Бренда Джойс
Обещанието на розата (9)

8

Ако Малкълм Кенмор не развяваше бялото знаме, Стивън никога нямаше да напусне непревземаемия Олнуик с воините, които имаше под ръка. Толкова малко доверие имаше той на краля. Въодушевление изпълни гърдите му, докато яздеше начело на хората си, а над тях се вееше розата. Очакваше този миг, откакто разбра коя в действителност е Мери и реши тя да му стане жена.

А сега трябваше да внимава много. Залогът бе твърде голям. Трябваше да убеди Малкълм да му даде дъщеря си за жена. Възможността най-сетне да сключи действителен мир се появи като видение на хоризонта. Досега мирът беше изцапан с кръв. Стивън реши, че нищо и никой няма да му попречи да постигне целта си.

В появата на Малкълм нямаше нищо чудно. Стивън очакваше шотландския крал. Хората му се бяха подготвили за най-лошото. Зад Стивън яздеха двадесетина от най-добрите му рицари. Те бяха в пълно бойно снаряжение. Стените на Олнуик зад гърба им бяха изпълнени докрай със стрелци с арбалети, които с лекота биха отблъснали всяка вероломна атака на шотландската войска. Джефри и Бранд яздеха Стивън.

Малкълм Кенмор го чакаше на другия край на рова. Стоеше начело на голяма войска от няколкостотин души. Само една трета от тях бяха на коне. Другите ходеха пеш, но всички бяха готови за бой и стискаха мечове, секири и лъкове със стрели. Щом Стивън премина моста със свитата си, Малкълм и трима души се отделиха от войската и поеха бавно към тях.

Стивън беше в Абърнети преди две години, когато Малкълм се закле във вярност на Уилям Руфъс. Много години преди това Малкълм се беше клел на бащата на Руфъс, Завоевателя, и я беше нарушавал всеки път, когато му хрумнеше. Беше произнесъл тържествения обет в Абърнети пред Уилям Руфъс, след като претърпя сериозно поражение и се провали в поредния си опит да премести границата на юг. Малкълм беше коварен и вероломен мъж. Човек не биваше да му има никакво доверие.

Стивън отдавна обмисляше как да води преговорите с него. Въпреки че беше решил твърдо да се ожени за принцесата, той се нуждаеше не само от съгласието на Малкълм, но и от това на баща си и на своя крал. Нямаше да го получи, преди Джефри да пристигне в Лондон и да разговаря с Ролф, а Ролф от своя страна да склони краля. Затова Стивън се намираше в рисковано положение, изпълнено с неясноти. Позволяваше си огромна волност, като уреждаше сам брака си. Но нямаше голям избор, ако наистина искаше да постигне целта си и да се ожени за Мери.

Беше се подготвил да предложи на Малкълм това, което изискваше ситуацията. Не се безпокоеше от решението на баща си. С право очакваше, че графът ще бъде много доволен от този внезапен развой на събитията. Но крал Уилям Руфъс бе съвсем друго нещо.

Ще съумее ли Ролф да убеди краля? Мисълта за Руфъс накара лицето на Стивън да се изопне, а очите му да потъмнеят. Той беше верен васал, както изискваше дългът му. Но това не означаваше, че харесва краля си, комуто той така и не прости за измяната преди толкова много години. Самотното малко момче още живееше в него, някъде дълбоко в сенките на душата му. Руфъс не се беше променил през седемнадесетте години, откакто Стивън пристигна в двора като жив залог за верността и поддръжката на баща си. Руфъс беше лукав, хитър и деспотичен. Твърде често се беше държал отвратително към Стивън с единствена цел да го уязви за свое удоволствие. Стивън никак не беше сигурен, че Уилям Руфъс ще одобри този брак. При неговия характер, нищо чудно, ако с перверзно задоволство осуети плановете на Де Уорънови. Руфъс особено би се зарадвал на възможността да нанесе удар на Стивън. А може и да се поколебае, което си беше напълно разбираемо, пред перспективата Нортъмбърланд да се обедини със смъртния му враг от север.

 

 

Двете групи конници спряха и се изправиха едни срещу други. Стивън бе между Бранд и Джефри. Красивият Джефри изглеждаше малко чудновато в черната си роба с кръст на гърдите. Малкълм беше възседнал великолепен червеникаво кафяв жребец. Около него стояха трима души. Стивън ги разпозна, бяха синовете му.

