Бренда Джойс
Тайни (9)

8

Слейд положи внимателно Реджина на леглото.

Тя се обърна на мекия дюшек и се почувства уютно в топлата стая. Лежеше неподвижна на леглото и не откъсваше поглед от мъжа над себе си.

Изражението му бе непроницаемо. Тя приседна, после внезапно си спомни, че е полугола и придърпа одеялото върху тялото си. Дивият бяг в студения дъжд бе отнесъл безразсъдството, което бе обхванало душата й. Все още се боеше от него, все още не можеше да забрави и да си прости онова, което почти се бе случило, но сега беше в състояние да се владее.

— Мисля, че не трябва да си тук.

— Права си. Това е последното място, където би трябвало да съм. — Той не се помръдна.

Тя наблюдаваше безмълвно водата, която се стичаше по лицето му, по мократа жилетка и гладкия му корем. Тъмната му кожа блестеше от влагата. Реджина отмести погледа си. Да, вече можеше да контролира действията си, но натрапчивото присъствие на този мъж й действаше изнервящо. Особено тук, в нейната спалня.

— Сега ти си на път да хванеш пневмония. — Тя се усмихна неспокойно.

— Аз съм силен. Преживял съм далеч по-страшни неща. — Внезапно той повдигна крайчето на одеялото от краката й. — Това не беше особено умно от твоя страна — каза мрачно Слейд. — Имаш десетина мехура, всичките спукани и кървящи. Това е безумие. След като се изкъпеш, превържи краката си в марля, напоена с мехлем. Не бива да ходиш известно време.

— Добре. — Реджина погледна затворената врата. — Мисля, че трябва да си вървиш, преди да си ме компрометирал.

Той я погледна остро.

— Няма да те компрометирам, Елизабет. Ако съм имал такова намерение, все още щеше да си в долината. Утре ще те отведа в града. Ако съм знаел колко твърдо си решена да напуснеш това място, щях да ти помогна още сутринта, когато ме помоли за това.

Колкото и абсурдно да беше, думите му я накараха да изпита чувство на вина. Той възприемаше опита й за бягство като акт, насочен лично срещу него. А дали не беше така? Не беше ли наистина бягството й отмъщение срещу самия Слейд? Той не изглеждаше особено засегнат от случилото си. В действителност Слейд се държеше така, сякаш нищо нередно не се е случило помежду им.

— Утре ще ме заведеш в града? — попита колебливо тя.

— Освен ако не предпочиташ някой друг да те заведе. Например Едуард — моят галантен брат.

Лицето й пламна. Преди половин час Слейд не се бе държал като джентълмен, но беше спасил живота й — отново. А тя сякаш имаше някаква слабост към него независимо какво говореше и вършеше. В момента не й допадаше, че той се надсмива над себе си.

— Разбирам какво искаше да направиш — прошепна смутено Реджина. — Просто… не бях на себе си… на момента.

— Защо се опитваш да ми спестиш укорите? Ти беше права. Аз не съм джентълмен и никога няма да бъда. Не искам да бъда. А ти, очевидно, си дама. Честно да ти призная, нямам и най-малката представа как да се държа в твое присъствие. — Той поруменя.

— Не.

— Не си ли дама? — Ъгълчетата на устните му едва доловимо се извиха.

Това бе първият му опит да прояви чувство за хумор. Реджина се усмихна.

— Разбира се, че съм дама. — Усмивката й угасна. — Слейд, съжалявам, че изрекох това. На вид ти си груб човек, но несъмнено си и джентълмен и няма нищо нередно в поведението ти в мое присъствие.

Слейд присви устни. Вече не изглеждаше развеселен.

— Мога да се закълна в Библията, че само преди няколко минути в мислите ми нямаше нищо джентълменско, а поведението ми беше на границата на допустимото.

Реджина понечи да му отговори, но затвори нерешително уста. Какво би могла да каже? Нейните мисли също не бяха достойни за една дама. А дали поведението му бе било на границата на допустимото? Нейното със сигурност я надхвърляше. Най-сетне тя успя да промълви:

— Не винаги можем да заповядваме на мислите си, но можем поне да обуздаваме действията си. Само това е важно.

