Бренда Джойс
Обещанието на розата (27)

26

Мери не искаше отново да се среща със Стивън в двора след толкова време. Не желаеше на това събитие да присъстват много хора. Принц Хенри я заведе до вратата на Грейстоун. Мери му благодари учтиво за усилията да й помогне и го покани да влезе вътре. Той се разсмя.

— Няма да изпусна тази гледка за нищо на света, Мери.

Мери се беше надявала той да откаже. Пак се ядоса, най-вече на това, че той не направи опит да прикрие удоволствието си от сцената, на която му предстоеше да бъде свидетел. Мери си имаше достатъчно тревоги и без загадъчния принц.

Съвсем не се чувстваше смела. Сърцето й се беше качило в гърлото. Стомахът също я присвиваше. Бяха стигнали за два дена до Лондон. Возеха я в носилка заради състоянието й. През тези два дни тя така и не хапна, нито спа. Страхът разяждаше душата й. Толкова много беше заложила с този си ход. Ставаше дума за самото й бъдеще. Представяше си с ужас реакцията на Стивън, когато я видеше. В най-добрия случай щеше да й нареди да се върне в Тетли. В най-лошия щеше да побеснее от предизвикателната й постъпка.

Обаче въобще не си представяше как ще реагира той, след като научеше за бременността й. Въпреки че беше имала основание да крие досега тази новина от него, той едва ли щеше да погледне на това по този начин. Непрекъснато съжаляваше за тази си измама. Мигът, който трябваше да бъде изпълнен с радост и веселие, беше пропит със страх и ужас.

Мери дръпна пелерината си и се загърна още по-плътно. Принцът вървеше до нея. Двамата застанаха пред предната врата. Вече беше късно. Здрачът се спускаше бързо и беше твърде вероятно Стивън да си е вкъщи. Големият отряд, с който пътуваше Хенри, вдигна доста шум при спирането си, така че вътре сигурно бяха разбрали за пристигането им. Граф Нортъмбърланд застана на вратата и ги загледа как се приближават. Усмихна се сърдечно на Хенри.

След това погледът му се плъзна към нея. Очите му вече не се усмихваха, а гледаха изпитателно. Въпреки че Мери се надяваше, че добре е скрила лицето си и още дълго никой няма да разбере коя е, тя подозираше, че дребният й ръст ще я издаде.

— Кого ни водиш, Хенри? — попита Ролф.

— Изненада — изрече с кикот Хенри.

Мери влезе след двамата мъже. Сърцето й падна в петите. Прииска й се да изчезне. Точно срещу тях, обърнал гръб към камината, стоеше Стивън де Уорън.

— Изненада ли? — попита скептично Ролф.

Хенри само се засмя.

Стивън се втренчи в нея. Мери се сви от ужас, защото очите му се взираха невярващо в нея. Яростта беше разкривила чертите му. Той я беше разпознал мигновено.

— Довел си я тук? — Недоверчиво попита Стивън, без да откъсва тежкия си поглед от Мери.

Тя отметна назад качулката си. Сърцето й се изпълни с отчаяние.

— Това беше моя идея, Стивън.

Стивън или не й обръщаше внимание, или не я слушаше. Пак се обърна към принца.

— Довел си я тук, като знаеш какви чувства имам към нея?

— Тя много иска да ти каже нещо — подхвърли сухо Хенри.

Стивън пристъпи напред и се надвеси заплашително над главата й. Гневът изопна чертите на лицето му.

— Оставих те съвсем основателно в Тетли, мадам. Сигурно не си забравила защо? — Беше повишил гласа си, който вече гърмеше силно в залата.

Мери се удържа някак да не избяга.

— Стига толкова, Стивън — каза тя. Примигна, за да възпре сълзите си. — Може ли да поговорим насаме?

— Нямам какво да ти казвам — изрече студено Стивън. — Веднага се връщаш в Тетли. Още сега.

— Не — прошепна отчаяно Мери.

— Стивън, чуй какво ще ти каже — изрече спокойно Хенри. В гласа му се долови заповедна нотка.

Стивън се обърна към приятеля си. Ядоса се и на него, но успя да се овладее. След това сграбчи рязко ръката на Мери. Не се и опитваше да се държи учтиво и ръката я заболя. Мери извика. Стивън едва не я повлече по стълбите.

