Бренда Джойс
Тайни (14)

13

Неспособна да заспи, Реджина стана от леглото рано призори.

Изминалата нощ се оказа твърде неспокойна за нея. До сватбената церемония оставаха едва три дни. И макар да си бе легнала силно притеснена от намеренията на неизвестния крадец, скоро потискащите мисли бяха изместени от спомена за пламенното обещание на Слейд, за искрения му обет за преданост и вярност. Образът му плуваше в съзнанието й, което блажено мечтаеше за очакващото ги общо бъдеще. Несъмнено ги очакваха само прекрасни изживявания. След обета за вярност той щеше да надникне дълбоко в очите й, да я вземе в силните си ръце и да я дари с най-страстната целувка, за каквато бе чела само в книгите. А по-късно, когато двамата останеха сами, преди да я посвети в тайните на любовта, щеше да й признае колко много я обича и как копнее за нея от мига, в който я е зърнал за първи път.

Мислено Реджина се укоряваше, задето се отдава на блянове като влюбена хлапачка, но сърцето й толкова силно копнееше мечтите й да се сбъднат, че нито едно облаче на съмнение) не помрачаваше блажения й унес.

Беше чувала, че булките често се изнервяли преди сватбата нерядко били навестявани от мрачни мисли за бъдещето. Тя щеше да се омъжи за напълно непознат човек, съзнанието й бе помрачено от амнезия, а семейството му понякога я плашеше, но нищо не беше в състояние да разколебае светлите й намерения. Нямаше търпение да дойде неделя — денят на тяхната венчавка.

Естествено Реджина ясно си представяше как се спуска по тясната пътека към олтара, а в края я очаква Слейд, прекрасен в добре скроения си черен фрак. В този момент Реджина се сепна и се намръщи. Къде ли беше сватбената й рокля?

Мислите се лутаха безпомощно в главата и. Сватбата беше насрочена за тази неделя, точно след три дни. Беше прегледа внимателно съдържанието на всичките си куфари. Сред вещите й нямаше сватбена рокля — това поне го знаеше със сигурност.

Объркана и скована, Реджина се отпусна тежко в меко кресло. Щеше да се омъжи в неделя, днес беше четвъртък, а още нямаше сватбена рокля.

Трябва да е била изпратена отделно от багажа ми, хрумна й мигновено. Но това би било неоправдано голям риск. Ако куфарите се изгубеха — както очевидно бе станало — тя щеше да остане с празни ръце. Но вероятно не бе имала избор, в случай че роклята все още не е била готова, когато е напуснала Лондон. Или пък в багажа й е имало и други куфари, които са остана забравени сред хаоса, след като влакът е пристигнал в Темпълтън без нея.

Напълно поразена, Реджина осъзна, че в багажа липсва сватбеният й чеиз.

Сега въздухът изобщо не достигаше до дробовете й. Нима това трябваше да означава, че липсват два куфара от багажа й? Защото една булчинска рокля би трябвало да се опакова старателно и да се съхранява в отделен куфар. Но нямаше причини чеизът й да се изпраща отделно — би трябвало да е приготвен дълго време преди датата на заминаването й.

Но нима това не се отнасяше със същата сила и за булчинската рокля? Сърцето й прескочи един удар. Била е сгодена пет години. От пет години е знаела датата на своята сватба. Никой не би чакал толкова дълго време, за да ушие сватбената си рокля, ако знае точната дата на церемонията. Разбира се, че роклята трябва да е била готова. Не би имало никаква разумна причина дрехата да се изпраща отделно.

Но защо тогава не се намираше сред вещите й?

Защото, каза си Реджина, обзета от безумна паника, все още чака да я прибера на гарата в Темпълтън. Потресена, тя покри лицето си с ръце. Дори не искаше да се вслуша в един призрачен глас от дълбините на душата й, който настойчиво й нашепваше, че съществува още една възможност, която тя нямаше никакво желание да обмисля.

Ами ако не беше Елизабет Сейнт Клер?

