Бренда Джойс
Обещанието на розата (3)

2

Мери извика уплашено и се дръпна гневно от него. Ако я беше залял с кофа ледена вода, нямаше да я изненада толкова. Тя се опита да избяга, но той я стисна здраво за китките. Дръпна я нехайно към себе си, докато носът й едва не се опря о неговия.

Жените му бяха безразлични само с две изключения, но въпреки това се поддаваше на чара на онези от тях, които му се струваха привлекателни. Тази тук бе много по-близо до съвършенството от която и да е друга — поне на външен вид. Не бе някое обикновено момиче. Несъмнено беше опитна куртизанка, която враговете му бяха изпратили, за да го съблазни и шпионира. Въпреки това му беше трудно да остане безразличен към дългия й гол крак, приклещен между неговите, или към меките й гърди, които се притискаха в могъщата му гръд. Поразителна бе и красотата на лицето й, което се намираше само на сантиметри от неговото.

Кръвта отдавна пулсираше в слабините му. Това го мъчеше и той вече губеше търпение. Позата им бе толкова интимна, че тя усещаше възбудата му, но дали целта й не беше именно да го съблазни? Защо му е на някой да му изпраща такава жена и то преоблечена по подобен начин? Широко отворените й от уплаха очи го увериха, че е познал.

За миг му се прииска, въпреки първоначалното си намерение, да я обладае на място, грубо и бързо, и да приключи всичко с това. Нищо не му пречеше да получи след това отговорите. Но той беше син и наследник на баща си. Откакто спечели рицарските си шпори на тринадесетгодишна възраст, висша цел в живота му бе добруването на Нортъмбърланд. Сам си бе извоювал славата на енергичен и безжалостен пълководец. Отговорите нямаше да закъснеят. Ако враговете му знаеха, че е тук, плановете на краля бяха в опасност.

— К-какво казахте? — успя да промълви най-сетне Мери.

— Смятам, че ме чухте добре, госпожице — изрече той хладно. Кръвта му беше кипнала, затова я сложи да седне до него на сламеника, без да изпуска за всеки случай китката й. Вродената му учтивост го караше да се отнася към нея така, сякаш е дама, въпреки че тя очевидно беше всичко друго, само не и това. Обаче никой мъж не би познал каква е по външния й вид. Неясно защо се разочарова от това, че тя само привидно изглежда като ангел.

— Кой те изпрати да ме шпионираш? Монтгомъри? Роджър Бофор? Кралят? Или пък принц Хенри?

Мери го гледаше като омагьосана. Той беше суров човек, но независимо от това изпита съчувствие към нея. Тя беше млада, твърде млада. Куртизанките, които той познаваше и толкова често бе използвал, бяха по-възрастни и вдовици. Това момиче не изглеждаше на повече от петнайсет или шестнайсет, но външният вид често мами.

— Не съм шпионка — възкликна Мери.

— Не ме прави на глупак.

— Обеща, че ще ме пуснеш!

— Още не съм излекуван — Стивън я гледаше изпитателно. Тя мигновено разбра какво има предвид. Лицето й се разкриви от гняв. Не биваше да се изненадва от бързината на реакцията й. Знаеше, че са изпратили много умна жена. Само такава беше способна да го надхитри.

— Ти ме измами! — извика тя. — Накара ме да повярвам, че ще ме пуснеш, след като ти превържа раната!

— Повярва на това, на което ти се искаше да вярваш. — Търпението му се изчерпваше. — Достатъчно. Искам отговор и то веднага. Коя си и кой те изпрати?

Тя поклати глава. От очите й се стичаха сълзи. Той си каза, че те не му правят впечатление. Имаше доста голям опит и знаеше, че с много малко изключения, на жените не бива да се вярва. Момичето пред него, разбира се, не беше от изключенията. Беше младо, но не и невинно, нито пък дете. Страхът и сълзите й несъмнено бяха преструвка.

— Не съм шпионка.

Нова мисъл му дойде наум.

— Или път те е пратил Малкълм Кенмор?

Тя се стресна.

— Не! Не го е направил! Дори не го познавам! Не съм шпионка, кълна ти се!

Тя лъжеше. Той беше сигурен в това. Също както бе сигурен и че Малкълм Кенмор стои зад това вероломство. Гневът го накара да се намръщи повече от обикновено.

