Бренда Джойс
Тайни (12)

11

Реджина и Слейд заобиколиха къщата и се насочиха към брега. Склонът се спускаше полегато към златистата пясъчна ивица, окъпана от пенливите вълни на океана. Когато достигнаха ръба на скалата, двамата се оказаха на върха на безупречно чиста, кремава на цвят, дюна. По стръмното възвишение се виеше тясна пътека, която водеше право към миниатюрното заливче срещу тях. От двете страни на залива дюните отстъпваха място на жълтокафеникави скали, а в далечината се виждаха внушителни канари с цвят на червен бор.

Те спряха, вперили поглед в пленителния пейзаж. Слънцето галеше с лъчите си океана, над главите им кряскаха и плавно кръжаха чайки, а вълните оставяха следи от снежнобяла пяна върху копринения пясък с перлени отблясъци. Нямаше и следа от човешко присъствие наоколо. Реджина почувства как дъхът й секва, поразена от приказното очарование на това райско кътче.

Слейд мълчеше. Не беше промълвил и дума, откакто тя даде съгласието си да се омъжи за него. Предстоящата женитба би трябвало да предизвика някакъв нюанс на интимност помежду им, но вместо това въздухът между телата им вибрираше от напрежение. Реджина копнееше да разгадае мислите на човека срещу себе си, но не се осмели да го попита. Истината беше, че тя се боеше от тях. Надяваше се, че той не съжалява за взетото решение. Тя самата още не го вярваше. Изглеждаше й глупаво и наивно. Но не съжаляваше, че е приела да свърже живота си с този мъж. И как би могла? Той бе спасил живота й, беше й предложил закрилата си, а необичайното му предложение все още изпълваше съзнанието й.

Реджина копнееше да разпръсне тишината и напрежението помежду им.

— Тук ли плуваш? — попита го тя.

— Да, но водата не е чак толкова спокойна, колкото изглежда на пръв поглед. Течението е коварно. Не бива да плуваш сама тук.

Реджина го погледна крадешком. Надяваше се думите му да са породени от загриженост за нея. А ако Слейд все още не беше достатъчно загрижен за нея, то тя бе твърдо решена с времето да постигне доверието му. Той беше вперил поглед в безбрежната повърхност на океана — може би не можеше или не искаше да я погледне. А може би се взираше отвъд хоризонта, към далечен Китай. Профилът му боне твърдо изсечен и болезнено съвършен.

— Ами китовете? — попита тя, защото в полезрението й не попадаше нито един от огромните бозайници.

Слейд посочи към северната част на залива.

— Вече ги няма — отвърна й, без да се опитва да прикрие разочарованието в гласа си. — Но рано сутринта бяха точно там.

Слейд все още не се осмеляваше да я погледне.

— Но ще се върнат. Винаги се връщат. Не могат да останат далече от това място.

— Също като теб? — прошепна Реджина.

Най-после той се обърна към нея.

— Да — отвърна отсечено Слейд. — Също като мен. Да вървим. Сега няма смисъл да ги чакаме. Няма да се върнат нито днес, нито пък утре. Можеш да ги видиш чак догодина.

Реджина посегна да го задържи.

— И ако ти си беше тръгнал, също нямаше да се върнеш цяла година, нали? Или дори две?

— Изглежда, си успяла да научиш доста за мен за краткото време, откакто си тук.

— Как бих могла да затворя ушите си за нещата, които говориш?

— Изобщо не си заслужава да слушаш какво говори Виктория.

— Защо, Слейд? Кажи ми защо напусна дома си.

Той сякаш се вцепени.

Реджина осъзна, че е била нетактична.

— Ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя.

Вместо да й отговори, Слейд забърза надолу по пътеката и Реджина се видя принудена да го последва. Пясъкът беше дълбок и мек и затрудняваше крачките й. Накрая Слейд заговори, без да се обърне към нея.

— Заради Рик. Уморих се да ми повтаря колко съм пропаднал.

Сърцето й се обърна.

— Не го вярвам. Никой баща не може да каже за сина си, че е пропаднал.

— Не с толкова много думи — призна неохотно Слейд. — Но непрекъснато ме мъмреше. Даваше ми да разбера, че аз съм непрокопсаник, докато Джеймс беше съвършен.

— Рик те обича. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги задържи.

Слейд рязко се извърна. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— И откъде, по дяволите, би могла да знаеш?

Реджина се сепна, но реши да отстоява позицията си.

— Знам само онова, което чувам и виждам с очите си.

Слейд изруга.

— От колко време си тук? Три, четири дни? Нищо не знаеш!

