Бренда Джойс
Тайни (24)

23

Слейд прекрачи прага на дома си на „Голф стрийт“. Коридорът тънеше в мрак, въпреки че отвън слънцето още не беше залязло. Той включи осветлението, но дори и не понечи да изкачи стръмната стълба нагоре.

Какво, по дяволите, правеше?

Току-що бе оставил Реджина в дома на чичо й, след като й обеща да я потърси на следващата сутрин. След като напуснаха къщата „Хенеси“, двамата бяха прекарали следобеда в усмивки и безоблачно настроение. Допреди няколко часа дори не се беше надявал нещата да потръгнат толкова лесно. Никога преди не се бе чувствал толкова спокоен и щастлив и със сигурност никога в живота си не бе изпитвал такова пълно задоволство. А Слейд имаше достатъчно опит, за да съзнава, че изживяванията през този следобед са били цялостни и завършени, далеч извън сферата на елементарното физическо задоволяване.

Но увереността му се стопи в момента, в който я остави в чуждата къща. На нейно място се загнезди съмнението.

През изминалия ден бяха поставили основите на един процес, който можеше да доведе само до един изход: сдобряване. Слейд искаше двамата да се сдобрят. Желаеше тази жена. Никога не беше искал нещо толкова отчаяно, колкото в момента искаше своята съпруга, и то не само физически. Но, Исусе, веднъж вече тя се бе опитала да го напусне. Сега двамата отново бяха любовници, бяха изживели цялата гама от интимност, която съдържаше това понятие. Но той искаше да отиде по-далече, да навлезе по-дълбоко, да надникне в душата й.

Защото днешният ден бе ознаменуван с още едно грандиозно решение. Нямаше да вземе парите от нейното наследство. Не можеше да я използва по този начин. Трябваше да вземе заема, който Чарлз услужливо му бе предложил. А скоро щеше да се върне в Мирамар, за да започне трудното и амбициозно начинание — да превърне ранчото в съвременно печелившо предприятие. И ако дотогава успееше да се помири с жена си, несъмнено щеше да я вземе със себе си у дома.

Там ги очакваше скромен и пестелив живот. Щяха да изминат много години, преди да успее да й осигури живота, с който бе свикнала. Дали Реджина би могла да се адаптира към такъв простичък начин на живот? Би ли могла елегантна дама като нея да възприеме задълженията на съпруга на собственик на ранчо? Щеше ли да бъде щастлива в Мирамар? Слейд искрено се надяваше това да е възможно. Искаше му се да вярва, че точно така ще стане. Но не можеше да бъде сигурен.

Внезапно съзнанието му бе обхванато от тежко униние. Това беше най-светлият и същевременно най-нерадостният етап от живота му. Слейд се чувстваше безпомощен, сякаш от него се очакваше да стреля по призраци в тъмното. Обхвана го и бурна ярост. Не знаеше точно кое или кой са предизвикали гнева му. Със сигурност не беше Реджина. Слейд подозираше, че трябва да насочи чувствата си към самия себе си, задето не можеше да й даде всичко онова, което искаше и трябваше да й даде.

Той въздъхна тежко и изкачи стълбите към своята спалня. Малкото двойно легло беше застлано, но разхвърляно. Слейд предпочете да не обръща внимание на купчината дрехи върху пода и се залови да сваля вратовръзката си. После съблече сакото и панталоните си и ги захвърли на облегалката на стола, а чорапите и бельото си заряза направо на пътеката. Накрая прекрачи прага на тясната баня и напълни ваната.

В спалнята отекна шум от стъпки. Слейд се приведе към ръба на порцелановата вана и надникна в стаята си. Едно дребно китайче мигновено се закова досами вратата.

— Миста Слейд! Вие дома!

Слейд се ухили.

— Какви ги вършиш, хлапе?

— Работи в кухня — отвърна Ким засмян.

Слейд се съмняваше в това. Ким не можеше да готви, а и в кухнята нямаше никакви прибори, но хлапето вероятно чистеше от време на време.

— На бюрото има чанта с храна за вечеря.

Живите очички на момчето проблеснаха с нетърпение.

— Ребрата на Джо Рибхауз?

— Нали това си пожела? — Слейд се намести удобно във ваната.

— Искате изтрие гърба?

— Изчезвай, хлапе! — изръмжа Слейд. Ким просто го дразнеше, защото знаеше, че Слейд никога не му позволява да му трие гърба. Момчето излетя от стаята, несъмнено твърдо решено да си устрои пиршество с ребрата на Джо Рибхауз.

