Бренда Джойс
Тайни (18)

17

В деня, след като научи, че Слейд безмилостно я е напуснал, Реджина пътуваше за Сан Франциско.

Часът беше четири и половина. Тя седеше скована и кършеше напрегнато ръце. От вчера адреналинът напираше бясно във вените й. Откакто бе научила какъв долен мерзавец е нейният съпруг, не беше способна да мисли за нищо друго освен за неговото предателство. Безсънието бе изписало тъмни кръгове около очите й, а цялото й лице бе подпухнало от плач. Защото макар и обхваната от гняв, сърцето й се късаше от болка.

Едуард се наведе към нея и стисна окуражително разтрепераните й ръце. Той сам й бе предложил да я отведе при брат си; в действителност той беше настоял да я придружи. Цялата тази ситуация й се струваше болезнено унизителна — колко ли млади булки биваха изоставени от съпрузите си след първата брачна нощ? Разбира се, тя би предпочела да пътува сама — но истинските дами никога не пътуваха сами. Затова прие. Но беше резервирана и сдържана. Защото колкото и безсмислено да беше, в момента изпитваше омраза не само към самия Слейд, но и към цялото му семейство.

Както винаги, Едуард беше грижовен и очарователен спътник. Бяха хванали влака от Темпълтън и пътуваха малко повече от осем часа. През цялото време Едуард поддържаше приятен и неангажиращ разговор — само колкото да я разсейва. На два пъти остроумните му забележки успяха да извикат дори бледа усмивка на устните й. Цялата й стаена неприязън към брата на Слейд се изпари. Как би могла да му се сърди? Той вероятно беше узнал истината за нея дълго преди тя да заяви истинската си самоличност пред Рик, и може би я бе споделил със своята майка, но това беше вече минало.

Сега единствено непринудената му любезност имаше значение. Реджина го погледна с благодарност и без всякакъв гняв. Дори и сега, след като през целия ден се беше държала с него необщително и дори малко грубо, Едуард се опитваше да я разсее и успокои. А в момента повече от всичко на света Реджина се нуждаеше от утеха и временна разтуха.

Тази мисъл заплашваше да сломи грижливо скроената й маска на безразличие. Реджина извърна глава, за да скрие издайническите сълзи в очите си. В момента повече от всякога се нуждаеше от самообладание. Защото когато се изправеше срещу Слейд, не биваше да пророни и сълза.

Нито пък щеше да прави излишни сцени. Предния ден се бе държала като обидена глупачка — беше крещяла и нападала Рик, макар да осъзнаваше, че той няма никаква вина за безотговорните действия на сина си. Днес трябваше да остане хладна и сдържана. Слейд недвусмислено й бе доказал, че не зачита никакви морални норми и задръжки, но тя нямаше да изпадне до неговото поведение. Беше добре възпитана и благоприлична дама. Трябваше да се придържа към добрите маниери, каквото и да й костваше това. Трябваше. И в никакъв случай не биваше да показва пред онзи мерзавец какво й е причинил и как болезнено се гърчи душата й.

Реджина успя да се усмихне мило на Едуард — кротка награда за любезните му усилия — и извърна припряно глава. Вчера пред Рик бе забравила всякакви правила за поведение. Но падението й не се изчерпваше с това. Всеки път, когато си спомнеше първата си брачна нощ — своето безотговорно, скандално поведение — душата й потръпваше от срам. Ако имаше начин да изтрие тази нощ от миналото си, щеше да го стори незабавно. Слейд я бе използвал безмилостно — а тя му бе отвърнала с любов. В онзи момент тази необяснима любов беше единственото й извинение за недопустимо дръзките й действия. Днес съзнанието й не приемаше извинения, защото след броени часове щеше да се изправи срещу Слейд, и в неговото съзнание също щяха да изплуват спомените от онази нощ. Тази мисъл я убиваше.

Не можеше да си прости също наивната илюзия, че дори и за миг този мъж е отвърнал на чувствата й. Никога повече нямаше да се държи като невръстна глупачка.

Влакът вече намаляваше скоростта и навлизаше в огромната шумна и оживена гара. През прашните му прозорци Реджина виждаше тълпи от пътници и посрещани. Реджина дочуваше учестените удари на сърцето й да отекват в ушите й. Скоро щеше да се изправи срещу Слейд и да му поиска развод. Трябваше незабавно да приключи с този проблем.

