Бренда Джойс
Тайни (7)

6

Виктория напусна стаята с победоносно изражение.

Реджина остана сама, изпълнена с недоумение и твърде шокирана, за да разсъждава трезво над ситуацията. Тя крачеше неспокойно из стаята и кършеше отчаяно ръце. Рик й се бе сторил толкова искрен. Но очевидно не беше искрен ни най-малко.

Двойните врати към стаята й, които гледаха към двора, се отвориха внезапно и шумно. Реджина се закова на място. На прага стоеше Слейд с един от най-големите и най-тежки куфари в ръка.

— Къде да го оставя? — попита я той.

Тя остави гневът да я завладее. Пристъпи заплашително към него още преди да е решила какво смята да стори. Този човек бе също толкова отговорен за грубата измама, колкото и баща му. Защото през цялото време бе знаел истината. А тя му вярваше! И не само това, той дори й предложи закрилата си. Господи, как му вярваше само! Но той не заслужаваше доверието и. Този мъж я бе излъгал. Беше се опитал да я използва. Предателството беше съкрушително.

Тя вдигна ръка във въздуха. Той мигновено се досети за намеренията й, захвърли куфара на земята и сграбчи здраво китката й.

— Проклет да си! — извика Реджина, самозабравила се от гняв. Болезнената хватка я отрезви. Слейд бе хванал здраво и двете й китки и я притискаше с тялото си към стената. Беше напълно обездвижена. Не можеше да движи ръцете си, нито пък която и да е част от тялото си, а гърбът й сякаш се бе слял със стената.

— Защо? — попита я остро Слейд.

Тялото й се отпусна под неговото. Чувстваше се изтощена от краткото, но енергично боричкане. Все още обаче имаше сили да го погледне в очите, а нейните бяха обвинителни и изпълнени със сълзи.

— Аз ти вярвах!

— Грешка — отвърна й мрачно той. — Успокои ли се вече? Никога не съм смятал, че една истинска дама е в състояние да има толкова остри нокти, а не бих искал да нося следи от тях по лицето си.

Реджина осъзна, че не би могла да изрече и дума повече. Гневът, болката и огорчението все още бушуваха в душата й, но се зараждаше и нещо ново. Помисли си, че може да почувства живинката във всеки инч от привлекателното му мъжествено тяло. Сега двамата бяха плътно притиснати един към друг. По някакъв начин коляното му бе успяло да се плъзне между нейните, бедрото му — между нейните бедра. Ситуацията беше скандална, но още по-шокираща бе реакцията на тялото й към всичко това.

Замаяна, Реджина осъзна, че Слейд е втренчил поглед в нея, но не от интерес към онова, което би могла да му каже. Той изучаваше напрегнато устните й, извивката на шията й и заоблените форми току над деколтето, опряно в силните му гърди. Горещият му поглед разпалваше и бездруго изострените й сетива. Беше й невъзможно да овладее очакването, което сковаваше цялото й тяло.

И тогава Реджина осъзна, че и тя го изучава също толкова напрегнато и внимателно. Никога досега не й бе хрумвало, че гъстите мигли на някой мъж могат да крият толкова еротика или пък че би й се приискало да опре носа си в изящната извивка на неговия. Устните му бяха полуотворени. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Достатъчно близо, за да види колко гладка е мургавата му кожа с изключение на тъничките бръчици около очите му — резултат от многото години, прекарани под слънцето. Защото определено не приличаха на бръчки, причинени от сърдечен смях.

Погледът му бавно се местеше по лицето й. Тялото му пулсираше, плътно притиснато до нейното. Реджина не можеше да откъсне погледа си от този мъж.

— Харесваш ми разгневена — промълви Слейд с приглушен дрезгав глас.

Тя наистина беше разгневена, но същевременно се чувстваше обидена и наранена, и макар че за миг сякаш бе забравила и предателството на този човек, сега чувствата й пламнаха с нова сила.

— Пусни ме. — Гласът й трепереше.

Хладна подигравателна усмивка изкриви ъгълчетата на устните му.

— Нима най-после съм развенчан? — той отстъпи на една крачка от нея. Цялото му същество излъчваше безразличие.