Погледът му беше мрачен, предизвикателен и скептичен.

— Два пъти дневно през Темпълтън минава влак, който пътува на юг. Няма да можеш да хванеш сутрешния, но можеш да заминеш утре вечер. Рик има разписание. След малко ще проверя.

Реджина имаше чувството, че Слейд няма търпение да я качи на този влак.

— М-може би трябва да си почивам утре и да замина вдругиден.

— Ще те отведа още утре — отвърна равнодушно Слейд. — Преди нещата наистина да излязат извън контрол.

Реджина разбра. Разбра всичко. Не по-зле от самата нея Слейд бе почувствал онова странно привличане, което често пламваше помежду им — опасно привличане, което нямаше да умре само защото двамата с него са решили, че трябва да го подушат. Със сигурност не можеха да живеят под един покрив и да предизвикват съдбата си. Слейд очевидно беше твърдо решен да я отведе от дома си колкото е възможно по-скоро. Вероятно в крайна сметка бе решил, че не иска да се ожени за нея.

Тя сведе поглед, за да скрие от него издайническата болка в очите си. Нямаше причини да се чувства наранена, защото бракът помежду им беше невъзможен. А дали беше така? Реджина не вдигна поглед, докато Слейд прекосяваше стаята и затваряше вратата зад гърба си.

Изтощена, тя се облегна на меките възглавници. Чувствата й бяха объркани и разпилени. Трябваше да се чувства облекчена, че Слейд ще й помогне да си отиде. Вместо това беше изумена, нещастна, съкрушена. Какво би станало, ако останеше? Какво щеше да стане, ако се оженеха? Господи, как бе способна да си помисли такова нещо!

Реджина нямаше време да размишлява над странния обрат, защото внезапно някой почука на вратата. В стаята влезе млада жена. Имаше гладка светла кожа и тъмна коса и изглеждаше само с няколко години по-голяма от самата нея. Простичката й риза, пола и памучна престилка подсказаха на Реджина, че е прислужница в къщата. Камериерката постави препълнения поднос на дървената масичка до вратите откъм терасата и спокойно се обърна към гостенката.

Реджина приседна в леглото си.

— Ти трябва да си Лусинда. Благодаря. Храната ухае приятно.

Лусинда промърмори нещо в отговор. Реджина имаше странното усещане, че другата жена я изучава напрегнато, но предпочете да не обръща внимание.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита учтиво момичето. — След малко ще ви донеса вода за баня.

Реджина поклати глава. Камериерката мигновено напусна стаята. Реджина спусна нозе покрай леглото. Сега ходилата й пулсираха болезнено и всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Тя прекоси помещението и седна зад масичката, но в момента храната беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Трябваше незабавно да вземе решение какво да прави — какво иска да прави.

 

 

Слейд я събуди на следващия ден. Той нахлу забързано в стаята й, отвори широко вратите на терасата и помещението мигновено се окъпа в слънчева светлина. Реджина се протегна като котка. Чувстваше се изморена, не искаше дори да се помръдва, но знаеше, че има причина — много важна причина — да стане и да посрещне новия ден.

— Елизабет! — В гласа на Слейд се долавяше бледа следа от нейната умора. — Трябва да се събуждаш.

Костваше й неимоверно усилие да си наложи да пробие тежката завеса на съня. Когато най-сетне успя, до слуха и достигна гласът на Слейд, който я подканваше да се събуди. Щом отвори очи, й беше нужен само миг да разпознае силуета му, надвиснал над нея, вперил поглед в тялото й.

Само за миг Реджина се разбуди напълно. Тя сграбчи завивките, които бяха смъкнати до талията й, и ги придърпа до брадичката си.

— Какво правиш тук?

Погледът му неохотно се отмести от лицето й.

— Чуках силно по вратата. Спиш като мъртвец, Елизабет. — Най-сетне очите му срещнаха нейните. Каквито и да бяха чувствата му към нея, сега бяха внимателно прикрити. — Влакът минава към шест вечерта. Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до града. Не знам много за жените, но съм сигурен, че имат нужда от доста време да се облекат. Най-добре ще е да се размърдаш.

