Бренда Джойс
Обещанието на розата (11)

10

Това беше измама.

Мери знаеше, че е измама. След като се успокои, обмисли внимателно положението. Малкълм я обичаше. Реши, че той няма да допусне тя да се опозори завинаги, като роди извънбрачно дете. Беше сигурна също, че той няма да я предаде в ръцете на врага, преди да разбере дали е бременна, или не. Твърде много мразеше норманите, за да го направи.

Думите, които бе подслушала, и сделката, за която ставаше дума в тях, също бяха част от хитро измислената от Стивън уловка.

Мери обви тялото си с ръце. Нощта беше студена, но и той беше нищо пред ужасяващия хлад в сърцето й. Въпреки увереността й, че е права.

Тази нощ имаше пълнолуние. Кръглият бял диск на луната се появи с цялото си великолепие. Мери я гледаше как се издига, как плува в перлено сивото небе. Едновременно с нея блеснаха и хиляди звезди. Сребристи лъчи танцуваха из стаята. Мери стоеше до тесния отвор, който служеше за прозорец и се взираше невиждащо в нощта. Изабел спеше шумно на общото им легло. Звездите като че ли загубиха очертанията и яркостта си.

Ех, жалко, че няма възможност да разговаря сама с баща си. Защо не я отведе настрана, защо не я утеши, защо не й каза колко я обича и не й обясни цялата измама!

Но той не го стори. Вярваше й и знаеше, че тя е умна и му е вярна. Тя също вярваше, че той ще надхитри норманите в крайна сметка. А никой друг не умееше да надхитря норманите като него. Той се биеше с тях от двадесет години и ги мамеше постоянно, за да оцелее и да запази независимостта на Шотландия. Ще надхитри и Стивън де Уорън.

Това беше единственото обяснение на факта, защо Стивън вярва, че бракът им ще се крепи на някакъв политически съюз. Той се беше оставил баща й да го измами.

Мери се овладя и избърса с ръкав сълзите от лицето си. Не беше разумно да плаче. Длъжна бе да бъде силна, длъжна е да оцелее и да прояви най-добрите качества на характера си — гордостта и твърдостта. В никакъв случай не бива да зачева от врага.

Въпреки късния час похитителят й още беше долу в залата. За ужас на Мери тази вечер там цареше празнично настроение. Хората се веселяха шумно и открито се радваха на успеха на господаря си. Минаха часове и гласовете им постепенно заглъхнаха. Сега долу беше тихо. Всички бяха отишли да спят.

Като изключим Стивън. Мери не си го представяше как изглежда, когато е пиян, но след последната нощ сигурно е обърнал немалко чаши. Тя реши, че съдбата й предоставя златна възможност. Виното сигурно е притъпило съобразителността му. Ще има ли друг толкова удобен случай да го предизвика? И да поиска да узнае всички детайли от разговора между него и баща й? За да се увери, че е прозряла истинския план на баща си.

Мери не се подвоуми. Но цялата трепереше, докато излизаше стремително от дневната. Той я желаеше. А не разказваха ли бардовете приказки за мъже, които обезумявали и оглупявали от страст, запленени от опасни съблазнителки? Няма ли да е по-добре, ако се държи като прелъстителка, а не като яростна противничка? Да дръзне ли да изиграе тази роля?

Мери се помъчи да не обръща внимание на пламналите си бузи и на вълнението, надигнало се в гърдите й. Влезе в залата и се спря на входа. През ума й мина, че е подхванала опасна игра. И че твърде скоро може да се озове по гръб на земята с поли, вдигнати чак до ушите.

Тлеещата жарава в камината още хвърляше светлина и тя видя, че хората от свитата спят. От време на време се чуваше пъшкане и хъркане.

Погледна към подиума. Очакваше да види Стивън там. Но на платформата нямаше никой. Почувства се неловко. Не й се искаше да вярва на очите си. Приближи двете големи кресла пред огъня. Помисли си, че той може би седи в едното. Но и двете бяха празни. Мери закърши ръце.

