Бренда Джойс
Тайни (5)

4

Лекарят беше висок, жилав мъж, чиято възраст бе трудно да се отгатне. Реджина седеше покорно на един стол, докато той опипваше подробно главата й. Този човек не й вдъхваше особено доверие. Очите му бяха мътни и кръвясали, а от устата му долиташе остра миризма на уиски, която дори силният одеколон не беше в състояние да притъпи. Изражението на младата жена оставаше непроницаемо, но сърцето й се блъскаше тревожно в гърдите. Мислено тя се успокояваше, че колкото и непочтен да изглежда този човек, все пак е лекар. И още повече, беше го довел самият Рик Деланза, който в момента чакаше отвън пред вратата. Тя определено се боеше от момента, в който лекарят щеше да произнесе диагнозата. Защото, макар да бе изминал цял ден от злополучния инцидент, и въпреки че беше разгледала подробно съдържанието на багажа си, съзнанието й си оставаше същата черна дупка, както и вчера, когато Слейд я бе открил до железопътните релси. Не я бе споходил нов проблясък на паметта, откакто в главата й проехтя онзи пистолетен изстрел.

— Имате приличен оток на тила. — Лекарят й се усмихна. Имаше приятна усмивка. — Боли ли ви?

— От вчера следобед имам главоболие.

— Очевидно добре сте се подредили, но не мисля, че имате сътресение. Все пак трябва да си почивате, докато си възвърнете паметта.

— Значи ще си спомня? — Реджина не можеше да си представи как би могла да живее повече в такова безпаметно състояние.

— Вероятно. — Той видя изумлението, което се изписа на лицето й, и я потупа приятелски по гърба. — Хайде, хайде, не се притеснявайте. Това няма да ви помогне. Истината е, че никога преди не съм имал случай на амнезия. Все пак това е рядко срещано явление. Но с времето повечето хора се възстановяват.

С времето повечето хора се възстановяват. Не за пръв път, откакто бе изплувала от бездната на съня и осъзнала, че е загубила паметта си, в съзнанието на Реджина изплуваше мисълта, че е възможно никога да не си спомни своето минало, никога да не узнае коя е в действителност. А тази мисъл беше потресаваща.

В този момент Рик почука нетърпеливо на вратата.

— Свършихте ли, докторе?

— Влезте, Рик. — Бавно, без всякаква припряност, лекарят започна да прибира инструментите в черната си чантичка.

Рик прекрачи прага на стаята. Тялото му излъчваше същата колосална енергия, каквато Реджина бе забелязала у Слейд, но имаше и нещо различно. В по-младия мъж енергията беше експлозивна, докато бащата бе просто пълен с неизразима жизненост. Реджина отново усети празнота от отсъствието на Слейд. Не го беше виждала, откакто я остави в хотелската стая предния следобед. Но образът му често навестяваше мислите й. А сега се чувстваше разочарована, че Слейд не е дошъл с баща си.

Рик й се усмихна, но съсредоточи вниманието си върху лекаря.

— Е?

Реджина изобщо не слушаше, докато лекарят повтори пред него онова, което й бе казал преди минути. Тя се изправи пред огледалото и втренчи поглед в непознатата жена отсреща.

Рано сутринта се беше изкъпала с кофата вода и легена, които някой бе оставил под бюрото. После облече един от костюмите, които откри в багажа си — морскосин жакет с пола и блуза в кремав цвят. Добави изящна перлена огърлица, която също намери сред вещите си. После погледна ефекта в огледалото и й се стори, че изглежда не само богата и привлекателна, но също фина и елегантна. Оценката й бе лишена от всякаква суета. Все още се притесняваше от лика си в огледалото. Жената отсреща неизменно й изглеждаше толкова далечна и непозната, че дъхът й секваше от чувството на безсилие.

Отново се почука на вратата. Първата мисъл, която й хрумна, беше че това е Слейд. Реджина се усмихна — първата й истинска усмивка за деня. Тя хвърли един бърз и критичен поглед към огледалото, но всяко косъмче си беше на мястото. После се озова пред вратата, преди Рик да успее да отвори. На прага, с поднос в ръце, стоеше една от камериерките на хотела. Реджина я наблюдаваше разочарована, докато момичето оставяше подноса на масичката между двата стола.

— Поръчах ти закуска, защото знам, че не си яла снощи — обясни й Рик. — Днес изглеждаш нов човек. Как се чувстваш, Елизабет?

— По-добре. — Отговорът беше машинален. Сетивата й вече и долавяха аромата на прясно сварени яйца и топли кифлички и я караха да почувства неутолимия си глад. Но тя не направи и опит да седне. — Къде е Слейд?