Тя се размърда в удобната си седалка. Адреналинът кипеше във вените й. С какво нетърпение очакваше този момент! Трудно беше човек да принуди Слейд на извърши каквото и да било, но тя не се съмняваше, че ще успее да го убеди да й даде развод. Все пак, след като ясно му покажеше, че не може да разчита на нейните пари, той нямаше да има никаква облага от този брак. Смяташе да запази в тайна истинската си самоличност — поне докато Слейд сложи подписа си под документите за развода, защото можеше да се окаже фатално да разкрие колко огромно е в действителност състоянието й и колко значими са връзките й в обществото.

Това означаваше, че трябва да действа бързо. Нямаше да успее да се срещне с него тази вечер — възнамеряваше да отиде право при чичо си, Брет Д’Аршан, за да може той незабавно да извади необходимите документи за развода. Брет беше изключително състоятелен човек, което означаваше, че държи в ръцете си неоспорима власт. Реджина нямаше да се изправи срещу Слейд, докато не получи нужните документи. Надяваше се да успее преди утре вечер. И несъмнено щеше да получи така бленувания подпис. А ако съпругът й се осмелеше да й откаже, за нея това би означавало война — и то от онези, които Слейд не беше в състояние да спечели. Защото Реджина щеше без колебание да използва срещу него цялата власт и всичките връзки на своето заможно семейство.

Този мъж не заслужаваше никаква милост от нейна страна — и все пак Реджина се размърда неспокойно на седалката си. Беше й неприятно да си представи колко лесно взаимните усилия на чичо й, баща й и дядо й биха могли напълно да разрушат живота му. Поне пред себе си можеше да бъде откровена. Тя ненавиждаше този мъж — това си беше самата истина. Но мисълта за отмъщение бе чужда на природата й. Не можеше да търси разплата за грешките му — просто не го мразеше достатъчно, за да го поиска. Трябваше сама да уреди този развод. И кой знае защо, мисълта да види Слейд сам, безпомощен срещу властта на нейното семейство, всяваше ужас в душата й.

Едуард нямаше представа за тайните й планове. Реджина не знаеше дали той подозира дори за намерението й да му поиска развод, макар че Рик навярно трябваше да го е уведомил.

— Искаш ли да прекараш нощта при моя чичо? Предполагам, че там ще се чувстваш удобно и приятно — каза тя.

Едуард изглеждаше озадачен.

— При чичо ти?

— Да. — Реджина се усмихна. — Не знаеше ли, че имам роднини в този град? Брет Д’Аршан, корабният магнат, е мой чичо. Смятам да отседна у тях.

— Не мислиш ли, че е редно да отидеш при съпруга си?

В очите й проблесна опасен пламък.

— Не, тази вечер няма да го потърся.

За миг Едуард остана безмълвен.

— Разбирам. И кога възнамеряваш да се видиш със Слейд? Предполагам, че той е причината да изминеш целия този път.

— Мисля, че утре. — Реджина беше повече от сдържана. Не искаше да окуражава Едуард да навлиза по-дълбоко в тази тема.

Той обаче се показа като истински кавалер.

— Искаш ли да остана с теб в дома на чичо ти, за да мога утре да те придружа до дома на брат ми? — Гласът му остана любезен, въпреки нейния недружелюбен тон.

Реджина прехапа устни. Как ли бе успял този мъж да се досети, че въпреки разяждащия гняв в душата й тя истински се боеше от перспективата да види Слейд?

— Не е нужно да го правиш.

Но съзнанието й настойчиво нашепваше, че ако съпругът й поне малко приличаше на брат си, сега тя нямаше да бъде героиня в тази нелепа драма.

Най-после влакът спря. Двамата с Едуард слязоха на перона. Един стюард услужливо донесе чантите с багажа им и с ъгълчето на окото си Реджина забеляза как Едуард пъхна в ръката му сребърен долар. Разбира се, нормално беше момчето да получи бакшиш, но тя съвсем не бе очаквала Едуард да прояви такава щедрост — защото той не разполагаше с пари в излишък, това поне със сигурност го знаеше. В случая щеше да свърши работа и монета от пет цента.

Улицата гъмжеше от пътници, слезли от току-що пристигналия влак. Около дузина луксозни карети търпеливо чакаха пред гарата клиенти, готови да платят високите такси, а отсреща няколко трамвая и тролеи, теглени от коне, предлагаха по-бавен транспорт за по-неплатежоспособните. Миг по-късно двамата с Едуард бяха в кабината на един файтон и Реджина даде адреса на чичо си на „Калифорния стрийт“.