— Може би си прав — побърза да отговори Реджина. От самото начало тя подозираше, че Слейд няма да възприеме мнението й за отношението на Рик към него, но беше достатъчно умна, за да отстъпи навреме.

Той отново забърза по пътеката, която излизаше право на брега. Реджина се поколеба. В момента този мъж се бореше с гнева си, опитваше се да изразходи отрицателните емоции с широки яростни крачки. Тя се опасяваше, че този път гневът му не е насочен само към Рик, но и към нея самата. Трябваше да го остави за малко сам, да му даде възможност да успокои напрежението в душата си. Не биваше да го ядосва точно сега, да подкопава чувствата му към нея на този крехък етап от току-що установените им взаимоотношения.

Реджина позволи на Слейд да се отдалечи от нея и пое с наслада влажния солен въздух, който подейства успокояващо на опънатите й нерви. За в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлива. Целта й съвсем не беше отчуждение с бъдещия й съпруг. Разполагаха с цял един живот, за да се опознаят взаимно, да споделят дълбоко скътани и болезнени тайни. В този момент тя осъзна, че ако паметта й не се възвърнеше, само Слейд щеше да споделя, а тя щеше да се превърне в безмълвен слушател. Тази мисъл отново изопна нервите й. И все пак в момента възвръщането на паметта й щеше да причини повече проблеми, отколкото би могло да разреши.

Твърдо решена да потисне нерадостните мисли, Реджина се огледа наоколо. В далечния хоризонт безбрежните сиво-сини води на океана се сливаха с необятните небеса. Вдясно, над непристъпните скали, две чайки кръжаха във въздуха и рисуваха невидими кръгове в простора. Под краката й пясъкът пареше и проблясваше в неуловими перлени оттенъци. Реджина вдиша отново мекия и влажен въздух и точно в този момент разчете категоричното послание на сърцето си — никога нямаше да се отегчи от този бряг. Никога нямаше да се отегчи от Мирамар. Вече го носеше дълбоко в душата си.

Слейд стоеше неподвижен близо до мястото, където на сутринта бяха играли стадо китове. Реджина искрено съжаляваше, че не успя да ги види. Наблюдаваше го как се обръща към нея — тъмен силует на фона на седефените пясъци. Много бавно Слейд закрачи обратно към нея. Тя се усмихна. В ленивите му крачки сега нямаше и следа от гняв. Все още усмихната, Реджина се приближи досами ръба на водната повърхност. Пенливите вълни хвърляха пръски към нозете й. Приятно бе да споделиш такъв момент с мъж като Слейд, мъж, който един ден щеше да стане неин съпруг.

Без да се опита да предпази хубавите си нови обувки, Реджина нагази в хладната морска вода. Слейд беше сложен характер, но тя нямаше нищо против. Намираше го очарователен и сега, когато бяха вече сгодени, можеше спокойно да си го признае. Изглеждаше мрачен, но Реджина подозираше, че това е само фасада. Преди време бе имала възможност да види и слънчевата страна от характера му. Надяваше се в бъдеще да бъде негов приятел и довереник, да внесе повече светлина и радост в живота му, да извиква по-често приятната усмивка на устните му. Твърдо вярваше, че ще стане точно така.

— Тук е прекрасно! — На устните й заигра ослепителна усмивка. — Течението ми изглежда безобидно, шамандурите са далече. Какво ще кажеш да пошляпаме по брега?

Очите му бяха полупритворени.

— Става, но само по брега.

До последния момент Реджина не знаеше дали наистина ще се осмели да го направи. Ръцете й почти несъзнателно се заловиха да свалят първо обувките, а после и чорапите й.

Слейд впери поглед в босите й стъпала и глезени. Реджина знаеше, че поведението й е лишено от всякакъв свян, но все пак този мъж бе неин годеник и заинтригуваният му поглед предизвикваше гореща тръпка по тялото й. Тя се усмихна лъчезарно.

Ъгълчетата на устните му едва доловимо подскочиха нагоре.

— Нима в скъпите частни училища подтикват младите дами към подобно поведение?

Реджина му отвърна със смях, кристален и чист като камбанен звън.

— Очевидно имате чувство за хумор, сър. За съжаление не си спомням какво са ме научили в скъпото частно училище, но подозирам, че поведението ми не е усвоено изцяло оттам.

Най-после устните на Слейд се озариха от истинска усмивка.

— А приличното поведение е доста отегчително. — Седнала на пясъка, Реджина тъкмо понечи да се изправи, когато Слейд й подаде услужливо ръка. Сърцето й се обърна. Тя пое протегнатата му длан и му позволи да я изправи на крака. Топлината и силата, които се съдържаха в ръката му, бяха в състояние да извършат странни неща с непокорния й пулс. Отне й цяла вечност да се овладее, преди да мине покрай него и да нагази в хладните пенливи води на океана.

