Бренда Джойс
Обещанието на розата (26)

25

Адел не беше виждала Джефри де Уорън от сватбата си с Хенри Ферарс, но днес щеше да има възможност да го зърне.

Носилката, в която беше пътувала, спря. Адел забеляза, че е пристигнала, тъй като пътуваше с дръпнати завеси. Виждаше високата катедрала на Кентърбъри, която се извисяваше гордо и сякаш пронизваше синьото небе, въпреки че я обграждаха двадесетина от най-смелите рицари на мъжа й.

Не беше виждала Джефри от мъчително дълго време. Тя се бе омъжила в началото на февруари, а сега беше априлският ден на глупците. Това беше ужасна загуба на време — мъжът й не беше помръднал от Тютбъри през последните няколко седмици. Тютбъри се намираше на много мили на изток от Есекс, откъдето пък не помръдваше тя. Беше сама. Отчаянието й се усилваше от ден на ден. Адел беше изпратила на Джефри няколко послания, но той не им беше отговорил.

Адел не можа да слезе от носилката. В душата й бушуваха толкова буйни страсти, че нямаше сили да помръдне, още не. Беше побесняла от категоричното отхвърляне. Но и се страхуваше.

Тя, най-желаната жена в кралството, се страхуваше, че може би е омръзнала на архидякона.

Тяхната връзка още от самото начало беше на приливи и отливи. След сватбата на брат му той продължи да се среща с нея още няколко дена, докато не го повикаха да участва в похода срещу Карлайл. Но след това не се завърна при нея, както тя очакваше. Тръпнеше в очакване любовникът й да се появи, но така и не го бе видяла оттогава.

Адел почна да му пише писма. Отначало го придумваше, после го молеше настойчиво, а накрая му заповяда да дойде при нея. Отговорите му бяха съвсем кратки. Делата му го задържали. Тя трябвало да се занимава със собствените си работи.

Адел не само се страхуваше, че може би му е омръзнала. Тя беше бясна. Беше й съвсем ясно, че той й намеква да си намери друг любовник. Но никой друг мъж не я интересуваше. Беше жестоко наранена, но не искаше да признае това дори пред себе си.

Междувременно сватбата й за Ферарс приближаваше. Той беше мъж на средна възраст. И тогава, точно две седмици преди това събитие, от което тя изпитваше неприкрит ужас, Джефри бе помолил за среща с една бележка. От последната им среща бяха изминали десет безкрайни седмици. Посланието му беше доста настойчиво и Адел се досети защо. Реши да му отказва всичко, да го дразни и измъчва. Накратко казано, реши да го накаже заради досегашното му пренебрежение. Но когато той дойде, двамата се нахвърлиха един върху друг като някакви свирепи зверове. Само за няколко секунди той разкъса дрехите й с камата си и я прониза. Двамата веднага достигнаха върха на наслаждението, но Джефри не я остави. Вместо това я взе отново, и отново. Както винаги, беше много умел и ненаситен, а Адел за пръв път през живота си се почувства напълно изтощена след любовна среща. Но изпитваше неописуемо удоволствие.

 

 

Това едва ли трябваше да се смята за край на връзката им.

Още по-голямо удоволствие бе изпитала, когато Джефри дойде при нея на следващия ден. Така бяха изминали цели две седмици. В навечерието на сватбата си тя бе лежала в мощните обятия на Джефри. Бе се чувствала преситена и не се бе разкайвала за нищо.

Усещаше, че той не е щастлив. Забелязваше това по всяка чертичка на лицето му, познаваше по очите му. Адел се зарадва. Той ме обича, бе си помислила тя щастливо, и сърцето му е разбито от това, че се омъжвам за друг.

На следващия ден бе произнесла сватбените клетви. Закле се да уважава и да се подчинява на съпруга си. Закле се и да бъде целомъдрена спрямо другите мъже. Джефри участваше в литургията, но на тържеството след това не се появи. Тръгна си рано от церемонията, като не пожела да я погледне нито веднъж. И оттогава не го беше виждала.

