Бренда Джойс
Обещанието на розата (10)

9

Адел Бофор го съзря веднага щом той влезе в залата. Бързо отвърна поглед. Архидяконът на Кентърбъри сякаш разцепваше на две тълпата, минавайки през нея.

Адел беше в двора от няколко месеца. Дойде тук, след като навърши шестнадесет години. Дворът й харесваше много повече от скучния и монотонен живот, който водеше в дома на доведения си брат в сърцето на Кент или в някое от собствените си имения в Есекс. Сега дворът пребиваваше в лондонския Тауър. Тук никога не й беше скучно. Постоянно идваха нови хора. Едни носеха послания за краля, а други — молби. Трети се отбиваха само, за да спечелят благосклонността на владетеля. Тук, сред елегантните придворни и обкичените им със скъпоценности дами, сред пълководците и куртизанките, Адел се чувстваше у дома си. След женитбата със Стивън де Уорън възнамеряваше да прекарва повечето си време в двора.

Както обикновено, я заобикаляше тълпа обожатели. Десетина мъже, някои млади, други стари, някои могъщи, други не, се съревноваваха за вниманието и. Тя рядко се уморяваше от забавните им анекдоти, от изящните ласкателства и безсрамните закачки. Когато поискаше, възнаграждаваше любимците си с усмивка и съблазнителен поглед. Но на Адел не й се налагаше да се преструва на свенлива, за да възбужда мъжете. Никой мъж, видял я веднъж, не беше устоял на тъмната й чувствена красота. Тя съзнаваше добре това. Знаеше го от дванадесетгодишна.

Толкова по-странно бе да усеща, че не събужда никакви чувства у годеника си. Бяха разговаряли точно три пъти, но Стивън де Уорън никога не беше флиртувал с нея и не я беше отрупвал с ласкателства. Ако не го беше видяла как оглежда пищния й бюст и дългите й крака по време на първата им среща, тя би сметнала, че му е напълно безразлична. Но онзи негов поглед й вдъхна увереност. Независимо, че не беше сигурна дали Де Уорън е луд по нея, тя не се съмняваше, че той я желае. Обратното бе невъзможно.

Тя вдигна ветрилото си — дар от самия крал, така че да се виждат само големите й тъмни очи. Погледът й потърси кентърбърийския архидякон.

Гледаше го в захлас. Сърцето й затуптя развълнувано. Усещаше това туптене в гърлото, между гърдите и между бедрата си. Лицето й пламна и тя замаха още по-енергично ветрилото. Джефри беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Божичко, колко беше прекрасен! Овалното му лице беше съвършено изваяно, носът му бе прав и фин, а очите му — пронизващо сини. Челюстта му се очертаваше с волева извивка, скулите бяха високи и ясно очертани. Кожата му имаше лек загар и изглеждаше златиста, а не пепеляво бяла. Адел си спомни, че когато той влезе в залата, всички обърнаха очи към него, дори и мъжете.

Младият духовник бе висок, широкоплещест и много строен. Адел се помъчи да си представи скритото под дългата му роба тяло.

От Джефри лъхаше сила. Не беше някой изнежен, женствен, разглезен и егоистичен прелат. Досегашната му съдба, която беше добре известна, говореше по-убедително от всичко колко е решителен, умен и амбициозен. Адел знаеше, че са го пратили да отрасне в дивите уелски блата заедно с Роджър Монтгомъри дълго преди той да стане граф на Шрусбъри. Монтгомъри беше един от най-способните и влиятелни генерали на крал Уилям Първи също като Ролф де Уорън. През онези години двамата мъже още не бяха съперници, а приятели.

Избирайки Уелс за място, където да отрасне вторият му син, Ролф явно се ръководеше от факта, че този край още не беше раздиран от бунтове и размирици. Добре известно бе, че Джефри е спечелил рицарските си шпори на тринайсет години — същата година обаче той ги свали и отиде в манастир.

Адел потръпна при тази мисъл. Какво ли бе накарало тринайсет годишното момче да направи такъв избор?

Кариерата му беше зашеметяваща, защото той беше протеже на Кентърбърийския архиепископ, който беше сложен на този пост от Уилям Завоевателя и същевременно бе и приятел на Ролф де Уорън. Но Джефри нямаше да успее да се издигне толкова, ако не бе проявил блестящи дарби в учението. За три години стана личен секретар на Ланфран. Смъртта на архиепископа го завари като негов най-способен и доверен помощник. Получи поста архидякон само няколко седмици по-късно.

