Бренда Джойс
Обещанието на розата (8)

7

— Какво? — извика Мери. Не вярваше на ушите си.

— Ще се оженя за теб, Мери.

Тя се дръпна от него. Очите й се бяха разширили от ужас.

— Не! Никога!

Той я изгледа. Лицето му се сгърчи от гняв. Опря юмруци на хълбоците си.

— Нямаш думата по този въпрос, госпожице.

— Аз нямам, но Малкълм има! — извика Мери.

— Правилно. Това ще го решим двамата с Малкълм.

Мери едва не изпадна в истерия.

— Малкълм никога, никога няма да ме даде на теб. Той мрази норманите, мрази Нортъмбърланд!

Стивън стоеше спокойно, сякаш беше издялан от гранит. След дълга пауза каза:

— Може би, като се успокоиш, ще се държиш по-разумно. Ще обсъдим женитбата ни в Олнуик.

Той се обърна сърдито и я остави.

— Не! — И каквато си беше безразсъдна, Мери хукна подире му. Препъваше се от бързане, но сграбчи края на туниката му. Стивън спря внезапно и Мери се блъсна в него. Не я беше грижа как изглежда отстрани.

— Ами ако ти откаже? Тогава какво? Какво ще правиш?

Той полагаше големи усилия да овладее гнева си. Трепереше от ярост, но не я докосваше.

— Няма да ми откаже, не и щом разбере, че е възможно да си забременяла.

— Сгодена съм за Дъг и ще се омъжа за него!

— Съмнявам се, че той ще пожелае това, госпожице, особено след като разбере, че си била изнасилена! — Гневът му преливаше и разкривяваше чертите на лицето му. — Никой няма да те иска, щом си била изнасилена, освен ако не пожелаеш да станеш жена на някой обеднял лорд и господарка на някоя срутена барака, пълна с овце и прасета!

На Мери й се стори, че я е ударил — толкова болезнена и ужасяваща беше истината.

— Тогава нека стане така — прошепна тя.

Той сграбчи туниката й и я дръпна към себе си.

— Нима ще предпочетеш робския живот пред моето предложение? Някой ден ще станеш графиня на Нортъмбърланд!

— Никога! — изкрещя тя в лицето му. — Никога няма да ти стана жена, защото Малкълм ще отхвърли предложението ти. Ще го видиш! Той те мрази!

— Все ще измисля начин да се оженя за теб, миличка.

Мери замръзна на място. После сърцето й заби неудържимо.

— Мразя те!

— Не ме интересува. — Обидата обаче остана и лицето му потъмня. Обърна се рязко и тръгна към коня си. Махна с ръка на Джефри, който отиде при Мери и я хвана за ръката. Тя се изви обезумяло като попаднала в капан лисица, но това не направи никакво впечатление на Джефри. Стивън се метна на жребеца си. Мери престана да се съпротивлява. Дишаше тежко. Беше отчаяна. Но се закле, че последната дума ще бъде нейна.

— Точно такъв си, какъвто те описваха! — изкрещя Мери. — Не се интересуваш от нищо друго освен от себе си. Жаден си само за власт! Амбициите ти ще те подлудят.

Той плесна с камшик коня и жребецът се изви рязко към нея. Ударът беше толкова безмилостен, че животното изцвили жално. Стивън беше стиснал зъби, лицето му беше побеляло. Пришпори коня си и се приближи заплашително до Мери. Замалко не я прегази. Но тя не помръдна и прояви забележителна смелост, макар че трепереше неудържимо. Дори Джефри, който я държеше здраво, се уплаши и я дръпна назад. Големият кафяв жребец се вдигна на задните си крака. Големите му подковани копита се озоваха току до лицето и.

— Лудешката ми амбиция е да се оженя за теб — изрече сурово Стивън. Очите му блестяха. — Този брак ще бъде сключен, принцесо, колкото и да не ме харесваш.

Мери нямаше сили да продума. Тя рухна в ръцете на Джефри. Лицето й беше тебеширенобяло. Очите й не се откъсваха от разяреното лице на Стивън.

