Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

27

Руфъс току-що се беше завърнал от успешен лов и беше в прекрасно настроение. Обви ръка около Дънкан, който крачеше до него. Двамата слязоха заедно от личните покои на краля и се запътиха към голямата зала.

— Днешният успех беше добро предзнаменование за бъдещето — каза той на дългогодишния си приятел. — Скоро ще хванем много по-голяма плячка.

— Дано си прав — изрече Дънкан. През последните няколко дена той почти не се усмихваше от напрежение и тревога. Въпреки че кралят му беше намекнал за плановете си, Дънкан бе узнал от слуховете, че скоро, много скоро, голяма англо-нормандска войска ще се устреми на север, за да свали Доналд Бейн и Едмънд. Той мечтаеше да застане начело на тази войска и след победата да се качи на трона на Шотландия.

Руфъс мина бавно през залата. Тя беше пълна с придворни. Кралят размени няколко думи с любимците си. Очите му заблестяха широко и настроението му се подобри още повече, когато забеляза на масата едно скъпо на сърцето му лице. То седеше точно под подиума. Толкова рядко виждаше това лице! Въпреки че Стивън беше останал в Лондон след настъпването на Нова година, когато доведе тримата синове на Малкълм Кенмор, той рядко се отбиваше в Тауър. А и когато го правеше, идваше само когато присъствието му беше необходимо или го викаха изрично.

Руфъс изгледа хубавия му профил секунда повече от необходимото. Неохотно отмести погледа си от наследника на Нортъмбърланд и тръгна през събралото се множество, което веднага му правеше път. Всички разговори престанаха мигновено.

— Седни до мен — каза приятелски Руфъс на Дънкан. Двамата се качиха заедно на подиума. Погледът на Руфъс се насочи пак право към Стивън. Усмивката му се стопи незабавно.

Стивън хранеше жена си с късче агнешко.

Разбира се, това беше само проява на учтивост от негова страна. Но нямаше нищо учтиво в начина, по който я гледаше или в пламъка в очите му и в разширените му от любовна страст ноздри. Макар и отдалеч, Руфъс ясно долавяше аромата на възбудата му.

Той погледна Мери. Лицето й беше пълно, а гърдите й бяха станали големи и отблъскващи. Представи си как изглежда, когато е права. Сигурно се клатеше като патица и приличаше на крава. Жена в нейното състояние не биваше да се показва на публично място. Той се вбеси, че трябваше да я търпи в залата си. Не стигаше това, но и знаеше, че Стивън е спал с нея, след като проклетият му глупав братя я бе довел в Лондон. И пак щеше да го прави, Позна по лицето на Стивън, че щеше да се нахвърли върху нея в мига, щом станат от масата.

Дънкан проследи погледа му.

— Удивително е каква власт има малката ми сестра върху този мъж. Удивително е… и опасно.

Руфъс го погледна.

— Тя наистина носи в корема си заплаха за теб, скъпи Дънкан.

— Сир, никога не сме говорили за това. Но смятате ли, че Де Уорън мечтае за Шотландия?

Руфъс сви рамене. Всъщност беше почти сигурен, че Стивън не мечтае за никакъв трон, но искаше събеседникът му да остане с друго впечатление.

— Приятелю мой, той, разбира се, никога няма да претендира за трона, но кой мъж няма да иска синът му да носи корона? Де Уорън е като баща си. Честолюбив и готов на всичко.

Руфъс нарочно не довърши мисълта си.

— Може би изчадието, което тя носи, ще умре.

Руфъс отпусна длан върху рамото на Дънкан, за да го успокои.

— Стивън ни е нужен, Дънкан. Не забравяй това. Той трябва да ни помогне да спечелим Шотландия за теб.

Дънкан почервеня ликуващо, когато чу, че кралят изрича толкова открито най-спотаените му мечти. Умът му трескаво заобмисля всичко. Дали да не посмее да премахне заплахата за себе си и за амбициите си, която представляваха Мери и детето й? От детето й се боеше повече, отколкото от тримата си братя, повече и от самата нея. Лесно беше да си представи как Стивън се обявява за принц регент.

— Явно сбърках, като позволих този брак — каза тихо Руфъс. — Може би ще дойде време да поправя тази грешка. Може би, когато ти седнеш на трона… — гласът на Руфъс заглъхна.

Дънкан не каза нищо.

Руфъс поиска шампанско.

Обядът продължи така, сякаш нищо не беше станало. Но Дънкан беше получил кралско разрешение да се погрижи връзките на Стивън де Уорън с шотландския трон да бъдат прекъснати веднъж завинаги.