Него го нямаше на горния етаж в спалнята му. Не пиянстваше и в главната зала. Мери веднага се досети какво прави проклетият норманин. Това, което правят всички мъже в този нечестив час — задоволяват похотта си. Мери не помръдна. Внезапно я обзе ослепителен гняв.

Извърна се рязко. Защо се гневи толкова? Какво я е грижа какви ги върши онзи мръсник. Никоя жена не бива да очаква господарят й да й бъде верен, а от този пък тя не очакваше нищо такова нито сега, нито в бъдеще.

Мери се обърна и се заизкачва обратно по стълбите.

 

 

Стивън не беше пиян. По природа не беше склонен към преяждане и преливане. Остави внимателно свещника. Не искаше да подпали собствената си конюшня.

— Господарю? — попита задъханата неподвижна слугиня.

Стивън не беше особено доволен. Жената не му харесваше. Гърдите й бяха твърде големи, а бедрата направо огромни. Беше отпусната, но нежна — може би това му бе харесвало някога в нея. Но поне косата й му допадаше. Беше светлоруса.

Желаеше неудържимо да обладае някоя жена. И тази нощ като снощи не успя да заспи. Въпреки най-добрите си намерения той се улови, че мисли за невястата си, сякаш бе невръстно момче. А беше свикнал да утолява апетита си. Никога по-рано не се беше отдавал на фантазиране, дори като съвсем малък. Знаеше, че не е в състояние да изкара още една нощ като предишната.

А да вземе Мери сега в леглото си беше недопустимо. Тя му беше годеница, въпреки че формално погледнато, още не се бяха сгодявали. Ако злоупотреби с нея, всички ще сметнат това за крайна форма на неуважение. Тя не беше нито селянка, нито незаконна щерка на някой незначителен лорд. Беше от кралски род и в жилите й течеше кралска кръв. Освен това й предстоеше да му стане жена. Вече не биваше да се отнася към нея като към своя любовница. В никой замък, най-малко пък в Олнуик, нямаше места, където човек да се уедини на спокойствие. Всички до един ще узнаят, че е бил с нея, освен ако не я събори в сеното на конюшнята посред нощ. Това беше насилие, което той нямаше никакво право да извършва. Някой ден тя ще стане неговата графиня. Ще даде ужасен пример на другите, ако се отнесе без уважение с нея.

Сега гледаше слугинята, която стоеше със затаен дъх пред него. Тя беше жалка заместничка на жената, която желаеше. Все едно. Но щеше да бъде нелепо да продължава така всяка нощ до сватбата с Мери. Единственото, което имаше значение, беше голямата мъка и нужда от жена.

Стивън се приближи до слугинята. Накара я да коленичи и тя се погрижи да облекчи страданието и нуждата му.

 

 

Мери не заспа чак до зори. Вече не мислеше мрачно за опасната игра на война и вероломство, в която беше станала твърде важна пионка. Беше сърдита и наранена — чувства, на които нямаше право. Непрестанно си представяше Стивън с някаква безлична слугиня от най-долен произход. Не биваше да се интересува от това, какво прави той и с коя, но се терзаеше.

„Мили боже, помогни ми!“, помисли си тя.

Докато се зазоряваше, а Изабел продължаваше да спи блажено, Мери реши трезво да обмисли положението каквото е, без да си позволява никакви фантазии. Много пъти си беше спомняла за този мъж, откакто го беше видяла за първи път в Абърнети. Невъзможно беше да не запази спомен за него. Твърде силно впечатление й направиха неговата смелост и сила. Въпреки че й беше враг, той винаги я беше привличал.

Мери реши, че това няма значение. Срещата в Абърнети се състоя много отдавна. Снощи той й доказа колко страстно я желае. „Обичта“ му към нея се дължеше на политически причини. Мери си обеща никога да не забравя това.

Измъкна се от леглото. Дори и да имаше пълна власт над тялото й, той никога не бива да има някаква власт над волята й. Нямаше да му позволи да пороби духа й. Бе обрекла тялото си на своя крал. Но, както казваше майка й, тялото е само някаква плът и кръв. Душата е нещо съвсем друго.