Макар да беше доста късно, Слейд се облече като за работа в офиса. Не му се вярваше да свърши някаква ползотворна работа — не и докато мислите му кръжаха като омагьосани в една и съща посока, но беше длъжен поне да опита. Той се спускаше безшумно по паянтовата стълба, когато някой внезапно почука на вратата.

Сърцето му прескочи няколко удара. Първата му мисъл бе, че това е Реджина. Но не беше изминал и половин час, откакто я остави в дома на чичо й. Не, една истинска дама като неговата съпруга никога не би тръгнала на посещения по това време.

Той отвори рязко вратата. На прага стоеше баща му, здраво стиснал в ръка малка туристическа чанта.

— Добре че те намирам у дома, момче.

Слейд беше сащисан. Никога досега Рик не го бе посещавал в големия град, нито веднъж Хрумна му обаче, че никога преди той не е бил женен за наследница на семейство Браг, до чиито пари баща му несъмнено копнееше да се докопа. Макар и неохотно, Слейд отстъпи встрани, за да позволи на баща си да влезе.

— Наистина успя да ме изненадаш.

— Обзалагам се. Тук ли е Едуард?

— Едуард идва и си отива. Какво искаш?

— Какво искам? — Рик остави малката си чанта на земята. — Прекарал съм целия ден в някакъв нажежен влак! Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

— Това е. Защото не ми се вярва това да е приятелско посещение от страна на любящ баща.

— Е, грешиш — не се предаде Рик. — В коридора ли ще трябва да стоим?

Слейд вдигна безразлично рамене и последва баща си в гостната, която се намираше точно срещу входната врата. Никога не използваше тази стая. Точно затова всичко там бе изрядно подредено.

Рик мигновено забеляза масичката с пръснати по нея бутилки и наля по едно питие и за двама им.

Слейд не бе изпитвал желание да пийне нещо през целия ден с изключение на единствената чаша вино, която двамата с Реджина споделиха по време на обяда си късно следобед. Сега обаче охотно прие парливия бърбън.

— Нека да не го увъртаме — каза меко Слейд.

— Окей — съгласи се баща му и се огледа мрачно наоколо си. — Това място е най-долнопробната бърлога, която някога съм виждал.

Слейд мислено се съгласи. Понеже бе взел къщата под наем, беше наел и фирма, която да я обзаведе. Нищо тук не пасваше на вкуса му. Диванът беше твърде голям, тапицерията — ярка и безвкусна, тапетите — твърде красиви, а антикварните предмети — кичозни и ненужни. Масата отляво бе обсипана с черно-бели фотографии с дървени рамки, но той не познаваше никой от хората на тях. И ако трябваше да говори откровено, днес просто не беше в настроение за ожесточена словесна битка.

— Хм, е, аз и бездруго рядко се завъртам тук.

— Къде е жена ти?

Слейд се напрегна.

— Значи най-после стигнахме до въпроса.

— Тук ли е? Искам да поздравя малката дама.

— Не.

— Не е тук? — Рик изглеждаше изумен. — Не си й дал развод, нали?

Слейд стисна здраво зъби.

— Не, не съм.

Рик изглеждаше искрено облекчен.

— Не забравяй, че тя държи ключа към бъдещето на Мирамар.

— Не съм забравил. През цялото време си знаел истината, нали? Знаел си, че е наследница на семейство Браг?

Очите на Рик се разшириха.

— Не е вярно!

Слейд реши въпреки всичко да задълбае въпроса, който непрестанно го терзаеше.

— Не ти вярвам, Рик!

Рик вдигна безмълвно ръце.

— По дяволите, добре. Предполагах.

— Знаеш ли какво? — Слейд позеленя от гняв. — Ти си един долен кучи син!

— Направих го заради теб!

— Направил си го заради себе си! Заради Мирамар!

— Направих го също заради себе си и Мирамар — отвърна решително Рик. — Но ако тя не беше такава очарователна и мила дама и ако ти не беше толкова запленен от нея, Бог ми е свидетел, че никога не бих го направил!

Слейд гледаше невярващо баща си.

— Ти имаш нужда точно от такова момиче, и двамата го знаем! Нуждаеш се от добре възпитана млада дама, която да ти стане съпруга, и от цяла сюрия дечурлига! От години се нуждаеш от весел и спокоен семеен живот!

