Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

3

— Боли ме! — извика Мери.

Стивън я пусна мигновено. Мери се дръпна от него и разтърка ръцете си.

— Действително ли смяташ, че ще се предам без борба?

Стивън съжаляваше, че й причини болка, но като я чу, му се прииска да я разтърси отново. Това момиченце е решило да се бори с него?

— Откога?

— От сутринта.

На Стивън не му се вярваше. Той бе поразен от ума, дързостта и волята й.

— Много зле съм те преценил — изрече той грубо. След това извика: — Нийл!

Възрастният мъж мигновено се озова до него.

— Господарю?

Стивън не отделяше разярения си поглед от пленницата.

— Тази малка измамница ни е направила на глупаци. Оставила е следи. Предупреди хората, че е възможно да ни преследват.

Нийл подкара коня си.

Стивън посегна и придърпа към себе си Мери, когато тя се опита да отстъпи боязливо. Тялото й настръхна при докосването. Наложи му се да я влачи.

— И кого точно предупреждаваш, госпожице? Любовника си? Баща си?

Да! — извика тя. — Да, да, да! И скоро, много скоро мечът на баща ми ще те прониже, норманино, защото той е най-големият воин в цяла Шотландия!

Стивън спря.

— Така ли? Тогава сигурно го познавам.

Тя стисна упорито устни.

— Баща ти не е Синклеър от Даунри, както ти настояваше, нали? Толкова незначителен човек няма да посмее да ме нападне. И двамата го знаем. Тогава кого очакваме, Мейри? И това ли е името ти?

Тя не каза нищо.

Вбесеният Стивън я блъсна грубо към коня. Мери залитна, а след това отскочи, за да се отдалечи от него и да бъде извън досега му. Стивън не се притесни особено. Хвана я внезапно и я вдигна на седлото така, сякаш тя беше чувал с картофи. Скочи на жребеца зад нея и даде знак на мъжете. Кавалкадата препусна в бърз галоп.

Мери затвори очи и за миг загуби надежда. Знаеше, че не бива да се отчайва. Трябваше да се радва. Беше надхитрила норманина с парченцата от ризата си. Никак не се радваше. Всъщност бе почти ужасена. Незаконороденият наследник беше разярен. Всички инстинкти нашепваха на Мери, че ще си плати скъпо за малката победа.

Сега яздеха още по-стремително. Мери усети, че често поглежда през рамо. Надяваше се да зърне близките си на хоризонта. Не видя нищо. С всяка измината миля надеждите й намаляваха.

Къде, за бога, беше баща й?

В момента изкачваха едно дълго полегато възвишение. Когато се озоваха на върха, Стивън спря изведнъж жребеца си и я притисна към мощното си, покрито с ризница, тяло. Думите му заглушиха протестите й.

— Загуби, госпожице — изрече той. — Защото сме тук. Виж. Олнуик.

Ужасът я обзе мигновено. Не усети колко здраво стиска едрата му ръка и впива пръстите си в метала на ризницата. Бяха пристигнали, а тя беше загубила. Пред тях беше Олнуик — нейният затвор.

Слънцето залязваше. Почти погълнати от мрака, каменните стени на Олнуик изглеждаха тъмни и непреодолими. Крепостта беше разположена в огромна дъбрава. Обграждаха я непроходими ровове. Дебелите външни стени на замъка бяха осеяни със стражеви кули. Зад тях се виждаше още по-високата назъбена централна кула. Оранжево розовата слънчева светлина я озаряваше с лъчите си. Мери усети, че я пронизва тревога.

Ако не успееше да избяга, а това не й изглеждаше никак вероятно, или ако не бъдеше освободена или откупена, едва ли някога ще види пак дома и роднините си, защото никой нямаше достатъчно сили, за да превземе това място, дори Малкълм.

