Бренда Джойс
Тайни (25)

24

Следващият ден измина неусетно в безоблачната мъгла на щастието. Реджина не беше възнамерявала толкова скоропостижно да се премести в дома на Слейд и да се залови с организацията на къщата и прислугата, но в действителност точно това бе сторила. А след приказната вечеря, която доказа, че мосю Бертран си заслужаваше и последното пени, тя се озова отново в леглото, в страстните прегръдки на Слейд. А когато най-после заспа след дългите и бурни часове на ласки, той не я събуди, за да я изпрати у дома. На следващата сутрин откри какво удоволствие е да се събужда до него — отпочинала и свежа, изпълнена с нова енергия и с много, много любов.

Беше очаквала Слейд да повдигне въпроса за техните отношения. Той обаче не го направи. Може би след като и бездруго бяха женени, нямаше смисъл да се ровят в пепелта на миналото. Нали все пак той бе този, който твърдо й отказа развод! Вероятно съпругът й се опасяваше докъде би могъл да ги отведе такъв един откровен разговор. Тя поне се боеше. При самата мисъл се чувстваше на тръни. Но едно нещо знаеше със сигурност: не искаше да се връща в дома на чичо си. Мястото й беше в дома на Слейд, рамо до рамо със съпруга й. Нямаше желание да напуска дома му дори за да си събере багажа. Слейд сам й спести това задължение. Веднага след закуска — и все още в леглото — небрежно й предложи да изпрати някой прислужник, който да й донесе нещата. Реджина прие с целия си ентусиазъм. Изглежда, двамата негласно бяха стигнали до споразумение да продължат разклатения си брак. Но кой знае защо, безмълвният им пакт изглеждаше някак крехък и нетраен.

През следващите няколко дни Слейд се държеше с нея така, сякаш са все още в процес на ухажване. Взе си няколко свободни дни, специално за да я разведе из града. Прекараха меден месец, който Реджина никога нямаше да забрави. Слейд я заведе в Италианския квартал и за пръв път в живота й я запозна с макароните, които мигновено се превърнаха в едно от любимите й блюда. Отидоха в Ембарсадеро и вечеряха в „Майес Ойстер Хауз“ пресни миди и морски деликатеси, обилно полети с леденостудена бира. Насладиха се на невероятно шоу в Музикалната академия на Лъки Болдуин, което дотолкова им хареса, че се върнаха да го изгледат втори път.

Един ден взеха ферибота до Саусалито и дълги часове караха водни колелета покрай брега. Яздиха буйни коне в парка „Голдън гейт“ и караха лодка в езерото Стоу. Една сутрин посетиха баните Сутро. Никога преди Реджина не беше виждала нещо подобно. Предлагаха шест вида баня — сладка, солена, топла, студена, плитка и дълбока. Вътре в музея се провеждаха игри и състезания за хора от всички възрасти. Слейд успя да я убеди да опита уменията си на пързалката и това се оказа едно от най-вълнуващите събития в живота й.

И през цялото време двамата бяха съпътствани от своята страст, която сякаш не избледняваше с времето. Слейд беше безмилостен. От самото начало й даде да разбере, че не смята да свързва любовните изживявания единствено със спалнята. Реджина не можеше да забрави как двамата правиха любов в каретата, и то цели два пъти, нито пък горещите му целувки до пързалката в баните Сутро. Любиха се пламенно на брега на океана и за малко щяха да ги хванат. Слейд я заведе и при руините на стара църква на юг от града.

Всеки път, когато помислеше за съпруга си, дъхът й секваше. Искаше й се и днес да беше останал с нея, вместо да се върне на работа в офиса. Тази мисъл извика друг спомен в съзнанието й, при който лицето й се обагри в червено. Снощи Слейд бе настоял да се отбият до офиса, за да вземе някакъв договор, който трябвало да прочете вечерта. Но когато отидоха в офиса, дори не си направи труда да погледне многобройните документи в кабинета си. Вместо това се приближи до нея с обещаваща усмивка и без всякакво предупреждение я просна отгоре на бюрото си, а по пода се разпиляха записки и документи. После повдигна полата й, без да обръща внимание на велите й протести, и я люби направо върху книжата. Реджина отчаяно се надяваше никой да не се досети какво се е случило в кабинета му през тази бурна вечер. Тя подозираше, че Слейд предварително е планирал всичко и никога не е имал намерение да се занимава със скучните си договори.

Този мъж беше невъзможен. Обичаше го от цялата си душа. Само ако можеше някак да се увери и в неговата любов!

