Бренда Джойс
Тайни (6)

5

Темпълтън остана зад гърба им. На няколко мили от града се намираше прашен кръстопът, където завиха на запад, покрай грубо издялана дървена табела, на която с ръкописни букви бе изписано „Мирамар“. Малко след като завиха, железопътните релси, които се простираха от север на юг, напълно изчезнаха от погледа им. Заобикаляше ги безбрежно море от златистожълти хълмове. Зад тях се извисяваха високи планини, покрити с гъста борова растителност. Над главите им, високо в прозрачносиньото небе, свободно кръжаха соколи. Реджина би се чувствала запленена от пейзажа, ако тялото и душата й не бяха така напрегнати.

Слейд седеше до нея на предната седалка на старомодната двуколка, теглена от две бързоноги кестеняви кобили. Огромните й куфари с багаж бяха струпани на задната седалка на возилото. Слейд не беше промълвил и дума, откакто дойде в хотелската стая, за да натовари багажа й. Оттогава не я бе удостоил и с повече от един или два коси погледа. Цялостното му поведение ясно говореше, че този човек никак не се радва на присъствието й.

Табелата, която указваше посоката към Мирамар, не споменаваше колко път ги чака дотам. Но дори да им оставаха само броени минути, Реджина със сигурност не би могла да понесе и миг повече напрегнатата тишина, установила се помежду им.

— Баща ти е изключително щедър човек — промълви тя, опитвайки се да подхване някакъв безобиден разговор.

Слейд не й отговори.

— Изключително съм благодарна за гостоприемството му. — Тя не можеше да повярва, че този мъж напълно ще откаже да разговаря с нея.

— Сигурен съм, че е така.

Думите се откъснаха неохотно от устата му, но поне бяха изречени с нормален тон. Реджина изпита безгранично облекчение.

— Не беше длъжен да ми предлага дома си — добави тя.

— Точно така. Рик никога не прави нещо, което не иска да нрави. — Този път той я погледна решително.

— Говориш така, сякаш ме предупреждаваш.

— Може и така да е.

— Той ти е баща.

— Мислиш ли, че не знам?

Реджина понечи да му обясни, че Рик го обича, но потисна порива си. Не биваше да се намесва в чувствата между двамата мъже. Това бяха лични взаимоотношения, които трябваше сами да разрешат.

— Знам, че си ми ядосан — изрече тихичко тя. — Извинявай.

Слейд я погледна отново. В очите му наистина се четеше гняв, но липсваше онзи неудържим пламък, който бе видяла у него в хотелската стая сутринта, преди да напусне стаята като разярено животно.

— Извинявай — промълви объркана тя. — Последното нещо, което съм искала, е да те разгневя — не и след като спаси живота ми по такъв начин.

Дланите му се вкопчиха здраво в юздите.

— Престани да говориш небивалици. Аз не съм те спасил. Просто те намерих и те отведох в града. Това е всичко. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи.

— Дали? Или щях да се събудя сама насред онази пустош и да се скитам наоколо, докато припадна от изтощение? Можех дори да умра.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм те молил за признателност.

— Но така или иначе, аз съм ти благодарна.

Слейд впери поглед право пред себе си над главите на конете към бледосинята ивица на хоризонта.

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.

Тя не откъсваше погледа си от него и най-сетне Слейд се видя принуден да я погледне отново. Очите им се срещнаха — питащи, настоятелни, изпепеляващи. Профилът му беше твърдо изсечен и привлекателен, почти болезнено съвършен.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита я Слейд през стиснати зъби.

Реджина не се поколеба и за миг.

— Приятелство.

Той се извърна рязко към нея, на лицето му се изписа изумление. Реджина остана безмълвна и неподвижна, неспособна да проумее начина, по който думите са се изплъзнали от устата й. Изражението на лицето му говореше, че и на него му е трудно да го повярва. Дланите й се изпотиха. Нямаше нужда да е възвърнала паметта си, за да проумее, че дамите не предлагат така откровено приятелството си на непознати, освен ако не става въпрос за по-особено приятелство, за интимно приятелство, а тя изобщо не влагаше този смисъл в думите си.