Той дръпна рязко поводите на жребеца си и го обърна. Вдигна ръка и даде знак на хората си. Миг по-късно Мери се озова на коня на Джефри. Ездачите я обградиха и потеглиха с гръмотевичен тропот. Мери отново беше пленница.

 

 

Бяха минали няколко часа от неуспешния й опит за бягство. Веднага изпратиха Мери в женската дневна. Въпреки че я затвориха незабавно, тя успя да разбере, че скоро след повторното й залавяне и въпреки падането на нощта група воини е напуснала замъка, развявайки гордото нортъмбърландско знаме. Мери не се съмняваше, че мисията на тези мъже ще определи бъдещата й съдба.

Дали не ги пращаха в Шотландия при Малкълм? Може би още тази нощ ще му съобщят къде се намира тя и ще поискат от него да я даде на стария си враг?

Дали нейната съдба беше да стане жена на Стивън де Уорън?

Мери потрепера отново. Небето ставаше мастилено черно. Вятърът виеше. Може би предвещаваше нова буря. Този брак никога няма да бъде сключен. Малкълм мразеше Стивън де Уорън. Изнасилена или не, Мери никога нямаше да даде съгласието си за този брак.

Под клепките й напираха горещи сълзи. Притисна буза към хладната каменна стена. Мили боже, ами ако е бременна?

Стана й още по-мъчно. Тя затвори очи и си заповяда да не плаче. Дано не е забременяла! Не бива да носи негово дете в утробата си. Трябва да прогони дори мисълта, да дундурка някое мургаво бебе.

Сърцето на Мери заби още по-силно. Все едно, че бяха фигури в шахматна игра. Трябва да отгатне следващия му ход. Знаеше какъв ще бъде той. Норманинът ще постъпи безмилостно с нея и ще направи така, че тя да забременее със сигурност. Ако постигне това, Малкълм може би ще отстъпи и ще даде съгласието си за женитбата им. Според Мери баща й няма да позволи тя да се опозори навеки, като роди незаконно дете.

Момичето обви ръце около тялото си. Няма защо да се съмнява, мръсникът ще дойде при нея довечера и ще продължи така, докато тя забременее. Твърде добре си спомняше допира на твърдото му тяло към нейното, проникването му в нея. Ще успее ли да устои на любовта му сега, когато знае какво е заложено на карта?

Нервите й се бяха опънали така, сякаш ще се скъсат всеки момент. Стори й се, че тя самата ще се скъса на две. Звуците, които идваха от залата долу, никак не я утешаваха. Явно група странстващи актьори и музиканти бяха дошли в замъка точно преди смрачаване и стражите ги бяха пуснали вътре. Те забавляваха цяла вечер лорда и свитата му с хубавите си гласове, със свиренето на лютня и с веселите си номера и шега. Един-два пъти Мери чу гръмкия смях на Стивън. Това я вбеси.

Той съвсем не беше недоволен. Точно обратното, развоят на събитията му доставяше огромно удоволствие.

Мери стоя дълго до облепения с пергамент прозорец, като се притискаше към студената каменна стена. Залата долу утихна. Мери усети, че в корема й се свива топка от напрежение. Изабел се върна в стаята си. Не говореше на Мери — още й беше сърдита, че я е използвала за бягството си. Мери беше твърде разтревожена, за да опита да се сдобри с детето. Изабел се съблече и се пъхна в леглото. Зае го цялото, а трябваше да го сподели с Мери.

Дъждовните капки зачукаха още по-силно. В замъка настъпи пълна тишина и спокойствие. Изабел като че ли заспа. Мери не помръдна и не отиде да запали угасналите свещници. Заслуша се в бързото трополене на дъждовните капки. Ритъмът им приличаше доста на биенето на сърцето й. Помъчи се да долови звука от стъпките му. Но се чуваше само дъждът.

Мери се опита да си представи живота си като господарка на някой малък отдалечен северен замък, в главната зала на който търчат прасета и овци. Представи си как участва в светите празници, когато се събират всички големи кланове, а до нея стои безличният й мъж. Сърцето й се сви мъчително. Гордостта беше грях, но тя не беше сигурна, че ще загуби някога своята. Самата мисъл за подобен брак я ужасяваше. Много по-лесно й беше да си представи, че е следващата графиня на Нортъмбърланд. Тутакси се ужаси от себе си.