А в това отношение Реджина изпитваше мъчителна несигурност. Страстта му към нея беше очевидна и Реджина не можеше да не се надява, че това е сигурен знак и за неговата привързаност. И все пак мъжете непрекъснато поддържаха любовници, които редовно изоставяха само с едно махване на ръка. Реджина не можеше да го проумее, но мъжете очевидно не изпитваха нужда от любов, за да изявят страстта си към някоя жена. Искаше й се поне веднъж Слейд да й разкрие какви чувства храни към нея. Но той никога не разкриваше тайните на душата си.

Съмненията й се подсилваха от факта, че извън неограничената физическа интимност, която често споделяха в леглото, в живота им извън спалнята липсваше всякаква емоционална интимност. Слейд не й даваше всичко от себе си. Сигурна беше, че съпругът й винаги оставя едно малко пространство само за себе си, че изгражда непреодолима стена около чувствата си, че влага всички свои сили, за да не задълбочи прекалено духовната си връзка с нея, своята съпруга. Преди няколко дни бе изтръгнал от устните й пламенно любовно признание, но Реджина започваше да се опасява, че никога няма да получи подобна декларация от него.

Опитваше се да си втълпи, че това не е толкова важно, че може да живее и без любов, стига само той да е до нея. Но сърцето и душата й копнееха за повече, за много повече.

Когато Слейд за пръв път се върна от работа след безмълвно сключеното между тях примирие, Реджина сама го посрещна на вратата. Цялата сияеше. При вида й на устните му също разцъфна широка и ведра усмивка.

Тя пое куфара от ръката му и го притегли в преддверието.

— Здравей! Как мина денят ти?

Слейд обгърна раменете й с ръка.

— По този начин ли ще ме поздравяваш всеки път, когато се прибирам у дома?

— Да — прошепна тя, а топлите й длани се плъзнаха по силния му гръб.

— Предполагам, че това е моментът да похваля преимуществата на брака — пошегува се той и горещо я целуна. Реджина се притисна към него. Струваше й се, че са изминали дълги дни, а не броени часове, откакто за последно се е видяла с него.

Когато най-после дългата скандална целувка приключи — все пак, прислугата беше наоколо, — Реджина го дръпна припряно в салона.

— Имам нещо да ти покажа.

— Обзалагам се, че е така — отвърна закачливо той.

Тя го изгледа внимателно и посочи дивана пред себе си. Слейд сякаш се вцепени, усмивката му се стопи. Диванът беше покрит с различни по десен парчета плат.

— Какво е това?

— Мостри — отвърна ведро Реджина. — Първо ще обзаведа твоя апартамент. В новия ни дом на „Франклин стрийт“. Какво мислиш? — Тя се втурна към дивана, преизпълнена с ентусиазъм, и вдигна във въздуха парче зелено като мъх кадифе. — За мек и удобен стол в кабинета ти? А това — за твоя диван? И понеже знам колко много обичаш бургундско, помислих си, че може да харесаш това за леглото. — Тя размаха във въздуха мек плат с индийски мотиви и нетърпеливо погледна мъжа си. Слейд не каза нищо.

Реджина върна плата на дивана, а усмивката й мигновено се стопи.

— Не ти ли харесват? Нито един от тях?

— Не е там работата.

— Не разбирам.

Слейд стисна зъби.

— Няма да се местим в къщата „Хенеси“.

Тя се смути.

— Защо не?

— Защото не мога да си го позволя — отвърна решително Слейд.

Реджина беше смаяна. След миг, изглежда, се отърси от вцепенението.

— Разбира се, че можеш! Разполагаме с моето наследство, не помниш ли? Татко ще пристигне всеки момент и незабавно ще прехвърли сумата в твоята банка и…

— Не!

Реджина премигна объркана.

— Моля?

— Казах не.

— Не те разбирам, Слейд. — Не й харесваше мрачното му затворено изражение. Тя приседна смутено на няколко мостри. Тялото й видимо трепереше.

— Няма да се възползвам от твоето наследство.

— Какво?

Той прекоси безмълвно стаята и си наля чаша уиски.

— Не искам да взема и цент от парите ти.

Пред очите й притъмня. Ледена тръпка плъзна по тялото й. Той не искаше парите й, не и сега, след като се бе оженил за нея преди всичко заради наследството й.

— Имам си гордост. Не искам да използвам съпругата си заради нейните пари.

— О, Слейд. — Реджина се изправи и преплете отчаяно ръце. Едва ли се ръководеше само от гордост. Вероятно се притесняваше заради нея.

Слейд я наблюдаваше мрачно и бавно отпиваше от парливото бренди.

В следващия миг съзнанието за пълната значимост на онова, което се случваше, я връхлетя като гръм.

— А Мирамар? Ти се нуждаеш от пари, за да спасиш Мирамар!

— Заех известна сума от Чарлз.

