Бренда Джойс
Обещанието на розата (18)

17

За чест на Дъг той не трепна под тежкия поглед на Стивън.

Стивън каза:

— Да не си решил да ми поквариш годеницата, Макинън?

Дъг изправи гръб.

— Тя нямаше да ти стане годеница, Де Уорън, ако не я беше отвлякъл и изнасилил.

Мери трепна и пребледня като Дъг. Очакваше, че Стивън най-безмилостно ще разкаже истината за нейното участие в съблазняването.

Стивън се усмихна пак. Усмивката му беше неприятна.

— Но това е минало, нали? А утре тя ще ми стане жена. Така че по-добре забрави глупостите, които си намислил, Макинън. Мери няма да има други ухажори освен мен.

Мери изпита огромно облекчение от това, че Стивън й спести унижението, но не посмя да се намеси. Веднага разбра, че е допуснала грешка.

Кехлибарените очи на Дъг замятаха гневни искри.

— Ще се ожениш за нея, Де Уорън, но няма да ни отнемеш това, което имахме помежду си.

Стивън застина. Очите му бяха почернели.

— И какво е то, Макинън?

Дъг се усмихна. Негов ред беше да се държи надменно и дори тържествуващо.

— Любовта.

Мери затвори очи и сподави стона си. Сърцето я заболя за Дъг. Той още я обичаше и си въобразяваше, че и тя е влюбена в него. Тя се уплаши. Трябваше да му каже веднага, че сърцето й принадлежи на друг. Зачака с ужас отговора на Стивън. Беше сигурна, че той ще се разгневи страшно.

Но той само се засмя и сви рамене.

— Любовта е за глупци като теб, момко, а не за мъже като мен — той се обърна към Мери. От погледа му я побиха тръпки. — Време е да се връщаме в Грейстоун, госпожице.

Мери знаеше, че гневът му е неоснователен. В очите й блеснаха сълзи едновременно заради несправедливостта му и заради бедния Дъг. Тя докосна ръката на бившия си годеник.

— Дъг, утре Стивън и аз ще се оженим. Така се споразумяха бащите ни. Моля те, дай ни своята благословия.

Дъг се втренчи в очите й. Прати й мислено послание, молеше я да го чуе. Сърцето на Мери падна в петите й. Той още се опитваше да я склони да приеме налудничавия му план за бягство.

— Дъг?

— Не искай невъзможното от мен, Мери — изрече сковано той. Стисна юмруци, обърна се и се отдалечи гордо.

Стивън стисна ръката й.

— Сигурно доста си се изнервила.

— Стивън… — отрони стреснато Мери и го погледна в лицето. Усмивката му беше сардонична.

— Мери, какво се готвиш да кажеш, за да усмириш гнева ми? Че не го обичаш ли? Не се самозаблуждавай. Може би наистина го обичаш. Това не ме интересува, не и докато ти живееш в моя замък, топлиш моето легло и раждаш моите деца.

На Мери й се прииска да извика с всичка сила. Той изобщо не я разбираше.

 

 

Денят на сватбата беше хубав.

Небето беше ясно. Зимното слънце се беше показало. Студът от предишната седмица беше омекнал. Денят беше слънчев и топъл, но Мери почти не забелязваше това. Нервите й бяха изопнати до крайност още от предишната вечер, защото й предстоеше да си сложи пръстена на Стивън де Уорън и да му стане законна съпруга. Изгаряше от нетърпение това да стане час по-скоро, но изпитваше и малко страх. Предстоеше й да се омъжи за непознат и да прекара с него остатъка от живота си. Щеше да се омъжи за най-злия враг на семейството си. Щом произнасяха клетвите, връзката им щеше да стане неразрушима. Щяха да останат мъж и жена, докато смъртта ги раздели, каквото и да се случи междувременно. Ако избухнеше война, как щеше да оцелее тя?

Коленете я заболяха. Литургията й се стори безкрайна, но Мери, която познаваше всички детайли на церемонията, почти не забелязваше архиепископ Анселм, който я ръководеше. Беше коленичила до Стивън. Той стоеше неподвижен като статуя. Не беше помръднал и за миг, откакто се беше отпуснал на колене на пода. Даже сега, докато Мери накланяше леко глава, за да види строго очертания му профил, тъй като беше свел глава, той не промени положението си. Не беше я погледнал, откак тя се беше приближила по пътеката между редовете, придружена от баща си.