Адел още я беше яд, че я дадоха на ферарс. Не я интересуваше колко велик воин е Хенри Ферарс на бойното поле или колко верен е бил на краля и на баща му. Единственото, което си мислеше за него, бе, че той е едно парвеню и плебей. Нищо нямаше да промени този факт.

Все пак новият съпруг на Адел беше много страстен. Тя знаеше, че той е толкова доволен от брака си, колкото тя нещастна. Беше съвсем наясно, че е полудял по нея, може би дори е влюбен. Адел не възнамеряваше да го предизвиква или да му отказва каквото и да било. Истинските й чувства нямаха значение. Нямаше навика да се държи като глупачка. Ако съдбата й бе да бъде лейди Ферарс, значи ще положи всички усилия да накара мъжа си да я почита като божество. Хенри беше могъщ рицар, но от силата и властността му не оставаше почти нищо, когато беше с Адел. За две седмици тя почна да го върти около малкото си пръстче. Може би той можеше да надхитря приятелите и враговете си, но на нея със сигурност не съумя да наложи волята си.

За разлика от архидякона на Кентърбъри, когото Адел едва контролираше, ако изобщо имаше някакво влияние върху него. Но сега и това бе на път да се промени.

Адел жадуваше от все сърце и душа Джефри. Трябваше да го види. Беше съвсем сигурна, че не може да живее без него. Той беше завзел изцяло мислите и чувствата й. Вместо да си потърси любовник, тя се самозадоволяваше, като си мислеше за него. Когато се съберяха и се хвърляха в обятията си, страховете щяха да се окажат глупави и неуместни. Той я обичаше. Тя беше сигурна в това. И щом не идваше при нея, тя беше дръзнала да го направи. И беше дошла при него.

Освен това имаше да му казва нещо. Беше убедена, че то ще промени отношенията им завинаги. Трябваше да му го каже веднага. И след този ден Джефри нямаше вече да иска да я избягва. След този ден връзката помежду им никога нямаше да се скъса.

 

 

Джефри не вярваше на ушите си. Застина на място. Беше се навел над една дълга маса, покрита със свитъци. Втренчи се в младия дякон, който стоеше на входа на стаята. Намираха се в една от стаите в Кентърбърийската катедрала. Тук държаха документите, които се отнасяха до управлението на делата на епархията.

— Моля?

— Милорд, тук е лейди Ферарс. Иска да разговаря с вас.

Джефри се изправи. Не искаше да повярва на ушите си. Изпълни се с гняв, но поне за щастие Анселм беше в Лондон. Мили боже, не беше ли разбрала какво означава отказът му да дойде при нея?

Не че бе престанал да я желае лудо. Съвсем не. Но тя вече беше омъжена, а Джефри не искаше да слага рога на човек, когото уважава. Възможно е другите мъже да не изпитваха угризения, докато вършеха подобни прелюбодеяния, но той не беше като тях. Това за него означаваше, че ще излезе краен победител в личната си война против себе си.

— Доведи я тук — изсъска раздразнено той.

Адел нахлу като вихрушка в стаята. Джефри се скова. Тя носеше червена вълнена мантия. Червеният цвят й отиваше. Стори му се пленителна, въпреки твърдата му решителност да устои на чара й.

— Милорд — прошепна тя и направи реверанс.

Джефри промърмори някакъв безсмислен поздрав, но не й помогна да се изправи. За нещастие дяконът беше излязъл и ги беше оставил сами.

— Лейди Ферарс, виждам, че бракът ти се отразява добре — каза отсечено Джефри. Колкото по-скоро си отидеше тя, толкова по-добре. Нямаше си никакво доверие.

Очите на Адел потъмняха, а огнената й усмивка угасна.

— Разбира се, че е така — успя да промълви тя.

— И как е младоженецът?

Очите й пламнаха. Тя погледна многозначително отворената врата, но Джефри не й обърна внимание.

— Хенри е в Тютбъри — каза накрая тя. — Там е от няколко седмици.

