Бренда Джойс
Тайни (3)

2

В Темпълтън имаше само един хотел и той се намираше на главната улица — „Мейн Стрийт“, въпреки че единственият ресторант в града също предлагаше стаи под наем. Хотелът — нова тухлена постройка с гръб към улицата — беше в съседство с ресторанта. Никоя от сградите нямаше име. Обикновените табели с надписи „Хотел“ и „Ресторант“ очевидно бяха достатъчни както за собствениците, така и за клиентите.

Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.

От другата страна на хотела имаше малка хлебопекарна и кафене. В търговската част на града имаше също малък универсален магазин, месарница, офис на „Уест Кост Ланд Къмпани“, бръснарница и няколко други ателиета за търговия на дребно. Повечето от сградите бяха дървени и съвсем нови. Между тях бяха пръснати големи участъци свободна земя. Целият град се състоеше от около две дузини къщички.

Слейд обясни на Реджина, че преди две години тук избухнал пожар, който унищожил почти цялата централна част на града. По онова време Темпълтън вече бил изживял своя кратък разцвет. С настъпването на ерата на железниците градът се оживил и бил надушен от проницателни предприемачи, които изкупили самобитните мексикански ранчо и си ги разпределили помежду си. След пожара обаче повечето от собствениците предпочели да се преместят другаде, вместо да строят отново. В момента Темпълтън се приличаше лениво на жаркото калифорнийско слънце, притихнал и призрачно пуст.

Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.

Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.

Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.

Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.

Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.

Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?

Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.

Вместо това погледът й обходи стаята. Беше малка и неугледна. Стените бяха покрити с приятни розови тапети, които обаче се нуждаеха от солидно почистване. Имаше също старо бюро, разнебитен гардероб и два тапицирани стола, които не се връзваха с останалата част от мебелировката. Леглото представляваше тясна кушетка с тънък дюшек, а на пода беше проснат ръчно тъкан килим, който очевидно бе видял безброй посетители. Но Реджина се удивяваше не от стаята, а от собственото си отношение към обстановката. Явно този хотел не отговаряше на изискания й вкус. Значи Елизабет Сейнт Клер бе свикнала с по-добри условия на живот.

И тогава погледът й попадна на огледалото. Тя се втурна нетърпеливо към него. Подутият глезен я заболя силно, но Реджина не му обърна внимание. Тя спря пред отражението си в огледалото и премигна удивено. Надеждите й рухнаха. Отсреща я гледаше бледото изплашено лице на една непозната, в което нямаше нищо близко и свое.

Реджина преглътна сълзите си и се вкопчи в ръба на бюрото, за да се задържи права. Разочарованието я сломи. Огорчението замайваше съзнанието й. Тя си пое няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, докато подът спря да се върти пред очите й.

Най-сетне Реджина превъзмогна усещането, че се намира на кораб в морето. Светът придоби нормалните си форми и очертания. Все още вкопчена здраво в бюрото, тя впери поглед в отражението си в огледалото, както една жена би изучавала своя непозната съперница. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и мръсотия, но Реджина почти не ги забеляза. Косата й бе разпиляна свободно по раменете й, както я бе описал Слейд, имаше наситеноруса окраска с медни оттенъци. Беше доста необикновен цвят. Младата жена вече разбираше възхищението, което бе доловила в погледа и думите на Слейд, но не изпитваше същото удоволствие от очевидния му интерес.

Тя разгледа напрегнато лицето си. Беше овално и нежно, с високи скули. Устните й бяха плътни и наситенорозови, тенът й — блед, но под натрупания прахоляк прозираше златист загар. Очите й бяха светлокафяви, кехлибарени, миглите й — дълги и тъмни. Това придаваше известен драматизъм на външността й.

Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.

Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.

Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.

Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?

Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най-сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.

Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако беше така, дали видът на собствените й вещи нямаше да провокира по-силен проблясък в паметта й? Страхът почти я сковаваше. По високите й скули потекоха лепкави струйки пот.