Обаче гневът и огорчението не изчезнаха. Мери реши да отвърне на удара с удар. Имаше един съвсем очевиден начин да използва обстоятелствата в своя изгода. Нали я беше обвинил, че го шпионира? Дойде време да се захване и с това.

Решително се захвана да се измие. Мислеше си колко ще се гордее Малкълм с нея. Мери свърши с тоалета си и излезе от стаята, когато бавачката разбуди безцеремонно Изабел. Зората едва се пукваше. Мери се измъкна навън точно когато Изабел доста неблагочестиво се развика, че няма никакво желание да ходи тази сутрин на литургия.

Мери видя Стивън веднага щом влезе в залата. Беше бодър като кукуряк, все едно, че не е прекарал нощта с друга жена. Мери се ядоса отново. Нежеланата болка също я прониза.

Помъчи се да не му обръща внимание. Не беше лесно. Отиде при огъня, защото утрото беше студено, но не го поздрави. Той сякаш не съществуваше. Замисли се с коя ли жена е преспал. Интересно кога ще има възможност да почне да шпионира.

— Внимавай, ще се опариш — заговори я той тихо. Дойде и застана точно зад нея.

Мери настръхна. Беше пуснала косите си на свобода като слугините. Стивън вдигна златистата къделя и я пусна да се разстеле по ръцете му.

— Имаш прекрасна коса, госпожице — прошепна той. Гласът му беше омагьосващо нежен и хипнотизиращ.

Тя не помръдна. Всичките й сетива долавяха топлината на силното тяло зад нея. Припомни си вероломството му снощи. Пръстите му докоснаха леко тила й.

— Добре ли спа, госпожице?

Мери се дръпна рязко и се извърна с лице към него.

— Не ме докосвай. Да, добре спах — излъга тя. Почти не беше мигнала.

Той я оглеждаше изпитателно.

— Защо си толкова гневна?

— Гневна? Аз?

— Обидил ли съм те по някакъв начин?

Мери отвърна на въпроса с въпрос.

— А ти спа ли добре, милорд? Погледът му се кръстоса с нейния.

— Всъщност не. И съм сигурен, че ще се досетиш защо.

— О, знам защо!

Той прокара показалеца си по бузата й. Мери го отблъсна.

Очите му светнаха съблазнително.

— В такъв случай знаеш, че единственият начин да спя добре е, ако ти си в леглото ми до мен и сме изтощени до смърт.

Откровеността му накара Мери да занемее.

— Много си сърдита, Мери. Защо? Затова, че не бях с тебе снощи ли?

— Но си си прекарал добре, нали? — чу се тя да го обвинява.

Той се слиса малко.

— Съвсем не. Ако беше така, нямаше да си станала толкова рано, защото нямаше да имаш сили да се вдигнеш от леглото.

Тя почервеня. За миг само си представи, че той я обладава толкова пъти, че после й се налага да остане в леглото през целия ден. След това си спомни, че някъде в Олнуик в момента има слугиня, която се чувства така. Толкова се вбеси при тази мисъл, че й причерня.

— Скоро — каза той тихо, — след като се оженим, никой от нас няма да бъде измъчван от неспокойство нощем.

— Ти си лицемер — извика Мери, която не съумя да се сдържи и захвърли цялата си предпазливост.

Изражението му вече не беше толкова нежно.

— Наистина ли?

— Наистина! — Тя забеляза, че той почва да се ядосва, но това не я интересуваше. — Слязох долу точно преди утринната молитва.

Мери млъкна. Гневът му беше утихнал — той се усмихваше от удоволствие.

— Значи си слязла да ме потърсиш — каза той и взе ръцете й в своите.

Мери се опита да ги измъкне, но не успя.

— Не по причините, за които си мислиш!

На него му стана забавно, а видът му беше скептичен.

— Хайде, мила, не ми казвай, че си ме търсила посред нощ, за да разговаряме!

Думите му прозвучаха нелепо. Мери се изчерви отново.

— Точно за това дойдох!

Изведнъж усмивката му изчезна.