— „Ноб Хил“? — попита Едуард.

— Да — отвърна Реджина и мигновено подразбра насоката на мислите му. „Ноб Хил“ беше богаташкият квартал с най-величествените имения. В миналото не беше така. Когато Реджина бе посетила чичо си още като малко момиченце, неговият грандиозен дом с четиридесет стаи внушително се извисяваше над останалите къщи на улицата. А когато след няколко години навести отново големия град, беше изумена да види квартала, обсипан с монументални резиденции, всяка от тях по-голяма и по-внушителна от тази на съседа.

— Чарлз Ман също живее в „Ноб Хил“ — отбеляза спокойно Едуард.

Реджина се скова. Понеже не беше счела за нужно да обсъжда с него личността на своя съпруг, тя нямаше никаква представа къде живее, къде работи и с какво конкретно се занимава Слейд. Реджина се поколеба, после реши да зададе въпроса, който я вълнува, но без да издава крещящото си любопитство:

— Ами Слейд?

— Той живее под наем в старомодна къта на „Гаф стрийт“, макар че рядко се отбива там. Обикновено остава до късно в офиса и често се връща да довърши работата си в абсолютно безбожни часове. Обикновено вечеря в дома на Ман. Струва ми се, че брат ми използва дома си само за сън.

Реджина преглътна. Сега беше близо шест часът. Представи си, че скоро ще минат покрай резиденцията на Чарлз Ман и че Слейд по всяка вероятност ще е там. Тази мисъл й донесе странна възбуда. Озадачена, тя осъзна, че се поти, въпреки хладния въздух и лепкавата вечерна мъгла.

— Къде се намира офисът му?

— В сградата на „Фелдкрест“, която е собственост на Ман.

Реджина впери поглед през прозорчето на каретата, без да забелязва ярките светлини на „Маркет стрийт“, която в момента прекосяваха. По това време улицата бе задръстена от огромния поток от хора, които се прибираха след работа у дома, така че им отне повече от десет минути да излязат от тълпата. Реджина не знаеше нищо за живота на съпруга си в Сан Франциско. И не искаше да знае. Но това не й попречи да попита:

— Какви са взаимоотношенията между Слейд и този господин Ман?

Едуард я погледна замислено.

— Ман го прибра под крилото си, когато брат ми беше самотен петнайсетгодишен хулиган.

Реджина се опитваше да си втълпи, че не бива да се чувства заинтригувана.

— В какъв смисъл „хулиган“?

— В големия град има разбойници, които кръстосват улиците през нощта — а понякога и по светло. Занаятът им е да обират чужденци и преди всичко китайци. От времето на Депресията в душите на хората от народа се бе натрупал много гняв. Обикновените човеци твърдо вярваха, че китайците са отговорни за Депресията и за липсата на работни места. Аз се съмнявам в тази теория.

— Това е много тъжно.

— Да, така е. Лично аз смятам, че тези хора са едно необходимо зло за града — те са жилави и усърдни работници. Но, разбира се, не бих изложил мнението си публично. Както и да е, нощните хулигани не бива да те притесняват, освен ако нямаш намерение да посещаваш китайския квартал в странни часове. — Едуард отново й отправи ослепителна усмивка. — Слейд пристигна в този град, след като напусна Мирамар, още като дете. Останал бездомен и без всякакви средства в големия град, брат ми се присъединил към една от местните банди. За щастие на бандитите им хрумнало да оберат Чарлз Ман. Този човек е много интересна птица — ти ще имаш възможност да го прецениш. Сега е около шейсетгодишен, но тогава е бил в разцвета на силите си, а и той самият е израснал с уличните тайфи, макар и в Източен Ню Йорк, а не в задния двор на Сан Франциско. Той подгонил момчетата от бандата и заловил Слейд. Така се сложило началото на странните им взаимоотношения.

Реджина наистина не искаше да изпитва никакъв интерес. Тя беше обидена, наранена и изключително разгневена от безскрупулния си, неморален съпруг. Но не можеше да не изпита искрица на симпатия към невръстното момче, което е било отблъснато от своето семейство и безмилостно принудено да превземе улиците на Сан Франциско като „нощен хулиган“. Въпреки вътрешната си неприязън, тя попита:

— И какво се случило?