Реджина спря, стиснала полите си в ръка. Стъпалата й бяха дълбоко заровени в мекия топъл пясък, водните пръски се плискаха закачливо в краката й. Усмивката на Слейд бе ослепителна.

— Изглеждате изключително привлекателен, когато се усмихвате, сър — каза шеговито тя. Опитваше се да звучи спокойно и непринудено и й се стори, че е успяла. Думите й бяха предизвикани не само от изискванията на добрите обноски, но и от стремежа й да възвърне доброто му настроение, да накара този мъж да се усмихва по-често и по-широко.

Усмивката му замря на момента. Погледът му беше мрачен и свъсен.

Реджина почувства моментно объркване и пристъпи смутено напред в бълбукащата пяна на малка вълничка. Очите на Слейд сякаш пробиваха дупки в гърба й. Не съжаляваше за думите, които бе изрекла, но не беше очаквала Слейд да възприеме толкова сериозно безобидния й флирт. Прииска й се да го предизвика да нагази във водата заедно с нея.

Тя повдигна смело диплите на роклята си и навлезе навътре в морето. Водата обгърна плътно тялото й. Когато най-после се осмели да погледне през рамо, улови втренчения поглед на Слейд. Той обаче мигновено извърна очи към копринения пясък в нозете си.

Очевидно този мъж не възнамеряваше да си играе с нея във водата. Внезапно в съзнанието й се оформи дива и безразсъдна идея. Реджина се опита да я отхвърли, но мислите й отново, и отново се връщаха към нея. Дали наистина беше способна на такова дяволско предизвикателство?

— Влизаш твърде навътре — извика предупредително Слейд.

Реджина извърна към него усмихнатото си лице и игриво помаха с ръка. Морето вече беше над коленете й, и макар да повдигаше роклята си с ръка, ръбчето на полите й беше просмукано с вода.

— Не е никак дълбоко — отвърна му тя с лъчезарна усмивка. В следващия момент очите й се разшириха, от устните й се изтръгна задавен стон и тя се гмурна шумно под водата, докато ръцете й шареха неудържимо по повърхността. — Ооо!

Макар да вдигаше невероятен шум с ръцете си, Реджина дочу стъпките на Слейд и приглушения плисък на водата, когато той се хвърли в морето със светкавична бързина. Един безкраен миг и силните му ръце я прихванаха под мишниците и я издигнаха над водната повърхност. Мокра от главата до петите, Реджина се притисна плътно към него.

— Добре ли си?

Тя се закашля и пусна ризата си и обърна врата му.

— Н-нещо ме ухапа! — простена тя.

— Сигурно е бил някой рак — отвърна Слейд, ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

Реджина изобщо не го слушаше. Как би могла? Не можеше дори да мисли. Намираше се в прегръдките на Слейд, безсрамно притисната към него, можеше да почувства топлината на всеки инч от тялото му.

— Слейд — промърмори тя и вдигна лицето си към неговото. Видя как погледът му потъмня, хватката на ръцете му се стегна върху тялото й. Цялото й същество тържествуваше. Този мъж щеше да стане неин съпруг, този мъж беше неин годеник, и тя бе напълно запленена от него.

— По дяволите — промълви навъсено Слейд и понечи да я отдалечи от себе си.

Реджина реагира незабавно — извика и отново полетя към водата. Слейд беше сварен неподготвен и се понесе към водната повърхност заедно с нея. Реджина никак не му помогна — ръцете й обгръщаха врата му.

В следващия миг водата се разтвори и ги погълна. Когато главата на Реджина проби повърхността, се намираше в ръцете на Слейд и между краката му, но ръцете й все още бяха здраво вкопчени във врата му, а лицата им — на сантиметри разстояние.

Ръцете му се плъзнаха към седалището й и я притиснаха още по-плътно към него. Мигновено нова огромна вълна се насочи към тях, заля ги и отмина, а ръцете му не я изпускаха и за миг от желязната си хватка.

— Добре ли си? — попита я дрезгаво Слейд.

— Да — прошепна Реджина.

Той не пророни и дума повече. Очите му алчно се взираха в устните й. Реджина не беше свикнала да се държи нахално, но сега се размърда и се намести удобно върху него, а водата полюшваше плавно телата им. В случай че на Слейд му бе необходим някакъв намек или предизвикателство, то сега го имаше. Устните му покриха жадно нейните. Реджина беше приятно изненадана да открие, че устата му е отворена, топла, влажна и солена от морската вода. Никога преди не беше подозирала, че една обикновена целувка може да е толкова интимна и поглъщаща. Езикът му потърси нейния. Устните им сякаш се сляха. Гърдите й се надигаха неудържимо към неговите, бедрата й бяха здраво притиснати към слабините му. Нещо топло, силно и твърдо се притискаше към тялото й.