Реджина отново седна на дивана и трескаво премисли ситуацията.

— Значи Мирамар е в безопасност?

— Няма да е лесно. — Той я гледаше втренчено. Гласът му съдържаше някакво смътно предупреждение. — Следващите пет години ще бъдат тежки за нас. Ще трябва да живеем скромно, в лишения. Но до пет години се надявам да извадя първите печалби.

— Разбирам. — Реджина се взираше сляпо пред себе си. — Но не е ли глупаво да живеем по този начин, след като разполагаме с всичките пари, които някога могат да ни потрябват?

— Не. Казах, че няма да взема пари от теб и не възнамерявам да се отричам от думите си.

Внезапно у нея припламна гневна искрица.

— Но това е нелепо! И какво ще правим с новата си къща?

— Ще я затворим. Може и да я продадем. Обмислям вариантите. Ако не я продадем, след пет или десет години ще можем да я отворим и да я използваме за уикенди и ваканции. Дотогава, ако пожелаеш, можеш да я използваш, когато идваш в града.

— Слейд! — Тя се изправи. — Това е абсурдно. Имаме прекрасен дом и няма да ти позволя да го продадеш!

Той я погледна право в очите.

— Няма да ми позволиш да го продам?

Реджина знаеше, че трябва да отстъпи, но не го направи.

— Не.

Той просто я гледаше безмълвно, а лицето му потъмня от гняв.

Реджина трепереше и вече не се чувстваше никак смела, но независимо от всичко продължи:

— Нито пък да я затвориш за десет години! Моля те, размисли! Ти знаеше, че съм богата наследница, когато се ожени за мен — в действителност ти точно затова се ожени за мен. Защо е нужно да изнемогваме и да живеем като просяци, щом не се налага? Това е нелепо!

— За трети път ме обвиняваш, че говоря нелепости! — Тонът му стържеше като трион.

— Не! Не съм искала да…

— Няма да живеем като просяци, Реджина — прекъсна я грубо Слейд. — Поне не и според моите стандарти. Но може би според твоите стандарти ще живеем в пълна нищета! Искаш ли да ме напуснеш?

Последният въпрос беше толкова неочакван, че я свари неподготвена.

— Не! Разбира се, че не!

— Значи въпросът е приключен — отбеляза сухо Слейд и тръшна чашата си върху масата. После се обърна и излезе от помещението.

Реджина потъна в меката тапицерия на дивана. За миг остана напълно неподвижна, разстроена и разтреперана. После взе в ръката си една от мострите — зеленото като мъх кадифе — и го притисна мъчително към гърдите си. Една сълза се изтърколи по лицето й и навлажни меката пухкава материя.

Слейд бе заявил, че всичко е решено, но тя изпитваше болезненото предчувствие, че проблемите едва започват. В съзнанието й назряваше мъчителната мисъл, че току-що е отворила кутията на Пандора.

 

 

Ксандрия беше впечатлена.

Бе въведена в гостната от безупречен иконом, а миг по-късно спретната прислужница й донесе поднос с чай и вкусен кейк Тя се огледа усмихната наоколо си. Чудовищният диван беше сменен, организираният хаос, толкова присъщ за Слейд, се беше изпарил, а краката й потъваха в мек ориенталски килим. Многобройните промени безспорно бяха освежили стаята и й бяха придали атмосфера и неподражаем уют. Ксандрия искрено се радваше, че миналата седмица Реджина се е върнала при Слейд и че способностите й на декоратор не подлежат на обсъждане.

Двамата не бяха уведомили никого за примирието помежду си. Ксандрия не беше виждала Слейд от онова празненството, което дадоха в дома на баща й за младоженците. Дори нямаше да узнае, че са се сдобрили, ако Едуард не я бе уведомил — в доста неподходящ момент при това. Устните й се разтегнаха в ленива усмивка при спомена за онези минути, в които тръпнеше в прегръдките на Едуард, с разкопчана до кръста риза, смъкнат корсет и вдигната над кръста пола — и то в нейния офис, за бога! По средата на работния ден, докато личната й секретарка си седеше, нищо неподозираща, отвъд отключената врата на кабинета й. Едуард очевидно проявяваше към риска същата безразсъдна склонност, каквато изпитваше и към правенето на любов. А тя, кой знае защо, нямаше нищо против.

В този миг в гостната влезе и самият дявол.

Чаят се разплиска от порцелановата й чашка. Тялото й мигновено реагира на присъствието му.

— Каква изненада, господин Деланза.

Той се ухили хлапашки.

— Добро утро, госпожа Кингсли.