Адел преглътна и облиза пресъхналите си устни. Размърда се неловко. Повечето архидякони бяха ръкоположени за свещеници, но не и Джефри де Уорън. Това не беше чак толкова странно. Последният епископ на Карлайл не можеше да чете и пише на никой език и изобщо не знаеше латински. Даже отказа да вземе последното си причастие, преди да умре. Много църковни служители и миряни бяха шокирани от поведението му. Някои от тези духовни лица не одобряваха и Джефри де Уорън, въпреки че той беше много образован и набожен.

Адел беше сигурна, че е дал обичайния обет за целомъдрие при влизането си в манастира. Но дали се беше обрекъл на безбрачие? Това не й се струваше много вероятно. Защото от него лъхаше чувственост и мъжка сила.

Адел се изчерви. Знаеше, че е само една от многото жени, които в момента го гледат и се топят по него. Но това не я безпокоеше — тя нямаше съпернички нито в двора, нито другаде. Архидяконът обаче не беше показал по никакъв начин, че я желае. Адел се питаше не за пръв път дали Джефри не си пада по момчета подобно на самия крал.

След това въздъхна. Не й беше съдено да научи. Сгодена бе за брат му, Стивън де Уорън, един от най-знатните наследници в страната. Никога няма да изложи на риск предстоящия си брак.

Адел беше толкова погълната от мислите си, че не забеляза, че не се сещаше да откъсне очи от него. Внезапно архидяконът обърна глава и я прикова с погледа си. За един кратък миг се гледаха втренчено. По лицето на Джефри се появи сянка, може би от раздразнение, той рязко се обърна и се отдалечи.

Дъхът на Адел секна. Срещата на очите им беше толкова кратка и свърши толкова бързо, че на нея й се стори, че си я е въобразила. Сега той беше с гръб към нея.

Сърцето на Адел затуптя гръмко в гърдите й. Вдигна бързо ветрилото си и се помъчи да се овладее.

— Добре ли сте? — попита с присвити очи Хенри Ферарс, лорд Тютбъри.

На Адел и се прииска да се ритне, задето се държи като някое малко глупаво момиченце. Съумя да му отговори, но не мислеше нито за Ферарс, нито за някой друг от обожателите около нея.

Джефри де Уорън досега не й беше казал ни думица. Дори не беше я поздравявал вежливо. А откакто тя дойде в Лондон преди няколко месеца, пътищата им се бяха кръстосвали доста пъти заради годежа й с брат му. През ума й мина мисълта, че може би той нарочно я избягва — може би я желаеше като всички други.

Доведеният й брат Роджър, който беше толкова бял и светъл, колкото Адел мургава, си проби път сред тълпата и дръпна сестра си настрани.

— Всички забелязаха как го гледаш.

Адел се отърси от него. Махна с ветрилото, за да охлади пламналата си кръв.

— Добър ден, милорд. Колко си любезен… както винаги.

Погледът на Роджър я пронизваше.

Адел взе да си вее още по-усърдно.

— Какво прави той тук? — попита Роджър, гледайки Джефри. — Чух, че е бил повикан да дойде. И че брат му ще дойде с него.

Очите на Адел се разшириха и тя застина на място.

— Спокойно, не твоят любимец. Той се е върнал с Бранд.

Адел продължи да си вее, но вече с облекчение. Предпочиташе да не се среща със Стивън в двора. Погледът й пак се спря на архидякона, но при вида му ветрилото й само спря да се движи.

— Нещо става — каза Роджър. Лицето му се беше изопнало. — За бога! Кралят вече нищо не ми казва! Трябва да си върна благоволението му!

— В такъв случай действай, и то бързо, Роджър!

— А ти, скъпа сестрице, ти с какво ще се захванеш, докато ме няма?

Адел не му обърна внимание. На лицето й се появи усмивка.

— Скоро няма да има нужда да се безпокоя от властта на Ролф де Уорън над синовете му — изшептя дрезгаво. — Скоро ще бъда жена на сина му и ще знам всичко, което става.

Тъмните очи на брат й се впиха в нейните. Изведнъж ръката му се стрелна, сграбчи лакътя й и я притегли грубо. В залата беше толкова шумно и претъпкано, че никой не забеляза действията му. Но и да ги бяха видели, Роджър Бофор, граф Кент, не го беше грижа.