— Предупреждавам ви, госпожице, че разполагам с много начини да узная истината. Предизвикат ли ме, ставам безмилостен.

— Моля ви! Ще ви обясня всичко, вие грешите!

— Съветвам те да побързаш с обясненията си.

— Аз съм… незаконна дъщеря. Баща ми е Синклеър О’Даунри, а майка ми е доячка — изрече на един дъх тя.

Той не вдигна вежда. Малката явно лъжеше. Дегизировката й беше напълно неудачна и противоречеше на твърдението й. Обаче бе напълно възможно тя да е незаконородено дете на някой лорд. Но той беше сигурен, че лъже и на нито една дума не биваше да се вярва, защото беше шпионка.

— Май сега нямате търпение, госпожице? Къде е Даунри?

— Далеч на север — тя притисна ръце към скута си и отбягна погледа му.

Добра лъжа. Нямаше възможност да провери дали твърдението й е вярно, въпреки че беше в състояние да го направи. Но нямаше време. Макар и неохотно, изпита уважение към нея. Момичето не беше глупаво. Доста кураж се искаше, за да изпълни поръчката и да дойде при него.

— Далеч на север — повтори той. — При Оркнейските острови ли?

Тя се усмихна с облекчение.

— Почти.

Стивън запази пълно спокойствие и продължи да я наблюдава. Тя се беше усмихнала за пръв път, откакто я беше видял. Ако преди я беше смятал за хубава, сега му се струваше несравнима красавица. Разпитът беше отклонил вниманието му от телесните му потребности, но сега кръвта му кипна отново и втвърденият член се надигна и опря в късата му дреха. Докосна го мрачно.

— Разбирам. Какво те е довело толкова далеч на юг в Карлайл?

Тя беше станала аленочервена и едва отмести очи от слабините му. Стори му се, че чете мислите й. Беше съвсем ясно, че тя отчаяно търси правдоподобен отговор. Това го озадачи. Ако беше толкова умна, за колкото я смяташе, трябва да беше научила предварително наизуст историята, която да му разкаже на тяхната среща. Не разбираше и изчервяването й.

— От Лидъл съм. Майка ми беше от Лидъл.

Стивън се облегна на седлото си и плесна два пъти с ръце.

— Забележително изпълнение, госпожице.

— Не ми ли вярвате?

— Не повярвах и на една твоя дума.

Тя замръзна на място. Очите й се уголемиха и впиха в неговите.

— Госпожице, имаш десет секунди, за да ми кажеш цялата истина. Ако пак ме излъжеш, ще получиш наказанието, за което те предупредих.

Тя ахна и се дръпна от него. Той отгатна намерението й в същия миг. Тя скочи на крака и се приготви да избяга. Въпреки че нямаше къде да бяга освен при неговите хора, Стивън постъпи като всеки пламенен мъж на негово място. Въпреки болката, която го проряза, той също скочи на крака. Хвана я веднага. Тя изпищя.

Без да се замисля, Стивън я вдигна на ръце, стисна тила и притисна главата си към нейната.

Беше я докосвал интимно, но още не я беше целувал. Не и така, както му се беше приискало от първия миг, в който съзря необикновеното й лице. Целувката му беше страстна и дълбока. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, двете му длани обгърнаха задните й части.

— Да опитаме пак, малката — изрече дрезгаво той и я притисна към щръкналата издутина. Дръпна устата си от нейната.

— Не — почна тя, но не успя да продължи. Езикът се плъзна светкавично в устата й. Той проникваше все по-ожесточено и ожесточено в нея. Насилието взе превес над разума му. Тя откликна колебливо.

Стивън не успя да се удържи, възбуди се още повече, още по-неудържимо. Искаше пълно и незабавно подчинение. Очакваше го. Имаше нужда от него веднага. Но за негово удивление тя внезапно дръпна лицето си от неговото.

— Не, не бива да го правим.

— Не ме дразни тъкмо сега — процеди той през зъби и сграбчи брадичката й. Вдигна насила устата й отново към своята.

Тя извика отново, но протестът й бе вял. Вдигна малките си юмруци и ги опря в гърдите му, а след това стисна здраво туниката му. Стивън едва не се разсмя въодушевено. В този миг всичко би го разсмяло. Устите им се сляха отново, езиците им се преплетоха.