Размениха си съучастнически погледи. Ксандрия се изчерви при мисълта, че в момента той вероятно си спомня как слънцето ги бе събудило в една от стаите на „Грандхотел Ман“ и как, преди да се измъкне незабелязана, той бързо я доведе до див, разтърсващ оргазъм. За по-сигурно Едуард бе предпочел да запази стая в хотела, вместо да се настани в дома на брат си. Така можеха лесно да си уреждат срещи. Ксандрия никога не би склонила да заведе мъж в собствения си апартамент, въпреки че служителите й несъмнено биха запазили нужната дискретност.

— Изглеждате доста сънен днес, мистър Деланза. Да не би да сте прекарали тежка нощ? — думите й бяха съпроводени с погледа на най-невинните очи в света.

— Изключително тежка, мадам. Виждате ли, тази нощ бях притиснат до стената да забавлявам един мой приятел, който не изпитваше видим респект към времето. Освен това очевидно много му допадаха забавленията, които му предложих — дотолкова му допадаха, че не прояви никаква загриженост за моя сън.

— Може би е нужно да преоцените отношението си към този приятел, господин Деланза.

Ъгълчетата на устните му подскочиха саркастично. Очите му я пронизваха, разсъбличаха я.

— Не мисля така, мадам. Този мой приятел е способен да раздава наслади със същата усърдност, с която ги и получава. Всъщност трябва да призная, че в момента с нетърпение очаквам следващата ни среща.

До момента Ксандрия си бе създала ясна представа какво ще представлява тази среща, но не и кога точно ще се състои. Огнен пламък облиза бедрата й. Само думите му бяха достатъчни, за да събудят заспалата страст в тялото й. Тя наистина си беше безсрамно, невъзпитано момиче, но и Едуард беше безсрамен развратник. Очевидно добре си подхождаха.

И тогава тя забеляза опасния пламък в очите му.

— Не си го и помисляй! — Тя вдигна предупредително ръка, сякаш жестът й щеше да го спре.

Невъзмутим, Едуард продължи да се приближава към нея.

— Защо?

Ксандрия се опита да го отблъсне.

— Реджина ще влезе всеки момент.

Ухилен като непослушно дете, той я притегли в прегръдките си и я възнагради с дълбока и прочувствена целувка. Когато най-сетне я отпусна, тя бе останала без дъх и склонна да моли за още.

— Ти си гадно копеле, Едуард — прошепна тя, но без злоба.

— А ти си моят тип жена — отвърна й топло той.

И двамата едновременно дочуха приближаващите се стъпки. Все още ухилен като немирен хлапак, той се отдръпна на разстояние от нея.

— Изглеждаш очарован от себе си — отбеляза заядливо Ксандрия. Един бърз поглед в огледалото й подсказа, че лицето й се къпе в руменина, а няколко непокорни косъмчета са избягали от стегнатия кок и сега се спускат закачливо около лицето й.

— Така е — отвърна невъзмутимо Едуард. — Но съм очарован и от теб.

Този мъж винаги успяваше да я развълнува и да извика порочни мисли в съзнанието й. Имаше късмет, че е зряла и опитна жена, защото в противен случай отдавна щеше да е хлътнала до уши по този неподражаем чаровник. Дори съжаляваше наивните млади момичета, които биха имали глупостта да се изпречат на пътя му.

На прага застана Реджина.

— Ксандрия, каква прекрасна изненада! Двамата с Едуард току-що приключихме късната си закуска. Мога ли да ти предложа нещо?

— Не, не, всичко е наред. — Ксандрия напрегнато разглеждаше любезната си домакиня. Не знаеше какво точно е очаквала — може би светнала от щастие булка. Но Реджина не изглеждаше сияйна и щастлива — изглеждаше по-скоро уморена.

Едуард целуна небрежно Реджина по бузата.

— Най-добре ще е да вървя. — Той отправи прощален поглед към Ксандрия и напусна помещението.

— Радвам се, че дойде — промълви Реджина, когато двете жени се настаниха удобно една срещу друга. Ксандрия похвали Реджина за подобренията, които бе внесла в къщата. Реджина, от своя страна, с удоволствие описа в подробности какво точно е променила.

— Как е Слейд? — попита накрая Ксандрия, като се опитваше да не разглежда Реджина с прекалено любопитство.

Реджина се усмихна, но сякаш не от сърце.

— Добре е. Вчера се върна на работа.

— А ти как си?

Реджина отново се усмихна.

— Добре съм. Справям се.

— Изглеждаш изморена.

— Е… — Реджина се поколеба. — Бях доста заета напоследък… да подредя прилично дома на Слейд и да пазарувам за къщата „Хенеси“.

— Значи вие двамата все пак ще се преместите там? — Ксандрия изглеждаше зарадвана от новината.