Нова вълна — по-голяма от останалите — се разби недалече от тях и поръси телата им с пръски от бяла пяна. Слейд внезапно се отдръпна, изправи се на крака и я повдигна със себе си. Реджина нямаше сили да стои изправена. Удавите на сърцето й отекваха в ушите. Слейд пое безпомощното и тяло на ръце и бавно я понесе към брега.

Реджина то погледна крадешком — омаяна и бездиханна. Внезапно дойде на себе си, когато Слейд я отпусна върху горещия пясък. Тя залитна към него и той я подкрепи, но само с една ръка. Очевидно не желаеше да скъсява дистанцията между телата им. Нейният поглед бе пълен с надежда, но лицето му оставаше непроницаемо. В очите му не се четеше и следа от огнената страст, която току-що бяха споделили.

— Слейд?

Стиснал здраво зъби, той плъзна поглед от разтревоженото и лице към прилепналите по тялото й дрехи и подгизналите от вода обувки.

— Най-добре ще е да се приберем вкъщи и да се преоблечем.

— Разбира се. — Реджина докосна бегло ръкава на ризата му и вирна упорито брадичка. — Все ми е едно — промълви смело тя. — Все ми е едно, че ме целуна.

Слейд я прониза с мрачен изпитателен поглед. Неодобрението в очите му я съкруши. После й предложи ръката си, но в жеста му липсваше всякаква интимност. Беше й страшно трудно да върви с тая мокра, натежала и дълга рокля, а той едва-едва я подкрепяше. Поведе я нагоре по пътеката към върха на склона, без да пророни и думичка. Реджина бе изумена и неспособна да насочи мислите си в друга посока освен към онзи вълнуващ миг на интимност, който бе отлетял толкова бързо, колкото ги бе завладял.

 

 

Точно преди вечеря Слейд се озова пред вратата й към верандата. Реджина я бе затворила, за да се усамоти, въпреки че предпочиташе да я остави открехната за вечерния бриз. Дланите й внезапно се овлажниха при звука от неговия глас. Успя да оправи припряно косата си и да приглади гънките на роклята си, преди да отвори вратата.

— Време е за вечеря — каза той. — Идвам да те взема.

За миг Реджина не се помръдна. Присъствието му създаваше почти осезаемо поле от енергия в пространството между телата им, което тя инстинктивно долавяше с всяко косъмче по кожата си. Питаше се дали и той е мислил поне малко за нея през изминалия следобед, защото нейното съзнание непрекъснато бе погълнато от неговия образ. Съмняваше се да е така.

Слейд се размърда нетърпеливо. Реджина побърза да излезе. Сега виждаше ясно лицето му, но изражението му беше сдържано. Какво ли не би дала за още една сърдечна усмивка! Реджина предполагаше, че Слейд от малък е свикнал да прикрива мислите и емоциите си от околните и подозираше, че сега още по-ревностно се опитва да ги прикрие от самата нея. Но ще дойде ден, зарече се тя, когато с нетърпение ще ми разказваш чувствата и преживяванията си. Беше твърдо решена да се бори за доверието му, да спечели сърцето му.

 

В ранния следобед мъчителни съмнения изплуваха в съзнанието й. Хрумна й, че за човек като Слейд не би било лесно да се омъжиш дори при най-приятните възможни обстоятелства, а още по-малко в тяхната ситуация. Но тя вече бе изтеглила своя жребий, за добро или за лошо. Все пак безумно й се искаше той да й покаже своята, човечната и сърдечна, същност, но топлата й усмивка не промени изражението на лицето му. Ами, ако е размислил, и вече не я иска за жена?

Двамата прекосиха двора на къщата. Когато стигнаха до трапезарията, Слейд спря пред вратата и лекичко я докосна.

— Все още не съм казал нищо. Никой не знае какво сме решили. Смятам да им съобщя.

До момента стомахът й бе свит на възел; сега се отпусна. Слейд очевидно не беше променил намеренията си. Значи, ако чувствата й се управляваха от логиката, тя трябваше да бъде тази, която да се откаже. Реджина се поколеба и разбра, че е неспособна да го направи. Противно на всякаква трезва логика, нямаше да се откаже от този мъж.