— Но ще мога ли да ти вярвам, скъпа?

Адел се разгневи. Черните й очи блеснаха и тя се изтръгна рязко от ръката на брат си.

— Времето ще покаже, нали?

На лицето му се появи отблъскващо изражение.

— Нямаме време, Адел. Всички инстинкти ми нашепват, че се мъти нещо. Защо е дошъл архидяконът? Защо са го повикали на лична аудиенция при краля? Защо пратиха другия брат на север? Нова война ли ни чака, в която отново никой няма да ме допусне да участвам?

Адел не помръдваше.

— Май си омагьосана от него. — Избухна Роджър. Адел знаеше, че не говори за годеника й. — Ще отречеш ли?

Сърцето на Адел подскочи чак в гърлото й.

— Всяка жена в тази зала е омагьосана от архидякона.

— Но ти не си като другите жени.

Адел вдигна ветрилото си и закри лице. Виждаха се само проблясващите й очи.

— Ще разбера какво става, скъпи братко.

— Направи го — предупреди я внимателно Роджър. — И внимавай да не се компрометираш.

Адел отметна глава назад, разкривайки дългата си хубава шия и се засмя.

— Никога няма да се компрометирам, скъпи мой. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички.

 

 

Джефри съобщи за пристигането на кралските церемониал-майстори, въпреки че Руфъс най-вероятно вече беше узнал това, тъй като имаше повече шпиони от всеки друг. Архидяконът отиде да седне на масата в залата, за да изчака там кралското повикване. Но се оказа, че няма стол. Джефри беше уморен от продължителната езда. Чувстваше се самотен и заплашван от невидима опасност. Нямаше настроение за любезни и неискрени разговори. Появата му в двора винаги предизвикваше всеобщо любопитство, защото той идваше само когато го повикат и то за да води ожесточени битки с краля. Мислите му се насочиха към настъпващата нощ, тъй като беше изтощен. Ролф имаше няколко малки имения в Есекс. Едно от тях се намираше наблизо от другата страна на Темза. Джефри реши да прекара нощта там, вместо да се връща обратно в Кентърбъри.

Втората, но още по-важна причина да дойде в Лондон, беше неотложният разговор, който трябваше да проведе с баща си. Длъжен бе да му разкаже за всичко, което стана в Олнуик Баща му трябваше да узнае възможно най-бързо, че Стивън е уредил женитбата си за принцеса Мери. Джефри възнамеряваше да говори с Ролф де Уорън тази вечер, преди да тръгне за Есекс. Вече беше уведомил графа за пристигането си.

Представяше си топло меко легло. В този миг някаква жена се блъсна с гръб в него.

Тя залитна и той инстинктивно я подхвана. За миг мекото й тяло се притисна в неговото. Мигновено я позна. Не му беше нужно да я вижда, за да се сети коя е. Долови аромата й и я докосна. Тъй като бе мъж не по-малко от братята си, тялото му откликна тутакси. Жената се извърна, без да се отделя от ръцете му. Видя го и извика леко от изненада, на която той не повярва ни за миг.

Задържа я още един кратък миг. От толкова близо тя беше много по-привлекателна, отколкото отдалеч. Кожата й беше много матова, може би заради средиземноморските й предци. Веждите й приличаха на гъсти черни криле над издължените като бадем очи. Устата й беше голяма, с пълни и сочни устни. Над дясното й ъгълче имаше тъмна бенка. Жената беше много висока. Очите й го гледаха почти без да се вдигат. Имаше пищно тяло с големи гърди, което се очертаваше ясно под тънката копринена туника, която й стоеше като излята. Джефри пусна Адел Бофор, жената, за която брат му все още беше официално сгоден.

— Благодаря — изрече тя прегракнало. Парфюмът й беше едва загатнат, но все пак се долавяше уханието на мускус. Той навяваше мисли за горещи нощи, потни тела и лъст. — Благодарение на вас не си счупих глезена.

Той не отвърна на усмивката й.

— Нима?

Съмнението в гласа му накара мургавата й кожа да почервенее.

— Щях сериозно да пострадам, милорд, ако не ме бяхте подхванали.

Той кръстоса ръце и впери поглед в нея, облегнал гръб на стената. Оттук виждаше, че едрите зърна на гърдите й са набъбнали и се очертават ясно на фона на червената й копринена дреха. Ще съумее ли някога да овладее тялото си? Но кой мъж би устоял на Адел Бофор? Тя беше самото въплъщение на Ева. Всичко в нея съблазняваше мъжа най-нечестиво. Самият й вид беше покана за безкрайно сладък грях. Джефри не отговори и се отдаде на недостойни за свещеник мисли.