 

 

— Защо се връщаме така внезапно в Олнуик? — попита Мери, когато Стивън нареди на оръженосеца си да подготви всичко за незабавното им заминаване. Момъкът изскочи като вихър от стаята. — Какво е станало, та трябва да тръгваме още днес? — гласът й се повиши.

Беше началото на май. Мери се намираше в двора от четири седмици, но не се чувстваше отегчена. Беше твърде заета да преоткрива тялото, усмивките и нежността на мъжа си.

Стивън обърна бавно лице към нея.

— Предпочитам да родиш в Олнуик, Мери. Това е най-подходящия момент да те отведа в Нортъмбърланд, тъй като трябва да се върна веднага.

— Но ти не отвърна на въпроса ми, милорд! — извика уплашено Мери. Защото в двора имаше слухове, които нямаше как да не чуе. Едгар й съобщи с горчивина, че Руфъс ще се опита да качи Дънкан на трона на Шотландия. Невъзможно беше тези слухове да са верни.

— Не искаш ли да си идеш вкъщи? Нима желаеш да родиш детето тук, в разгара на лятото? В Лондон никак не е приятно по това време.

Вкъщи. Мери опита вкуса на тази дума, изричайки я. Сърцето й се стопли при мисълта за Олнуик и че ще роди детето им там. Но… не всичко беше така невинно, както той й го представяше. Иначе нямаше да бърза толкова.

— Ще родя детето, където ми кажеш — каза искрено Мери. — Олнуик е подходящо място, Стивън, и много ми харесва. Но ще отговориш ли на въпроса ми?

Той стана сериозен.

— Отивам на война, Мери.

Мери извика. Знаеше си. Усещаше с шестото си чувство, че проклетите слухове са верни и че Стивън ще стои начело на войската, която щеше да нахлуе в Шотландия и да свали чичо й и брат й — предателя. Не й се вярваше, че Стивън ще наруши клетвата, която беше дал на баща й, а той беше поискал най-големият му син да застане на трона. Едмънд беше предал семейството, Етълред беше свещеник, така че оставаше Едгар. Едгар трябваше да бъде следващият крал на Шотландия!

И не стигаше това отвратително положение, но я обзе и страх. Само преди шест месеца беше загубила родителите си и брат си заради война. Вече трябваше да спре да скърби за тях. Наистина имаше сутрини, когато се събуждаше от сладки сънища, в които те бяха заедно с нея. Насън забравяше, че те са мъртви. В тези утрини тя очакваше да види как майка й й се усмихва, седнала до леглото. Най-тежко ставаше, когато се разсънваше и се сблъскваше с грубата реалност — майка й, брат й и баща й никога повече нямаше да бъдат заедно с нея. Сега се страхуваше за Стивън. По време на една война беше загубила най-скъпите на сърцето й хора. Мисълта, че ще загуби Стивън по време на друга, й беше непоносима. Как щеше да живее без него!

— Не отивай — чу думите си сякаш отстрани. Стивън стисна зъби.

— Не говори като някоя глупачка.

Мери затвори очи.

— Защо правиш това?

— Кралят е решил да свали Доналд Бейн.

Мери примигна, за да възпре сълзите.

— Ти презираш краля си. Докога ще му се подчиняваш?

Гласът на Стивън беше остър като върха на меча му.

— Мадам, аз съм негов васал. Както ти си се заклела да ме подкрепяш и да ми се подчиняваш, така и аз съм дал обет да го подкрепям и да му се подчинявам.

Тя се дръпна от мъжа си. Разбра, че го ядосва още повече, като му обръща гръб, защото той си пое рязко дъх. Не я интересуваше. Нарастващият й корем караше гърба й да хлътва и тя неволно го затърка. Вторачи се през прозореца и загледа без никакъв интерес гъсто израсналите по ливадата диви сини цветя. Съзнаваше, че трябва да внимава много. Не бива да се меси в работите на мъжа си. Това на няколко пъти едва не бе погубило връзката им.

— Мери, наистина ли искаш да не се подчиня на краля, на когото съм се заклел във вярност? — попита Стивън.

Мери не искаше да лъже.

— Вярно е, че дължиш вярност на своя крал, но какво ще кажеш за клетвата, която си дал на баща ми, на моя крал?

Стивън едновременно се разгневи и не повярва на ушите си.

— Моля?

Мери си пое дъх.

— Говоря за обещанието, което си дал, за клетвата, която си изрекъл — да качиш Едуард на трона на Шотландия.