Краткото колебание вероятно се бе изписало на лицето, защото Слейд мигновено се напрегна. Хладен и сдържан, той промълви:

— Смяташ да се откажеш?

— Не — прошепна тя. — Дала съм дума, и ще я спазя.

— Жена на честта — отвърна равнодушно той. Напрежението бавно се отдръпна от раменете му. — Тогава да вървим.

Всички останали ги очакваха в трапезарията. Също като Реджина Виктория се бе облякла подобаващо за вечеря. Майката на Едуард изглеждаше фина, красива и елегантна, въпреки че червената й рокля бе излязла от мода преди доста години. На шията й висеше изящно колие от рубини. От пръв поглед Реджина разбра, че са само стъкло и боя. Разбира се, имайки предвид бедственото положение на Мирамар, истинските рубини бяха твърде скъпи за нея.

Едуард стоеше опрян на едната стена и бавно отпиваше от червено вино — един наистина превъзходен мъжки екземпляр. Облечен в добре скроен черен костюм и вратовръзка, той беше дяволски красив, особено след като отправи към Реджина ослепителната си усмивка. Рик кръстосваше неспокойно в помещението, облечен все още в работните си дрехи, с навити до лактите ръкави. Не си беше направил труда да се преоблече за вечеря, но същото можеше да се каже и за Слейд.

Слейд носеше износена бяла риза и сини дънки, които бяха толкова избелели, че изглеждаха бледосиви. До този момент Реджина не го беше поглеждала внимателно, но сега изтръпна. Носеше същата риза, която й беше предложил в нощта на бурята. Дъхът заседна в гърдите й, а кръвта й препусна лудо във вените.

В миг лицето й се обля в гъста руменина. Никой друг в тази стая не би могъл да знае, че тази риза е докосвала нейните гърди, но достатъчно й беше тя да знае. Само за секунда в съзнанието й неканен изникна споменът за начина, по който меката материя бе докосвала зърната на гърдите й, за онзи сладък аромат, който струеше от гънките, за вълшебната атмосфера, която възникна помежду им в онази бурна нощ.

— Ето ви и вас! — възкликна Рик. — Толкова съм гладен, че мога да погълна цяла мечка. — После се засмя. — Вие двамата сякаш криете нещо.

Ръката на Слейд бавно се плъзна по гърба на Реджина. Тя се напрегна, изненадана от интимния жест, но това беше нищо в сравнение с изумлението, което предизвикаха в душата й следващите му думи. Много тихо, той промълви:

— Елизабет се съгласи да стане моя съпруга.

Подборът му на думи я порази. Този човек би могъл да избере десетки други начини, за да съобщи за намеренията им; можеше просто да каже, че двамата смятат да се женят. Предстоящият им брак бе изцяло насилено събитие, но изявлението на Слейд прозвуча твърде лично и властно. Реджина не знаеше какво да мисли.

Виктория зяпна от изненада. Едуард замръзна неподвижен. Само Рик не изглеждаше изненадан и възторжено възкликна:

— Това вече трябва да се отпразнува! Трябва да отворим бутилка от онова прекрасно френско шампанско, което Джеймс донесе, когато… — Внезапно гласът му замря. Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от гласа на Жозефин, която си тананикаше някаква мелодийка през няколко врати от тях.

— … което Джеймс донесе преди две години след последното си посещение при Елизабет — довърши мисълта му Виктория.

— Е, хайде — смотолеви Рик и пъхна ръце в джобовете на панталона си от рипсено кадифе. — Тази моя голяма уста!

— Не си прави труда да се извиняваш — каза отсечено Слейд и махна ръката си от гърба на Реджина.

— Изпуснах се, без да искам — отвърна Рик. — Няма смисъл това да убива настроението на всички ни.

Едуард видимо се оживи. Той пристъпи бодро напред и потупа приятелски Слейд по гърба.

— Радвам се, че най-после си се вразумил. — Той се усмихна и насочи вниманието си изцяло към Реджина. — А ти, мила моя, си една прекрасна годеница — мечта за всеки мъж. — Едуард обгърна раменете й с ръка. — Добре дошла в семейството.

Усмивката й беше изкуствена. Слейд изглеждаше така, сякаш повече от всичко иска да убие баща си. А може би в момента беше по-разгневен от самия Едуард.

— Благодаря.

— Искам да ви призная, че от самото начало стискам палци: това събитие да се състои — добави жизнерадостно Едуард и намигна закачливо. — Никога преди не съм виждал мъж и жена, които да си подхождат повече от вас. Можеш напълно да ми вярваш в това отношение, Елизабет.

Слейд прониза и двама им с мрачен поглед.

— Недей да му вярваш прекалено много.