— Предполагам, че Ман е съзрял добрата страна на Слейд или е видял у него нещо от собствената си пропиляна младост. Затова вместо да го отведе в полицията, го прибрал в дома си. Дал му легло, храна и работа. Слейд започнал като разносвач на писма. Днес ръководи огромна част от империята на Ман.

Реджина премигна объркано.

— И с какво точно се занимава господин Ман?

— Спечелил е много пари по време на прословутата треска за сребро в Комсток в края на петдесетте и началото на шейсетте. И е бил достатъчно умен да продаде всичко преди грандиозния срив в цените. Успял е да инвестира добре парите си. По време на сребърната треска е притежавал половината от Виржиния Сити. Днес е собственик на „Гранд хотел Ман“, чието реноме отстъпва единствено на „Ралстън палас“, и на ранчото „Никазио“, което е единствено по рода си в Марин. Притежава също около една десета от цялата налична собственост в този град. Чувал съм, че бил един от най-големите инвеститори в „Октопод“.

— „Октопод“? — промълви колебливо Реджина. И Слейд беше дясната ръка на този заможен предприемач?

— Това е галеното — и не толкова галено — име на предприятието „Южен Пасифик“ — отвърна Едуард. — Собствениците му, притежават по-голямата част от транспортните връзки, хиляди мили железопътни релси, милиони акра земя и са доста влиятелни в щатските политически кръгове. — Той се усмихна накриво. — И това са само малка част от всичките му дейности, Реджина. Както и да е, Чарлз Ман е доста важна клечка и един от най-богатите хора в Сан Франциско.

Реджина не му отговори. Но гневът я обзе с нова сила. И този мерзавец се осмеляваше да й причинява това! Очевидно се опитваше да се представи за един от онези нощни хулигани — но той отдавна не беше такъв — о, не! Защо се държеше като отхвърлен бунтар, щом беше респектиращ бизнесмен?

Едуард сякаш прочете мислите й.

— Когато се прибира вкъщи, Слейд коренно променя поведението си, както змията сменя зимната си кожа. Сега може и да не го разпознаеш, Реджина.

— Това вече няма никакво значение — отвърна остро тя. — Честно да ти кажа, вече не бих променила мнението си за него дори ако беше самият Чарлз Ман.

Едуард потръпна.

— Пристигнахме — каза тя, когато най-после разпозна величествения дом на чичо си. Докато Едуард плащаше на кочияша, тя слезе пред къщата, сияеща от облекчение. След изживените перипетии домът на чичо й я примамваше като дълго лелеян подслон. Искаше й се да прелети по алеята, да изкачи стръмните стълби към входа и да се хвърли в обятията на добрата леля Сторм.

Роднините й би трябвало да я очакват, защото веднага след онзи злополучен разговор с Рик, когато бе разбрала за подлото предателство на Слейд, тя им бе изпратила телеграма, с която ги уведомяваше, че е добре и че пристига в града при първа възможност. И все пак Реджина не успя да сдържи изненадата си, когато лично леля й отвори широката входна врата.

Леля Сторм, която беше висока и привлекателна жена с величествена осанка в края на петото десетилетие от своя живот, изкрещя като малко момиченце, когато видя обичната си племенница. Тя прегърна здраво Реджина и я придърпа в преддверието, без да обърне никакво внимание на тътрещия се подире им Едуард. Реджина се притисна силно към нея, готова всеки момент да избухне в сълзи. Как само й се искаше да излее душата си пред обичната леля Сторм!

— Къде беше? — извика възбудено леля й. — Щяхме да се поболеем от притеснение! Имаш ли представа, че в момента бедните ти родители са някъде из Атлантическия океан и няма начин да им съобщим, че си добре, докато не пристигнат в Ню Йорк?

— Съжалявам. — За Реджина това си беше самата истина. Тя забеляза величествената фигура на чичо си, застанал зад гърба на съпругата си, а лицето му беше едновременно мрачно и щастливо. Тя познаваше отлично това изражение — баща й често изглеждаше така, не заради самата нея, а заради постъпките на непокорната й сестра, която вече беше дукеса. В този момент тя си спомни за присъствието на Едуард.

— О, боже! — извика смутено Реджина и му направи път. Сега чичо Брет изглеждаше напрегнат и подозрителен. — Чичо — каза тя, ослепително усмихната, за да изтрие мрачните мисли от съзнанието му, — нали виждаш, че съм добре?

