Бренда Джойс
Тайни (19)

18

Слейд седеше зад огромно бюро с гръб към прозореца, който гледаше към оживения трафик на „Еди стрийт“. Изглеждаше погълнат от купища канцеларска работа, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Още от пръв поглед Реджина забеляза фината му риза от гладък памук и висококачествената вратовръзка, небрежно разхлабена на врата му. Зад гърба му висеше черно вълнено сако. Изглеждаше невероятно различен от човека, който само преди три дни беше станал неин съпруг. В момента погледът му се взираше изумено в крехката й фигурка.

Реджина също го гледаше втренчено и същевременно чувстваше бесните удари на сърцето си.

В следващия момент тя забеляза, че съпругът й не е сам в кабинета си. Ако Реджина беше очаквала да види някой при него, то това несъмнено трябваше да е Чарлз Ман. Но в помещението нямаше друг мъж. Точно зад облегалката на стола му с гръб към прозореца стоеше неподвижно висока и стройна жена, която можеше да се нарече красива по всички съществуващи стандарти на света.

— Здрасти, братле! — поздрави го усмихнат Едуард. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. — Но погледът му се плъзна покрай Слейд и настойчиво се установи на високата брюнетка зад гърба му.

Жената огледа внимателно Едуард, преди да насочи вниманието си изцяло върху Реджина.

Неподвижна и скована, Реджина стоеше права до вратата. Другата жена беше по-възрастна от нея, вероятно по-възрастна и от самия Слейд, но изглеждаше в най-цветущата възраст за една жена — началото на трийсетте. Умело нанесените пудра и червило подсилваха зашеметяващия ефект от нейната външност. Реджина бе пронизана от измамната стрела на болката. Гневът нахлу в душата й с нова сила. Вече разбираше защо съпругът й толкова е бързал да се върне в Сан Франциско.

Слейд не стана да я посрещне. Лицето му видимо помръкна, докато се привеждаше напрегнато напред на стола си.

— Какво правиш тук?

За пореден път Реджина трябваше да си напомни, че е изискана дама. Дамите никога не дават израз на настроенията си. Ослепителната жена в тъмночервен костюм очевидно не беше дама, защото в противен случай не би поддържала отношения със Слейд, без да е сключила брак с него. Тази мисъл още повече я извади от равновесие. Никога нямаше да падне до тяхното ниво. Когато най-после проговори, гласът й беше сдържан и спокоен, сякаш говори с напълно непознат човек:

— Извинявай, че те обезпокоявам на работното ти място.

— Здравей, Ксандрия — каза тихичко Едуард, сякаш двамата с тази жена бяха съвсем сами в помещението.

Ксандрия наблюдаваше Слейд и Реджина с широко отворени, напрегнати очи. Срещна погледа на Едуард само за миг, преди отново да съсредоточи вниманието си изцяло върху Реджина. Очите й бяха огромни и сини.

— Какво правиш тук? — попита отново Слейд. Имаше вид на човек, който се готви всеки миг да избухне. Гледаше я така, сякаш е склонен да извърши убийство.

— Дойдох по работа — отвърна спокойно Реджина.

— Каква работа?

— Лична. Надявам се да ми отделиш малко време.

Той се взираше сляпо в нея. Думите й бяха последвани от пълна тишина.

Другата жена, Ксандрия, наруши напрегнатата тишина.

— Виждам, че е по-добре да си вървя.

Повече от всичко Реджина искаше тази жена да си отиде. Присъствието й заплашваше да сломи грижливо изграденото й самообладание. Тя отчаяно се опитваше да не трепери и да запази маската на ледено безразличие.

— Извинете, но мисля, че никога преди не сме се срещали.

Ксандрия се закова на място и хвърли кос поглед към Слейд, сякаш очакваше неговото одобрение. Той се изправи и мрачно промълви:

— Ксандрия, това е моята съпруга. Елизабет, това е Ксандрия Кингсли.

Ксандрия изглеждаше искрено изумена.

За миг Реджина изпита известна симпатия към тази жена. Любовницата на Слейд очевидно нямаше представа, че той се е оженил съвсем наскоро. Това само потвърждаваше какъв мръсник е съпругът й.

Внезапно Ксандрия се усмихна.

— За мен е изключително удоволствие да се запозная с вас.