Реджина скочи на крака и закрачи нервно из стаята. Разбира се, че е Елизабет! Каква безумна идея! Та нали Рик я е виждал преди пет години и после, съвсем наскоро, на погребението на баща й. Той я познаваше! Но… за пет години хората се променят. А на погребението на баща си трябва да е била тежко забулена. Ако във външността й съществуваше известна прилика с тази Елизабет Сейнт Клер, Рик лесно би могъл и да сгреши.

Реджина се вкопчи в ръба на бюрото и се втренчи в ужасеното си отражение в огледалото. Ако не беше Елизабет Сейнт Клер, това би обяснило липсата на чеиз и сватбена рокля в багажа й. Би оправдало и присъствието на медальона с инициали RS сред вещите й. Но това беше невъзможно, нали? Дали през изминалите няколко дни не беше живяла в някаква потресаваща заблуда?

— Не! — Тя поклати енергично глава. — Аз съм Елизабет! Трябва да е така. Двамата със Слейд ще сключим брак само след три дни!

Но идеята вече бе пуснала здраво корени в съзнанието й. И тази мисъл я плашеше. Защото, ако не беше Елизабет Сейнт Клер, коя беше в действителност?

Реджина обмисли внимателно ситуацията и реши да се обърне към Едуард. Беше сигурна, че той ще й помогне. Нямаше към кого другиго да се обърне, дори и към Слейд — определено не и към Слейд. Беше изчакала всички членове на семейството да напуснат къщата. Виктория бе заявила, че ще отсъства през целия ден. Слейд и Рик бяха излезли още преди закуска. Това поне беше някакво облекчение, защото на Слейд щеше да му стигне един поглед към нея, за да разбере, че е разстроена. Реджина опредено не искаше да го вижда, докато не разреши проблема със сватбената си рокля. Не искаше Слейд дори да подозира, че тя изпитва съмнения. И вече нямаше никакво желание да му разкаже за изчезването на онзи странен медальон. Този път Едуард не беше толкова изискано облечен. Носеше тънки и избеляла бледосиня риза. Изглеждаше поразително красив дори в работните дрехи на тексаски каубой. Реджина го улови в момента, в който той излизаше от къщата. Тя се втурна след него и извика високо името му.

Едуард се обърна с характерната си ослепителна усмивка, която несъмнено бе разбила безброй женски сърца, макар Реджина наскоро да беше узнала, че бъдещият й девер е едва двадесет и две годишен.

— Добро утро — поздрави я той, а погледът му се плъзна одобрително по тялото й. — Знаеш ли какво? Мисля, че започвам да ревнувам от брат си.

Реджина не се изчерви, но интуитивно почувства, че мъжът насреща й е напълно искрен.

— Чувствам се поласкана, Едуард.

Той се усмихна.

— Твърде малко жени заслужават искрени ласкателства. Надявам се, че Слейд оценява какво съкровище държи в ръцете си.

Реджина се надяваше на същото.

— Едуард, имам проблем и се нуждая от помощта ти. Но… — Тя докосна колебливо ръката му. — Не бих искала да притеснявам Слейд.

Той се усмихна отново, но този път веселието не стигна до очите му. Държеше се любезно и галантно, но очевидно осъзнаваше, че в момента подписва таен пакт с годеницата на брат си.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Прегледах внимателно всичкия багаж в куфарите си. Нямам сватбена рокля.

Едната му вежда подскочи. Погледът му беше неразгадаем.

— Хм! Това определено е проблем.

Реджина понечи да му каже, че в багажа й липсва не само булчинска рокля, но и всякакъв чеиз. Инстинктът я възпря. Не искаше нито Едуард, нито който и да било друг да узнават за тези странни обстоятелства. Опасяваше се, че след като тя самата е намерила фактите за необичайни и се е усъмнила в своята самоличност, то всеки друг несъмнено би изпитал подобни подозрения. Освен това любезната усмивка и непроницаемото изражение на Едуард й изглеждаха доста обезпокоителни. Той не изглеждаше никак озадачен от странното откритие.

— Разбира се, роклята трябва да е била изпратена отделно — добави припряно тя. — И очевидно се е изгубила някъде по пътя.

— Да, изглежда, че точно това се е случило.

— А може би имам още багаж в Темпълтън — пророни небрежно Реджина. — Дали не сте пропуснали някой куфар в бъркотията?