— Между нас не може да съществува приятелство.

Реджина разглеждаше напрегнато ръцете си, облечени в изискани ръкавици, а Слейд впери поглед, също толкова напрегнат, някъде пред себе си, над главите на неуморните коне. Реджина осъзнаваше, че е редно да остави темата недовършена и двамата да се престорят, че този въпрос никога не е бил засяган. Вместо това чу собствения си глас да промълвява:

— Защо?

Внезапно Слейд дръпна юздите и закова конете на място. Тялото му остана неподвижно, но с всяка своя клетка Реджина долавяше колосалната енергия, която се завихряше у него и напираше да излезе на свобода. Младата жена горещо желаеше да не бе проявила натрапчивата си откровеност.

Слейд я погледна. Каквито и тайни да имаше този човек, те вече не бяха забулени в най-тъмните кътчета на душата му — напираха в изразителните черти на лицето му, трябваше само някой да ги разчете. Очите му бяха ярки и напрегнати. Тялото му излъчваше груби и първични сигнали, които Реджина не беше в състояние да разгадае. Тя се чувстваше едновременно неудържимо привлечена и изплашена до смърт от този мъж.

— Освен ако нямаш предвид по-особено приятелство — но дори то е невъзможно помежду ни.

Реджина не пророни и дума. Погледът му я хипнотизираше. Думите му биха я шокирали, ако не беше изцяло погълната от изпепеляващия пламък в очите му. Но тя беше жена, а той — изключително привлекателен мъж, и привличането помежду им, което Реджина не можеше да проумее, нито да контролира, нарастваше с всеки задъхан удар на сърцата им. Беше й почти невъзможно да диша и тя тайничко се запита, само се запита какво ли щеше да се случи, ако едва доловимо наклонеше тялото си към неговото.

— Недей. — Слейд изрече една-единствена дума, но тя съдържаше безкрайна гама от значения и предупреждения.

Предупреждения, които Реджина предпочете да игнорира. Неспособна да откъсне погледа си от него, тя се наклони едва доловимо напред. Тялото й се помръдна с по-малко от инч, но това се оказа достатъчно.

— Елизабет.

Тя чакаше. Времето наоколо им се завихри и сякаш замря. Знаеше, че той ще я целуне. Желанието бликаше от очите му. Реджина копнееше неудържимо да почувства допира на устните му до своите. Тя наклони леко глава. После замря неподвижна и накрая, най-накрая чудото стана — едва доловимо устните му докоснаха нейните, плъзнаха се по копринената им повърхност… Почти мигновено Слейд се отдръпна рязко от нея.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите. Реджина не откъсваше от него. Огромните си изразителни очи. Той също я гледано слисан и ужасен от себе си самия. Внезапно Слейд грабна кичите и с едно ловко и отмерено движение пришпори конете напред по прашния път.

Думата „разстроена“ бе твърде бледа, за да опише състоянието на Реджина. Все още чувстваше следите от устните му върху своите, тялото й неудържимо копнееше за още — за много повече. Нямаше сили да отмести очите си от него. Мили боже, този мъж бе толкова привлекателен, повече от привлекателен. Ръцете й мачкаха копринената материя на роклята в скута й.

— Това беше непростима грешка — промълви Слейд, без да я погледне.

— Какво?

Той упорито отказваше да я погледне.

— Ужасна, непростима грешка.

Тялото й се напрегна. Лицето й се обля в гъста руменина, когато осъзна, че той съжалява за целувката, докато та болезнено копнееше за устните му. Червеният цвят на лицето й се сгъсти, когато проумя, че без всякакъв срам се е опитала да съблазни този мъж.

— О, господи! — прошепна засрамена тя.

— Късно е да призоваваш Бога.