Реджина се сепна, но не се помръдна от мястото си. Вероятно тази жена я имаше за наивна глупачка, която лесно може да бъде подлъгана с подобен театър, че връзката й със Слейд е само платонична. Тя протегна сковано ръка:

— Приятно ми е. — Реджина обаче едва потисна непознатия досега подтик да се нахвърли върху тази жена и да издере очите й с нокти. Не по-малко й се искаше да издере очите на собствения си съпруг.

Ксандрия погледна Слейд и стисна плътните си устни.

— Имам уговорена среща — промърмори тя. Гласът й беше естествено дрезгав и приглушен. — Извинете ме.

Реджина кимна едва доловимо. Изражението й беше напълно непроницаемо за околните, но не можа да се сдържи да не погледне към Слейд. Лицето му беше напрегнато и гневно.

Едуард веднага пристъпи услужливо напред.

— Ще се видим отвън — обърна се той към Ксандрия.

Реджина го погледна крадешком и видя начина, по който гледаше ослепителната амазонка. Струваше й се нормално всички мъже да се лепят върху й като пчели върху мед.

Ксандрия го изгледа продължително.

— Благодаря.

После подаде ръка на Слейд и безшумно се плъзна през широко отворената врата. Едуард я последва, очевидно неимоверно облекчен.

Двамата със Слейд останаха сами.

Внезапно през отворените прозорци нахлуха всички възможни шумове от оживената улица — звън на звънци, вой на сирени, тракането на колелата по паветата, чаткане на конски копита, полицейски свирки и възбудени викове. А над всичко това се извисяваше протяжното гукане на гълъби.

Внезапно Слейд се изправи и заобиколи бюрото си.

— Какво правиш тук?

— Вероятно аз би трябвало да ти задам този въпрос — отвърна любезно Реджина.

— Очевидно съм зает с работа.

— Очевидно.

Той стисна зъби.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Може и да си забравил — отвърна Реджина по-разпалено, отколкото й се искаше, — но мястото на една жена е до нейния съпруг.

— Не и в нашия случай. Болката я връхлетя като прилив на вълна.

— Не. Не и в нашия случай. Ти беше напълно категоричен по този въпрос.

— Никога не съм давал обещания да остана — отвърна й Слейд, но гласът му секна, а очите му останаха приковани в нейните.

Реджина потръпна. Беше издала изгарящата я болка, но вече беше твърде късно.

— Никога не си ми обещават каквото и да било!

— Ти никога не си ме молила!

Двамата се взираха напрегнато един в друг. Реджина трепереше и чувстваше, че всеки момент ще й прилошее. Искаше й се да излее болката и гнева си. Искаше да върне времето назад. Искаше да избухне и да нарани съпруга си така, както той я бе наранил. А повече от всичко й се искаше да крещи, да изкрещи високо въпроса, чийто отговор така копнееше да узнае. Как можа да я напусне след такава нощ? Как можа да я изостави?

Но не биваше да се оставя на разрушителните си пориви. Тя остана неподвижна и само учестеното повдигане на гърдите й издаваше чувствата, които бушуваха в душата й.

Слейд изглеждаше тъжен и някак гузен.

— Прости ми.

Идваше й да заплаче.

— Н-не приемам твоето извинение.

Той се поколеба за миг, после посегна да я докосне. Реджина отблъсна гневно ръката му.

— Не ме докосвай!

Слейд отпусна безпомощно ръце покрай тялото си.

— Имаш пълното право да се чувстваш разстроена.

Реджина не си направи труда да му отговори. Думата „разстроена“ беше твърде бледа и безлична, за да определи онова, което чувстваше. Освен това изобщо не искаше да показва пред този мъж колко е разстроена в действителност и какви болезнени терзания разкъсват душата й.

— Не трябваше да идваш тук, Елизабет — каза настоятелно Слейд. — Защо ти беше да идваш? Искам да останеш в Мирамар.

Реджина стисна болезнено зъби.

— Докато ти си тук. — В другия си живот, добави мислено тя, с онази жена. — Какъв мерзавец!

Тежкото обвинение го жегна право в сърцето.

— Такъв съм. Знам го по-добре от всеки друг.

Реджина премигна. Не беше очаквала подобен отговор. И все пак тя знаеше, че има твърде изкривена представа за този човек. Някога беше в състояние пламенно да го защитава; някога, преди време го беше поставила на величествения пиедестал на добродетелите. Преди време щеше да му възрази. Но вече не. Въпреки че предателските пориви да се поддаде на добрата представа за него все още се бореха с неверието в душата й.

Слейд пъхна смутено ръце в джобовете си. Изглеждаше искрено притеснен, задето е предизвикал сълзите, напиращи в очите й.

