Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

23

Мери яздеше стремглаво към Единбург. Нощта беше черна и леденостудена. Личеше, че скоро ще вали сняг. Облаци пара плуваха във въздуха. Беше ги породил тежкият дъх на препускащите коне. Отрядът се носеше неумолимо напред. Придружителите й караха запотените си коне в пълен галоп. Препускаха така, сякаш по петите им вървеше нормандската армия, но в действителност и двете войски бяха останали далеч зад тях. Мери подозираше, че им е наредено да я отведат на сигурно място възможно най-бързо и веднага след това да се върнат в бойните си части. Това не я интересуваше. Защото с всяка стъпка, която я приближаваше до дома на детството й, Мери се приближаваше и към гибелта си.

Крайниците й бяха изтръпнали от умора от безкрайната езда през целия ден и по-голямата част от нощта, но не беше толкова вцепенена, че да не усеща пронизителната болка от жестокото й отхвърляне от баща й. Но и това като че ли нямаше значение, като се има предвид, че тя вече не контролираше съдбата си, а бъдещата й участ беше осеяна с мъки и нещастия. Защото много по-важно от всичко друго беше това, че я изпращаха в Единбург. А трябваше да язди към Олнуик, където й беше мястото. Сега Олнуик беше неин дом. Трябваше да бъде там, когато Стивън се завърне от войната. А наместо това се устремяваше дълбоко в сърцето на Шотландия, в крепостта на враговете на Стивън, врагове, с които той скоро щеше да влезе в смъртен двубой.

Тя си помисли, че този път изобщо няма да я разбере. Реши, че този път той няма да й прости.

Не искаше да отива на север. Докато се носеха в галоп и докарваха запенените си коне почти до ръба на пълното изтощение, на Мери й се искаше да дръпне рязко юздите, да извърне назад кобилата си и да поеме по пътя за дома. Това беше лудост. Може би щеше да съумее да се измъкне от ескорта си, но слабото й конче никога нямаше да успее да измине целия път до Олнуик. Дори и смелата кобила да имаше достатъчно сили, си беше чисто самоубийство да язди през редиците на биещите се.

Единбург се показа пред тях призори, по времето, когато на няколко мили по на юг роговете обявиха с тръбенето си началото на битката и първите мечове се сблъскаха, когато слънцето проби с призрачно белите си лъчи пепелявосивото небе. Тъмната, почти черна, крепост от изгнило дърво и древни каменни блокове беше разположена на същия шеметно стръмен хълм, на който се издигаше и централната кула. Тя приличаше на стръмен планински връх. От незапомнени времена закриляше града и замъка от нашественици. Над селището крепостта на краля на Шотландия пронизваше небето. Тя беше тъмна и черна като каменистия остров, върху който беше разположена. Мери пак усети гибелно предчувствие.

Скоро навлязоха в града. Минаха покрай една стара жена, която влачеше количка с дърва за огрев, покрай две момчета, които продаваха на открито осолена херинга и край глутница улични псета. След това поеха по стръмния път към крепостта. Портите бяха широко отворени. Скоро Мери се озова зад добре познатите й стени, зад които трябваше да се чувства уютно. Но кожата й я засърбя предупредително, когато решетката падна с трясък зад гърба й. Имаше чувството, че е попаднала в затвор.

Но това не е затвор, а домът ми, каза си Мери. Това съвсем не оправи лошото й настроение. Тя скочи от коня. Една се задържа да не падне и благодари на двамата здравеняци, които я охраняваха дотук. Нямаше защо да пита къде е майка й. В този час на деня Маргарет още беше в параклиса и присъстваше на отслужването на ранната утринна литургия. Мери хукна натам с всичката бързина, на която беше способно умореното й тяло.

Най-сетне гледка, която да я изпълни отново с увереност. Видът на изисканата Маргарет, коленичила пред олтара, за да се помоли на Бога и звуците от литургията, която явно приключваше, накараха Мери да спре. Тя си пое дълбоко дъх. Усети, че всеки момент ще заплаче. Помисли си, че именно от майка си се нуждае сега. Трябваше да й разкаже за всичко: как Стивън й няма доверие, как е напуснала Олнуик, надявайки се да предотврати войната и на каква опасност е изложила брака си с тази постъпка. Трябваше да разкаже на майка си и за ужасния разговор с баща си. Реши да й каже и за детето. Мери изтри една неволна сълза от бузата си, импулсивно се втурна напред и коленичи до майка си. Маргарет не я забеляза, но Мери не очакваше това. Наведе глава и се замоли.

