Бренда Джойс
Обещанието на розата (15)

14

Стивън видя как маскираният мъж блъска Мери в Темза.

Изобщо не беше пил от упойващото вино. Тъй като подозираше какви са намеренията на годеницата му, бе следил внимателно движенията й и видя как тя излива крадешком съдържанието на едно шишенце в чашата му за вино. Бе се престорил, че пие няколко чаши бургундско. Дори разпозна по миризмата какво му е сипала. Гневът му се изпари донякъде, когато разбра, че не иска да го отрови, а само да го приспи.

Престори се, че опиумът му е подействал и зачака следващия й ход. Скоро му стана ясно, че тя се готви да избяга. Последва я, когато излезе от Тауър и се скри в сянката при изхода от външната стена на замъка. Още не му се вярваше, че е посмяла да извърши това.

Но сега гневът му се изпари. Стивън изрева яростно и изскочи от прикритието си, когато видя, че черната река поглъща Мери.

Спря на ръба на кея. Свали рязко колана на меча си, докато оглеждаше внимателно вълничките на повърхността, надявайки се да я зърне поне за миг. Раздра туниката си с трескава бързина и изрита настрана ботушите си. От Мери нямаше и следа. Водата беше огледално гладка и нищо не показваше мястото, където беше паднала.

Сърцето му болезнено подскочи. Стивън се гмурна, за да я намери.

Беше минало по-малко от половин минута, откакто тя изчезна под повърхността на водата. Той се хвърли право в тъмните дълбини. Мракът го заслепи напълно. Тя не се виждаше никъде.

Стигна максималната дълбочина и се огледа. Заплува още по-решително и яростно. Пробиваше си път през водата, като размахваше лудо ръце. Белите дробове го заболяха. Стори му се, че изгарят. Къде беше тя?

Не желаеше да се предаде. Не биваше да се предава. Ако постъпеше така, тя щеше да загине.

Болката почна да го подлудява и заплашваше да превземе изцяло съзнанието му. Стивън застави ума си да разсъждава — не биваше да забравя целта си, на всяка цена трябваше да намери Мери! Направи кръг и заплува още по-надълбоко. В мозъка му избухнаха светлини. Обхвана го неудържима животинска паника, която нямаше разумно обяснение. Инстинктът му за оцеляване му крещеше с всичка сила да прекрати тази лудост и да изплува на повърхността веднага, бореше се с решимостта му да я намери. Но той трябваше да я намери. Не можеше да живее без нея. Тя му бе нужна повече от всичко друго.

Не можеше да диша повече.

Май щеше да умре заедно с нея.

Ярко бяла светлина завладя съзнанието му. С нея дойде и болката. Пръстите му докоснаха някакъв плат.

Стивън почна да се задушава, но вече беше сграбчил копринената туника. Само след миг той държеше Мери с едната си ръка. Зарита бясно и зацепи водата със свободната си ръка. С мъка вдигна двамата нагоре, нагоре през гъстите и тежки водни талази. Закле се, че ще се измъкнат и двамата.

Главата му изскочи над повърхността на водата. Пое си въздух. Белите дробове го изгаряха. Почти не чуваше мъжете, които викаха от кея. Образите им бяха неясни и се мержелееха пред очите му. Мери се беше отпуснала безсилно в ръцете му и не даваше признаци на живот. Зрението му се проясни. Обзе го ужас. Лицето й беше смъртнобледо и безжизнено.

— Стивън — извика някой. Беше Бранд. Брат му скочи мигновено при него във водата, взе Мери от ръцете му и заплува с нея към брега. Стивън го последва. Неколцина му подадоха ръка и го изтеглиха на дървения пристан. Стивън се отскубна от тях. Тръгна, олюлявайки се, към Мери. Тя лежеше по гръб. Не дишаше.

— Стивън — каза задъхано Бранд и го хвана за ръката. В гласа му се долавяше съчувствие и съжаление.

Стивън го блъсна яростно настрана. Обърна Мери по корем. Шляпна я силно по гърба. Тя повърна обилна струя вода. Той я тупна отново, и отново. Водата почна да се излива от пея като гейзер.