Реджина въздъхна, а ведрото й изражението най-после отстъпи място на откровена загриженост.

— Не знам. Не знам.

— Нещо не е наред ли? — Ксандрия докосна приятелски ръката й.

— Няма нищо наистина. Просто Слейд е доста твърдоглав. — Тя замълча за миг. — Мисля, че ще се наложи да затворим къщата на „Франклин стрийт“ за няколко години, докато Мирамар стъпи на крака.

— Разбирам. — Известно време Ксандрия остана безмълвна. Каквото и да ставаше в този дом, то не беше нейна работа, колкото и да й се искаше да се намеси. — Мога ли да помогна за нещо? Ако Слейд се нуждае от една прилична лекция, винаги съм насреща.

Реджина звънко се изсмя.

— Не, но все пак ти благодаря, Ксандрия. — Тя се наведе импулсивно и стисна ръката на по-възрастната жена. — Радвам се, че си толкова загрижена за Слейд. И съм щастлива от факта, че двете се превръщаме в доверени приятелки.

— Аз също. — Ксандрия се усмихна топло и погледна своята домакиня откровено в очите. — Дали ще имаш нещо против, ако двамата с татко организираме парти в чест на вашия брак?

Очите на Реджина проблеснаха.

— Обичам партита!

Ксандрия се засмя.

— Аз също! Значи всичко е решено. Ще го насрочим за идния петък вечер. Ще бъде грандиозно празнично тържество. Ще поканим всеки, който си е създал някакво име в този град. Знаеш ли, че вашата женитба е най-разискваната клюка в града? Хората просто умират да те видят, а аз умирам да те покажа! Ще се превърнеш в истинска кралица на града, мила моя!

 

 

Реджина стоеше права до прозореца и махаше с ръка на Ксандрия, която тъкмо се качваше в луксозната си карета. Ведрата усмивка, което си бе наложила пред своята гостенка, мигновено се стопи на устните й.

Опита се да си втълпи, че всичко ще се оправи. Всички женени двойки рано или късно стигаха до принципни несъгласия. Но дистанцията, която бе доловила, че Слейд поддържаше през изминалата седмица, сякаш се бе задълбочила снощи по време на вечеря и след това. Едва когато се върнаха в леглото, той се обърна към нея и я люби с цялата жар, на която беше способен. А след първата истинска свада в общия им семеен живот тя му отвърна със също толкова дива и безумна страст.

Тази сутрин, докато се излежаваше в леглото, а той се обличаше за работа, бе уловила напрегнатия му поглед върху себе си. Беше му се усмихнала, но той не намери сили да й се усмихне в отговор. А преди да излезе, я целуна по бузата и заяви, че нямало да се върне за вечеря, защото имал важна делова среща.

Реджина достатъчно познаваше мъжа си, за да проумее, че и той като нея, е притеснен от проблема, който бе възникнал помежду им предната вечер. Беше почти убедена, че Слейд няма да се върне за вечеря, защото сега между тях стоеше въпросът за нейното наследство. Очевидно мъжът й възнамеряваше незабавно да постави физическа и емоционална бариера помежду им. Тази мисъл я ужаси.

Все още не можеше да повярва, че Слейд ще откаже да приеме нейното наследство, след като то би могло да разреши всичките им проблеми. Надяваше се скоро той да се овладее и да размисли. След няколко дни, когато се поуспокоеше, щеше да повдигне въпроса отново. Но ако Слейд не променеше становището си, щеше безусловно да приеме неговото решение. В никакъв случай не би си и помислила да го напусне, защото се налагаше да променят стандарта си на живот. Трудно й беше дори да повярва, че той е способен да си помисли такова нещо за нея.

Слейд не беше споменал кога точно смята да се върнат в Мирамар. Очевидно щеше да е скоро. От една страна, Реджина очакваше събитието с нетърпение и се вълнуваше от подобна възможност; тя вече се бе влюбила неудържимо в ранчото, а и нали това бе родният дом на Слейд. От друга страна, мисълта я изпълваше с притеснения, защото, ако дотогава не разрешаха въпроса с нейното наследство помежду си, семето на раздора щеше да се подхрани от проблемите, които несъмнено ги очакваха в Мирамар. Реджина се замисли за странните отношения между съпруга й и неговия баща. Чувствата й не се бяха променили. Тя инстинктивно усещаше, че би било невъзможно да живеят щастливи в Мирамар, ако Рик и Слейд не стигнеха до някакво споразумение помежду си. Каквато и да беше първоначалната причина за конфликта, време беше проблемът да се изкорени и враждата да остане в миналото.

Реджина въздъхна. Едва вчера следобед се носеше на безоблачните вълни на щастието. А днес беше не само разстроена и притеснена, но се боеше от онова, което ще й предложи бъдещето.