Молеше се войната да свърши бързо и след нея да настъпи продължителен мир. Замоли се баща й и братята й да се завърнат живи и здрави. Произнесе същата молитва и за Стивън.

Изтри още една сълза. Поколеба се. Не й се струваше правилно да моли Бога да й помогне да реши проблемите си. Никога преди не се беше подчинявала на по-силните от себе си и затова не смяташе, че е редно да го моли. Обаче й се струваше, че Бог е всемилостив и разбира всичко, въпреки че тя не заслужаваше да получи помощ от него, тъй като не се беше държала добре. Пак си пое дъх и изрече най-важната молитва.

— Мили боже, моля те, нека Стивън разбере истината — прошепна тя високо. След това добави: — Моля те, дано ме обича занапред.

Мери остана още дълго на колене. Не мислеше за нищо и чувстваше блаженство. Внезапно товарът падна от гърба й и тя почти изпита облекчение. Усети, че е по-уморена, откогато и да било през живота си. Приятно й беше да не се движи. Тялото я болеше от многото часове на седлото през последното денонощие. Разумът й също бе изпаднал в блажена дрямка. След това видя, че майка й става. Мери също се надигна. Мускулите й почнаха да протестират от това усилие.

Мери огледа внимателно майка си. Под очите на Маргарет имаше дълбоки сенки, сякаш беше прекарала много безсънни нощи, изпълнени с грижи и тревога. Мери ахна, защото майка й не само беше видимо уморена, но и по-слаба от друг път. Бледността й накара Мери да се разтревожи дали майка й не е болна.

— Мамо — Мери я прегърна. — Болна ли си?

— Не — гласът на Маргарет прозвуча несигурно. — Какво правиш тук?

— Постъпих като последната глупачка — призна Мери. — Опитах се да убедя татко да прекрати тази война. Едуард реши, че е твърде опасно да се връщам в Олнуик и ме прати тук.

Маргарет я хвана за ръката.

— Е, радвам се да те видя, скъпа. Непоносимо ми е да стоя сама с придворните дами и да чакам вестите — очите на Маргарет блеснаха от непролетите сълзи. Ръката й потрепера.

— Какво има, мамо? — Ако майка й не бе болна, то сигурно й прилошаваше в момента или най-малкото бе много наскърбена.

Устата на Маргарет трепна леко.

— Не мога да се отърва от ужасното предчувствие за близка гибел. През живота ми не съм се страхувала толкова — тя затвори за миг очи. — Много се страхувам за Малкълм и момчетата.

Мери стисна ръката на Маргарет, но сърцето й заби тежко. Усети, че също е обзета от ужас. Нима не беше имала същото злокобно предчувствие?

— Всичко ще бъде наред с тях, мамо — изрече весело тя. — Малкълм е най-големият воин в тази страна. Той е непобедим. Знаеш това. И братята ми са като него. Не се бой. Напразно се тревожиш.

— Дано си права — произнесе апатично Маргарет.

Майка й никога не беше изглеждала така. Кралица Маргарет беше спокойна и уравновесена по природа. Не беше от жените, които се тревожат за щяло и нещяло. Мери искаше да разкрие болките си и да разкаже всичко на майка си, но усети, че това в момента е невъзможно. По-късно, каза си тя. Когато войната свърши и татко и момчетата си тръгнат за вкъщи, тогава ще имам колкото си време поискам, за да й разкажа за всичките си проблеми.

Мери се усмихна с пресилена веселост на Маргарет.

— Хайде да прекратим нощния пост, мамо. Не знам за теб, но аз съм гладна.

 

 

През целия ден Маргарет бе седяла в стола си в женската дневна до камината. Иглата й се движеше механично над някакъв фин бродиран плат. Очакваше вест за изхода от първата битка. Вестта пристигна късно вечерта, когато вече валеше сняг. Тя беше доста ободряваща… поне за шотландците.

Шотландската армия не беше успяла да си възвърне Карлайл, но това вече нямаше значение. Защото, докато шотландците и норманите се сражаваха яростно в Кумбрия, друга войска, водена от самия Малкълм, се беше промъкнала край Карлайл и беше навлязла в източните краища на Нортъмбърланд. А оттам се беше насочила към самото сърце на графството. Олнуик беше обсаден.