— А-а, сега почвам да разбирам накъде биеш.

Мери пак се опита да измъкне дланта си, но без никакъв успех.

— Действително си много гневна тази сутрин, Мери — прошепна леко той. — Дошла си да ме потърсиш, но не си ме открила никъде.

Мери не се съпротивляваше повече. Малката й гръд се надигна.

— И двамата знаем защо, затова не го отричай!

Той я изгледа втренчено.

— Не отричам. Но какво да правя? Тялото ми изгаряше за теб.

— Моля те! — тя за пореден път се опита да се изтръгне, но пак неуспешно. Думите му отекнаха гръмко в душата й и тя си го представи възбуден. Не й се искаше да мисли за това. — Сигурна съм, че изобщо не си се сещал за мен, докато си се забавлявал с очарователната си приятелка!

— Съвсем не е очарователна и ако искаш да знаеш, не съм мислил за никоя друга освен за теб, нищо че прекарах нощта с нея.

Мери не реагира. Той беше магьосник. Преди малко тя беше разярена, наранена и ревнуваше неистово, а ето че сега беше пламнала цяла, сърцето й биеше учестено и се чувстваше замаяна. Как успяваше да я зашемети така?

— Но аз бях горе — каза тя най-накрая. В думите й прозвуча болка.

Очите му се разтвориха широко.

— Госпожице, ти ще ми станеш жена. Недопустимо е да се отнасям към теб като с любовница.

Мери едва не зяпна от изненада.

Гласът му беше тих, твърд и дори настойчив.

— Нима смяташ, че не съм мислил за това? Нима си въобразяваш, че някоя селска повлекана може да се сравнява с теб? Знаеш ли колко пъти едва се сдържах да не се кача горе въпреки волята си? Но волята ми излезе по-силна — изведнъж той я пусна и обгърна с ръце лицето й. Мери нямаше сили да помръдне. — Внимавах. Всички в залата спяха. Не исках да знаеш. Обаче се радвам, че ревнуваш.

Тя отвори уста, за да отрече, но не издаде и звук.

Изражението му беше мрачно.

— Искаш невъзможното, госпожице, но ще постъпя така, както желаеш.

Тя примигна. Много й беше горещо и й се виеше свят.

— К-какво значи това? — Шепотът й прозвуча като грачене.

— Ще спя сам до сватбената нощ, щом това толкова те дразни.

Мери се олюля. Той я улови и тя се озова в обятията му.

— Разбра ли какво казах? — попита Стивън настойчиво. Мери беше твърде слисана и не забеляза, че и той е обхванат от страст. Опря ръце на гърдите му, но и сама не знаеше дали за да го отблъсне, или за да го прегърне. Веднага след това го сграбчи с всичка сила.

— Д-да, р-разбирам.

Изражението на лицето му стана почти свирепо.

— Доволна ли си?

Мери го изгледа, все още поразена от невероятно бързо протеклия диалог и най-вече от последните му думи. Закима.

— Добре! Винаги ще ти доставям удоволствие.

Внезапно той сведе глава и устата му се впи в нейната.

На Мери й се струваше, че в душата й хор пее някакъв невероятен припев. Този мъж току-що й обеща да не спи с друга до сватбата им. Всъщност й обещаваше да й остане верен. Въздържание… вярност… Рефренът не изчезна, когато устата й се отвори, докато той поглъщаше устните й и след това проникна в топлите й дълбини, а езиците им най-сетне се докоснаха. Стивън се дръпна назад задъхан.

— Но ще губя ума и дума всеки път, когато си наблизо — предупреди той. После се усмихна. Това проясни мрака в очите му.

Мери си помисли с тъга, че в някоя друга епоха бракът им би бил успешен. Или дори по тяхно време, но при съвсем други обстоятелства. Но това не беше възможно. Защото нямаше да има женитба — годежът беше уловка. Но… Стивън изглеждаше толкова сигурен, а той не беше от тези хората, които се мамят лесно.

— Какви бяха условията за сключването на този брак? — чу се тя да пита с тих напрегнат глас.

