Бренда Джойс
Тайни (8)

7

Слейд я придърпа несдържано в ръцете си. Жестът му не приличаше особено на прегръдка. Изглеждаше вбесен. Реджина избърса горещите сълзи, които внезапно бликнаха от очите й. За пореден път този мъж спасяваше живота й и за пореден път тя изпитваше неимоверно облекчение от появата му.

— Знаеш ли, че в тези гори бродят вълци и планински лъвове?

— Вълци и лъвове?

— Да! — Той тръсна енергично глава, за да подчертае думите си. Реджина подскочи в ръцете му като коркова тапа по развълнувана водна повърхност. — Господи! Цялата си прогизнала!

Реджина обгърна тялото си с ръце. Слейд внимателно се отдръпна и тревожно я огледа.

— Изобщо не се опитвай да ми противоречиш — каза й с глас, който наистина не допускаше никакъв протест.

Неспособна да мисли повече за каквото и да е бягство, Реджина с удоволствие се остави на умората — и в ръцете на Слейд. Беше толкова изтощена, че се чувстваше щастлива, задето има кой да се погрижи за нея.

— Добре. — Тялото й започна да трепери неудържимо. Студът проникваше до всяка клетница от изтощената й плът.

Внезапно Слейд свали пончото си, после тежката кожена жилетка и меката вълнена риза. Реджина го гледаше като омагьосана, мигновено забравила за студа. Тялото му беше красиво. Целият беше красив. Не беше много едър мъж, но всеки инч от тялото му представляваше съвършено изваян мускул. Стойката му излъчваше сила и мъжественост.

Той я гледаше навъсено, докато обличаше отново жилетката върху голия си торс.

— Сваляй дрехите!

Реджина не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Сваляй дрехите, преди да си настинала, и облечи моята риза.

— Шегуваш се, нали?

— Не, напротив. — Слейд посегна към блестящите месингови копчета на жакета й. Преди Реджина да успее да реагира, с няколко ловки движения на пръстите той ги разкопча и свали дрехата от гърба й.

— Какво правиш? — извика тя, като същевременно се опитваше да обуздае ръцете му, които в момента повтаряха действията си със смачканата й блуза.

— Трябва да облечеш сухи дрехи — отвърна той и разкопча копчетата на ризата й. — И не възнамерявам да губя време в безпредметен спор с теб.

— Намеренията ти може и да са безобидни, но това е недопустимо! — извика почти истерично Реджина и, притискайки гърдите си с ръка, започна да отстъпва назад, докато главата й се блъсна в един нисък клон на близкото дърво.

Слейд посегна към корсета й.

Тя сграбчи китката му с изненадваща сила.

— Не си го и помисляй! — Реджина очевидно бе твърдо решена да се бори. Цялото й тяло трепереше, но в очите й се четеше смъртен ужас. Нямаше значение, че Слейд очевидно се боеше за здравето й; намеренията му надхвърляха всякакви допустими граници. Ако се опиташе да свали блузата и корсета й, щеше да му издере очите.

Един дълъг миг измина в мълчание.

— Няма да си първата жена, която ще видя гола — изрече Слейд накрая.

Реджина пребледня. Думите му не й подействаха успокоително. Дори напротив — възбудиха неистов гняв. Сега беше по-твърдо решена от всякога да остане напълно облечена.

Слейд не се опита да я убеждава отново. Преди тя да осъзнае какво става, той я завъртя пред себе си и я притисна в желязната хватка на ръцете си. Реджина не спираше да крещи, докато пръстите му се бореха с връзките на корсажа й. Този мъж очевидно имаше богат опит в свалянето на дамски корсажи. Тази мисъл й се стори също толкова отблъскваща, колкото и първата. Вбесена едновременно от безобразната му постъпка и от обидната ловкост, с която се справяше с дрехите й, Реджина се гърчеше като змиорка. Неведнъж Слейд се видя принуден да прекрати за миг усилията си, за да я хване по-здраво. Когато най-сетне успя, и двамата бяха задъхани и поруменели от борбата.