Слугите и жените в залата завикаха от радост, с изключение на Маргарет, която не се усмихна нито веднъж. Страхът не изчезна от лицето й. И с изключение на Мери, която беше толкова потресена, че едва стоеше на крака. Отпусна се в един стол и потрепери.

Олнуик е обсаден.

Първо се сети за Изабел и за графинята. Мили боже, смили се над тях! Дано да са живи и здрави! Мери затвори очи от мъка. Графинята беше силна и решителна жена. Ако някой бе в състояние да обедини хората в Олнуик пред вражеското нападение, това беше тя. В този миг Мери разбра кому трябваше да бъде вярна. Не изпитваше симпатия към нападателите, а само към обсадените. Само към Де Уорънови.

Изводите от станалото я разтърсиха окончателно. Баща й Малкълм беше нападнал Олнуик, дома на дъщеря си. Страстта му към отмъщение не познаваше граници.

Но тя вече не му беше дъщеря, нали? Той се беше отказал от нея.

Мери погледна вестителя — дребен и тромав мъж, който, макар и уморен, не си намираше място от радост. Той непрестанно уверяваше Маргарет, че Малкълм и синовете му са добре. Мери се обърна към него.

— Възможно ли е да превземат Олнуик?

Мъжът изгледа Мери с блеснали очи.

— Това е само въпрос на време.

— Но те нямат време. Когато мъжът ми разбере, че домът му е обсаден… ще тръгне с хората си към Олнуик, за да го спаси.

Човекът я погледна право в очите. Беше застанал така, сякаш всеки момент щеше да я набие, разкрачил широко крака.

— Но мъжът ти, лейди Де Уорън, в момента е зает с яростна битка и няма как да я напусне. Дълго време ще мине, преди някой да разбере за обсадата. Освен ако някой в Олнуик не дръзне да се промъкне незабелязано покрай войската на баща ти — той се усмихна. — Стана точно, както го беше планирал Малкълм.

Мери беше втрещена, но пратеникът бе прав. Стивън беше в разгара на битката. Никой в Олнуик няма да успее да му съобщи за тежкото положение, в което бяха изпаднали. Ако Мери не беше седнала, отдавна да беше припаднала.

Колко хитър беше Малкълм. Мери се ядоса.

След това усети, че в залата е настъпила тишина. Всички я гледаха с изключение на майка й, която се взираше невиждащо в огъня. Погледът им беше осъдителен. Мери скочи на крака и избяга от стаята.

 

 

През нощта снегът почна да вали на парцали, а вятърът зави толкова силно, че стана невъзможно да се спи. Мери слушаше мрачния зловещ звук и се мъчеше да не мисли за това, което се случваше на семейството и дома й. Спомни си за майка си. Тя беше толкова объркана, че нямаше никакво съмнение, че е болна. Спомни си и за братята си, които водеха бой и може би дори участваха в самата обсада. Стараеше се да не мисли за баща си, но това беше невъзможно. Той се беше отказал от нея и беше нападнал Олнуик. За миг я заля вълна от омраза, но след това тя отмина и Мери се почувства слаба, изтощена и вцепенена.

Стивън вероятно е узнал вече, че тя е избягала от Олнуик. Това не й носеше никакво облекчение. Беше направила ужасна грешка, като се измъкна без негово разрешение и се провали в мисията си. Когато той разбереше какво е направила, щеше да бъде убеден, че е постъпила така от вероломство. След посещението на Едуард в Олнуик Стивън щеше да си помисли, че бягството й е било подготвено и уговорено предварително. Щеше да си помисли, че е избягала от него при враговете му. Но най-голямата ирония на положението се криеше в това, че тя се беше сблъскала с неподправената истина — че както обича рода и страната си, както обича Шотландия, така смята за свой дом Олнуик и дължи вярност на червената роза на Нортъмбърланд.

Мери съзнаваше, че самият й живот зависи от това дали ще убеди Стивън да повярва в невинността й. А колкото повече време минаваше, толкова повече той щеше да вярва, че тя го е напуснала. Въпреки че той й нямаше никакво доверие, тя го обичаше от все сърце, принадлежеше му и знаеше, че винаги ще бъде единствено негова. Искаше двамата да живеят заедно както преди. Мисълта за евентуално изгнание й беше непоносима. Мери си спомняше твърде добре неприкритата му заплаха да стори именно това. Трябваше незабавно да се върне вкъщи, но как? Докога щеше да продължава тази война? С внезапен ужас осъзна, че ако Малкълм постигнеше целта си, войната нямаше да има край. Стивън, баща му и другите нормани щяха да се бият до смърт, за да отмъстят за разрушаването на Олнуик.