Качиха се на подвижния мост. Влязоха под подвижната решетка и се озоваха в двора на замъка. Десетина въоръжени стражи им отдадоха чест. Вътре имаше десетина постройки — обори за конете, дюкянчета на занаятчиите от замъка, казарми, кухненски помещения и бараки с продоволствие. Навсякъде щъкаха хора — жени, поели кокошки под мишница, деца, които водеха прасета, дърводелци, трудещи се с чираците си, ковачи, коняри и коне, слуги и крепостни. Каруца, натоварена с бъчви вино влизаше тъкмо пред тях. При входа на замъка разтоварваха други каруци. Шумът беше оглушителен. Сред виковете на хората се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките, цвиленето на конете, звънът от наковалнята на ковача и трясъкът от чука на дърводелеца. Мери никога досега не беше попадала в толкова голяма крепост. Тя беше по-многолюдна от повечето шотландски селища, по-голяма дори от родното й място, кралската крепост в Единбург.

Стигнаха стъпалата пред замъка. Де Уорън с лекота я свали на земята. Мери залитна леко. Краката й се бяха схванали от продължителната езда. Стивън скочи до нея и я поведе уверено по стълбите. Мери дръпна ръката си.

— Не се бой. Тук няма къде да избягам, дори и да искам.

— Радвам се, че си съобразила поне това.

— Няма да се радваш толкова, ако знаеш какво си мисля в действителност.

— Точно обратното, много ще ми е приятно да узная и най-потайните ти мисли.

Мери отмести поглед. Боеше се, че той е по-упорит от нея.

Качиха се на втория етаж и влязоха в голямата зала. Две дълги маси, подпрени на дървени магарета, изпъкваха над всичко друго вътре. Едната се намираше на подиум и на нея нямаше никой. Несъмнено тук обикновено сядаше графът със своето семейство. Неколцина воини от семейството седяха на по-долната маса и вечеряха. Прислужваха им слугини, които избягваха умело грубоватите ухажвания на мъжете. Надзираваше ги шамбеланът на замъка. Някои благородници от свитата на графа играеха на комар, пиеха и хвърляха зарове. На всички стени висяха хубави ярки гоблени. В голямата каменна камина гореше огън. Подът беше постлан със свежа тръстика, примесена с билки. Мери съзря с изненада, че вътре няма и една хрътка. Пред огнището имаше две големи, покрити с резба, кресла с възглавнички. Други две от този вид стояха пред издигнатата маса. За миг Мери се закова на място. Помисли, че граф Нортъмбърланд е в крепостта, когато зърна тила на една златисто руса глава в едно от креслата.

Но това беше млад мъж, само година-две по-голям от нея. Седеше сам. Изправи се необичайно грациозно при тяхното влизане и тръгна към тях. Беше златокос, синеок и много хубав. Светлата му кожа беше станала светло златиста от лъчите на лятното слънце.

— Здравей, братко — изрече хубавецът. Но мрачният му син поглед поглъщаше Мери. Усмивката му беше ослепителна.

— Предполагам, че не си дошъл случайно? — попита сухо Стивън. Тонът му се промени. — И да знаеш, Бранд, тя е моя.

Бранд най-сетне погледна брат си. Засмя се подигравателно.

— Разбира се. Подчинявам се на наследника. Е, да, изпраща ме негово величество, както несъмнено си се досетил.

През ума й проблесна светкавичната мисъл, че има възможност да узнае най-съкровените планове на врага си. Ще окаже безценна услуга на баща си, ако се превърне в шпионката, за каквато похитителят я беше обявил.

— Всичко е наред, Бранд, успокой се. — Стивън сложи голямата си ръка върху вкочаненото рамо на Мери. — Ще говорим по-късно. Кога трябва да се върнеш?

— Веднага. — Бранд изгледа Мери и се усмихна отново, ала в очите му нямаше и следа от смях.

— Какво става? Няма ли да ме представиш? Да не би да се боиш, че тя ще ме предпочете пред теб? И нямаме ли достатъчно слугини тук за да ти доставят удоволствие? Или вече си преспал с всичките?

Стивън не обърна внимание на тази явна закачка.

— Госпожице Мейри, това е малкият ми брат Бранд. Той има голяма уста, както сигурно си забелязала. Капитан е във войските на краля. Не обръщай внимание на нападките му. Те са доста несръчни. Между другото, той е големият любовник, не аз.

