Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

4

Тежката дървена врата на Лидъл се отвори широко. Вътре влязоха група мъже. Бяха мокри до кости от дъжда и изкаляни, защото навън бушуваше силна буря, небето бе почерняло, а вятърът блъскаше яростно. Отекна гръм и светкавица проряза небето. Отчаяната кралица Маргарет седеше неподвижно до огъня в опушената зала. Беше оставила недовършената бродерията в краката си. Скочи на крака при първия звук.

— Намерихте ли я?

Малкълм вървеше пред другите мъже. Свали прогизналото си наметало. Един слуга не успя да го хване и то падна в калната тръстика на пода. Кралят отиде веднага при жена си.

— Не я намерихме, Маргарет.

Маргарет възкликна уплашено и сграбчи ръцете му.

Четирима съвсем мокри и много уморени мъже влязоха в залата след него. Тримата по-големи синове на Малкълм и Маргарет без свещеника Етълред свалиха мокрите си дрехи и посегнаха към чашите с горещо вино, които слугите им донесоха незабавно. Четвъртият мъж се загледа с невиждащи очи в буйните пламъци в камината. В краката му се образува локва. Не направи опит да свали прогизналата си пелерина.

— Намерили сте нещо — извика Маргарет, докато стискаше ръката на Малкълм. — Криете нещо от мен!

— Имаме само предположения, нищо повече — каза мрачно Малкълм. Но лицето му стана тъмночервено и Маргарет разбра, че той е бесен и едва сдържа гнева си.

— Какви са те? Какво сте намерили? Не е възможно Мери да е изчезнала ей така!

Едмънд се завъртя рязко. Високият и строен младеж приличаше много на баща си.

— Покажи й — настоя той. — Така ще бъдем сигурни. Най-големият брат Едуард го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Остави майка на мира — предупреди го той. — Няма смисъл да я тревожим още повече.

— Нищо няма да постигнеш така — отвърна намръщено Едмънд. Той беше една година по-малък от Едуард и приличаше на Малкълм най-много от всички. — Искаш ли наистина да намерим Мери?

— Разбира се, че искам!

— Спрете! — извика Маргарет. Обичайното й спокойствие изчезна безследно. — Как смеете да се карате точно сега! Малкълм! Кажи ми!

Малкълм стисна ръцете й.

— На по-малко от миля от Лидъл вчера е имало нормандски войници.

Маргарет ахна.

— Нали не смяташ…

— Покажи й, татко — настоя Едмънд. — Питай я дали това не е на Мери.

Едуард заобиколи Едгар и удари Едмънд с юмрук в рамото, но Едмънд беше по-едър и ударът само го накара да загуби равновесие. Едгар веднага се хвърли на помощ на Едуард и се приготви да се нахвърли върху Едмънд. Гръмогласният вик на Малкълм прекрати юмручната схватка.

Малкълм извади парче мокър бял плат от колана си. Едуард почна да протестира. Едгар, който бе няколко месеца по-голям от Мери, пребледня като смъртник. Малкълм не обърна внимание на синовете си, разгъна внимателно късчето и погледна жена си.

— Това част от роклята на Мери ли е?

Очите на Маргарет се разтвориха от удивление и тя ахна.

— Къде го намерихте?

— На мястото, където са лагерували норманите — изрече мрачно Малкълм.

Маргарет се олюля.

Малкълм и Едмънд я уловиха в същия миг и я хванаха здраво.

— Не се бой, мамо — изрече успокояващо Едуард и стисна здраво зъби. — Ще я намерим и ще я върнем за нула време.

— Колкото ни трябваше да намерим кучия син — изрече мрачно Едгар и хвърли поглед на мълчаливия мъж, който стоеше неподвижно и гледаше пламъците. Едгар и Мери бяха почти на една възраст и затова той й беше най-близък сред братята. Като малки двамата с Мери бяха неразделни. Дори и сега, когато не се биеше, Едгар обикновено беше при Мери.

— Ако са й сторили нещо…

— Ще ги избия всички до един, тези вероломни нормани! — изрева Малкълм. — До един!