Едуард погледна замислено брат си. После махна ръка от раменете на Реджина и се обърна към майка си.

— Няма ли и ти да кажеш нещо, мамо? Освен онова, което вече каза?

Виктория се усмихна някак си сковано.

— Честито.

Реджина се насили да й благодари.

— Определихте ли вече датата? — попита Рик.

— Неделя — отвърна остро Слейд.

Реджина се сепна. Тя се обърна рязко към Слейд, който все още стоеше съвсем близо до нея, и докосна предпазливо китката на ръката му.

— Не мислиш ли — подхвана съвсем тихичко тя, — че трябва поне малко да изчакаме…

— Не! — сряза я Слейд. — Неделя. Идната неделя.

Сърцето й се преобърна — когато бе дала съгласието си да се омъжи за него, не бе предполагала, че това ще се случи след броени дни. Беше твърдо убедена, че церемонията ще се състои след няколко месеца, а дори и повече. Реджина изпита неудържим пристъп на паника.

— Е, това е съвсем удачно! — извика ентусиазирано Рик и пристъпи напред, за да прегърне Реджина. — Не се притеснявай чак толкова. Нормално е хората да са нервни и обидчиви преди сватбата. Нали така, Виктория?

Всички насочиха поглед към съпругата му, която спокойно и уверено си наливаше чаша бяло вино.

— Аз не бях притеснена преди сватбата си — отвърна равнодушно тя. — Но и не съм била сгодена за брат ти, преди да се омъжа за теб, Рик.

— Стига вече — извика гневно възрастният мъж.

Съвсем по детински на Реджина й се прииска да хукне и да избяга от стаята. Защо Слейд не я бе предупредил, че възнамерява да прави сватба надве-натри? Нима се съмняваше в думата й? Дали не смяташе, че е възможно тя да промени решението си? Защото такива подозрения бяха неоправдани, макар да беше истинска лудост от нейна страна да се омъжи за напълно непознат човек. И все пак с всеки изминал миг й ставаше все по-ясно, че няма да е никак лесно да живее в това семейство. В отношенията между хората имаше твърде много подводни течения, твърде много силни личности и остри конфликти. Тя неистово копнееше бракът между двамата да зависи единствено от нея и Слейд! А в този дом определено имаше някакъв заговор, някакви долни замисли насищаха въздуха с мирис на гнило. Не й се искаше да си припомня, че Мирамар е във фалит, а тя е богата наследница.

— Дяволски си прав, че трябва да се сложи край на всичко това — просъска гневно Слейд. — Да свалим картите на масата! Какво ще кажеш, Виктория? Всички тук знаем, че не можеш да ме понасяш и че аз те понасям само защото си майка на моя брат. И всички знаем колко нещастна се чувстваш в този момент. Е, толкова по-зле за теб! Аз, а не Едуард ще се ожени за Елизабет, и аз ще наследя Мирамар, а не Едуард. И ако наистина ти пука поне малко за собствения ти син, сега трябваше да се чувстваш невероятно щастлива, защото Едуард не иска да се обвързва с никоя жена, точно както не иска да се обвързва и с Мирамар.

Острите думи на Слейд бяха посрещнати с наелектризирана тишина. Реджина беше шокирана. Виктория искаше да я омъжи за Едуард? Дали това не беше някакъв резервен план? Ако Слейд откажеше да се ожени за нея, Едуард щеше да я ухажва? Направо й се повдигаше от това семейство!

— Браво — извика възторжено Едуард и съпроводи думите си с аплодисменти. — Дори самият аз не бих могъл да се изразя по-точно от теб, Слейд. Мамо, би ли се извинила на щастливия младоженец и неговата годеница?

Гърдите на Виктория бурно се повдигаха и спускаха под ефирната материя на официалната й рокля.

— Не — отвърна задъхана тя. — Няма да се извиня. Няма да се извиня, задето искам собственият ми син да получи онова, което този хулиган държи в ръцете си. — Тя се завъртя рязко на тънкото си токче и напусна стаята.

Рик въздъхна.

— Тази жена е невъзможна. Започвам да се отегчавам от сцените й. — Той погледна замислено Едуард. — Ако не беше ти, отдавна да съм я изхвърлил като мокро коте.

Едуард вдигна небрежно рамене.

— Значи има поне една полза от присъствието ми тук, нали така? — Той се обърна към Реджина и дружелюбно усмихнат й подаде ръка. — Време е за вечеря. Не се притеснявай. Рано или късно мама ще свикне с мисълта, че ти си съпруга на Слейд.

Реджина прие протегнатата му ръка, но не успя да се усмихне в отговор. Не можа дори да му отговори.