Мери искрено се усъмни в последните думи на Стивън. И двамата братя несъмнено се превръщаха в стръвни хищници, ставаше ли дума за жени. Изглеждаха напълно различни, но и двамата имаха забележителна външност. Никоя жена нямаше да им устои. Мери не отвърна на усмивката на Бранд. Гледаше го предпазливо.

Самоувереният поглед на Бранд стана въпросителен и се прехвърли от Мери върху Стивън.

— Тя ми е гостенка — отвърна само с две думи Стивън. Явно не желаеше да отговаря на други въпроси.

— Какъв късметлия си — прошепна Бранд. Погледна ги и отиде да хвърли още дърва в огъня.

— Не съм ти гостенка — възкликна гневно Мери. Не успя да се въздържи и се отскубна от ръката му. — Към гостите не се отнасят зле. Те са свободни да си отидат, когато поискат. Дори на брат си ли не казваш истината?

Погледът на Стивън беше леденостуден.

— Обвиняваш ме, че не съм казал истината?

Мери се изчерви като домат, но дръзко реши да му се противопостави.

— Да, обвинявам те.

Той вдигна ръка. Мери не помисли, че ще я удари, но независимо от това се дръпна. Показалецът му се плъзна по извивката на бузата й и се спря на ъгълчето на устата й.

— Хайде, хайде, госпожице, именно ти си играеше на маскарад, нали?

— Не — изрече дрезгаво Мери и се дръпна. — Обясних защо съм се облякла така. Обясних всичко. Пусни ме най-после.

— Май си се отчаяла. Кажи коя си наистина, и тогава ще обсъдим твоето освобождаване.

— След като ме изнасилиш!

Стивън я изгледа заплашително.

— Вече ти казах, не смятам да те изнасилвам.

Погледът й се кръстоса с неговия. Защо беше склонна да му вярва? И защо бе едва ли не разочарована? Страхът й се дължеше със сигурност на опасното й положение, а не на заявлението му.

Зъбите на Стивън блеснаха, когато той се усмихна смразяващо.

— Госпожице, ще ти бъде много приятно, когато те взема в леглото си.

Мери нямаше сили нито да помръдне, нито да отвърне. Усмивката му стана още по-неприветлива, но очите му блеснаха ярко.

— Веднага ми разкрий коя си, ако искаш да си спасиш девствеността.

Тя ахна.

— Обожавам да нанеса последния удар по време на битка, госпожице — добави той съвсем тихо. — Крайно време е да се предадеш и подчиниш.

— Не — прошепна Мери. Топлината се извиваше като струя дим в замръзналото й тяло.

— Да — прошепна той съблазняващо.

— Но… — умът й се беше замаял и съобразяваше трупно. — Мислех, че си изпратил шпиони в Лидъл, за да узнаят дали съм ти казала истината, или не! Това ще ти отнеме известно време!

— Ако си поне малко ценна, кажи ми го, преди да те съсипя така, че после никой мъж да не се заинтересува от теб.

Сърцето й заби гръмко. Погледите им си останаха приковани един в друг. Изведнъж на Мери й стана трудно да диша и да мисли. Знаеше само, че няма право и не бива да му казва коя е.

— Търпението ми привършва. Ако си тази, за която се представяш, след тази нощ ще ми станеш любовница — изрече категорично Стивън.

Тишината се стовари като удар с меч помежду им. Мери пребледня като платно. Сплете здраво ръцете си, като отчаяно се мъчеше да измисли изход от дилемата, в която той я беше поставил. Ако продължи да настоява, че е Мейри Синклеър, той ще я вкара в леглото си, и то съвсем скоро. Спомни си голото му и възбудено тяло. Не беше сигурна дали изпитва страх, или предвкусва неясно бъдещо удоволствие. Но нямаше право да му разкрива коя е наистина, не биваше. Сухите й напукани устни произнесоха:

— Аз съм Мейри Синклеър.

Той отговори незабавно:

— Стаята ми е първата на горния етаж. Върви и ме чакай там.