— Стига! — извика Реджина, излязла извън кожата си от гняв. Ужасяваше я мисълта, че стои почти гола пред очите на този мъж и единствено копринената й долна риза прикриваше гърдите й от него. Влудяваше я и неговият поглед, който се плъзна подробно по тялото й, сякаш Искаше да инспектира съдържанието на бельото й. — Достатъчно! Няма да съблека ризата си. Върни ми дрехите! — След кратка пауза, тя добави почти умолително: — Моля те!

— Ще трябва да свалиш всичко, преди да си хванала пневмония. Аз няма да гледам.

Реджина вилнееше като фурия.

— И защо ти е да гледаш? Ти вече получи каквото искаше.

— Ако наистина мислиш така, много се лъжеш.

Реджина обгърна още по-плътно тялото си с ръце, сякаш се надяваше по този начин да изтрие погледите му от кожата си; лицето й гореше. Дори не се осмеляваше да осъзнае последните му думи.

— Няма да си сваля ризата — повтори решително тя. — А сега ще мога ли да получа дрехите си обратно?

Слейд нави ризата си на топка и я хвърли право към нея.

— Сваляй проклетата риза и облечи това!

Реджина го погледна като разярена тигрица, но не посегна към дрехата. Това би било недопустимо. Нямаше да се разголи пред този мъж. Шокът затрудняваше дишането й.

— Не.

— Е, принуждаваш ме да сторя нещо, което няма да е по вкуса ми — промърмори Слейд под носа си.

Реджина едва бе започнала да се отпуска, но това продължи само две секунди.

С решително изражение на лицето Слейд сграбчи копринената й риза. Реджина реагира мигновено — опита се да изтръгне фината материя от ръката му. В следващия момент ризата изпращя и се разкъса на две.

Един дълъг миг вниманието на Слейд бе изцяло съсредоточено върху нея. Тя се сепна и покри тялото си с ръце. Лицето й беше бяло като тебешир, дишането й — накъсано. Не можеше да пророни и дума, не вярваше, че това наистина й се случва.

Слейд поне имаше благоприличието да се изчерви.

— Не съм искал да разкъсам проклетата риза върху тялото ти.

Реджина стоеше неподвижна, притиснала с ръце голите си гърди, за да се предпази от изгарящия му поглед. Думите му извикаха в съзнанието й представа, която не би трябвало да я привлича: Слейд, мълчаливо приведен над нея, да къса нетърпеливо дрехите й в прелюдия към любовната игра. Тя потръпна. Нима такива сцени бяха достойни за въображението на една дама? Как изобщо й бе хрумнало подобно нещо? — Елизабет, исках само…

— Не! — извика тя като обезумяла, гласът й проехтя неестествено в тишината на нощта. — Не ме интересува какво си искал да направиш! Виж какво направи в действителност! Как можа? Как можеш да се отнасяш към мен по такъв начин?

Руменината по лицето му се сгъстяваше с всяка нейна дума. За миг острите им погледи се срещнаха, после се пръснаха в различни посоки.

— Прости ми. Права си. — Той отново й подаде ризата си, тя я пое, без да отмества ръце от гърдите си. — Облечи това. Аз отивам да взема одеяло.

Реджина все още трепереше, но едва ли само от студа. Страхуваше се, че е полугола с почти непознат мъж в горския гъсталак. Страхуваше се от самия Слейд. Боеше се, че преди миг бе видял гърдите й. Слава богу, той излезе от кръгчето светлина, осветено от единствената факла, и потъна някъде в тъмнината.

Реджина премигна объркано при вида на ризата му, неговата риза. Лицето й отново се окъпа в гъста руменина. Как би могла да облече тази риза? Тази риза беше снежно бяла и памучна, омекнала от честото пране и затоплена от неговото тяло. Тя преглътна. Как би могла да облече тази дреха, когато само преди миг тя бе покривала неговото тяло? Как да я сложи върху голите си гърди? Ако го направеше, това щеше да е най-интимният акт, който някога е споделяла с мъж, беше сигурна в това. Но самата идея, тази безумна идея я зашеметяваше и я оставяше без дъх.