Реджина понечи да му отговори, че се чувства твърде изморена, за да пътува днес, което си беше самата истина. Но истинската причина се простираше отвъд физическото й състояние. През изминалата нощ дълги часове се бе опитвала да си втълпи, че Слейд е прав и че наистина е наложително да замине. Не беше успяла. Не беше добре дошла в дома на доведената си майка, а това бе единственото място, където можеше да отиде. Никак не й допадаше мисълта да отседне сама в някой хотел. Самотата не я привличаше, не и в това състояние. Сега, след като знаеше какво в действителност искат от нея семейство Деланза, дали не би могла да владее положението? Би могла дори да се съгласи на евентуален брак със Слейд. Последната нощ бе доказала, че в отношенията им има някакъв потенциал. Но, разбира се, щеше да има нужда от време, за да вземе такова решение, и в никакъв случай не би могла да се съгласи на брак, докато напълно не си възвърнеше паметта.

Но как би могла да обясни всичко това на Слейд, особено сега, когато той ясно й даваше да разбере, че няма търпение тя да напусне Мирамар? Когато й беше ясно, че той не желае да се ожени за нея? Гордостта надделя над всички останали чувства.

— Ще бъда готова след час.

Погледът му внезапно се установи на устните й, объркващо настоятелен. Той кимна, рязко се обърна и напусна стаята.

Реджина се отпусна тежко на меките възглавници. Вече нямаше никакво съмнение — тя страдаше от мисълта, че Слейд е в състояние така лесно да я изхвърли — не само от Мирамар, но и от собствения си живот.

Въпреки добрите си намерения скоро Реджина осъзна, че един час ще се окаже недостатъчен да се облече и да опакова нещата си, повечето от които бяха прилежно наредени в гардероба от някоя неизвестна камериерка — вероятно Лусинда. Не й допадаше мисълта, че момичето се е ровило във вещите й. Това я подсети, че някой бе прегледал обстойно багажа й в хотела в Темпълтън, но не с идеята да го подреди.

В един и половина Реджина реши, че няма друг избор. Не обичаше да я пришпорват. Беше изтощена, физически и емоционално. Имаше нужда от поне един ден пълноценна почивка. Мили боже, едва преди два дни бе изгубила паметта си, а вече й се струваше, че е изминат, цял век. Не искаше да се конфронтира излишно със Слейд, но колкото по-рано му признаеше, че няма да замине днес, толкова по-бързо щеше да се отпусне. Реджина прекоси неохотно двора, тръпнеща в лоши предчувствия за реакцията, която щеше да предизвика. Слейд не беше от типа хора, които спестяват острите си думи, когато са разгневени.

Отнякъде до слуха й долетя гласът на Рик, изтънял от несдържан гняв. Реджина забави крачките си. Макар да знаеше, че е редно да се върне назад, тя продължи да се приближава, внимателно и предпазливо. Когато се оказа достатъчно близо, за да дочуе откъслечни фрази от разговора, подозренията й се потвърдиха: Слейд беше другата страна в някакъв яростен скандал. Реджина не можеше да дочуе предмета на спора, но тялото й се скова от ужас.

— Готов си да тръгнеш срещу себе си, за да ми направиш напук, нали? — ръмжеше страховито Рик.

— През последните десет години нито веднъж не съм тръгнал срещу себе си — отвърна му спокойно Слейд.

— Но сега доброволно се опитваш да отпратиш тази жена! — Изглежда, че съм единственият трезвомислещ човек в тази къща!

— Как ли пък не! На теб не ти пука дали тя ще си тръгне, или ще остане. Искаш само да ми направиш напук!

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че съм склонен да направя каквото и да било заради теб.

Двамата мъже се намираха в трапезарията. Реджина ги виждаше да стоят от двете страни на голямата маса, заплашително наведени един към друг. Тя тъкмо понечи да се обърне и да избяга, когато дочу Слейд да казва:

— Тя иска да си върви. Толкова иска да се махне оттук, че се е осмелила да избяга сама и след като е била хвърлена от кон, е продължила да върви пеша, докато краката й са се разранили. Но знаеш ли какво? Поне тя е умна. Поне тя се оказа способна да прецени какво представляваш в действителност.