— Внимавай с нея, Стивън — изрече рязко Хенри. Стивън не спря, но отслаби хватката си. Все пак не я пусна, а я накара да изкачи стремително късите стълби. После я вкара в първата стая, която му попадна, като затръшна силно вратата зад гърбовете им.

Мери отскочи неспокойно.

— Сълзите ти не ме трогват — каза Стивън.

Мери си избърса очите.

— Никога ли няма да ми простиш?

— Никога.

Мери зарида. Свали си пелерината.

— Проклет да си — прошепна тя.

— Надебеляваш — изрече грубо Стивън.

Мери примижа срещу него и изпъна дрехата си по тялото. Извърна се настрани, в случай че той още храни някакви съмнения. Стивън се вторачи в нея.

— Не питай. Ако посмееш да попиташ, ще те убия. Бебето е твое. Не съм спала с друг и никога няма да го направя — извика Мери.

Стивън не помръдна и не проговори. Не изглеждаше в състояние да го направи. Гледаше смаяно изпъкналото й тяло.

Накрая Мери отпусна ръце и отиде до леглото. Седна уморено на него.

— Мисля, че ще се роди през юли.

Стивън се съвзе, обаче гласът му беше удивително дрезгав, когато проговори.

— Това означава, че си заченала скоро, след като се срещнахме. Още преди да се оженим. И ти си знаела през цялото време.

Тя го погледна право в очите. Реши да не му разрешава да я тормози повече.

— Разбрах веднага или поне толкова бързо, колкото е възможно за жена, на която месечните цикли не са много точни. Исках да ти кажа преди войната. Запазих вестта за по-добро време — сълзите замъглиха очите й. — Исках да ти съобщя тази вест като любовен дар, докато сме в леглото. Аз, глупачката!

— Не ми каза и в Дънфърмлайн — каза Стивън, който беше пребледнял. И двамата си спомниха как я бе ударил и повалил на земята от ярост.

— Знаех, че ще се радваш, ако намериш и друга причина, за да ме обиждаш и да ме обвиняваш в невярност. Не ти казах. Ти ми заяви съвсем ясно, че ще ме пратиш в изгнание, за да получиш дете. Това беше неприемливо.

— И кажи ми, моля, кога беше решила да ми кажеш? — Гласът му почна да звучи заплашително.

— Когато ме посетиш в Тетли, както ми обеща — Мери го погледна. Очите й се бяха разтворили широко и я боляха. — Но ти така и не дойде.

Стивън пак се втренчи в нея.

Мери стисна юмруци. Дълго спотаяваният гняв изскочи навън.

— Добре ли се забавляваше тук, в двора, милорд? Да не би да не дойде при мен, защото си се влюбил в друга жена? Може би в последната си любовница?

— Въпросите ти са нагли — тихо каза Стивън.

Мери пак примижа, за да възпре потока на сълзите.

— Понякога — прошепна тя — те мразя. И това ми носи облекчение.

— Не ме интересува — той пристъпи напред и се надвеси над нея. — Разбираш ли, Мери, радвам се, че си заченала, но не изпитвам нищо повече. Това не променя провиненията ти или характера ти. Веднага щом се възстановиш от пътуването, ще те върна в Тетли. Нищо не се е променило.

Мери се задави от сълзи и покри лицето си с ръце. Сбъднаха се най-лошите й страхове. Стивън нито беше забравил, нито беше простил. Беше решил тя да роди в изгнание.

Той отиде бавно до вратата и спря на прага, без да се обръща към нея.

Мери вдигна глава.

— Стивън — прошепна тя.

Това беше молба. Той я погледна неохотно.

— Вземи ме пак при себе си. Обичам те. Имам нужда от теб. Много ми липсваш.

Той стисна зъби. Обърна се и излезе от стаята.

 

 

Всички в къщата спяха.

С изключение на Стивън, който знаеше, че тази нощ сънят няма да го навести. Стоеше сам в залата пред угасващия огън. Силна болка терзаеше душата му.

Никак не му беше лесно през последните няколко месеца. Мразеше двора, но след като повери тримата сина на Малкълм на грижите на Руфъс, предпочете да остане тук. Решението беше добре обмислено. Въпреки че се чувстваше задължен да бъде сигурен, че трите момчета са добре настанени и към тях се отнасят с уважение, остана тук, тъй като искаше да остане възможно най-далеч от вероломната си жена.