Изведнъж тя дръпна рязко лицето си. Замята се обезумяло, въпреки стоманената му прегръдка, сякаш се опитваше да избяга. Обаче всяко нейно движение докосваше мъжествеността му, беше изкусно премислено и му причиняваше сладка болка, подобно на умелата милувка на професионална проститутка. „Превъзходна актриса“, помисли си той. Защото се държеше така, сякаш изобщо не бе съблазнителка и е изпаднала в истинска паника. Въпреки краткото си объркване, Стивън не спря атаката. Каза си, че нарочно е предизвикала объркването му, за да го възбуди още повече.

На Стивън му омръзнаха тези игри. Нямаше никакво желание да излива семето си на пода. Боеше се, че това действително ще стане. Блъсна я към сламеника. Тя продължи да се държи като жена, която не го желае. Юмруците й го удряха болезнено и отскачаха от него. Пак проникна в устата й. Тя престана да се съпротивлява, когато слабините им се докоснаха в мига, в който той се настани върху нея.

Сякаш ги бе ударил гръм.

— Няма да чакам повече — прошепна той. Досега не беше казвал такова нещо.

Очите, в които се взираше, докато говореше това, се разтвориха от чувства, които не успя да определи. Лицето й порозовя и лъсна от пот. Тя не помръдна. Дланите й се обвиха около внушителните му рамене и го стиснаха здраво.

Стивън разтвори широко краката й с колене и почна да се движи ожесточено. Усещаше капките пот, които се стичаха по лицето му и падаха върху нейното. Вдигна дългата й туника до кръста и за миг се настани върху нея.

Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг. Тя отвори уста, но не каза нищо. Стивън погледна гърдите й, които се очертаваха под роклята. Зърната им изпъкваха щръкнали. Докосна едното от тях. Тя затвори очи и изстена. Звукът бе изпълнен с мъка.

Взря се в нея и му се прииска да я докосне, както и преди малко. Плъзна ръка между краката й. И нейните слабини бяха набъбнали и влажни. Шпионка или не, но го желаеше не по-малко страстно, отколкото той нея. Съвсем не се преструваше. Пъхна пръст в нея.

Замръзна на място. Нямаше никакво съмнение какво представляваше преградата, на която се натъкна. Беше потресен. Невъзможно бе да е девствена! Нали беше куртизанка, изпратена да го шпионира! Но фактът си беше факт.

Посред объркването го заля вълна от зашеметяващо въодушевление — не беше познавала мъж досега, той щеше да й бъде първият.

Тази мисъл ме възбужда твърде много, призна си Стивън. Но никога досега не беше спал с девица. За разлика от много мъже, които познаваше, изнасилването не го привличаше. Щом беше девствена, значи не беше куртизанка, изпратена да го шпионира.

Стивън стигна до това поразително заключение само за миг. Вероятно това бе най-мъчителното нещо, което му се беше случвало някога, но той се дръпна от нея. Замаян и задъхан, легна неподвижно по корем до нея, като му се искаше покритият с кожа сламеник, към който се притискаше, да бе твърд, много по-твърд.

Започна да разсъждава разумно въпреки настоятелната болка в слабините. Нямаше нито девствени куртизанки, нито девствени шпионки. Нима е възможно тя да му беше казала истината? Нима баща й беше някакъв северен лорд, а майка й доячка? Звучеше правдоподобно, но той се съмняваше в това. Ръцете й никога не бяха похващали груба работа, а беше облечена като селянка. Ако беше незаконно дете, то я бяха отгледали като дама. Нарочно се беше преоблякла така. Защо?

Изведнъж тя се раздвижи. Скочи от сламеника бързо като лисица. Стивън се хвърли още по-бързо. Посегна и я сграбчи, преди да е направила и крачка, без да се вдига от кожите. Дръпна я толкова силно, че тя се стовари в купа до него.

Той сподави стона си, стана и протегна ръка.

— Госпожице?

Мери дишаше тежко. Въпреки че забеляза гнева й, той й позволи да хване ръката му и я изправи на крака. Това се оказа грешка. Тя веднага замахна, сви дланта си в юмрук и го удари с всичка сила по лицето.

Той не помръдна. Толкова беше смаян, че не промълви нищо.