— А може би е преценила теб! — отвърна разпалено Рик.

— Може би — съгласи се спокойно Слейд.

Реджина не вярваше на ушите си. Беше ужасена да види как баща и син се нападат ожесточено. Как бе възможно да отправят такива тежки думи един към друг? Обзе я гняв към Рик, когато си спомни как в хотела в Темпълтън бе обвинил Слейд в леност, а после, когато синът му излезе от стаята, се бе вкопчил в облегалката на стола си и разкрил цялата бащина любов, която допреди миг така внимателно беше прикривал.

Двамата мъже я съзряха едновременно. Гневът й премина в объркване и от цялата си душа Реджина поиска да се намираше някъде другаде в момента, където и да е. Баща и син я наблюдаваха безмълвни.

— Готова ли си? — попита я остро Слейд.

Реджина нямаше какво друго да направи, освен да влезе в трапезарията. Сега, когато беше вече вътре, можеше ясно да види двамата мъже. Рик я гледаше приятелски, сякаш не беше прекъснат само преди миг от люта словесна битка с най-големия си син. Но Слейд все още изглеждаше настръхнал. Имаше вид на човек, готов да избухне при най-малката провокация от страна на околните.

— Готова ли си? — попита я отново Слейд. — Имаме малко време, колкото да хапнеш нещо, ако си гладна.

Сега гневът й се насочи към Слейд. Тя се обърна рязко към него, очите й хвърляха бесни искри наоколо.

— Не, не съм готова. Не само че не съм готова, но краката ми са толкова възпалени, че едва успявам да вървя. Дойдох да ти кажа, че не смятам да отивам никъде този следобед. Днес ще почивам.

Рик триумфираше. Той хвърли победоносен поглед към Слейд и се отправи с уверени стъпки към Реджина.

— Заповядай, Елизабет, седни. На всяка цена трябва да закусиш. Изобщо не е нужно да си тръгваш. И ми се струва, че краката ти трябва да ги види лекар.

Реджина трябваше да напрегне паметта си, за да си спомни, че този мъж я е излъгал. Не беше забравила и начина, по който се бе държал със Слейд.

— Благодаря за загрижеността, но няма да е необходимо. Вече се погрижих за себе си. — Гневът правеше думите й сдържани и хапливи, но тонът й не се покачи с нито една октава.

Изражението на Рик беше повече от гузно.

— Ти си ми обидена.

Реджина повдигна насмешливо едната си вежда.

— Виж, не те обвинявам, но не е справедливо да ми се сърдиш, без да изслушаш моята версия за нещата.

— Наистина имам нужда от обяснение. Не съм свикнала да бъда мамена по този начин.

Слейд се изправи рязко и едва не повали стола зад себе си.

— Правиш огромна грешка — обърна се той към Реджина.

Тя го погледна. Слейд стоеше пред нея, истинско олицетворение на неуморната и изменчива сила, а от тялото му струеше почти материално напрежение.

— Искам просто да поговоря с баща ти. Той ми дължи известна доза честност.

Слейд очевидно беше извън кожата си от гняв. Той погледна свирепо Рик.

— Колко точно честен възнамеряваш да бъдеш с нея? Не мислиш ли, че можеш да й дадеш и малко почивка? За бога, та тя дори не си спомня коя е! Остави я на мира!

Реджина бе изумена — Слейд се опитваше да я защити от Рик!

— Ти стой настрани от това, момче — отвърна решително баща му. — Това е проблем между мен и нея. И не си мисли, че дори и за миг съм забравил, че тази жена страда от амнезия!

— Слейд — промълви Реджина и докосна умолително ръката му. — Всичко ще бъде наред.

— Как не!

— Дай ми още една възможност — повтори благо Рик.

Реджина се обърна към него.

— Добре.

Рик я хвана за ръката и погледна мрачно Слейд.

— Не е нужно да присъстваш. Всички сме наясно с позицията ти.

— Не! — отвърна презрително Слейд. — Никой не е наясно с позицията ми. — Той напусна стаята с широки и решителни крачки.

Реджина нямаше възможност да го последва. Рик вече я водеше през коридора.