Тя понечи да се отдръпне от прозореца и да се подготви за посещението в дома на чичо си и леля си. Не беше ги виждала, откакто се върна при Слейд. Оттогава им беше изпратила няколко бележки с подробни обяснения и уверения, че разводът не е вече на дневен ред, но чувстваше, че им дължи лично обяснение. Преди да отстъпи от прозореца обаче, видя луксозна карета, която спря пред входа на дома й. Веднага разпозна колата — принадлежеше на чичо й Брет. Реджина се усмихна жизнерадостно. Очевидно роднините й идваха на крака, за да се уверят с очите си, че при нея всичко е наред. В този момент от каретата слезе и самият Брет. Реджина се наведе през прозореца, за да му помаха и да го поздрави с пристигането му. Но думите замряха на устните й.

Защото мъжът отдолу не беше Брет. Беше баща й, граф Драгмор.

 

 

Графиня Драгмор първа прекрачи прага на новия й дом. Реджина извика от радост и прегърна топло майка си. Беше дребничка жена, по-ниска дори от дъщеря си. Когато най-после Джейн се отдръпна от Реджина, в очите й проблясваха несдържани сълзи.

— Какво се е случило с теб? Толкова ме изплаши!

— Не мога да ти опиша колко съжалявам, мамо! — възкликна Реджина и отново я прегърна.

Баща й сграбчи раменете й в силните си ръце и открито срещна погледа й.

— Чичо ти току-що ни разказа всичките ти патила. Слава богу, че си добре!

— Кога пристигнахте? — попита ги Реджина.

— Още миналата седмица бяхме в Ню Йорк. Брет ни писа в телеграма, че си добре, но отказа да отговори на многобройните ми въпроси. Реджина, долетяхме тук с такава скорост, че сигурно сме поставили рекорд за презокеанско пътуване. Току-що оставих Брет и Сторм в дома им. Доста си поговорихме. Мисля, че тъкмо започвам да свързвам парчетата на тази невероятна история. Наистина ли си добре?

Реджина кимна. Очите й бяха широко отворени и напрегнати.

Лицето на Никълъс Шелтън се смрачи.

— Добре! Значи мога хубавичко да ти се накарам, задето ни трябваше да минем през всичките кръгове на ада. Вярно ли е? Че си имала амнезия? Затова ли не получихме и думичка от теб, след като изчезна от онзи влак?

— Вярно е, татко. Знаеш, че никога не бих изчезнала нарочно.

— Не, не и ти. Това е нещо, което бих могъл да очаквам от сестра ти, но не и от теб.

— Никълъс! — възкликна укорително Джейн. — Сега Никол е истинска благоприлична дама.

Никълъс погледна остро жена си.

— Скъпа, повярвай ми, че макар сега да е дукеса, дъщеря ни не е по-благоприлична отпреди. Мъжът й е принуден непрекъснато да върви след нея и да замазва следите от поредния скандал. — Той отново се обърна към Реджина. — А сега ми обясни как стана така, че се омъжи за този човек. Брет ми каза, че паметта ти се е възвърнала още преди венчавката. Не мога да повярвам, Реджина. Ти никога не си се проявявала като импулсивна и безотговорна дъщеря.

Реджина преглътна мъчително. Нямаше грешка — в гласа на баща й звучеше неприкрито заплашителна нотка. Но тя отдавна знаеше, че рано или късно ще се стигне и до този момент. Никълъс не би могъл да остане очарован от тази женитба.

— Татко, той е добър човек.

— Вярно ли е, че се е оженил за теб заради наследството ти? — Никълъс беше директен и безцеремонен.

Реджина се вцепени.

— Е? Казала си на Брет, че този мъж те е взел заради парите ти.

Реджина навлажни внимателно устните си.

— Но това вече е минало. Сега Слейд не иска парите ми.

— О! Така ли? Е, това поне е добре, защото, ако останеш омъжена за него, ще те оставя без пукнат шилинг.

Реджина простена.

— Никълъс! — извика възмутена Джейн. — Не можем ли просто да седнем и да обсъдим проблема като цивилизовани хора?

— Не виждам нищо цивилизовано в един развратен зестрогонец, който е прелъстил дъщеря ми и се е оженил за нея зад гърба ми!

— Той не ме е прелъстявал! — прошепна Реджина, ужасена от насоката, която бе приел този разговор. Никога не беше предполагала, че нещата ще тръгнат толкова зле.

Баща й беше изключително хитър и проницателен човек.