Слейд присви замислено очи. Рик беше прав, дяволски прав. Нуждаеше се от Реджина Шелтън. Нуждаеше се от нейните изискани маниери, от доброто й възпитание, от извънмерната й щедрост, от милото й съчувствие и горещите усмивки. Нуждаеше се от пламенната й страст. Нуждаеше се от нея и точка. А ако тя пожелаеше да го дари с деца… Сърцето му се обърна. Но пред всичко това имаше едно голямо „ако“. Слейд скръсти предизвикателно ръце.

— Трудничко ми е да повярвам, че си решил да играеш ролята на сватовник.

Рик се ухили.

— Да, но точно това направих. Ти можеш да вярваш в каквото си поискаш. Но ако ми кажеш, че не я харесваш, ще те нарека лъжец.

Неспособен да приеме мисълта, че баща му е действал, воден от нещо друго освен от себични подбуди, Слейд предпочете да смени темата.

— Чарлз ни предложи заем.

— Не.

Слейд отдавна бе наясно, че Рик не би приветствал идеята да стане длъжник на Ман. Той самият все още се притесняваше да вземе заем от верния си приятел, но не чак толкова, колкото да използва парите на Реджина.

— Възнамерявам да го приема, освен ако своевременно не намериш друг начин да се сдобием с пари, за да внесем дължимите суми в банката и да управляваме ранчото през следващите пет години.

— Тая няма да я бъде! — възкликна Рик, излязъл от кожата си от гняв. — Няма да приема и пукнат цент от Чарлз Ман! — Той захвърли гневно празната си чаша на масата. — А твоята малка женичка случайно е богата наследница!

Слейд премълча. Не влизаше в работите на Рик да узнава, че синът му няма въобще да закача парите на богатата си съпруга. А Рик неведнъж го бе подхлъзвал, така че щеше да оправи сделката с Ман на четири очи.

— Къде е тя? — попита отново Рик.

— Отседнала е при роднините си, семейство Д’Аршан.

— Това вече е страхотно! Не трябва ли една жена да живее при законния си съпруг? Трябва незабавно да оправиш нещата между вас, момче. — Рик предпочете да премълчи, че разчита на нейното наследство и че с мъка на душата брои дните до обявяването на ипотеката за пресрочена.

Вътрешно Слейд кипеше. Дълбоко в себе си неистово копнееше да живее в един дом с Реджина. През изминалия ден на няколко пъти изпитваше пориви да я попита дали не е променила решението си за развода, откровено да я помоли да се премести в неговия дом. Но така и не го направи. Това щеше да бъде финалната крачка към окончателното им одобряване. И не разяждащите съмнения го възпряха да помоли съпругата си да се върне при него, а някакъв дълбоко вкоренен в душата му страх.

— Виж какво, старче, това изобщо не е твоя работа. Вярно е, че ти си този, който ме подтикна към тази женитба, но това си е моят брак и смятам сам да се справя с проблемите си.

— А дали ще се справиш? — попита насмешливо Рик. — Как ще стане това, след като живеете разделени.

Слейд отпи огромна глътка бърбън. Костваше му неимоверни усилия да запази присъствие на духа. В този момент наистина не изпитваше желание да си създава допълнителни главоболия. Без да каже и дума, той извика в съзнанието си ангелското лице на Реджина. Подейства му успокояващо.

Рик изглеждаше озадачен от липсата на всякакъв отговор.

— И така, защо тя не е тук, където й е мястото? Или още по-добре, защо и двамата не сте в Мирамар, където ви е мястото?

Слейд внимателно постави чашата си на масата.

— Наистина ли мислиш, че тя би могла да живее в Мирамар? За неограничен период от време?

Рик се намръщи насреща му.

— Що за въпрос е това? Разбира се, че мисля. Какви нелепи мисли се въртят в главата ти този път?

Слейд изпита безумния порив да разкаже всичко на Рик, да излее изцяло душата си, но това би било неразумно от негова страна.

— Тя определено не е провинциален тип жена.

— И какво от това? Все още не съм срещал нормален човек, който да не се влюби в Мирамар рано или късно.

Слейд премълча. Рик, разбира се, беше предубеден, но нали когато ставаше дума за Мирамар, и той самият не беше безразличен?