— О, господи — повтори Реджина, докато се опитваше да си представи какво ли си мислеше Слейд за нея.

— Но, разбира се, това напълно съвпада с плановете на Рик.

Тя го погледна озадачена.

— Имаш предвид идването ми в Мирамар, нали? Или говориш за интимността, която споделихме?

— Имам предвид всичко накуп. Аз не съм светец. И никога не съм искал да бъда — досега.

— Ти си добър човек — прошепна разпалено тя. — Много добър човек.

Слейд я прониза с безмилостен поглед. Когато се съвзе, гласът му беше дрезгав и студен.

— Ти или имаш дяволски развито въображение, или си твърде добра, за да си истинска. Не се опитвай да ме изкараш такъв, какъвто със сигурност не съм.

— Не съм си го и помисляла.

— Не възнамерявам да обсъждам характера си с теб.

— Добре — едва успя да промълви Реджина, потресена до дъното на душата си. Този път го бе влудила — заради целувката или заради молбата си, а вероятно и с двете. Не беше в състояние да проумее мрачната му сложна натура и в един момент се улови да ругае мислено човека, който го бе отгледал и възпитал.

А следите от целувката му още пареха на устните й.

* * *

Прашният път се виеше уверено на запад и нагоре, обгърнат от заоблени върхове с цвят на сушена слама. Върховете наоколо им ставаха все по-високи и по-високи. По обширните ливади кротко пасяха животни. Файтонът последва острия завой на склона и излезе на гол планински хребет.

Слейд не беше проговорил от мига, в който устните му срещнаха тези на Реджина. Той пришпори конете досами ръба на скалата и спря да огледа околността. Реджина си пое дълбоко дъх. Макар да бе силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й, тя се притесняваше от погледа на Слейд, който внимателно я наблюдаваше.

Острият ръб на планинския хребет, където в момента се намираше файтонът, преминаваше в стръмен склон, който се спускаше в тучната долина отдолу. Отвъд долината се простираха заоблени планини с цвят на бронз, а в скута им се плискаха водите на Тихия океан. Реджина погледна въпросително Слейд.

— Мирамар?

Той кимна, неспособен да прикрие напиращата в погледа му гордост.

Никога преди Реджина не се беше сблъсквала с такова сурово очарование. Пред погледа й се простираше безбрежно пространство девствена природа, което внушаваше страх със своята необятност и същевременно неудържимо я привличаше.

Слейд вдигна ръка на север към отсрещната страна на тесния хребет.

— Голямата долина се намира ето там. Там са повечето ни гори и лозя. На отсрещния хълм е разположена къщата, но няма как да я видим оттук.

В тази посока планините бяха по-заоблени, напомняха й хълмовете, които Слейд й бе описал по-рано. Вековни дъбове и борови дръвчета внасяха свежест в пейзажа. А океанът опираше в хоризонта и приглушено-сините му води контрастираха с прошарените от лятното слънце върхове.

Реджина си пое дълбоко въздух. Стори й се по-чист, по-сладък и определено по-хладен от въздуха на Темпълтън. Слейд отпусна юздите. Сега пътят се спускаше плавно между хълмовете. След няколко минути навлязоха в долината. И още преди да стигнат границите на имението, Реджина разбра, че приближават морето. Можеше да долови вкуса на соления бриз, който развяваше кичури коса по гърба й.

Самото ранчо се намираше в дъното на долината, където земята плавно се издигаше, за да посрещне небето. Безбройните хамбари, конюшни и дървени постройки, всички боядисани в сиво, придаваха на фермата вид на уютно самостоятелно селце. Реджина си представи колко красиво би изглеждал Мирамар, ако всичко бе прясно боядисано, но не даде глас на мислите си.

Минаха покрай обширни портокалови градини. Слейд, който бе останал изключително мълчалив от онази злополучна целувка насам, сега охотно й разказваше за родния си дом.