Реджина не можеше да проумее смисъла на думите му.

— Напусни стаята ми.

— Мислех, че съм твоят герой. — Той дори не се помръдна.

— Героите не лъжат.

— Значи наистина съм развенчан. И какво точно съм те излъгал? — Гласът му бе равнодушен и лишен от всякакъв интерес. — Затова ли плачеш? Или се опитваш да ме разиграваш?

Очите й се разшириха от изумление, когато разбра какво иска да й намекне.

— Уверявам те, че по никакъв начин не се опитвам да поощрявам нагоните ти.

— Така ли? Но поощряваше Едуард. Може би си поощрявала и Джеймс. Така ли е?

Реджина не вярваше на ушите си.

— Никога не съм поощрявала брат ти.

— Не, само се хилеше насреща му като идиот. Нима такъв разговор е по вкуса на една дама? — Той отстъпи, без дори да я погледне.

— Това беше игра. Игра на думи. Това е всичко.

Слейд се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Но на теб очевидно ти харесва да я играеш. На Едуард определено му харесва.

— Няма значение дали ми харесва, или не. — По някакъв неуловим начин този човек бе успял да я докара в отбранителна позиция, а гърбът й бе притиснат до стената, не само в буквалния смисъл.

— Няма ли?

— Не! Това е просто начин да бъдеш любезен. Да бъдеш дама. А Едуард просто се държеше като джентълмен.

— А ако аз ти кажа колко си красива, това ще означава ли, че и аз съм джентълмен?

Реджина замръзна. По незнайни причини сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Погледът му срещна нейния. Тя инстинктивно почувства, че въпросът му е напълно сериозен.

— Не. Това не те прави джентълмен.

— Аз не мисля така.

Как бе успял да овладее гнева й с такава лекота и да насочи разговора в друга посока?

— Ти полагаш всички усилия да не се държиш като джентълмен, нали?

Слейд се усмихна, но насила.

— Така ли?

— Почти мога да чета мислите ти, Слейд.

Усмивката му угасна. Той се отблъсна рязко от стената.

— Не ми пука за какъв ме мислиш. Ако искаш да флиртуваш с Едуард и това го наричаш „любезност“, аз няма да съм този, който ще се опита да те спре. Но може би трябва да те предупредя. Защото в твоите книга Едуард може да е вписан като джентълмен, но той е преди всичко мъж.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че той няма да се поколебае да открадне целувка или две. Всъщност, ако го предизвикаш, със сигурност ще го направи.

Кръвта й кипна.

— Аз не го предизвиквам. — Но лицето й се обля в руменина, когато си припомни как бе предизвикала Слейд.

Той я погледна безразлично.

— Прави каквото искаш.

Тя потръпна. Този човек си мислеше най-лошото за нея. Имаше я за неморална. Но това си беше самата истина, нали? Не с Едуард, който, колкото и да беше привлекателен като мъж, не извикваше и най-малкия интерес у нея. Със самия Слейд. В каретата почти откровено го бе помолила за целувка, а само преди миг се бе опитала да го предизвика отново.

Двамата не откъсваха погледа си един от друг. Тишината вибрираше от напрежение. Реджина беше почти сигурна, че Слейд чете мислите й.

— Струва ми се, че е по-добре да се върна в града — едва успя да промълви тя.

Той я изгледа продължително, преди да мине покрай нея на път към терасата. В небето бяха надвиснали тежки облаци и хвърляха дълги, почти пурпурни, сенки над океана. Бризът ставаше все по-осезаем.

— Не — каза Слейд с гръб към нея. — С твоите мили усмивки и с тази „любезност“, ще станеш лесна плячка за всеки мъж, който има късмета да мине покрай теб. Рик е прав. По-добре е да останеш тук, докато си възвърнеш паметта.

Реджина тънеше в несигурност. Беше дошла в Мирамар, защото нямаше къде другаде да отиде и защото бе повярвала, че Слейд ще я закриля при тези странни за нея обстоятелства. Но че не му вярваше. Той я бе излъгал. И все пак, колкото и невероятно да беше, все още й се искаше да му вярва. Много й се искаше. Но как би могла? Не можеше да се довери на човек, който се бе опитал да я използва. Беше болезнено да се превърне в безпомощна жертва на Слейд.