Мери не знаеше откога стои до прозореца. Душата й беше изпълнена от страх, ужас и гняв. Само той беше виновен. О, колко го мразеше!

Мери чу стъпки. Тялото й настръхна. Мигновено разпозна съблазнително леката походка. Стори й се, че спря да диша. Извърна се бавно от процепа за стрелба с лък и се втренчи в мрака към неразличимите очертания на вратата.

Твърде добре си спомняше изключителния, макар и мъчителен възторг, който беше изпитала в прегръдките му. Твърде добре си спомняше всяка негова милувка, всяко негово докосване. Спомняше си как той прониква в нея, горещ, твърд и грамаден. Коленете й омекнаха.

Но той не дойде.

Изминаха няколко дълги безкрайни минути. Той не дойде. Не идваше.

Мери се закле пред себе си, че не е изпитала никакво разочарование. Не помръдна, нямаше сили за това, не и преди да възстанови контрола над чувствата и крайниците си. Накрая тръгна, препъвайки се, към леглото, което трябваше да сподели с Изабел. Чувстваше се съвсем изцедена. Легна на ръба. Ужасът от безизходното й положение я овладя напълно. Пред очите й се появиха чудовища, чудовищата на самотата, безнадеждността и страха. Чудовищата на желанието. Тя се сви на топка в своя ъгъл. Допря юмрук до устата си. Как е възможно да се чувства така, сякаш е на годините на Изабел, самотна, изоставена, като дете, което не може да намери пътя за вкъщи, и същевременно като опитна развратница, която умира от копнеж по мъжа на мечтите си?

Зарида тихо.

Накрая заспа от изтощение. Последните й мисли бяха за някакъв порутен замък със само една стая, която беше пълна с овце и прасета. Там беше и Стивън де Уорън, въпреки че нямаше никакво право на това.

 

 

— Май не си се наспал, братко? — попита Бранд, когато влезе в голямата зала.

Стивън не беше прекарал добре нощта. Сънят дълго му бе убягвал. Седеше не на дългата маса, а на един стол пред камината.

— Защо не си в параклиса с другите? — попита кисело брат си.

— Следвам твоя пример — заяви Бранд с усмивка. Облегна се на стената. — Освен това добре знаеш, че тази сутрин трябва да се върна в Лондон.

— Не казвай нищо за принцесата — нареди му Стивън. — По-нататък, ако Руфъс почне да те разпитва, се защити, като му кажеш, че когато си си тръгнал оттук, още не сме знаели коя е.

Бранд кимна мрачно.

— Най-добре да стоя настрана. Значи пращаш Джефри при татко да му съобщи за пленяването на принцесата?

— Да. Той ще пътува с теб — Стивън зарови глава в ръцете си. Чувстваше се много уморен. Въздъхна.

— Пази се — каза той на брат си. Бранд беше един сред приближените рицари на краля. Затова за него беше особено важно да остане верен на своя крал, като същевременно не заплашва интересите на Нортъмбърланд. Ходеше постоянно по ръба на пропастта като всички хора, верни на няколко господари. Затова се налагаше Бранд да се преструва, че не е знаел какво е станало тук през последните няколко дена. Джефри ще разкаже на баща им за пленяването на Мери, а Ролф ще постъпи така, както сметне за най-добре.

— Не се тревожи — каза Бранд. Киселото му изражение беше изчезнало. — Татко веднага ще се съгласи, че женитбата с принцесата е много по-изгодна за нас от брака с наследничката на Есекс. Само той може да убеди краля.

— Почти не се безпокоя по този въпрос, въпреки че с Руфъс понякога е трудно да се разбереш — отговори Стивън. Устните му се присвиха при мисълта за краля. — Какво не е наред, Стивън? — попита тихо Бранд. Сините му очи гледаха навъсено.

Стивън отвърна на погледа на най-младия си брат.

— Тя ще ме докара до лудост — изрече той също толкова тихо.