Едуард издиша лениво лютива струя цигарен дим.

— Нямаш повече багаж в града. Разбира се, след пристигането на влака настана голяма бъркотия, но след като всички пътници слязоха и прибраха багажа си, останаха само твоите куфари и тези на компаньонката ти.

— О, господи. — Реджина пребледня. С думите на Едуард умря и последната й надежда куфарът със сватбената й рокля да бъде открит на гарата в Темпълтън. Тя се насили да се усмихне и колебливо промълви: — Едуард, моите куфари имаха ли означителни етикети с името ми?

— Не, нямаха. — Когато погледът му срещна нейния, в очите му се четеше напрежение. — Но това не е толкова странно, нали знаеш?

Реджина се вцепени. Едуард се беше досетил за подозренията й. Беше сигурна в това.

Но какви причини би имал той да се усъмни в нейната самоличност? И ако беше така, защо не ги бе предупредил — не нея самата, но поне Рик или Слейд? Тя втренчи поглед в него, но той вече не я гледаше; бе вперил поглед в игривите кръгчета цигарен дим, които се изплъзваха лениво от устата му и бавно се отдалечаваха в пространството.

Реджина се опита да си втълпи, че греши, че Едуард нито за миг не се е усъмнил във факта, че тя е Елизабет Сейнт Клер. Главата й пулсираше от болка. Въпреки натрапчивото главоболие тя се опита да размисли над липсата на означителни етикетчета на куфарите с багажа й. Това би могло и да означава нещо, но не беше и никак необичайно. Някои хора надписваха чантите си, други — не. Аз съм Елизабет, повтаряше си ожесточено тя. — Притеснявам се без всякаква причина. Очевидно роклята е била изпратена отделно — отделно — и се е изгубила по пътя!

— Добре ли си, Елизабет?

Тя се сепна и тайничко се помоли очите й да не изглеждат толкова напрегнати, колкото бяха нервите й.

— Какво ще правя сега?

— Отпусни се — отвърна спокойно Едуард. — Какво искаш да правиш?

Реджина се запита дали в думите му не е заложен двояк смисъл. Беше й невъзможно да разчете насоката на мислите му, да проникне отвъд непроницаемата завеса на привлекателното лице и любезната усмивка.

— Имам нужда от рокля.

Усмивката му стана по-широка и по-ослепителна.

— Не се притеснявай. Днес би трябвало да помогна на Рик и Слейд в поправянето на някои огради, но ми се струва, че ще бъде по-добре да предприемем едно пътуване до Пасо Роблес.

— И?

— Отиваме на лов — отвърна равнодушно Едуард. — На лов за сватбена рокля.

— Но аз ще се омъжвам още тази неделя!

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим нещо бяло, ново и съвсем прилично. И след като приложим към усилията си малко материален подтик — в долари, разбира се, — със сигурност в неделя на обяд ще разполагаш с прекрасна булчинска рокля.

— Надявам се да се окажеш прав. — Реджина си пое дълбоко дъх и решително отхвърли всякакви съмнения, които настойчиво тормозеха съзнанието й — поне до следващите думи на Едуард.

— И наистина не бива да казваме на никого.

 

 

— Къде, по дяволите, са всички? — попита сприхаво Рик.

Слейд вдигна рамене. В уречения час за вечеря двамата мъже стояха сами в трапезарията. Рик наля по чашка и за двама им. След тежкия работен ден току-що се бяха изкъпали и облекли в чисти и удобни дрехи. Косата на Слейд бе все още влажна. Той не по-малко от баща си искаше да знае къде са отишли всички; а най-много го интересуваше къде е отишла Елизабет. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Едуард също го няма.

Лусинда се зададе откъм кухнята с поднос пресни пъпеши, които Слейд й бе поискал — изцяло домашно производство. Тя постави плодовете на огромната ракла, която служеше като масичка за кафе, отправи към него една лъчезарна усмивка и напусна стаята. Слейд неохотно си припомни събитията от изминалата нощ. Той се отпусна на дивана и започна да се храни, без да приеме напитката, която Рик му предложи.