Същински сомнамбул, Реджина се изправи и бавно прекоси стаята. После се наведе предпазливо над отворения куфар. Някой вече бе направил това преди нея, неизвестен за нея човек бе тършуват тайно из дрехите й. Те не бяха подредени, а разхвърляни небрежно из куфара. Реджина извади отвътре някаква дневна рокля. Беше от висококачествен лен и украсена с ръчно бродиран мотив. Тя посегна към друга рокля. В ръцете си държеше тежка и скъпа коприна. Не можа да разпознае никоя от дрехите и в момента, в който стигна до дъното на куфара, дишането й вече бе тежко и неравномерно, като след дълго и мъчително усилие. Бяха й съобщили, че това са нейните вещи, но тя не ги беше виждала никога преди. Те не успяха да освежат паметта й. И вече не чуваше страховити изстрели в съзнанието си — изстрели, които да звучат отчайващо реално.

Реджина беше прегледала само единия куфар, но вече се чувстваше изтощена. Нямаше сили да го повдигне, за да отвори долния куфар и предпочете да се отпусне в мекия стол. Потта се стичаше обилно по тялото й. Навън бе горещо и задушно, но това не беше единствената причина дрехите да полепват по влажната й кожа.

Паметта й оставаше празна, но тя осъзна, че усилията й не са отишли съвсем напразно. Току-що бе научила една важна подробност за себе си. Всички дрехи в онзи куфар принадлежаха на богата млада жена. Много богата млада жена. Слейд не й беше казал, че Елизабет Сейнт Клер е богата. Това обаче беше изключително съществен пропуск.

Внезапно съзнанието й се изпълни с безброй въпроси, за които тя нямаше готов отговор. Дали беше богата? Къде ли беше семейството й? Ами Джеймс? Дали бе скърбяла за него преди онзи обир във влака? И когато си възвърнеше паметта, щеше ли да се чувства съкрушена от смъртта му? Да можеше поне да си спомни лицето му!

Пронизана от болезнено чувство за вина, Реджина покри лицето си с ръце. Мразеше се, задето с такова нетърпение очакваше завръщането на Слейд. Та нали неговият брат, нейният годеник, беше мъртъв! Макар в момента да не изпитваше каквото и да е чувство към него, би трябвало да скърби за Джеймс, а не да се отдава на мечти за брат му, който бе спасил живота й. Реджина си повтаряше, че в нейното състояние е нормално да се нуждае от единствения човек, когото наистина познава, да търси спокойствието и жизнената сила, които той с готовност й предлагаше.

Тя прехапа устни. Не можеше да пренебрегне чувствата си в такъв момент. Слейд бе единственият човек, който разсейваше страховете й. Ако не можеше да разчита на него, щеше да остане съвсем сама. Не, не можеше да потиска чувствата си.

Той не приличаше на герой. За пръв път от часове насам Реджина се усмихна. Героите носеха палта от туид и велурени бричове и яздеха черни коне с лъскав косъм. Героите носеха също лъскави черни фракове, бели ризи и златни пръстени със скъпоценни камъни и фамилни инициали. Те никога не се обличаха в износени дънки, напоени с пот памучни ризи и прашни катарами на колана. Макар и изключително привлекателен, Слейд бе обикновен човек от плът и кръв, и то такъв, на когото очевидно му липсваше добър шанс в живота. Но този обикновен човек я бе спасил. И тя му дължеше огромна благодарност.

Приятните й мисли бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата. В първия момент Реджина си помисли, че е Слейд. Тя се втурна нетърпеливо към вратата, свали резето и отвори широко. На прага определено не стоеше Слейд, но младата жена веднага се досети кой е мъжът срещу нея. Беше по-висок и по-светъл, лицето му беше по-грубо и не така красиво, но очите бяха същите — тъмни, пламенни очи. Напрегнат, интелигентен поглед. Това беше Рик Деланза, бащата на Слейд.

Очите му проблясваха при вида на Реджина. Той вдигна сърдечно ръце и каза:

— Елизабет! Слава богу, че си добре!

 

 

Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.

— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.

— Не започвай отново.

— Защо? — Лицето на Едуард се сгърчи от болка, а красивите му сини очи потъмняха. — Никога няма да превъзмогна смъртта му, никога. Никъде по света няма втори като Джеймс. Но не смятам да се напивам до смърт заради това.

