Бренда Джойс
Тайни (29)

28

Реджина не можеше да спре сълзите си, но това бяха благословени сълзи на щастие. Въпреки цялата мъка и тревога, изживени през изминалия дълъг месец, сега се радваше заради Рик и Слейд, защото двамата най-сетне намериха куража да разровят пепелта на миналото и да признаят безграничната си обич един към друг.

Тръпнеща от вълнение, тя търпеливо чакаше Слейд да се възстанови от шока, причинен от изненадата да я намери тук, в Мирамар. Слейд беше у дома. Това беше моментът, който с такова нетърпение и страх беше очаквала през целия този безкрайно дълъг месец. И как иначе би могло да бъде? Очакваше съпругът й да избухне в гняв, задето не се е подчинила на тежката му воля.

Но сега имаше сили да се изправи срещу този гняв. Имаше сили да го овладее. В нощта на тържеството беше изрекла неща, за които съжаляваше, но които си бяха горчивата истина. Слейд бе предпочел да сложи край на брака им, вместо да се бори за семейното им щастие — едно малодушно и безхарактерно решение. В онази нощ нещо в нея се бе пречупило. Напрежението и стресът в дните преди празненството, последвани от невероятното решение на Слейд, я подтикнаха към необуздан изблик на гняв. Но дори и тогава Реджина бързо намери сили да се овладее. Само час по-късно в любящите обятия на майка си, тя осъзна, че не може и няма да му позволи да разруши техния брак и общото им бъдеще. Щеше да се бори за щастието си, без значение колко време и усилия щеше да й коства това решение. Искаше да живее точно с този мъж. Той заслужаваше всякакви жертви.

А сега Слейд стоеше притихнал пред нея, сякаш е видял безплътен дух от миналото. Изминаха дълги секунди, преди той видимо да се овладее. А после я сграбчи за раменете. Очите му бяха огромни и невярващи.

— Какво правиш тук?

— Чакам те — отвърна му простичко тя.

Той вдиша дълбоко свежия въздух на Мирамар. Реджина почувства вълнението му — но нали и самата тя тръпнеше в очакване.

— Мислех си, че си се върнала обратно в Англия.

— Страхувах се да бъда твърде ясна в писмото си — прошепна меко тя. — Но не можеш да ме изхвърлиш от живота си, Слейд. Най-добре е да изясним отношенията си още сега. — Тя вдигна упорито брадичка, готова да посрещне твърдо и най-лошото.

Слейд стисна здраво раменете й.

— Чакала си ме тук през цялото това време? — попита я сковано той.

— Да.

— Това е като сън.

— Аз не съм сън — прошепна тихичко Реджина. — Аз съм само една несъвършена жена, която допуска и грешки; жена от плът и кръв, която тъгува по своя мъж.

Слейд простена и я притегли топло в прегръдката си.

Реджина се облегна на силните му гърди. Никога нямаше да се откаже от този мъж. Щеше да направи всичко, което е по силите й, за да остане завинаги в Мирамар. Слейд не беше безразличен към нея — нито физически, нито пък емоционално. Реджина се притисна по-плътно към него.

— Липсваше ми, Слейд — пророни бавно тя.

Той я вдигна на ръце и припряно ритна вратата към спалнята си.

— Ти също ми липсваше, Реджина. Бях толкова нещастен. — Слейд затвори вратата с ритник и отиде до леглото, все още притиснал крехката фигурка в силните си ръце. Миг по-късно тя лежеше безмълвна под него, потънала в магията на морскосините му очи. Сега бяха пълни със страст, но на Реджина й се струваше, че долавя и изстрадана радост, и отчаяно облекчение.

— Знаеш ли как съм преживял този дълъг месец без теб? — Ръцете му се плъзгаха по раменете й, нежно милваха косите й.

Реджина докосна твърдата извивка на брадичката му.

— Вероятно по същия начин, както живях и аз. Ден за ден.

Очите им се срещнаха.

— Да — прошепна дрезгаво Слейд. — Ден за ден.