Стивън се стресна. Усмивката му се стопи.

— Не ти ли стига да знаеш, че баща ти и аз открихме обща цел, която свърза нашите семейства?

— Не. Трябва да знам условията. Моля те.

Стивън я изгледа внимателно. Изрече предпазливо:

— Не си ли спомняш, че обсъждахме това вчера?

Мери с мъка намери подходящи думи. Още по-трудно й бе да овладее гласа си.

— Моля те, милорд, искам да знам какво ще спечели баща ми, като дава ръката ми на теб, какво друго освен… — тя преглътна — нашето дете.

Стивън замълча. Погледите им се сблъскаха. Очите му гледаха мрачно, а нейните проблясваха от непролетите сълзи. Накрая той изрече строго:

— Госпожице, интересуваш се от политика.

— Това е много важно за мен.

— Зная, Мери. Зная много повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми. Скоро ще ти стана мъж. Ще се грижа за теб от този ден нататък, аз и никой друг. Малкълм даде съгласието си за този брак. Остави нещата така.

— Не мога — прошепна тя. — Трябва да знам точно какво сте си казали.

Стивън я погледна. Попита съвсем тихо:

— Ще ми бъдеш ли вярна жена, Мери?

Кръвта на Мери изстина. Знаеше, че трябва да му каже една дума, да. Сърцето й биеше заплашително бързо. Никога не беше лъгала досега и разбра, че това няма да й се отдаде и сега. Не можеше да излъже него.

Не каза нищо.

Лицето му потъмня, а думите му бяха горчиви.

— Току-що ти обещах верността си. Обещах ти да се грижа за теб. Но ти не си се примирила с новите си задължения. Не понасяш мисълта, че ще живееш с мен.

Душата й се раздираше от противоречиви чувства. Имаше нещо в държането на Стивън и в очите му, което я подтикваше да му обещае всичко, което той поиска, но това със сигурност беше лудост. Той поробваше духа й, а тя се беше заклела, че никога няма да му позволи да го стори. Защото в крайна сметка нямаше да има женитба — тя беше сигурна в това.

Той хвана брадичката й и я вдигна.

— Ще се омъжиш ли за мен, ще топлиш ли леглото ми, ще ми родиш ли синове, ще ръководиш ли домакинството ми, ще се грижиш ли за моите хора, когато са болни? Ще ми бъде ли уютно и хубаво с теб? Ще ми бъдеш ли вярна?

Мери простена. Стоеше с лице към него и се почувства притисната до стената. Изведнъж разбра, че не знае как да отговори. Но как е възможно? Съвсем ясно беше кому дължи вярност, нищо не се бе променило.

Очите му блеснаха.

— Трябва да знам!

Тя поклати глава. Очите й взеха да парят.

— Закълни ми се във всичко, което ти е скъпо, закълни се в живота на баща си, че ще изпълняваш дълга си към мен, както го описах — нареди Стивън. — Закълни се!

Мери си пое дъх.

— Не… не мога.

Той я пусна. Тя забеляза, че той трепери.

— Не можеш да ми дадеш думата си или няма да я дадеш?

— Не — каза Мери. — Не м-мога.

— Как смееш да ме разпитваш тогава за политика и за тайни — изрече студено той. — Давам ти последен шанс, госпожице. — На слепоочието му изпъкна една вена. — Ще бъдеш ли вярна единствено и само на мен?

Тя не смееше да отвърне. Но каза:

— Не.

Очите му се разтвориха от изненада.

— Вярна съм на Шотландия — прошепна Мери и усети, че плаче. Припомни си омразата, изписана на лицето на баща й. Как ще се гордее той с нея. Докато тя, тя се отвращаваше от думите си.

— Дори и след като се оженим?

Мери се замоли наум никога да не се оженят.

— Да, дори, след като се оженим.

 

 

Граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха по-късно същия ден.