Адел се усмихна и докосна за миг ръката му.

— Изненадвам се, че ви виждам тук, милорд.

Той вдигна удивено вежда.

Тя сякаш се наклони към него. Усмивката й беше безкрайно съблазнителна.

— По църковни дела ли сте дошъл, милорд? — Тя го докосна отново.

— Нима божиите дела представляват интерес за вас, лейди Бофор?

Клепките й трепнаха.

— Всичко представлява интерес за мен, милорд.

Той си пое дълбоко дъх. Много лесно си представи какво точно я интересува. Колко хубаво, че Стивън няма да се ожени за тая жена. Реши твърдо да стои далеч от нея, преди да отстъпи на проклетата страст, която тя разпалваше в него.

— Моля да ме извините — той се обърна внезапно. Въпреки че се съпротивляваше непрестанно на мъжката си природа, накрая тя винаги побеждаваше. Колкото по-скоро се прибере в Кентърбъри, толкова по-добре. За една нощ ще се хвърли в изкусните обятия на една много опитна и приятна вдовица. Тя беше общодостъпна, честна и мила. Не беше тъмнокожа съблазнителка, не таеше коварство и не искаше нищо.

Но Адел Бофор стискаше китката му. Дългите й нокти едва не се впиваха в кожата му.

— Почакайте!

Той стисна зъби и се обърна.

— В такъв случай носите ли някакви вести за Стивън?

— Откъде да знам как е той, мадам?

— Нали ходихте на север?

Усмивката му беше студена.

— Много добре сте осведомена, милейди.

Адел се изчерви.

— Не е тайна, че Бранд ходи на север и тъй като двамата пристигнахте заедно… просто предположих…

Той отново вдигна вежда.

— Всъщност… — гласът й потрепери, гърдите й се повдигнаха. Джефри се прокле, че не откъсва поглед от нея. — Може би ще имаме възможност двамата заедно… ти да… ние да… трябва да изповядам греховете си.

Лицето на Джефри се разкриви. Нямаше нужда да му казва за какви грехове ще става дума. Усети, че се възбужда. Адел беше от типа жени, които разпалват най-греховни помисли.

— Не ми приличате на каеща се грешница, лейди Бофор. Явно много искате някой да ви спаси.

Същото се отнасяше и за него.

— Желаете ли… да ме спасите?

— Лейди Бофор, не смятам, че се разбираме един друг.

— Тогава трябва да се срещаме повече — прошепна тя. Тя погали ръката му между лакътя и китката.

Джефри замръзна на място. Втвърди се целият от желание, което заплашваше да избухне всеки момент. Съвсем ясно беше за какво намеква тя. Мили боже, жените му бяха забранени, а тази нарочно го съблазняваше и се стремеше да причини падението му. Тя беше много по-лоша от другите, както и много по-привлекателна. Защото си представяше отлично какво ще изпита, ако прекара една нощ с нея.

Усмихна се накриво, щом що-годе се овладя.

— Знаете къде е параклисът. Сигурен съм, че отец Жерар с голямо удоволствие ще изслуша изповедта ви, ако наистина желаете да се покаете за греховете си.

Връхчето на езика й навлажни пресъхналите й устни.

— Да. Да. А вие ще поискате ли да изслушате моята изповед?

Усмивката му се стопи. Представи си какво ще му изповяда. Усети, че още малко и ще се поддаде на съблазънта й.

— Аз не изповядвам никого, лейди Бофор — изрече той с пресипнал глас. Разгневи се на нея и както винаги, и на себе си.

Адел видя, че го е разсърдила. Очите й блеснаха диво. Джефри не успя да помръдне, защото тя се приближи още повече и му препречи пътя. Твърдите върхове на гърдите й почти го допираха.

— Само се опитвах да ви благодаря, задето ме спасихте да не падна, милорд.

Той се изсмя дрезгаво в лицето й. Не помръдна, не беше възможно. Гореща вълна обля и двамата. Адел още стискаше ръката му.

— И двамата знаем, че не ви спасих, мадам, въпреки че ми се иска да бях имал тази възможност. И двамата знаем, че вие едва ли желаете точно да ми благодарите. Няма да ме съблазните.