Явно още й се сърдеше за разговора с Дъг. А ако беше подслушал всичко, щеше да знае, че тя отказа да избяга с дръзкия шотландец. Почти не беше разменял дума с нея, откакто я изпрати до Грейстоун вчера. Стомахът на Мери се сви на възел. Щяха да преодолеят този малък сблъсък и да го забравят, разбира се, но това беше възможно най-лошото начало за един брак — студен и сдържан младоженец и заплахата от безкрайна война.

Архиепископът ги покани да станат и да си подадат ръка. Мери се върна рязко в действителността. Коленете й се бяха вкочанили и тя прие с благодарност силната ръка на Стивън, който й помогна да се изправи. Опита се да го погледне в очите и най-сетне успя. Погледите им се приковаха един в друг. Каквато и неуместна ревност да изпитваше той, щом очите им се срещнаха, нещо мощно и трептящо блесна между тях във въздуха. Това я изпълни с въодушевление.

На Мери много й се искаше да му каже хиляди неща — че ще бъде добра, послушна и вярна жена, че той трябва да й вярва и че тя ще положи всички сили да направи живота му по-хубав. Погледът му я преценяваше. Сърцето на Мери подскочи. Подаде му дясната си ръка, за да го накара да й повярва напълно и да я обича все така упорито.

Заклеха се. Най-сетне Стивън сложи пръстена си на безименния й пръст. Архиепископът ги благослови с усмивка. Стивън се наведе, за да целуне булката си.

Мери се вдигна на пръсти към него. Главата й се замая, когато устните му докоснаха леко нейните. Стивън се дръпна назад. Явно беше искал да я целуне съвсем официално, колкото за церемонията. Мери, която се беше навела напред и стоеше на пръсти, се олюля към него.

Стивън й помогна да запази равновесие. Лицето на Мери пламна от срам. Този път в очите му се появи сърдечност и топлина.

— Радвам се, че целувките ми ти харесват толкова, госпожо — прошепна той. — Ще получиш още много от тях, докато живеем заедно.

Мери не откъсваше поглед от него. Сърцето й биеше лудо. Беше подвластна единствено на чувствата си и трепереше от вълнение.

Той я придружи по дългата пътека между редовете. Тълпата, сред която бяха всички най-знатни нормандски и английски благородници, ги поздрави с весели викове. Щом излязоха от църквата, върху тях се изля дъжд от ръжени семена. Мери се разсмя ентусиазирано. За нейна изненада Стивън също се изкикоти, когато семената ги заляха като потоп.

— Смятам, че след толкова много семена, бракът ни ще бъде доста плодотворен — каза той.

Още стискаше ръката й. Мери спря да се смее. Неподправеното удоволствие проясни навъсеното му лице и накара сърцето й да подскочи неконтролируемо.

— Надявам се така да стане, милорд — каза искрено тя.

Смехът му заглъхна.

Изражението на Мери стана дяволито.

— В края на краищата майка ми е родила шест сина и две дъщери. Толкова няма ли да ти стигнат?

Но Стивън беше станал пак сериозен.

— Дай ми един син, Мери, само един син и ще изпълня най-голямото желание на сърцето ти.

 

 

Пирът по случай сватбата се състоя в голямата зала на Тауър. Тя беше препълнена с благородници. Вътре беше много задушно. Мери и Стивън седнаха сами на издигнатия подиум. Крал Руфъс беше малко под тях от едната страна на дългата маса, докато граф Нортъмбърланд се беше разположил от другата. Малкълм беше настанен след Де Уорънови. Това беше умишлено оскърбление от страна на домакина на тържеството — краля.

Джефри нямаше апетит. Зачуди се защо неговият крал унижаваше така бащата на младоженката и защо никога не преставаше да предизвиква Малкълм. За щастие Малкълм не носеше оръжия и нямаше да посмее да отвърне с гняв на обидата, а беше твърде късно бракът да бъде осуетен. Но си помисли мрачно, че съвсем не е късно съюзът им с шотландския крал да пострада, като си спомни, че след няколко дена ще нападнат Карлайл.