— Ти не си истински джентълмен — прошепна Реджина в нощта. — Защото, ако беше истински джентълмен, нямаше да ме принуждаваш да върша това.

— Не само че не съм джентълмен, но и никога не съм се представял за такъв — достигна до слуха й острият глас на Слейд. В следващия миг той пристъпи в осветения кръг иззад едно дъбово дърво.

Носеше одеяло. Погледът му машинално се плъзна по собствената му риза, притисната неловко към бюста на Реджина. В очите му се четяха мисли, подобни на нейните — а може би и по-порочни. Тя се предаде.

— Обърни се — прошепна приглушено Реджина. Погледът му срещна нейния. Моментът й се струваше болезнено интимен. После Слейд й обърна гръб.

Смутена и припряна, Реджина облече неговата риза, пръстите й се засуетиха несръчно с копчетата. Когато меката материя докосна голите й гърди, почувства шеметно опиянение. Кожата й настръхна от забранено удоволствие и трудно сдържано очакване.

Слейд се обърна, но погледът му се плъзна покрай нея, сякаш се бои да я погледне.

— А сега се отърви от тези подгизнали поли и забрави останалото.

Полите й наистина бяха подгизнали, тежаха и затрудняваха движенията й, но и бездруго вече бе стигнала достатъчно далече. Не възнамеряваше да се съблича по фусти и долни гащи. Реджина не се помръдна и не отговори. Слейд я погледна мрачно. Дъхът й секна, когато разбра, че мъжът отсреща й е неумолим.

Ноктите й се вкопчиха отчаяно в дланите. В съзнанието й отново изплува образът, който бе навестил мислите й преди миг: Слейд, който разкъсва дрехите й с дива страст, преди да я люби. Не можеше да откъсне погледа си от него. И същевременно знаеше — с абсолютна сигурност го знаеше — че ако не погледне встрани, отново ще го предизвика да извърши нещо — нещо опасно и недопустимо.

Слейд се раздвижи. С бързи и грациозни крачки, той пристъпи към нея и протегна ръце. Тялото й потръпна в отговор, сърцето й пропусна няколко удара. В един безкрайно дълъг миг тя остана вцепенена, вкопчила пръсти в голите му ръце, гърдите й се надигаха неудържимо към меката материя на неговата риза. Усещаше под дланите си стаената сила на ръцете му, първичната мощ на тялото му и напрежението, което пробяга като гореща искра по кожата му. Въздухът около тях натежа от възможности. Реджина се опасяваше, че ако някой посмееше да драсне клечка, двамата ще изгорят в огнени пламъци.

— Елизабет. — В гласа му се долавяше болезнено интимна нотка. Грубите му ръце докоснаха кожата на гърба й и се плъзнаха по раменете й. По тялото й премина чувствена вълна и магически усещания, каквито никога преди не беше изживявала. Очите им се срещнаха.

Той беше там — онзи първичен глад, който бе видяла в погледа му и преди. Примитивната му страст беше едновременно заплаха и предизвикателство за душата й. Тя се вкопчи неистово в него, а от устните й се изтръгна приглушен стон. Знаеше, че не бива да го прави, но нямаше сили да контролира действията си. Знаеше също, че е готова напълно да се предаде в ръцете му.

Слейд също го разбра. Съзнанието за въздействието, което упражняваше над нея, се четеше в блясъка на очите му. Реджина увисна неподвижна в ръцете му, безпаметна и молеща за неговата ласка. Вместо това Слейд посегна към ризата й. Тежките поли се обвиха около глезените й. В следващия момент той я отпусна, без обаче да се отдръпне от нея. Реджина зарови лице в ръцете си и горчиво зарида. Ароматът му я довърши — сладкият мирис на Слейд се носеше от гънките на ризата му и изпълваше ноздрите й.