 

 

Виктория трепереше от гняв. Проклет да е този Слейд! Само ако не се беше върнал! Не можеше ли просто да се върне при Чарлз Ман и живота си на север? Той не заслужаваше съдбата си — нито Мирамар, нито богатата наследница. Едуард заслужаваше всичко.

Тя крачеше неспокойно из стаята си — спалнята, която споделяха двамата с Рик. Помещението беше огромно, с висок таван и под от борово дърво, покрит с пъстри килими. В средата се намираше огромното месингово легло, което побираше нея и съпруга й, когато не си говореха и предпочитаха да спят с гръб един към друг. Вършеше им прекрасна работа и когато не бяха скарани и се отдаваха на разнообразните си сексуални игрички.

Сега обаче Виктория кръстосваше стаята и припряно премисляше ситуацията. Как би могла да раздели Слейд и Елизабет? Как ли би могла да принуди Слейд да се върне в Сан Франциско?

Не по зле от всички останали членове на семейството тя знаеше, че Слейд обожава Мирамар. Искаше й се и собственият й син да носи в сърцето си поне капка от привързаността, която брат му изпитва към своя дом, но не беше така. Знаеше също, че Слейд изпитва горещи чувства към Елизабет. Страстта му беше очевидна за всеки, който би си направил труда да го забележи. И все пак на него му бе отнело доста време, за да премисли евентуалния си брак с нея. За известно време дори си беше помислила, че за пореден път Слейд ще откаже да се подчини на баща си, че ще се върне към живота си в Сан Франциско и ще забрави Мирамар. И тогава лошото момче й бе поднесло изненада. Внезапно бе променил намеренията си.

Може би с малко усилие от нейна страна той отново ще размисли.

Разбира се, трябваше да се очаква и точно обратното, защото, когато Слейд си наумеше нещо, проявяваше упоритост, каквато рядко се среща у друг човек. Това беше една от най-характерните черти на семейство Деланза. Другата възможност беше самата Елизабет. Тя сякаш не приемаше особено присърце мисълта за тази женитба. Изглеждаше несигурна и объркана. И не особено запленена от личността на Слейд. А преди няколко минути й се бе сторила направо потресена. Вероятно и тя имаше нужда от малко външно въздействие.

И защо би трябвало една дама да се чувства привлечена от Слейд? Той беше долно копеле и невъзпитан грубиян. Едуард бе мъжествен и привлекателен, беше истински джентълмен. Не би трябвало да й коства прекалено много усилия да накара Елизабет да се отдръпне от Слейд — и да я тласне право в ръцете на Едуард.

Това би разрешило половината от проблема.

Внезапно Виктория излезе припряно от спалнята и прекоси двора, като се придържаше плътно към стените на къщата. Вратите на трапезарията бяха отворени и до слуха й ясно долитаха гласовете на хората от семейството. През повечето от времето говореха Едуард и Рик. Вероятно, както обикновено, Слейд изглеждаше отегчен и мълчалив, а Елизабет не проронваше и думичка.

Внимателно и предпазливо Виктория се плъзна в стаята на Елизабет. Вътре беше тъмно като в рог и за миг тя остана напълно неподвижна, заслушана в приглушените звуци на нощта. Постепенно очите й привикнаха с тъмнината.

И тогава Виктория се захвана за работа. Внимателно затвори вратите на стаята и запали една от старите газови лампи. Погледът й светкавично обходи цялото помещение — оправеното, но разхвърляно легло, масичката и стола, разтвореното светско списание. С бързи крачки тя прекоси разстоянието до гардероба и го отвори. Посрещнаха я строги редици от изгладени и грижливо подредени дрехи. Виктория претършува шкафа, без да има ясна представа какво точно търси, но твърдо решена да намери нещо, което да й разкрие загадките, съдържащи се в мистичната личност на Елизабет и с един удар да разреши всичките й проблеми.

Всички рокли бяха изключително елегантни, правени по поръчка и безбожно скъпи. Виктория затръшна гневно вратата на гардероба и се приближи към камарата от куфари в ъгъла. Отвори капака на най-горния от тях и се зарови в купчината от дрехи вътре — още костюми, бельо и нищо интересно. На дъното цареше истинско разнообразие от елегантни обувки. В друго време и на друго място Виктория би спряла за момент, за да им се полюбува и дори да ги изпробва, но не и сега.