— И аз така чух — отвърна сухо Джефри. Адел му беше изпратила поне десетина послания. Всяко от тях му напомняше, че тя е сама. — С какво искате да ви услужа, лейди Ферарс?

Тя го гледаше с безмълвна настойчивост.

— Отивам в имението на брат ми в Кент. Искам да прекарам нощта тук, милорд.

Джефри се вбеси. Такива молби се отправяха често и не беше прието да им се отказва, защото обичаят изискваше във всяко абатство да се предоставя легло и храна на пътниците. А абатството Свети Августин се намираше от другата страна на пътя.

— Не разговаряте с нужния човек, лейди — промърмори той. — Абатът с удоволствие ще ти даде подслон.

Какво си въобразяваше, че ще постигне Адел с тази молба? Нямаше да успее да се промъкне през портите на абатството след мръкване. Или пък се надяваше да прекарат заедно следобеда на някоя горска поляна? Нищо чудно да разчиташе на това. Познаваше я отлично.

И въпреки волята си, той се втвърди и нарасна, като си спомни какво удоволствие му обещава подобна среща.

— Много съм уморена — каза Адел. — Мислех да спра тук и да си почина.

Джефри помълча известно време. Затова в гласа му не се прокрадна никаква нотка на възбуда.

— Разбира се, лейди Ферарс, както желаете.

Очите й мятаха искри.

— Всъщност не се чувствам никак добре. Мисля да остана тук няколко дена, преди да продължа на юг.

Джефри тъкмо се готвеше да й възрази, когато с ужас забеляза какво върши тя. Беше взела ръката му и я беше пъхнала под мантията си върху покрития с коприна корем. Галеше се с нея.

Тя каза тихо, без да откъсва поглед от очите му:

— Може би няма да отпътувам изобщо.

Нямаше смисъл да я пита защо постъпва така. Нали я познаваше отлично? Постъпката й беше недвусмислена. Джефри бързо отиде до вратата и я затвори. После я погледна невярващо.

— Лейди Ферарс, ако очакваш дете, не бива да пътуваш.

— Значи съм сбъркала — изрече дрезгаво тя. Но се усмихваше триумфално.

Джефри се беше вцепенил. Адел очакваше дете. От него ли? Изведнъж Адел се олюля.

— Лошо ми е — прошепна тя.

Той я улови, преди да е припаднала. Тя се облегна на него. След това се хвърли в обятията му и се усмихна.

— Най-сетне — изрече тя с пресипнал глас, без да се опитва да прикрива възторга си.

За миг погледът му се прехвърли от изкусителната й уста върху натежалата й гръд. Мантията й се беше разтворила и тъй като не носеше нищо под фината си копринена туника, големите щръкнали зърна на гърдите й се виждаха ясно, както и цялата й съблазнителна фигура. Джефри не забеляза никакъв признак на бременност.

— Очакваш ли дете? — Той я дръпна рязко от себе си.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Трябва да бъдем заедно!

Джефри стисна китките й и я накара да го пусне.

— Не, Адел, всичко между нас е свършено.

Тя си пое дъх. След това се замята неистово.

— Ще те убия!

Джефри я притисна към стената. Адел се съпротивляваше отчаяно, съскаше и плюеше като побесняла котка. Накрая я усмири, но без никакво удоволствие, защото тя беше доловила, че мъжествеността му е нараснала и се засмя въодушевено.

— Трябвам ти, скъпи, не отричай!

Джефри не искаше да постъпва жестоко с нея, но тя му се подигра, когато му заговори за дете. Нямаше да й позволи да го разиграва повече.

— Искам само женско тяло, Адел. Не е задължително то да е твоето.

Тя се задави от гняв.

— А на мен ми липсваше само големият ти… кучи сине — извика Адел.

Джефри беше твърде обезпокоен, за да се разсмее.

— Ама и ти, Адел, винаги се държиш и говориш като истинска дама.

Тя замря. Дишаше тежко. Накрая обви ръцете си около врата му, изстена и притисна потръпващото си тяло към неговото.

— Не, Джеф, знаеш, че това не е вярно. Разбира се, че ми липсвайте — изрече прегракнало тя. — Кълна ти се, ти си единственият мъж за мен.