— Аз те нараних. Не исках да става така.

Прииска и се да се разсмее. Гласът й излезе накъсан, като сподавено стенание.

— Колко си грижовен само!

— Добре — извика гневно той. — Но нека първо ти припомня, че не бях аз този, който дойде в леглото ти онази нощ. Ти дойде при мен. Никога не съм имал намерение да консумирам нашия брак. Но, по дяволите, ти сама ми се предложи!

Душата й ридаеше. Брутално откровените му думи бяха като шамар в лицето й. Но най-много я заболя от мисълта, че той никога не е имал намерение да консумира женитбата. Несдържаната ярост в очите му почти я отхвърли назад.

Той се отдалечи бавно от нея и впери поглед през прозореца.

Все още скована от острите му думи, Реджина го гледаше с широко отворени очи и се бореше да подреди обърканите мисли в главата си.

— Никога не си искал истински брак с мен?

Той не се обърна да я погледне.

— Не.

Реджина се бореше за глътка въздух. Най-после Слейд се обърна.

— Вярно е, че не бях достатъчно откровен с теб. Предполагах, че ти ще бъдеш доволна да се омъжиш и че ще бъде напълно достатъчно да ти предоставя своя дом и своето име.

— Предположението ти е напълно погрешно.

Слейд се намръщи.

— По дяволите, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото би могла да си помислиш.

Реджина не пророни и дума, защото не можеше.

— Тази вечер ще те настаня в хотела. Утре можеш да хванеш първия влак и да се върнеш обратно в Темпълтън. Едуард те доведе тук, той ще се погрижи и да те отведе у дома.

Преди време Реджина се бе заблуждавала, че поне малко познава и разбира този човек. Сега обаче осъзнаваше, че никога не би могла да го разбере.

— Не.

Слейд трепна от изненада.

— Не можеш да останеш.

— Точно така. — Тя отвори припряно огромния кафяв плик и мислено се помоли Слейд да не забележи горчивите горещи сълзи, които настойчиво напираха в очите й. — Затова искам развод, Слейд, и то незабавно.

— Какво?

— Искам развод.

Той не се помръдна, нито пък й отговори.

— Защо си чак толкова изненадан?

Много бавно Слейд насочи погледа си към нея и отвърна:

— Може би не съм никак изненадан.

Не й харесваше мрачния израз на болка в очите му. Тя беше тази, която страдаше в момента. Не я интересуваше дали и той не страда — той трябваше да страда, не му дължеше дори и единствена капка съчувствие.

— Мислех, че искаш да бъдеш господарката на Мирамар.

— Не. — Искаше й се да изкрещи в лицето му, че това е било само заблуда, че всичко, което някога е искала, е да бъде негова съпруга, че е искала да бъде не господарка на Мирамар, а господарката на сърцето му. Но това беше недостижима мечта. — Не искам да имам нищо общо с Мирамар.

Той впери поглед в разхвърляното си бюро.

— Мисля, че е редно да те осведомя, че няма да позволя да получиш и едно-единствено пени от моето наследство.

— Това някакъв вид отмъщение ли е?

— Наричай го както искаш. — Брадичката й се вирна упорито. — Вероятно е отмъщение. Предполагам, разбираш, че няма смисъл да продължаваме този формален брак.

— Но ти вече не разполагаш със своите пари. След венчавката цялата собственост на жената преминава в ръцете на нейния съпруг. Трябваше вече да си се досетила.

Може би би било така, ако тя беше Елизабет Сейнт Клер. Но в нейния случай беше различно. Баща й щеше да й повери наследството едва след нейната женитба. И вероятно точно това щеше да направи. Но тя не биваше да го споменава пред Слейд. Не можеше да го направи, без да му разкрие истинската си самоличност, а тя предпочиташе да избегне това. Очевидно през цялото време нейният съпруг се бе интересувал единствено от парите й. Ако узнаеше, че тя има нещо общо със семейство Браг, едва ли някога щеше да се съгласи на развод.

Разтреперана, ръката й стискаше здраво документите за развода.

— Остави ме да си отида, Слейд. Вероятно ще успеем да постигнем някакво парично споразумение. — Нейният адвокат беше предложил тази възможност като последен изход от ситуацията. И все пак я бе посъветвал да не засяга подобна тема. Но това бе последната й възможност, защото наистина беше стигнала до задънена улица.

Лицето му помръкна.

— И колко струва за теб този развод?