— Нормандски мръсник! Ти си свиня! Звяр! И лъжец! — изкрещя тя. Вдигна ръка и се приготви да го удари пак.

Този път Стивън реагира. Хвана я за китката и я дръпна напред. Тя падна в скута му.

— Не! — изпищя момичето и се изви, за да се изплъзне от него.

— Ти ме измами, удари и обиди — изрече той дрезгаво и я разтърси отново. Тя се усмири. — Смятах те за смела, но сега почвам да си мисля, че си много глупава… или луда.

Тя вирна брадичка. Жестът беше предизвикателен, въпреки че очите й блестяха от непролетите сълзи.

— Не съм луда.

Кожата по лицето му се изопна.

— Вече не говориш гърлено като селянка, госпожице.

Тя побледня.

— Кога ще ме пуснете да си ида?

— Не бързаше толкова да се махнеш от мен и от леглото ми преди малко.

Тя почервеня.

— Не, бързам да напусна леглото ти… и теб. Това явно няма да стане толкова бързо, колкото ми се иска.

— Кой лъже сега?

— Говоря истината!

— А аз мисля, че не. Досега не си казала и една дума, която да е вярна. Пак те питам, коя си и защо си тук?

Тя преглътна и посрещна погледа му. Той усети, че се мъчи да измисли нещо.

— Моля те, пусни ме — изрече тя дрезгаво. — И ще ти кажа всичко.

Той я изгледа скептично, но изпълни желанието й. Тя скочи на крака и изтича към входа на палатката. Застана с гръб към него, като се притискаше към завесата. Позата й му се стори детска, а не женска. Внезапно се засрами от себе си. За бога, та той се беше отнесъл към нея като към проститутка, а тя беше младо момиче. Едва ли беше на повече от шестнадесет години. Може би правилният въпрос беше не коя е тя, а какво представлява? Девица или куртизанка, селянка или благородна дама, дете или жена? Шпионка или невинна?

— Почни с името си. Как се казваш? Тя навлажни устните си.

— Мейри. Мейри Синклеър. Баща ми е лорд Синклеър. Майка ми почина. Тя беше слугиня в Лидъл.

Тя отвърна очи.

— Ти беше прав. Нарочно съм се преоблякла в тези дрехи.

Той попита:

— Изпрати ли те някой да ме шпионираш?

— Не! — Тя пребледня. — Преоблякох се, защото исках да се срещна с… един мъж.

Стивън разбра.

— Аха, сега разбирам. Един мъж.

Малката й брадичка се вдигна отново.

— Не е това, за което мислиш. Мъжът беше, искам да кажа, е мой годеник.

Той гледаше сурово.

— Обясни ми защо си се преоблякла.

— Не е прилично за благородна дама да ходи на среща с мъж дори ако той ще й стане съпруг. Добре го знаете.

— И кой е този поразителен младеж, който е успял да те отклони от правилата на благоприличието?

Тя прехапа устни.

— Какво значение има?

Нямаше каквото и да е значение, но той възнамеряваше да провери истинността на всяка нейна дума.

— Важно е.

Не му хареса, когато усети, че се е раздразнил и може би дори ревнува от това, че гази жена мечтае за друг мъж.

— Обичаш ли го?

Тя се разяри.

— Това не ви засяга!

Така беше. Той стоеше сковано. Потърси тоягата си, за да се облегне на нея. След това пристъпи с накуцване към нея. Мислено й се възхити — тя не трепна и не се уплаши.

— Точно обратното, госпожице, всичко, което се отнася до теб, вече ме засяга. Ще те задържа, докато не бъда задоволен.

Тя побледня като платно.

— Ще ме задържиш, докато не бъдеш задоволен! Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — изрече той мрачно, — че възнамерявам да се добера до истината, цялата истина за теб. Дотогава ще ми бъдеш гостенка.

Той мина с накуцване покрай нея и вдигна завесата на палатката.

— Гостенка! — извика тя подире му. — Искаш да кажеш затворничка! Но защо? Какво съм направила? Не съм ти сторила нищо, норманино!

Той спря и се обърна.

— Точно обратното, госпожице. Ти събуди преситения ми апетит и още по-преситения ми интерес. Ако си поне малко ценна, мисля, че ще си допаднем за известно време.