Обаче голямото разстояние, което ги делеше, не изтри спомените му. Тя си остана част от него. Не успя да я прогони от мислите си, колкото и да се мъчеше. Паметта му непрестанно призоваваше образа й. Той понякога беше игрив, друг път сериозен. Представяше си я и като въплъщение на поквареността. Заспиваше с лика й. Той го преследваше по-настоятелно от който и да е дух.

Стивън се втренчи в огъня, но виждаше само Мери. Жена му Мери, която беше станала още по-хубава. Все едно, че изобщо не беше страдала през дългата зима на изгнанието й. Бременността й я правеше още по-прекрасна. Не успя да спре пороя от сподавени досега чувства. Мили боже, наистина му бе липсвала.

Последните няколко месеца си мислеше, че я мрази. Позволи на омразата си да го погълне. Подхранваше я и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че никога няма да й прости затова, че тя го изостави по време на война и отдаде верността си на своя род, а не на него. Омразата беше много приятна, защото облекчаваше болката му. Болката, която трябваше да избегне на всяка цена.

Но я изпитваше. Тя изпълваше душата му. Но се беше самозалъгвал. Изобщо не я мразеше. Защото й беше дал най-големия възможен дар, като й връчи розата. Беше й дал вечната си любов. Жалко, че няма как да си я вземе обратно. Но това не бе възможно. Мъж като него обичаше само веднъж и завинаги.

Това бе невероятно. Стивън закрачи напред-назад. Сигурно беше полудял. Тази вечер се изправяше срещу чувства, които не желаеше да изпитва, но нямаше как да избяга от самия себе си. Най-странното бе, че всъщност не искаше да се отърве от тях.

Беше напълно необяснимо как е възможно да му липсва жената, способна на такова вероломство. Как бе възможно мъж като него, със стоманена воля, да обича такава жена, такава вероломна жена. Това противоречеше на разума. Но твърде късно бе разбрал тази истина — беше съвсем очевидно — любовта не се крепеше на разума. В нея нямаше нищо разумно. Самата й същност противоречеше на разума. Любовта извираше не от разума, а от дълбините на сърцето.

Не биваше да отстъпва пред тази всепоглъщаща любов, пред неудържимия копнеж по нея. Не биваше да се поддава на изгарящото желание.

Ако се поддадеше, щеше да загуби не само битката, но и войната. О, колко добре знаеше това.

Защото никоя друга жена нямаше да го задоволи. Беше разбрал това през последните месеци. Бе имал няколко други жени, до една проститутки, жени, чиито лица не си спомняше и чиито имена беше забравил. Срещите с тях бяха кратки, безлични и му предоставяха само телесен отдушник на потребностите. Нямаха нищо общо с това, което преживяваше заедно с Мери.

Стивън затвори очи. Сърцето го заболя за нея: Беше се втвърдил като скала и отчаяно копнееше да даде воля на страстите си. Само тя би се справила с тази задача. Жадуваше Мери да облекчи страстта му. Жадуваше и много повече. Всъщност нима не мечтаеше страстно за любовта й? Любов, която тя никога нямаше да му даде.

Няма да отиде при нея, нямаше.

Защото, ако го направеше дори веднъж, щеше да бъде загубен.

Каква мъка беше това изкушение!

Не се е променила, повтаряше си той непрестанно. Значи не бива да я пуска отново в леглото… и в живота си. Тя бе твърде опасна. Още имаше власт над него. Това не се бе променило.

Знаеше, че е взел правилното решение. Веднага щом лекарят обяви, че тя е готова за път, щеше да я върне в Тетли. Това беше единствената му надежда.

Проблемът му беше, че не знаеше как ще се удържи далеч от нея, след като я видя пак и тя бе тук, в къщата, на горния етаж и спеше в леглото му.

 

 

Докато Стивън се разхождаше неспокойно пред огъня в Грейстоун, Хенри се излежаваше на едно кресло на подиума в голямата зала в Уайт Тауър. В залата цареше пълна бъркотия. Вечерта беше дълга и пълна с развлечения и веселие. Повечето посетители лежаха пияни по пейките край невероятно дългата маса. Неколцина се съвокупляваха неприкрито със слугините и с момчетата, които сервираха храната. Мнозина хъркаха, натъркаляни като чували по пода.