— Виж какво — подхвана Рик и насочи показалец към сина си, — не се опитвай да гониш вятърни мелници. Просто я доведи у дома и всичко ще се нареди. Сега тя е твоя съпруга, или трябва да ти напомням и това? Мястото и на двама ви е в Мирамар, при мен, а не тук, при някакъв си шибан непознат.

— Не е нужно да ми напомняш — отвърна мрачно Слейд.

— На мен обаче не ми изглежда така. Поне говорил ли си с нея, откакто е пристигнала в града?

— Говорих. — Слейд не сдържа усмивката си при милия спомен. — Видях се с нея. — Изненада се от себе си, че с такава готовност уведомява баща си за своя живот. — Прекарахме деня заедно. Заведох я в „Клиф хаус“ на обяд.

Рик засия.

— Радвам се да го чуя! — Той пристъпи напред. — Като заговорихме за храна, гладен съм като вълк. Да отидем някъде да хапнем.

— Току-що се нахраних — отвърна лаконично Слейд. — Сега имам работа в офиса. Ако искаш да отидеш някъде, аз ще те закарам. — Той се обърна и с решителна крачка напусна помещението. Така и не видя разочарованието, което се изписа по лицето на баща му.

 

 

Реджина погледна въпросително малкото момче, което стоеше срещу нея с бележка в ръка.

— От Слейд?

— Да, миси, от миста Слейд. — Детето засия.

Реджина не успя да се усмихне в отговор. В душата й се прокрадваше тревога. Слейд вече закъсняваше. Беше обещал да я вземе точно в десет и половина, но вече наближаваше единайсет. А сега нямаше нужда да чете тази бележка, за да се досети, че съпругът й изобщо няма да дойде.

Скъпа Реджина, за съжаление изникна неотложен проблем, който изисква незабавното ми внимание. Ако успея да оправя нещата навреме, ще ти се обадя вечерта. Все пак, ако имаш други планове, не се съобразявай с мен.

Винаги твой: Слейд.

Реджина смачка бележката в дланта си. Разочарованието я връхлетя с такава сила, че крайниците й се разтрепериха. Непрестанно се питаше дали наистина е изникнал чак толкова неотложен проблем, или просто съпругът й предпочиташе работата си пред нейната компания. За времето, което бе прекарала в града, тя бе проумяла какво огромно значение има работата за него.

— Миси иска изпрати бележка? — попита нетърпеливо момчето.

Реджина едва го чу. Съкрушена, тя поклати отрицателно глава. Хлапето се поклони и прекрачи прага заднешком, после се обърна и се втурна лудешки надолу по стълбите към изхода. Тя почти не го виждаше, когато то внезапно смени посоката и се пъхна под живия плет на съседите, за да скъси разстоянието.

Предният ден бе толкова приятен — твърде приятен очевидно. След като напуснаха новата къща „Хенеси“, Слейд я заведе на обяд в „Клиф хаус“, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан. През цялото време двамата се гледаха влюбено, усмихваха се един на друг и се наслаждаваха на неприличното си щастие. Почти не бяха разговаряли. Реджина с нетърпение очакваше да обсъдят своите взаимоотношения, но искаше той да повдигне въпроса.

А Слейд така и не я попита дали все още иска развод.

Не я помоли да се премести в неговия дом.

И дори не я попита какво ще правят с бъдещето си — с общото им бъдеще.

Реджина, от своя страна, се боеше да повдигне тези въпроси. Подобен подход не беше приличен и щеше да се възприеме като непростима агресивност. Като мъж и глава на семейството редно беше Слейд да определя границите и да обявява правилата. Той сам трябваше да поиска двамата да сложат край на неуместната си раздяла. Но той не го направи. След прекрасната вечеря просто я отведе у дома. В каретата я целува дълго време, преди да се откъсне от нея и да я остави пред вратите. В този миг Реджина бе изпитала твърдата увереност, че съпругът й истински я обича. А сега се питаше дали всичко не е било само изблик на животинска страст.

Потънала в мрачни мисли, Реджина се отпусна в канапето в преддверието. Чувстваше се безсилна да вземе каквото и да било решение. Не беше сигурна дори дали Слейд щеше да й се обади на вечерта. Може би просто се опитваше да отвлече вниманието й с празните си думи. Вероятно предпочиташе двамата да живеят в отделни жилища. В Лондон поне това бе общоприето.