Тя стисна зъби. Гърдите й се надигнаха. Не помръдна и не отмести поглед от него.

— Върви и ме чакай там — повтори тихо той.

Погледите им се сблъскаха и за миг останаха приковани един в друг. На Мери й мина през ума, че лице в лице с неизбежната гибел, тя постъпва много глупаво, като воюва с този мъж. Няма начин да спечели. Трябва да отстъпи и да се подчини, както настояваше той. Трябва да му разкрие коя е. Не ясни страстни образи заляха съзнанието й. Тя видя мислено любовна двойка, която се извива и стене. Бяха тя и Стивън де Уорън… Не бива да изменя на своя баща, краля, и да го разорява. Обичаше го и го почиташе повече от всеки друг.

Мери изправи раменете си, вирна брадичка и бавно обърна гръб към норманина.

За миг Стивън не помръдна. Гледаше я как върви към витата стълба. След това щракна с пръсти и посочи. Един от хората му притича и отиде да придружи Мери до стаята му. И двамата братя се загледаха след нея. В залата настъпи пълна тишина.

След това някой се изкикоти. Друг го последва и всички заговориха отново. Един от воините шляпна по задника слугинята, която му наливаше вино. Тя изписка, подскочи и разля малко течност от гарафата. Мъжете се обзалагаха и хвърляха зарове.

Бранд се обърна към Стивън с вдигната вежда.

— Ама какво става? Нима тази слугиня не иска да се подчинява? — Той се изсмя. — Затова ли те привлича толкова? Големият ми брат не изпитва страст, той просто взима онова, което му хареса.

Стивън се качи на подиума и седна на масата. Отнякъде изникна шамбеланът с кана бургундско. Стивън му кимна и той наля на своя господар.

— Тази жена не е като другите, Бранд. В това се крие тайната на привлекателността й за мен.

Бранд се настани на стола до него.

— Наистина ли? — Гласът му звучеше скептично. — Не ти ли харесва хубавото й личице?

Стивън се раздразни.

— В края на краищата и аз съм човек. Но какво от това? Довечера ще ми каже коя е и ще бъда длъжен да се отнасям добре с нея.

— Ако е благородна дама и има известна стойност, както ти подозираш — изрече Бранд, — ще се пречупи, преди да се случи най-лошото. Никоя жена от сой няма да се откаже от девствеността си ей така за нищо.

— Така е — съгласи се Стивън. Една слугиня дойде и сервира на масата парчета месо, плодове, печени в тесто, и сирене.

— Отнеси храна и вино на гостенката, която чака в моята стая — изрече той на почервенялото момиче.

— Ще се откажеш ли от ухажването, ако тя си признае? — попита Бранд недоверчиво.

— Ще се наложи, нали? — Изражението му бе непреклонно, а погледът — неразгадаем. Тя ще се пречупи и ще му се разкрие. Ще се окаже, че е някоя издигната благородна дама и той ще я пусне да си върви, макар че ще стане малко по-богат след получаването на откупа.

— Не прави глупости — предупреди го Бранд. В гласа му нямаше и следа от закачки. — Помни си думите.

— Благодаря ти за доверието, братле.

Бранд сви рамене.

— Кралят изгаря от нетърпение да узнае час по-скоро какво си разузнал.

Стивън заговори по-тихо.

— Карлайл може да бъде превзет. Това ще означава война.

— Кралят не се интересува от мира, Стивън. За него е важно така да си подсигури северната граница, че да има възможност да насочи вниманието си другаде.

Стивън изсумтя. Знаеше си, че ще чуе това.

Бранд вдигна чашата си с медовина и се облегна на стола. Устните му се свиха.

— Нося ти новини.

— От баща ми ли?

— Не, от Адел Бофор.

Стивън не каза нищо.

Бранд завъртя ножа в ръцете си.

— Изпраща ти най-сърдечни поздрави.

Стивън каза:

— И аз й изпращам моите.

Бранд обърна лицето си срещу неговото. Цялата му любезност се изпари.

— Но не и по начина, по който ще поздравиш малката Мейри довечера, ако тя наистина е малката Мейри.