— Дядо ми, Алехандро Деланза, предпочел да построи къщата тук, отколкото в другия край на долината.

— Не го обвинявам — промърмори Реджина. Обширното имение, издържано в испански стил, се открояваше ярко на фона на пастелносиньото небе, сякаш господстваше над всички хора, земи и живи същества по света.

Слейд я изгледа продължително.

— По онова време в долината не е имало градове, съществувала е само църквата в Сан Мигел.

— Дори и тогава къщата трябва да е изглеждала величествена.

Пътят водеше досами къщата и точно там свършваше. Когато наближиха околните хамбари и кротко пасящите на ливадата жребци, Слейд промълви:

— Преди време имахме стотици работници, а Мирамар осигуряваше прехрана за целите им семейства. Бяхме едно от старите имения, които по традиция задоволяваха всичките си потребности. Всичко, от което имахме нужда, се отглеждаше или произвеждаше на наша земя.

— Звучи доста романтично.

Слейд я погледна замислено.

— Но не и практично, а в днешните времена не е и конкурентоспособно. Сега разполагаме само с няколко човека, които се грижат за животните, един щавач, един касапин, готвачка и няколко помощници в къщата.

Бледа картина в сравнение с някогашните времена, помисли си Реджина. И някак тъжна. Слейд сякаш прочете мислите й.

— Не бих върнал времето назад, дори и да можех — добави той.

После насочи конете по пътя покрай хамбарите и помощните постройки направо към къщата. Към тях се насочи някакъв мъж, който нямаше действителна прилика със Слейд, но нещо в чертите му силно напомняше за него.

— Добре дошла в Мирамар. — Той отправи ослепителна усмивка към Реджина. — Аз съм Едуард.

Реджина също се усмихна. Топлото му приятелско отношение беше цяр за душата й след потискащото мълчание на Слейд. Той й помогна да слезе от двуколката.

— Сега разбирам защо Джеймс е бил толкова запленен от вас — промълви сърдечно Едуард.

Реджина инстинктивно долавяше, че този мъж е умел прелъстител, но той беше толкова красив, а чарът му така неподправен, че всичко останало губеше значение. Безобидният му флирт никак не я притесняваше и тя имаше чувството, че е добре тренирана в такъв вид отношения.

— Много мило от ваша страна — отвърна му спокойно тя.

— Предполагам, че сте свикнала да получавате ласкателства от страна на мъжете. Дали понякога не ви омръзва да ви повтарят колко сте красива?

Някъде зад гърба й Слейд шумно сваляше куфарите й на земята.

Вместо да се обърка, Реджина звънко се разсмя.

— Струва ми се, че сте голям измамник.

— Измамник? — Гримасата му беше дяволита и привлекателна. — Никога преди не са ме наричали измамник, но мисля, че ми харесва.

Реджина не сдържа усмивката си. Да, определено неведнъж бе участвала в подобна игра на думи и не само че бе опитна във флирта, но и изпитваше удоволствие от него. Запита се откъде ли е толкова веща в такива ситуации, след като е прекарала последните няколко години от живота си затворена в частно училище за млади дами. На подобно място едва ли беше имала възможност да флиртува с приятни млади господа. Тази мисъл я обърка.

— Е, отсега нататък със сигурност ще го чувате по няколко пъти на ден — ухили се хлапашки Едуард, — докато наистина се отегчите.

Реджина отново се усмихна, този път насила.

— Не мисля, че една млада дама би могла да се умори да я ласкаят — отвърна машинално тя. Беше силно обезпокоена от последната мисъл, която навести съзнанието й. Но не й остана много време да разсъждава над това, защото в следващия момент Слейд изсумтя презрително и привлече вниманието на двамата с Едуард.

— Наистина ли мислиш, че жените си падат по това?

Реджина бе искрено изненадана от реакцията на Слейд. За нея разговорът с брат му беше просто игра на думи. Едуард отново и се усмихна.