Мери се намираше в дневната, когато съобщиха за пристигането им. Жените се втурнаха навън, за да поздравят господарката на Олнуик. Изабел тичаше най-отпред и крещеше от удоволствие. Мери не излезе, но отсъствието й остана незабелязано. Тя беше сама в дневната. В гърдите й се надигна ужас. Не желаеше да се среща с родителите на Стивън нито сега, нито в бъдеще. Най-малко от всичко пък искаше да се среща с графа, който беше личен враг на баща й.

Но нямаше избор. След малко врявата в главната зала утихна и на прага на стаята се появи една жена. Мери не се усъмни и за миг, че това е графинята. Машинално се изправи на крака.

Майката на Стивън беше висока жена на неопределена възраст. Обаче още имаше хубава фигура и беше запазила забележителната си красота. Кадифената й жълта горна туника беше великолепна и изкусно извезана по краищата и ръкавите с многоцветна шевица. Златен пояс, богато инкрустиран със скъпоценни камъни, обвиваше тесния й кръст. Воалът й беше от най-фина коприна в яркочервено и златисто. Златна диадема с наниз червени рубини го придържаше да не падне. Камъните блещукаха на челото й. Тя беше една от най-величествените жени, които Мери беше виждала, но не заради облеклото и украшенията си. От лицето й лъхаше сила. Погледът й беше остър като бръснач и разкриваше несъмнената й интелигентност. Графинята огледа внимателно Мери.

Момичето се зачуди дали я мрази, или се страхува от нея.

— Мадам — промълви тихо.

Графинята вдигна вежда. Мери усети, че я оглеждат от главата до петите. Няколко дами от свитата на лейди Сеидре, които стояха зад нея, също я разглеждаха с явно любопитство и леко хихикане.

— Ела насам, принцесо — каза графинята. Това беше заповед, изречена тихо, но властно.

Мери се подчини.

— Приветствам те с добре дошла в нашето семейство — каза графинята. Гласът й се смекчи, когато хвана двете ръце на Мери.

Мери разбра, че е одобрена.

— Благодаря — изрече тя тихо.

— Искам да остана сама с бъдещата невяста на сина ми — обяви графинята. Дамите изчезнаха със сподавен смях и шепот.

— Хайде да седнем и да се опознаем — каза лейди Сеидре. Хвана Мери за ръцете и я поведе към креслата. — Не се бой от мен.

— Не се страхувам — отвърна Мери, докато сядаха. Всъщност се чувстваше доста неловко. Не защото графинята й вдъхваше ужас, а тъй като най-неразумно й се искаше двете наистина да станат свекърва и снаха.

— Надявам се, че Стивън се е отнесъл добре с теб.

Мери сведе очи пред непоколебимия поглед на графинята.

— Той и братята му твърде много приличат на баща си. Съжалявам, ако похотта е надделяла над здравия му разум при първата ви среща — Мери поруменя. — Обаче всички те добре знаят как да се държат с една дама. Надявам се, че след това вече се е държал като джентълмен.

Мери си спомни за поразителното му обещание да спи сам до сватбата. Нещо се сви в нея.

— Аз… да, така е.

Графинята се усмихна от удоволствие.

— Разбира се — продължи тя, — той отрасна в ужасно порочния кралски двор, където честолюбието, интригите и страстите ръководят всичко. Там е така и днес. От съвсем малък му се наложи да прояви характер. — Тонът й се промени. Тъгата й беше несъмнена. — Но не се заблуждавай. В душата си никак не е лош. Сигурна съм, че жена като теб ще събуди най-доброто у него.

Мери си спомни тихия му глас и ласкавите му думи отпреди малко. Размърда се от неудобство.

— Защо ми казвате това?

— За да разбереш сина ми, бъдещия си мъж. За да му прощаваш, когато се самозабравя.

Мери не отговори. Усети, че твърде лесно ще се сближи с тази жена, твърде скоро ще я хареса. Не искаше да я харесва. Положението й и без това беше достатъчно сложно.

— Кога ще разбереш дали си забременяла?

Очите на Мери се разтвориха широко. Лицето й пламна.

— Циклите ми… не винаги са точно навреме.

— Много лошо. Трябва веднага да ми кажеш, ако носиш дете на сина ми.