Внезапно Реджина се изправи. Искаше истински и пълноценен брак. Още от самото начало, когато все още се мислеше за Елизабет Сейнт Клер, целта й беше истински брак със Слейд. Чувстваше се изпълнена с такава отчаяна решителност, че би могла да махне с ръка на всички установени норми и да се премести в дома му със или без неговото разрешение. Но нямаше да стигне чак толкова далече. Все пак по закон беше негова съпруга, а това определено й даваше и някои права. Вероятно мъжът й нямаше да се разстрои чак толкова, ако си позволеше поне за миг да надникне в дома му.

 

 

А там цареше пълна суматоха.

Вратата й отвори невръстният прислужник, който й бе отнесъл бележката. Реджина премигна. Коридорът тънеше в такъв гъст мрак, че очите й едва привикнаха с тъмнината.

— Миста Слейд не тук — заяви отсечено момчето.

— Знам — отвърна Реджина. Без да му поиска разрешение, прекрачи прага и включи неугледната стенна лампа. — Така е доста по-добре.

Тя се огледа внимателно наоколо си. Къщата изглеждаше мрачна и сива. Коридорът имаше нужда от освежаване, което лесно можеше да се постигне с една-две пъстри картини в рамки и още една стенна лампа. Подът изглеждаше прашен, стар и износен. Имаше нужда от солиден пласт прясна боя. Реджина започна да се усмихва.

Тя надникна предпазливо в гостната. Мебелите бяха нови, но безвкусни, а въздухът — прашен и застоял. Реджина дръпна тежките завеси с лимонен цвят и отвори широко прозореца за свежата струя чист въздух. Стана й приятно да види оживената улица отдолу, а не каменната ограда на съседната резиденция.

— Може ли помогна? — попита нетърпеливо малкото момче.

— Надявам се да можеш. Слейд използва ли тази стая?

Хлапето заклати енергично глава.

— Никога, миси.

Реджина не се изненада да го чуе. Всички мебели в помещението бяха покрити поне с един инч прах, с изключение на малката масичка пред дивана, където стояха две недовършени чаши с уиски.

— Някой е идвал тук наскоро — отбеляза тя.

— Миста Слейд и баща.

— Господин Ман?

— Не, миста Рик.

Реджина беше изненадана, но побърза да довърши първоначалния си оглед. Тя дръпна всички завеси в помещението и отвори и другите два прозореца. Промяната беше видна и с просто око — цялата стая се изпълни със слънчева светлина. Но Реджина още не беше привършила с промените. По-късно щеше да се отърве от този ужасен диван, който в никакъв случай не би отнесла със себе си в къщата „Хенеси“, но засега няколко приятни на вид възглавнички вероятно щяха да отвличат вниманието от яркия му жълто-зелен цвят. Тук подът също се нуждаеше от излъскване, а килимът — от едно добро изтупване. Лицето й сияеше. Като законна съпруга на Слейд не би могла да обърне гръб на неговия дом, нали?

Тя прекоси решително коридора и спря пред вратата на неговия кабинет. Цялото бюро беше отрупано с документация и поне половин дузина тежести за книги. Рафтовете по стените се огъваха от книги, а няколко стояха отворени на земята, вероятно защото нямаше място за тях по бюрото. Момчето прислужник се суетеше усърдно около нея.

— Миста Слейд казал никога не пипа тук — каза разпалено то. — Никога! — повтори натъртено хлапето.

— Хм, благодаря за предупреждението. Как се казваш, момче?

— Ким.

— И си прислужник на мистър Слейд?

Ким кимна утвърдително, докато Реджина решително затвори вратата на кабинета зад гърба си.

— А сега искам да се видя с прислугата.

— Прислуга?

— Да. Преди всичко с общите прислужници. Ако искат да запазят работата си, ще трябва незабавно да се захванат на работа.

Ким изглеждаше смутен.

— Няма прислужници.

— Няма прислужници?

— Аз чисти.

— Ти чистиш?

Детето кимна.

Реджина беше удивена. Децата прислужници никога не чистеха. Всяка пестеливост си имаше своите граници. Слейд просто се възползваше от ситуацията. Тя премина към трапезарията, където също беше мрачно и миришеше на застояло. За пореден път Реджина дръпна завесите и отвори широко прозорците. Очевидно съпругът й никога не използваше и трапезарията в дома си. Но тогава къде ли вечеряше?

Докато вървеше забързана надолу по коридора, а Ким я следваше неотлъчно по петите, на Реджина й хрумна, че от момчето вероятно се очакваше да чисти, но то очевидно не вземаше на сериозно задълженията си. А Слейд очевидно не се вълнуваше особено от този факт.