Стивън я гледаше втренчено.

Мери извика:

— Нали няма да я нарушиш точно сега? Трябва да се бориш за Едгар, а не за Дънкан!

Той пристъпи към нея, но спря по средата на стаята. Видът му предвещаваше буря.

— Не бях ли достатъчно ясен, когато се сдобрявахме?

Мери вирна брадичка. Знаеше, че си е позволила твърде много, но нямаше право да отстъпва. Съдбата на тримата й братя висеше на косъм. Може и да се отнасяха към тях като към високопоставени гости, но бяха кралски затворници и нищо повече. Не разполагаха с нищо освен с името си. Нямаха и пукнат грош, никакви имения, нищичко освен дрехите на гърба си, добрата воля на Руфъс и клетвата на Стивън.

— Да, съвсем ясен бе — прошепна тя. — Но аз съм твоя жена. Твоите грижи са и мои грижи. Не искам да те тревожа, но ние трябва…

— Ние?

В очите на Мери бликнаха сълзи.

— Няма ние в политиката.

Тя сподави сълзите си и си каза, че това е заради детето. Твърде често плачеше напоследък.

— Ами Едгар? — долови тя шепота си.

Очите на Стивън потъмняха. Стисна още по-здраво зъби.

— Дори не искам да знам как си разкрила най-голямата ми тайна, Мери.

— Едуард ми каза — прошепна Мери — през нощта, преди да загине.

Изражението на Стивън се промени. Изпита не гняв, а симпатия.

— Едуард щеше да бъде велик крал.

— Едгар ще бъде велик крал!

— Мадам, месиш се в мъжките работи.

Мери извика безразсъдно:

— Нима искаш да свалиш едно чудовище, за да качиш друго на мястото му? Нима?

Стивън не вярваше на ушите си. След това се ядоса.

— Смееш да критикуваш постъпките ми? Поставяш под въпрос честността ми?

— Но аз съм твоя жена! Ако ми имаш доверие… — гласът й заглъхна. Какво да му каже? Той не й доверяваше тайните си. Нима не беше казал, че никога няма да забрави вероломството й? Старата рана не беше зараснала и се беше загнездила дълбоко в сърцето й. Никога нямаше да оздравее, само ще прониква още по-дълбоко. Беше предполагала, че раната й ще остане погребана завинаги. Явно беше сбъркала.

— Ти си моя жена. Предлагам ти да се държиш като жена, мадам, освен ако не искаш да обърнеш този брак нагоре с краката — Стивън отиде горделиво до вратата и излезе, без дори да я погледне.

Щом той изчезна От погледа й, Мери се втурна към вратата и я затръшна зад него с всичка сила. След това избухна в сълзи.

Какъв брак беше това? Проклет да е Стивън! Толкова бе твърдоглав и надменен! Тя имаше право да знае какво е намислил да прави, защото след смъртта на родителите й на нейните плещи лежеше отговорността за братята й. Единствената им надежда беше един ден Едгар да се качи на трона. Дори и да им разрешаха да напуснат Лондон, нямаше да посмеят да напуснат убежището, което им осигуряваше Руфъс, Претендентите се избиваха за трона на Шотландия. Народът имаше дълга и кървава история. Доналд Бейн вече беше пратил покана на братята й, но те не посмяха да я приемат. Не се съмняваха и за миг, че когато стъпят на шотландска земя, ще бъдат затворени до края на живота си или убити.

Така че Едгар нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да остане в двора в Лондон и да се подмазва на краля, като се надява, че един ден Руфъс ще му помогне да спечели трона на Шотландия. Бъдещето му зависеше от добрата воля на Руфъс. Същото важеше и за братята му, които бяха негови съюзници. Те знаеха, че ако Едгар се възкачи на трона, ще станат могъщи лордове.

Мери не желаеше да воюва с мъжа си. През последните няколко седмици двамата се бяха наслаждавали на мира помежду си. Тя искаше това да продължи до края на живота им. Но не беше от жените, които приемат смирено предизвикателствата на съдбата. Той отказваше да сподели грижите си с нея. Докъде щеше да ги доведе това?

Може би нямаше да се измъчва толкова, ако не ставаше дума за близките й. Но братята й бяха много повече нейна грижа, отколкото на Стивън. Имаше пълно право да подтиква мъжа си да действа така, че да осигури бъдещето им. Защо не я разбираше той?