— Той ревнува. Ревнува, защото не би могъл да води мил разговор с жена дори ако животът му зависеше от това.

Слейд погледна внимателно Реджина, преди да отговори на брат си.

— Аз нямам нужда от „мили разговори“. Но ти, изглежда, си доста опитен в това отношение.

— Аз съм съкрушен — отвърна шеговито Едуард, но изглеждаше озадачен от поведението на брат си.

Слейд хвърли още един обвинителен поглед към Реджина.

— И двамата изглеждате опитни в това отношение.

Реджина не можеше да повярва, че Слейд е способен да я напада по такъв начин. Едуард изглеждаше не по-малко изненадан.

— Слейд — опита се да протестира той.

Слейд обаче не му обърна никакво внимание. Той захвърли пренебрежително на земята последните й куфари и мигновено изчезна в къщата.

Чувствата на Реджина бяха наранени, но тя внимателно прикри объркването си. Обърна се към къщата, за да скрие от Едуард лицето си, обляно в гъста руменина.

— Имате хубав дом — призна чистосърдечно тя.

— Къщата е била построена за пръв път през 1838 година — отвърна й припряно Едуард. После докосна ръката й. — Той не искаше да те засегне.

— Напротив. А аз, изглежда, наистина съм твърде опитна в изкуството на флирта.

— Понякога ми е трудно да разбера брат си — отвърна мрачно Едуард. — Повечето дами, които познавам, флиртуват.

Думите му никак не я успокоиха. В последните няколко часа съвсем последователно бе отблъсквала Слейд от себе си, макар и несъзнателно. Дължеше му живота си, това беше безспорно, а вместо да му се отблагодари, досега бе успяла само да го вбесява.

— Хайде да вървим, вътре е доста по-хладно — предложи любезно Едуард и й предложи ръката си.

Желанието му беше да разсее нерадостните й мисли, а в момента Реджина имаше нужда точно от това. Тя погледна отблизо къщата и осъзна, че това е една наистина красива сграда. Огромни олеандри — бели, червени и розови — обграждаха от всички страни величествената П-образна постройка. През величествената арка на отворения портал се виждаше огромна градина с екзотични, ароматни цветя, варовиков шадраван и каменна настилка в прасковен цвят. В дъното на двора имаше по-малка врата, която вероятно водеше към друга градина.

— Разбира се, от 1838 тук са правени редица подобрения — разказваше й охотно Едуард. — Това, което виждаш в момента, е само част от оригиналната постройка. Ние сме истинска калифорнийска фамилия — една от последните останали. Повечето вече разпродадоха имотите и земите си.

— Разбирам — промълви Реджина, изключително благодарна, че Едуард успява да внесе свежа нотка в обърканите й мисли.

— Вероятно многократно ще чуеш тази история, но през 1837 година мексиканският губернатор, Хуан Батиста Алварадо, е подарил тази земя на семейството ми в знак на признателност. По онова време повечето мексикански ранчо са били изключително испанска собственост, но когато през 1822 Мексико извоюва независимостта си, изявява претенции към Калифорния. Мексиканските войници и заселници, и дори някои чужденци, са подписали петиция и са получили огромни парцели земя. Нашият дядо е бил един от първите в това отношение. Разбира се, след като Калифорния стана самостоятелен щат, загубихме по-голямата част от земите си. Но имахме повече късмет от останалите калифорнийци, повечето от които загубиха всичко. А онова, което им остана, скоро бе разпокъсано на парчета. Рик никога не би го направил.

Реджина най-сетне успя да отърси мислите си от Слейд и заинтригувана се обърна към Едуард.

— Защо сте загубили земите си?