— Съмнявам се — изрече той мрачно и се изтръгна от нея. Нямаше никакво желание някой да ги завари така, сами и прегърнати. Последиците щяха да бъдат ужасни. Особено сега, ако шпионите му не бъркаха.

Адел се приближи до него. Приличаше на горделива и решителна тигрица. Един от дългите й остри нокти одраска леко кожата му.

— Никой друг не го бива така като тебе.

— Между нас всичко е свършено, Адел, свършено е.

Тя изсъска от неудоволствие. Той улови ръката й, преди върхът на ноктите й да се впие в бузата му.

— Има ли някоя друга? Коя е? — извика тя.

— Няма друга.

— Не ти вярвам! — Внезапно тя го сграбчи между краката. — Или може би ти вярвам!

Той отблъсна ръката й.

— Явно не си нито уморена, нито болна. Ще те придружа до абатството. Адел, ако направиш някоя сцена, и двамата ще си платим скъпо. Приеми, че всичко е свършило.

— Не е, и никога няма да свърши! — извика тя и се усмихна. Очите й блестяха триумфално.

Джефри усети неприятно предчувствие за бъдещето. Кожата на тила му настръхна.

— Очакваш дете, нали?

Тя се разсмя. Звукът беше дрезгав и възторжен.

— Ще бъде момче. Една циганка ми го каза миналата седмица — тя втренчи поглед в Джефри и добави. — Хенри ще остане много доволен.

Лицето на Джефри се изопна. Ноздрите му се разшириха. Гласът му прозвуча заплашително.

— Мое ли е?

Тя се засмя доволно и сви рамене.

Той се нахвърли върху нея. Тя беше обърнала гръб, сякаш се готвеше да си тръгва, но той я извъртя с лице към себе си.

— От кого е детето?

— Какво ще получа, ако ти кажа? — попита тя престорено свенливо.

Не бе удрял жена до този момент, но едва не го направи.

— Кога ще се роди, Адел? Отговори ми, преди да съм те пратил право в ада!

Адел побеля.

— След седем месеца.

Джефри бързо пресметна времето.

— Значи е възможно да е от Ферарс, но може да е и от мен.

Адел го гледаше едновременно предпазливо и въодушевено.

Той се отдалечи вдървено от нея. Очите му бяха станали ледено сини. Трепереше. Баща ли щеше да стане?

А Адел се усмихваше.

Джефри нямаше деца. В това нямаше нищо чудно, като се имаше предвид, че макар ида не пазеше целомъдрие, все пак сдържаше страстите си, доколкото му беше възможно. Но още на тринадесет години беше спал с жена. Нима не бе създал досега някое дете? Беше му минавало през ума, че може би не е способен да създава деца. Обаче досега не беше размишлявал кой знае колко върху това досега. Едно дете щеше да му бъде пречка и бреме, ако се имаше предвид неговото положение. Едно дете е в състояние да провали всичките му досегашни усилия. Нищо чудно да унищожеше бъдещето му.

Но… мили боже, колко му се искаше да има дете!

Мили, мили боже, колко се надяваше бебето в утробата на Адел да е негово!

Въпреки че никога нямаше да има възможност да обяви пред всички детето за свое и въпреки последствията, ако истината се разкриеше… той искаше това дете да е негово.

Джефри погледна Адел. Тя се усмихваше самодоволно. Той се ядоса.

— Ще съжаляваш, ако продължиш да ме разиграваш, Адел.

Усмивката й изчезна.

— Знам, че е твое.

— Защо си толкова сигурна? Бях в леглото ти цели две седмици, но веднага след това ти се омъжи за Ферарс. Защо си толкова сигурна?

— Сигурна съм!

Джефри беше достатъчно благоразумен да не й вярва. Нямаше как да бъде сигурна, нали? Нищо чудно той да бе бащата, но е възможно и да бе Ферарс. Датата на раждането на детето не доказваше нищо, защото понякога раждането закъсняваше или се случваше по-рано.