Мери седна в леглото и потрепери. Трябваше да се надява, че тази война ще свърши бързо, а това означаваше да се надява Малкълм да загуби. Не му дължеше вярност, след като той се отрече от нея така безмилостно, но сърце не й даваше да се моли за поражението му. Твърде много години му бе дъщеря.

Мери се вслуша в пронизителния вой на вятъра. Нощта беше побеляла от снежната буря. Достатъчно луда ли е, за да намери кон и да се опита да се върне сама в Олнуик? Обичаше ли достатъчно Стивън, за да рискува живота си заради него?

Мери преглътна. Не беше толкова побъркана, че да се втурне презглава в снежната вихрушка и да рискува да загине. Но обичаше достатъчно Стивън, за да рискува живота си за него, ако се наложеше. Само че това време още не беше настъпило и дано никога да не настъпеше. Но Мери знаеше, че е невъзможно да седи безучастно и да чака примирието, за да се върне вкъщи. Ами ако изобщо нямаше примирие? Щеше да чака бурята да свърши и пътищата да станат проходими. Ако войната още не бе приключила, сама щеше да потегли за дома. И нищо и никой нямаше да я спре.

Мери най-сетне взе решението си и задряма, като се почувства много по-добре отпреди. Обаче когато се събуди на другия ден, тя се усъмни дали скоро ще има възможност да тръгне на път. Снегът беше спрял да вали, влудяващите ветрове също бяха утихнали, но земята навън беше покрита с дебело бяло одеяло. А по-важното бе, че прислужничката на Маргарет каза на Мери, че майка й пак не е спала цяла нощ. В полунощ беше отишла в параклиса на литургия и беше останала там до зори. Беше нарушила нощните пости само с няколко глътки вода и две хапки хляб. Мери узна, че от две седмици насам майка й почти не е яла или спала. Преди две седмици Малкълм беше напуснал Единбург. Стана й ясно, че кралицата е преследвана от собствените си ужасни кошмари. Никакви молби нямаше да я убедят да похапне или поспи. Мери реши да я упои с нещо приспивателно, за да я накара да си почине.

 

 

Вторият ден й се стори безкраен. Маргарет седна пред камината и се захвана да шие, а Мери нямаше друга работа, освен да се шляе насам-натам. Знаеше, че това изнервя другите жени, но те не смееха да й кажат нищо. Сутринта се точеше бавно, но накрая стана обяд. Никой не яде. Здрачът почна да се спуска отрано. Не пристигаше никаква вест. Дълбокият сняг явно забавяше пратениците, които носеха вести за изхода от боевете през втория ден. Нощното небето изглеждаше черно, абсолютно черно на фона на бялото, покрито с лед езеро под крепостта. Съобщиха, че е дошъл нов пратеник.

— Да влезе — нареди Маргарет. Лицето й беше побеляло като снега по дърветата отвън. Говореше толкова тихо, че я чуваха само тези, които бяха близо до нея.

Мери инстинктивно застана до майка си. Сложи ръка на рамото й, за да я успокои. В душата й потрепна страх. Трябваше да накара Маргарет да хапне нещо на обяд.

Пратеникът влезе и изтръска мокрия сняг от наметалото си. Беше още младеж. Ботушите му бяха покрити с вледенила се кал. Едната му ръка беше превързана, а лененият плат беше почернял от кръвта. Не се усмихваше. Беше посивял от умора. Мери го погледна в лицето и застина. Веднага й стана ясно, че шотландците са претърпели ужасно поражение.

— Кралят е мъртъв — каза той.

Мери беше уверена, че го е чула погрешно. Отвори уста, за да възрази… със сигурност не го беше разбрала правилно.

— Малкълм е мъртъв — каза младежът. Този път произнесе думите с мъка и простена.

— Но — изрече невярващо Мери — това е невъзможно…

Шумно тупване прекъсна Мери. Тя се обърна и видя, че Маргарет лежи на пода. Очите и бяха затворени. Лицето й беше безжизнено и бледо като платно.

— Майко!

Всички жени се втурнаха към кралицата. Мери обгърна лицето на майка си. Усети, че тя едва диша. Притисна ухо към гърдите й и долови слабото биене на сърцето й. От очите й бликнаха сълзи на облекчение. Вдигна глава.