Малкълм смушка коня си и излезе напред. Стивън направи същото. Набръчканото лице на шотландския крал беше сякаш изрязано от гранит. Само сините му очи пламтяха от гняв.

— Е, кажи си цената, кучи сине?

— Няма ли да спазим протокола? — попита Стивън.

— И на всичко отгоре ще ми се подиграваш! Какъв протокол искаш, копеле такова, когато си отвлякъл дъщеря ми!

Стивън не трепна. Очакваше враговете му да го наричат така — нищо не можеше да промени обстоятелствата около раждането му. Не беше приятно, но той се беше научил от малък да не обръща внимание на такива обиди.

— Когато се натъкнах на дъщеря ти, тя беше зле облечена и предпочете да ми каже, че е незаконороденото дете на някакъв незначителен северен лорд.

Малкълм се стресна за миг. Веднага се съвзе.

— За бога! Винаги си е била малко особена! Казвай какво ще искаш от мен, Де Уорън?

— Невяста.

Мъжете отсреща се вцепениха от изумление. С изключение на Малкълм, чиито очи пламтяха. След това един от шотландците посегна към меча си и го извади. В същия миг Бранд изтегли своето оръжие, а в ръцете на Джефри отнякъде се появи боздуган. Движенията на всички бяха толкова бързи, че металът блесна в ръцете им почти едновременно. След това Едгар извика: „Убийте го!“ и в равнината отекна звънът на стотици остриета, извадени едновременно от ножниците.

Само Малкълм и Стивън останаха без оръжие. Обаче и двамата стискаха здраво дръжките на мечовете си. Кокалчетата на пръстите им бяха побелели.

По веждите на Стивън се стече струйка пот. Лицето на Малкълм също лъсна. Двете войски се гледаха настръхнали. Въздухът припукваше от напрежение. Никой не помръдваше и даже не дишаше. Стивън знаеше, че ако някой го стори, двете страни моментално ще се нахвърлят една върху друга.

— Мир — изрече решително Стивън. Думите му прозвучаха убедително. — Дошъл съм с мир и искам да говоря без помисъл за война.

Никой, разбира се, не прибра оръжието, но като че ли напрежението отслабна.

— Не си постъпил много миролюбиво, като си пленил дъщеря ми — изрече присмехулно Малкълм. — Сега ти е лесно да говориш за мир, но защо не си мислил за него тогава?

— Казах вече, беше облечена като селянка. Дори говореше и се държеше като такава. След това има дързостта да ми заяви, че баща й бил Синклеър.

— Ще те убия, кучи сине — изсъска Малкълм. Очите му хвърляха мълнии.

Стивън мигновено продължи да говори, защото му стана ясно, че Малкълм предпочита да се сбие с него, вместо да разговаря за дъщеря си.

— Може би и двамата ще спечелим от този развой на събитията.

— Ти притежаваш единственото нещо, което желая да спечеля — изрече Малкълм с хладна усмивка. — Животът си и своето наследство.

Стивън стисна здраво юздите. Конят му разбра чувствата му, затанцува на задните си крака и се приготви за бой. Обаче Стивън действително бе решен да избегне битката. Целта му си остана същата — да спечели одобрението на Малкълм за ръката на Мери. Реши да направи всичко необходимо и да произнесе нужните слова, за да постигне това.

— Да спрем тази война. Да помислим за бъдещето. Да свържем семействата си веднъж завинаги. Дай ми я за жена. И един ден синът ни ще управлява Нортъмбърланд.

Малкълм нададе страховит боен вик, вдигна меча си и го насочи най-безмилостно към Стивън. Същевременно потегли в галоп напред. Конете им се сблъскаха като две грамади. Тежкият широк меч, размахван от двете ръце на краля, се стовари върху големия щит, който Стивън вдигна мигновено. Трясъкът от удара отекна надалеч. Малкълм замахна отново с меча. И Стивън пак отрази удара с щита си, без сам да посяга с меча. Грохотът от сблъсъка отекваше из цялото поле. Мъжете, които стояха от двете страни на биещите се, се приготвиха и те да се включат в схватката. Малкълм нанасяше безмилостно удар след удар и изтласкваше Стивън назад. Ако Стивън не беше един от най-добрите воини в страната и ако беше мъничко по-слаб, нямаше да съумее да отбие мощните безжалостни удари. Един от тях стигаше, за да го разсече на две. Малкълм искаше да го убие. Ако Стивън беше на негово място, също би посякъл озлочестителя на дъщеря си. Но той знаеше, че Малкълм се стреми да го погуби само защото го мрази.