Кой знае защо, сърцето я заболя по-силно отпреди.

— Н-не знам.

Усмивката му беше отблъскваща и грозна.

— Защо? — той пристъпи заплашително към нея.

Реджина отстъпи крачка назад. Не й харесваше изражението на лицето му, нито опасния блясък в очите му.

Той продължи да настъпва към нея, докато я притисна с гръб към стената.

— Защо не знаеш? Искам да кажа, че след като смяташ да ми платиш, трябва да имаш предвид някаква конкретна цена.

Пулсът й се ускори. Не искаше да усеща тялото му толкова близко до своето. Близостта му я смущаваше не по-малко от неприкрития му гняв.

— Правиш нещата да изглеждат толкова… мръсни.

— А не са ли мръсни?

Реджина затвори очи.

— Да. — Разводът наистина беше най-мръсното нещо, което й идваше наум.

— Колко? — озъби се Слейд — На каква сума ме оценяваш? Реджина беше изплашена. Гърбът й обаче бе опрян в стената и нямаше начин да му се изплъзне.

— Нашите адвокати…

— Без адвокати! — извика той и изтръгна документите от ръката й. — Никакви адвокати, никакви обезщетения, нищо подобно няма да се случи!

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Реджина.

Слейд навря лицето си съвсем близо до нейното.

— Казвам не. Н-Е. Не!

Реджина се вцепени. Слейд оголи равните си зъби.

— Само това мога да отговоря на твоята молба, Елизабет. — С двете си ръце, той вдигна документите във въздуха. Подразбрала неговите намерения, Реджина извика болезнено. Напълно обезумял от гняв, Слейд ги скъса на две. После й се усмихна.

Най-после истерията надделя над всякакви останали емоции.

— Ще съжаляваш за това! Ще ми платиш! Когато баща ми узнае за всичко това, ще те накара да съжаляваш до края на живота си! Той ще се погрижи…

— Баща ти?

Твърде късно Реджина осъзна колко наивно е развързала езика си. Тя пребледня като смъртник.

— Джордж Сейнт Клер е мъртъв.

Реджина притисна гърба си плътно към стената. Сърцето й препускаше като обезумяло. Как бе успяла да допусне такава фатална грешка?

Слейд я сграбчи грубо за раменете и я придърпа към себе си — гърди в гърди, бедра в бедра.

— Кой е баща ти? Коя си ти? Коя си, проклета да бъдеш?!

— Слейд, пусни ме! Нека ти обясня!

Ръцете му изследваха грубо лицето й. За миг Реджина се побоя за живота си.

— Коя си ти?

Тя навлажни нервно устните си. Стига да поискаше, Слейд несъмнено щеше да размаже лицето й в силните си длани. А ако престанеше да разсъждава трезво, наистина щеше да го направи.

— Казвам се Реджина Браг Шелтън — прошепна тя. — Спомних си всичко.

Невярващ, Слейд се взираше напрегнато в очите й.

— О, господи — прошепна изтощена тя. — Щях… щях да ти го кажа.

Слейд очевидно беше изпаднал в дълбок шок. В следващия момент стисна още по-силно лицето й.

— Кога? От колко време знаеш истината за себе си?

Реджина знаеше, че е в безизходица. Една лъжа щеше да я спаси, но само временно, защото Едуард знаеше истината, а това несъмнено означаваше, че и Слейд ще я научи.

— Точно преди сватбата.

Той се взираше в очите й — разярен, но неподвижен като скала.

— Проклета да си!

Реджина видимо трепереше.

— М-моля те, пусни ме! — Трябваше да се махне от този човек, щеше да се върне, но някой друг път. Сега толкова много се боеше от него!

Слейд обаче не я освободи. Времето сякаш спря. Гневът обсеби тялото му, проблесна в очите му. Погледът му беше убийствен, поглед на напълно обезумял човек.

— Ще с-се върна някой д-друг път.

Ръцете му притискаха болезнено лицето й.

— М-моля те! — Това беше вик на болка и безпомощност.

Внезапно ръцете му увиснаха във въздуха. Слейд отстъпи крачка назад.

— Махай се! Върви си още сега! В ада да гориш, проклетнице!

Реджина не можеше да се помръдне.

— Вън! — Той се извърна рязко и я погледна. — Върви си, преди да съм те наранил!

Реджина нямаше нужда от втора покана. Тя побягна като обезумяла от стаята. А зад гърба й долетяха смразяващи звуци — Слейд стовари тежък юмрук върху бюрото си.