А тъй като и Ферарс беше рус, видът на бебето също нямаше да докаже нищо, освен ако чертите му не бъдат прекалено характерни. Но и в този случай щяха да минат много години, преди приликата да си проличи.

Адел стоеше зад него. Едната й ръка лежеше на рамото му.

— Ти си бащата — изрече съблазнително тя. — Сигурна съм. Семето ти е силно и мощно като самия теб.

Джефри почти не я чу. В този миг осъзна, че най-вероятно никога няма да узнае истината. В същия миг разбра, че това дете ще го привърже навеки за Адел. То беше много по-здрава връзка от похотта.

И само за миг, миг на лудост, въпреки че познаваше Адел отлично, си помечта тя да му е жена.

— Ще те придружа до абата. Ще му пратя бележка, ако искаш.

— Джефри!

Погледът му беше непроницаем.

— Детето не променя нищо, Адел. Всичко между нас свърши.

— Но аз те обичам — извика Адел и се изчерви. Предателският цвят на лицето й му разкри, че тя казва истината.

— В такъв случай съжалявам — каза Джефри. — Наистина съжалявам, както никога досега през живота си.

 

 

Адел не беше от жените, които плачат. Бяха минали много години, откакто беше плакала за последен път. Това стана, когато беше десетгодишна и узна, че разбойници са убили родителите й и е останала сираче. Не беше плакала две години по-късно, когато доведеният й брат Роджър де Бофор я разврати. Прокълнатото й тяло с готовност участваше в това дело. Но през онази нощ, сама на твърдия сламеник в абатството Свети Августин, тя плака. Сърцето й беше разбито.

След като му го каза, разбра, че е изрекла истината. Обичаше го. Той беше силен, с чисти помисли и добър за разлика от нея. Беше истинско въплъщение на мъжествеността. Въпреки че не беше особено целомъдрен, беше добродетелен по начин, който Адел не разбираше, но със сигурност предизвикваше възхищението й.

За пръв път през живота на Адел й се прииска да е добродетелна жена. Искаше да е различна, да е достойна за Джефри де Уорън, да е жена, която той да желае не само в леглото, но и да иска за съпруга. За пръв път тя съжали за характера си, за любовните си истории, за всичко. Но не съжаляваше, че е била с него.

Беше уверена, че детето е от него. Нямаше как да е от Хенри. Така й нашепваха всичките й инстинкти. Трябваше да е негово! Ако не, значи наистина го бе загубила.

Адел внезапно престана да плаче. През последните шест години, откакто загинаха родителите й, беше крояла непрестанно различни планове, за да оцелее. И то не просто да оцелее, а да постигне нещо в живота си. Почти не беше загубила битка през това време. И сега нямаше да загуби.

Джефри не се бе трогнал от вестта за детето. Обаче Адел беше твърдо решена да си го възвърне. Тази раздяла нямаше да бъде окончателна. Искаше си Джефри. Той й принадлежеше.

Накрая реши, че е време да си избърше сълзите. Отдавна беше стигнала до заключението, че той за щастие е духовник, така че нямаше защо да се бои от друга жена. Не се боеше и от добродетелността му. Той още я желаеше, а тя умееше да съблазнява. Утре щеше да опита отново. Утре щеше да успее. А ако утре не успееше, щеше да успее вдругиден.

Никога няма да се откаже.

 

 

Младият дякон въведе Адел в кабинета на Джефри. Въпреки че бяха съобщили за пристигането й, той не помръдна. Стоеше до един от отворените прозорци. Слънцето го обливаше с лъчите си. Прекрасният му златист профил се очертаваше рязко на фона на пейзажа. Излъчваше недоволство.

Адел се вцепени. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Джефри обърна леко глава към нея. Погледът му беше необичайно безизразен.

— Какво има сега, Адел?

Той беше уморен и на Адел й се прииска да го прегърне. След това забеляза, че той държи свитък в ръката си. Печатът върху свитъка беше строшен. И по всичко личеше, че това е кралският печат.