Мери се вторачи в гърба му, когато той, излезе с накуцване от палатката и я остави сама. Какво означаваха последните му думи? Мили боже! Не смееше да се самозалъгва. Той подозираше, че тя го лъже и възнамеряваше да разкрие истината. Намираше се в голяма опасност независимо от това, дали щеше да разкрие коя е, или не.

Отпусна се на твърдия мръсен под. Не й беше останала и капчица сила. Ролф де Уорън, граф Нортъмбърланд, беше един от най-могъщите владетели в кралството. Отначало бе личен съветник на крал Уилям Незаконородени, а сега беше личен съветник на сина на Незаконородения, проклетия Уилям Руфъс. Графът беше най-злият враг на баща й. Следователно такъв беше и този мъж, който бе незаконен син и наследник на графа. Малкълм и граф Нортъмбърланд се бяха срещали безброй пъти на бойното поле. Графът бил само един беден рицар без земя, когато потеглил с херцог Уилям за Англия, въпреки че бил най-младият син в могъщото семейство Поатевин. Скоро след нашествието го възнаградили с малко имение в Нортъмбърланд. А днес владенията му достигаха Нюкасъл на Тайн на юг и река Туийд на север. Въпреки че центърът на кралството на Малкълм се намираше между Морей фърт и Фърт на Форт, доста по на север от Туийд, кралете на Шотландия отдавна претендираха за правото да управляват цялата територия на юг от Лотиан чак до Риър Кросинг. Де Уорън бяха натрапници. През целия си съзнателен живот Малкълм се беше опитвал да завоюва отново загубените за Шотландия територии. От много години насам по границата между Шотландия и Нортъмбърланд се водеше жестока и кръвопролитна война. Мери беше попаднала право в ръцете на най-злия враг на баща си.

Прощалните думи на норманина още отекваха в съзнанието й като някакъв ужасяващ припев. Доколкото разбираше, той възнамеряваше да задоволи страстта си с нея, ако сметнеше, че тя не представлява особена ценност за него. Значи, ако не научеше истината за това коя е тя, ще се възползва от нея, докато не му омръзне и не я захвърли. Щеше да я съсипе. Дъг нямаше да я иска повече. О, не, той не е глупак. Ще се ожени за нея. В края на краищата тя е принцеса и има голяма зестра.

Едва не зарида. Щеше да стане по-лошо само ако норманинът разбереше истината. Ако разкриеше факта, че тя е дъщеря на Малкълм Кенмор. Тогава щеше да остане в плен, докато баща й не плати огромния откуп, който щеше да поиска похитителят й. Знаеше точно какво ще се случи. Норманинът щеше да стори всичко възможно, за да урони достойнството на баща й. Ще иска това, което е много по-ценно от златото и парите, щеше да иска земя. Скъпоценна, безценна шотландска земя. Земя, за която се е проливала многократно шотландска кръв.

А след плащането на откупа, а тя беше сигурна, че баща й ще го плати, по границата отново ще се разрази кръвопролитна ожесточена война. Двете години крехък мир щяха да се изпарят като вчерашен сън.

Стиснала малките си юмруци, Мери пое дъх и се опита да си вдъхне кураж. Положението й беше ужасно. Много се радваше, че не му разкри коя е.

Помисли мрачно, че норманинът е свиреп звяр, но в никакъв случай не е глупак. Прозря бързо, че не е тази, за която се представя. Усъмни се в приказката, която тя измисли. Нейната история съвсем не беше зле скалъпена и би заблудила по-доверчив човек. Ще й трябва цялата смелост, с която разполагаше и дори нещо повече. Ще й потрябва и цялата й хитрост. Не трябва да му позволява дори да предположи коя е тя. Защото след срещата с него Мери забеляза колко е голяма мощта и волята му. Ако има начин да разбере истината за нея, норманинът несъмнено ще го открие. Стане ли това, нейният баща и Шотландия, както и тя самата, ще пострадат много.

Този мъж със сигурност имаше шпиони, подобно на баща й. Довечера в Лидъл щеше да настане паника, щом откриеха изчезването и. Някой шпионин на норманина вероятно щеше да му докладва за това. Дали нейният похитител ще се окаже съобразителен, за да отгатне истината, щом узнаеше, че е изчезнала дъщерята на Малкълм? Как да не се сети коя е тя при тези обстоятелства!