— Донесете леденостудени кърпи, за да я свестя. По-бързо! Само й е прилошало от изненада!

Няколко слугини хукнаха да изпълнят заповедта. Мери се помъчи да върне съзнанието на майка си. Зарастърсва я, като й говореше, но тя не се съвзе. Мери почна да губи надежда. Твърде добре разбираше, че Маргарет от седмици е изпаднала в някакво особено състояние и здравето й е подкопано. Цялото й облекчение се изпари. Маргарет беше твърде уязвима. Мери я плесна леко по лицето. Очите на Маргарет се отвориха.

— Слава богу! — извика Мери.

Маргарет погледна дъщеря си. Очите й бяха изпълнени със сълзи. Те рукнаха като порой и заляха бузите й. Клепките й се спуснаха, но сълзите продължиха да се изливат и тя се сви на кълбо. Не издаде и звук.

Мери прегърна майка си. Беше побеляла от страх. Залюля я леко, докато Маргарет беззвучно плачеше.

— Донесете ми вино и валериан — каза спокойно Мери. — И повикайте двама души. Трябва да отнесем кралицата в леглото.

 

 

Един или два часа по-късно, Мери не беше сигурна точно колко време е изминало, Маргарет отвори очи. Погледът й бе насочен към Мери.

— Знаех си — изрече тя прегракнало. Думите й едва се чуваха.

Мери беше толкова загрижена за майка си, че нямаше време да мисли за вестта за бащината й смърт. Сега стисна силно ръцете й и се наведе над нея.

— Мамо, трябва да бъдеш силна. Трябва да хапнеш малко от овесената каша, която направи Джейн. Моля те.

— Трябва да се помоля — каза Маргарет. — Помогни ми да стана. Трябва да се помоля за душата на баща ти.

Мери разбра, че майка й иска да отиде в параклиса.

— Не, мамо — заяви категорично тя. — Отец Джозеф ще дойде тук. Той е на долния етаж.

Маргарет се отпусна на възглавниците и затвори очи. Устните и се раздвижиха в мълчалива молитва. Мери хукна към вратата. Зад нея чакаха всички придворни дами на Маргарет. Те обичаха от все сърце своята кралица, както впрочем и всички, които познаваха Маргарет. Лицата им бяха печални и бледи от тревога. Като чу заповедта на Мери, лейди Матилда се втурна по стълбите да повика свещеника.

Мери се върна край леглото на майка си и коленичи до него. Не желаеше да мисли, че гибелта на Малкълм е дело на войниците на мъжа й. Нямаше сили за това. Не биваше да мисли за това. Трябваше да се погрижи за майка си. Обузда мислите си с невероятно усилие.

Свещеникът влезе в стаята. Той също беше дългогодишен приятел и съветник на кралицата. Когато отец Джозеф се втурна към леглото, Мери се изправи. Маргарет отвори очи.

— Получил ли е Малкълм последно причастие?

Мери прочете тъжната истина в очите на свещеника, докато той лъжеше Маргарет, за да облекчи болката й.

Докато Маргарет се молеше безмълвно със свещеника, Мери се измъкна тихомълком от стаята. Облегна се на стената в коридора. Дамите на майка й я наобиколиха и я заляха с градушка от прошепнати въпроси.

Мери ги разблъска. Знаеше, че загрижеността им е непресторена и че всички до една се боят много за кралицата си. Но тя не знаеше отговора и на един техен въпрос. Не знаеше какво да им каже. Слезе някак си на долния етаж.

Младежът, който им беше съобщил вестта за смъртта на Малкълм, седеше на една маса в голямата зала и ядеше лакомо. Мери седна на пейката до него. Повдигна й се при вида на храната.

— Нима това е истина? — промълви дрезгаво тя. — Наистина ли Малкълм е мъртъв?

Младежът блъсна чинията си настрана. Сините му очи бяха пълни със сълзи.

— Войската му беше нападната в гръб. А след това му отрязаха пътя към неговите хора. Това не биваше да се случва.

Пратеникът гледаше настрани.

Мери сграбчи ръката му със сила, която не беше и подозирала, че притежава.

— Чия войска го нападна?

— На Нортъмбърланд.

Мери усети, че й се завива свят. Масата заплува пред очите й. Стивън ли бе повел атаката, която бе погубила Малкълм? Той ли е бил?

— Принцесо — изрече пресипнало пратеникът. — Има и още нещо.