— По-спокойно, татко — замоли го Едгар. Зелените му очи блеснаха. — Ако яздим цяла нощ, на сутринта ще стигнем до Олнуик.

— Олнуик! — възкликна Маргарет. — В Нортъмбърланд?

— Тази сутрин са видели хората им тук наблизо — изрече грубо Малкълм. — Това е работа на незаконороденото пале. Проклетият му баща е още в кралския двор. А и кой друг би посмял да отвлече нашата дъщеря… кой друг?

Откакто графът отсъстваше толкова често, Стивън де Уорън се превърна в трън в очите на Малкълм. Маргарет пребледня като платно.

— Бедната ми Мери, защити я, мили боже — изстена тя. Молитвата й не бе нито първа, нито последна. — Моля те, дано се върне невредима вкъщи!

— Аз съм виновен — изрече внезапно мъжът, който стоеше пред камината и се обърна с лице към тях. — Ако не ме бяха задържали, щях да бъда с нея и нямаше да позволя да попадне в ръцете на Де Уорън.

По лицето му личеше каква мъка изпитва. Маргарет отиде бързо при него и се помъчи да го утеши, въпреки че и на нея сърцето й се късаше.

— Не си виновен, Дъг. Мери знаеше добре, че не бива да излиза сама извън стените — сълзи изпълниха очите й. — Колко пъти й напомняхме да се държи както подобава за една принцеса, а не като някое градско сираче. Ако някой е виновен, това съм аз, защото не успях да я обуздая.

— Не си виновна, Маргарет — изрече Малкълм с омекнал глас. — Мери сама си е виновна. Само да ми падне в ръцете! Така ще я напляскам, че после нима да може да седне една седмица. — Той пак се разгневи. — Как е възможно да е такава глупачка! — Той се обърна към Дъг Макинън. — И ти си виновен наравно с нея, че си я подлъгал да излезе, за да се срещнете. Първо ще се разправя с нея, а след това и с теб.

Дъг не каза нищо. Само стискаше здраво зъби.

— Малкълм, трябва да сме сигурни, че знаем къде е тя — извика Маргарет.

— Не се бой, мамо — заутешава я Едуард и я хвана за ръката. — Сигурни сме, че това е дело на онова копеле. Намерихме още две парчета плат, преди да стане прекалено тъмно, за да следваме дирята. Следите явно водеха на североизток. Кой друг освен Мери ще съобрази да бележи пътя? Поне духът й е останал невредим.

Маргарет се отпусна в креслото си. Сърцето й биеше бясно и тя усети, че й прилошава.

— Трябва да повикам Моди — прошепна тя. Имаше предвид благочестивата си по-малка дъщеря, която вече беше послушничка в абатството в Дънфърмлайн. — Искам Моди да дойде тук, Малкълм!

Но горчивата истина беше, че искаше тук да е Мери. Колко много жадуваше да узнае, че скъпата й Мери е здрава и читава! Малкълм улови ръцете й.

— Ще изпратя човек тази вечер. Утре сутринта тя ще бъде тук.

Маргарет то погледна с благодарност. Той беше корав човек и имаше тежък характер, но тя знаеше, че никак не е лесно да си крал на шотландците. Никога не го беше обвинявала за грешките му. А той я беше разочаровал неведнъж през дългия им брак. Тя знаеше, че Моди ще бъде с нея на сутринта и че ако е възможно някой изобщо да спаси дъщеря й, то този човек е нейният мъж.

— Само си загубихме времето — извика Едгар. — Знаем, че това е дело на Де Уорън! Да го обсадим незабавно!

— Не бъди такъв глупак — изрече Едмънд. — Нищо не виждаме на тъмно. Няма защо да бързаме с обсадата, ако въобще има нужда от нея.

Гласът му звучеше скептично.

— Ще оставиш Мери да изгние там, така ли? — изкрещя Едгар.

— Не съм казал това — изрече мрачно Едмънд.

— Никой няма да остави Мери да изгние там — заяви Едуард и насочи леденостудения си поглед към Едмънд.

— Спрете! Не мога да издържам тази врява, не и сега! Всички се обърнаха към Маргарет.