— Ти само се чукаш до смърт — отвърна спокойно Слейд. — Ако не внимаваш, може да пипнеш нещо, за което да съжаляваш цял живот.

Едуард очевидно се вбеси.

— Защо не поговорим за теб? И ти не си невинно момче от църковния хор. Видях Ксандрия.

— Между нас няма нищо и никога не е имало — отвърна равнодушно Слейд.

— Тогава ти си глупак — отговори му Едуард също толкова равнодушно.

Мигът увисна в пространството. Слейд се усмихна. Усмивката му беше тъжна, но все пак — усмивка. Едуард също се усмихна, и изражението му беше същото, само че лицето му отново се сгърчи. Сервитьорката донесе празна чаша. Слейд понечи да налее уиски на брат си, но Едуард го спря. Той извади носна кърпичка от джоба си и почисти чашата, за да може след това да покаже, че е придобила сивкав цвят. Слейд просто вдигна рамене и напълни и двете чаши.

— Малко прах няма да навреди никому.

Едуард въздъхна и отпи.

— И така какво се случи? Из града се говори, че си я намерил.

— Намерих я. — Слейд присви устни. — Тя не си спомня коя е. Не си спомня каквото и да било. — Споменът за лицето й изпълни съзнанието му — очите й, втренчени в него с някакво благоговение. Той изхвърли лика й от мислите си. Но образът й не преставаше да го преследва, откакто я бе оставил в неугледната хотелска стаичка.

Едуард премигна.

— Е, може би така е по-добре.

Слейд го изгледа продължително и разбра какво има предвид.

— Тя обичаше ли Джеймс? Защото, ако е било така, по-добре да не помни, да й бъде спестена, поне временно, част от скръбта по неочакваната му смърт.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Джеймс пишеше онези писма на теб, не на мен. Още преди години му казах да не ме занимава с нея, защото ми беше писнало да слушам колко е красива и съвършена. — Едуард потръпна и погледна брат си в очите. — Тя наистина ли е божи дар за всеки мъж?

— Аха.

— Никога не съм смятал, че двамата с Джеймс имате еднакъв вкус към жените.

— Тя е красива — заяви безцеремонно Слейд. Не си направи труда да обясни на брат си, че Елизабет е повече от красива. Беше сексапилна. Изключително сексапилна. Чарът й обаче не се криеше в съблазнителното тяло, което бе прегледал толкова прецизно и внимателно. Беше в лицето й. В това лице се криеше някаква примамлива загадка, която би могла да подлуди всеки мъж и да го подтикне да мисли за секс. Слейд отхвърли тази мисъл с ожесточение. Елизабет определено беше истинска дама, но тялото му, изглежда, не смяташе да се съобразява с това.

— Значи все пак идеята не е чак толкова лоша. Може би двамата с Рик ще успеете да оправите нещата и…

— Не! — Слейд стовари тежкия си юмрук върху масата. Чашите подскочиха и се разбиха шумно на пода. Едуард успя да улови бутилката, преди да я сполети същата съдба. Слейд беше ужасен от самия себе си — да изпитва такава страст към Елизабет, годеницата на своя брат.

— Видя ли се с Рик? Пристигнахме в града преди няколко часа. Рик едва не превъртя, докато те чакахме да се върнеш. Той със сигурност ще откачи, когато разбере, че си е загубила ума. Това би могло да провали плановете му.

— Тя е загубила паметта, а не ума си — поправи го Слейд. — Освен това с Рик се видяхме веднага след като я оставих в хотела. Казах му, че няма представа коя е. Той беше изненадан. Доколкото разбрах, тръгна натам.

Едуард го погледна внимателно.

— Нещо те притеснява. Какво е то?

Слейд се раздвижи на стола си.

— Нищо. — Отдавна бе проумял, че не е добър лъжец и никога няма да бъде. — Просто имах отвратителен ден.

Но Едуард беше проницателен човек. Едва ли можеше да проумее какво става в съзнанието на брат му, но когато проговори, сякаш четеше мислите на Слейд.