Рик се намръщи.

— Все още е в леглото. Това момче очевидно има склонност към мързел.

Реджина беше шокирана. Не познаваше Слейд добре, но можеше да се закълне, че мързелът е абсолютно чужд на този мъж. Дори напротив — никога не беше срещала такъв неуморен човек.

— Хайде, Елизабет. Започвай да се храниш. Тук не държим много на добрите маниери.

Реджина тъкмо понечи да седне, когато откъм отворената врата долетя гласът на Слейд:

— Ти не би могъл да разпознаеш добрите маниери дори ако някой пъхне под носа ти наръчник за употребата им.

Двамата с Рик се извърнаха рязко. Лицето на Слейд беше яркочервено от гняв; той очевидно бе дочул хапливата забележка на баща си.

— Ябълката не пада по-далече от дървото си — отвърна равнодушно Рик. — Часът е десет сутринта. Тя има право да спи през целия ден, но не и ти.

Слейд влезе в стаята с ленива походка и затвори вратата с връхчето на износената си обувка.

— Ти да не си ми шеф? Да не би да ме храниш или да ми плащаш надници? Не си спомням някога да съм получавал чек от теб.

— Нима Чарли Ман ти позволява да спиш до десет сутринта?

— Когато съм във Фриско, обикновено работя — отвърна му Слейд.

Рик подсвирна подигравателно.

— Как ли пък не! Сигурно, ако си легнеш в по-приличен час, ще можеш и да станеш навреме.

— А може би това, което правя през нощта и по всяко друго време на денонощието, си е лично моя работа.

Двамата мъже стояха настръхнали един срещу друг и се гледаха право в очите. Реджина бе вкопчила здраво нокти в облегалката на стола, а изуменият й поглед непрестанно се местеше от баща на син, и обратно. В момента тя ставаше неволен свидетел на нещо, което нямаше право да вижда, и беше ужасена от онова, което се разкриваше пред очите й. Защо ли Рик нападаше Слейд по такъв начин? Как би могъл баща да се държи така със сина си — и то в присъствието на друг човек? И защо Слейд се палеше толкова лесно, сякаш се готви за битка? Реджина се усмихна лъчезарно и наруши напрегнатата тишина:

— Идваш точно навреме за закуска. Заповядай, седни. Ще поръчам да донесат още чинии.

Както се беше надявала, Рик и Слейд мигновено насочиха вниманието си към нея.

— Вече закусих, а виждам, че има предостатъчно кафе — обади се Рик. Той дръпна единия стол назад. — Седни, Елизабет.

Реджина не се помръдна, вперила неподвижно поглед в Слейд, който по никакъв начин не отговори на поканата й. Сега, след като вниманието му не беше погълнато от баща му, той се обърна и към нея. Както беше очаквала, погледът му бе остър като бръснач, а въпросът се съдържаше в очите му.

— Нещо ново?

Реджина знаеше какво я пита. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да откъсне погледа си от него. На лицето му мигновено се изписа разочарование, когато осъзна, че тя все така не си спомня нищо.

След като вече бяха седнали, Реджина не се сдържа да не го разгледа по-подробно. Изглеждаше добре. Тази мисъл я смути. Тъмната му гъста коса беше влажна и гладко сресана назад. Лицето му бе гладко избръснато и едва сега разкриваше красивите му до съвършенство черти. До този момент Реджина наистина не бе осъзнавала колко дяволски привлекателен е в действителност този мъж. Вълнената му риза беше снежнобяла и идеално изгладена, дънките — тъмносини и нови. Отново носеше пистолет на колана си. Ботушите му бяха излъскани до последната прашинка и на Реджина й се струваше, че дори долавя приятния аромат на одеколон.

Той улови погледа й. Реджина му се усмихна в отговор, защото наистина се радваше да го види и защото нито за миг не беше забравила, че този човек я е спасил и дори й е предложил закрилата си. Слейд обаче не й се усмихна. Погледът му беше непроницаем. Мислите му сега бяха грижливо прикрити. Онзи плам и огнени емоции, които бе разкрил пред нея предния ден, днес бяха грижливо прикрити или дълбоко погребани.

— Е, пациентът вече е прегледан, така че е време да си вървя — обади се жизнерадостно лекарят откъм леглото.

Реджина се сепна. Беше забравила за неговото присъствие. Но той не изглеждаше нито озадачен, нито пък притеснен от острата размяна на реплики, на която също бе станал неволен свидетел. Рик го изпрати до вратата и учтиво му благодари.

