Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise of the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Обещанието на розата

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

16

Нервите на Мери се бяха изпънали до край. Вчера Малкълм и Маргарет бяха пристигнали в Лондон. Днес щеше да се омъжи. Стивън й предложи да им отиде на гости в Тауър. Нямаше как да му откаже и ето че сега пътуваха за там. Мери едва не отказа. Във всеки случай, много й се бе искало да го направи. Не искаше да вижда Малкълм точно в деня преди сватбата си.

От покушението бяха изминали три дена. Това беше много малко време, но тя беше безкрайно щастлива. Въпреки че Стивън прекарваше много време в двора, той я навестяваше всеки ден. Не говореха за това, което се бе случило в деня, в който пак бяха твърде близки, но Мери смяташе, че вече се разбират много по-добре отпреди и това й се струваше чудесно. Вярваше му, а и как би могла да му няма доверие? Бранд също се бе отбил да я види и й разказа как Стивън рискувал живота си, за да я измъкне от реката. Той беше рискувал живота си заради нея, а след това й го беше вдъхнал отново. О, да, тя му вярваше напълно.

И не лъжеше, когато му обеща, че никога повече няма да го предаде и да бяга от него. Спомни си колко се трогна той от клетвата й. Беше сигурна, че й повярва.

Тя се страхуваше да се види със семейството си дори за кратко. Боеше се от това, което щеше да се случи, и от това, което щеше да узнае.

Докато приближаваха Тауър — и родителите й — Мери забеляза, че Стивън смята, че й прави голяма услуга, като устройва тази среща. Тъй като Мери не желаеше да признае пред себе си собствените си чувства, тя не намери сили да му каже, че не иска да идва. Но с всяка крачка, която ги приближаваше до Тауър, сърцето й биеше все по-бързо, а стомахът й се беше свил на топка от напрежение.

Узна, че Малкълм е пристигнал пред лондонските порти с доста голяма войска. Обаче в града го пуснали да влезе само със свита от двадесетина души. Властите настояли тези мъже да оставят оръжията си в двора на Тауър. Уилям Руфъс не искаше да остави и най-малкия шанс за покушение на своя най-опасен враг.

Докато пътуваше през Лондон, Мери започна да се тревожи. Познаваше добре баща си. Не се съмняваше и за миг, че той се е разярил от това, че са го принудили да се лиши от хората и оръжията си. Знаеше колко светкавично отвръща на удара, когато е вбесен. Дали Малкълм нямаше да разтури съюза в последния момент? Или пък да забрани сватбата? Мери се страхуваше. Колко се беше променила! Не искаше нищо и никой, дори Малкълм, да попречи на сватбата. Той постъпваше безжалостно с враговете си, а нямаше съмнение, че още ненавижда граф Нортъмбърланд… и Стивън.

Тауър се появи пред тях. Извисяваше се над крепостните стени и се отразяваше в гладката повърхност на Темза. Мери разтвори широко завесите на носилката. Потрепери. Стивън яздеше пред нея на кафявия си жребец зад знаменосеца, който развяваше червената роза на Нортъмбърланд. Съпровождаше ги отряд тежко въоръжени рицари.

В мига, в който прекосиха подвижния мост и влязоха в двора на крепостта, получиха кралски ескорт, който да ги въведе в замъка. Стивън й помогна да слезе от носилката. Заобиколиха го не неговите хора, а воините на краля. Мери се беше озовавала вече в това положение, но пак се почувства слаба и безпомощна. Не пускаше ръката на Стивън. Той я стисна, за да й вдъхне увереност. Разбира се, дори самият крал нямаше да попречи на женитбата им. Нямаше да посмее.

Докато изкачваха стъпалата към замъка заедно с придружителите си, Мери се запита дали винаги ще се страхува от английския двор и няма да го харесва. Така ще е, ако продължаваше да се чувства като чужденка сред врагове. Тази мисъл я отрезви. А в навечерието на сватбата си не искаше да изпитва нищо друго освен празничен трепет и непресторена радост.

Влязоха в голямата зала. Разговорите заглъхнаха. Всички лордове и благородни дами се извърнаха, за да ги видят. Очите им блестяха от любопитство. Мери съжаляваше, че изобщо се е опитвала да бяга. Стивън нямаше как да е доволен от това, че го е предизвикала толкова открито. Тя въобще не се съмняваше, че мнозина от тези завистливи лордове са изпитали истинска радост от това унижение за Стивън.