— Нали знаеш, че никога не сме виждали Елизабет — нито ти, нито пък аз. Единствено Рик я е виждал и предполагам, че в момента е с нея. Какво ще стане, ако това е някоя друга жена?

— Очаквахме Елизабет да пристигне с този влак — отбеляза безстрастно Слейд. — Тя трябваше да дойде в Мирамар, за да се омъжи за Джеймс. Церемонията беше насрочена за след две седмици. Това беше планирано преди много време. Ако е имала някаква неотложна причина да не тръгне сега, Елизабет със сигурност щеше да ни предупреди. Само един от пътниците — една жена — липсвала от онзи проклет влак. — Слейд вдигна безразлично рамене. — Освен това тази жена напълно отговаря на описанието на Джеймс. — Дребна и поразително красива, добави мислено той. Да, напълно съвършена.

Безразличието му беше само маска и Слейд прекрасно то съзнаваше. Колкото и да се опитваше да не мисли за тази жена, не можеше да я изхвърли от съзнанието си. А това беше предателство към брат му. Защото у Слейд все още тлееше искрица надежда, че тази жена не е годеницата на Джеймс. Това беше нелепо, нелогично и той нямаше право да храни подобна надежда.

Защото дори да не принадлежеше на брат му, тя очевидно беше изискана дама, а такива жени никога не спираха погледа си на мъже като него. Затова, дори да му изглеждаше непосилно, той трябваше да обуздае предателските си мисли и да я забрави.

— Какво има? — попита отново Едуард.

— Нищо — отвърна отсечено Слейд. Можеше да насочи мислите си в друга посока, но нямаше сили да обуздае гнева си. Мрачното чувство бушуваше и се разрастваше в душата му. Рик не биваше дори да споменава новите си планове, защото в противен случай Слейд щеше да изригне като вулкан.

— Предполагам, че е най-добре да се върнем в хотела и да потърсим Рик.

Слейд не се помръдна. По брадата му се стичаше струйка пот.

— Не.

Знаеше, че тази жена е Елизабет и нямаше никакво желание да го научава със сигурност. В момента Рик със сигурност беше там, при нея. Премахването на последното съмнение би било съкрушително за него, а в момента Слейд не можеше да го понесе.

— Разбирам — каза Едуард. Той скръсти ръце и остана загледан в брат си, който в момента пресушаваше последната капка в чашата. — Вече си взел решение, нали? Няма да останеш. Сега ти си наследникът на Рик, но няма да останеш. Ще се върнеш на север.

— Точно така.

Едуард беше повече от разгневен. Той се изправи на крака и стовари дланите си върху масата. Бутилката изтрака и съдържанието й се изля на пода. Никой от тях не го забеляза.

— И защо, по дяволите, няма да останеш? — изкрещя Едуард. — Защо ще ходиш да работиш за Чарлз Ман, когато трябва да си тук?

Слейд отблъсна стола си с крак. За миг изпита неистово желание да вдигне ръка и да я стовари в лицето на брат си. В следващия момент се овладя.

— Защото не искам да работя за Рик. И защото не обичам да бъда изнудван.

— Ти си страхотен глупак! — крещеше Едуард, излязъл от кожата си. — Защо не се опиташ да бъдеш честен със себе си? Постъпваш така, защото искаш да му отмъстиш, нали? Знаеш ли какво? През всичките тези години ти му отмъщаваш, задето обичаше Джеймс повече от теб!

Слейд пребледня.

— Грешиш — отвърна той. — Нямаш представа колко грешиш. Правя го заради себе си.

— Не можеш да избереш тях пред нас! Ние сме твоето семейство, а не те!

— Това няма нищо общо.

— Ти си длъжен да бъдеш до нас! Сега повече от всякога. Джеймс е мъртъв. Рик има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб!

— Не! — Слейд поклати глава, заслепен от гняв. — Рик има нужда от наследник, не от мен. А аз няма да се оженя за нея, за да наследя Мирамар. Никога няма да се оженя за жената, която Джеймс е обичал — нито заради теб, нито заради Рик, нито дори заради Мирамар.