— И аз така си помислих — каза Бранд с усмивка и го потупа по ръката. — Не се бой. За нула време ще я вкараш в леглото — и ще я имаш толкова често, колкото ти се прииска.

— Това е само половината от проблема — промърмори Стивън. — Забеляза ли колко ме мрази?

— Смея да кажа, че не те мрази в леглото.

— Не знам защо, но тази мисъл не ми носи никакво утешение.

— Ще те приеме рано или късно. Няма друг избор.

— Но представата й за чест и достойнство е като на някой мъж! Досега не бях чул някоя жена да говори като нея — тя смята, че е предала своя крал!

— Чух я — призна Бранд. — Твърде необичайно, наистина.

На лицето на Стивън се появи сянка.

— Уморих се да водя тайни битки, братко. Писна ми от интригите. През нощта си мислех, че съм решил да се оженя не за принцеса, а за изпълнен с омраза враг.

— Всичко ще се промени, Стивън, щом ти се закълне пред олтара.

— Дали? — попита скептично той. — Или ще приютим скорпион сред нас?

— Да не си променил намерението си? — попита тихо Бранд.

Стивън отметна глава назад и се изсмя горчиво.

— О, не! Ценя мира, който тя ще ни донесе, повече от зестрата на Адел Бофор. Но за бога, Бранд, уморен съм.

Погледът на Бранд беше изпълнен със съчувствие.

— Ти си наследникът на татко — изрече той най-накрая. — Длъжен си да правиш това, което трябва, а женитбата с шотландска принцеса е възможно най-изгодният съюз за Нортъмбърланд.

— Прав си — каза Стивън след продължително мълчание. Но усмивката му беше твърде лека и мимолетна. Не беше изрекъл на глас най-лошите си страхове. Че ако Мери остане вярна на своя дълг, винаги ще му бъде жена против волята си. А той си спомняше твърде добре какво е да зависиш от милостта на могъщи мъже и да живееш сред неприятели. Твърде добре си спомняше какво е да си безсилен затворник.

 

 

Мери се събуди след зазоряване. Изабел я нямаше. Явно беше излязла рано, за да иде на утринната литургия в семейния параклис заедно с другите. Мери се почувства виновна. Имаше нужда от божията помощ. Нищо хубаво няма да я сполети, ако пропусне още няколко литургии.

Не бива да стои повече тук. Не бива да остава сама и да мисли за едно и също. Беше спала с дрехите си. Изми се бързо с водата от стомната и си среса косата. Докато се приготвяше да слезе долу, чу много гласове отвън. Сигурно семейството и свитата влизаха в залата, за да прекратят нощните пости.

Мери вирна брадичка. Очите й пламнаха. Сънят й беше помогнал да се посъвземе. Няма да е зле да се срещне с похитителя си и дори да хвърли в лицето му поредното предизвикателство. Това ще й се отрази много по-добре, отколкото да стои сама в стаята и да мисли постоянно за мрачното бъдеще или за кървавата война, която ще определи съдбата й.

Мери се измъкна от стаята и слезе по стълбите. Похитителят й още не беше заел мястото си на масата, въпреки че там седяха много негови васали. Той стоеше пред камината. Тя беше толкова висока, че полицата над нея беше наравно с брадичката му. Стивън я чу да влиза и се обърна рязко. Тъмният му поглед я прикова към стената. Мери спря. Не съумя да отвърне както и се искаше на погледа му. Потръпна от напрежение.

Той пристъпи наперено към нея. Носеше опънати по тялото черни панталони и високи до прасците ботуши с шпори, тъмнокафява туника и черно наметало над нея. И двете дрехи бяха поръбени с черно и златисто в долния край, на ръкавите и врата. Въпреки че дрехите му бяха изтъкани от хубава и скъпа вълна, те бяха твърде обикновени на вид. Коланът му беше дебел, тежък и от черна кожа. Златната тока беше покрита с няколко скъпоценни камъка. Това беше единствената му украса. Мери беше забелязала, че той не се интересува много как изглежда. Обаче дрехите не намаляваха впечатлението, което правеше, напротив. Всички разбираха кой е по действията и цялостното му излъчване.

Той спря пред нея.

— Добър ден, госпожице. Радвам се, че слезе при нас за закуска.