Не можеше да отрече и безспорния факт, че изпитваше силен интерес към него като мъж. Не искаше дори да си спомня за допира на устните му върху своите, за силното му тяло, опряно в нейното. Не искаше да си помисля колко е привлекателен, мъжествен и силен. Не искаше да чувства този неудържим копнеж по него.

В този момент Реджина наистина се боеше. Не от странните обстоятелства или от онова, което й се беше случило, не от загубата на паметта си или от истинската си идентичност, боеше се от този загадъчен мъж, който стоеше в другия край на стаята с гръб към нея. И може би, само може би, се боеше от самата себе си.

— Защо не ми каза?

Той не се помръдна. Не отмести погледа си от облаците, които се носеха плавно към тях.

— Какво да ти кажа?

— Че Рик иска двамата с теб да се оженим.

Той се обърна с лице към нея.

— Виктория отново е развързала езика си?

Реджина чакаше напрегнато, опитвайки се да преглътне издайническите сълзи, предизвикани от новия прилив на болка.

— Защо не ми каза?

— Виждам, че не си особено щастлива от подобна перспектива.

— Аз ти вярвах.

— Не съм ти казал, защото все още не съм взел окончателно решение за себе си — отвърна й остро Слейд. — Истината е, че не съм се съгласил да се оженя за теб.

— Какво?

— Казах на Рик, че ще помисля.

— Казал си на Рик, че ще помислиш?

— Точно така.

Реджина не вярваше на ушите си. Доколкото беше разбрала, Слейд възнамеряваше да се ожени за нея заради парите й. Но не беше така. Той все още размишляваше над идеята. Това, че не бе приел на мига и не се опитваше да я притисне да склони, трябваше да я накара да изпита облекчение, но не стана така.

— Осъзнаваш ли, че това би било абсурдно?

— Колко абсурдно?

— Съвсем абсурдно.

— Защо ли ми се струва, че отказът ти е предизвикан изцяло от моята особа… и няма нищо общо с личността на Джеймс?

Реджина отстъпи инстинктивно назад, шокирана от силата на гнева му. Истина беше. Наистина бе забравила за мъртвия си годеник и за факта, че Слейд е негов брат.

— Така си и мислех.

— Но аз дори не помня Джеймс — опита се тя да се защити.

— Но аз го помня — отвърна той.

Болката му бе също толкова примитивна и необуздана, колкото и чувствата, които бе проявил по-рано във файтона. Реджина осъзнаваше, че няма право да става свидетел на чувствата му, както нямаше право да наднича толкова дълбоко в неговата душа.

— Вината не е моя. Не съм виновна за смъртта на Джеймс. Не съм виновна, че дори не мога да си спомня лицето му. Повярвай ми, най-много от всичко искам да си го спомня… и ми се иска той да беше жив.

Слейд я гледаше напрегнато, погледът му хвърляше гневни искри наоколо.

— Знаеш ли какво, Елизабет? Върви по дяволите!

Той премина бързо покрай нея и затръшна вратата на стаята.

Реджина не сдържа болезнения си стон. Грубите му думи отново събудиха гнева й. Тя се втурна към двойните врати и ги улови, преди да се затворят отново. Взираше се безпомощно след Слейд, а сълзите бликаха свободно по лицето й — същите сълзи, които бе сигурна, че е видяла и в неговите очи. Та нали и двамата плачеха поради едни и същи причини! А дали беше така?

Реджина не можеше да остане в Мирамар нито миг повече. Идването й тук беше грешка. Защото Мирамар не беше вече желаното убежище. Не можеше да пренебрегне факта, че Слейд бе предал доверието й. И тази рана дълго щеше да боли. Това не би трябвало да я измъчва чак толкова — все пак той беше само един непознат. Но законите на сърцето не се управляват от логиката. Слейд вече не беше нейният ангел спасител. И тази мисъл извика нови сълзи в очите й.

Тя се нуждаеше от него! Нима той не можеше да го проумее? Как можеше да й причинява това, когато тя изпитваше такава отчаяна нужда от него?