Той хвърли към нея пончото и одеялото. Тя ги улови автоматично. Слейд дори не я погледна, сдържан и невъзмутим.

— Да се махаме оттук, преди да си хванала пневмония.

Реджина нямаше нито сили, нито пък желание да спори. Разтреперана и наранена, тя бавно се загърна в одеялото и неохотно наметна на раменете си неговото пончо. Мушамата беше топла и силно ухаеше на него.

Когато понечи да направи първата си крачка, Реджина почувства как коленете й се подкосяват и политна към Слейд. Краката я боляха от дългия път, изминат пеша. Слейд мигновено коленичи до нея и загрижено свали обувките й. Реджина простена от болка.

— Господи! — пророни навъсен Слейд. — Трябва да ме мразиш до дъното на душата си, за да продължиш да вървиш с мехури като тези.

— Не — прошепна Реджина, готова да избухне в сълзи. — Не те мразя, Слейд.

Дори да я беше чул, Слейд с нищо не го издаде. Навъсен и мрачен, той я вдигна на ръце и закрачи безмълвно в тъмнината. Дъждът блъскаше лудо телата им, вятърът виеше някъде в мрака, а дърветата танцуваха яростно в нощта. Слейд я остави на гърба на коня си и все така мълчаливо се настани зад нея на седлото.

Внезапно той я обърна напречно на седлото и притисна главата й към рамото си.

— Стой така! — извиси се гласът му над воя на вятъра и плискането на дъжда. Ръката му обгърна покровителствено талията й.

Не се наложи да й го повтаря. Реджина зарови лице в голите му гърди, обгърна кръста му с ръце и се замоли тази нощ никога да не свършва. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило преди минути, нито пък за онова, което не се беше случило. Опитваше се да не мисли и за този топъл и безумно силен мъж, обгърнал тялото й също толкова отчаяно, колкото и тя неговото. Беше невъзможно. Той пришпори коня си в галоп и двамата препуснаха в бурята обратно към Мирамар.

Дъждът продължаваше да се излива като из ведро, когато Слейд въведе Реджина в двора на семейното имение. Тя беше защитена от топлия дъждобран, но той не беше. Целият бе мокър, косата бе прилепнала към главата му, струйки дъждовна вода се стичаха по раменете и гърдите му, кожената му жилетка бе натежала от вода, а панталоните лепнеха по краката му.

Внезапно Рик изникна на вратата, която водеше към просторната трапезария.

— Намерил си я! — Облекчението бе изписано на лицето на възрастния господин.

Слейд не се спря.

— Намерих я — пророни той, докато вървеше с широки крачки по пътя към нейната стая. Водата се стичаше по лицето му, но това сякаш не го интересуваше. Сега дъждът бе по-силен отпреди.

Отнякъде се появи Виктория и застана до съпруга си.

— Тя добре ли е?

— Измръзнала. Кажи на Лусинда да й приготви гореща баня и да донесе нещо топло за ядене.

— Слейд! — извика възмутена Виктория. — Не можеш да влезеш в нейната стая.

Той не обърна внимание на протеста й. С Реджина на ръце фигурата му се изгуби в нейната стая. Виктория понечи да тръгне след тях.

— Да не си посмяла! — Пръстите на Рик се впиха в ръката й.

— Оо! Нараняваш ме!

Рик не отхлаби хватката си.

— Защо го направи? Защо се намеси в делата ни?

Погледът й беше ангелски невинен.

— Какво съм направила?

— Зарежи преструвките! — Той я разтърси заплашително. — Слейд ми каза, че си била ти! Казала си на Елизабет за плановете ми!

— Боли ме — отвърна спокойно Виктория.

— Остави я, татко — намеси се Едуард, който изплува от сянката на коридора.

Рик отпусна ръката на жена си.

— Майка ти отново се меси в моите работи.