В този момент погледът на Слейд се плъзна по тялото на Реджина. Косъмчетата по кожата й се изправиха.

— Какво каза лекарят? — попита я меко той.

— Че вероятно ще се оправя с времето.

Слейд замълча, а Рик се присъедини към тях. Реджина бе толкова обезпокоена от поведението на Слейд, че почти загуби апетита си. Тя наля кафе за двамата мъже, като предварително ги попита как го предпочитат. После започна да се храни, но без всякаква охота. Двамата отпиваха от кафето си в пълна тишина. Рик седеше на единствения свободен стол до масата, а Слейд беше небрежно облегнат на бюрото. В притихналата хотелска стая девойката почти се боеше от Слейд. Присъствието му бе силно и натрапчиво. Реджина чувстваше погледа му, закован в гърба й. Напомняше й за огромен тигър — опасен, ако го оставят на свобода; непредвидим, ако го затворят в клетка; хищен, ако го предизвикат.

— Елизабет — промълви Рик, когато тя свърши със закуската си, — снощи нямахме възможност да поговорим, но трябва да го направим сега, защото днес заминавам за Мирамар.

Младата жена се сепна. Думите му я накараха да осъзнае колко несигурно и крехко е положението й в момента. Рик щеше да се върне в Мирамар. Лесно беше да се предположи, че Слейд ще го последва. А къде щеше да отиде тя самата?

Пръстите й мачкаха грубо изящната салфетка. Ако Джеймс беше жив, сега тя щеше да замине с тях, за да се подготви за сватбеното си тържество. Но той беше мъртъв. И къде щеше да отиде тя, какво трябваше да стори? През изминалата нощ Рик бе отговорил на всичките й въпроси относно нейното семейство. Беше отгледана в Сан Луис Обиспо, а от тринадесет годишна посещавала училище за млади дами в Лондон. Баща й починал миналото лято, а доведената й майка се омъжила повторно. Реджина се питаше дали тази жена би я приела в дома си.

— Предполагам, че аз ще трябва да се върна у дома — прошепна колебливо тя и неволно се обърна към Слейд. Въпросителният й поглед срещна неговия.

Но той не й отговори нищо. Изражението на лицето му беше мрачно и непроницаемо.

— Точно това исках да обсъдим — каза Рик. — Не мисля, че е редно да пътуваш сега, когато нямаш никакви спомени за миналото си. И със сигурност не бива да заминаваш сама.

Дотук Реджина бе напълно съгласна с него. Самата мисъл да пътува в такова състояние й се струваше отблъскваща, но истинската причина се криеше по-дълбоко. Тук поне имаше вече нещо познато, а домът й беше само далечен мираж, който би трябвало да я привлича, но при конкретните обстоятелства не й предлагаше никакво успокоение.

— Предполагам — промълви бавно тя, като се опитваше да сдържи импулса си да погледне отново към Слейд, — че когато моята компаньонка се съвземе, бихме могли да заминем заедно.

Рик сякаш се поколеба.

— Госпожа Шрьонер почина вчера, малко след пристигането на влака и доста преди да се появите вие със Слейд.

Реджина беше потресена.

— Винаги бих могъл да изпратя един от синовете си да те придружи — добави Рик, — но дори и така, не съм сигурен, че ти си готова да пътуваш. Лекарят е твърдо против тази идея.

Реджина не си спомняше нищо за своята починала компаньонка, но мисълта й работеше бързо.

— Трябва да изпратя писмо до роднините на госпожа Шрьонер, ако успеем да ги открием.

— Не се притеснявай за това. Вече се погрижих за всичко, но ако искаш да пишеш на тези хора, аз съм готов да изпратя посланието ти.

Реджина кимна.

— Дали моята доведена майка ще ме приеме, ако се върна у дома?

Рик се намръщи.

— Сюзън се омъжи шест месеца след смъртта на Джордж. В продължение на един месец, откакто се върна от Лондон, ти беше нейна гостенка, но се съмнявам, че тя е била доволна от този факт. Тя е почти на твоята възраст, а ти си дяволски привлекателна. Не мисля, че ще приветства идеята непрекъснато да се навърташ около нея.

Реджина замълча. Думите на Рик никак не я изненадаха. Изглеждаше й логично една наскоро омъжена жена да иска да се усамоти със съпруга си, а фактът, че доведената й майка беше почти на нейната възраст правеше присъствието й още по-нежелателно. Тази мисъл й причини остро главоболие. Погледът й неволно се насочи към Слейд. Той се бе настанил върху бюрото и изучаваше съдържанието на подноса със закуската, сякаш виждаше в него нещо особено занимателно. Реджина искаше да привлече вниманието му, но той изглеждаше твърдо решен да я избягва. Но ако не можеше да се върне у дома, в Сан Луис Обиспо, къде тогава щеше да отиде?