Пак я обърна по гръб.

— Дишай! — извика той. — Дишай, Мери, моля те!

Тя не помръдваше. Приличаше на труп.

Бранд го сграбчи изотзад.

— Стивън… тя е мъртва.

— Не! — извика той. В този миг реши, че никой и нищо на този свят, дори Бог, няма да му отнеме жената. На нея й трябваше въздух. Щеше да й даде своя.

Наведе се над нея и докосна устните й със своите. Отвори насила устата й. Насила вля животворния си дъх в нея. Отново, и отново. Стори му се, че тялото и потрепва леко, и го обхвана свирепа надежда.

— Стивън, спри — изрече измъчено Бранд някъде над него. Стивън не го чу. Ръцете му се притиснаха към малкия й гръден кош. Натисна го, докато вкарваше още от въздуха си в белите й дробове. Налучка ритъм, който да прилича на собственото му дишане.

Мери като че ли се затопляше под бузата му.

Спря за малко, обгърна лицето й с ръце и се втренчи в нея. Тя не изглеждаше вече толкова синя и като че ли помръдваше… Мили боже, тя дишаше!

Викът му приличаше много на ридание. Стивън се строполи до нея.

— Тя диша! — възкликна някой. — Де Уорън й спаси живота!

Стивън вдигна ръка към очите си, за да не го види някой, че плаче. Сълзите му рукнаха неудържимо. Не беше плакал от седемнадесет години. Това беше истинско чудо. Той смяташе, че е забравил как се плаче.

— Доведете лекар и донесете кожи — нареди Бранд. Стивън усети, че брат му загръща с туниката си почти голото му тяло. Не носеше нищо друго освен тесните си панталони. Трепереше от студ, но отхвърли туниката, без да обръща внимание на протестите на Бранд и седна. Бяха наметнали и Мери. Той я притегли в обятията си и стана с помощта на брат си. Мери беше жива, но едва дишаше и беше бледа като призрак. Той и Бранд се спогледаха.

— Доведи ми кон — каза той. — А след това прати лекаря в Грейстоун.

Стивън положи Мери на леглото си, бързо и сръчно свали прогизналите й дрехи и я уви в няколко вълнени одеяла и една тежка лисича кожа. Мери още беше смъртнобледа. От време на време тялото й се разтърсваше конвулсивно. Беше в безсъзнание.

Без да се подвоуми и за миг, Стивън смъкна мокрите си дрехи и легна до нея. Притегли тялото й в прегръдките си и между краката си. Затърка ледените й ръце. В погледа му се четеше горчивина, гняв и уплаха. Мислеше с отчаяние, че тя го мрази прекалено много. Ако не познаваше Мери, би си помислил, че станалото е някакъв нощен кошмар. Невероятно бе, че една жена е могла да прибегне до такава отчаяна постъпка само и само да избегне нежелания брак. А освен това кой, кой бе дръзнал да се опита да я убие? Кой беше зад маскирания злодей?

— Тя се опита да избяга — каза Стивън малко по-късно в долната зала. Всички хора на Де Уорън се бяха събрали в залата. Присъстваше даже и Джефри, който бе преспал тук и възнамеряваше да се върне в Кентърбъри сутринта. — Но планът й се провали. Защото един маскиран мъж се появи изотзад и я блъсна в Темза, докато тя чакаше лодката.

В залата се възцари злокобна тишина. Накрая Ролф каза:

— Трябва да внимаваме много тя да не се опита пак да предприеме някой глупав опит за бягство. И разбира се, този, макар и неуспешен, опит за убийство… трябва да си отваряме очите на четири, за да не успеят убийците при следващото покушение.

Стивън беше уморен до смърт, но седеше на дългата маса, подпрял главата си с ръце.

— Смятам, че Адел Бофор е замесена в опита за бягство.

— Адел Бофор? — възкликна Джефри. Вдигна вежди и лицето му побеля. — Наистина ли смяташ, че тя е виновна?

— Никак не е доволна от това, че се женя за Мери — заяви Стивън.

Джефри не отвърна нищо. Бранд се изкашля.