Той неочаквано стана от мястото си, избягвайки въпросителния поглед на баща си. Не искаше да гледа повече как булката и младоженецът си подават хапки храна и си разменят кравешки погледи. Не ревнуваше, но им завиждаше, а нямаше право на такива чувства.

Не беше ли направил умишлено този избор?

Джефри се провря сред подскачащите клоуни, мина покрай танцуващите момичета и едва не настъпи едно кученце. Намери едно свободно кътче далеч от блъсканицата и тълпата. Облегна рамо на стената. Не се удържа и погледна пак към брачната двойка на подиума. Стивън прошепна нещо в ухото на Мери. Тя поруменя и изгледа доста дръзко мъжа си.

Гърдите на Джефри го заболяха.

Какво ли е да имаш такава жена?

Откъсна поглед от тях. Ядоса се на себе си. Загледа танцуващите момичета. Те се закачаха и предизвикваха помежду си. Сториха му се привлекателни, нали все пак беше мъж. Бяха едва облечени, тъмнокожи и екзотични на вид. След това забеляза, че Адел Бофор изведнъж става от мястото си и веднага забрави за танцуващите момичета. Временно я изгуби от поглед, докато тя прекосяваше тълпата от танцуващи гуляйджии.

Само един следобед не стигаше, за да компенсира толкова много месеци въздържание. Но ако дръзнеше да си признае причините за поне част от болката, която го терзаеше, той би разбрал, че раната, зейнала след тяхната среща, никога няма да се излекува само със секс.

Джефри не се ненавиждаше, но беше загубил надежда. Все още обичаше света много повече от Бога и църквата. Но винаги ли бе било така?

След като стана на тринадесет години, той живя три години като отшелник заедно с монасите в манастира „Свети Августин“. Като послушник заедно с другите обети беше дал клетва и за целомъдрие. Но той беше млад, а кръвта му — гореща и не съумя тогава да спази обетите си. Не желаеше да ги спазва. За щастие в манастира нямаше възможност да тича по жени, но нощем, сам в леглото, удовлетворяваше потребностите си по начин, възможен единствено за мъж. В случаите, когато напускаше обителта по църковни дела, го придружаваше Ланфран, но Джефри се измъкваше крадешком през нощта и вдигаше всички поли, които му попаднеха. Вината беше тежък за носене кръст и Джефри беше сигурен, че наставникът му винаги узнаваше за среднощните му увеселения. Но Ланфран никога не престана да вярва в него. Джефри също някак си поддържаше вярата в себе си.

Сега вече имаше мъжка воля, която беше много по-силна от задръжките на подрастващото момче. Въздържаше се от досег с жени за дълги периоди от време, докато копнежите на плътта не надделяваха над добрите му намерения. Но… той още не беше ръкоположен. Повечето архидякони бяха ръкоположени свещеници. Епископите също бяха ръкоположени до един, дори и церемонията да не беше нищо повече от представление за глупците.

Ако получеше висок пост от краля, щеше да постигне това, за което винаги бе мечтал.

Ако получеше такъв пост, нямаше да има връщане назад.

Досега беше избягвал ръкополагането, защото знаеше, че ако даде обет пред Бога, ако стане един от божиите представители на земята, никога няма да престъпи клетвата си. За разлика от другите духовни лица, които даваха обети и ги нарушаваха понякога почти едновременно с клетвата, той нямаше да постъпи така. Нямаше право.

Не беше готов за тази последна крачка, за това последно обричане. Може би никога нямаше да бъде готов. Или може би се боеше да даде обета, боеше се, че в края на краищата ще измени и на Бог, и на себе си.

А Джефри, подобно на другите Де Уорънови, не понасяше измяната. Тя беше неприемлива, невъзможна.

Забеляза, че Адел е напуснала залата. Заповяда си да се върне на масата. Къде отиваше тя… или при кого, него не го засягаше.

Но го заболя. Болката обхвана гърдите му. Прииска му се да я смеси със страданието в слабините си. Тръгна след нея.

Не му се наложи да върви дълго. Намери я на площадката под залата. Тя гледаше през прозореца. Стоеше с гръб към него. Раменете й трепереха. Джефри се стресна, когато видя, че тя плаче. Приближи се и едва не я докосна.

— Лейди Бофор?

Тя подскочи. Видя го и примигна гневно с гъстите си черни клепки. Той се изненада, когато откри, че сълзите почти са изтрили красотата от лицето й.