— Стига.

— Не познаваш лейди Бофор. Едва ли си разговарял с нея. Аз обаче имах предостатъчно възможности да я наблюдавам, откакто тя дойде в двора. Тя не е обикновена жена, Стивън. Дамата, за която ще се ожениш след три месеца, никак няма да се зарадва, ако разбере, че си докарал в стаята си хубава любовница.

— Не се бой — отвърна рязко Стивън. — Нямам намерение да излагам на опасност отношенията си с Адел Бофор.

 

 

Стивън излезе на крепостния вал. По кулите имаше само няколко стражи. Беше съвсем сам. Отиде при най-северната стена и впери поглед над назъбения й връх. Беше му станало навик всяка нощ, когато е в Олнуик, да застава тук и да оглежда владенията си.

До хоризонта земята принадлежеше на неговия баща Ролф де Уорън. Някой ден тя ще стане негова. Древната Нортумбрия. Стивън изпита прилив на гордост. Баща му бе дошъл в Англия заедно със сюзерена си Уилям, херцог на Нормандия. Беше се сражавал до него при Хейстингс преди двадесет и седем години. Бил най-младият син на нормандски граф, следователно лишен от наследство. Възползвал се от нашествието, за да се сдобие със земя. Бил пълководецът, на когото Уилям Завоевателя имал най-голямо доверие, спечелено по време на предишните походи в Мейн и Анжу. След Хейстингс славата му нараснала още повече. Скоро бил възнаграден за своята вярност и воинските си умения. Завоевателят му дал позволението си и го окуражил. Ролф постепенно разширил владенията си на север и изток, докато те не обхванали територията, която държаха сега. А с нея дошло и могъществото.

Стивън съзнаваше добре, че някой ден цялата власт над Нортъмбърланд ще бъде негова. Той беше незаконороден — родителите му нямали право да се женят преди смъртта на първата жена на баща му, но той бе обявен за наследник. Това беше огромна отговорност, тежък товар. Разбра това в същия ден, в който го изпратиха да отрасне в двора на краля едва шестгодишен. Но той никога не бе поставял под въпрос своите задължения към баща си и Нортъмбърланд. Нито тогава, нито сега, нито пък през годините, които бяха изминали междувременно. Мъжът винаги изпълнява дълга си. Бе научил този урок в същия ден, в който беше отпътувал от къщи заедно с хората на краля. Върна се чак след десет години. Женитбата за наследницата на Есекс Адел Бофор бе само поредното задължение, което той щеше да изпълни.

Бяха сгодени от две години и половина. Предстоеше им да се оженят тази Коледа, когато тя стане на шестнайсет. Ролф искаше бракът да бъде сключен още преди две години, но настойникът на Адел не искаше и да чуе за това. Знаеше, че тя ще донесе на Стивън голямо имение в Есекс и което е по-важно, много пари. А семейството му винаги се бе нуждало от пари. За разлика от повечето други големи владения на краля, Нортъмбърланд изискваше огромни разходи за армията, тъй като бранеше най-северната граница на Англия.

От друга страна обаче, бракът на Стивън с Адел Бофор щеше да направи Нортъмбърланд прекалено независим. Това никак не харесваше на краля. Но кралят сам се нуждаеше отчаяно от нови доходи, тъй като бе решил твърдо да води своя лична война срещу по-големия си брат Робърт, за да обедини отново Нормандия с Англия. Последното нещо, от което се нуждаеше кралят, бяха допълнителни разходи, за да подпомага Нортъмбърланд във войните му с шотландците. Затова той допусна този брачен съюз между двата могъщи владетелски рода на Есекс и Нортъмбърланд.

От тези мисли сърцето на Стивън затупка по-бързо, мускулите му се стегнаха. Негов дълг бе да осигури безопасност на север. През последните две безкрайно дълги години той бе положил невероятни усилия, за да съхрани крехкия мир. Отговаряше с ответен удар на всяко предизвикателство по границата. Но знаеше, че не бива да нанася твърде големи поражения на врага, иначе ще разтърси из основи настоящето примирие. Никак не му беше лесно.