„Защото още ми няма доверие, помисли си тя безрадостно. Ако ми повярва, ще бъда най-ценният му съюзник и той ще ми доверява с радост всичките си тайни.“

Мери искаше да му бъде най-ценният съюзник. Искаше това повече от всичко друго, като изключим любовта му. Но беше загубила надежда. Ако Стивън не й прости за миналото, това никога нямаше да стане.

На вратата се почука. Мери извърна глава и видя, че е влязла една прислужница. Младата жена се поколеба, като видя мъката, изписана по лицето й. Явно беше чула нещо, ако не и всичко от спора й със Стивън.

— Милейди? Дойдох да ви помогна да си стегнете багажа.

— Моля — Мери махна на момичето да влезе. Гърбът я болеше и тя бавно се захвана за работа. Но цялата й радост беше изчезнала, въпреки че се връщаше вкъщи.

 

 

Стивън и Мери не си говореха, освен за да поддържат някакво подобие на учтивост. Въпреки че целта на Стивън беше да се върне в Олнуик и да свика войските и васалите си на война, той внимаваше да не изморява бременната си жена. Затова пътуваха цели два дена до Олнуик. Мери не му беше особено благодарна. Беше твърде объркана. Грижеше се за мъжа си и му угаждаше, както изискваше обичаят, но сърдечността, доброто приятелство и взаимната страст бяха изчезнали. Стивън се държеше сковано и официално с нея. Явно и той беше разстроен. Отношенията им пак се бяха обтегнали.

Стивън не остана в Олнуик дори една нощ. Свали Мери на предните стъпала на централната кула, докато чакаше да му доведат нов кон с пресни сили.

— Довиждане, мадам. За съжаление не мога да остана повече. — Изведнъж изражението му омекна. — Ще се отбия, ако е възможно, мадам — каза той тихо, — и веднъж завинаги ще сложа край на глупавата война помежду ни.

Мери едва не го замоли да остане. Разбра какво иска да й каже. Щеше да се люби с нея. С уменията на тялото си ще й покаже, че е неин господар, но с оставането си щеше да й разкрие, че е и неин роб. В леглото бяха равни. В леглото й се отдаваше целият, без остатък. Мери знаеше, че никога няма да се радват на подобно равноправие извън него. Това беше смешно, но тя се закле, че ще дойде ден, когато той доброволно ще й се отдаде и без да са обгърнати от пелерината на страстите.

Той не прочете мислите й правилно. Лицето му се изопна от загриженост.

— Не се безпокой, Мери. Майка ми ме увери, че ще стои непрестанно при теб до края на бременността. Тя ще дойде до две седмици. Няма да си сама, ако не се върна скоро.

Мери се стресна.

— Нима смяташ да отсъстваш дълго?

— Не знам. Дори и Дънкан да вземе властта, не бива да остава сам, докато не се закрепи здраво на трона.

Мери се успокои.

— Не се тревожа — излъга тя. Не искаше Стивън да тръгва на бой, като се притеснява излишно за нея. Всъщност всяка жена, която тя познаваше, се боеше от раждането. Твърде много умираха по време на това изпитание. И тя не беше изключение от правилото, но досега беше избягвала да мисли за това. Реши да не го прави и сега, когато се разделяха.

— Значи си по-храбра, отколкото мислех, Мери. Наистина си смело шотландско момиче.

Мери погледна хубавия си мъж. Стори й се, че сърцето й се преобръща. Той се тревожеше и беше загрижен за нея. Одобрението му й беше много приятно след жестоките думи, с които я обиди Малкълм. Любовта заплашваше да надделее над всичките й чувства. Коленете й омекнаха. Мили боже, не искаше той да отива на война, особено пък по такъв повод. Но трябваше да бъде толкова смела, за колкото я смяташе Стивън.

— Бог да ти е на помощ, милорд. Уверена съм, че ще спечелиш.

Той се наведе от коня и впи поглед в нея.

— Ще се радваш ли на това?

Мери си пое дъх, но не се колеба повече. Длъжна беше да го подкрепя.

— Да — сподави внезапните сълзи. Каза си, че никога няма да изостави братята си. — Ще се радвам, когато разбера за победата ти.

Стивън се втренчи в нея.

Трудно беше да се усмихваш, когато ти се плаче, но Мери съумя някак да го постигне.

— Благодаря ти, мадам — каза Стивън. И в очите му се появи подозрителна влага.