— Не обичам да ме държат затворена — изрече рязко Мери.

— Никой не обича — той я хвана за ръката. Тя се отдръпна и тръгна редом с него към масата. — Никой не те ограничава. Защо не дойде снощи на вечеря?

Мери се напрегна. Това не му хареса, но той прикри мислите си под маската на любезността.

— Не бях гладна. И за това ли ме обвиняваш?

Той втренчи поглед в нея. Мина доста време, преди да проговори.

— Виждам, че нощта не е смекчила душата ти.

— Нима смяташ, че една нощ ще ме накара да си променя мнението?

— Надявах се да осъзнаеш неизбежността на нашата женитба.

— Тук няма нищо неизбежно! — отсече Мери.

Той замлъкна за миг.

— Сигурна ли си?

Мери усети, че бузите й парят. Погледът му се плъзна по нея и откровено я разсъблече. Той отново беше хванал ръката й. Голямата му топла ръка обвиваше здраво китката й. Въздухът между тях трептеше.

— Никой мъж и никоя жена не може да се противи на съдбата — изрече тихо Стивън.

Мери се изви рязко, за да се освободи, но не постигна нищо.

— Не ми е писано да бъда с теб. Колко надменно от твоя страна да си въобразяваш, че съм орисана да живея с теб!

Той само я изгледа. Погледът му беше мрачен и загадъчен. Проникваше твърде дълбоко в нея. Мери беше принудена да отклони поглед и почервеня от гняв.

— Ако мислиш — каза тя тихо, когато успя най-сетне да проговори, — че щом ти се предадох в леглото, значи е съдено да ти бъда жена, то знай, че си полудял!

— Мисля, че може би си забравила какво е да лежиш под мен — изрече той бавно, докато гледаше лицето й.

Мери беше шокирана. Въобще не беше забравила уменията му в леглото, нито пък как се държа самата тя с него. Този път успя да се измъкне от хватката му.

— Как смееш да ми говориш така…

— Казвам истината. Не съм забравил какво е да бъда с теб, Мери, нито пък, че си сладка като мед — изрече той. Гласът му беше тих и интимен.

Мери не помръдна. Споменът как устните му се впиват в бедрата й опасно близко до мястото на съединяването им, й подейства като удар.

Стивън се усмихна.

— Скоро ще ти припомня каква е съдбата ти не с думи, а с дела — обеща й той.

Мери спря да диша. Задави се и преглътна с мъка. Запита се какво му е попречило да я вземе в леглото си снощи. Все едно, нямаше смисъл да знае.

— Ела — изрече той увещаващо. — Стига сме се карали.

Мери с мъка се върна в реалността. Този път му позволи да я отведе до масата и да я настани на подиума като почетен гост.

— Затворниците сигурно ядат със слугите — каза тя, за да го ядоса.

— Ти не само си с кралска кръв, но и скоро ще ми станеш жена. Затова се отнасям към теб както подобава — изрече спокойно Стивън. Побутна към нея комат топъл бял хляб и къс студено месо, останало от снощи.

Мери почти не забеляза жеста му. Джефри беше седнал от другата й страна. Стори й се, че е обградена отвсякъде. Въпреки че не докосваше тялото на норманина, усещаше топлината на бедрата му.

— Казах ти вече, баща ми никога няма да ме хвърли в ръцете ти — изрече тя пресипнало. — Твърде много ме обича, за да ме принесе в жертва.

Стивън я изгледа продължително и замислено.

— Наистина ли?

Мери се напрегна. Досети се от тона му, че Стивън се съмнява в думите й и се ядоса.

— Точно така! Запомни думите ми, норманино, и ще разбереш по-късно кой е бил прав и кой е грешал.

Очите му блеснаха. Мери забеляза, че се е навела към него от ярост. Веднага се дръпна назад. Разбра какво означава блясъкът в очите му. Той нямаше нищо общо с гнева и се дължеше на желанието му. Защо не дойде при мен снощи?

— Още ли смяташ, че ще успееш да ме надхитриш? — В ръката му се появи кама. Тя беше дълга и смъртоносна и не беше предназначена да служи при ядене. Стивън замахна светкавично и разряза хляба. След това го набоде като на шиш и й го подаде.