Беше уморен.

Очакваше с нетърпение женитбата, защото знаеше, че зестрата на Адел ще облекчи изнемогващата му хазна.

Предупреждението на Бранд го разсмя. По дяволите, та той е предпазлив човек. Съвсем не е импулсивен или безразсъден, но не беше проявил особена предпазливост, като плени жената, която твърдеше, че се казва Мейри. Хубостта и хитрината й възбудиха любопитството му и той я отвлече. Надяваше се да се окаже, че не е особено ценна, за да има възможност да я вкара в леглото си. Надяваше се на това дори когато се съмняваше в него.

Никой мъж в неговото положение не би рискувал бъдещия си брак с богата наследница, като вземе за любовница друга жена, колкото и привлекателна да е тя. И той нямаше намерение да постъпва така. Една кратка връзка, ако има късмет и се стигне дотам, няма да заплаши съюза му с Бофор. Но тя не бива да остава в стаята му. Постъпи безразсъдно, като я изпрати там, защото това беше дръзко нарушение на етикета. Адел Бофор ще има пълно право да му се разгневи, ако научи, че е държал друга жена в стаята си. Щом изяснят коя е, веднага ще я премести от спалнята си.

Стисна зъби. Ще разкрие тайната й. Тя ще си признае измамата, когато види, че я заплашва обезчестяване. Ще си признае, че го е мамила и ще разкрие, че е благородна дама. Тогава ще я прати да си върви и ще изпълни обещанието си. Стивън не му се искаше да си мисли, че ще я пусне, без да преспи с нея, но ако се окаже, че е знатна, ще го направи. А след три месеца ще се ожени за наследничката на Есекс.

Тази мисъл не му хареса. Никак.

 

 

Стивън се ядоса, когато видя, че Мейри не му се е подчинила. Не го чакаше в стаята му, както й беше наредил. Съблече се чисто гол. Големите мускули на гърба му изпъкнаха. Всяко сухожилие се очертаваше ясно. Бицепсът му се издуваше при всяко движение, коремът му беше плосък и твърд като камък. Това беше добре тренираното тяло на рицар. Годините боеве с меч и пика го бяха наточили като бръснач.

Стивън се ядоса много. Обърка се от моментното съмнение в себе си. Смути се от чувствата, които го бяха обзели при мисълта за предстоящия брак с Адел Бофор. Как е възможно неговата затворничка, колкото и да е красива, да предизвиква такива чувства в него?

Разгневи се. Кръвта му вече кипеше. Момичето отдавна трябваше да е в стаята. Стивън се запита за пръв път дали ще успее да се овладее. А трябва да го направи веднага щом тя си признае коя е. Напомни си, че няма друг избор.

Сестра му влезе, без да чука. Той се зарадва, че тя прекъсна терзанията му. Но не му хареса, че го вижда чисто гол.

— Друг път чукай, Изабел — предупреди я той, извърна се настрана и си навлече ризата. Сестра му беше много хитра и твърде развита за своите десет години. Той се боеше, че някой ден ще го завари по време на някоя любовна среща, която изобщо не е подходяща за очите на толкова млада дама.

Тя му се изплези.

— Защо?

Стивън сподави усмивката си. Трябваше по-рано да се види с Изабел. Несъмнено кроеше някаква пакост, защото имаше склонност постоянно да създава грижи на близките си.

— Защото така трябва — той се помъчи да се намръщи. — Така ли се поздравява?

Тя светна от радост и се хвърли в обятията му. Задържа я за миг и я пусна долу. Не успя да удържи прилива на гордост, който го обзе. Всички я обичаха, но най-вече той. Малката му сестра беше умница. Вече беше станала много хубава, а още не беше сгодена. Стивън знаеше, че Ролф изчаква благоприятен момент за това, скоро ще й намери мъж и ще сключи поредния изгоден съюз за Де Уорънови. Стивън смяташе, но не беше сигурен, че баща им възнамерява да я омъжи за най-младия брат на краля, Хенри Боклерк. Принцът имаше малко земя, но много сребро, защото баща му, Уилям Завоевателя, беше дал Нормандия на най-големия си син, Робърт, а Англия на Уилям Руфъс, като остави на най-малкия си син само голямо богатство. Стивън познаваше Хенри добре от дългите години, които беше прекарал в семейството на краля, обаче никак не беше сигурен, че одобрява този брак.