— Стресна ме!

— Не съм го искал — той едва не докосна с пръсти влажната й буза. Тя се дръпна, преди да я е стигнал, и изправи рамене.

— Защо плачеш? — попита Джефри. Колко добре я разбираше. Тя го мразеше, че я е видял в миг на слабост.

— Кралят ме дава на Хенри Ферарс! — извика тя и зарида отново.

Джефри се подвоуми и тъй като тя страдаше много, я взе в прегръдките си. Много добре знаеше, че Ферарс изобщо не можеше да се сравнява със Стивън. Този рицар беше получил като награда за верността си голямо имение в Тютбъри и беше добър воин, но беше от далечен произход.

— Той е добър мъж, Адел. Сигурно е влюбен в теб… или пък скоро ще се влюби.

Джефри я прегръщаше предпазливо. Не беше свикнал да се държи така с жените.

Адел се сепна и отметна глава назад. След това ноздрите й се разшириха от гняв.

— Не ме интересува какви са чувствата му! Кралят ме обиди нарочно — само и само да уязви проклетия ми брат Роджър! А Стивън и Мери ме правят за посмешище, като демонстрират толкова явно колко се обичат!

— Лейди Бофор — промълви Джефри, полагайки огромни усилия да не трепери. Тялото му я желаеше неудържимо. — Никой няма да ти се смее.

Тя не помръдна. Мислите й се насочиха в друга посока, защото усети нарасналото му желание.

— Ти ме отбягваше — прошепна тя и сложи ръце на раменете му.

— Да, така е.

— Защо?

— Няма да разбереш — Джефри съжаляваше, че я докосва. Съзнаваше, че е готов да се подчини на страстта й. Същевременно не съжаляваше изобщо. Как да оцелее от тази битка, която водеше непрестанно? Тази битка беше по-важна от всички други. Това беше битката за спасението на душата му. Знаеше, че ако в него има поне грам святост, ще си отиде незабавно. Не помръдна.

Адел стискаше здраво раменете му.

— Защо си толкова мил с мен?

— Ти си в беда.

Тя примигна, когато в очите й бликнаха още сълзи.

— Никой досега не се е държал мило с мен. Това не е ли забавно?

— Преувеличавате, лейди Бофор.

— Не — тя разтърси силно главата си. — Родителите ми се отнасяха равнодушно към мен, защото не бях момче, а те много искали да имат син. Баща ми умрял още докато съм била в бебешката люлка. Майка я дали за жена на Уилям Бофор. Останах сираче на десет години. Нима не знаеше това? Бунтовници на север убили от засада Бофор и майка ми. Моят доведен брат — тя процеди с омерзение тази дума — въобще не дойде да ме види цели две години. Той ми беше опекун. А след това, след това искаше от мен само едно — устата й се сви в грозна линия. — Не говори за това, което не знаеш! Нищо не преувеличавам!

— Съжалявам — каза той и я притисна към себе си. Целуваше я с обич и с изключителна нежност.

Целувката почна някак лениво, а след това рязко се промени. Езиците им навлязоха дълбоко в устните им и се сплетоха. Адел се дръпна и ахна.

— Смятах те за непоколебим и опасен. Не си представях, че е възможно да се държиш галантно.

— В момента не се чувствам никак галантен, лейди Бофор — сините му ириси пламтяха.

Тя го погледна в очите.

— Не искам да си нежен с мен, милорд.

— Тогава да отпразнуваме сватбата заедно — предложи Джефри. Но докато обгръщаше устата й със своята, той разбра, че уталожва само болката в слабините си. В гърдите му щеше да продължи да властва страданието. Знаеше, че по-късно празнотата в него ще бъде много по-голяма отпреди.

 

 

Стивън се грижеше за Мери така, сякаш тя му беше любовница. Двамата пиеха заедно сватбен ейл. Всяка хапка, която преминаваше през устните на Мери, беше грижливо избрана за нея от мъжа й. Не беше време за разговори. Впрочем Мери не би могла да продума, дори и да опиташе. Усещаше единствено неговото присъствие и го гледаше умишлено дълго. Знаеше, че Стивън също мисли за настъпващата нощ.