 

 

Ударите на Малкълм ставаха по-редки. Огромният меч като че ли му дотежа. Раменете и гърбът на Стивън го боляха от усилието да удържи на тоя напор. Дори ръцете му се бяха разранили от стискането на щита. Потта му пречеше да вижда. Това се отнасяше и за Малкълм. Лицето му беше почервеняло от напрежение. Накрая кралят на Шотландия се опита да си вдигне меча и не успя. Отпусна го и извика:

— Бий се, проклет да си!

— Няма. Мисли, Малкълм Кенмор, мисли! Не позволявай на чувствата си да помрачават твоята мъдрост. Нищо не ни пречи да свържем семействата си за всеобщо добро!

Малкълм дишаше тежко.

Стивън почти не си усещаше ръцете от болка. Струваше му се, че някой ги е извадил от ставите. Опря щита на рамо. Не трепна от болката, която заля тялото му. Не изтри потта от челото и слепоочията си. Не си пое и дъх.

— Освен това — каза Стивън, — трябва да се оженя за дъщеря ти, за да запазя честта й.

Малкълм не се изненада от това признание. Стивън не го и очакваше. Явно кралят беше предполагал, че дъщеря му е обезчестена.

— Тя е сгодена — изрече задъхано Малкълм след малко.

Свирепа вълна от задоволство премина през тялото на Стивън. Беше спечелил отново, щом Малкълм обсъждаше така желаната тема.

— Годежите се сключват, но и се разтрогват — изрече Стивън.

— Татко — извика най-големият син на Малкълм, Едуард, и пришпори коня си. Лицето му беше пламнало от гняв. — Преди да продължим преговорите, трябва да видим Мери, за да сме сигурни, че е жива и здрава!

Стивън поздрави мислено младежа за обичта към сестра му.

— Желаеш ли да видиш дъщеря си? — попита той краля. Малкълм кимна леко.

— Прати да я доведат.

Стивън не се нуждаеше от думи. Той просто погледна през рамо. Джефри вече се беше обърнал и препускаше към подвижния мост.

Тишината се сгъсти, удължи и се стори безкрайна на всички. Конете пристъпваха неспокойно и цвилеха. Кожените седла скърцаха. Вятърът свистеше около хората. Стивън не откъсваше поглед от Малкълм. Усещаше колко го мрази той и колко много се радва на сблъсъка им.

Стивън хвърли поглед към Бранд. После погледна през рамо. Нямаше и следа от Джефри и Мери. Къде бяха те? Нетърпението му се превърна в страх. Ами ако хитрушата се е възползвала от бъркотията и е избягала?

— Може би е мъртва!

Стивън прикова поглед в младежа, който беше проговорил. Беше слабичко момче, едва ли беше по-възрастно от Мери. Момъкът беше пребледнял от страх и скръб.

— Сестра ти не е мъртва.

Младежът го изгледа възмутено.

— Лично аз ще те убия, мръснико!

Най-големият брат възпря с ръка момчето.

— Ето ги! — извика Бранд с облекчение.

Стивън се размърда на седлото. Джефри яздеше към тях в галоп. Зад него беше Мери. Дългата й руса коса се вееше като знаме. Архидяконът дръпна рязко поводите на коня си и животното изцвили от болка. Държеше здраво Мери, която беше пребледняла от ужас и беше разтворила широко очи. Стивън се досети, че страхът й не се дължи на лудешкия галоп.

— Съжалявам — извини се накратко Джефри. — Малко трудно ми беше да я намеря. Не беше в женската дневна, а на стената.

Погледът на Стивън я прониза, но тя виждаше само баща си.

— Татко! — извика тя. След това погледна слисано Стивън. — Не си го убил — прошепна тя.

Малкълм заговори, защото Стивън явно нямаше намерение да й отвръща.

— Дъще, не ми изглеждаш много пострадала. Девойка ли си още?

Мери, макар и вече смъртнобледа, побеля още повече.

— Дъще? — Малкълм гледаше сурово.

Стивън се ядоса.

— Какво искаш — да се убедиш, че е жива и здрава или да я унижаваш?

Малкълм приближи коня си до Мери.

— Е?

— Не съм — изрече тя толкова тихо, че едва се чу. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

Малкълм се обърна с лице към Стивън и се усмихна заплашително.

— Макинън ми обещава подкрепата си. А от теб какво да очаквам?

Стивън толкова се изненада, че известно време не продума. Накрая изрече с прегракнал глас:

— Може би е бременна от мен.