— Да, ако мога — отвърна Мери. Погледът й се прехвърли от ножа върху лицето му. Как беше възможно толкова едър мъж да е тъй бърз и грациозен? Сигурно е полудяла, щом мисли да му се съпротивлява?

— Няма да ме надхитриш, госпожице, само ненужно ще се изморим. Хайде, ела и вземи това, което ти предлагам.

Мери погледна първо добре оформените му устни, които бяха съвсем леко присвити, после парчето хляб, което висеше високо във въздуха на върха на ножа. Не пожела да вземе хляба. Не искаше и него. Но, боже, колко я беше страх от този мъж, защото той бе толкова силен. Несъмнено успяваше да постигне всичко, което си бе наумил. А ето че сега е решил да се ожени за нея.

Но и Малкълм беше могъщ. Мери потрепери при мисълта за срещата между тях двамата. Нищо чудно тя да завършеше с ожесточен двубой. И какво ли ще сполети нея при такъв развой на събитията?

— Ще се оженя за теб, каквото и да се случи, миличка — бе казал той.

Внезапно всяка надежда изостави Мери.

— Няма ли да се задоволиш с откуп? — чу се да моли тя.

Стивън не отвърна веднага. Пак държеше ножа с върха към нея. Сега на него имаше къс студено фазанско. Погледът на Мери пламна при тази гледка. Той се отнасяше към нея като към годеница или съпруга. Далеч по-лоша от смущаващата му галантност беше възбудата, която тя долови. Похотта се излъчваше от зениците на тъмните му очи. Как да го измами, когато той разгадава хитрините й с такава лекота?

Стивън въздъхна и захвърли настрана камата.

— Не. Няма. Не ми е възможно.

Мери впери поглед в него. Думите му увиснаха между тях двамата. Тя разбираше какво означават, но се страхуваше да ги осъзнае. Дали пък не беше влюбен поне малко в нея? И за миг Мери дръзна да се отдаде на забранени мечти.

Веднага се отърси от този момент на лудост.

— Ти ще започнеш война.

Стивън приближи ножа до устните й, сякаш Мери не беше казала нищо. Острието беше дълго и остро. Преди да разбере какво става, месото се озова в устата й и тя го дъвчеше. Стивън набучи парче агнешко.

— Нямам намерение да почвам война — промърмори той. — Отдавна се стремя само към мир.

Мери се задави при тези думи. Въобще не му повярва.

Очите на Стивън потъмняха.

— Какво ти е толкова забавно, госпожице?

— Сякаш не знаеш! — Тя злорадстваше открито. — Ти… един Де Уорън… да искаш мир! Сигурно ме смяташ за пълна глупачка, щом ми говориш така.

Той я изгледа втренчено.

— А какво смяташ, че искам? Освен сладкото ти тяло, разбира се?

Мери се изчерви. Явно доста го беше ядосала.

— Защо ме караш да казвам това, което знае цял свят?

— Говори — зъбите му блеснаха. Гледката не беше особено приятна. Блесна и ножът му, докато Стивън подхвърляше агнешкото на кучетата. Те се нахвърлиха върху малкото късче с ръмжене и лай. — Какво знае целият свят за Стивън де Уорън? Какво знаеш ти?

Мери трепереше.

— Зная какви са амбициите ти — изрече тя най-накрая. Не успя да устои на изкушението да го подразни още.

Очите му потъмняха.

— А, да, страховитите ми амбиции.

— Страховити са! Защото те ръководят всичките ти постъпки. Знам, че мирът е последната ти грижа и че ако имаш възможност, ще поставиш сина си на трона на баща ми!

Стивън запрати камата към масата в същия миг, в който скочи на крака. Острието завибрира. В залата настъпи пълна тишина. Мери пребледня, но запази спокойствие. Защото от дълги години насам Малкълм обвиняваше Нортъмбърланд, че включва в себе си повече шотландски земи от самото кралство. Тя беше казала единствено истината.

— Нашият син — възкликна Стивън с пламнали от гняв очи. — Не моят, нашият син.

