

— Значи стигнахме до истината!

— Истината — каза тя — е, че ти не се различаваш от баща ми, който ме ожени за теб, за да ме използва и за да ти помогне да извършиш гнусното си вероломство.

Той я хвърли на леглото. Мери се сви и зачака върху нея да се изсипе порой от удари. Но това не стана.

Грубите и твърди ръце на Стивън я обърнаха насила по гръб, така че тя беше принудена да го погледне в лицето. Той се наведе над нея.

— Моето вероломство ли? Моето вероломство? Значи на всичко отгоре и дръзваш да ме обвиняваш? Искам ти да обясниш своето вероломство, госпожо! Обясни веднага защо постъпи така!

Мери не съумя да измисли нищо в своя зашита. Всъщност нямаше никакво желание да се защитава, не и пред него, не и сега.

— Къде са хитростта и умът ти? Няма ли поне да отречеш обвинението?

Мери закри очите си с ръка и остана безмълвна.

Стивън я притисна в леглото.

— Ти си моя жена, госпожо, моя жена. Заклехме се пред Бога. Какво значат за теб собствените ти клетви, мадам?

Нямаше как да не му отговори. Той беше прекалено вбесен.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.

— О, не! И какво ще ми пробуташ като истина, Мери? — Той се изправи и се надвеси над нея. — Че ме обичаш? Че никога няма да ме предадеш? — Той крещеше.

Мери трепереше. Чудеше се как е било възможно да е била влюбена в този мъж допреди малко. Стана, стиснала одеялото в ръце. Дланите й бяха свити в юмруци.

— Защо шпионираше? — процеди той през зъби.

— За да узная намеренията ти! — Сълзите пак изпълниха очите й. — А те са долни и безчестни!

— Да узнаеш намеренията ми — безрадостният смях на Стивън бе груб и стържеше слуха. — И да предупредиш Малкълм. Да предупредиш Малкълм да вземе мерки срещу мен. Да ме предадеш.

— Не!

За миг той не продума. Само се взираше в нея.

— Посочи ми някаква причина, Мери. Някаква причина да ти вярвам.

Мери дишаше тежко.

— Не ти ли доказах през последните няколко дни, че заслужавам доверието ти?

— Очакваш да ти вярвам! — Стивън мигновено се стегна. — От първия миг, в който се видяхме, постоянно търсеше някакъв начин да ме измамиш. Непрекъснато. Нужно е нещо повече от няколко дена в леглото, Мери, за да ме накараш да ти повярвам или за да ме превърнеш в безсилен и сляпо влюбен глупак!

Мери трепна. Много я заболя от думите му. През последните няколко дни двамата бяха преживели много повече, отколкото той признаваше. Беше видяла силата на чувствата му още от началото на семейния им живот. Още сълзи бликнаха и потекоха по лицето й. Мъжът й беше безчувствен и брутален тип. Как не бе разбрала това досега?

Накрая отвърна на студения му неподвижен поглед. Когато заговори, гласът й беше изпълнен с горчивина.

— Едно вероломство води до друго, нали?

Стивън се хвърли толкова бързо напред, че Мери нямаше време да реагира. Вдигна я на колене и я притисна към тялото си.

— Толкова съм ядосан, че ако продължаваш в същия дух, ще изгубя контрол над себе си, Мери. Нали не искаш да си наблизо, когато това стане? Няма да оцелееш след избухването ми.

Мери не се съмняваше в това. Виждаше, че той трепери от гняв. Бяха притиснали лицата си едно в друго. Погледът му беше черен и яростен. Видът му вдъхваше ужас. Нежното й тяло я заболя от натиска на пръстите му. Но тя предпочиташе физическата болка, защото се понасяше по-лесно. Задави се от болката в сърцето си.

— Ако ме обичаш поне малко, няма да правиш това.

— Ако те обичам, Мери, ще загубя всичко, което ми е скъпо на сърцето. Не ти ли е ясно? Дори и да те обичам, пак няма да ме отклониш от изпълнението на дълга ми към краля — той стисна зъби. Погледите им се кръстосаха. — Никога няма да обичам невярна жена.

Мери се вцепени. Начинът, по който я гледаше, я караше да иска да му каже, че не му е невярна. Искаше й се да настоява, че не е възнамерявала да го предаде. Той като че ли очакваше да чуе нещо подобно от нея, но тя сигурно бъркаше. Не смяташе, че той ще я обича, ако му бъде вярна. Държането му и думите от предишния ден, когато й даде червената роза, изплуваха с поразителна сила в съзнанието й. Тя извика:

— Стивън…

Усмивката му се разкриви. Той вдигна ръка и я спря, преди да е почнала да говори. Тя дори не знаеше какво да му каже.

— Достатъчно. Стига си плакала. Спирай веднага. Действията ти доказаха вината ти много по-убедително от всички думи… или сълзи… с които ще се опиташ да ме убедиш в невинността си.

— Не — прошепна Мери. Стори й се, че сърцето й ще се пръсне от мъка. През ума й мина мисълта, че не я чака нищо хубаво, точно както беше предвиждала. Освен ако не спрат веднага. Но как, мили боже, как?

Той се извърна рязко от нея. Отиваше си. Бракът им беше рухнал. Любовта й се беше превърнала в прах. Тя се облегна на ръце и се загледа подире му. Нещо я подтикна да хукне след него, но се сдържа. Не биваше да му позволява да я оставя така. Но след това Мери си спомни за кървавите му намерения и се задави от горчивина. Нямаше сили да тръгне подире му, нито да го повика да се върне.

Изведнъж той спря на вратата. Стоеше, обърнат с гръб към нея. Като че ли чакаше нещо. Мери си каза, че трябва да проговори, преди да е станало твърде късно и бракът им да се разстрои завинаги. Отвори уста, но само си пое въздух.

Раменете му настръхнаха.

— Аз съм глупак — каза той грубо… и си отиде.

— Не! — извика Мери. Някакъв глас закрещя в главата й, че въпреки неговото вероломство и предателство, не бива да приключват така връзката си. Скочи на крака и хукна след него. Изскочи в залата.

— Стивън! Стивън!

Но беше твърде късно. Нямаше отговор — той си беше отишъл. Мери рухна на пода. Сълзите рукнаха на свобода, а сърцето й се окъпа в кръв.