До Хенри седеше брат му, кралят. Той допиваше поредния литър вино, докато му излагаше последните си планове. Уилям Руфъс беше решил, че е крайно време да качи любимия си приятел Дънкан на трона на Шотландия.

Хенри вдигна удивено вежда.

— Сега сме само двамата, скъпи братко. Наистина ли си въобразяваш, че ще контролираш Дънкан, след като го сложиш на трона?

Руфъс се усмихна и махна апатично с ръка.

— Сигурно знаеш истината, братко. Дънкан ме обича.

Веждата на Хенри пак отскочи удивено нагоре.

— Надявам се да е вярно — той се усмихна. — Колко смешно. Той чезне по теб, а ти чезнеш по друг.

Руфъс престана да се усмихва и изгледа злобно брат си.

Хенри се засмя.

— Много ще ми е интересно да видя какви ги върши Стивън с жена си, след като тя е бременна?

Дойде ред на Руфъс да се засмее.

— Вече не е влюбен в нея. Презира я. Няма дори да й продума. Знаех си, че тя скоро ще му омръзне. Никоя жена не е задържала за дълго вниманието му.

— За твой късмет — промърмори Хенри. — А може би само ти си мислиш така.

Но Руфъс не го чу.

— И така, какво мислиш за плановете ми?

— Смятам, че няма да е лесно да свалиш сегашния крал. А още по-трудно ще ти бъде да качиш някой, който да се задържи по-дълго на трона.

— Почти никой не смята Доналд Бейн за шотландски крал. Мнозина негодуват срещу него. А никой не обича и Едмънд.

— А ти си обещал на Дънкан, че най-големите му мечти ще се сбъднат.

— Никога не съм му обещавал нищо — каза рязко Руфъс. — Защо се съмняваш, че ще успея да го контролирам, след като той стане крал?

— Дънкан е много честолюбив. Много прилича на Малкълм. Той е безжалостен и решителен. Отдавна крои планове как да заграби короната на баща си. Няма да ти е толкова лесно, колкото си мислиш. Ако ти трябва някой по-невръстен, защо не се насочиш към младия Едгар? Той е законен претендент. И е достатъчно млад, за да му влияеш лесно.

— Не съм съгласен — Руфъс вече не изглеждаше пиян. Обърна се към брат си. Лицето му доби неприятно изражение. — Той е твърде млад и ще му трябва голяма подкрепа, за да се задържи на трона. Нищо чудно да се обърне за помощ към Стивън, а не към мен. Не, предпочитам Дънкан, който винаги ми е бил верен. Да разчитам ли на теб, скъпи братко?

Хенри се облегна на креслото. Нямаше никакво желание да повежда войските си към поредната война в Шотландия, която само щеше да подсили позициите на брат му в Англия и да му развърже ръцете да води бойни действия в Нормандия.

— Не се нуждая от още сребро и имения.

— Всеки се нуждае от още сребро и имения.

— Нима нямаш достатъчно благородници зад гърба си? Нима могъщият граф Нортъмбърланд не прави всичко, което му кажеш? Ако на Стивън му се роди момче, то ще бъде внук на Малкълм. Те сигурно обмислят как да подобрят отношенията си с Шотландия. Ей, Дънкан ще бъде чичо на детето! Със сигурност не ти трябвам!

Руфъс се намръщи.

— Както сам каза, не е лесно да качиш нов крал на трона. — Трябва да ми помогнеш, Хенри. Наградата ти ще бъде голяма. Може би ще извадя другата шотландска принцеса от манастира и ще ти я дам.

— След смъртта на Малкълм този брак няма да ми донесе нищо, така че не го желая — каза Хенри. — Особено щом Дънкан ще седи на трона.

— Кажи ми тогава какво искаш.

— Ще си помисля — каза Хенри. — Доста ще си помисля.

Но вече бе взел решението си. Отговорът му беше отрицателен. Нека другите благородници губят хора и пари в тази война, нека те сеят семето на бъдещото си унищожение. Когато всичко свърши, неговата войска щеше да бъде най-силната в кралството. А Хенри нямаше нищо против да изчака малко, преди да осъществи дръзките си мечти, дори и това да означаваше, че трябва още няколко години да стои със скръстени ръце. Търпението беше неговото кредо. Нима не беше мечтал за короната на брат си, откакто се беше родил?