Усети, че гледа не Малкълм, а Мери.

Тя седеше неподвижно зад Джефри. Лицето й се беше превърнало в маска, на която беше изписан ужас и неверие.

Малкълм не беше особено впечатлен. Той каза равнодушно:

— Винаги може да отиде в манастир.

— Татко? — прошепна невярващо Мери.

— Стига! — отсече вбесено Стивън. Махна с ръка на Джефри. — Върни я в замъка, веднага.

— Не! — изкрещя Мери, но беше твърде късно. Джефри се отдалечаваше в галоп.

Стивън беше потресен. Спомни си за своя собствен плен. Отхвърли категорично спомените. Сега не беше време да размишлява за неприятното минало. Не и докато се надхитрят с Малкълм чия да бъде дъщеря му.

— Не позволявай на омразата да те ръководи, Кенмор. Ще спечелиш много, ако ми я дадеш. Знаеш го. Един съюз между нашите две семейства ще означава мир.

— Ти ми предлагаш мир. Ха! Никога няма да има мир, не и докато не си възвърна това, което ми принадлежи по право!

Стивън знаеше, че той говори за Нортъмбърланд, не за дъщеря си.

— През последните тридесет години ти се опитваше да завоюваш тази земя. Завоевателят я даде на баща ми. Тя ни принадлежи безусловно. Никога няма да ни отнемеш Нортъмбърланд. Трябва да се примириш с това. Вече си стар. Синовете ти са млади, но смяташ ли, че ще постигнат това, което ти не успя?

Малкълм почти се усмихна.

— Остава ти само надеждата някой ден твой потомък да наследи земята, която някога, преди много поколения, е била управлявана от древните шотландски крале — добави Стивън. — Помисли кое е най-важно за теб. Спомни си за мощта на Нортъмбърланд.

Малкълм не се колеба. Това показа на Стивън, че хитрият крал вече разбира за какво му намекват.

— Какво предлагаш? — попита Малкълм. — Какво друго освен мир и един ден внукът ми да те наследи?

Това би стигнало на друг, но не и на Малкълм. Стивън вече се беше досетил за това. Настъпи време за решителна крачка, която можеше да доведе до гибелни последствия.

— Обещавам ти могъществото на Нортъмбърланд — изрече Стивън с усмивка — в защита на интересите на най-големия ти син. Ще се закълна в каквото поискаш, че след смъртта ти ще направя всичко възможно той да стане крал на Шотландия.

 

 

В главата на Стивън бушуваше истинска буря, докато влизаха в замъка. Беше дал тържествен обет над свята реликва — малка кесия, в която имаше тресчици от светия кръст. Малкълм я носеше на дръжката на меча си. Обетът го задължаваше да подкрепи с войска най-големия син на Малкълм, вероятно Едуард, да стане шотландски крал. Обетът беше даден в присъствието на тримата синове на Малкълм и на братята на Стивън. Всички те станаха свидетели, а след това се заклеха да пазят тайна.

Стивън никак не беше сигурен, че баща му би дал подобен обет. Не му харесваше мисълта, че Ролф ще умре един ден, но така или иначе тогава той щеше да стане граф Нортъмбърланд. Следователно имаше пълно право да води такава политика, каквато сметне за добре. А Малкълм, макар че не беше млад, а на цели шестдесет години, имаше сърцето и амбициите на мъж в разцвета на силите. Стивън смяташе, че кралят ще живее още дълго. Значи няма да му се наложи скоро да изпълнява обета си.

Стивън скочи от коня. Мислите му се насочиха към Мери. Тя го вълнуваше много повече от обещанието да направи един ден Едуард крал на Шотландия.

Потрепери от спотаен гняв. Как е възможно Малкълм дотолкова да не го е грижа за дъщеря му? Побелялото ужасено лице на Мери още беше пред очите му.

Стивън влезе в замъка. Няколко от хората му яздеха точно пред него. Верните му рицари се смееха. Въодушевлението им се дължеше на големия му успех. Обетът беше тайна, но всички вече знаеха за предстоящия брак. Дамите излязоха бързо от дневната, щом чуха шума от завръщането им. Изабел изскочи първа. Стивън попита:

— Къде е Мери?

— В дневната е и не иска да излезе — извика Изабел. — Стив, какво е станало? Защо тя не продумва и дума?