И точно в този момент Реджина прозря силата на чувствата му към нея. Само за миг сякаш надзърна в душата му, видя обичта му.

— Какво чакаш? — прошепна тя.

— Теб — отвърна благо Слейд. — Мисля, че отдавна съм чакал теб и този миг.

По тялото й плъзна гореща тръпка на желание.

— Целуни ме, Слейд. Моля те, люби ме.

Той нямаше нужда от повече подкани. Дланите му обгърнаха нежно лицето й, устните му се впиха в нейните. Целувката беше безкрайна и страстна. Реджина несъзнателно си спомни за онази далечна брачна нощ, когато устните му нетърпеливо изследваха нейните. Тогава си беше помислила, че никога повече мъж няма да я целуне по този начин — с такава любов, като след дълга раздяла. Но беше сгрешила. Защото Слейд отново я целуваше така.

Целувката му говореше неизразимо много. Беше му липсвала — вече нямаше съмнение в това. Но онова, което наистина искаше да узнае в този момент, беше дали наистина я обича. А целувката му подсказваше, че може би — но само може би — я обича от дъното на душата си.

— Любима моя — промърмори дрезгаво Слейд след доста време, — мисля, че съм бил истински глупак.

Една тежка сълза се изтърколи по кадифената кожа на лицето й. Реджина плачеше, защото го обичаше и защото знаеше, че никога няма да се усеща цяла, докато не спечели напълно любовта му.

 

 

Реджина се събуди внезапно и се огледа объркано наоколо си. Стаята тънеше във вечерен сумрак. И тогава си спомни всичко. Сепната, тя се изправи припряно в леглото.

Слейд го нямаше.

Страх скова душата й.

Реджина си пое дълбоко дъх. Двамата бяха задрямали в прегръдките си, след като два пъти правиха любов. Но физическото единение не й беше достатъчно; трябваше да постигнат някакво споразумение. Слейд безусловно бе признал, че му е липсвала и я бе любил със страстта на влюбен човек, но месец по-рано беше изпитвал същата страст към тялото й, без това до го възпре да се опита да сложи край на брака им. Само че този път Реджина нямаше да си тръгне. И искаше и той да го узнае — да го узнае и да го приеме.

Тя се изправи, приглади набързо косата си и оправи гънките на роклята си. Трябваше да го открие. Хрумна й, че би могъл да е в трапезарията на чашка аперитив преди вечеря, но в стаята откри само Рик. Той й намигна, но Реджина не му се усмихна в отговор.

Рик сякаш прочете мислите й.

— Слейд излезе и хвана пътеката, която се вие на север.

Реджина излезе тичешком от къщата. Пътеката се виеше покрай морето, което се криеше зад стръмния скат на отсрещния хълм. Скоро къщата изчезна зад гърба й. Реджина се закова на място, когато видя малката гробница насреща си. Там, пред един пресен надгробен камък, стоеше нейният съпруг.

Реджина пристъпи бавно. Не искаше да се натрапва в този миг. Хрумна й, че имаше известна ирония в опита му да намери усамотение в гробница и утеха при един мъртъв човек. Или се опитваше да погребе чувствата си? Тази мисъл я вбеси. Откакто се бяха срещнали, Слейд все се опитваше да потиска емоциите си. Нямаше да му позволи и този път да зарови главата и сърцето си в пясъка. Щеше бавно и решително да го подмами да приеме чувствата си, дори това да й отнемеше и цял един живот.

Слейд стоеше до камъка, пъхнал ръце в джобовете, скръбно привел глава. Реджина не можеше да разбере дали в момента той се моли, скърби или размишлява. Роклята й прошумоля и издаде присъствието й. Той не се помръдна. Тя пристъпи зад него и след миг колебание се подчини на сърцето и инстинктите си — пъхна ръката си в неговата и се притисна към тялото му.

Слейд беше напрегнат. Не каза нищо. Реджина също замълча. Той приемаше присъствието й безусловно; засега това й бе достатъчно. Просто стояха така, потънали в тишина, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Някъде над тях се извиха чайки и изчезнаха във вечерната мъгла. В полумрака надгробните камъни хвърляха странни сенки върху земната повърхност — продълговати и зловещи.

Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и питащи.

Реджина се усмихна смело.

— Здравей, Слейд.

Той протегна към нея ръка. Приятно изненадана, тя му подаде своята. Слейд преплете пръсти с нейните.

— Има ли Едуард нещо общо с решението ти да дойдеш в Мирамар?

— Едуард? Не.

— Странно. — Той се взираше в нея. — Ако отново те отпратя, няма да си тръгнеш, нали?

— Не, няма да си тръгна.

— Предполагам, че си решила да останеш завинаги.

— Да.

Ъгълчетата на устните му се извиха в едва доловима усмивка. Последният лъч слънчева светлина се плъзна бавно по хребета и Реджина видя блясък от сълзи в очите му.

— Странно е как човек може да се заблуждава толкова дълго. Време е да се призная за победен.

— Какво имаш предвид? — прошепна Реджина.

— Не бях щастлив без теб. Искам да бъда щастлив, Реджина. — Гласът му беше накъсан и тих.

— Позволи ми да те направя щастлив. Мога да го постигна! И ще го сторя!

Той почти се засмя, звукът се изтръгна от устните му, пресипнал и груб. После обгърна нежно раменете й.

— Мисля, че вече го направи.

Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.

— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.

И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.

 

 

Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.

Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.

След няколко дни Едуард също се върна у дома. Всички, включително и Реджина, се зарадваха от присъствието му. Неизменната му усмивка беше ярък лъч слънчева светлина в дома им. Виктория сияеше. А Едуард беше идеалният син и търпеливо понасяше безкрайните й усилия да му угоди.

Откакто Реджина бе пристигнала в Мирамар в края на лятото, Виктория я удостояваше само с хладното си пренебрежение. Реджина само предполагаше, че другата жена вече е приела нейния брак като действително и необратимо събитие.

Що се отнасяше до Реджина и Слейд, двамата привикнаха със семейната рутина бързо и без всякакво усилие, сякаш цял живот са живели така. В продължение на няколко дни помежду им цареше известно напрежение Но Реджина нямаше търпение да достави удоволствие на своя съпруг, да внесе уют и спокойствие в живота му, а той изглеждаше твърдо решен да скъси дистанцията помежду им. Споделяше с нея всичко преживяно през деня — успехите и провалите си, надеждите и страховете си. Реджина винаги бе търсила пряк път към душата му и сега, когато той вече не се държеше на разстояние, онази приказна страст, която бяха споделили в първите си дни в Сан Франциско, напъпи и разцъфтя с нова сила.

Реджина продължаваше да се измъчва от въпроса, какво е предизвикало онзи провал в отношенията им в Сан Франциско. По някаква неизвестна причина Слейд бе пожелал да я отблъсне от себе си и да сложи край на техния брак. Тя обаче не разбираше защо. Слейд беше сложен характер и може би никога нямаше да узнае мотивите му за онова безумие, освен ако сам не й ги разкриеше един ден. В края на месеца обаче се появиха първите й догадки. На няколко пъти Слейд говореше за начина й на живот в Лондон, после вторачваше в нея нетрепващ поглед и напрегнато чакаше отговор. Накрая Реджина му обърна внимание върху поведението му.

— Да не би да очакваш да ти кажа, че ми липсва животът у дома? Или че съжалявам, задето съм се върнала при теб?

Слейд потръпна.

— Така ли е?

В този момент Реджина проумя цялата истина. Слейд се боеше, че рано или късно тя ще се отегчи от еднообразния живот, че ще й липсва луксът на стария й дом.

— Не, Слейд, не съжалявам.

Той я разгледа внимателно и бавно се усмихна. Следващите му думи окончателно потвърдиха подозренията й.

— Знаеш ли, Реджина, мисля, че преди време не те прецених правилно.

— Струва ми се, че е така, Слейд.