Мери го погледна, докато прекосяваха залата. Главата му беше гордо вдигната, погледът му беше насочен напред, а изражението му — непроницаемо. Стори й се, че докато минаваха, някой се изкикоти и спомена името на Стивън. Но не успя да открие присмехулника, когато огледа тълпата.

Помисли си гневно, че след известно време целият свят ще научи колко обича тя Стивън и колко му е вярна. Щеше да му се отплати достойно за всичко, което той направи за нея.

Отидоха направо в кралските покои на третия етаж. Още при влизането Мери видя, че Малкълм, Маргарет и тримата й братя вече са вътре. Родителите й разговаряха хладно с граф и графиня Нортъмбърланд. Бяха близо до подиума, на който върху трона си седеше Руфъс. Мери се изненада много, когато видя, че Дъг Макинън стои между Едуард и Едгар. Когато той погледна към нея, тя бързо отвърна поглед.

Ужаси се от неговото присъствие. Не разбираше защо съпровожда родителите й. Слиса се, когато си спомни, че от деня, в който Стивън я плени, тя не си бе помислила дори веднъж за Дъг. Как е възможно да си е въобразявала, че е влюбена в него? И как щеше да се изправи сега срещу него?

Мери погледна крадешком към Стивън, но лицето му беше безизразно. Досети се, че той не знае кой е Дъг, изпита огромно облекчение. Познаваше го доста добре и беше сигурна, че никак няма да му е приятно да се запознае с бившия й годеник.

Родителите й я видяха. Мери застина на място. Нямаше сили да помръдне. Откакто бяха влезли, бе погледнала само веднъж баща си. Сега не смееше да се обърне към него. Успя да се усмихне на майка си, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Но не се обърна към Малкълм. Нямаше сили да го погледне в очите.

Стивън и Мери поздравиха краля.

— Радвам се да видя, че си добре, принцесо — изрече сърдечно Руфъс. Бузите му бяха почервенели. Миришеше на вино и гледаше злорадо събралите се. — Не изглеждаш така, сякаш наскоро си била на прага на смъртта.

— Оправих се, сир.

— Много се радваме.

Но Руфъс не се интересуваше от нея. Усмихваше се на Стивън.

Стивън не отвърна на усмивката му.

— Сир — беше всичко, което произнесе той.

Мери погледна мъжа, когото обичаше, а след това прехвърли погледа си върху краля. Лицето на Стивън беше непроницаемо, но кралят видимо се оживи при появата му, а очите му светнаха. Мери не помръдна. Не беше в състояние да откъсне поглед от Уилям Руфъс. Веднага се досети защо той се промени така при влизането им. Мили боже, кралят бе влюбен в Стивън!

Руфъс най-накрая я погледна и забеляза, че тя го гледа втренчено. Усмивката му изчезна. Погледът му стана студен.

— Баща ти те очаква. Иска да те поздрави, принцесо.

Мери незабавно се извърна, но още не можеше да се съвземе от откритието си — защото не се съмняваше и за миг, че е разкрила истината.

Нямаше избор. Вдигна очи и погледна Малкълм. Той й се усмихваше както преди. Сърцето я заболя. В очите й бликнаха сълзи. Погледът му беше нежен и сърдечен. Тя се почувства така, сякаш ужасната среща в пустото поле никога не се бе случвала и сякаш мъжете не бяха търгували с нея, все едно, че бе робиня, и то от най-незначителните. Стори й се, че се радва да я види.

— Т-татко — успя да промълви тя.

— Дъще! Много си хубава, както винаги! Добре ли си?

Мери кимна и потрепери. Не откъсваше поглед от баща си.

Толкова й се искаше той да я вземе в обятията си. Обаче Малкълм не беше от хората, които дават израз на топлите си чувства. Не очакваше той да покаже пред всички колко държи на нея.

В този миг Мери разбра, че обича баща си и винаги ще го обича. Знаеше, че и той я обича. Беше я дал на Стивън по политически причини, но такава беше съдбата на всяка дама от благороден произход. Не беше очаквала да се омъжи по любов, обаче това беше на път да стане след един невероятен поврат на съдбата. Чувстваше се предадена заради спомена за онзи ден в полето при Олнуик. Но това беше само спомен. Тогава Малкълм й се бе сторил груб и напълно безразличен към нея. Сега, когато я бе посрещнал толкова топло, тя не можеше да си обясни защо е останала с такова впечатление. Може би се бе държал така, защото се е намирал пред враг, и то не обикновен враг. Стивън беше отвлякъл и опозорил дъщеря му. Така или иначе Мери не разбираше държанието на Малкълм в онзи ден. Но това нямаше значение. Обичаше го и му прости всичко от сърце.