Мери разтърка очите си. Надяваше се зрението й да се проясни. Масата пак си беше както преди, но целият свят й стана като в мъгла.

— Не — каза тя, — не бива да има още.

Той облиза устните си.

— Раниха Едуард.

— Не! — Мери стисна масата, за да не залитне и падне на земята. — Той не е…

— Раната е лоша. Но беше жив, когато тръгвах за насам.

— Той ще живее — изрече уверено Мери. Затвори очи. Този път й се зави свят от облекчение. — Никой проклет норманин нямаше да убие Ед — С мъка се удържа да не почне пак да трепери. Няма да изпада в истерия точно сега. — А… Олнуик?

— Отблъснаха ни при Кумбрия. Положението се промени. Намираме се отново на мястото, където бяхме преди — изрече мрачно момчето. — Още се води битка за Карлайл. Но сега вече без Малкълм и без Едуард…

Мери затвори очи.

— Едмънд е голям воин, както и другите вождове на кланове…

— Вождовете постоянно се бият помежду си, принцесо. Само Малкълм разполагаше с достатъчно сила, за да ги обедини. — Момчето се подвоуми. — Не всички вярват на Едмънд.

Мери нямаше какво да му отговори. Брат й не беше особено добър по характер. Но щом Ед бе ранен, а Малкълм е загинал… тя незабавно пропъди тези мисли. Нямаше да мисли за баща си, няма. Вместо това щеше да се моли за Ед.

Не биваше да мисли и за Стивън, не и сега, когато хората му бяха убили баща й и ранили брат й. Не биваше.

 

 

— Мамо, моля те, пийни малко от това. Това е собствената ти билкова настройка.

Маргарет не й отвърна. Като че ли изобщо не я чуваше. Откакто отец Джозеф си бе отишъл преди часове, Маргарет беше изпаднала в някакво подобно на сън състояние. Никои не можеше да я събуди. Това не беше обикновен сън. Ако Мери не беше забелязала, че майка й още диша, макар и съвсем слабо, тя би я помислила за мъртва.

Мери не беше съвсем на себе си. Не беше спала от дни. Не смееше да се отдели от майка си, не и сега, когато Маргарет като че ли умираше пред очите й. Мери беше взела твърдо решение. Нямаше да й позволи да умре. Не биваше. Но какво можеше да направи, за да го предотврати?

Взе ледените ръце на майка си в своите и ги стопли. Силното почукване на вратата й подейства утешително, защото отклони вниманието й от мрачните мисли. Мери се стресна, когато в стаята влезе Едгар. Видя го за последен път преди три нощи, точно преди първата битка за Карлайл.

Той беше неузнаваем. Беше пребледнял и изглеждаше изтощен. Под очите му имаше тъмни кръгове. Приличаше на съсипан мъж на средна възраст, а не на весел седемнадесет годишен момък. Погледът му се плъзна бързо по Мери и се спря върху майка им.

— Не разбирам — промълви прегракнало той. — Долу ми казаха, че тя е на смъртно легло.

Мери се изправи. Ставите й се бяха вкочанили и я боляха от дългите часове, през които беше стояла на колене пред леглото на майка си. Цялото й тяло я болеше, но тази болка изобщо не можеше да се сравни с мъката в гърдите й.

— Вестта за гибелта на Малкълм не й подейства добре — каза неуверено Мери. Появата на Едгар заплашваше да разклати трудно постигнатия контрол над чувствата й. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Когато пристигнах, я заварих в ужасно състояние. Не беше яла и спала от дни наред. Беше се поболяла от тревоги. Струва ми се — каза тя прегракнало, — че е предчувствала смъртта на Малкълм.

Очите на Едгар блеснаха от нахлулите сълзи.

— Той умря като истински воин. Умря точно така, както винаги бе желал. По начина, по който всички мъже се надяват да умрат, гордо и смело във вихъра на битката.

Мери потрепери. Бързо кръстоса ръце пред гърдите си. Не биваше да мисли сега за Малкълм, не биваше. Утре, когато Маргарет се оправеше малко, е, тогава щеше да си позволи да поскърби.

Едгар прекъсна мислите й.

— Едуард е мъртъв.

Мери изкрещя.

Едгар светкавично прекоси с два скока малката стая и я взе в обятията си. Мери стисна силно очите си. Под клепките й напираха горещи сълзи и ги опариха, но тя не ги остави да рукнат на воля. Едуард, не Едуард, най-големият й брат, скъпият приятел, нейният герой! Не вярваше на думите му, те просто не бяха верни!