Стивън почти не я чу. Втурна се и заобиколи сестра си. Спря на прага на стаята. Впери поглед в Мери. Тя стоеше с лице към прозореца и не помръдваше. Малкото й тяло се беше стегнало и дори не потрепна. Сърцето му се сви. Разбираше я добре. Тя се чувстваше предадена и още не можеше да повярва, че всичко това се е случило.

— Мери? — промълви тихо той.

Тя се сепна. Обърна бавно глава. Очите й блестяха от сълзите, които не си позволяваше да пролее.

— К-какво стана?

Стивън се подвоуми. Как ли ще постъпи упоритата му малка невяста, когато й каже каква ще бъде съдбата й? Стивън не се самозалъгваше. Не си въобразяваше, че тя ще се хвърли в обятията му.

— Ще се оженим — изрече нежно Стивън. — След четири седмици.

— Божичко — ахна Мери и припадна.

Стивън я улови и вдигна на ръце. Беше видял ужаса и мъката й. Разбираше я и не й се сърдеше. Страданията й го трогваха дълбоко.

Гърдите й бяха притиснати в неговите. Бедрата й се опряха в твърдите му слабини. Мери се свести и жажда за яростна съпротива се появи на мястото на мъката й. Пръстите й се свиха и се впиха в бронята му. Тя вдигна очи и го погледна.

— Не ти вярвам!

— Баща ти и аз се разбрахме — изрече внимателно Стивън.

— Не ти вярвам! — Мери го блъсна и той я пусна. Тя го изгледа ужасено. Гърдите й се вдигаха бурно. — Това е лъжа!

— Ти беше там. — Той копнееше за нея.

— Това е лъжа! — извика пак Мери. — Малкълм мрази теб и семейството ти повече от всичко. Дори твоят крал не му е толкова ненавистен! Ругае Нортъмбърланд, откакто се помня! Никога няма да ме даде на теб, никога!

Стивън не й се сърдеше. Отдавна му стана ясно, че Мери почита дълбоко баща си. Смяташе го за бог, а не за негодник. Наистина не можеше да повярва, че Малкълм е дал съгласието си за този брачен съюз. А той се беше съгласил, за да постигне целите си и да осъществи амбициите се. И нито веднъж не се поинтересува как е дъщеря му. Стивън беше безмилостен и безкрайно прагматичен, но този път реши да й спести истината.

Мери клатеше глава озадачено.

— Нали ме лъжеш? — попита умолително тя.

На Стивън му се искаше да я обвие с ръце и да я прегърне, както постъпваше с Изабел. Усети се, че докосва бузата й.

— Не те лъжа, Мери.

Тя не се дръпна. Стоеше с широко отворени очи. Погледът й беше замъглен.

Стивън реши да не й казва какъв е баща й в действителност. Усмихна се приветливо.

— Малкълм искаше да ме убие заради това, което ти сторих, но след като разбра, че си загубила честта си, нямаше друг изход, освен да се примири.

— Той… наистина ли? — В гласа й се долови надежда.

— Не е нужно да знаеш всички подробности, защото те са твърде важни и засягат съдбата на много хора, но този брачен съюз в крайна сметка ще излезе изгоден за всички. Няма нищо страшно в това да си ми жена, Мери. Всъщност ще ти бъде много приятно, щом веднъж го приемеш.

Тя не помръдваше. Стивън пак се усмихна мило и се наведе към нея. Хвана брадичката й и докосна леко устата й със своята. Целувката беше сладка. Не беше особено интимна, но желанието пак пламна в него. Докато стоеше така надвесен над нея, очите му потъмняха и всички помисли за любезност изчезнаха.

Все още докосваше брадичката й. Целувката беше възпламенила и Мери. Тя блъсна силно ръката му и отскочи назад.

— Не ми трябва твоето съжаление, норманино!

— Не си въобразявай, че те съжалявам, госпожице!

— Не ми трябва и твоята вежливост! — Сълзи изпълниха очите й. Тя изгледа презрително напрегнатите му слабини. — Много добре знам какво се крие под нея!

— Мери — той се опита да я докосне отново.

Тя се отърси от него и извика:

— Мислех, че спестявам откупа на моя баща, като ти отдавам девствеността си. Но явно вместо това съм разпалила у теб прекомерни амбиции. Това не променя нищо! Този брак е изгоден за теб, не за мен! — След тези думи тя се извърна, спъна се и избяга навън.

Стивън едва се удържа да не хукне подире й. Колко лесно й се удаваше да премахне съчувствието му и да го вбеси. Независимо от това сърцето му омекна. Не беше изпитвал нищо подобно от седемнадесет мъчително дълги години.