Мери затвори очи. Как да прикрие самоличността си, като същевременно го държи на разстояние от себе си? Задачата й се стори невъзможна. Бягството беше единственият изход, но в този момент също бе неосъществимо.

Избърса лицето си. Сълзите нямаше да й помогнат с нищо. Трябва да се подготви за следващата им схватка. Досега не се беше справила много добре. А не искаше да се повтаря това, което се случи помежду им. Сблъсъкът беше изцедил напълно силите й, обаче след него се чувстваше объркана, възбудена и странно защо по-зряла.

Какво се случи между тях? Мери издаде сподавен звук. За свой ужас още усещаше докосването му, допира на устата му върху нейната, твърдите слабини опрени в нейните. Тялото й затрепери. Закри лицето си с ръце. Мери не успя да овладее пристъпа на срам, който я обхвана. Той я погълна изцяло.

Почувства се съвсем изтощена. Нямаше да мисли повече за този незаконороден наследник. Погледна с копнеж покрития с кожа сламеник. Чудеше се дали норманинът ще се върне, за да спи с нея. Беше твърде уморена, за да мисли по този въпрос. Все едно, нямаше значение. Няма да легне в ложето му дори и сама. Самата идея за това беше отблъскваща.

Мери се отпусна на земята и се сви на кълбо. Измъченото й съзнание най-сетне се поуспокои, но сънят така и не идваше. Тялото й потрепваше неспокойно. Мери се вслушваше в звуците, идващи от лагера, в цвиленето на конете, в бухането на някаква сова и в тихия говор на мъжете отвън. Лежа така, докато не замлъкна и последният глас. Когато стана тихо, тя се напрегна и зачака неизбежните стъпки. Беше сигурна, че рано или късно ще ги чуе. Дълго лежа скована, но те не отекнаха в нощта. Стивън де Уорън не дойде.

 

 

Мери се събуди и видя лицето на норманина до своето. За миг не помръдна. Още беше замаяна от съня и се взираше в блестящите очи, които не бяха черни, а наситено кафяви. След това сякаш я удари гръм — спомни си зашеметяващо ясно къде се намира и се дръпна рязко от него.

Той се беше навел над нея и почти докосваше лицето й със своето, но сега се изправи.

— Надявам се разказът ти да се окаже истина, госпожице.

— Махни се от мен!

— От какво се плашиш толкова? От мен или от себе си?

Мери се посъвзе.

— Не се боя от себе си. Страхувам се от големите черни нормани, за които изнасилването е спорт като лова със соколи.

Той се засмя.

— Госпожице, уверявам ви, че не съм участвал в подобен акт и никога няма да участвам — и добави тихо. — Никога не ми се е налагало да прибягвам към насилие. Когато влезеш в леглото ми, ще го направиш с най-искрено въодушевление, както снощи.

Грубоватият му намек за ужасното й поведение вчера вбеси Мери.

— Повече няма да ме видиш толкова въодушевена!

Стивън вдигна тъмната си вежда.

— Предизвикваш ли ме? — Той се усмихваше непресторено. — Обичам предизвикателствата, скъпа.

Тя разтърси глава в знак на отрицание. Сърцето й прескочи.

— Нямаш власт над мен.

— Точно обратното, госпожице, имам най-древната власт над теб, властта на мъжа над жената.

— Не съм като другите жени.

— Нима? — Зъбите му блеснаха. — Снощи се държа като всяка друга жена. Лежеше и скимтеше под мен. Зависеше единствено от моята власт и милост. Но ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че си много по-интересна от всички други жени, които съм срещал досега. Много повече предизвикваш любопитството ми и си… — той пак се усмихна, а в очите му се появи топлота — много по-хубава.

Мери се ядоса от съблазънта, която лъхаше от напрегнатия му поглед. Настръхна.

— Аз не скимтя, норманино! Приказвай каквото си искаш, мисли каквото щеш, но това не променя чувствата ми към теб.

Той я изгледа продължително.

— Сигурен съм, че под гневната ти външност се таят съвсем други чувства. Както и да е, губим си времето в приказки. Тръгваме след четвърт час. Гледай дотогава да си готова за тръгване. Ще приключим спора в Олнуик.