— Така и предположих — отвърна Едуард, без да се усмихне. — Защо, мамо? Защо се опитваш да провалиш намеренията на татко?

— Не се опитвам да саботирам баща ти! — извика гневно Виктория. — Опитвам се само да защитавам интересите на семейството.

Рик се разсмя гръмко. Едуард се намръщи.

— Мамо, знам че вършиш онова, което смяташ за редно, но смятам, че е време да поговорим открито. Няма да се опитам да отнема Мирамар от Слейд. Дори не го желая. Сега Слейд е наследникът на татко. Слейд ще се ожени за Елизабет и ще наследи ранчото. Слейд, а не аз.

— И защо не? — крещеше истерично Виктория. — Защо пък не? Ти си тук. През целия си живот си бил тук и си работил наравно с Рик и Джеймс. Защо трябва Слейд да бъде избраният? Защо той? Той напусна дома си преди десет години и обърна гръб на всички ни. През всичките тези години си е направил труда да ни посети едва три или четири пъти. Знаеш ли, че бяха изминали две години, откакто за последен път е идвал у дома? И Господ знае дали, ако не бе умрял Джеймс, изобщо някога щеше да дойде отново.

— Щеше да се върне у дома — отвърна Едуард.

— Какъв е смисълът от този разговор? — намеси се Рик. — Сега Слейд е у дома, нали? И е най-големият ми син. Аз също бях най-големият. Това е закон в нашето семейство, Виктория, и ти го знаеше, когато се омъжи за мен.

— Но той не иска да се ожени за нея — просъска Виктория през зъби. — Иска само да се пъхне под полите й. Или и това е семейна традиция?

Едуард не сдържа усмивката си.

— А кой, по дяволите, иска да се жени? Не можеш да обвиняваш Слейд за това. Не бива да го обвиняваш, но мисля, че ако му дадем малко време, той ще се осъзнае.

— Само че не разполагаме с никакво време — изсумтя Рик.

— Дори никога да не се ожени за нея, Слейд си остава най-големият — отбеляза нападателно Едуард. — Мирамар по право му принадлежи. Аз гласувам за него, мамо. — С тези думи той се обърна и се оттегли.

Виктория остана безмълвна.

— Едуард е прав поне в едно отношение. Не искам ти да се месиш — отсече Рик.

— Наистина ли си мислиш, че просто ще седя и ще гледам, докато пъхаш в ръцете на онзи неблагодарник всичко, за което си се трудил толкова много години? И то когато имаш друг син, на когото можеш да разчиташ и който не ни е обърнал гръб. Който не е избягал от теб.

— Ако още веднъж открия, че си се опитала да се намесиш в делата ми, ще те изхвърля на улицата, Виктория.

Един безкраен миг тя остана втренчена в него, сякаш се опитваше да разгадае намеренията му, после се усмихна.

— Няма да го направиш.

— Така ли? Мислиш, че акробатичните ти номера в леглото са в състояние да ме спрат?

За миг Виктория сякаш се обърка. После се овладя и му отвърна с усмивка:

— Няма да ме изхвърлиш, Рик. Може да ме ненавиждаш, но същевременно се нуждаеш от мен. Никой друг не те разбира толкова добре, колкото го правя аз, поне никоя друга жена. И не говоря само за сексуалния ни живот.

— А може би точно там е проблемът — отвърна й Рик със зловеща усмивка. — Може би точно там е разковничето, Виктория.

Тя зяпна от изненада.

В следващия миг се овладя.

— Едуард също е твой син. И никога не ти е обръщал гръб. Ако го помолиш, Едуард ще направи всичко за теб. Слейд никога, никога не би си помръднал пръста за теб, и ти прекрасно го знаеш.

Погледът на съпруга й беше отнесен и загадъчен.

— За последен път те предупреждавам: стой далече от това. Слейд ще се ожени за Елизабет и ще наследи Мирамар. Този път Слейд ще се пречупи. Този път ще постъпи така, както аз искам. Ще видиш.