Мери сви устни.

Графинята я погледна изпитателно.

— Трябва да разговаряме непринудено една с друга, нали? — Тя се усмихна. — Този брак ме радва много, принцесо. Същото се отнася и за мъжа ми и сина ми. — Лейди Сеидре хвана ръката й. — Но ти не се радваш. Чувстваш се ужасно.

Мери си пое дълбоко дъх. Едва не заплака. Благите думи разтопиха решителността й.

— Аз… толкова ли е очевидно?

— Съвсем очевидно е. Стивън ли е причината? Той ли не ти харесва?

Мери затвори очи. Въпросът въобще не стоеше така за нея. Изрече съвсем тихо:

— Той е мой враг.

Графинята я погледна внимателно.

— Всички вие сте ми врагове, мадам — каза Мери със същия тон.

— Сключен е съюз. Няма ли да се подчиниш на своя баща, краля?

Мери не биваше да отговаря, защото не биваше да признае, че се готви измама — не биваше да казва нищо, защото трябваше да остане вярна на Малкълм. Но, мили боже, и графинята, и синът й бяха толкова сигурни, че ще има сватба, а никой от двамата не беше глупак. Точно обратното. И двамата бяха твърде проницателни. Ами ако те са прави, а тя греши? Какво тогава?

Мили боже, ако наистина се стигне до сключване на брак, как да постъпи в такъв случай?

 

 

Граф Нортъмбърланд очакваше нетърпеливо първородния си син. Стивън не се намираше в замъка при пристигането на графа. Бащата познаваше навиците на сина си. Знаеше, че обикновено до обяд той и управителят му се занимават с текущата работа. След това синът му се заема с това, което изисква личното му присъствие — инспектира земите на арендаторите си или води упражненията на своите рицари. Ролф изгаряше от нетърпение, защото се виждаше много рядко със Стивън. В действителност, откакто го пратиха в двора на Уилям Първи като заложник преди толкова много години, пътищата им като че ли постоянно се разминаваха, вместо да се пресекат. Докато Стивън беше в двора, Ролф беше принуден да остане на север, за да воюва и да брани границата. Когато Стивън се върна вкъщи, Ролф доброволно избра да отиде в двора, за да защитава интересите си от онези, които искаха гибелта му.

Въздъхна. За малко неща съжаляваше в тоя живот. Липсата на време, което да прекара с най-големия си син, беше едно от тях.

Стивън влезе в залата.

Ролф скочи на крака и се усмихна.

— Вече си мислех, че ще се срещнем чак на сватбата ти с принцесата — възкликна бащата вместо поздрав.

Строгото изражение на Стивън изчезна.

— Руфъс даде ли съгласието си?

— Кралят се съгласи.

Усмивката на Стивън беше ослепителна.

— Безкрайно съм ти признателен, татко.

Ролф тържествуваше.

— Руфъс нямаше избор. Знае, че трябва да си възвърне Нормандия. Всъщност съгласието му се дължи и на няколко съвсем незначителни причини като временното му скарване с Роджър Бофор, например. Между другото той е бесен.

— Не се и съмнявам. — Стивън махна с ръка и баща му седна. Стивън се настани до него. — Всички до един са ужасени и потресени от този брачен съюз, включително и моята малка невяста.

Той направи лека гримаса.

— Невястата май не очаква с нетърпение сватбата?

— Меко казано.

— И как получи съгласието на Малкълм?

Стивън погледна баща си право в очите.

— Нямаше как да ми откаже, след като изпълних най-голямото му желание. Заклех се, че ще помогна на най-големия му син да се качи на трона след смъртта на баща си.

Ролф изгледа смаяно Стивън.

— А след моята смърт, когато Руфъс поиска да му помогнеш да качи на трона Дънкан, който е неговият избраник, как ще постъпиш тогава?

— Аз съм му верен васал — изрече високомерно Стивън. — Колкото и да го презирам.

За пръв път Стивън не скри противоречивите си чувства към краля. Ролф се изненада. От много години подозираше, че Стивън таи дълбоко истинското си мнение за краля. Питаше се каква ли е причината за подобна враждебност.