Де Уорън се обърна и излезе с накуцване. Движеше се забележително добре за човек, който наскоро е получил тежко нараняване. Мери се загледа подире му. Зарадва се, че го няма. Всяка среща с него, след която оцеляваше и оставаше девствена, й се струваше немалка победа.

Същевременно се ужаси. Олнуик беше новото седалище на Нортъмбърланд. На бащата на нейния похитител, графа, му бяха били нужни години, за да го построи. Според слуховете Олнуик беше непревземаема крепост. Ако това се окажеше вярно, значи щом веднъж попаднеше там, нямаше кой да я спаси.

През ума й мина светкавично мисълта, че още от тази сутрин Малкълм и братята й ще претърсят околността за нея. Може би щяха да я спасят, преди норманинът да я затвори в Олнуик. Трябваше да я спасят! Това беше единствената й надежда.

Дали да не остави някакъв знак на Малкълм? Но как?

Отхвърли бързо кожата, с която я бяха завили. Трепереше от вълнение. Някой й беше донесъл купа с вода. Мери се изми незабавно. Излезе стремително от палатката и се закова на място.

Конете бяха оседлани, а лагерът вдигнат. Всички бяха погълнати от работа. Мери забеляза, че похитителят й е обърнат с гръб към нея и разговаря с някакъв рицар.

Тя си пое дълбоко дъх. Замоли се дано Стивън де Уорън не я забележи. Но той най-неочаквано се обърна с лице към нея. Мери не му обърна внимание. Надяваше се, че нервността не й личи. Запъти се към дърветата. Забеляза, че един воин тръгва подире й. Явно му беше заповядано да я охранява. Настроението и спадна малко, но не и решителността й. Мери се скри зад едно дърво в някакви храсти, за да задоволи някои естествени нужди. През това време откъсна парче от хубавата си памучна долна риза, която носеше под селяшката туника. Тя беше добре изпрана и снежнобяла. Ръцете й така трепереха, че първите няколко пъти не успя. Накрая привърза яркия парцал за един клон на дървото. След това откъсна още няколко ивици и ги пъхна в ръкавите си. Заобиколи бързо храстите и се насочи към мястото, където стоеше воинът с гръб към нея. Надеждата й отново се събуди. Някой от шотландците, които я търсят, със сигурност ще намери знаменцето, което тя остави!

Войникът я придружи до лагера и я заведе при похитителя й. Норманинът разговаряше с мъжа, който я залови вчера.

— Лидъл ли? — говореше Уил. — Няма проблем, Стивън. Никой няма да се е съвзел още след вчерашната сватба. Ще разбера всичко, което поискаш, господарю — той се усмихна самонадеяно.

Стивън го потупа по рамото.

— На добър път. — Усмихна се на Мери. — Искаш ли да изпратиш послание на някого? На твоя любим, например?

Мери се вцепени за миг.

— Да нямаш очи на гърба си като някое уродливо чудовище?

На него му стана смешно.

— Да не си мислела да подслушваш? Ако искаш да узнаеш намеренията ми, просто попитай, госпожице.

— Защо отива в Лидъл?

— Да не криеш нещо?

— Разбира се, че не.

— Тогава няма от какво да се страхуваш.

Той си играеше и я изпитваше. Дразнеше я.

— Защо правиш това?

Веселието му изчезна.

— Защото не мога да се сдържа да не го направя.

Загледаха се един друг. Неговият поглед съвсем не бе непроницаем. В очите му Мери забеляза мрачно желание и още по-мрачна решителност. Беше безсилна срещу неговия магнетичен чар. Потръпна от внезапно лошо предчувствие, което не разбра. Много по-безопасно бе да не обръща внимание на това, което ставаше между тях и да се преструва, че то не съществува, че никога не е съществувало.

Той разруши магията, която толкова умело бе създал.

— Ела, време е да тръгваме. Ще яздиш с мен.

Мери не помръдна.

Той отпусна ръката, която бе протегнал.

— Нещо не е ли наред, Мейри?

— Ще яздя с всеки друг, но не и с теб.

Той застана пред нея и я погледна в очите.

— Само че аз не ти давам възможност за избор, госпожице — усмихна се леко. — Освен това ще ти бъде много приятно да яздиш с мен.

Тя усети намека. Лицето й пламна, но успя да отвърне с достойнство на прямотата му.

— Така говорят всички нормандски насилници.

Той се засмя.

— Нима една дама трябва да се изразява така?