— Не ми е приятно да го казвам, но тя беше тук тази сутрин.

— Какво?

— Връщах се в Тауър от ъъъ, ами, от едно място за забавления. Чух викове и дойдох да видя какво става. Много се изненадах, когато ми казаха, че си скочил в Темза. Докато чаках да се покажеш, видях Адел с крайчеца на окото си. Мисля, че като другите беше поразена от случилото се. Криеше се в сенките до стените. Щом ме видя, се обърна и избяга.

— Със сигурност тя не е убийцата — изрече през зъби Джефри.

— Има и други дворцови групировки, които имат пръст в гази работа — посочи Ролф. — Дънкан, Монтгомъри и Роджър Бофор са най-недоволни от предстоящия брак и съюза, свързан с него. Предположенията няма да ни доведат доникъде. Трябва да намерим неопровержими факти. Ако намерим някого от наемниците, взели участие в подготовката на бягството, ще го накараме да проговори.

— Всички наемници в момента прекосяват канала и пътуват за Франция — каза Бранд. — Ако имат поне малко здрав разум.

— Наемниците не са кой знае колко умни — сухо каза Ролф. — Засега ще оставим нещата така. Скоро ще плъзнат всякакви слухове. Те трябва да бъдат пресечени още в зародиш. Ще подметна тук-там, че Мери е била отвлечена и хвърлена в реката. Ще накарам всички да разберат колко сме недоволни. Обещавам ви, че всички кандидат-убийци ще размислят два пъти, преди да опитат отново.

— Тя няма да напусне Грейстоун до женитбата — заяви изведнъж Стивън. Гласът му беше твърд, а очите му — леденостудени. — Дори и самият крал да дойде, за да я вземе оттук, аз и хората ми ще го посрещнем с меч в ръка.

Всички в залата впериха поглед в Стивън. Подобно предизвикателно държане си беше чиста измяна и открито неподчинение.

Ролф отиде при първородния си син и сложи ръка на рамото му.

— Не си на себе си, затова говориш така. Много по-лесно ще спечелим краля с подчинение и покорност, а не с мечове. Хайде, Стивън…

Стивън стана.

— Тя няма да напусне това имение, татко.

Това беше предизвикателство.

Бащата и синът впериха поглед един в друг. Накрая Ролф каза:

— Съгласен съм с теб, Стивън — ние сме съюзници, а не врагове. Аз също желая тя да остане тук до сватбата. Остави ме да поговоря за това с краля. Ще гледам да го убедя да насрочи сватбата за по-ранна дата.

— Как ще го постигнеш? — Тонът на Стивън беше саркастичен. — В края на краищата Руфъс ни разкри плановете си да нападне Карлайл. Според него сватбата сигурно изобщо няма да се състои!

— За нещастие Руфъс често не доглежда всички последствия на делата си. Обаче, тъй като той обича да мами и вбесява враговете си, ще му внуша, че Малкълм много ще се разяри, ако дъщеря му се омъжи, преди да превземем Карлайл.

Стивън стисна зъби.

— Той си е загубил ума! Този брачен съюз осигурява мир, а кралят ще унищожи всичко, което постигнахме досега, и защо? Защо? За още малко земя? За да стане господар над още няколко враждуващи кланове? За да превърне Малкълм в още по-непримирим враг?

Ролф докосна рамото му.

— Не се бой. Всеки ден ще го убеждавам да не предприема проклетото нападение.

Стисна рамото на сина си, за да му вдъхне увереност и се обърна към Бранд.

— Да вървим в двора. Ще разкажа на Руфъс за случилото се и ще настоявам да ускори женитбата.

След като те излязоха, Стивън се заразхожда мълчаливо, често хвърляше поглед към стълбите.

— Защо лекарят се бави? Стои там вече четвърт час.

Джефри дойде при него.

— Сигурен съм, че всичко е наред с нея, Стивън.

Стивън втренчи поглед в брат си. Сподели с него мъката си.

— Тя едва не загина.

— Нали оцеля? Бранд ни разказа какво се е случило. Върнал си я към живота, братко. — Джефри се поколеба. — Сигурен съм, че някой ден ще ти бъде благодарна.