 

 

Мери спеше дълбоко, но изведнъж се стресна от някакъв шум и се събуди. Не знаеше какво я е събудило. Може би нещо бе прошумоляло или бе сънувала кошмар. Лежеше по хълбок, с лице към огъня, който още мъждукаше в камината. Мигновено си спомни къде се намира. В Грейстоун, в спалнята на Стивън, в леглото му. Душата й се изпълни с копнеж.

Чу, че вратата на спалнята се затваря. Мери се изправи рязко и седна, отворила широко очи. В сенките стоеше неподвижно един мъж. В мрака не виждаше лицето му, но знаеше, че това е Стивън. Имаше само една причина, поради която можеше да е дошъл.

— Стивън.

Той не помръдна. Когато заговори, гласът му беше тих и дрезгав.

— Жадувам те, Мери, така, както пияница жадува за вино.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Тя стисна завивките.

— И аз копнея за теб, Стивън.

Той се приближи. Огънят го освети. Мери видя пламъка в очите му и изписка леко от радост. Не я интересуваше, че е дошъл при нея само за да задоволи желанието си. Протегна ръце към него.

Стивън се озова до нея само с една крачка. В мига, в който ръцете им се докоснаха, телата им се възпламениха от желанието, избухнало в душите им. Мери обви лицето му с длани — прекрасното му, толкова обичано лице — и се наслади на порива и страстта, които видя в очите му. Стивън не сведе поглед. Между тях се установи някаква невидима безмълвна връзка. След това той почна да я целува.

Обгърна я с ръце и я събори на леглото. Погълна лакомо устата й със своята. Целувката му беше неистова и влажна. Мери го желаеше не по-малко и му отвърна със същия плам. Доста време мина, преди устните им да се разделят. Откъснаха се един от друг, когато не им остана дъх.

Мери едва не заплака. Не я беше грижа какво говори той. Пък каквото и да кажеше след това, тя нямаше да му повярва. Всеки мъж, който целува така, е обзет от много по-силно чувство от обикновеното желание. Реши да заложи бъдещето си на това. Пред нея се откри възможност да постигне най-смелите си мечти.

Пак се целунаха, но скоро престанаха, защото бяха твърде нетърпеливи за да се бавят с такива закачки. Стивън прокара ръцете си по набъбналите й гърди, шепнейки гальовни думи. После докосна с благоговение твърдия й закръглен корем. А след това тя се озова легнала по хълбок, а той проникваше дълбоко в нея.

Мери пееше името му. Толкова го обичаше. Каза му го. Беше обезумяла. Беше се отдала изцяло на страстта. Викаше от удоволствие. Искаше да я чуе цял свят. Не я интересуваше какво ще си помисли някой за нея.

Стивън я взе така, сякаш не е бил с жена от много дълго време. Не се поколеба и за миг. Когато се облекчи и удоволствието завладя и него, също извика името й. Не веднъж, а много пъти.

Мери се сгуши в обятията му. Тук искаше да остане завинаги, това беше нейното място. Толкова обичаше Стивън, че я заболя.

Горещите й сълзи рукнаха неудържимо, въпреки щастието, че е отново с мъжа си.

Мери не искаше да плаче. Не тук, не сега. Беше щастлива. Стивън се беше върнал при нея. Беше щастлива. Но беше загубила всякакъв контрол над себе си от момента, когато прие с възторг Стивън при себе си. Могъщите силни чувства, които сподавяше грижливо толкова отдавна, изскочиха навън. Всички прегради се строшиха. Мери се задави от плач.

— Мери? — каза Стивън.

Тази единствена дума, нейното име, окончателно я отпусна. Тя скоро усети, че не може да спре да ридае. Стивън я прегърна. Лицето му се беше изопнало.

— Не плачи — прошепна рязко той.

— Аз… аз… с-съжалявам — Мери заплака още по-силно.

— Лъжеш — изрече прегракнало Стивън. — Но сълзите ти ме трогнаха. Няма да те върна в Тетли.

Нямаше да я връща в Тетли. Дългата зима на изгнанието й действително беше свършила. Стивън се беше върнал при нея. Радостта й се смеси с болка, за която тя смяташе, че е заровила дълбоко в душата си и никога повече няма да се сблъска с нея.