— Не ме интересува какво си мислите за мен — процеди Мери. — Къде е проклетият ви кон?

Той го посочи и се разсмя отново. Белите му зъби блеснаха.

Мери закрачи към едрия кафяв жребец, а смехът му отекваше в съзнанието й. Реши да го надхитри на всяка цена. Тогава ще му се изсмее тържествуващо в лицето. И смехът й ще бъде единствен.

Стивън я вдигна без усилие на седлото. След това скочи зад нея с грациозността на по-дребен мъж. Мери се опита да не обръща внимание на допира на тялото му. Хвана се здраво за седлото. Денят ще й се стори безкраен, не се съмняваше в това.

Носеха се в бърз тръс на североизток. Отдалечаваха се от Карлайл през скалистите хълмове. През септември тук беше валяло много и затова земята беше зелена и злачна. На Мери й стана ясно, че той възнамерява да стигне до Олнуик още днес. Явно мисията, за която бяха тръгнали норманите, беше изпълнена. Тя размисли мрачно какво може да са вършили норманите толкова близо до Карлайл и Лидъл. Беше решила твърдо да го разбере.

На всеки час Мери пускаше парче от ризата си от ръкава и то литваше към земята.

Яздиха непрекъснато до обяд, когато спряха да напоят конете. По това време вече отвсякъде ги заобикаляха пустите нортъмбърландски полета, а над главите им небето бе безкрайно и сиво. Понякога над тях се виеха чайки. Мери се спусна на земята, благодарейки на съдбата. Силите й бяха изцедени от това, че й се налагаше да понася интимната близост на похитителя си през толкова много и сякаш безкрайни часове. Помисли си, че все едно се е намирала в ада.

Никой не й обърна внимание. Воините наоколо говореха тихо, а конете им пиеха жадно. Мери се приближи до едно изсъхнало самотно дърво. Седна уморено под него и пусна на земята поредното късче от ризата си. Когато воините се качиха отново на конете и се събраха заедно след няколко минути, тя стана и тръгна бавно към групата. Стивън де Уорън насочи едрия си жребец към нея.

— Харесва ли ти пейзажът, госпожице?

Тя го изгледа гневно.

— Какво толкова има да му харесвам? Наоколо всичко е грозно.

— Говориш като истинска шотландка — погледът му я прониза. — Наистина ли си шотландка, Мейри?

Тя се вцепени. Дали пред нея не стоеше дяволът, или пък умееше да чете мислите на хората? Или пък се е сетил коя е? Майка й, кралица Маргарет, беше англичанка. Братът на Маргарет беше Едгар Етлинг, внук на саксонския крал Едуард Изповедника. Той беше наследник на английския трон преда Завоеванието. Когато херцог Уилям Незаконородени нахлул в Англия, овдовялата майка на Маргарет избягала в Шотландия заедно с децата си. Търсела убежище и се бояла за живота на сина си. Малкълм се влюбил от пръв поглед в Маргарет. Оженил се за нея веднага щом починала първата му жена Ингеборг.

— Шотландка съм от главата до петите — изрече убедено Мери.

— Не говориш като шотландка, освен когато не поискаш. Английският ти е безупречен. Говориш по-добре даже от мен.

Разбира се, че английският й беше безупречен, макар и не само защото майка й беше англичанка. От години насам Малкълм беше въвел английски порядки и английския език в двора от уважение към жена си.

— Може би норманите са твърде тъпи, за да научат английския както трябва.

Кожата по лицето му се изопна.

— Май един норманин наистина е голям тъпанар.

Той скочи от коня си и я погледна загадъчно. На Мери не й харесаха нито думите, нито тонът му. Замръзна на място, когато той не я вдигна на седлото, а мина покрай нея.

Насочи се право към уродливото дърво, под което тя седеше допреди малко. Сърцето на Мери прескочи. Той се наведе и вдигна парчето от ризата. Стисна в юмрук копринения плат и закрачи тежко към нея.

— Каква хитруша си била ти.

Мери отстъпи назад.

Ръката му я сграбчи и дръпна към него.

— Ако желаеш толкова да си хвърлиш дрехите, само ми кажи.

Мери не успя да измисли подходящ отговор. Яростта му я вцепени допълнително.

— Откога оставяш тези следи, госпожице? Откога?