Черните й очи пламнаха.

— Много грешите в мнението си за мен.

— Не греша, лейди Бофор. Няма да успеете.

Яростта, която я обзе сега, не отстъпваше на съблазънта й.

— Явно мнението ми за вас е било погрешно!

Той не отвърна, защото думите й бяха очевидна лъжа — тя веднага беше разбрала какъв е. Беше разпознала скритата му похот. Беше се досетила, че и двамата са еднакво страстни по природа.

А следващите й думи го накараха да загуби напълно контрол над себе си.

— Мислех ви за мъж, въпреки расото ви! Но вие не сте мъж, нали? Вие не сте мъж, вие сте от онези другите, които си падат по момчета!

Джефри забрави, че се намират на обществено място. Сграбчи китките й и я притисна към себе си. Тъмните й очи се разтвориха широко, когато усети нарасналата му мъжественост, а след това го погледнаха открито.

Нескритата покана в тях му подейства като кофа с ледена вода. Той я пусна и отстъпи назад. Усмихна се кисело.

— Никога повече не се съмнявайте в мъжествеността ми.

— Всъщност — прошепна тя. — Никога не съм се и съмнявала!

Но Джефри вече я отминаваше. Чу я да вика името му. Закрачи още по-решително. Ала беше потресен.

 

 

След по-малко от час граф Нортъмбърланд беше въведен при краля, след като бе разговарял на четири очи със сина си Джефри. Графът приличаше много на Джефри и Бранд, кожата му беше бронзова, а косата — златиста. Само очите му бяха яркосини. От него също лъхаше на несъмнена мъжественост и жените тичаха подире му, като се надяваха да го примамят в леглата си. Той не им обръщаше внимание — беше напълно верен на жена си.

Несъмнено Ролф излъчваше особена властност. Той беше създател на крале. Така го наричаха зад гърба му и приятели, и врагове. Това прозвище му се струваше смешно, но тайничко му харесваше. Някога той бе нищо и никакъв безимотен рицар. Никога нямаше да забрави тези времена.

Спалнята на краля беше една от най-просторните в Тауър. Беше само наполовина по-малка от голямата зала отвън. Внушителният креват с балдахин, отрупан с кожи и кадифе, доминираше над всички други мебели в стаята. Навсякъде имаше сандъци и ковчежета, които съдържаха най-ценните притежания на краля.

Ролф се приближи и коленичи пред Руфъс. Кралят беше едър. Някога беше целият в мускули. Тогава беше почти хубав въпреки яркочервените си коси. Но сега невъздържаният начин на живот, на който се отдаваше, беше изличил красотата му и бе добавил дебел слой тлъстина към едрото му тяло. За миг той продължи да се изтяга лениво в едно кресло, което беше достатъчно голямо, за да го издържи. Отпи още глътка червено френско вино. Лицето му почервеня. Отстрани изглеждаше, че не бърза особено да поздрави васала си. Накрая каза:

— Стани, скъпи Ролф, стани.

Ролф стана, без да обръща внимание на Дънкан, който седеше до краля и наблюдаваше сцената с явен интерес. Дънкан беше израснал в двора заедно с Руфъс. В стаята имаше още няколко придворни, но те бяха потънали в разговор и се намираха в другия й край. Ролф забеляза, че Роджър Бофор не е тук — явно още не беше успял да си възвърне благосклонността на краля.

— Как е синът ти? — попита нехайно Руфъс. Интересът в очите му противоречеше на тона. Ролф знаеше, че любопитство разяжда краля.

— Джефри е добре, както винаги.

— Той очаква да го приема — отбеляза Руфъс и отпи още вино.

Ролф знаеше това. Знаеше и защо.

— Синът ми гори от желание да ви представи отчета си — изрече тихо Ролф. Всъщност двамата с Джефри не бяха говорили по този въпрос. Ролф трябваше да го каже.

— Ако той изгаря от нетърпение да разтвори счетоводните си книги пред мен, значи се е преобразил в човека, който ми трябва — отбеляза сухо Уилям Руфъс.

Ролф се усмихна.

— Архидяконът е ваш верен васал, сир.

— Верен е само защото не знае как да ме надхитри — каза Руфъс. Ролф реши да не отвръща.