— Мисля, че известно време можеш да останеш тук, в Мирамар, при моето семейство — обади се Рик.

— Това е много мило от ваша страна! Много мило! — Стори й се, че дочува Слейд да ръмжи неодобрително, но не беше сигурна. — Но защо ви е да ме приемете сред вас? — попита настоятелно Реджина, изумена от щедростта на възрастния човек. — Защо ви е да правите това? Може да мине много време, преди да си възвърна паметта. — Ако въобще някога си я възвърна, добави мислено тя.

— Защото вярвам в здравите семейни връзки — отвърна Рик. — Джеймс те обичаше. Той беше мой син. Що се отнася до мен, аз те възприемам като част от семейството. Мястото ти е при нас, в Мирамар. Ние ще се грижим за теб, докато се възстановиш.

Реджина вкопчи нокти в дланите си. Тя беше изпаднала в нужда, а този човек й предлагаше убежище. Беше му благодарна за това. А и Слейд щеше да бъде там. Не можа да се сдържи, да не помисли и за това.

— Благодаря — прошепна тя и се осмели да погледне към Слейд.

— Ти имаш избор. — Гласът му беше хладен и скован. — Ако искаш да отидеш при доведената си майка в Сан Луис Обиспо, аз ще те отведа. Ако искаш да заминеш за Лондон, ще ти намеря компаньонка. Ти си богата наследница, Елизабет, и можеш да си го позволиш.

Тя простена мъчително.

— Не искаш да остана, нали?

— Не съм казал такова нещо — отвърна й хладно Слейд. — Опитвам се само да ти обясня, че си зряла и самостоятелна жена.

Той не искаше тя да остава. Тази мисъл я зашемети. Чувстваше се залепена за стола си. Слейд не само че не искаше тя да остане, но й предлагаше помощ, за да замине. Реджина се чувстваше предадена. Но над всичко останало надделяваше болката — та тя му се бе доверила, тя изпитваше нужда от него.

— Не можеш ли да се насилиш да бъдеш учтив с годеницата на брат си? — извика Рик. — Не виждаш ли колко е разстроена?

Слейд почукваше ритмично по бюрото с носа на острата си обувка. Очевидно за него това беше начин да изразходва вулканичната енергия, която напираше във вените му. Имаше нещо непреодолимо зловещо в този натрапчив звук: чук-чук-чук.

— И колко точно учтив искаш да бъда? — попита той с най-благия си глас.

Реджина непрекъснато местеше поглед от единия към другия. Отново ставаше неволен свидетел на много личен, почти взривоопасен конфликт.

— Спрете! — извика тя.

Двамата мъже рязко се обърнаха към нея. В очите им се четеше изненада.

Тя се вкопчи неистово в ръба на масата, без дори за миг да погледне към Слейд, макар да чувстваше горещия му поглед върху себе си. Не искаше да го поглежда сега, след като той недвусмислено бе разкрил отношението си към нея.

— Позволете ми поне да науча всички факти за живота си. Близка ли съм с доведената си майка? Искам да кажа, била ли съм близка, преди тя да се омъжи повторно?

— Не — отвърна мрачно Рик. — Сюзън беше бясна заради клаузите на завещанието. Джордж знаеше, че ти ще се омъжиш за Джеймс и остави по-голямата част от състоянието си именно на теб.

— Защо?

— Двамата с него израснахме заедно. Джордж беше сирак. Отгледаха го в едно сиропиталище в Сан Мигел. Като деца играехме заедно и станахме неразделни. Но Джордж винаги се притесняваше от пропастта, която ни делеше, защото аз бях наследникът на Мирамар, а той изкарваше прехраната си с неуморен труд в нашата винарна. В онези дни баща ми беше нещо като старите испански донове, каквито са били преди векове. В тази страна той беше крал и всички го знаеха. Законите се пишеха, за да отговарят на нуждите му. Цели градове се подчиняваха на думата му. Никой не можеше да диша, без да получи разрешение от него. Разбираш ли какво имам предвид?

Реджина кимна, очарована от думите му.