И въпреки всичко, докато приготвяше припряно багажа си, Реджина не можеше да изхвърли образа му от съзнанието си, не можеше да откъсне мислите си от него. Спомняше си онези свидни мигове, които не биваше да си припомня: неговата загриженост, когато я бе открил до железопътните релси, острите думи, които си бяха разменили с баща си, пламенната му целувка във файтона. В съзнанието й безуспешно бродеше едно безсмислено „ако“. Ако не беше загубила паметта си, ако не беше годеницата на Джеймс… Но сега всичко беше изгубено. Не молеше да промени реалността.

Можеше да остави всичките си вещи. Навън беше толкова горещо, а слънцето все още висеше високо в небето, че бе принудена да замени кокетната си малка шапчица с широкопола сламена капела. После обу удобни обувки с ниски токчета. Бяха съвсем нови, но не можеше да си позволи да изгуби ценно време в излишно суетене и търсене на по-износени. Трябваше да побърза, нямаше време дори да обмисли бягството си. Вече бе взела решение да се добере до Темпълтън и да се обади на доведената си майка, за да я помоли за помощ. След броени минути беше готова да тръгне. Инстинктите й нашепваха да побърза, преди да е променила решението си. Нямаше смисъл да моли Слейд или някой друг от семейството да я отведат до града. Те щяха да й откажат или да се опитат да я разубедят. Защото искаха да я омъжат за Слейд; защото искаха парите й.

Къщата бе построена на върха на едно възвишение. Реджина излезе на терасата, за да огледа стръмната околност и разбушувания океан пред себе си. За миг се запита дали нямаше да вали — небето бавно се смрачаваше, а морската повърхност бе нагъната от заплашителни вълни. Тя отхвърли моментното си колебание. Трябваше незабавно да предпази себе си и личните си интереси. Нямаше кой друг да се погрижи за нея. Вече не.

Реджина излезе на терасата. Възнамеряваше да се прехвърли през парапета и да скочи двайсетината фута до земята. Докато стоеше там, потънала в нерешителност, в съзнанието й изплува смътен силует. Само за миг й се стори, че различава чертите на някой, когото познава, някой, който й е близък и скъп, и който през смях й повтаря, че има сили да го направи. За част от секундата силуетът беше толкова ясен, че сякаш можеше да разпознае човека, а после мигът отлетя.

Реджина замръзна, вкопчила вцепенените си ръце в парапета на терасата. Споменът бе отлетял — а беше сигурна, че е било спомен. Току-що си бе припомнила някого, някой важен за нея човек. Сигурна беше в това. А после силуетът му отлетя в тъмнината на забравените й спомени.

Кой ли беше този неин познат, който така смело е прескачал през тераси? Реджина копнееше за отговор и беше горчиво разочарована, задето не успя да се вкопчи в този образ миг по-рано, когато бе изплувал от бездната на забравата. Чувстваше се съкрушена, а безпомощните сълзи отново изпълниха очите й.

Тя решително се отърси от унинието и реши да се заеме със задачата си. Нямаше нужда от паметта си, за да проумее, че не е от типа хора, които без страх прескачат тераси, така че решително обърна гръб на парапета. Без да спира да мисли, защото това би й дало възможност да се разколебае, Реджина излезе на двора. Пробяга през ухаещата цветна градина, а после и съседния преден двор. Тичешком стигна да входния портал и се облегна изтощена на стената. Опитваше се да сдържи дъха си. Вятърът се усилваше. Несдържаният му порив надигна полите й и ги надипли около краката. Всеки момент можеха да открият отсъствието й. Тя напрегна слуха си за някакви гласове, но никакъв необичаен шум не стигна до слуха й.

Сега сърцето й препусна учестено. Прикритото й бягство я караше да се чувства като престъпник. Тя надникна предпазливо през железните порти. Може би заради времето, а може би заради обедния час — време за почивка — наоколо нямаше никой. Когато бяха пристигнали преди няколко часа, около конюшните и кошарите кипеше бурна дейност. Не би могла да избере по-подходящо време за бягство. Тя мигновено се стрелна през двора.