Мери се обърна към майка си, която разтвори ръце, за да я прегърне. Мери изхълца и се хвърли в милата, позната и толкова уютна прегръдка. Маргарет я залюля като бебе. След като най-сетне се пуснаха, Мери се усмихна на майка си през сълзи. Маргарет също плачеше.

— Ще се омъжиш — прошепна Маргарет. — Моята малка палавница ще се омъжи.

— Щастлива съм, мамо.

— Ох, слава Богу!

Двете пак се прегърнаха. След това Едгар я сграбчи и започна да я разпитва как е. Двамата бяха със съвсем малка разлика във възрастта. Като деца бяха неразделни. Мери беше най-близка с него от всичките си братя. Той явно не беше особено доволен от нейния годеж и се тревожеше за нея. Това напомни на Мери каква е политическата реалност. Хвърли поглед на Едуард, най-големия и най-практичен от братята. Беше свикнала да се обръща към него за мъдър съвет. Често я беше измъквал от бъркотиите, в които се беше замесвала, успокояваше я, когато беше паднала духом, защитаваше я, когато я обвиняваха за нещо. Той също беше мрачен. А Едмънд изобщо не прикриваше неудоволствието си.

Мери се обезсърчи. Ненадейно усети, че напрежението отново стяга тялото й. Извърна се от братята си и видя, че Малкълм и Стивън си разменят поздрави, които трудно можеха да минат за учтиви. Сърцето на Мери падна чак в петите й.

Колко се мразеха двамата! Между баща й и годеника й нямаше никаква сърдечност. Държаха се студено и учтиво, но вежливостта не успяваше да прикрие взаимната им омраза.

Паметта й я върна към един друг ден. Беше студено и мрачно като зиме, дърветата бяха оголени и изсъхнали, вятърът смразяваше костите. Гордият Стивън стоеше зад Руфъс в Абърнети, а коленичилият Малкълм се кълнеше във вярност на краля на Англия. По лицето на Малкълм се четяха омраза и ярост.

Нищо не се бе променило оттогава, като изключим това, че Стивън явно ненавиждаше Малкълм. Чувствата им бяха взаимни.

Мери си каза, че трябва да сближи двамата мъже. Преди дори не си бе помисляла за такова нещо. Но сега трябваше да направи много повече, отколкото преди бе смятала за възможно. Длъжна бе да вдъхне живот в споразумението им и да донесе мир и за двете страни. Със сигурност всички разбираха смисъла на съюза между нейното и Стивъновото семейство. Твърде много кръв се беше проляла в рамките на две поколения. Не беше ли дошло време за един продължителен мир?

Мери твърдо беше решила да го постигне. Защото имаше ужасното предчувствие, че тя ще бъде тази, която ще плати цената на войната, тя и Стивън.

Маргарет се усмихна, докосна я по бузата и прекъсна размислите й.

— Ела. Позволиха ни да се оттеглим в съседната стая.

Мери се изненада и хвърли поглед към Стивън, за да види дали той е съгласен. След това се сети, че само тя и майка й ще се уединят. Несъмнено майка й смята, че трябва да даде няколко съвета на дъщеря си в навечерието на женитбата й.

Мери се постара да не гледа към Дъг, докато минаваше покрай него. Вървеше след майка си, докато се озоваха зад един дъбов параван. Но усети, че той е взел някакво отчаяно решение и се изпълни с трепет. Не беше ли изтърпяла вече достатъчно? Не искаше повече премеждия, във всеки случай не и днес!

Маргарет не си губеше времето.

— Добре ли си, скъпа?

— Добре съм, мамо.

— Бременна ли си?

Мери почервеня от срам.

— Не знам още, мамо… прости ми.

Усмивката на Маргарет беше ласкава и всеопрощаваща, но тя каза:

— Не мога да направя това, мила моя. Само Бог може да ти прости — Бог и ти самата.

— Обичам го, мамо — изрече едва ли не боязливо Мери.

Маргарет избухна в сълзи и хвана ръцете на дъщеря си.

— Толкова се радвам! Да знаеш колко рядко жените изпитват любов след сватбата!

— Ти обичаш татко.

— Да-а, обичам го — Маргарет обгърна с ръце брадичката й. — Трябва ли да ти напомням какви са задълженията ти? Като добра съпруга и християнка?