Адел се напрегна. Досети се, че Джефри сигурно е получил някакви нареждания от краля. Уплаши се, тъй като знаеше, че той се бори с Руфъс за контрола над много неща, които засягаха и короната, и църквата. Колко често й се бе искало да го предупреди да прекрати тази налудничава война срещу краля, но се беше сдържала, тъй като не искаше той да разбере колко дълбоко го обича.

— Джефри… какви вести си получил?

Устата му се сви леко.

— Ами, току-що получих всичко, за което съм мечтал някога.

Гласът му звучеше удивително насмешливо. Косите на тила на Адел се изправиха.

— Скъпи — прошепна тя, напълно забравила за отворената врата, — какво е станало?

Очите му светнаха. Изражението му се промени. Той стисна зъби така, сякаш е преминал някаква невидима граница и бе взел окончателно решение.

— Кралят ме е назначил за епископ на Илай.

Адел ахна. Побиха я тръпки.

— Епископ на Илай! — извика тя. — Господи, това е чудесно!

Джефри не каза нищо. Не помръдваше. Очите му блестяха, но бяха непроницаеми.

— Но нали ти и кралят водихте битка цели четири години, откакто почина Ланфран — каза Адел. Челото й се набръчка. — Защо Руфъс те назначава на пост, който ще ти даде голяма власт и влияние?

— Не разбираш ли? — попита сухо той. — Той ме купува, Адел. Кралят възнамерява по този начин да измъкне тръна от петата си.

Адел погледна Джефри. Той стоеше там горд, студен и непоколебим. Тя потрепери. Уплаши се. Познаваше го. Кралят щеше да очаква вечна вярност от следващия епископ на Илай, но Джефри не беше от мъжете, които правеха компромис със задълженията си. А дългът му беше към църквата.

Страховете на Адел нараснаха. Коварната война, която Джефри и кралят водеха досега, не търпеше сравнение с това, което щеше да се случи, ако Джефри продължаваше да действа както досега, щом бъдеше ръкоположен и заемеше новия си пост.

— Трябва да внимаваш много отсега нататък! Не бива да правиш никакви глупости, щом получиш това назначение! Трябва да прекратиш идиотската си съпротива срещу короната!

Джефри я изгледа.

— Какво чувам? Нима ме обичаш поне малко, хвърли един поглед към отворената врата, но по нищо не личеше някой да ги подслушва. Джефри никога не се беше държал толкова непредпазливо.

— Разбира се, че те обичам.

Вдигнатата му вежда изразяваше нескрития му скептицизъм.

Адел се уплаши още повече.

— Джефри, какво ти става? Мили боже, току-що получи голяма награда от краля, пост, за който други мъже биха умрели, мамили, крали и лъгали, а го приемаш съвсем спокойно! Изобщо не изглеждаш доволен!

— Доволен съм — усмихна се той безрадостно. — Как да не съм доволен?

Изведнъж Адел се сети, че кралят може да отмени заповедта си. Джефри имаше много врагове. Самият той го беше казал.

— Ще получиш поста, нали?

— Разбира се, че ще го получа. Тази сутрин получих и друго писмо. Праща ми го Анселм. Като се върне, ще ме ръкоположи. Обещава ми подкрепата си. Това означава, че изборът ми от катедралния съвет е сигурен. Получаването на пълномощията ще бъде само една формалност.

Адел едва дишаше. Душата й се изпълни с радостен трепет от тази новина. Господи, колко му подхождаше този пост! Обаче той се беше променил. Тя едновременно се уплаши и изпълни с радостно въодушевление. Защото той вече й изглеждаше някак отдалечен и не достижим.

А властността, която беше усетила, беше нараснала и излиташе от него на студени вълни.

Адел потрепери. Джефри де Уорън стоеше срещу нея в другия край на стаята в дългата си тъмна роба и с тежкия златен кръст. Беше удивително мъжествен, рус, синеок и прекрасен. Беше станал един от първите прелати в кралството и един от най-могъщите васали на краля. Той беше епископ на Илай, а, мили боже, още не беше навършил и двадесет и три години.

Дори и тя се изпълни с благоговение.