— Готвачката в кухнята ли е? — попита тя, макар вече да подозираше какъв ще бъде отговорът.

Ким подскачаше енергично около нея.

— Няма готвачка.

Реджина се закова на мястото си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че от теб се очаква и да готвиш? — Защото, ако беше така, тази вечер щеше да проведе един сериозен разговор със Слейд.

Ким поклати глава.

— Не може готви.

— И къде тогава вечеря мистър Деланза?

— Миста не яде тук.

— Разбирам. — Картината определено започваше да се избистря в съзнанието й. Какъв ли хаос цареше в кухнята. Твърдо решена да не се поддава на страха, Реджина смело прекрачи прага.

И изпита искрено облекчение. В мивката имаше само две мръсни чаши. Скоро й стана ясно защо кухнята е единствената подредена стая в цялата къща. Кутиите за лед бяха празни. Килерът беше празен. Шкафовете за чинии бяха празни с изключение на две чаши, две чинии, две купички и две вилици. Напълно слисана, Реджина се обърна към Ким.

— Ти поне не се ли храниш тук?

— Миста Слейд носи храна от ресторант. — Момчето се ухили. — Не може готви, помниш?

— Трябва ли да разбирам, че ти си единственият нает служител на господин Слейд?

— Какво?

— Само ти ли работиш за мистър Деланза?

Момчето кимна утвърдително.

Реджина незабавно се зае да пресмята наум. Щеше да наеме една постоянна прислужница и две временни, един иконом и, разбира се, готвач. Но когато влезе в спалнята му и видя камарата мръсни дрехи на пода, незабавно прибави към списъка и перачка.

— Кой пере тук, Ким?

— Аз — изграчи момчето. — Но само във вторник. Днес не вторник.

Реджина кимна.

— Разбирам. — На устните й се разля широка усмивка. Моментално трябваше да осигури персонал за тази къща. Чакаше я много работа!

— Миси луда?

— Не — отвърна тя, докато погледът й обхождаше преценяващо леглото. Беше твърде тясно. Реджина се смути от собствените си мисли. Определено щеше да внесе известни подобрения и в тази стая. Слейд едва ли щеше да се оплаче. — Кажи ми, Ким — подхвана тя, когато двамата с момчето се върнаха на първия етаж, — от колко време работиш за мистър Деланза?

— Четри години — отвърна то с готовност.

Реджина се вцепени.

— На колко си години?

— Скоро единайсет.

Тя беше потресена.

— Но как така! Та това е грях! Слейд те е взел направо от люлката, ограбил е детството ти! — Момчето изглеждаше развито за възрастта си и правеше впечатление на поне тринайсетгодишно.

Няма лошо. Миста Слейд много добър.

— Харесваш ли го?

— Как не! — то закима ентусиазирано.

— Ами твоето семейство? Не ти ли липсват майка ти, баща ти, братята и сестрите ти?

— Мама умря, татко бум-бум, кака курва. Няма брат. Слейд мойто семейство.

Реджина остана изумена.

— Какво означава „бум-бум“?

Ким изкриви ръката си, сякаш държеше въображаем пистолет, и го опря в слепоочието си.

— Па!

Потресена до дъното на душата си, Реджина затвори очи. Ким не беше обикновено момче, наето за домашен прислужник. Беше бездомен сирак, който Слейд бе прибрал в дома си. Тя погали нежно пухкавата му косица.

— Щастлив ли си тук, Ким?

— Много!

 

 

Слейд прекрачи прага на дома си и мигновено са запита дали не е объркал вратата.

Вместо да намери коридора потънал в мрак, всичко се къпеше в светлина. На стената висяха две красиви картини с цветя. Подът блестеше от чистота, очевидно току-що боядисан. Той изостри подозрително нюха си. От противоположното крило на къщата долитаха странни аромати. Някой сякаш готвеше бифтек — в неговата къща!

— Кой дявол се е вмъкнал в дома ми? — изръмжа начумерено Слейд.

Той се насочи направо към гостната и се закова на прага. Дори отстъпи несъзнателно крачка назад, когато пред погледа му изплува фееричното видение, облечено в лимоненожълто.

На натруфения диван в яркожълта рокля седеше самата Реджина, стиснала благоприлично ръце в скута си. Очите й бяха насочени право към него.