Познаваше Уилям Руфъс от дете. Когато Ролф се би при Хейстингс на страната на Уилям Завоевателя, Руфъс беше на десет години и вече приличаше на баща си, чийто любимец беше. Всички вярваха, че той ще прилича на своя велик родител и по душа. Сега вече беше ясно, че Руфъс никога няма да стане могъщ като баща си. Да, той беше безмилостен и безстрашен в битките. Беше и добър политик, но в много други отношения отстъпваше на Уилям.

Момчето хулиганче се превърна в крал хулиган. Тормозеше благородниците и народа. Законите и правосъдието му бяха неразумни и будеха всеобщо недоволство. Данъците, които налагаше както и когато му хрумне — а те бяха много — разоряваха хората. Скоро след възкачването на Руфъс на трона — през 1088 година — в Източна Англия избухна голямо въстание. Той го смаза жестоко с войските си. Запази властта си благодарение на това, че обеща да управлява по-добре и да премахне тежките данъци и суровите закони за горите. Постигна бързо победа. Бунтовниците бяха изпратени завинаги в изгнание, а земите им бяха отнети. Сред въстаналите беше първият граф на Кент. Много от земите му бяха дадени като награда на Роджър Бофор заедно с титлата, защото Бофор, както и Нортъмбърланд, изигра важна роля при потушаването на въстанието. Но не мина дълго време и стана ясно, че Руфъс е излъгал. Положението в страната не се подобри.

Ролф симпатизираше на бунтовниците, но остана верен на краля. Беше лоялен още към бащата на Руфъс, Уилям Първи, а сега и към сина. Знаеше, че ще бъде такъв и към сина на Руфъс, ако доживее дотогава. Но верността му се крепеше на много по-дълбоки основания, колкото бяха кодексът на честта и чувството за дълг.

Уилям Руфъс имаше нужда от наставленията на Ролф. Ролф не спираше да подтиква краля да управлява по-справедливо поданиците си и кралството. Но през последните четири години, откакто почина добрият архиепископ Ланфран, склонността на Руфъс към произвол и насилие се увеличи. Ланфран, също като Ролф, се беше стремил да напътства в морално отношение краля. Ролф знаеше, че ако напусне двора, Руфъс ще се влияе само от другарите си по разпътство, които бяха не по-малко порочни от него, ако не и повече.

И разбира се, както винаги Ролф защитаваше интересите на своето семейство и на Нортъмбърланд.

А сега искаше да постигне цел, за която не беше и мечтал.

Руфъс отпрати Дънкан и придворните. Никой от тях не скри любопитството си, докато излизаха навън. Всички до един изгаряха от желание да узнаят вестта, която кралят и Ролф де Уорън смятаха за толкова важна, че щяха да я обсъждат на четири очи.

Дънкан прониза с поглед Ролф на излизане. Де Уорън се запита какво ли ще си помисли той, ако знае, че Мери е заложница в Олнуик. Защото той беше несъщ брат на Мери.

Щом придворните излязоха и слугите затвориха плътно вратата зад тях, Руфъс се изкикоти.

— Ревниви лешояди, нали? До един жадуват да научат какви вести носиш. Всички се страхуват, че ще спечелиш нови милости от мен и ще те възнаградя с някакъв безценен дар. А бедният мил Дънкан едва не обезумя, защото той най-много иска да знае какво става по границата с родната му страна — погледът му се изостри. — И така, кажи ми, Ролф, защо се уединихме? Каква интрига си замислил?

— Стивън е взел за заложница дъщерята на Малкълм Кенмор.

Руфъс се задави.

— Мили боже!

Ролф замълча, за да има време кралят да осмисли добре чутото.

Руфъс се подсмихна. Потри радостно ръце. Лицето му стана по-червено от всякога и доби крайно нелеп вид на фона на оранжевата му коса.

— Какъв късмет. Ах, Стивън, колко добре си направил. Какво да искаме? Ох, как ще си плати онзи сега! — Той се изкиска. — Ще намеря начин да възнаградя сина ти.

Ролф не отвърна нищо.

— И така, какво ще поискаме?

— Зестра.

Руфъс го изгледа втренчено.

— И кой ще бъде късметлията?

Ролф отвърна на погледа му.

— Ако Стивън се ожени за дъщерята на Кенмор, ще настане истински и продължителен мир. Каква по-голяма награда за моя син? А ако има мир на север, ще можеш да се посветиш изцяло на Нормандия.

Руфъс се усмихна невесело.

— Ролф, мир ли искаш, или още власт? Не ти ли стига графството?