— Не искам да ми благодари — изрече Стивън импулсивно. След това се изчерви силно. — Какъв глупак съм! Няма никаква надежда! Тя ме мрази и след като се оженим, ако изобщо се оженим, ще ме мрази още повече за това, че ще воювам срещу родината и близките й!

Джефри се поколеба, защото нямаше какво да му отговори.

— Ще се моля и за двама ви, Стивън. А може би мирът на границата ще се запази, както и мирът между вас.

По лицето на Стивън се изписа съмнение.

И двамата се обърнаха, когато чуха гласа на лекаря.

— Милорди, имам добри новини за вас — каза той, докато влизаше в залата.

— Тя добре ли е?

— Много е пострадала, но не открих някакви по-сериозни увреждания. Останала е без сили, но това е обяснимо. Предписах й диета от сурови яйца и волска кръв. Тя помага много за възстановяване дейността на сърцето. Очаквам за няколко дена повечето течности в тялото й да възвърнат обичайното си състояние, стига да следвате съветите ми.

Джефри кимна. Стивън попита напрегнато:

— Как е тя сега?

— Спи, но това е целебен сън. Милорд, предлагам ви да си починете и вие.

Стивън кимна и благодари на лекаря. Обърна се и се качи бавно по стълбите. Най-сетне позволи на изтощението да обхване тялото му. Стисна още по-здраво зъбите си. Мери беше жива, не беше умряла… слава богу… и ако Ролф запазеше голямото си влияние върху краля, двамата щяха да се оженят не след три седмици, а само след няколко дена.

Но какво ще стане после?

 

 

Джефри се запита какво ли е да обичаш една жена толкова, че да отдадеш с готовност живота си, за да спасиш нейния. Той се поддаваше понякога на изкушенията на плътта, а иначе само си представяше страстта, любовта, приятелството и мечтите.

Приближаващият конски тропот прекъсна мислите му. Джефри застина и се заслуша. Още нямаше дори седем часът. Ролф и Бранд току-що бяха тръгнали. Зачуди се дали е възможно Руфъс да е научил толкова бързо за местонахождението на Мери.

Отиде до прозореца и погледна навън. Пет конници влетяха с тропот в двора. Носеха самоуверено златисто сините цветове на Есекс. Джефри се стегна вътрешно. В средата на групата яздеше Адел Бофор.

Тя почука и Джефри я пусна да влезе. Беше се загърнала в подплатена с кожи пелерина. Бузите й бяха поруменели от вятъра. Хвърли бегъл поглед на Джефри. Той й отвърна, без да се усмихва. Твърде добре си спомняше единствената им среща досега. Възцари се продължителна тишина.

— Какво ви води в Грейстоун, лейди Бофор? — попита той най-накрая. — Едва ли просто се упражнявате в езда.

Тя свали качулката от главата си, вдигна гарваново черните си коси и ги пусна да паднат. Те се спуснаха по гърба й и стигнаха чак до бедрата й.

— Какво искате да кажете, лорд Де Уорън? — попита надменно тя. След това отмести поглед, заобиколи го стремително и влезе в залата. Бедрото й се отърка в неговото.

Той я последва. Видя я как спира в центъра на залата и застава пред стълбите. Скръсти ръце. Тя пак се обърна към него.

— Стивън тук ли е?

— Той спи.

Тя се поколеба. Очите й гледаха изпитателно лицето му.

— А Мери?

Джефри се усмихна кисело.

— О, значи стигнахме до целта на посещението.

Тя се наежи.

— Всички вече знаят, че принцесата едва не се удави. Тя… жива ли е?

— Да.

Адел се извърна рязко, но той успя да забележи, че е уплашена.

Джефри прекоси краткото разстояние, което ги делеше, хвана ръцете й и я обърна с лице към себе си. Тя извика. Джефри не се беше отнасял грубо с жена досега. Дълбоко в себе си се засрами, но Адел не беше коя да е жена.

— Много объркана изглеждате, лейди Бофор!

Тя го изгледа гневно, но престана да се съпротивлява. Големите й гърди се вдигнаха и отпуснаха.