— Да отидем в кабинета ми, където ще можем да поговорим насаме — каза й любезно възрастният човек.

Изглеждаше усмихнат, приятелски настроен и толкова искрен, че Реджина трябваше постоянно да си напомня, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. Не биваше да забравя, че той я бе измамил, че се бе опитал да се възползва от нея.

Кабинетът му беше тъмен и прохладен. Рик затвори внимателно тежката врата от червено дърво и я заведе до широко кресло, тапицирано с кожа.

— Трябваше първо да дойдеш при мен, преди да се опиташ да избягаш през глава в онази страховита буря — каза сърдечно той.

— Бях твърде разгневена.

Рик поклати тъжно глава.

— Предполагам, че не трябва да те обвинявам.

— Ти ме излъга. — Думите й бяха хладнокръвна констатация.

— Не съм те лъгал. Просто ти спестих част от истината — отвърна спокойно Рик.

— Трудно ми е да доловя разликата.

— Но разлика има, огромна разлика. Двамата с баща ти наистина израснахме заедно — ако решиш, можеш да попиташ когото поискаш наоколо. Уговорихме брака между двама ви с Джеймс, защото и двамата го искахме. Джордж искаше ти да бъдеш господарката на Мирамар, а аз исках вашият син да наследи земите ми.

— И освен това искаше моите пари.

— Няма да те заблуждавам. И не съм те лъгал преди. Нуждаем се от твоите пари, Елизабет. Не разполагаме с почти никакви средства. Повечето големи имения като нашето са безпарични. Това е публична тайна и не е никак необичайно. Нямаме причина да се срамуваме от този факт. Но ние имаме изобилие от земи. Разполагаме с поля, гори, животни и огромно емоционално наследство. — Тъмните очи на Рик блестяха от вълнение. — Парите винаги могат да купят земи като тези, но не и традициите, родословието, миналото, което върви ръка за ръка с тях. Парите могат да купят и бъдещето. Да, ние имаме нужда от твоите пари. Но погледни само какво получаваш в замяна!

Реджина проследи погледа на Рик и очарована си каза, че баща и син имаха поне една обща черта — огромната любов към Мирамар. Погледът й се понесе на юг през отворената врата на терасата към назъбената линия на голите, златисти, величествени планини, които представляваха поразителна гледка на фона на прозрачносиньото небе. Точно срещу нея заоблените хълмове се спускаха стръмно надолу към огледалната повърхност на Пасифика. А вдясно боровете сякаш опираха в небето. Гледката беше зашеметяваща. Реджина нямаше какво друго да направи, освен да се съгласи безмълвно с Рик. Той беше прав. Парите можеха да купят много неща, но не и дом като този. Реджина се съмняваше, че някъде в този прекрасен свят, сътворен от щедрия Господ, би могло да съществува второ кътче като това.

— Мила моя — промълви усмихнат Рик, — аз може и да искам пари, но това не означава, че за мен ти не си част от семейството. Джордж ми беше като брат — братът, който никога не съм имал. Ти си негова дъщеря. И Джеймс те обичаше. Той е мой син, първото ми дете. Твоето благосъстояние е изключително важно за мен — как би могло да не бъде?

Изпълнена с противоречиви чувства, Реджина откъсна погледа си от вълшебния пейзаж на Мирамар и го насочи към Рик. Не искаше да заминава. И не можеше да отрече, че Мирамар е един сън, едно приказно късче магия. В момента тя беше самотна жена без дом и без минало и идеята да ги намери именно тук й се струваше доста привлекателна. Чувствата й обаче се преплитаха с естествената човешка потребност да пази интересите си. Но защо трябваше да мисли, че Рик я лъже? Загрижеността му за нейното благосъстояние и неотложната нужда от нари не бяха взаимноизключващи се величини. Не и задължително. Не и предвид конкретните обстоятелства, не и след неразривната връзка между Рик Деланза и Джордж Сейнт Клер.

Рик се усмихна.

— Нима е толкова недопустимо да се надявам, че двамата със Слейд може да се харесате и да се ожените? Нима е грешно от моя страна да искам да те направя част от семейството, както двамата с Джордж го бяхме намислили? Сега Слейд е моят наследник, Той се противи, защото открай време изгаря от желание да се бори с мен, но накрая ще изпълни дълга си. Само почакай и ще видиш.