Слейд я гледаше втренчено. За миг се почувства като в сън — много сладък и невероятен сън. В крайна сметка той нямаше красива съпруга, при която да се прибира вечер, нито вкусна храна, нито пък чист уютен дом. Но, изглежда, не сънуваше. Устните му се извиха в лека невярваща усмивка.

— Истинска ли си?

При звука от дрезгавия му приятен глас Реджина несъзнателно се отпусна на възглавничките.

— Да.

Той остави куфара си на земята и колебливо пъхна ръце в джобовете си. Пулсът му се учести. Огледа внимателно стаята. Килимът изглеждаше по-ярък, по мебелите нямаше и следа от прах, завесите бяха дръпнати и разкриваха приятна гледка към мъгливата вечер отвън. Той погледна несигурно жена си. Изглеждаше красива, шеметно красива. Диванът сякаш не изглеждаше толкова грозен, докато тя седеше на него. В този момент Слейд осъзна, че безвкусната мебел е отрупана с дузина миниатюрни възглавнички, които успешно прикриваха грозната му тапицерия.

Обзе го още по-голямо изумление, когато в стаята влезе някакъв мъж. Висок, слаб и мрачен, той носеше сребърен поднос с една-единствена чаша, пълна с така предпочитания от Слейд бърбън.

— Кой, по дяволите, си пък ти? — попита слисан той.

— Бринкс, сър. — Мъжът имаше отчетлив английски акцент, съвършено безизразно изражение и също толкова безстрастна интонация.

Реджина стана от дивана и стисна изящните си ръце.

Слейд, това е Бринкс. — Тя сякаш се поколеба. — Твоят иконом.

— Разбирам. — Той взе чашата, която очевидно бе предназначена за него. — Благодаря ти, Бринкс.

— Нещо друго, сър? — попита любезно икономът.

Слейд погледна въпросително Реджина.

— Попитайте моята съпруга.

— Мадам?

— Не, благодаря ви. О… — Тя преглътна. — Слейд, ще бъдеш ли готов за вечеря след четиридесет и пет минути?

Той вторачи нетрепващ поглед в нея.

— Разбира се.

— Бринкс, предай на мосю Бертран, че господин Деланза е вече у дома и ще вечеряме в девет.

— Много добре, мадам. — Бринкс напусна стаята.

Слейд все още не откъсваше поглед от жена си.

— Надявам се да не си твърде разстроен — прошепна тя, затаила дъх.

— Бях разстроен през целия ден.

— Така ли?

Той остави чашата си върху масичката.

— Изпратих ти съобщение, но ти така и не ми отговори.

Очите й се разшириха.

— Не знаех, че си очаквал отговор.

— Очаквах.

— Извинявай.

— Какво става тук, Реджина?

— Аз… Дойдох да видя дали нямаш нужда от нещо. — Тя зае отбранителна поза. — Все пак аз съм твоя жена.

— Това ми става все по-ясно с всяка изминала минута.

Реджина изглеждаше притеснена.

— Това място е такава… такава ергенска бърлога…

Слейд не сдържа усмивката си.

— И ти реши да поставиш нещата на мястото им?

— Ами, да — призна смутено тя. — Не можех да оставя така твоя дом. Затова наех прислужница, иконом и готвачка. Дори откраднах мосю Бертран от семейство Крокър. — Усмивката й беше гузна и блага. — Надявам се да си заслужава усилието.

— Ако ароматите, които се носят от кухнята, могат да бъдат някакъв критерий, вероятно си заслужава.

Тя го погледна обнадеждена.

— Имаш ли нещо против да се качиш горе и да облечеш нещо по-удобно?

Едва сега Слейд осъзна, че тя все още не е отговорила на въпроса му. Какво ли ставаше тук? Стомахът му се сви на болезнена топка. Дали бе променила намеренията си за развода? Поне така изглеждаше. Очевидно бе дошла в дома му с намерението да остане. Изглежда, бе решила да предприеме решителната крачка, да го освободи от отговорността да поеме инициативата за окончателното им сдобряване. Слейд беше развълнуван. Беше сащисан. Нещата се подреждаха толкова бързо!

Реджина го наблюдаваше тревожно. Последното нещо, което му се искаше в момента, беше да я разочарова, да я отблъсне от себе си. Ако тя очакваше от него да се качи на втория етаж — а интуицията му подсказваше, че и там го очакват солидни промени — нямаше причини да не удовлетвори желанието й. Импулсивно той сграбчи брадичката й и целуна меките й устни. После рязко се завъртя и полетя нагоре по стълбите.