Той погледна Изабел с обич.

— Къде беше тази вечер?

— О, обикалях наоколо — изрече тя със загадъчен вид, а усмивката й беше прекрасна. Заприлича на ангелче. — Защо трябва да чукам? Нали си сам. Допрях ухо на вратата, за да бъда сигурна.

Очите му се разшириха от изненада. Тя отстъпи назад, като се кикотеше.

— Вече не съм дете, Стив — изрече тя високомерно. Изабел беше единствената, която се осмеляваше да го нарича така. — Зная какво правиш нощем със слугините.

Той не вярваше на ушите си. Не знаеше дали да се разсмее, или да и се скара.

— И какво точно си мислиш, че правя със слугините, момиче?

Тя го изгледа многозначително.

— Татко каза, че ако в Олнуик се появи дори едно твое незаконно дете, ще те набие, все едно, че си дванайсетгодишно момче! — заяви тя ликуващо.

— О, да, ще го направи — засмя се Стивън. — Не отговори на въпроса ми, Изабел.

— За глупачка ли ме мислиш? Правиш бебета, Стив. Зная, че това се харесва на слугините, защото ги чух да си приказват за теб.

Този път той набързо стана сериозен.

— Чула си ги да говорят… — заекна Стивън. — И какво казаха те, подслушвачка такава? Хайде, кажи!

— Ами… — тя завъртя тъмносините си очи — те казаха, че си едър, силен и много похотлив… но понякога бърз, прекалено бърз… а също…

Стивън беше шокиран.

— Стига! — Той посегна към нея, но тя се дръпна с кикот. — Надявам се, че нямаш представа за какво са си говорили — изрече провлечено той. — И да знаеш, че ще кажа на майка ти, дето подслушваш… слугините!

Изабел изглеждаше много обидена.

— Мама ще ме прати при отец Бертолд — изрече тя с разтреперан глас. Големите й блестящи очи се впиха в неговите. Гледаха невинно като на някоя сърничка. — Обещавам ти да не подслушвам повече, наистина. Не казвай на мама.

Стивън въздъхна отчаяно. Тя беше буйно дете и винаги беше създавала неприятности. Един ден несъмнено ще води за носа и мъжа си.

— Този път няма да кажа — обеща той. — Но, Изабел, не ме предизвиквай да го сторя.

Тя прехапа устни и отново стана сериозна. И двамата знаеха, че само тя може да си играе така с него.

— Защо Мейри е затворничка?

— О! Значи си се срещнала със загадъчната Мейри. Предпочитам да си мисля за нея като за моя гостенка.

— Тя твърди, че ти е затворничка… и че трябва да я пуснеш веднага.

— Тя ли те изпрати с това послание, Изабел?

— Знам само какво ми каза тя. — Изабел беше отворила широко очи и чакаше.

Стивън отново се отчая от постъпката на гостенката си. Нима си въобразява, че ще успее да го измами, като използва сестра му? Нима е толкова хитра?

— Къде е тя?

— В женската дневна на горния етаж. Защо си я уплашил толкова?

— Някой ден ще си изпатиш много, Изабел, дето си пъхаш носа в чуждите работи.

Изабел се разочарова, но остана непоколебима.

— Това означава ли, че няма да ми разкажеш какво си й сторил?

— Нищо не съм й сторил — каза той, а после добави: — засега. Изабел примигна от изненада.

— Върви и кажи на Мейри да дойде тук — той погледна твърдо сестра си. — А след това иди при Бранд на долния етаж.

Не искаше тя да слухти зад вратата.

Изабел още го гледаше с широко отворени очи. Кимна и избяга навън. Стивън стана сериозен и отметна назад ризата си. Време беше да стори каквото трябваше. Време беше Мейри Синклеър да разкаже истината за себе си.