— Най-добре ще е да престанеш да се занасяш с нея — каза предупредително баща му. — Малката ти годеница няма да е никак щастлива, ако долови искрите, които прехвърчат около вас.

Слейд облиза спокойно капките гъст сок от пръстите си, без да вдигне поглед към баща си. Не му беше лесно да запази хладнокръвие. Гневът се разгаряше неудържимо в гърдите му. Не беше спал с Лусинда и никога нямаше да го направи. А през изминалата нощ бе минал през всичките кръгове на ада. А сега не беше в настроение да приеме подобни забележки от страна на баща си, не и днес, докато водеше драматична битка със самия себе си и беше на косъм от възможността да я загуби.

— Зарежи тази тема. — В гласа му се долавяше натрапчива заплашителна нотка.

Но Рик не го послуша.

— Елизабет е истинска дама, а истинските дами са изключително чувствителни. Едва ли ще привикне с постоянните ти флиртове. Поне този път прояви капка здрав разум. Не бива да гониш късмета си.

Слейд намести удобно крака върху раклата и скръсти ръце зад тила си. Късмет? Това беше нелепо. Той беше най-нещастният човек на света — да се ожени за жена като Елизабет Сейнт Клер, жена, която винаги щеше да принадлежи на брат му, жена, която нямаше право да притежава. Наистина би бил късметлия, но ако можеше да си позволи истински, а не формален брак със своята годеница.

— Иска ти се тя да разбере за игричките ти и да избяга, това ли е целта ти? — попита насмешливо Рик.

Слейд се намръщи.

— Знаеш ли, откакто се помня, ти непрекъснато ме поставяш на подсъдимата скамейка. Започва да ми писва от това.

— И какво би трябвало да правя, когато те виждам да се държиш като глупак? Като например да занасяш Лусинда? Остави проклетата прислужница на мира! Елизабет е най-хубавото нещо в живота ти, момче, имай ми доверие за това.

Внезапно Слейд хлопна токовете на ботушите си върху пода и се изправи.

— Знаеш ли какво? Ти си пълен глупак!

— Как ли пък не!

Слейд оголи хищните си зъби.

— Вероятно няма да ми повярваш, но никога не съм докосвал Лусинда и не вярвам някога да го направя!

Рик изглеждаше изумен.

Слейд поруменя, едновременно объркан и разгневен. Защо, по дяволите, изобщо си бе направил труда да се оправдава пред този човек? Рик открай време предпочиташе да мисли най-лошото за него, а той бе спрял да се отбранява преди десет години — в нощта, в която окончателно напусна дома си.

— Трябва да поговорим.

Рик се облегна удобно на стола си.

— Какво ти е хрумнало пък сега?

Слейд стана от кушетката.

— След сватбата в неделя, тук аз ще командвам парада.

Рик премигна, но в следващия момент се окопити и подсвирна иронично с уста.

— Само през трупа ми!

— О, не — отвърна благо Слейд. После пристъпи към старинната ракла и се изправи решително срещу баща си. — Аз се женя за Елизабет. Аз ще контролирам наследството й. След тази неделя аз държа ковчежето с парите и всички ще играят по моята свирка.

Рик позеленя от гняв.

— Никога! — извика буйно той. — Ти си моят наследник, но аз още не съм умрял и не смятам скоро да ме погребвате!

— Тогава няма да получиш и пукната пара! — отвърна разпалено Слейд. Артерията на врата му бясно пулсираше.

— Ах ти, нещастен кучи син!

— И ти не си по-различен от мен!

— Каква игричка играеш този път?

— Това не е игра — заяви твърдо Слейд. — Не биваше да ми показваш онези книги, старче. Те са най-солидното доказателство, че е време аз да поема юздите. Можем да управляваме това място заедно — но ще го направим по моя начин.

— И какъв е твоят начин? — изръмжа заплашително Рик. — Какви са твоите методи и с какво са по-надеждни от моите? Мислиш се за голям умник, така ли, хлапе? Е, тогава нека да ти кажа нещичко! Ти нямаш никаква представа как да управляваш Мирамар! Тръгна си доброволно оттук преди десет години, така че не ми казвай, че можеш да се справиш по-добре от мен!