— Искаш да кажеш, че Слейд ще се ожени за мен? — Гласът й прозвуча спокойно, но сърцето й замря.

— Нямах предвид точно това — отвърна Рик и се облегна удобно в креслото си. — Имах предвид, че той ще наследи Мирамар. Както би трябвало да бъде. Разбира се, аз продължавам да се надявам, че той ще се съгласи да се ожени за теб. Но не мога да го насилвам, както не мога да насилвам и теб.

Реджина отчаяно се опитваше да запази спокойствие. Опитваше се да не позволи думите на Рик да я извадят от равновесие. Опитваше се дори да не помисля за възможността двамата със Слейд евентуално „да се харесат и да решат да се оженят“.

— Все още искам ти да останеш тук, Елизабет, поне докато се възстановиш. Може би един ден все пак ще решиш, че искаш да останеш тук, може да прецениш, че синът ми не е чак толкова лош. Господ ми е свидетел, че съществуват безброй жени, които биха дали дясната си ръка само за един минимален шанс да се оженят за Слейд.

Ръцете на Реджина трепереха неудържимо. Тя ги стисна в скута си, за да прикрие изгарящите си емоции от Рик. Защото нямаше причини да се съмнява, че за повечето жени би бил достатъчен само един поглед от страна на Слейд и те биха постъпили точно така, както баща му твърдеше.

Слейд не излизаше от мислите й. Но внезапно тя почувства присъствието на друг мъж, някой, който отчаяно се опитваше да си пробие път през тъмните лабиринти на изгубеното й съзнание. После усещането отлетя и Реджина безпомощно се запита дали съзнанието й не си правеше лоша шега с нея, или просто безуспешно се опитваше да й напомни за някой, който някога е имал огромно значение в живота й. И ако беше така, дали образът на Джеймс не се опитваше да изплува от бездната на забравата?

— Какво има? — попита я рязко Рик, вперил проницателните си тъмни очи в лицето й.

Реджина докосна пулсиращото си слепоочие.

— Мисля, че бях на път да си спомня нещо, някого, но образът му мигновено изчезна от съзнанието ми. Вчера ми се случи същото.

— Но това е прекрасно!

Реджина почти не го чуваше. Можеше да се закълне, че вчера споменът за някого се бе опитал да изплува в съзнанието й. Дали паметта й не се опитваше да се завърне? Лицето й се озари от светлия лъч на надеждата. И точно тогава й хрумна, че ако беше обичала Джеймс, то заедно със спомените щеше да се върне и любовта й към него. Тялото й се вцепени.

— Веднага щом си спомниш нещо, трябва да ми кажеш — заши Рик в този момент. — Шерифът иска да говори с теб веднага щом си възвърнеш паметта, дори ако спомените ти са още съвсем смътни.

Реджина остана неподвижна. Не само че вълнението я напусна, но на неговото място в сърцето й се настани смъртен страх. В живота определено имаше неща, които човек би предпочел да забрави.

Страхът навярно се беше изписал на лицето й, защото Рик се наведе през бюрото си и стисна успокоително ръката й.

— Не се притеснявай за шерифа. Това е само формалност.

Но не шерифът беше този, който я притесняваше. Боеше се какво ли ще изпита от загубата на Джеймс, когато най-сетне изплуваше от тази духовна пропаст. А когато паметта й се възстановеше напълно, какво ли щеше да стане е отношенията й със Слейд?

— И така? — усмихна се дружелюбно Рик. — Готова ли си да приемеш за известно време старомодното гостоприемство на нашето ранчо?

Реджина го погледна несигурно. На устните й играеше бледа усмивка. Внезапно бе изпитала невероятно душевно успокоение при мисълта, че миналото за нея продължава да е тъмна територия, защото подозираше, че в противен случай ще да се изправи пред неразрешима жизнена дилема.

— Да, готова съм да остана.

Рик сияеше. Усмивката му беше толкова лъчезарна, че Реджина просто трябваше да му се усмихне в отговор.