— Да, виждам, и се надявам да имаш много добро обяснение за неочакваното си изчезване.

— Имам обяснение, но нека първо те запозная с моя приятел, Едуард Деланза.

— Твоят приятел? — извиси глас чичо Брет. Той погледна навъсено Едуард, без да му подаде ръка за поздрав.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Не може да се каже, че е точно мой приятел — отвърна тя, поруменяла от смущение. — Той е мой девер.

 

 

Едуард прояви съобразителност и се оттегли в стаята си с извинението, че е твърде изморен от пътуването. Реджина обаче разбра, че той просто й е влязъл в положението и е решил да я остави сама да реши проблема си. Сега тя стоеше в центъра на огромната библиотека и кършеше нервно ръце. Леля й стоеше точно до нея, твърде неспокойна, за да седне на стол и да слуша невъзмутимо. Брет беше единственият, който поне вършеше нещо — в момента си наливаше двойна доза уиски.

— Нека да говорим направо — каза той и се обърна директно към нея. — Ти си се омъжила за Слейд Деланза, така ли е?

Реджина кимна утвърдително.

— Да се върнем малко назад. Скочила си от онзи влак по време на обир и при удара в земята си изгубила паметта си. Семейство Деланза са те открили и са те взели за друга жена и през цялото това време са те имали за Елизабет Сейнт Клер.

Тя кимна отново.

— Кога си възвърна паметта? — попита отсечено Брет.

— Само преди няколко дни — прошепна Реджина.

— Нужен ни е най-добрият лекар в щата — извика разпалено чичо й. — И Господ ми е свидетел, че още утре ще ти го осигуря. — Тонът му се смекчи. — Ти добре ли си?

— Да.

Брет Д’Аршан се намръщи.

— Деланза?

Реджина се напрегна.

— Познаваш ли го?

— Не много добре. Очевидно се движим в едни и същи кръгове, но той се държи на разстояние от всички — с изключение на Чарлз Ман. В действителност не знам почти нищо за него, освен че е усърден работник и е предан на своя работодател. — Брет се намръщи отново. — И какво, по дяволите, те накара да се омъжиш толкова припряно? Това не е в твой стил. Знаеше ли коя си, когато се омъжи за него?

Реджина не можеше да излъже — вече твърде много лъжи тежаха на съвестта й.

— Да.

— Дори да ме убиеш, не мога да си представя що за двойка сте вие двамата — пророни навъсено Брет. — И все още не разбирам.

Реджина се колебаеше. Не знаеше дали това е най-подходящият момент да изплюе камъчето и да поеме такава тежка вина.

— Аз обаче разбирам — намеси се леля Сторм. — Мисля, че вие двамата прекрасно си подхождате. — Тя се усмихна към Реджина и понеже беше по-хитра и проницателна от своя навъсен съпруг, в погледа й също се четеше любопитство и подкана. — Дамите в този град ще останат много разочаровани.

Въпреки озлоблението и болката Реджина почувства как сърцето й се обръща.

— Така ли?

— Предполагам, че тази загадъчна мистерия около неговата личност кара половината жени в този град да въздишат и безмилостно да го преследват. Разбира се, той наистина е един привлекателен джентълмен и явно никога досега не е смятал да слага край на ергенския си живот. — Щом обаче видя гневно стиснатите устни на Реджина, любезната възрастна дама побърза да успокои племенницата си. — Той обаче никога не е обръщал внимание на никоя дама, която познавам. Между другото, струва ми се, че господин Деланза изобщо не се интересува от дами. Винаги го срещам в компанията на Ман и други джентълмени, погълнати в сериозен разговор. Той не си пада по жени, мила моя.

Реджина неохотно промърмори:

— Това няма никакво значение.

— Реджина! — Леля й пристъпи загрижено към нея. — Какво не е наред?

Реджина си пое дълбоко дъх.

— Няма значение — повтори решително тя. — Вижте, аз… аз се развеждам с него.

Библиотеката потъна в тишина.

— За целта имам нужда от помощта ви — добави припряно Реджина. — Трябва да ме снабдите с необходимите документи за развода. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Леля Сторм стисна невярващо ръката й.

— Какво? — попита чичо Брет, сякаш някой го бе жегнал с нагорещена игла.

— Развеждам се.