— Никаква война! — извика тя и стана. Тя рядко изричаше заповеди и никога не се месеше в политиката, но сега трепереше от възбуда и говореше решително. — Малкълм… ще платиш откупа, който поиска Де Уорън, колкото и да е голям. Длъжен си да го сториш!

— Не се безпокой — каза Малкълм. — Скъпа, защо не се качиш горе да си полегнеш?

Въпреки че Маргарет знаеше, че няма и да мигне тази нощ, тя кимна и се подчини. Настъпи тишина, която никой не наруши, докато господарката не излезе от залата.

— Какво си намислил? — попита неловко Едуард. Малкълм се усмихна. От усмивката му човек тръпки го побиваха.

— Ще направя това, което съм длъжен да направя, сине мой. От цялата тази работа може би ще успея да спечеля нещо.

 

 

Първите капки дъжд зачукаха настойчиво по кулите на Олнуик.

Мери спря пред отворената врата на неговата спалнята. Не беше и помисляла да не се подчини на заповедта му, въпреки че беше почти парализирана от ужас. Той стоеше сред стаята само по ленени гащи. Това потвърди най-лошите й опасения. Лицето й, което бе по-бледо и от най-скъпоценната слонова кост, пламна в руменина. Мери отклони поглед от възбудените му слабини, издули плата.

Стивън я гледаше безизразно. Навън дъждът яростно трополеше по покрива.

Мери опря гръб на отворената врата. Огледа се отчаяно. Сърцето й биеше учестено. Беше обмисляла и варианта да му разкрие истинската си самоличност. Въпреки че беше имала по-малко от час, за да обмисли положението си, тя огледа най-внимателно всички възможности. Същевременно я обземаше все по-силна паника.

Мери хранеше някаква надежда до последната минута, когато дойде в спалнята му и се сблъска с очевидната му похот. Нямаше покорно да го остави да прави с нея каквото си поиска. Беше решила твърдо да не му се подчинява в предстоящата борба, в която целомъдрието и гордостта й бяха заложени на карта. Ще се съпротивлява. Ако остане непоколебима и не му позволи да я съблазни като предишния път, а той е казал истината и не смята да прибягва към насилие, значи ще успее да избегне изнасилването.

Но всичките й надежди се изпариха. Щом го видя как почти чисто гол я пронизва с искрящия си поглед, тя реши, че той не е в състояние да се въздържи от насилие. И узна съдбата си. Защото в края на краищата по-добре бе да е мъченица, която приема обезчестяването си, отколкото да му разкрие, че е принцеса Мери и да поднесе безценен дар в ръцете на своя похитител.

Бурята изви зловещо навън. За пръв път тази вечер почти над главите им отекна гръм. Мери подскочи.

— Винаги ли се изнервяш толкова от бурите? — обади се Стивън.

Мери го погледна. Стисна зъби. Светкавица проряза небето. За миг пълният мрак навън изчезна. Мери отвърна поглед от тесния прозорец.

— Да приключваме с това.

Той вдигна удивено вежда.

Огледа я изпитателно. Мери се мъчеше да гледа към прозореца. Вън вече валеше като из ведро. Не й беше лесно. Просто не беше възможно нито да не го забелязва, нито да му устои. Погледът й се насочи боязливо към леглото с балдахин. Стивън стоеше пред него посред стаята Беше дръпнал завесите на леглото, вътре се диплеха кожи и одеяла.

Мери си помисли, че тук е много топло. Стана й трудно да диша. Въпреки лошото време, на нея й се прииска от огъня да останат само няколко въгленчета. Прииска й се той да престане да я гледа, а да направи нещо, каквото и да е, но да спре това мъчение.

Стивън най-накрая помръдна. Крачките му бяха овладени, не издаваха по никакъв начин нетърпението му. Дебели килими покриваха каменния под и затова босите му крака не вдигаха шум. Дръпна я в стаята и затвори вратата зад гърба й.

Мери отвори широко очи и вдигна поглед към него. Трепереше. Изплаши се от решителността му. Стори й се, че той току-що е затръшвал пред нея вратата на нейната съдба. Може би така и си беше. Реши да не продумва, докато е възможно и срещна погледа му, като се надяваше да открие в него ярост и заплаха.