Не беше помислила за кон, но сега разбра, че ще й трябва, ако искаше да стигне до Темпълтън преди спускането на нощта. Би било истинско безумие да тръгне пеша. По пътя насам не бе видяла никакво движение по пътя, но дори и да срещнеше някого, не би си и помислила да пътува до града с непознат човек. Самата идея бе недопустима.

Реджина не срещна никого, докато вървеше по пътеката към конюшнята. Един предпазлив поглед вътре й подсказа, че вътре няма дори и коняр. Нещата не биха могли да се наредят по-добре. Тя се вмъкна бързо. Беше тъмно като в рог, но не смееше да включи никакво осветление. В задното помещение намери седло и юзди. Беше почти сигурна, че никога преди не е оседлавала кон.

Тя избра най-спокойното на вид животно в конюшнята. Макар да й се струваше, че е виждала кон и преди, отне й доста време да го оседлае и още повече да го обуздае. Животното я гледаше напрегнато, макар да стоеше неподвижно. Реджина се опита да го успокои с нервни, припрени думи. Миг по-късно го изведе от бокса.

Опитвайки се да запази спокойствие и присъствие на духа, Реджина заведе животното до една висока бала сено, набра полите си в ръка и без да обръща внимание на затрудненията и пълната липса на всякакво благоприличие, яхна коня по мъжки. Животното подскочи неспокойно, а тя се сниши и се вкопчи нестабилно в седлото. Докато се опитваше да си вдъхне кураж, тя скъси юздите до нужния размер. Макар да не беше опитна ездачка, беше очевидно, че не е и пълна невежа.

Тя пришпори животното извън обора. Вятърът се блъскаше необуздано в тялото й. Конят се изправи на задните си крака и едва не я повали на земята. Реджина стисна здраво юздите и се притисна към гърба му. Конят танцуваше като обезумял.

— Моля те, приятел, не сега — извика тя и се огледа отчаяно наоколо си. Реджина пришпори коня с токовете на обувките си, твърдо решена да се махне от тази къща, колкото е възможно, по-бързо.

Кестенявата кобила незабавно отвърна на подтика й и се втурна стремглаво напред. Реджина едва успяваше да се задържи на седлото, тялото и подскачаше безпомощно.

Вятърът отнесе сламената шапка от главата й. Вкопчена в седлото и юздите, Реджина вдигна предпазливо поглед и я видя как отлита. Роклята се диплеше високо над бедрата й. Лош късмет! Очевидно наближаваше буря.

За миг й хрумна да се върне назад.

Видя мрачното лице на Слейд, тъмните му напрегнати очи. Решимостта й сякаш се сломи. А в следващия момент вече нямаше възможност да избира. Полите й се вдигнаха отново, този път по-високо отпреди. Кобилата изцвили разтревожено и след мощния порив на вятъра, който повдигна високо опашката й, препусна неудържимо в бесен галоп.

Викът на Реджина замря на гърлото й. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия, за да не падне от седлото. Конят препускаше бясно напред, а Реджина почувства, че започва да се смъква от гърба му. Животното се понесе още по-скорострелно. Тя се опита да се задържи на седлото, но усилието й беше безнадеждно. От устните й се изтръгна пронизителен писък, преди да изпусне юздите и да се изтърколи безпомощна в праха.

Приземи се по гръб, обърната леко встрани, с такава сила, че дъхът й замря. Когато способността й да диша се възобнови, тя пое с благодарност скъпоценните глътки свеж въздух. Погледът й се закова в мрачното, надвиснало над земята, небе. Много внимателно Реджина се опита да приседне, макар да не се доверяваше на способностите на натъртеното си тяло. Но успя да се изправи, макар усилието да се оказа непоносимо болезнено. Тя въздъхна с облекчение.

Конят бе изчезнал.

Огледа се безпомощно наоколо, но нямаше и следа от животното — нито пък от къщата. Реджина не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас от това откритие. Разтреперана, тя се изправи на крака и огледа тревожно небето. В далечината, където би трябвало да се намира океанът, всичко тънеше в непрогледен мрак. Но не можеше да се върне сега. Беше стигнала толкова далече, че бе длъжна да продължи. Докато вървеше по прашната пътека, вятърът я блъскаше безмилостно в гърба, тикайки я мощно напред. На всяка крачка хвърляше поглед през рамо, но никой не я преследваше. Слейд не я преследваше.