 

 

До началото на октомври всичкият добитък бе прибран на покрит терен, където да дочака първите атаки на зимата. Слейд бе почистил двеста акра земя и изглеждаше невероятно да постигне целта си от триста хиляди преди дъждовете, половината от които се надяваше да обработва още напролет. Дните се скъсяваха. Всички работеха усилено, обединени от стремежа да постигнат очевидно непосилните си планове. Времето течеше необратимо и те се надяваха да почистят цялата площ, защото с началото на зимата земята щеше да стане кална и непроходима.

В края на октомври Реджина стоеше неподвижна до прозореца и наблюдаваше първите капки дъжд, които докоснаха нежно уморената земя. Тялото й се скова от напрежение. Небето беше сиво и мрачно. Всичко притъмня и Реджина можеше само да се моли тези първи капки да не предвещават началото на дъждовния сезон. Едва снощи Слейд й бе заявил, че имат нужда от още две топли седмици.

Притихнала, Виктория пристъпи сковано към прозореца.

— Няма да успеят — прошепна тихо тя. В гласа й нямаше враждебност. Ако някой в този дом копнееше един ден Мирамар да носи богатство на обитателите си, то това беше Виктория. — Ще вали.

— А може би не — отвърна с надежда Реджина.

Десет минути по-късно оскъдният ръмеж се превърна в силен порой.

След час се върнаха и мъжете — подгизнали от вода, изморени, кални и обезверени. Реджина погледна напрегнато мрачното лице на Слейд и полетя към него. Очите му й подсказаха, че зимата е започнала и че те не са довършили онова, което изглеждаше невъзможно още от самото начало.

Тази вечер всички бяха тъжни и унили.

Никой не проговаряше по време на вечерята. Реджина първа наруши потискащата тишина.

— Е, цяло чудо е, че успяхте да почистите цели двеста акра. Тази земя може да се засади още е първите лъчи на пролетта.

Слейд не каза нищо. Рик се обади отсреща й:

— Не беше чудо, мила. На този свят отдавна не се случват чудеса.

Слейд погледна рязко баща си.

Едуард се усмихна и отпи от чашата гъсто червено вино.

— Слейд, струва ми се, че току-що получи комплимент за добре свършената работа.

Слейд остана неподвижен, безсилен сякаш да повдигне вилицата към устата си.

— Е, по дяволите, трябва да се гордеем с онова, което успяхме да направим.

Усмихната, Реджина вдигна поглед към Слейд. Въпреки че двамата с Рик отдавна бяха сложили край на разприте и кавгите, баща му не беше щедър на похвали и Реджина знаеше, че Слейд високо ги цени. Но този път нямаше време да прецени реакцията на съпруга си. Защото откъм кухнята внезапно долетя отчаяният вик на Жозефин.

Възрастната жена крещеше, сякаш пред очите й се извършва кърваво убийство.

А после изкрещя отново.

В трапезарията настана хаос. Всички скочиха на крака и лудешки се втурнаха към кухнята. Реджина хукна редом с мъжете. Слейд пък беше най-отпред. Той нахлу в кухнята като обезумял и мигом се закова на място. Едуард и Рик се блъснаха в гърба му.

Реджина не можеше да вижда над главите на високите мъже. Изплашена до мозъка на костите си, тя се опря на рамото на Слейд и се повдигна предпазливо на пръсти.

Жозефин лежеше просната на пода. Над нея беше приведен някакъв мъж. Сърцето на Реджина се обърна, защото си помисли, че старата прислужница е ранена или даже мъртва. Тя се скова от напрежение, защото очакваше всеки миг тримата мъже да се втурнат и да нападнат натрапника.

— Господи — пророни пребледнял високият мъж над Жозефин. — Какво, по дяволите, й става на Жозефин? Припадна, когато ме видя на прага! И какво, по дяволите, става с вас? Гледате ме така, сякаш сте видели призрак!

Реджина простена, внезапно допуснала си немислимото и надяваща се на невъзможното. И тогава пред очите й се случи истинско чудо: Слейд се втурна към непознатия, но не за да го нападне, а за да го притегли в прегръдката си.

— Джеймс!

Джеймс се беше върнал от отвъдното.