Той се усмихваше.

В извивката на устните му се криеше такава страст, че Мери отстъпи назад. Стивън я сграбчи с лекота. И вместо да я оглежда, я дръпна с всичка сила към себе си.

— Не се страхувай от мен.

— Не се страхувам от тебе… норманино! — възкликна Мери. Но вече се намираше в прегръдките му. Опираше вкочанените си длани в хлъзгавите му потни гърди. На него явно също му беше топло. Слабините му й се сториха като притъпен връх на меч, който се мъчи да проникне в корема й. Безуспешно се опита да го блъсне настрани от себе си.

— Да не си решила да ме нападнеш? — попита той закачливо.

— Копеле — изсъска тя и за миг спря да се бори. Дишаше тежко. Той беше твърде силен. Помисли си, че е обречена.

— Съвсем вярно — прошепна той. — Боя се, че не съм в състояние да променя обстоятелствата около раждането си. Наистина ли смяташ, че ще ме нараниш с такива думи?

— Не, но ти ще ме нараниш, нали? Великан като теб!

Едната от големите му ръце обви гърба й. Тя трепереше.

— А-а, значи от това се страхуваш. Знам си добре работата и няма да те нараня, госпожице, не и след първия път. Всички жени, дори и дребните като теб, са сътворени така, че да прилягат на мъжа, дори когато е едър като мен.

Малките гърди на Мери набъбнаха и я заболяха. Думите му събудиха спомена за разгорещената им среща снощи… и за предвкусваното удоволствие, което тя не желаеше да признае. Ще води борба с него, защото, мъченица или не, това си беше нейното задължение. Волята й ще бъде по-силна от неговото тяло. Така трябва да бъде. Мери скръцна със зъби.

— Ще… се… съпротивлявам.

— Не мисля. — Закачливата му усмивка, която предизвикваше похотливи помисли, блесна отново. — Лесно ще решим твоя проблем. Трябва само да кажеш две думи — имената на баща си.

— Не! — Мери се изви. Той веднага я принуди да стои спокойно, като сграбчи твърдото й задниче. Мери замръзна на място.

— Да проверим ли колко си непоколебима? — прошепна той в ухото й.

Мери едва успя да продума.

— Да… приключваме с… това.

За миг той остана неподвижен.

— Това е покана, на която не мога да устоя. Да разбирам ли, че ще пожертваш девствеността си, за да прикриеш коя си?

Мери го гледаше втренчено. Беше усетила едва забележима промяна в гласа му, която той не успя да прикрие. Личеше си, че е възбуден, колкото и да се прикриваше. Очите му бяха станали по-ярки, ноздрите му се бяха разширили. Стисна я още по-силно. Мъжествеността му пулсираше настойчиво при допира с нея. Той се опитваше да прикрие това, но възбудата му беше несъмнена. Мери кимна веднъж. Нямаше сили да говори.

Той се усмихна бавно.

— Трябва да те предупредя, госпожице, че искам да узная истината. Ако ще говориш, говори сега, преди да е станало прекалено късно.

Замаяната Мери си помисли, че може би вече е прекалено късно. Забеляза, че ръката й допира бедрото му. То беше твърдо и без грам тлъстина, а кожата му бе топла. Думите му увиснаха във въздуха. С голямо усилие тя дръпна ръката си.

— Нямам какво да кажа — изрече дрезгаво.

— Наистина ли? — Стори й се, че в гласа му се крие коварство. Той вдигна внезапно Мери на ръце. Мери знаеше, че трябва да му окаже съпротива.

Погледите им се сблъскаха. Волята й изчезна в същия миг. Никога не беше подозирала, че тялото й до такава степен копнее за ласки. Усети, че се държи за него, вместо да го удря. Пламъкът в очите му я накара да го хване още по-здраво.

Намираха се на крачка от леглото. Усмивката му изчезна. Той я пусна внимателно по средата на постелята. Мери падна по гръб. Волята му надделя над нейната.

— Това е последният ти шанс — изрече той рязко. Мери забеляза, че е стиснал юмруци. — Не ме лъжи повече.

Тя си припомни с мъка какво точно я заплашва. Прошепна:

— Аз… аз съм Мейри Синклеър.