— Но Джордж беше умен, трябва да му го призная. Завърши обучението си на шестнайсет и скоро отвори магазин в Сан Луис Обиспо. Направи цяло състояние от спекула. Още в началото на осемдесетте разбра, че бъдещето е в железниците. Винаги сме поддържали връзка. А един ден решихме да сродим семействата си. Джордж искаше за своя внук — и твой син — онова, което за него си остана само недостижима мечта: да бъде господар на Мирамар. Да бъде крал.

Реджина разбра всичко. Тя дори изпитваше симпатия към човека, който бе израснал като сирак, но твърдо решен да осигури за бъдещите поколения от своето семейство земите, властта и общественото положение, с които беше свързан Мирамар. Той бе желал да постигне тази своя мечта чрез нея, своята дъщеря. Разбира се, тя беше приемлива годеница за някой с положението на Джеймс, но само защото бе богата наследница. Реджина прекрасно осъзнаваше, че ако Джордж бе останал безпаричен, приятел или не, Рик никога не би сгодил сина си за нея. Тя приемаше това и съжаляваше баща си, когото в момента не можеше да си спомни, защото всичките му мечти бяха погребани заедно с Джеймс.

— Двамата с Джордж бяхме като братя — продължи задавено Рик. — Той е мъртъв, Джеймс също е мъртъв, но ти можеш да разчиташ на мен, Елизабет. Аз те обичам като баща.

Реджина беше затрогната до сълзи. И как би могла да не е? Тя нямаше да се омъжи за неговия син, нямаше да стане част от семейството, но въпреки всичко Рик й предлагаше подкрепата си.

— Благодаря ти.

Слейд отдавна бе престанала до почуква с обувката си в бюрото, но сега го изрита веднъж — силно — за да напомни и за своето присъствие.

— Направо не знаех, че баща ми може да бъде толкова любящ.

Рик моментално скочи на крака.

— Да не би да има нещо, което искаш да ми кажеш?

Слейд се изправи предизвикателно срещу него.

— Не. Ами ти? Нямаш ли какво да добавиш?

Реджина не откъсваше поглед от двамата мъже, изплашена и стъписана. Очакваше всеки момент да се стигне до размяна на юмруци. Лицата и на двамата бяха обагрени от гняв, а тя така и не успяваше да проумее смисъла във въпроса на Слейд.

— Остави Елизабет на мира — извика Рик, излязъл от кожата си от гняв.

— О! Значи вече искаш да я оставя на мира?

Рик се овладя. Когато се извърна към Реджина, по лицето му се разля топла усмивка.

— Баща ти ще се обърне в гроба си, ако не се погрижа за теб.

Реджина погледна напрегнато Рик, който сега се усмихваше приятелски, а после и Слейд, който бе по-навъсен от всякога. Какво, по дяволите, ставаше между тези мъже? И дали тя изобщо имаше някакъв избор?

— Благодаря — отвърна Реджина и взе единственото решение, което в момента й идваше на ума. — Ще приема вашето гостоприемство за известно време. — Не й се отдаваше да говори спокойно. Тялото и душата й трепереха, с всяка фибра на тялото си тя изпитваше ужас от реакцията на Слейд към безумното й решение. Кой знае защо, Реджина изпитваше нужда от неговото одобрение, и то не само по отношение на решението й, но и за самата нея като личност.

И същевременно не вярваше да го получи. Следващите му думи потвърдиха страховете й.

— Предполагам, че това решава нещата — промълви навъсен Слейд. — А сега нека да предположа: ти ще тръгнеш веднага, татко, а от мен се иска да съпроводя нашата гостенка до Мирамар, след като тя се подготви.

Рик се намръщи.

— Нима наистина ще си наложиш поне веднъж да ме послушаш?

Слейд не му отговори. Без да каже и дума, той напусна стаята, но не преди Реджина да осъзнае колко е разгневен.

Двамата с Рик останаха сами. Реджина беше вцепенена. Беше изумена. Защо Слейд беше толкова ядосан? Защо ли толкова го влудяваше фактът, че тя ще отседне в родния му дом за известно време? Та тя само се опитваше да бъде негов приятел! Реджина погледна Рик право в очите.

— Къде сгреших?

Възрастният човек заобиколи масата и я потупа дружелюбно по рамото.

— Вината не е твоя, повярвай ми. Ти си една прекрасна млада жена и човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Аз съм виновен за всичко. Двамата със Слейд не се разбираме, никога не сме се разбирали. Винаги когато поискам нещо от него, той се готви за битка. Винаги е бил такъв. Винаги е бил непримирим бунтар. Точно като майка си.

Реджина впери поглед във възрастния човек. Ясно долавяше болката в гласа му. Но долавяше и още нещо — любов. Любовта, която така грижливо беше крил пред своя син.