— Ще ти е много трудно да угодиш и на двамата — предупреди той сина си.

— Знам. Но предложението ми не беше необмислено. Дънкан е слаб, твърде слаб, за да остане дълго крал на Шотландия, а Едуард е млад. С течение на времето ще възмъжее и ще придобие опит. Като мен. Постъпих както трябваше.

— Не те укорявам — каза Ролф и се усмихна. — Добре си се справил, Стивън.

Стивън се засмя, явно доволен от похвалата.

— Благодаря, татко.

Ролф продължи да говори. Тонът му стана рязък.

— Има няколко незначителни условия. Руфъс обяви, че сватбата трябва да стане в двора.

Стивън беше поразен.

— Какви са тези игри?

— Той явно иска да унижи Малкълм, като вдигне тържеството там. Обаче годежът може да се състои тук утре сутринта.

Стивън кимна. За миг очите му блеснаха от удоволствие. След това каза:

— Руфъс несъмнено ще се опита да предизвика Малкълм, като му напомни, че му се е клел във вярност, коленичил в калта. А Малкълм е доста избухлив.

— Не се ядосвай. Ще се погрижим Малкълм и Уилям Руфъс да не се сбият. Нищо не бива да попречи на сключването на този съюз. Руфъс настоя също Мери да му бъде гостенка до деня на сватбата.

— Защо? — попита рязко Стивън. — Какво мисли, че ще спечели или докаже с това? Да не би да смята да я държи като пленница, докато се оженим? — Стивън беше скочил на крака. Очите му мятаха пламъци.

— Не се безпокой — каза Ролф, когато Стивън почна да крачи из стаята.

— Или е решил да извърши някакво вероломство? — запита Стивън. — Каква игра е подхванал сега с мен?

Ролф се поколеба. Много му се искаше да зададе един въпрос. От десет години му бе на езика, но тъй и не се реши, защото се страхуваше.

Но на Стивън му предстоеше да се ожени. Двамата се срещаха твърде рядко. Може би няма да има повече възможност да узнае истината.

— Стивън. Отдавна се питам защо мразиш толкова Руфъс.

Стивън само го изгледа. Лицето му беше непроницаемо. От краткотрайното избухване нямаше и следа.

— Има ли нещо, което трябва да знам, нещо, което може би се е случило, докато ти отрастваше в двора на баща му?

— Не, татко, няма нищо, което трябва да узнаеш.

Гласът на Стивън беше тих, но категоричен. Ролф се почувства така, сякаш са му ударили шамар. Веднага се отказа от намерението си да разпитва повече, защото Стивън бе мъж и имаше пълно право да има свои тайни. Обаче Ролф не се сдържа и си зададе мислено въпроса дали, ако миналото беше различно и ако разполагаше с повече време, Стивън нямаше да му се довери.

— Няма да я пусна там сама — заяви твърдо Стивън. — Ще отида в двора с нея.

Ролф знаеше, че Стивън презира и двора. Не го укоряваше за това. Всеки мъж трябва да брани най-скъпите на сърцето си хора.

— Радвам се, че желаеш да я съпроводиш. Заминете веднага след годежа утре. Ще дойда при вас, след като се срещна с Малкълм, за да обсъдим последните подробности относно този брак.

— Не се бой, татко. Ще си отварям очите на четири до сватбата. Твърде много хора ще се опитат да ми попречат по един или друг начин.

Ролф сложи ръката си върху неговата. Каза тихо:

— Може би ще е добре от политическа гледна точка тя да забременее още сега, в случай че възникнат някакви проблеми.

Стивън се втренчи в него. След това обяви непоколебимо:

— Ще се занимавам с проблемите, след като те се появят. Но няма да спя с Мери преди сватбата.

Ролф се изненада. След това прояви мъдрост и не каза нищо повече. Това беше много повече, отколкото той очакваше. Никога не беше и мечтал, че синът му ще се влюби в бъдещата си невяста. Графът се обърна, за да прикрие удоволствието си.