Миг по-късно Слейд спря на прага на стаята си и се замисли за нея, за тях. Старото му удобно легло беше изчезнало от мястото си. На негово място сега стоеше луксозно легло с кралски размери, тапицирано с красива бургундска дамаска. Как, по дяволите, бе разбрала, че бургундско червеното е любимият му цвят?

Той се приближи още по-плътно към леглото. Докато опипваше меката материя и си я представяше в него, съзря кадифения смокинг, който някой бе приготвил за него. Никога не беше обличал тази дреха, подарена му от Ксандрия преди години. На пода пред него стояха и чифт чисто нови, неупотребявани чехли. Сърцето му, което бе учестило ритъма си, откакто я видя в гостната на дома си, сега се обърна.

Докато сваляше стегнатата си вратовръзка, сакото и ризата, Слейд оглеждаше внимателно стаята. Беше сложила свежа дантелена покривка на неугледната масичка под прозореца и ваза с прясно откъснати лилии. Ароматът им изпълваше стаята. Каната на бюрото, която бе оставил полупразна, сега беше напълнена с прясна вода. Чашите на подноса бяха чисти, а един поглед отблизо му подсказа, че освен това са и съвсем нови. Всъщност самият сребърен поднос също му беше непознат.

Значително отрезвен от новостите, които го заобикаляха, Слейд влезе и в банята. Тоалетните му принадлежности бяха грижливо подредени върху друг огромен и също толкова непознат сребърен поднос. В дъното на помещението беше поставила саксия с разкошна папрат, а на новата месингова закачалка висяха снежнобели хавлии. Бе сменила и комплекта от стари завеси, които отдавна бяха покрити с плесен. Новите пердета блестяха в свежите си бели и бургундско червени райета.

Съпругата му бе внесла много промени в дома му — и то към добро. Но кой знае защо, една мисъл не му даваше мира: откъде бе намерила пари, за да накупи всичките тези красиви неща? Той самият не би могъл да си ги позволи. След като беше взел жизненоважното решение да не докосва и с пръст наследството й, тя харчеше през пръсти само за да му достави удоволствие. Да, трябваше да си признае, че е трогнат от нейната загриженост, дори повече от трогнат, но всичко това можеше да ги отведе само до едно място: в тъмен тунел без светлинка в дъното.

— Слейд?

Той тъкмо обличаше кадифения си смокинг, когато гласът й го сепна. Воден от несигурния й глас, той пристъпи към вратата на спалнята си.

— Ядосан ли си? — попита го колебливо тя.

— Не.

По лицето й се изписа облекчение.

Слейд обгърна раменете й и я притисна силно към себе си. По тялото му плъзна нетърпелива тръпка.

— Това е като сън, Реджина — прошепна тихичко Слейд.

Тя вдигна към него очи, в които проблясваха сълзи на щастие.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми — отвърна дрезгаво той. Искаше му се да й каже още много, но нямаше сили да говори сега. Без предупреждение Слейд се нахвърли жадно върху меките й устни и потисна приглушения й стон на изненада.

После тя се разсмя гръмко, преизпълнена с щастие, и се зарови дълбоко в гърдите му.

— Ами… леглото?

— Да го изпробваме — прошепна той и мигновено тялото му се разтърси от пламенна тръпка. — Да го изпробваме още сега!

— Не можем! — Реджина изглеждаше възмутена. — Мосю Бертран ще ни напусне, още преди да е започнал работа.

— Реджина, моля те! — Слейд с лекота я повдигна в ръцете си. — Искам да те любя! Сега!

Притихнала и неподвижна, тя се притискаше плътно към него.

— Имам нужда от теб — прошепна той и нежно я остави на леглото. — Толкова се нуждая от теб!

— Аз също се нуждая от теб, Слейд — прошепна тя, твърдо решена да потисне ненавременните сълзи в очите си. После понечи да каже още нещо, но горчиво прехапа устните си.

— Не! — извика Слейд и настойчиво плъзна ръце по раменете й. — Кажи го! Не го премълчавай. Кажи ми! Кажи ми, че ме обичаш — дори да ме излъжеш, кажи ми!

— Слейд…

Задъхан, той целуваше копринената кожа на шията й, ръцете му нетърпеливо изследваха тялото й.

— Реджина?

— Да — простена тя. — Обичам те, Слейд. Господи, колко те обичам!