— Вие ли наехте убиеца? — попита Джефри и грубо я разтърси. — Вие ли?

— Не!

— Освен изкусителка да не сте и убийца? — попита той и я разтърси отново.

— Не!

Повярва й. Пусна я с облекчение.

Тя затърка ръце. Очите й бяха почернели.

— Признавам, исках Мери да се махне, но тя мислеше да избяга, а не да се удави!

— Замесена ли сте в опита за бягство?

Тя се подвоуми малко.

— Тя ме помоли да й помогна. Обвинявате ли ме за това? — нахвърли се тя върху него. — Обвинявате ли ме?

Той я гледаше неподвижно.

В очите й бликнаха сълзи.

— Стивън беше мой две години. Цели две години светът знаеше, че принадлежа на Нортъмбърланд! А сега какво? Какво! Станах за посмешище!

Той омекна.

— Най-малко вие, лейди Бофор, трябва да се оплаквате от липса на поклонници.

— Но никой не е Стивън де Уорън, наследник на граф Нортъмбърланд!

Колко добре разбираше амбициите й. Двамата много си приличаха.

— Сигурен съм, че ще си намерите добър мъж.

— Добър, да — в гласа й се долавяше нотка на горчивина. — Но могъщ и влиятелен? Не.

Неусетно и за себе си той се приближи до нея.

— Заради загубата на Нортъмбърланд ли сте готова да заплачете… или заради загубата на брат ми?

Тя примижа.

— Защо питате?

Стисна зъби. Цялото му тяло се втвърди, включително слабините му.

— Трябва да знам.

Тя го погледна в очите.

— Желаете ме, нали?

Той преглътна. О, господи, така беше!

— Дори само желанието е грях.

— Не! — прошепна тя и пристъпи напред. — Не е грях!

Внезапно той загуби контрол над себе си. Лицето й се озова в ръцете му.

— Копнеете ли за Стивън така, както за мен?

— Не! Никога не съм го желала така! — извика тя. — Колко жалко, че ти не си най-големият! Щях да се отърва някак от Мери, никога нямаше да те дам на нея! А след това щях да се омъжа за теб, за теб! И ти нямаше да съжаляваш!

— Много си позволяваш — каза той, но не пусна поразително красивото й лице. През ума му мина мисълта, че тя е способна на убийство, но тази мисъл бързо отлетя. Погълна го тъмен първичен страх и едно лошо предчувствие.

Адел не приличаше на вдовицата Там. Привличането й беше много по-силно и далеч по-опасно. Към тази примамливост бяха примесени още ред сложни причини да се държи така. Той ги долавяше, но още не ги беше разбрал.

— Признай, че ме желаеш — прошепна Адел.

Джефри погледна вдигнатото й нагоре лице и го обгърна с големите си ръце. Палците му се задвижиха леко по челюстта й и погалиха копринената кожа. Тя беше порочна грешница. Прииска му се да сподели греха й.

— Желая те.

— И аз те желая, мили боже! Особено нощем… — тя се отдръпна. Пълните й устни се разтвориха и потрепериха. Беше готова за целувката му.

Гледката го хипнотизира.

— Кажи ми — прошепна прегракнало.

Тя хвана едната му ръка и я стисна. След това я плъзна по тялото си. Джефри застина. Тя натисна дланта му още по-ниско, към извивката на женствеността си. Усети пулса й.

— Нощем се докосвам и си мечтая да си до мен. Когато викам, произнасям твоето име.

Той изстена. Ръката му механично обгърна хълмчето й, без да обръща внимание на тънката коприна, която я покриваше. Представи си какво си прави тя, представи си какво може да прави с нея. За пръв път осъзна колко много я желае. Прииска му се да се възпламени заедно с нея и двамата да изпаднат в някаква неистова животинска полуда. Страстта й го порази. Пожела поне веднъж през живота си да се забрави напълно и да изпълни всички мечти на тялото си. Желаеше да се потопи в бездната на пълната поквара заедно с нея. Само веднъж.