— Защото американците така пожелаха. Последното разпределение на земите бе твърде старо, оригиналните документи за правата ни — изгубени или нечетливи, а границите често бяха отбелязани от самата природа: например огромен скален отломък или свивката на някое поточе, или пък вековно дърво, ударено от гръмотевица. Но както навярно се досещаш, половин век е много време, напълно достатъчно, за да може един поток да промени посоката си или напълно да пресъхне, камъните да се преместят и дърветата да умрат или да бъдат изкоренени от силна буря. — Едуард вдигна небрежно рамене. — Така че повечето стари калифорнийски документи бяха унищожени, а земята се разпределяше между новодошлите. В продължение на години ние се борихме за собствеността си, и за щастие успяхме да запазим една трета от владенията си. — Той се усмихна. — Истината е, че старите граници на земите ни бяха твърде обширни, за да се обработват.

От най-отдалеченото крило на къщата излезе някаква жена и уверено се запъти към тях.

— Едуард! — извика жената.

Реджина я погледна с любопитство. Беше слаба и изискана жена с блестяща кестенява коса, прибрана на тила в моден класически кок. Насочи се към тях с твърди решителни крачки. Докато се приближаваше, Реджина забеляза, че не е съвсем млада — вероятно към четиридесетте, но все още притежаваше забележителна красота. Реджина обърна внимание и на пастелнозелената й рокля, която очевидно бе преправяна неведнъж и несъмнено отдавна бе излязла от мода.

— Това е майка ми, Виктория — представи я Едуард.

— А вие трябва да сте Елизабет. — Жената й отправи широка усмивка и протегна ръка. — Радвам се най-после да се запозная с вас след всичките тези години.

Реджина стисна ръката й. Макар думите на жената да бяха приятелски и топли, в тона й имаше нещо фалшиво. Усмивката й беше студена като стъкло. Когато надникна в очите й, Реджина видя особен блясък в тях. Кожата на тила й настръхна.

— Надявам се, че не сте твърде засегната от инцидента, който сте преживяла — добави любезно Виктория.

— Днес се чувствам далеч по-добре — отвърна Реджина. — Благодаря ви.

— Елате с мен. Слейд ще се погрижи за багажа ви. Ще ви настаня в една от стаите за гости, която гледа право към брега. Това е най-хладното помещение в цялата къща. Почти винаги вътре се долавя морският бриз.

Досега Реджина не беше осъзнала, че се намира толкова близо до Тихия океан. Тя се забърза напред и остави Едуард, опрян на тънката стена на къщата с цигара в едната ръка, заровил другата дълбоко в джоба си, и очевидно напълно забравил за нея.

Реджина последва Виктория в къщата. Това беше като да влезеш в друг свят по друго време. Мебелировката беше тъмна, тежка и стара. Ориенталските килими бяха пищни и елегантни, но твърде избелели. В централния салон вниманието й бе привлечено от огромна ракла в испански стил, по чиито стени бяха гравирани неразбираеми за нея символи. Докато минаваха през трапезарията, от вниманието й не убягнаха огромната стара маса и дузината тежки столове, тапицирани в износена жълто-кафява кожа, нито пък внушителните на времето си гоблени, повечето от които отдавна бяха избелели и имаха отчаяна нужда от освежаване. Реджина подозираше, че всички предмети в къщата датират от времето на нейното построяване, ако не и от по-рано.

— Дали първите Деланза са донесли мебелировката със себе си? — попита любопитно тя. — Всичко е така необичайно и същевременно толкова приятно. — Едва сега Реджина осъзнаваше, че е свикнала с мраморни подове и позлатени корнизи, с предмети от ковано желязо и рисувано стъкло, с електричество и телефони, а не с каменни плочки, варосани стени, газени лампи и тъмно старо дърво.

— Разбира се. — Отговорът на Виктория прозвуча студено и почти неприязнено. Вече бяха напуснали къщата и навлизаха във вътрешния двор. В центъра на цветната градина друг фонтан плискаше примамливо хладните си води. Под сенчестите дървета вирееха в изобилие ароматни храсти и цветя. Двете жени бързо прекосиха двора и подминаха фонтана. Въздухът около него бе хладен и влажен от невидимите капчици чиста вода.