Едгар зашепна в ухото й, галейки я по гърба. Едгар, който никога не я беше прегръщал и не й беше показвал открито обичта си с такава нежност. Едгар, който вчера беше момче на седемнадесет години, а днес приличаше на петдесетгодишен мъж.

— Раната беше смъртоносна. Той загуби твърде много кръв. Слава богу, умря, докато спеше. Не е усетил никаква болка.

Едуард беше мъртъв.

— Няма да го понеса — изрече сподавено Мери.

Изведнъж Едгар се дръпна рязко от нея.

— Мъжът ти стоеше начело — процеди той.

Мери изправи гръб.

— Той е непобедим! Нахлу съвсем сам дълбоко в нашите редици. Изложи се неколкократно на гибел, но никой не можеше да се приближи до него, без да стане жертва на меча му. Прегази всички по пътя си. Всички казват, че е обзет от някакъв зъл дух или че е самият дявол.

Едгар се помъчи да се успокои и малко по малко се овладя.

Мери се беше вцепенила. Стивън беше научил някак за бягството й. Не се съмняваше в това. Стивън не беше обладан от дявола, а просто беше обзет от нечовешка ярост. Тя се смрази от страх.

Едгар я дръпна рязко за ръката.

— Заклел се е да си пробие път до теб, Мери. Пусна един от пленниците, за да ни изпрати това съобщение. Точните му думи са, че те иска обратно не въпреки вероломството ти, а именно заради него.

Мери потрепери.

— Иска да ме накаже — прошепна тя.

— Мисля, че иска да те убие — каза Едгар. — Зърнах лицето му пред Олнуик и дори аз се ужасих.

Мери изскимтя. Беше виждала Стивън разгневен до дъното на душата си. Дали я мразеше толкова, че да иска да я убие? Дали желаеше смъртта й?

 

 

След два дена Маргарет почина.

Мери беше потресена и съвсем изтощена. Усети, че още стои на колене до тялото на майка си и държи вкочанилите й се ръце. Откога седеше така? Застави тялото си да се подчини на разума. Несръчно и болезнено се вдигна на крака.

В стаята отекваха високо риданията и стоновете на придворните. Шотландците имаха обичай да скърбят шумно, неприкрито и без да се въздържат. Мери се вслуша в плача на дамите на Маргарет, които стояха зад вратата и хълцаха истерично. Вслуша се в рева на мъжете и жените в залата долу. Те също ридаеха и плачеха, както и онези, които се бяха събрали в двора. Сърцераздирателният общ плач пронизваше слуха й, докато болката не обхвана душата на Мери и не я извади от вцепенението.

Усети, че в гърдите й се е свила голяма топка, която иска да избликне навън. Мери се задави от нея.

Мъртва. Мери се задави гръмко. Мъртва. Боже, думата й звучеше толкова неотвратимо. Погледна Маргарет, която изглеждаше толкова ведра в смъртта, колкото беше и в живота. Мъртва! Това й се струваше невъзможно. Не и Маргарет, не и майка ми!

Мери също искаше да заплаче. Искаше да пищи, да ридае и да си скубе косата, както правеха жените в залата отвън. Но не го направи. Трябваше да обуздава скръбта си. Трябва да мисли за братята си. Те щяха да имат нужда от нея в това време на ужасна загуба.

Изведнъж Мери възкликна:

— Майко, толкова те обичам!

Това й изглеждаше невъзможно. Маргарет беше мъртва! Маргарет, скъпата й майка беше мъртва, Малкълм беше мъртъв и Едуард беше мъртъв! Не беше честно! Как щеше да го понесе, как?

Завъртя се, без да вижда нищо. Почувства нужда от уют и утеха, които нямаше кой да й даде. Накрая притисна бузата си към грубата каменна стена, впи пръсти в нея и я прегърна. И заплака.

Плачеше неудържимо. След това заудря стените, докато ръцете й не се разкървавиха. Тогава го намрази заради неговото участие в тяхната гибел, заради тяхното убийство. Намрази мъжа си. Всички бяха мъртви, Малкълм, Маргарет, Едуард и това беше завинаги. Никога повече нямаше да ги види.

Накрая не й останаха сили да плаче повече. Мери се просна на пода. Господи, колко беше уморена! Едва се вдигна, за да седне. Не биваше да продължава така, не биваше, не и когато бе толкова уморена и се съмнява, че ще съумее да ходи.