— Правилно ли съм разбрал, че двамата сте се венчали едва преди два дни?

— Това беше грешка.

— Реджина, какво, по дяволите, си направила с живота си? — извиси глас Брет.

— Това е дълга история. — Тя преглътна. — Ще го направя, Брет. Мислех, че мога да разчитам на теб. Надявах се да ми помогнеш. Но дори да ми откажеш подкрепата си, сама ще се снабдя с нужните документи. Сигурна съм, че с моето име мога да ги получа почти толкова бързо, колкото и ти самия.

Видът на чичо й предвещаваше гръмотевична буря.

— Не съм казвал, че няма да ти помогна.

Леля Сторм го хвана припряно за ръката и настоятелно го поведе към вратата.

— Остави ни да си поговорим двете, скъпи — подкани го тя. — Като жена с жена.

— Нали знаеш, че брат ти Ник ще пребледнее, когато научи за този брак — и още повече за предстоящия развод — отвърна разпалено Брет. — Опитай се да стигнеш до дъното на нещата, Сторм. — Брет отправи един последен поглед към Реджина и напусна стаята.

Реджина беше чула всяка негова дума. Но тя нямаше намерение да разкрива всичко пред загрижените си роднини и дори не й се мислеше за реакцията на баща й. Той положително щеше да побеснее, задето се е омъжила без неговото разрешение. А реакцията му към предстоящия развод дори не подлежеше на обсъждане. Реджина обожаваше баща си, но в момента той беше последният човек, пред когото би искала да се изправи.

Когато леля й пое загрижено ръцете й в своите, за миг тя затвори очи. Не можеше да повярва, че животът й е стигнал до такава задънена улица. След този развод никога нямаше да успее да изтрие петното от името си. Повечето жени никога не биха могли да се омъжат повторно след подобно падение, но, разбира се, граф Драгмор щеше да се погрижи да я омъжи незабавно, и то изгодно. Реджина се отпусна сковано до малката червена масичка. Чувстваше се на ръба на истерията. Ако си позволеше да се отдаде на черните мисли за живота си, несъмнено щеше да изгуби и последните остатъци от своя самоконтрол.

— Трябва да го убедиш да ми помогне. Ако не го направи, ще се втурна сама из града да си намеря адвокат, който несъмнено ще види огромната облага от очевидната ми неопитност и наивност. Всеки адвокат с удоволствие ще ми предостави необходимите документи за развода, макар в момента да съм с празен джоб.

— Никога няма да бъдеш с празен джоб, мила. — Сторм се настани удобно до нея. — Знаеш, че винаги ще ти дадем нужните пари. Това обичайна свада между любовници ли е?

— Не.

— Консумирахте ли вече брака?

Реджина се поколеба.

— Да.

— Той прелъсти ли те, Реджина? Затова ли сключихте брак толкова прибързано?

— Не.

Сторм не откъсваше поглед от нея, очевидно объркана и озадачена.

— Мила моя, познавам те, откакто си родена. Постъпката ти е типична за сестра ти Никол, но не и за теб. Ти си знаела коя си, когато си се омъжила за него. Мога само да предполагам, че си се влюбила в този мъж.

— Не! — Реджина клатеше диво глава, в очите й напираха тежки сълзи. — Той е толкова привлекателен! Завъртя ми главата! — Тя вдигна поглед от ръцете си, очите й излъчваха странен блясък. Трудно й беше да обясни създалата се ситуация, след като твърдо беше решила да не изрича повече лъжи. Защото не можеше да вини амнезията за злополучната си женитба. Вероятно истината беше тази, която щеше да я спаси. — Повярвах, че не е безразличен към мен. А той ме взе за своя съпруга, за да спаси скъпоценния си дом! Ожени се за мен не от любов, направи го заради парите ми. А вчера ме напусна, лельо Сторм!

И в този момент лицето на добродушната жена загуби благото си изражение.

 

 

В два часа следобед на следващия ден Реджина получи така мечтаните документи.

Брет и Сторм все пак бяха решили да й помогнат. Сега мисълта, че Слейд се е оженил за нея заради парите й, за да спаси Мирамар от неизбежен фалит, ги вбесяваше също толкова, колкото и наранената им племенница. Реджина досетливо бе пропуснала да спомене простичкия факт, че през цялото време е била осведомена за намеренията му. Тя внимателно прикриваше степента на увлечението си към този мъж, както сега предпочиташе да нарича чувствата си към него. И все пак роднините й изпитваха известен скептицизъм по отношение на предстоящия развод. Те чувстваха не по-зле от самата нея, че такава спонтанна женитба е напълно нетипична за нейния уравновесен характер.