— Ето че пристигнахме — каза Виктория, когато двете влязоха в просторна стая с изглед към двора. Тя бързо я прекоси и отвори вратите на другата стена. Пред очите на Реджина се разкри зашеметяваща гледка: заоблен хълм, окъпан от слънчева светлина, в чиито поли океанът плискаше сивкавите си води.

— Каква прекрасна гледка! — възкликна очарована Реджина. Виктория се обърна, студената усмивка отново играеше на устните й.

Усмивката на Реджина се стопи. Много бавно тя се зае да сваля ръкавиците си, докато сърцето й тупкаше тревожно в гърците. После внимателно свали и шапката. Когато отново погледна жената срещу себе си, тя бе вперила поглед в перлената й огърлица.

— Прекрасни са — каза тя без всякаква топлина.

— Благодаря.

— Ще изпратя Лусинда да ти донесе лимонада. Това е крилото за гости, и понеже ти си единствената ни гостенка, можеш да се разполагаш свободно. — Думите й обаче не прозвучаха нито любезно, нито гостоприемно. — Вероятно ще искаш да се освежиш преди вечеря — продължи Виктория. — Лусинда ще ти помогне да се изкъпеш. Вечерята е точно в седем.

— Едно от малкото разминавания с традицията, които Рик ни позволява — прозвуча откъм вратата гласът на Слейд, който държеше в ръце два от нейните куфари.

Реджина се почувства изключително облекчена от присъствието му. Майката на Едуард беше не просто неприятна, в личността и поведението й имаше нещо заплашително. Реджина беше сигурна, че тази жена я ненавижда, макар да нямаше представа за какво.

Слейд влезе в стаята и остави куфарите на земята.

— Рик става и започва да работи още призори, така че е невъзможно да се вечеря в десет или единайсет вечерта, както е прието.

— Разбирам — промълви Реджина.

Без да каже и дума повече, Слейд се обърна и напусна стаята. Реджина остана загледана след него. Искаше й се да бе останал. Нямаше никакво желание да остава насаме с Виктория по-дълго, отколкото изискваше благоприличието.

В този момент Виктория прекоси стаята и затвори вратите, които водеха към двора. Двете жени останаха съвсем сами. Реджина я погледна изненадана.

— А сега ми кажи — подхвана лукаво Виктория, — това някаква игра ли е?

— Кое?

— Загубата на паметта ти. Игра ли е? Измама?

— Не! Разбира се, че не. Как ми се иска да можех да си спомня!

— Разбирам. — Виктория пристъпи бавно към леглото и прокара длан по пъстрото му покривало. — Защо тогава дойде тук, Елизабет?

— Аз… Рик ме покани. Каза ми, че ще бъда добре дошла у вас, сякаш съм част от семейството.

Смехът на Виктория бе сух и жлъчен.

Реджина осъзна, че стои с гръб към тежката дървена врата.

— Какво има?

— Нима не разбираш какво си е наумил Рик? Не проумяваш ли за какво те е поканил? Не можеш ли да се досетиш?

— Не. — Реджина започваше да се изнервя от неуместните въпроси на тази жена и продължаваше да се чувства неспособна да си представи какви мотиви би могъл да има Рик да я покани освен онези, които вече бе изброил пред нея.

— Слейд не ти ли е казал? Или поне да ти е намекнал?

— Какво да ми е намекнал? Какво да е казал?

— Че Рик възнамерява да те омъжи за него.

— Какво? — Сега Реджина беше истински шокирана. — Но… нали е трябвало да се омъжа за Джеймс!

— Само че сега Джеймс е мъртъв, а Рик иска да те види омъжена за Слейд. Слезе ли вече на земята?

— Нищо не разбирам. Защо му е на Рик да постъпва по този начин?

— Защо? — Този път Виктория се разсмя от сърце. Тя отправи красноречив поглед към съвършените перли, които проблясваха закачливо на шията на Реджина. — Заради парите ти, разбира се.