В един от по-малките джобове на куфара тя откри бижута. Елизабет сякаш никога не сваляше от врата си колието от изящни перли, но никой не би могъл да я обвинява за това, защото камъните бяха толкова скъпи, че би било безумие да рискува да й бъдат откраднати. И все пак бижутата, които бе оставила без надзор в куфара си, също не бяха фалшификати. Имаше няколко златни гривни и поразително красиво колие с топаз. За миг Виктория не се сдържа да не претегли украшението на дланта си. Един ден и тя щеше да разполага с бижута като тези — и още повече. Щеше да има рубини и сапфири в изобилие.

Раздразнена, Виктория захвърли колието с топаза обратно на мястото му. Щеше да й бъде далеч по-лесно, ако знаеше какво точно търси. В никакъв случай не биваше да допуска да я заловят на местопрестъплението, така че трябваше да побърза. Не й хрумваше подходящо обяснение, с което да се измъкне от подобна конфузна ситуация. Не я интересуваше какво мислят за нея Рик, Слейд или дори Елизабет, но мнението на Едуард беше от огромно значение. Мнението на Едуард беше решаващо.

В следващия момент погледът й попадна на миниатюрно, невзрачно на вид, медальонче. Виктория се намръщи неодобрително, защото пред очите й стоеше украшение, което би подхождало повече на малко момиченце, а не на зряла жена. Нямаше смисъл да го разглежда прецизно, за да прецени, че не е особено ценно. После обаче и хрумна, че щом Елизабет го е донесла със себе си в новия си дом, то за нея медальончето би трябвало да има някакво специално значение. Тя отвори малкото капаче.

Вътре имаше миниатюрен портрет на младо момиче, което силно напомняше на Елизабет, но очевидно не беше тя. Предполагаше, че това е майка й, Дороти Сейнт Клер, която Виктория никога не беше виждала, защото жената починала преди сключването на брака им с Рик. Тя въздъхна отегчена и нетърпелива. После обърна небрежно медальона, а погледът й пробяга по плътната буква „S“, гравирана върху капака. И тогава очите й сякаш се залепиха за инициалите.

На пръв поглед й се стори, че буквите на капачето са ES. Но определено се лъжеше. Нито пък бяха DS.

Пишеше RS.

Това не бяха инициалите на Елизабет. Не бяха и инициалите на нейната майка. Коя ли беше пък тази RS?

И защо ли инициалите й бяха гравирани върху този невзрачен медальон?

На пръв поглед Виктория нямаше никакви причини да подозира Елизабет в измама, но самата тя прекрасно си спомняше как бе принудена от дете да се бори със зъби и нокти, за да свързва двата края, след като бе останала кръгло сираче. В онези отдавнашни, но незабравими дни Виктория трябваше да мами, за да оцелява. А бракът й с Рик Деланза преди двадесет и три години беше повече от златен шанс за нея — докато не настъпиха лоши времена за Мирамар.

Сега тя запълваше времето си със заплетени планове, които да дарят сина й с всичко, което той заслужава — и което същевременно би затвърдило позициите й като господарка на Мирамар. Затова Виктория не пропусна да се запита дали пък тази прословута амнезия не беше само блъф и дали Елизабет наистина беше тази, за която се представяше. Първата мисъл, която й хрумна, беше, че ако самата тя беше една никому неизвестна млада жена, с удоволствие би се престорила на Елизабет Сейнт Клер, за да се омъжи сполучливо в семейство Деланза и да спечели властта и обществения престиж, които неизменно съпътстваха името на господарката на Мирамар.

Но ако наистина беше така, нима Рик не би го разбрал? Може би, допусна Виктория, заслепена от внезапно връхлетялото я вълнение, а може би не. Все пак той не беше виждал Елизабет от пет години освен на погребението на Джордж Сейнт Клер, но тогава тя е била толкова плътно забулена, че едва ли е имал възможност да види чертите на лицето й.

Виктория сновеше неспокойно наоколо си и се опитваше да си втълпи, че трябва да запази присъствие на духа. Съществуваха безброй причини, които биха накарали Елизабет да носи със себе си медальон с нечии чужди инициали. Украшението би могло да и е подарено от жената с инициали RS. Беше толкова просто.

Но съществуваше вероятност тази жена да не е тази, за която се представя — можеше да е просто измамничка, поблазнена от мечти за богатство, която сполучливо да заблуждава всички тях с блъфа си за несъществуваща амнезия. Защото, ако не знаеше достатъчно за Елизабет Сейнт Клер или Джеймс, иди за Мирамар, какъв по-добър начин би намерила да измами хората от семейството?

С бясна скорост Виктория напусна стаята. Още утре щеше да навести семейството на Елизабет в Сан Луис Обиспо, за да се увери с очите си, че тази жена наистина е Елизабет Сейнт Клер.

Но кой знае защо Виктория изпитваше увереност, че нещата стоят другояче.