— Нима някога съм ти изменял? Нима не ти помогнах, когато най-много имаше нужда от мен?

— А не ти ли дадох повече, отколкото на всеки друг? — отвърна Руфъс.

— Стремя се да браня Англия и вас, сир.

Усмивката на Руфъс стана още по-горчива, с нотка самоирония.

— Така е, Ролф, знам, че никога не си ме мамил за разлика от много други. Вярвам ти, доколкото е възможно да вярвам на някого изобщо. В това тресавище, което наричаме двор, сред цялата тази алчност и амбиции, ти се стремиш единствено към това, да браниш завещанието на баща ми, нали?

— Стремя се да браня Англия и вас, сир, не се съмнявайте в това — повтори твърдо Ролф.

— По дяволите — изрече раздразнено Руфъс. — Така ми се искаше да му заровя лицето в торта!

— Неговото лице е в торта, сир. Едва ли е останал много доволен от този развой на събитията.

— Стивън е сгоден за сестрата на Бофор — изрече многозначително Руфъс.

— Годежите както се сключват, така и се разтрогват — забеляза Ролф.

— А след смъртта на Малкълм?

— След смъртта на Малкълм Нортъмбърланд ще помага на Англия, както винаги.

— А след смъртта ти?

— Моят обет е обет и на Стивън. Той ще го спази.

— Значи се връщаме на Стивън — промърмори Руфъс. — Както знаеш, ние отраснахме заедно, но не се обичаме особено много — изрече мрачно той.

— Обичта не означава нищо. Честта е всичко. Поставяте ли под съмнение честта на сина ми?

— Не! — Руфъс се вдигна на крака. — Не, не я поставям. Никой не е чак толкова глупав, че да я подлага на съмнение. Дали има по-верен васал от него? Съмнявам се.

Ролф го гледаше. Когато той заговори, гласът му беше мек и безкрайно убедителен.

— Винаги съм ви бил верен, ваша светлост, също както бях верен и на баща ви. Да, признавам си, че искам по-продължителен мир на границата. Признавам, че искам принцеса за невяста на моя най-голям син. Но вие, вие трябва да владеете Нормандия.

Уилям Руфъс мълчеше и не помръдваше.

— Това, което стана преди пет години, пак ще се случи — продължи Ролф със същия убедителен глас. — Имате твърде много васали, които са подчинени не само на вас, но и на вашия брат Робърт. Като Одо от Байо и Робърт от Мартен. Те постоянно се чудят на кого да се подчинят в крайна сметка. Това положение е непоносимо. Тези благородници искат да имат един владетел, а не двама. Трябва да имат един, и това трябва да сте вие.

Очите на Руфъс пламнаха.

— Мислиш ли, че не знам за какво говориш? Мнозина дори сега заговорничат и искат да качат брат ми Робърт на трона.

— А мнозина знаят, че той е твърде слаб, за да бъде крал на Англия. Робърт не е в състояние да обедини Англия със земята, която й е сестра.

Двамата впериха поглед един в друг. Измина доста време. Накрая Руфъс седна и се облегна на креслото. Лицето му беше изопнато и мрачно. Съвсем ясно бе колко голяма власт ще придобие Нортъмбърланд след сключването на този брак или в каква гибелна заплаха ще се превърне, ако Де Уорънови станат твърде големи приятели с Шотландия. Но също така ясно бе и че Ролф казва истината. Руфъс трябваше да е с развързани ръце, за да спечели отново Нормандия, ако иска да остане крал на Англия.

Внезапно Руфъс попита:

— Кажи ми, тя хубава ли е?

Ролф се стресна.

— Принцесата ли? — Въпросът на краля беше много странен.

— Да, дъщерята на Кенмор. Хубава ли е?

— Не знам — изрече бавно Ролф и се запита накъде бие Руфъс.

Изведнъж Руфъс сви рамене.

— Смятам, че няма по-прекрасна жена от Адел Бофор. А той не й обърна внимание.

Ролф не каза нищо. Нямаше какво да каже. Нямаше никакво значение дали Стивън смята жена си за хубава, или не.

Руфъс се усмихна подигравателно.

— Достатъчно. Идеята е забавна. Приемам я благосклонно.

Ролф кимна и се поклони леко.

— Това е всичко, за което молих, сир.

Но се усмихна, щом излезе от стаята. След известно време изпрати вестител на север, който препусна с всички сили. Носеше съобщение за Малкълм Кенмор.