— Той може и да не те е прелъстил преди венчавката, Реджина, не и в леглото, но е завъртял главата ти с красиви думи. И можеш ли да ми заявиш, че не те прелъстява и сега? Доколкото разбрах, в един момент ти си дошла на себе си и си го напуснала с намерението да получиш развод. Очевидно обаче този мъж е успял отново да те примами при себе си. Ще те изчакаме, докато опаковаш багажа си.

Реджина тъкмо се канеше да обори напълно погрешните предположения на баща си, когато последните му думи я вцепениха.

— Моля?

— Допуснала си сериозна грешка, но всичко може да се оправи. — Тонът му внезапно омекна. — Не е нужно да се притесняваш за репутацията си, мила. Аз ще се погрижа за всичко. Мога да ти издействам незабавен развод, а когато се върнем вкъщи, ще те омъжа за някой подходящ човек. Скандалът ще бъде изтрит още в зародиш. Маркиз Хънт няма търпение да се ожени за теб. Той ще бъде следващият херцог Кардам, Реджина. С такъв съпруг няма от какво да се боиш.

Реджина го слушаше слисана.

— Няма да напусна Слейд! Той е мой мъж! Нищо не може да промени този факт.

— Един развод моментално ще го промени.

— Не!

Никълъс явно губеше самообладание. Джейн докосна успокоително ръката му.

— Никълъс, моля те, това не е правилният подход! Зная, че си разстроен, но трябва да се успокоиш и да обсъдим разумно проблема.

— Не виждам какво има да се обсъжда! Онзи негодник е измамил и прелъстил дъщеря ми, Джейн. Това няма да му се размине лесно.

— Слейд не ме е мамил! Аз знаех, че се жени за мен заради парите ми, и въпреки това се съгласих. Моля те, татко! Аз го обичам!

— Ти обичаше и Хортензи.

— Не! — извика импулсивно Реджина. — Никога не съм обичала Рандолф! Само така си мислех!

— Нужно ли е да добавям нещо?

Смисълът на думите му беше ясен — според него Реджина и този път само се заблуждаваше, че обича Слейд.

Тя знаеше, че в момента не е способна да спечели словесната битка с баща си. Но беше твърдо решена да спечели войната. Трябваше да го постигне! Реджина си пое дълбоко дъх и промълви:

— Моля те, татко, нека да влезем в салона и да поговорим спокойно. Мога да ти обясня. Скоро Слейд ще се върне у дома, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него и да видиш с очите си що за човек е. Моля те!

— Не, Реджина! Няма какво да обсъждаме освен твоя развод.

Реджина отново си пое дълбоко дъх, този път за кураж.

— Тогава изобщо няма какво да обсъждаме. Моля те, татко, върви си.

Никълъс изглеждаше изумен.

— Ти ме отблъскваш? Отблъскваш ме и ми заповядваш да напусна дома ти?

Очите й се наляха със сълзи. Не можеше да си спомни друг момент в живота си, когато да е отказала да се подчини на баща си.

— Да, татко, опасявам се, че е така.

* * *

— Влез.

Слейд дори не вдигна поглед от записките си. Когато привърши с тях, подаде листовете на асистента си.

— Незабавно предай тези документи на Роб Левин, Харолд!

— Да, сър — отвърна младежът. Той подмина забързано посетителя и напусна помещението.

Едва тогава Слейд погледна новодошлия. И веднага, още преди човекът да се е представил, осъзна че насреща му стои бащата на Реджина. Убеждението му се дължеше изцяло на непогрешимия му инстинкт, а не на смътните външни прилики, които откриваше в чертите на лицето му. Мъжът срещу него притежаваше мощния ореол на силен авторитет и власт, присъщи на един граф. Слейд едва видимо се напрегна и стана да посрещне своя гост.

— Господин Шелтън?

Стойката на Никълъс не предвещаваше нищо добро.

— Умен сте, Деланза — отвърна остро той. — Но аз и не съм очаквал друго. Всеки мъж, който би могъл в разстояние на няколко дни да убеди моята интелигентна и благоприлична дъщеря да сключи неизгоден за нея брак, трябва да е доста умен.

Слейд се подготвяше за битка.

— Или просто сте я прелъстил? — попита насмешливо Никълъс. — Тя твърди, че не сте, но аз имам известни съмнения.

— Дори не съм я докоснал преди венчавката — отвърна решително Слейд.

— Колко благородно от ваша страна.

— Кога смятате да ме разстреляте? — запита навъсено Слейд.

— Още сега — отвърна твърдо графът. — Можете да бъдете напълно сигурен в това. Сестра ми и зет ми споделиха с мен, че сте се оженил за дъщеря ми заради парите й. Реджина също го призна. Слава богу, че не е способна да ме излъже. Изпитвам искрено отвращение към търсачи на несметни богатства, Деланза.