Роднините й не желаеха да я оставят сама да ангажира адвокат, защото всеки можеше да се досети, че една наивна млада жена може да стане лесна плячка и обект на изнудване. Ако трябваше да има развод, Брет възнамеряваше да потули целия излишен шум около събитието. Не биваше да допуска скандал около личността на своята племенница. Все пак не му допадаше идеята Реджина да се разведе със Слейд също толкова прибързано, колкото се беше омъжила. Опита се дори да я убеди да изчака пристигането на баща си, преди да предприеме такова жизнено важно действие. Но семейството й едва ли щеше да пристигне, преди да изминат поне десетина дни или дори цяла седмица. Реджина не искаше и да чуе за подобен вариант.

Тя успя да извоюва също пълната ненамеса от страна на чичо си. Познаваше твърде добре и двама им със Слейд. Брет беше изключително темпераментен човек, а в момента се ръководеше изцяло от неудържимия си гняв. При такива обстоятелства Слейд едва ли щеше да отстъпи. Ако го притиснеха до стената, най-вероятно щеше да прояви прословутото си твърдоглавие. Реджина се опасяваше, че двамата мъже могат да стигнат и до размяна на юмруци, защото нейният съпруг беше по-избухлив дори и от чичо й.

Нито за миг Реджина не успя да се отпусне. Както предварително й бе обещал, Едуард се качи заедно с нея в каретата, която бяха взели от конюшните на Брет. Девер й вече я бе осведомил, че сградата на „Фелдкрест“ била нова, десететажна постройка от варовик и гранит, разположена на ъгъла на „Ван Нес авеню“ и „Еди Стрийт“. Отдавна вече бяха поели по „Ван Нес“ — една от основните пътни артерии на града — и в момента пътуваха на юг. Пред тях вървеше един трамвай и видимо забавяше движението. Задмина ги тролей, теглен от коне, а после и две вагонетки, натоварени с бира и мляко. Накрая успяха да се промушат покрай оживения трафик и да задминат електрическата кола. Реджина видя автомобил, пълен с ухилени млади мъже, но не се усмихна. Макар и безбожно скъпи, с всеки изминал ден автомобилите ставаха все по-популярни. Тази кола приличаше на автомобила на братовчедка й Луси, прекрасната „Дурая“.

Повечето сгради по улицата бяха триетажни, с търговски помещения на първия етаж и жилищни апартаменти на останалите. Но вляво от пътя се открояваше висока офис-сграда. Реджина беше почти сигурна, че точно това е крайната им цел. Подозренията й се потвърдиха, когато кочияшът зави наляво в следващата пресечка.

Пулсът й се учести. Макар денят да беше приятен и мек, тялото й се потеше. Съзнанието й бе обладано от образа на Слейд, а изражението му неизбежно беше мрачно и непроницаемо или хладно и разярено. Облечените й в ръкавици длани стиснаха плетената дамска чанта и големия кафяв плик. В плика се намираха документите по развода, които Слейд задължително трябваше да подпише.

Двамата с Едуард слязоха от каретата, прекосиха мраморното фоайе и спряха пред внушителния асансьор. Реджина осъзна, че въздухът не й достига.

— Половината от десетия етаж е зает от служителите на Ман — обади се Едуард, когато двамата влязоха в асансьора.

Реджина не успя да му отговори. Гърлото й беше стегнато от напрежение.

Когато вратите на асансьора се отвориха пред тях, Едуард пое кавалерски ръката й. Той я въведе в широкия коридор, интуитивно доловил, че в момента повече от всякога снаха му се нуждае от неговата подкрепа. Изнервяше я мисълта, че всеки момент ще се изправи лице в лице със съпруга си, който безмилостно я бе напуснал. Едуард премина през няколко врати, всичките с огледални стъкла, и спря пред последния кабинет вляво на коридора. Той почука на вратата. Отговори му гласът на Слейд:

— Влез.

Едуард отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да пропусне Реджина пред себе си. Разтреперана от вълнение, тя спря за миг, за да възвърне присъщата си самоувереност. Сега беше твърде късно за отстъпление. Защото Слейд вече я бе забелязал.