Но след това разумът й заповяда да мисли. Разумът й заповяда да мисли за опасността, която е надвиснала над Единбург. Тази опасност заплашваше не само нея, но и братята й и дори самото съществуване на Шотландия. Мери избърса последните следи от сълзите си. Не беше време за сълзи. Твърде много бе заложено на карта. Животът на хората бе заложен на карта. Бе заплашено съществуването на кралството.

Малкълм беше мъртъв. Шотландия беше кралство без крал. Столицата му беше Единбург. Скоро най-силните кланове в страната щяха да връхлетят върху нея, като щяха да се надяват да увеличат собствената си власт и могъщество. Сигурно точно в този момент вождовете на десетте най-силни клана бързаха към Единбург да се състезават за короната.

Всичките й братя бяха законни претенденти за трона. Тя не се боеше за Едмънд. Не се и съмняваше, че той ще съумее да се погрижи да себе си. Етълред беше в безопасност, тъй като беше човек на Бога. Но на плещите й тежеше отговорността за защитата на другите й трима братя. Всеки от тях представляваше реална заплаха за следващия крал на Шотландия. Мери не се сети, че Едгар е по-голям от нея и отговорността е негова.

Мери с усилие се вдигна на крака. Движеше се като много стара жена.

Изведнъж спря, защото чу, че шумът отвън се промени. Сърцето й инстинктивно подскочи от ужас, когато се помъчи да разбере какво чува. Стори й се, че долавя гръм в далечината, но небето беше ясно и безоблачно синьо. Мери ахна.

Това, което чуваше въпреки гръмките ридания в замъка, не беше гръм, а тропотът от огромна армия, която връхлиташе върху града. Мили боже, не толкова скоро! Нямаше ли да има отсрочка?

А след това Едгар влетя в стаята. Смъртнобледата Мери потресена чу как той й казва, че Доналд Бейн е бил обявен за крал от вождовете на клановете. Едмънд ги бил предал и присъединил войските си към тези на чичо си. Двамата узурпирали заедно трона. Междувременно тътенът навън почваше да се чува все по-ясно.

За миг Мери и Едгар се втренчиха един в друг. Мери се изплаши. Реши, че Едмънд ще се разправи най-безжалостно с тях, все едно, че не им е роднина.

Тя се изправи.

— Повикай момчетата! Веднага! Заповядай да докарат катафалка за… — Тя погледна Маргарет. Стоманеното й спокойствие се разклати и тя се задави. — За кралицата. Ще я погребем в абатството в Дънфърмлайн. Там ще потърсим убежище. Побързай!

Едгар се обърна рязко и излезе. Мери не спираше да трепери. Хвана се за молитвения стол, за да не припадне. Скръбта, страхът и крайната умора надделяха над нея и я обезоръжиха.

С голямо усилие Мери отиде при майка си и я зави. Едгар влетя през вратата. Изгледа я продължително, а след това се втурна към Маргарет. Вдигна безсилно майка им на ръце.

Мери се застави да крачи редом с него.

— Как е възможно Едмънд да ни изостави?

— Той вече не е част от семейството — процеди през зъби Едгар, докато слизаха на долния етаж и излизаха на двора. Слънцето грееше толкова ярко, че за миг ги заслепи. Братята й вече бяха яхнали конете. Всички бяха тук с изключение на предателя Едмънд, разбира се. Предпоследният, Александър, се мъчеше да успокои малкия Дейви, който плачеше. Едгар положи майка им в една каруца.

В този момент Мери усети, че в двора е настъпила зловеща тишина. Обезумелият плач беше престанал. Не се чуваше абсолютно нищо. Тишината беше неестествена и плашеща. Мери усети, че се вслушва за нещо, но не знаеше какво. А след това се досети — злокобният тропот от конете на нашествениците беше престанал.

Мери извика, когато Едгар я вдигна на един кон и сам скочи на седлото. Войската беше спряла, за да се подготви за атака!

— Това Доналд Бейн ли е?

— Едгар тръгна към нея.

— Не.

Мери застина.

— Тогава… кой?

Погледът, който той й хвърли, беше продължителен и мрачен. И Мери разбра. В този момент изпита всичко наведнъж — любов, омраза, страх и ужас.

— Не.

— Това е Нортъмбърландският мръсник — процеди Едгар. — Води войската си право към Единбург. Дали пък сам не иска да се качи на трона?

На Мери й прилоша.

— Не — прошепна тя. — Идва за мен.