Реджина имаше чувството, че цял живот се е скитала по прашната пътека. Краката я боляха толкова силно, че накуцваше и се чувстваше изтощена до смърт. Вятърът бе променил посоката си и сега я блъскаше безмилостно в лицето, а тя се виждаше принудена да се бори за всяка крачка, която я отдалечаваше от Мирамар. Дори високите и яки борови дръвчета се огъваха под жестоките пристъпи на вятъра. Сега боровете се разреждаха и отстъпваха място на огромни дъбове, но това само й подсказваше, че не е изминала повече от няколко мили от пътя си към града.

Небето бързо се смрачаваше. Беше напуснала къщата в ранния следобед, но скоро щеше да се свечери. Скоро семейство Деланза щяха да се съберат за вечеря — и да открият нейното отсъствие.

Реджина отново преглътна дълго сдържаното ридание.

Нямаше да успее. Беше извървяла само няколко мили, а вероятно вече бяха изминали повече от два часа от тръгването й. Ако си спомняше добре, кръстопътят, който се намираше недалече от града, беше поне на дванайсетина мили от сегашното й местоположение. Нима щеше да прекара нощта сама сред тези гъсти горски шубраци? Самата мисъл бе ужасяваща. По пътя насам Слейд й бе говорил за хищниците, които обитавали горите на Мирамар. Можеше ясно да си представи глутниците гладни вълци, излезли през нощта на лов за плячка. Реджина потръпна. А после, за да стане всичко още по-сложно, по земята се изсипаха първите едри капки дъжд.

Реджина се закова на място и впери поглед в застрашителното небе.

— О, не — простена тя. Може би в отговор на думите й, небето сякаш се разтвори и изсипа над гората истински потоп.

Само за миг дрехите на Реджина се просмукаха с вода. Досега й беше студено, сега вече замръзваше. Вятърът свиреше гневно в дърветата. Короните на дърветата над главата й възпираха част от водната струя, но тя вече беше подгизнала до мозъка на костите си. Дори да поискаше да се върне назад, силите й я напускаха, а дъждът й се струваше непреодолима пречка.

Реджина беше мокра и изтощена. В миг душата й се изпълни с угризения заради глупаво скроеното детинско бягство. Но сълзите не можеха да я отърват от бедите. Ако имаше късмет, отсъствието й вече трябваше да е открито и скоро щяха да я спасят. Отново.

И тогава дочу името си.

Тя се напрегна. Вероятно гласът беше само продукт на въображението й. Тя се вслушваше напрегнато, но до слуха й долиташе само свистенето на вятъра — а дали не беше вълчи вой? Дъждът се блъскаше ожесточено в земята и допълваше шумната смесица от звуци. Реджина се опита да погледне назад към пътя, но вечерният сумрак обрече опита й на провал. Тя обгърна с ръце тялото си, което вече се тресеше неудържимо от студа.

— Елизабет!

Някой викаше името й и ако бе дочула правилно, това бе гласът на Слейд. Искаше й се да се втурне лудешки напред — не за да избяга, а за да се хвърли в ръцете му.

Беше такава глупачка!

— Елизабет!

Гласът му вече се долавяше по-ясно. Тя приклекна, внезапно спомнила си за неговото предателство. Сега това сякаш нямаше значение.

— Слейд! Слейд, тук съм!

Наблизо проблесна лъч светлина и се насочи право към нея. Тя дочуваше оживеното цвилене на коня му. Реджина се изправи.

— Слейд!

Силуетът му изплува от тъмнината като фантом от гъста мъгла. Очертанията на фигурата му ставаха все по-ясни, докато накрая двамата с коня му се озоваха пред нея, като някакъв митичен кентавър. Той скочи пъргаво на земята и се втурна към нея. Пончото му се вееше неудържимо, факлата в ръката му проблесна пред очите й и мигновено я заслепи. Когато я съзря, той се втурна лудешки към прегърбената й фигурка.

Реджина не се помръдна. Тя се облегна изтощена на дървото, изхлипа от облекчение и търпеливо зачака своя спасител.