Той бе просто един мъж и при това слаб. Тя нямаше да бъде първата жена, с която бе спал, но може би щеше да бъде последната. Защото, ако получеше скоро поста, за който намекваше кралят, щеше да бъде длъжен да произнесе последните обети и да се отдаде безвъзвратно на Бог. Тези обети никога нямаше да наруши.

Джефри стисна ръката й. Очите й се разшириха от удивление. Устата му се изви в груба усмивка.

— Хайде да забравим добрите обноски, Адел. Днес. Сега.

Тя ахна. Той я поведе навън, като я държеше здраво. Наложи й се да тича, за да се движи редом с него. Пресякоха двора и минаха покрай конюшните. Той беше забравил за всичко друго на света. Забелязваше единствено жената до себе си. Мислеше само за злокобния й замисъл.

— Къде ме водиш? — попита тя с пресипнал глас.

— В гората — каза той късо. Дишаше тежко, но не заради бързото ходене.

Скоро дебелите стволове на дърветата ги закриха от чужди погледи. Джефри се обърна с лице към Адел. Задърпа обшития си със сърма колан. Той падна на земята. Златният кръст, който висеше на него, проблесна леко на дневната светлина на фона на падналите яркочервени есенни листа. Джефри не отделяше очи от лицето й. То го беше омагьосало. Свали робата си. Тя изскимтя, когато видя щръкналия му член.

— Лейди Бофор? — изрече той въпросително. Сдържаше се със свръхчовешки усилия. — Вашите дрехи. Искам да се съблечете.

Тя се съвзе. Смехът й отекна порочно, докато си сваляше горната и долната туника. Джефри се стресна, когато видя, че не носи долна риза. Тя се засмя пак и застана гордо пред него. Беше изправила рамене, гърдите й бяха набъбнали, а черната й коса се вееше от вятъра. Гордееше се най-безсрамно с тялото си.

Адел протегна ръце към него.

— Ела — прошепна тя. — Току-що започнахме, ти и аз. Никога не съм била толкова сигурна в нещо. Ти си се втвърдил и те боли. Ела при мен, милорд. Позволи ми да премахна болката ти.

Той я притегли към себе си. Устните им се срещнаха и неудържимо се сляха. Тя се дръпна изведнъж. Преди той да успее да възрази, се плъзна надолу по тялото му. Коленичи, гризна пъпа му и затърка гърди в мъжествеността му. След това сведе глава и почна да го ближе с език. Милваше го бавно и уверено. Най-накрая го пое дълбоко в устата си.

Джефри най-сетне престана да мисли за каквото и да е. Изстена от удоволствие и я повали по гръб.

— Мой ред е — изрече дрезгаво той и се засмя гърлено.

Разтвори широко бедрата й, разтвори горещите й влажни устни. Зализа пулсиращата й плът, както правеше тя преди малко. Тя закрещя и сграбчи косата му. Милваше я безмилостно. Ближеше всяка вдлъбнатинка, всяка сгъвка. Смучеше и се закачаше. Имаше само една цел — да стане роб на животинското желание и да потъне в греха заедно с нея.

Тя застена, когато той се надигна над нея. Проникна в тялото й със свиреп вик. Тя отново изкрещя. Ноктите й оставиха дълбоки следи на гърба му.

Двамата прекараха дълго време заедно. Слънцето се бе вдигнало високо в небето и вече почваше да поема пътя си надолу. Лежаха съвсем изтощени сред мръсотията и листата и не помръдваха.

Накрая Адел се размърда и се вдигна на хълбок. Огледа ненаситно всеки сантиметър от съвършеното му тяло. Той беше вдигнал ръка над лицето си, така че тя не разбра дали спи, или само си почива. Адел въздъхна. Никой мъж не я беше докарвал до такъв екстаз по-рано.

Усмихна се. Това беше само началото. Тя беше абсолютно сигурна в това. През живота си не беше изпитвала подобна увереност. Това беше само началото за тях двамата. Сега вече се радваше, че той принадлежи на църквата. Защото тя някой ден щеше да се омъжи, тъй като е длъжна да го стори, но той никога нямаше да принадлежи на друга жена. Ще принадлежи единствено на нея. Обеща си твърдо това.