Мери успя само да навлажни пресъхналите си устни.

— Не си толкова умна, за колкото се мислиш, госпожице — каза той и се извиси над нея. — Не искам проклетата ти земя, която е пълна с десетки враждуващи кланове. Искам само мир.

Мери стисна здраво устни и мъдро се удържа да не се засмее.

— Но не ме интересува какво си мислиш нито сега, нито какво, след като станеш моя жена.

Мери не се сви под разярения му поглед. Стивън слезе от подиума и повика иконома. Веднага след това изхвърча от залата.

Трепереща, Мери се отпусна в стола си едва след като той се изгуби от поглед. Какво я накара да го обвини тъй жестоко? Не се съмняваше в дързостта на амбициите му, но да запрати обвиненията в лицето му, си беше истинско предизвикателство.

— Принцесо, ще постигнете много повече с прелестната си усмивка. Глупаво беше да го гневите така.

Погледът на Мери се прехвърли върху Джефри.

— Защо се стремите да го вбесите? — попита архидяконът. Не се усмихваше. Видът му определено беше мрачен, но се държеше вежливо.

Мери впери поглед в него.

— Всъщност не знам.

— Може би трябва да поразмислите над следното: Стивън винаги постига това, което е замислил. Ще му станете жена, никога не съм го виждал да желае нещо така силно. Не сте глупачка, принцесо, така че, щом го съзнавате, защо не престанете да сеете семената на раздора?

Мери погледна камата на Стивън. Тя стърчеше от дървото. Смъртоносното острие беше навлязло почти до дръжката в масата. Повечето жени на нейно място биха осъзнали глупостта от предизвикателното държане и неизбежността на женитбата и биха се държали както подобава. Но тя не беше като повечето жени.

— Невъзможно! — прошепна тя, когато отвърна на напрегнатия син поглед на Джефри. — Когато знам, че баща ми, моят крал, иска да съм му вярна.

Джефри присви устни.

Рогът отекна, вдигна тревога и прекъсна разговора им.

Мери се стресна. Джефри, Бранд и повечето хора от свитата в залата мигновено се втурнаха навън. Мери се досети, че сигналът предвещава опасност. Последва го неистовото биене на камбана.

— На стените — извика Бранд.

Воините се втурнаха навън. Мери не помръдна. Две дами и една бавачка хукнаха вкупом към женската дневна, за да изчакат там да отмине тревогата. Така подобаваше на дамите. Изабел се дърпаше и не искаше да върви с тях.

— Искам да отида при братята си! — извика тя. — Вече не съм малка… искам да знам какво става!

— Ще дойдеш веднага с мен, млада лейди — настоя бавачката й и я дръпна силно за ушите.

Мери мигновено взе решение как да постъпи. Хукна през залата, като пренебрегна виковете на дамите зад себе си. Втурна се след мъжете.

Полите й се вдигнаха до коленете. Прекоси двора на замъка бързо като сърна. Стигна до крепостните стени, когато Стивън и братята му изкачваха стъпалата към наблюдателната кула. Последва ги.

Наоколо цареше твърде голяма суматоха, за да забележи някой присъствието й. Но Стивън изведнъж се обърна рязко на стръмните стълби, сякаш някой му каза, че тя е там. Веднага я забеляза. Очите му се разшириха от изненада.

Мери не спря да тича с всичка сила нагоре.

— Мили боже! Жерар, отведи веднага принцесата в замъка и се погрижи тя да остане там! — изкрещя Стивън. А след това се изгуби от поглед.

Нечии силни ръце хванаха Мери изотзад и я вдигнаха. Тя изпищя и замаха лудо с ръце. Мъжът я пренесе през двора, внесе я в замъка и я остави в дневната, където се бяха събрали всички дами. Внезапно тя усети, че краката й пак опират на твърда земя.

Мери залитна. Погледна раздразненото непоколебимо лице на рицаря и разбра, че е загубила. Задъхана се обърна към скупчилите се жени. Всички до една, дори и Изабел, я гледаха изумено.

— Това е Малкълм — извика Мери. — Малкълм Кенмор, кралят на Шотландия, най-сетне дойде за мен!