Сигурно бяха минали часове, преди тържествената вечеря да свърши, но й се стори, че са изтекли само няколко минути. Имаше много развлечения — танци, клоуни, жонгльори, кучета, които изпълняваха различни номера, менестрели и един маймуноподобен мъж. Тълпата се отдаде на удоволствията от танцуването, празничните ястия, медовината и виното. Стивън я изгледа толкова безсрамно и похотливо, че Мери потрепери. Прииска й се да си отидат веднага.

— Ще ми позволиш ли да поговоря с дъщеря си и да й пожелая всичко хубаво?

Мери видя, че Малкълм им се усмихва и стои до тях на подиума. Стивън невъзмутимо стана. Даже се усмихваше.

— Разбира се. — Погледът му погали Мери. — Ще се върна след няколко минути, госпожо.

Гърдите на Мери се стегнаха, сърцето й гръмко заби. Той целуна ръката й. Устата му се задържа върху нея. Дъхът му лъхна кожата й.

Стивън слезе от подиума. Веднага го обкръжи група доброжелателни шумни познати. Малкълм се настани на неговото място и обви ръка около Мери. Тя отпъди всички непристойни мисли от съзнанието си. Развълнува се от това, че баща й сяда до нея и й желае всичко хубаво.

— Дъще, този брак май много ти харесва.

— О да, татко. Въпреки че отначало се борих срещу него и не го исках, вече желая Стивън от все сърце.

— Добре е, че изпълняваш така ревностно дълга си, Мери — каза Малкълм, без да се усмихва вече. Оглеждаше я внимателно.

Мери се напрегна. По гърба й плъзнаха тръпки. Имаше лошо предчувствие. Не я интересуваше какво се четеше в погледа на баща й.

— Татко? Възможно ли е сега, след като Стивън и аз сме женени, по границата наистина да настъпи мир?

Изражението му стана сурово.

— Много бързо забравяш!

— Какво да забравя? — попита тя. — Кръвта и смъртта ли?

— Много бързо забравяш коя си ти, Мери.

— Не съм ли жена на Стивън?

— Ти си моя дъщеря. Винаги ще бъдеш моя дъщеря. Нищо и никой няма да промени това.

Мери би се изпълнила с радостен трепет, ако той беше произнесъл тези думи по друг начин и при други обстоятелства. Но вместо това изведнъж стомахът я присви от неприятно предчувствие.

— Разбира се, татко. Това никога няма да се промени.

— Ти още си дъщеря на Шотландия.

Мери стисна масата. Изведнъж почна да се задушава.

— Да, така е.

Малкълм се усмихна, но в очите му нямаше весели пламъчета.

— Аз завися от теб, Мери.

— Зависиш от мен ли? — повтори тя машинално. В сърцето и душата й се появи празнота.

— Завися от твоята вярност.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя и скочи на крака.

Малкълм също се изправи.

— Казвам, че принадлежиш първо на Шотландия, а чак след това на Де Уорън.

Ноктите на Мери се впиха в дървената маса. Невъзможно беше това да се случва в действителност, невъзможно беше! Баща й не биваше да говори такива неща, не можеше да продължава в същия дух!

— Ти, разбира се, трябва да бъдеш добра и покорна съпруга. Но не бива да се отричаш от мен и от Шотландия!

Сълзи замъглиха очите й. Нямаше сили да говори, нито дори да му откаже. Толкова отчаяна и ужасена беше.

— Трябва да шпионираш в моя полза, Мери — заяви Малкълм. Очите му светеха ярко.

Мери усети, че й прилошава. Стисна здраво масата.

— Искаш да шпионирам? Искаш да шпионирам мъжа си и хората му?

— Длъжна си! Защото нищо не се е променило. Норманите ме мразят, както и аз тях. Граф Нортъмбърланд си присвоява най-безсрамно земите ми. Руфъс също мечтае за шотландска земя. Помни коя си. На първо място си принцеса на Шотландия, а на второ — жена на Де Уорън. Нямаме по-изгодна възможност от теб, за да научим вражеските планове. Защо иначе позволих да се омъжиш за него?

Мери не можеше да гледа баща си. Но не заради сълзите, които я заслепяваха.

— Това е сватбата ми — прошепна тя.

— А ти си прекрасна булка — каза Малкълм и я потупа по рамото. — Избърши си сълзите, идва мъжът ти. Помни коя си, Мери, и на кого трябва да бъдеш вярна.