— Обещавам да се подчинявам, мамо. На Стивън и на Бог.

— Мери, не забравяй задълженията си към тези, които зависят от теб. Не забравяй, че ще носиш отговорност за всички, които се трудят и воюват за твоя господар — васалите и селяните. И не пренебрегвай бедните и болните, скъпа моя.

— Няма, мамо.

Маргарет омекна.

— Доколкото разбирам, Стивън де Уорън е добър мъж.

Мери изпита дълбоко облекчение.

— Такъв е! Мамо… дано успееш да убедиш татко, че Стивън не е самият дявол. Така ми се иска нашите семейства да бъдат съюзници, а не врагове!

— Трудно е да убедиш Малкълм да си промени мнението по някой държавен въпрос, скъпа — предпазливо каза Маргарет. — Знаеш, че не обичам да му се меся в работите. Но ще се опитам.

— Благодаря ти — пламенно каза Мери.

Говориха още няколко минути, а след това се върнаха в другата стая. Мери се разочарова, когато видя, че Стивън е излязъл. Отиде при братята си. Зарадва се, че ще си поговори с тях. Не знаеше колко такива възможности щяха да имат след сватбата.

Но Едмънд й каза в ухото:

— Носиш ли вече в корема си някое дяволско изчадие, малка сестро?

Тя се дръпна рязко.

— Това е почтен въпрос и има голямо значение — продължи Едмънд. Очите му се впиха в нейните.

— Върви по дяволите — прошепна разярено тя и му обърна гръб. Едуард го сграбчи и го извъртя към себе си.

— Простак! Защо не я пита поне добре ли е?

— Много добре виждам, че е добре! — отвърна язвително Едмънд.

— Не почвайте пак, не тук и не сега — прошепна гневно Мери. Често беше помирявала братята си. И сега се укротиха под въздействието на непримиримия й поглед.

— Мери?

Мери се вцепени. Тя разпозна гласа, който прозвуча зад нея. В него се долавяше нотка на настойчивост. Обърна се неохотно и застана срещу Дъг, срещата с когото се бе надявала да избегне. Дъг стисна ръцете й така, сякаш двамата бяха сами. Тя настръхна.

— Дъг…

— Трябва да поговорим!

Тя се стресна. Изражението на лицето му беше напрегнато. Очите му светеха диво и отчаяно. Мери се досети какви чувства раздират душата му.

— Какво има? Нещо ли не е наред?

Огледа се бързо наоколо, докато говореше, за да се увери, че Стивън не се е върнал и не е видял по какъв начин я докосва Дъг. Зарадва се, когато не го видя и се освободи от ръката на бившия си годеник.

— Наложи ми се да моля баща ти да ми позволи да го съпроводя, Мери — изрече тихо Дъг.

— Не разбирам защо си дошъл.

Той видимо се обърка.

— Защо съм дошъл ли? За да те видя, разбира се!

Мери разтвори широко очи. Нима бе възможно Дъг все още да е влюбен в нея?

— Мери… добре ли си?

— Добре съм.

— Нарани ли те той? — запита Дъг.

Мери реши, че той иска да разбере дали Стивън не я е малтретирал.

— Не, не ме нарани.

Дъг се изчерви. Стисна пак ръцете й и се наведе над нея. Мери започна да става все по-неспокойна.

— Бременна ли си, Мери?

Тя навлажни устните си.

— Не знам.

Лицето й поаленя.

Той направи гримаса. Мери очакваше да й се скара, но той не го направи.

— Не ме интересува — каза най-накрая Дъг. — Не ме интересува дали носиш детето му.

Отговорът му я спаси. Той прошепна настойчиво:

— Обичаш ли ме още?

— Дъг!

— Мери… ще избягаме. Ще избягаме довечера във Франция. Още имаме възможност да се оженим. Ще отгледам детето като свое. Още не е твърде късно.

Мери го изгледа втренчено.

— Само кажи „да“ — извика Дъг. — Имам план, Мери, ще успеем.

— Дъг — прошепна ужасено Мери. Той още я обичаше много и й прощаваше загубата на честта й. Приемаше за свое детето на друг мъж. Само по себе си това беше достойно за удивление, но последното му предложение наистина я порази.

— Сигурно си полудял! Невъзможно е да избягаме!

— Помисли си за това, Мери.

— Няма за какво да си мисля. Всичко е уговорено. Ще се омъжа за Стивън.

Лицето на Дъг стана пепеляво.

Мери се досети защо и се обърна рязко.

Стивън се усмихваше студено.