— Но мога — и ще го направя — отвърна решително Слейд. — Първото нещо, което ще направим, е да продадем две трети от стадата.

Рик се вцепени. Очите му напираха да излязат от орбитите си.

— Имаме твърде много добитък — продължи безцеремонно Слейд. — Следващото нещо, което ще направим, е да почистим петстотин акра земя. Имаме три плодородни долини, които са изключително подходящи за отглеждане на пшеница и овес. До идната пролет ще засадим всеки свободен акър почва в Мирамар.

Сега Рик беше моравочервен.

— Да продадем стадата си? Да превърнем петстотин акра в обработваема земя? Ти искаш да станем фермери?

— По мои сметки след пет години Мирамар ще бъде платежоспособен.

— Ако станем фермери?

— Ако стане така, както аз казвам — отвърна спокойно Слейд. — В противен случай няма да получиш нито стотинка.

— Фермери! — крещеше Рик като обезумял. — Искаш да станем някакви си фермери! Да не си полудял?

— Пречим ли? — долетя гласът на Едуард откъм вратата. До него стоеше Реджина — с широко отворени очи и пребледняло от ужас лице.

Погледът на Слейд прескочи фигурата на брат му и се спря върху нея. Тя го погледна за миг, преди да отмести очи.

— Напротив — отвърна Слейд, без да отмества погледа си от Реджина, а устните му едва доловимо се извиха в иронична усмивка. — Не бихте могли да улучите по-подходящ момент.

 

 

Побеснял от гняв, Рик крачеше неспокойно из стаята си. В един момент вратата се отвори и на прага застана жена му, облечена в прашния си от път костюм.

— Къде, по дяволите, беше цял ден?

Виктория се усмихна и затвори вратата след себе си.

— Пазарувах. Защо крещиш?

Рик едва ли я чу.

— Имаш ли някаква представа какво смята да прави онова копеле? Подозираш ли нещо за намеренията му?

Виктория свали спокойно шапката и ръкавиците си и се обърна към разярения си съпруг.

— Вероятно имаш предвид Слейд.

— Кой друг би могъл да ме разстрои така? Дори и ти не можеш да ме вбесиш дотолкова!

Жена му се приближи към него и плъзна изящните си ръце по раменете му.

— По-добре се успокой, Рик — каза натъртено тя. — Не съм те виждал в такова състояние, откакто той ни напусна преди десет години. Ще получиш инфаркт.

— Права си! — Рик рязко се освободи от нея. — Той ще ме умори и ще танцува върху гроба ми. Но аз няма да му доставя това удоволствие.

— Какво е направил този път?

— Не е въпросът, какво е направил, а какво възнамерява да направи. По дяволите, Виктория, той иска да ми отнеме Мирамар и да го управлява на своя глава. Иска да превърне земите ни във ферма!

Очите й се разшириха.

— Самият той ли ти го каза?

— Каза ми, че щом започне да управлява парите на Елизабет, ще управлява и Мирамар! И първото нещо, което ще направи, е да продаде стадата ни и да превърне петстотин акра в обработваеми земи! Обработваеми земи! Иска да ставаме фермери!

Виктория присви лукаво очи.

— Изхвърли го! Веднага! На момента! И никога не му позволявай да се връща обратно!

Рик впери поглед в нея, сякаш размишляваше над думите й. Виктория се вкопчи в ръцете му.

— Едуард никога няма да се опита да се наложи над теб. Никога! И двамата знаем това. Позволи му да се ожени за Елизабет! Той с удоволствие ще те остави да управляваш наследството й и да движиш нещата тук, стига да му оставиш средства за преживяване. Знаеш, че съм права. И двамата го знаем.

Рик се отдръпна от нея.

— Слейд е най-големият. Той е моят наследник.

— Слейд носи само проблеми! Откакто се е родил, Слейд носи единствено проблеми!

Рик я гледаше напрегнато.

— Не мога да наруша традицията. Мирамар е традиция! Най-големият винаги наследява, винаги. В нашия род открай време е така и когато се оженихме, ти много добре знаеше, че вече имам двама сина.