Той се наведе над нея. Погледът му се плъзна по поруменялото й лице. След това се премести по-надолу към набъбналите гърди и към очертанията на нежните й крака.

— Времето за приказки изтече, госпожице.

Тя стисна завивките на леглото. Забрави за всичко на света. Не си спомняше повече и за задушната горещина в стаята. Не чуваше припукването на огъня, което се смесваше с шума от дъжда. Всички звуци изчезнаха безследно. Светкавица озари нощното небе зад главата на Стивън, но тя не забеляза и това. Всичките й сетива бяха устремени към мъжа, който стоеше пред нея и върху болезненото пулсиране на собственото й тяло.

Де Уорън се настани на леглото. Бутна я да седне. Докосването му беше уверено, но нежно. Не бързаше. Прикриваше чувствата, които го тласкаха към безразсъдство. Мери издаде тих гърлен звук. Той прозвуча като стон. Погледите им се кръстосаха. Без да се замисля какво точно върши, той смъкна бавно воала, който тя беше взела от Изабел и пусна на свобода дългата златиста коса, която й стигаше до кръста. Ръцете му потрепераха, когато се устремиха надолу и стигнаха до бедрата й. Нарочно разрошваше косите й. Мери се зачуди дали ще я целуне. Стивън й се усмихна.

Тя нямаше сили да помръдне.

А след това разкъса дрехите й. Тялото й се оголи.

Мери изпищя.

— Искам те гола — изрече той, когато тя се опита да скочи от леглото. Мери изкрещя разярено. Стивън я сграбчи. Този пътя повали на леглото. Захвърли настрана останалите й дрехи. Още преди Мери да успее да се дръпне от него, той се озона върху нея и я затисна.

Само тънък слой плат отделяше възбудения му член от тялото й. Той трепна и се притисна към нея.

— Коя си ти, за бога? Ще ми кажеш истината! Хайде, говори!

Мери вдигна очи към него и го изгледа гневно.

— Значи в края на краищата ще ме изнасилиш!

Той се засмя. Тя вдигна ръце. Пръстите й се свиха като щипки. Той я хвана за китките и ги вдигна над главата й. След това притисна тялото й към леглото. Затърка слабините й със своите. Гали я, докато гневът й се стопи, но сърцето й не спря да бие лудо. Точно обратното, заплашваше да изскочи от гърдите й. Мери простена безпомощно.

Устата му се приближи до нейната. Очите му блестяха заплашително.

— В твоята история има зрънце истина — изрече той тихо. — Но това само показва каква изпечена лъжкиня си. Веднага те усетих каква си. Цял живот съм заобиколен от интриги и измами. Имам голям опит и знам как да различавам истината от лъжата. Не вярвам да си една най-обикновена незаконна щерка на лорд Синклеър. Всички инстинкти ми нашепват, че си значително по-важна личност. А сега ми кажи името си.

Мери срещна погледа му и реши да се бори докрай.

— Никога.

Очите му се разтвориха недоверчиво. За пръв път тя си призна, че лъже, призна, че не е Мейри Синклеър. Ръкавицата беше хвърлена помежду им.

Той се усмихна безрадостно. Едновременно с това пъхна ръка помежду им. Докосна леко набъбналите гънки на тялото й, които я наболяваха. Мери изкрещя. Миг по-късно разбра какво е направил. Беше свалил бельото си. И той, и тя бяха станали хлъзгави от възбуда.

— Трябва вече да приключваме с тази работа, госпожице — изражението му беше сурово. По високите му скули се стичаше пот. — Избери сама. Ще ми кажеш коя си… или ще се разделиш с девствеността си.

Мери нямаше сили да помръдне и да говори. Беше й станало ужасно трудно да разбира думите му, докато той лежеше нарочно чисто гол върху нея и я притискаше толкова настойчиво. Успя да си поеме дъх. Бедрата му потрепнаха неволно. Сякаш я приканиха да се притисне към тях.

Ръката му обгърна твърдата й гръд.

— Коя си ти? — прошепна грубо. — Коя си ти, госпожице?

Тя се помъчи да си върне здравия разум.