Защото, докато лежеше и хълцаше в прегръдките на Стивън, гърдите й потръпнаха от насъбралата се горчивина. Горчивината и болката от загубата на близките си, от това, че баща й се бе отказал от нея, от изгнанието й.

— Защо ревеш толкова? — попита той грубо. — Съжалявам, много съжалявам, че ти причиних такива мъки.

Тя се притисна плътно към него. Доста време мина, преди да се овладее.

— Загубих майка си, баща си и брат си. Едва не з-загубих и т-теб. А ти ме питаш защо рева.

Стивън мълчеше и се стараеше да изглежда силен, но в действителност беше омекнал. Продължи да я гали и прегръща. Изрече пресипнало:

— Съжалявам, Мери, съжалявам за Малкълм, Маргарет и Едуард. Исках да те накажа, но никога не съм желал да страдаш толкова заради загубата на любимите ти хора. Постоянно съжалявах, но обстоятелствата бяха такива, че нямаше как да ти го кажа.

Беше длъжна да му го каже.

— Малкълм се отказа от мен. Когато отидох при него и го по-молих да, да спре войната… той м-ми каза… той м-ми каза… — тя не успя да продължи. Отпусна се безсилно на гърдите на Стивън. Стисна го здраво, сякаш той беше спасително въже.

— Какво ти каза? — промълви пребледнелият Стивън.

— Че… вече не съм му дъщеря. Че дъщеря му е смело шотландско момиче и не е като мен!

Стивън прокле Малкълм и прегърна жена си. Залюля я.

— Ти си смело шотландско момиче, Мери, най-смелото, което съм виждал някога — той вдигна обляното й от сълзи лице към себе си. — Наистина ли отиде при него, за да го помолиш да спре войната?

Мери впери поглед в него.

— Не избягах от теб. Кълна ти се, Стивън.

Стивън пак притисна главата й към гърдите си и затвори очи. Пак му се прииска да й повярва. Предположи, че думите й са верни. Ако съществуваше жена, която да дръзне да се изправи срещу краля, за да се опита да го разубеди да спре войната, то тази жена беше Мери. И имаше ли избор? Твърде дълго се беше борил с нея. Не беше възможно да продължават така. Твърде дълго се беше съпротивлявал на любовта си. Но сега вече осъзнаваше чувствата си и разбираше, че обичта към нея никога няма да изчезне от душата му. Не бива да причинява на Мери такива страдания. Тя имаше нужда от него. Отдавна имаше нужда от него. А той не беше до нея. На Стивън му прилоша при тази мисъл. Мили боже, ако беше разбрал какви мъки й причинява, никога нямаше да я прати в изгнание. Ако знаеше, че тя страда, отдавна би отишъл при нея.

— Няма значение — изрече той накрая. — Единственото, което има значение е, че си моя жена и носиш моето дете. Не мога да живея без теб.

Смаяната Мери се втренчи в него.

— Не можеш да живееш без мен?

— Не и ако искам да съм щастлив.

— Стивън — прошепна тя. — Това означава ли, че ще забравиш миналото?

— Не съм човек, който забравя лесно — каза прямо и сериозно Стивън. — Но ще дам трети шанс за нас двамата. Ще почнем от днес, Мери.

Мери примижа срещу него. Сълзите й най-сетне секнаха. Стори й се, че става някакво чудо. И че Стивън я е изцелил някак, защото мъката и болката, които изгаряха гърдите й, утихнаха до слабо пулсиране, което тя понасяше с лекота. Отнякъде дълбоко в нея почна да извира истинска радост, която щеше да прогони останките от скръбта й.

Той я погледна внимателно.

— Обещай ми тук и сега, закълни се в живота на детето си, че няма повече да излагаш на опасност брака ни. Трябва да съм сигурен, че мога да ти имам доверие, Мери.

— Имай ми доверие. Винаги ще ти се подчинявам, Стивън — закле се Мери.

Най-сетне изражението на Стивън омекна. Устата му се присви леко.

— Не смея да се надявам на чак толкова голямо уважение, мадам. Стига ми да се държиш предпазливо и благоразумно.

И Мери се засмя от сърце и се притисна към него. Беше спечелила. Стивън пак беше неин.