— И винаги сме управлявали ранчо! — извика разпалено Виктория. — Но ако направиш Слейд свой наследник, той ще наруши традицията и ще се превърне във фермер. Не е ли по-добре да нарушиш традицията, за да я запазиш, отколкото да го оставиш да я погуби завинаги?

— Проклет да е! — възкликна сподавено Рик.

— Прогони го! — наливаше масло в огъня Виктория.

— Стига! — Рик сякаш прелетя покрай нея. — Той е моят наследник, той е най-големият. Това не може да се промени. Но ако иска война — добре, ще я получи. Защото няма да превръщаме ранчото във ферма — поне не и докато аз съм жив!

Виктория го гледаше като хипнотизирана.

— Къде отиваш?

— Имам нужда да пийна нещо. — Без да каже и дума повече, Рик напусна стаята.

Щом вратата се затвори зад гърба му, изражението на Виктория моментално се промени. Тя се изсмя гръмко на глас, цялото й същество ликуваше. Това бе един от най-плодоносните дни в целия й живот!

Слейд бе проявил глупостта да осведоми баща си за своите намерения и с това бе забил фаталния пирон в отношенията им, който вероятно щеше да се окаже фатален и за бъдещето му в Мирамар. Виктория сама щеше да се погрижи за това. Слейд й бе предоставил възможност, от която тя щеше да пусне в сила всички средства.

А след като прогонеше Слейд, щеше да остане само Едуард — единствен наследник на всичко.

И нямаше никакво значение, че в неделя Слейд щеше да се ожени за онова момиче. Виктория отново се разсмя.

Защото момичето не беше Елизабет Сейнт Клер. В момента Елизабет Сейнт Клер се намираше в Сан Луис Обиспо. Не само че си живееше необезпокоявана в своя роден град, но и изобщо не го бе напускала, за да завърши обучението си в Лондон. В Сан Луис Обиспо бе прекарала цялата изминала година. Виктория знаеше това със сигурност, защото днес я бе посетила и двете си поговориха надълго и нашироко.

Елизабет изобщо не бе възнамерявала да идва в Мирамар и да се омъжва за Джеймс. Беше получила телеграма от Рик, но въобще не си бе направила труда да му отговаря. Сега, след като Виктория се бе срещнала лично с нея, всичко й се беше изяснило. Елизабет живееше в прекрасна къща, която си бе купила съвсем сама, заобиколена от цяла армия прислужници, които я гледаха в очите като кралица. По обяд тя все още бе облечена в копринената си нощница, но носеше диамантени обици и диамантено колие. И съвсем сериозно бе заявила на Виктория, че няма никакво намерение да напуска големия град. Нито да се омъжва за собственик на ранчо, да живее в изолация и да се откаже от всичките си пари.

Виктория подскачаше възбудено из стаята, обзета от неудържим триумф.

Онова момиче, което и да беше то, бе само една изпечена мошеничка, тръгнала на лов за пари. А сега Виктория разбираше защо натрапничката никога не сваляше перленото колие от шията си — не от страх да не й го откраднат, а защото беше фалшификат и не искаше да бъде разобличена. Виктория бе прегледала внимателно съдържанието на куфарите й и фините бижута в багажа й — тогава й се сториха съвсем истински, но сега знаеше, че всичко трябва да е имитация. Хубави имитации, но все пак имитации, като самото момиче.

Единственият извод, който можеше да се направи, бе че момичето е натрапница, измамничка и нищо повече. Слейд нямаше да се ожени за богата наследница, така че нямаше да се сдобие с необходимите средства, за да спаси Мирамар. Никога нямаше да сложи ръка върху ковчежето с парите.

А Рик щеше да обезумее от гняв, когато разбере, че е бил измамен и че не може да разчита на никакво наследство. Слейд щеше да се окаже напълно безполезен за него, след като не му донесеше нужните средства за спасяването на Мирамар.

Скоро Слейд щеше да се озове в доста неприятна ситуация — без пари и без власт, завинаги лишен от благоразположението на баща си. А после Едуард щеше да бъде провъзгласен за единствения наследник на всичко. Виктория пък щеше да му намери богата наследница и изведнъж Едуард щеше да се окаже търсеният спасител на Мирамар. Едуард, а не Слейд.