— Не — каза. Шепотът и прозвуча не по-малко грубо от неговия. — Не… никога!

Усмивката му беше мрачна. Белите му зъби лъснаха. Все още усмихнат, той сведе бавно глава.

Мери се вцепени. Езикът му докосна набъбналия връх на зърното й. Тя прехапа устни, за да не изкрещи. Той беше освободил едната й ръка. Тя я сви в юмрук, за да се удържи да не го прегърне. Миг по-късно той беше поел зърното й с устни. Мери се чу да стене.

Той вдигна глава. Лицето му беше съвсем близо до нейното.

— Кажи ми коя си. Нали не искаш да пожертваш девствеността си? Продължавай така, и ще я загубиш.

Мери не отвърна. Усещаше само невъобразимо удоволствие и жажда. Свитата й в юмрук ръка се вдигна и се отпусна бавно върху голото му твърдо рамо. Пръстите й се разтвориха и се впиха в твърдата плът. Той се сепна.

— Коя си ти? — прошепна само с устни едва чуто. Очите му загледаха диво. — Кажи.

Мери не си спомняше коя е. Гледаше безизразно очите и устата му. Скимтеше тихо. Сега тя жадуваше тази уста.

На лицето му се изписа полуусмивка, полугримаса. Докосна гърдите й. След това пръстите му се плъзнаха по-надолу. Мери извика. Той разтвори влажните гънки, които бранеха девствеността й и я замасажира с палец. Главата на Мери се отметна назад. Тя загуби ума и дума. Почна да скимти.

— Кажи, преди да е станало твърде късно! — не мирясваше Стивън.

„Да прави всичко, каквото поиска. Всичко, само да продължи да ме докосва.“

— Мери — прошепна тя.

— Боже — възкликна той измъчено.

В този момент Мери усети нещо ново, нещо ярко, което пламна между тях, докато той търкаше върха на члена си в набъбналите й устни. Извика. Той освободи и другата й ръка. Тя го сграбчи страстно.

— Мейри — простена той.

— Да, моля те, Стивън!

Погледите им се срещнаха. В неговия се четеше мъка и безсилие. Надигна се над нея и приближи лицето си до нейното. Очите му я изгаряха. Отново беше безпомощен пред силата на страстта. Мери се извиваше от удоволствие, шепнеше и стенеше името му.

— Боже, помогни ми — изрече той. — Не мога да се сдържам повече!

Устата му се отпусна върху нейната. Целувката му прекъсна възторжения вик на Мери. Тя се отвори с готовност за него. Стоманената му прегръдка се стегна. Тя го подтикваше да влезе в нея. Той издаде тих, настойчив звук и тласна още по-силно. Мери обви с крака бедрата му и ги стисна здраво. Разлюля слабините си към него.

— Моля те — изохка тя.

Проникна в нея. Болката продължи по-малко от миг, защото заедно с нея я обзе такъв възторг, че изпадна почти в безсъзнание. Непресторените й стонове изпълниха стаята, а тялото й се замята конвулсивно. В този миг Мери умря и се роди отново.

Съвзе се бавно. Тялото й се беше отпуснало, сякаш бе упоена. Крайниците й тежаха, почувства се изпълнена. Долови грохота на бурята вън. Вятърът виеше, дъждът шибаше стените, а светкавици неспирно прорязваха небето и осветяваха ярко спалнята.

Мери го почувства. Той още беше в нея и все така възбуден. Замаяното й съзнание почна да се съживява.

Връщащото се съзнание я накара да се почувства разкъсана и наранена. Сега вече изпитваше болка от нахлуването на едрото му тяло. Нещо много по-лошо, осъзнаването й донесе ужас.

Какво направих?

Стивън се повдигна леко и погледите им се срещнаха. Той видя ужаса в очите й. Стисна зъби. Преди Мери да успее да го отблъсне, тя усети, че той отново нараства в нея. Напрегна се.

— По-късно — изрече той грубо. — Изчакай малко и после съжалявай колкото си искаш за станалото.

Мери отвори уста, за да протестира. Обаче устните му покриха нейните и бедрата му се раздвижиха. Стори й се, че е загинала безвъзвратно.