Слейд се вкопчи в ръба на бюрото си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Нямаше навик да остава безучастен, когато го нападаха. Но не искаше да вода война с бащата на своята съпруга.

— Знаете ли, правите нещата твърде сложни.

— Нима? Надявам се да е така. Искам да видя как се гърчите.

— Не — озъби се насреща му Слейд. — Не ме разбрахте правилно. Затруднявате ме да спазвам добрия тон, затруднявате ме да се въздържа да не вляза във вашия маниер на разговор.

— Е, можете да се чувствате напълно свободен — отвърна хладно Никълъс. — С огромно удоволствие ще се възползвам от възможността да ви размажа носа.

— Но аз не искам да размазвам вашия.

— Защо не?

— Защото сте баща на Реджина.

Никълъс го изучаваше внимателно.

— Дори да откажете да се биете с мен, това нищо няма да промени. Възнамерявам да видя дъщеря си разведена с вас и омъжена за човек с нейното обществено положение. Ако все пак остане ваша съпруга — а можете да бъдете сигурен, че аз контролирам всеки цент от наследството й — няма да получите и пукната пара. Така че хайде, опитайте се да ми размажете носа. — Никълъс се напрегна, очите му проблясваха заплашително.

Слейд поклати глава.

— Имам нужда от пари, за да спася своя дом и това не е тайна за никого. И в случай че не ви е казала, аз бях откровен с дъщеря ви от самото начало. Реджина знаеше защо искам да се оженя за нея и въпреки това ме прие за свой съпруг.

— За мен обаче това е само още едно доказателство за вашите способности на прелъстител.

Слейд стисна зъби.

— Уморих се от долните ви клевети. Най-сетне го проумейте, Шелтън: аз не искам наследството на дъщеря ви. Вече намерих друг изход от ситуацията. Нямам нужда от нейните пари.

— Не ви вярвам.

— Преди пет минути бих се заинтересувал дали ми вярвате, или не. Но не и сега.

— Тя ще се разведе с вас, Деланза. Аз лично ще се погрижа за това.

Слейд се поколеба.

— Ако Реджина реши да ме напусне, няма да се опитам да я спра.

Никълъс зяпна от изненада.

— Защо?

Слейд предпочете да замълчи.

Никълъс обаче продължи безмилостната си атака.

— Защо? Защото без своето наследство тя е напълно безполезна за вас, нали?

— Грешите! Вече не искам парите й. Снощи дори й го заявих! Истината е, че Мирамар не е приказен английски замък, а работещо ранчо. Там няма да има балове и тържества, няма да има нужда от феерични рокли и блестящи бижута. Ще водим скромен и пестелив живот.

— Исусе! — възкликна Никълъс. — Дъщеря ми никога няма да бъде щастлива, ако остане с вас.

Колкото и да се притесняваше Слейд от тази именно перспектива, сега бе изненадан да осъзнае, че е готов със зъби и нокти да брани своя брак.

— Тя знае какво я очаква. От самото начало бях откровен с нея. Реджина прекрасно осъзнава, че следващите пет години ще бъдат тежки за нас.

— Това е още една причина да й дадете развод — отвърна Никълъс, този път тихо и без злоба.

Слейд просто го погледна.

— Аз няма да ви дам парите й, за да уредите живота си. Реджина ще бъде нещастна. Познавам дъщеря си, Деланза. Още от малко момиченце тя ненавиждаше провинциалния живот и копнееше за големия град. Сега, когато вече е зряла жена, Реджина обича изящните неща — рокли, бижута, произведения на изкуството, френски вина — мога да продължавам безкрайно. Тя не е от типа жени, които ще бъдат щастливи или доволни да живеят в някакво си изолирано ранчо.

Слейд търсеше в душата си сили да отговори.

— Аз ще я направя щастлива. — Думите му прозвучаха като шепот.

— Може и да успеете. — Никълъс го гледаше съсредоточено. — Но за колко време?

Бащата на Реджина обличаше в думи собствените му най-тъмни страхове — страхове, които нарастваха като лавина, откакто съпругата му бе решила да се върне при него.

— Вървете си — прошепна Слейд.

— Ако наистина държите на дъщеря ми, ще я оставите да си отиде. У дома вече съм й уредил брак с човек, който един ден ще стане херцог. В момента Реджина може и да си мисли, че е истински щастлива, но тя заслужава много повече, отколкото вие някога можете да й дадете.

— Вървете си — извика отново Слейд, разярен. — Вървете си!

В очите на Никълъс проблесна триумф, докато спокойно се обръщаше и се отправяше към вратата. На прага се спря и се обърна.

— Мисля, че все пак не сте безразличен към нея. Тогава ще трябва да направите онова, което е най-добро за нея, нали?