 

 

Войската потегли най-сетне в средата на май. Насочи се право към Стърлинг, където срещна слаба съпротива. Норманите вече бяха стигнали близо до кралската кула, когато срещу тях се възправи друга войска. Битката свърши удивително бързо. Сред частите на шотландците царуваше пълна бъркотия. Нямаше единно командване. Доналд Бейн и Едмънд избягаха, когато стана ясно, че губят. През последната седмица на май победоносната нормандска армия тържествено влезе в Стърлинг. Дънкан стоеше начело. Короноваха го за крал още същия следобед.

Още на следващия ден всички в Олнуик узнаха за голямото събитие. В замъка почна лудо веселие. Мери не участваше в спонтанния празник. Отдели се от празнуващите и се прибра в стаята си. Загледа се през бойницата, която служеше за прозорец. Проклинаше Стивън, колкото и да искаше да му бъде вярна.

Спомни си за тримата си братя, които нямаха друг избор, освен да останат в Лондон. Обхвана я непоносима тъга. Какво щеше да стане сега с тях? Някой, може би дори самият Дънкан се беше опитал да я убие, а дори тя не представляваше такава заплаха, каквато бяха те. Един ден всеки от братята й щеше да има право да претендира за трона на Шотландия, да събере армия и да се втурне да го превзема. О, колко се боеше за тях! Всеки от тях стоеше на пътя на амбициите на Дънкан.

На следващия ден Мери получи вест от Стивън, че няма да се върне веднага. Щеше да остане няколко седмици в Стърлинг с войските си, както беше предвидил. Явно Дънкан още не владееше положението. Това ободри Мери, но тя още не се радваше, защото беше решила твърдо да остане на страната на Стивън. Въпреки че не беше съгласна с него и се тревожеше много за съдбата на братята си. Стивън й липсваше много. Колкото повече наближаваше времето на раждането, толкова повече жадуваше той да е вкъщи, близо до нея.

Мери си помисли въодушевено, че денят е идеален за малка разходка. Навън беше топло и приятно. Слънцето светеше ярко. Сините сойки кряскаха радостно от зелените върхове на дърветата. Графинята и Изабел яздеха до носилката, на която лежеше Мери. Съпровождаха ги двама воини от замъка, заедно с две прислужници. Мери подозираше, че с този кратък излет графинята иска да отвлече вниманието й от нарастващата скука и тревогите. Бременността й се струваше безкрайна, а страховете от раждането почваха да нарастват. Мери едновременно се радваше и се ужасяваше от предстоящото събитие.

За няколко минути стигнаха селото, което лежеше под Олнуик. Мери настоя да походи пеш. Реши да разгледа оживения слънчев пазар. Искаше да купи няколко джунджурии. Нямаше как да се рови из стоката пред продавачите, докато е на носилка. Искаше и да купи нещо на Стивън, някакъв подарък, който да му покаже колко й липсва, колко много го обича. Но това не й се удаде.

Мери тръгна бавно към една сергия, за да огледа тъканите. Графинята крачеше до нея. Изабел хукна напред, за да си купи някакъв сладкиш. Изведнъж някой блъсна лейди Сеидре.

Мери видя всичко и се ужаси, защото селянинът нарочно блъсна графинята. Сеидре политна и се стовари върху масата на търговеца. Прекатури я и всички стоки паднаха на земята. Настъпи пълна бъркотия. Селянинът дръпна грубо Мери към себе си. Запуши с ръка устата й и пресече вика й.

След това я вдигна на ръце и я отстрани от мястото, в което цареше вече пълен хаос. Мери усети намерението му и почна да се съпротивлява.

Но след малко той я хвърли на един кон и скочи зад нея. Мери изпищя.

Графинята, която най-сетне разбра какво става, извика. Двамата воини извадиха мечовете си.

Мери се ужаси не за себе си, а за бебето. Хвана здраво гривата на коня, който препускаше в галоп. Друг конник, който се появи изневиделица в тълпата, се присъедини към тях. Продавачите и клиентите отскачаха настрани от пътя им, докато те се носеха лудо през пазара и преобръщаха сергии, каруци и всичко друго, което им се изпречеше.

Мери още се държеше за конската грива. Погледна невярващо през рамо. Видя, че графинята тича безсилно подире им. Врявата зад гърба им беше оглушителна, но на Мери й се стори, че чува някой да вика:

— Отвлякоха жената на господаря!

А след това от тълпата изскочиха двамата воини и се втурнаха към конете си.

Мери се отпусна върху шията на кобилата и почна да трепери. Мили боже, света Богородице Марийо, отвлякоха я! Най-хладнокръвно я отвлякоха посред бял ден! Къде я водеха? Кой беше виновникът? И как, мили боже, тя и бебето ще оцелеят?